Майсторите на желязо

Глава 11

След като използва позицията си на пратеник на вътрешния двор да осигури на Стив работа като пощальон, Тоширо Хазе-Гава напусна Ари-дина и се върна в летния дворец на Арон-гирен. Като сменяше конете в пощенските станции по пътя, той можеше да препуска на практика непрекъснато, но дори за един трениран конник като Тоширо това беше изтощително, така че той всяка вечер взимаше гореща вана и почиваше няколко часа преди да стане в три през нощта и да продължи пътуването си през същия сив сумрачен свят, който бе напуснал много след залез-слънце.

Щом пристигна в Йедо, пратеникът размени обичайните приветствия с Камакура, предания капитан на охраната, след това, според изискванията на протокола, представи акредитивните си писма в кабинета на дворцовия шамбелан. Йеясу не можа да го приеме лично, тъй като напоследък стомахът го измъчваше все по-често.

Тоширо изрази дълбокото си съжаление за лошото здраве на знатния си господар на главния секретар, който в отсъствието на Йеясу държеше фронта, и го помоли да предаде лично на шамбелана най-почтителните му и искрени благопожелания и надежди за бързо оздравяване. Секретарят отговори по същия учтив неискрен начин, като увери пратеника, че шамбеланът ще бъде дълбоко благодарен за изразената загриженост и добра воля. И така нататък, и така нататък.

Ритуалната размяна на любезности завърши със серия поклони и с учудването на Тоширо дали шогунът най-после е успял да намери убиец, който познава достатъчно добре отровите и може сръчно да пусне нещо в храната на лукавата стара лисица.

Йоритомо, двадесет и осем годишният шогун, прие пратеника в кабинета си на първия етаж на двореца — кабинетът гледаше към декоративното езерце, осеяно с лилии и пълно с червени и бели риби. Последното съобщение от капитан Нобуро, изпратено по пощенския гълъб в същия ден, когато бе пусната Клиъруотър, беше турило край на спекулациите относно нейната самоличност. Източниците на информация на пратеника отново се бяха оказали напълно надеждни.

Тоширо коленичи пред подиума, на който седеше шогунът с телохранителите си. Веднага след приключването на обичайните официалности пратеникът седна и започна да описва личната си среща с Клиъруотър в Мидири-тана. Това беше, разбира се, силно редактиран отчет: той не каза нищо за допускането, че тя и нейният другар са мюти. Но разкри, че Нобуро Нака-Джима е довел друго дълго куче, и разказа как то беше попаднало в ръцете на ронините.

— Този индивид — обясни Тоширо — е „мексиканец“, таен агент от самурайски ранг, и работи под директните заповеди на „шогуна“ на Федерацията. От неговите реакции на въпросите ми стана ясно, че съм си съставил погрешно заключение от рапортите, които имах преди това. Яма-Шита не е сключил съюз с Федерацията или с техни агенти. До днес той е имал сделка единствено с тревни маймуни и дълги кучета.

Лицето на Йоритомо помръкна; беше изгубил около десет процента от хладнокръвието си.

— Значи освен доказателството, че курвата, с която спи зет ми, е дълго куче, излиза, че останалите ти обвинения са напълно неоснователни.

Младият шогун се отвращаваше от несигурности. Конспирацията беше ясно определена, стратегиите бяха планирани, споразуменията със съюзниците препотвърдени, несигурните подкупени с обещания за компенсации, всичко беше добре обвързано — и сега всичко беше започнало да се разплита.

Мисълта за реакцията на Йеясу раздразни Йоритомо повече от факта, че всичко това беше безсмислено упражнение. Стареещият дворцов шамбелан така и не се бе примирил със загубата на контрол върху пратениците и използваше всяка възможност да дискредитира настоящото споразумение за директен достъп до шогуна. Когато лукавата стара лисица научеше, както най-вероятно щеше да стане, че последният рунд в уреждане на отношенията и подкупите — в които той беше активно замесен — е основан на погрешна предпоставка, за която не е бил попитан, щеше да се смее по целия път до най-близкия бардак.

— Не съм щастлив от това, Тоширо. Никак не съм щастлив. Още от самото начало не желаех да повярвам в тези истории, но разчитах на твоята преценка… а сега излиза, че ти си преценил ситуацията напълно погрешно.

— Не напълно, господарю. Вярвам, че при достатъчно време ще мога да ви дам доказателства от първа ръка, че…

— Достатъчно време? Ха! За какво? Да съчиниш още приказки? Кио Мин-Орота, когото ти нарече главен партньор на Яма-Шита, е включен в построяването на онези летящи коне, защото Йеясу ме посъветва да дам лиценз на някого, на когото можем да се доверим! Да не предлагаш да се върнем месец назад и да ми кажеш, че дворцовият шамбелан… единствената личност, на която, изглежда, вярвам… също е включен в конспирацията?

Шогунът удобно пренебрегваше факта, че Йеясу — неочаквано издигнат от досадник, който се меси в чужди работи, в несравним мъдрец — го беше посъветвал да даде ръката на четвъртата си сестра на Накане То-Шиба — плюс поста на генерален консул.

Тоширо се поклони до земята. Това беше моментът или да се прослави, или да се провали. Животът му сега зависеше от реакцията на шогуна на онова, което щеше да каже.

— Господарю, позволете ми отново да ви уверя, че да отдам живота си за вас за мен е чест, но ви моля да размислите върху следното. Когато Седмата вълна достигна тези брегове, кръвта на фамилията Хазе-Гава оцвети Източното море, смесвайки се с тази на техните братя по оръжие, благородните То-Йота. Никой самурай от такъв древен род няма съзнателно да опетни името на друг благороден дом с неоснователни обвинения. Това ще донесе безчестие върху семейството му и върху самия него — петно, което може да се измие само със сепуку, както изисква традицията. Дали аз ще остана жив, или ще умра не променя факта, че властта и амбициите на рода Яма-Шита представляват все по-голяма заплаха за настоящата ера на мир и стабилност. Моето заключение, основано на представеното ми доказателство, беше неправилно, но моята грешка беше честна, продукт на естествена предпазливост и безгранично желание да защитя шогуната. Но моите намерения, колкото и добре обосновани да са, имат малко значение. Един самурай, достоен за името си, не пледира за смекчаващи вината обстоятелства. Ако се е държал правилно, говорят неговите действия. Каквото и да е решението, сурово или милостиво, един слуга винаги трябва да приеме безусловно присъдата на своя върховен господар, защото той е единственият арбитър за справедливост и неговата власт винаги трябва да се зачита.

— Добре казано. Иска ми се всички да го чувстват така.

Тоширо прие този коментар с друг дълбок поклон. Дотук добре, но опасността още не беше отминала.

— Господарю, ако бях длъжен да се върна с празни ръце, щях да предпочета да се самоубия, вместо да изгубя достойнство, като призная тази печална грешка в преценката си. Но аз спрях ръката си, защото новината, която нося, е по-важна от всичко, за което сме говорили досега.

— Продължавай…

Пратеникът се подвоуми, устата му внезапно пресъхна. Той прекара език по зъбите си да ги овлажни, после каза:

— Заплахата за възможен съюз между Яма-Шита и Федерацията е заменена с директна заплаха от самата Федерация.

Устните и очите на шогуна се свиха в три тънки линии.

— Владетелят на Федерацията знае за споразумението между тревните маймуни и господаря Яма-Шита… знае дори условията на размяната. Доставка на пушки срещу един летящ кон с конник. „Мексиканецът“ знае също кога и къде са доставени оръжията. Той твърди, че неговите господари имат тайни прибори, които им позволяват да ни шпионират отдалеч. Използваната от него фраза беше: „Те имат очи и уши навсякъде по небето“.

— Обясни ли какво означава това?

— Не, господарю. Предполагам, че е имал предвид прибори, изработени от онези, които владеят висшите занаяти. Така че дори да беше обяснил, съмнявам се, че щях да разбера.

— Вярваш ли му?

Тоширо бръкна в робата си и извади радионожа на Стив, увит в парче черна коприна.

— Той предложи това като доказателство. От него го е взел самураят Нака-Джима.

Той се наведе и остави внимателно ножа върху рогозката пред подиума.

Петимата телохранители, седнали в полукръг зад шогуна, се надигнаха и протегнаха шии да го видят.

Йоритомо го огледа критично.

— Какво е това?

— Нещо, което се страхувам да докосна, дори да говоря за него, но което дългът изисква да ви представя.

— Да не говориш за прибор, захранван от тъмна светлина?

Тоширо наведе глава.

— Ясно. С това ти безусловно си извинен за вземането на такъв предмет и донасянето му пред мен — каза Йоритомо. — И си освободен от всяко бъдещо обвинение в предателство, възникващо от неговото последващо запазване или изхвърляне, заповядано от мен. Това прави ли те да се чувстваш по-щастлив?

— Малко по-малко неспокоен може би. — Тоширо би предпочел да получи това решаващо опрощение в писмена форма.

— Тревожиш се прекалено много. Отвори го.

Тоширо разви пакета, като внимаваше да не докосне съдържанието.

Шогунът погледна бойния нож.

— Надявам се, заради теб, да е нещо повече от онова, което виждат очите ми.

Пратеникът натисна ключалките, свали дървените чирени на дръжката и показа монтираната върху металната рамка отдолу микросхема.

Йоритомо, който никога не беше виждал никакъв електронен прибор, гледаше миниатюрния радиопредавател с предпазливостта на човек, който почти очаква той неочаквано да оживее и да изпълни стаята със смъртоносни лъчи.

— И какво прави това нещо?

Тоширо повтори обяснението на Нобуро, като добави, че той не е разпитвал Стив повече по този въпрос, за да го извади от равновесие, като демонстрира пълна незаинтересованост към онова, което дългото куче очевидно смята, че трябва да привлече вниманието им.

— Ако те разбирам правилно, посредством този прибор господарите на този „мексиканец“ могат да се свържат с него навсякъде и по всяко време на деня и нощта… и знаят къде точно е той?

— Такава беше ситуацията до момента, когато той попадна в ръцете на капитан Нака-Джима. Оттогава приборът е в мои ръце.

— Успя ли да разбереш с каква цел „мексиканецът“ е бил изпратен тук?

— Той самият много искаше да ми каже, господарю. Задачите му са били двустранни: да отвлече или убие ренегата дълго куче, който ръководи работата в Херън Пул, и, ако е възможно, да разруши целия комплекс.

— Самичък? Изключено!

— Господарю, неприятно ми е да го призная, но той е изключителна личност. Неговите бойни умения му спечелиха неохотното възхищение дори на капитан Нака-Джима; той има бърз ум, кураж до неблагоразумие, непоносима увереност в превъзходството на системата, която представя, и пълно безразличие дали ще живее, или ще умре.

— Може би има и други като него?

— Това е възможност, която трябва да разгледаме — призна Тоширо.

— Каза ли защо е изпратен да направи това?

— Да, господарю. Федерацията смята решението ни да построим летящи коне заплаха за статуквото. Като отвлекат или убият ренегата, който ни предава техните тайни, те се надяват да провалят нашия проект. Ако „мексиканецът“ не успее, Федерацията ще бъде принудена да докара по-големи сили и да извърши масиран предварителен удар, който, на свой ред, може да доведе до по-голям конфликт.

Перспективата за война с враг, въоръжен с оръжия, чиято сила идва от тъмната светлина, наруши вътрешното спокойствие, което шогунът беше постигнал през предишния час на съзерцание в каменната градина. Вените на слепоочията му се издуха, пулсът му се ускори.

— Така… и какво действие предприе ти?

— Предложих да му помагам.

Шогунът го погледна строго.

— Вярвам, че си имал сериозни основания за това.

Тоширо наведе глава. Беше мислил дълго и усилено, преди да реши да говори за Брикман и беше разработил грижливо всеки ход.

— Вярвам, че това е във ваш интерес, господарю. — Пратеникът разказа как е убедил „мексиканеца“ да работи като пощальон, за да бъде изпратен в резиденцията на генералния консул, откъдето в подходящ момент ще може — ако шогунът желае — да бъде прехвърлен в Херън Пул.

— С включването му в системата сега ние го държим под контрол. И той не може да промени настоящата си идентичност, освен ако ние не му позволим това.

— Тоширо отвори торбата с розови листа, която беше взел от Стив, и обясни на шогуна тяхното предназначение.

— Като се съгласих да му помагам, аз ще мога да научавам за неговите намерения и да му помагам или го да спъвам в зависимост от нашите цели. Като знаем кой е и къде е, можем да го държим под око и да разследваме с кого се среща. И в мига, в който пожелаете, да го ликвидираме. От друга страна, ако решите да премахнете един или повече от вашите… „противници“ или да спрете работата в Херън Пул, вие можете да прибегнете до дългото куче за постигане на желания резултат… и след това да го използвате като изкупителна жертва.

Йоритомо сложи лакът на полираната странична облегалка до лявото си бедро и подръпна замислено долната си устна.

— Ммммм. Интересна идея.

— Това ще се разглежда като намеса на чужда сила. И ако Яма-Шита не беше целта, той щеше да се чувства засегнат от страничния ефект от операцията. Нека си го понесе — неговата фамилия вкарва в страната всички тези чужденци. И ако например има някакъв „инцидент“, който е довел до смъртта, да речем… на генералния консул на Ро-дирен и Маса-чуса…

— Това може да се разглежда като нападение върху шогуната…

— Което най-малкото би изисквало към замесените — макар и непреднамерено — сериозен акт на възмездие.

— Правилно…

Последва продължително мълчание, през което време шогунът обмисляше различни сценарии. Тоширо държеше очите си настрана по обичайния начин, докато шогунът не заговори.

— Чувствам се длъжен да ти кажа, че когато започна разговорът, сериозно се съмнявах в перспективите за кариерата ти. А когато започна да ми разказваш за сделката си с този „мексиканец“, наистина помислих, че си прекрачил границата на допустимото. Но сега виждам, че в това има много възможности. Браво!

Тоширо се поклони. Беше много доволен от себе си. Беше оценил ситуацията безпогрешно. Макар че дългите кучета бяха въоръжени с тъмна светлина, самураите на Ни-Исан щяха да намерят начини да отблъснат една атака на Федерацията. Но победата все пак можеше да доведе до поражение за шогуната. Изтощителните последици от една война щяха да разрушат настоящото крехко равновесие на силите и да създадат несигурна ситуация, при която фамилията То-Йота можеше да се окаже изместена от фамилия Яма-Шита — привържениците на прогреса. Тоширо знаеше, че изправен пред сериозна ситуация, шогунът ще предпочете да пожертва проекта Херън Пул — и да спечели няколко точки. А това наистина отговаряше много добре на интересите му.

След четири дни тичане между различните къщи на Мин-Орота и резиденцията на генералния консул Стив научи, че е назначен на маршрут, който включва Херън Пул. Не му беше дадено никакво обяснение, но той подозираше, че маскираният му благодетел е използвал властта си и влиянието си, където трябва.

По пътя си към и от Ба-сатана и до Нио-поро беше държал очите си отворени, но не беше видял никаква въздушна дейност — указание, че обхватът на конструирания от Кадилак планер е доста ограничен.

От собствените си познания по аеронавтика — а той беше най-добрият в курса — Стив знаеше, че без помощта на хелий е необходимо крило със съвсем различна форма, за да осигури достатъчна подемна сила. Ако младият летописец — както твърдеше Мистър Сноу — беше източил от главата му всички практически и теоретически знания, за които той беше положил толкова много труд, тогава той също трябваше да го знае. Фактът, че Кадилак не го беше отчел, предполагаше, че на даден етап той възнамерява да сложи двигател. В който случай конструкцията с изнесено назад крило, която Стив беше видял по пътя си покрай Херън Пул, имаше смисъл. Кадилак очевидно проверяваше стабилността на основната конструкция на корпуса, докато измисли как да построи ефективен двигател, като използва наличните материали и инструменти.

Страхотно. Не би могло да бъде по-добре. Ако нещата се бяха развили по-бързо, Стив можеше да се окаже излишен. При съществуващото положение той все още имаше шанс да направи полезен принос. Можеше да има известно начално колебание, но при условие, че Кадилак може да бъде уверен, че той единствен ще получи цялото признание за всички умни идеи, до които ще стигнат двамата, Стив беше сигурен, че ще може да убеди мюта да го включи в екипа. Кадилак може и да беше източил мозъка му, но не мислеше по същия начин като него. Слабите места в неговата психика не му позволяваха да използва откраднатата информация, за да вникне в мисловните процеси на Стив. Знанието, което беше придобил, беше важен актив; знанието как да използва този актив беше нещо съвсем друго.

Както Кадилак сигурно вече беше открил.

Това успокояващо разбиране вля нови сили в Стив и той продължи да тича на запад по шосето към Мара-бара и Херън Пул. Като приближи малкото селце, той зърна нещо, което му даде още по-силен стимул. Три белокрили планера летяха в плътна стреловидна формация зад пухкава могила от ниски кълбести облаци.

Стив прецени, че са на около две хиляди фута. Беше горещ ден, така че имаше възходящи термични потоци от околните ниви, а след като се изкачеше на нивото на облака, всеки планерист знаеше как да използва тези потоци, за да се издигне още по-високо.

В съвършен синхрон трите планера завиха надясно и нагоре, после, когато водачът им се гмурна, плъзнаха носове надолу. Разбрал, че правят лупинг, Стив се спря да ги наблюдава, затаил дъх в очакване да види дали ще имат достатъчна скорост да се издигнат отново до върха. С двигател човек никога не се страхува, че няма да има достатъчна сила да направи лупинг, но тези момчета можеха да спрат, преди да достигнат до върха и понеже бяха много близко един до друг, можеха да изпаднат в най-различни затруднения. Стив се съмняваше, че планерите имат някакви спидометри и се чудеше дали Кадилак е сигурен, че конструкцията е достатъчно здрава за въздушна акробатика.

Опасенията му се оказаха безпочвени. Планерите не се разпаднаха и никой не падна от небето. Те преминаха през върха в същата плътна формация, сякаш бяха залепени един за друг, след това излязоха от следващото гмуркане. Стив отново тръгна с дълга, лека стъпка, усвоена от тичането с мечките М’Кол. Трите планера бяха изгубили около хиляда фута височина при последната си маневра. Ако продължаха сегашния си курс, той щеше да ги изведе към пътя в далечния край на Мара-бара, където се намираше Херън Пул. При условие че не трябваше да спира и да се кланя до земята на минаващи самураи, той може би щеше да пристигне навреме, за да види как кацат — и да огледа конструкцията по-подробно.

Покривите на сградите от лявата страна на пътя за момент скриха от погледа му формацията, но когато излезе от селцето, той видя, че тя се е насочила в очакваната от него посока. Стив мина завоя на пътя и пред него вдясно се откри Херън Пул. Формацията се приближаваше. Изведнъж планерът отляво на водещия се залюля силно и след това се отдели и се гмурна под опашките на другите два. Нещо се влачеше от дясното му крило. Стив прескочи напоителната канавка и затича през нивата; планерът се заклати като пиян към него, губейки бързо височина.

Нещото, влачещо се от лявото крило, беше разкъсаната една трета външна обвивка. Все още имаше достатъчно, за да създава известна подемна сила, но обвивката на целия планер беше започнала да се бели. Пилотът трябваше да запази равновесие и очевидно бързаше да кацне, преди да се разкъса още тъкан. Ако станеше това, планерът можеше да се преобърне и да падне с носа надолу.

Стив тичаше слепешката напред, за да помогне на пилота, и изведнъж видя, че планерът, сега на около петдесет фута височина, стръмно се спуска към него. Неспособен да реши накъде да бяга, Стив стоеше с отворена уста. В един ужасяващ миг изглеждаше, че планерът ще се стовари върху него, но в последния момент пилотът успя да изравни крилата, планерът докосна земята с отвратително скърцане на по-малко от десет метра от Стив, след това подскочи във въздуха и зави към него. Той се хвърли настрана.

По дяволите! Проснат на земята с разперени ръце, Стив погледна планера, който отново падна на земята, покоси една широка ивица от нивата и спря; краят на дясното му крило бе само на няколко сантиметра от края на полето. Ако не се броеше счупеният плаз, който беше изорал неравна бразда в почвата, пилотът беше успял да приземи планера невредим. Само с крило и половина това беше успех.

Стив се затича напред и се пъхна между висящите ивици бял плат, увиснали от края на лявото крило; пилотът вече се измъкваше от кабината. Носеше бяла превръзка на челото и свободна синя туника и панталони. И имаше розово-синкав белег от лявата страна на лицето.

— Трябва да гледаш къде кацаш — дружелюбно каза Стив. — За малко да ме премажеш.

Джоди Казан замръзна с един крак извън кабината.

— Кристофър! Какво правиш тук?

— Щях да ти задам същия въпрос.

— Аз го зададох първа. Дай да чуем.

— Това е дълга история, но между другото, дойдох да те видя. Обещах да се грижа за теб… помниш ли?

Джоди му хвърли един старомоден поглед, измъкна и другия си крак от кабината и се олюля.

Стив я хвана за ръката.

— Добре ли си?

Джоди бавно се изправи.

— Чувствам се сякаш половината ми задник е забит в гърба. — Измъкна се от ръцете му, погледна оголеното ляво крило, мина зад опашния лонжерон да провери дясното крило, след това коленичи да огледа долната страна на фюзелажа и счупения плаз.

Стив надзърна в кабината. Беше с плетена камъшитова седалка и румпел — и без никакви прибори. Той коленичи и погледна повредата. Ламинираният дървен плаз беше разцепен, поддържащите рейки бяха минали през долната страна на фюзелажа. Стив се изправи и се подпря на носа на планера.

— Можеше да е и по-лошо. Когато крилото започна да се цепи, помислих, че няма да можеш да кацнеш. Но виждам, че не си изгубила уменията си.

Джоди повдигна глава, но остана на колене.

— Какво точно целиш, Брикман?

— Нищо.

— Стига вече, не съм вчерашна.

— Просто отивам да доставя пощата в Херън Пул. Сега работя за джапите. — Той се ухили. — Като теб.

— Много си нахален, знаеш ли?

— Не съм. Имам предвид онова, което ти казах последния път. — Стив погледна през рамо и видя група облечени в синьо и бяло хора да тичат към тях откъм Херън Пул. Бяха още далече. Той се обърна към Джоди, гласът му бе изпълнен с настойчивост. — Слушай, нямаме време. Кой друг е тук с теб?

— Келсо…

— Ах, милият Дейв!…

— Не разчитай на това и стой настрана от него. Той продължава да вини теб, задето сме тук.

— Кой беше третият?

— Искаш да кажеш първи номер? — Джоди не можа да сдържи усмивката си. — Той ръководи проекта. — Тя замълча, после продължи. — Представя се под името Стив Брикман.

Стив прие новината спокойно.

— Знам. Има ли други планеристи в проекта?

Джоди, която се надяваше Стив да е поразен, се изненада от спокойствието му.

— Не… само ние тримата, другите са работници. — Тя спря, все още объркана. — Не мога да го проумея. Ти знаеш ли за този човек?

— Да. Затова съм тук. Казва се Кадилак. Той е мют. Сигурно си чувала за нормални мюти… но този е свръхнормален.

Джоди скри изненадата си зад саркастична усмивка.

— Сериозно? — Огледа черно-жълтата униформа на Стив и рисунките по кожата му. — А ти тогава какъв си?

— Виж, не започвай отново същите глупости. Това, което виждаш, се налага, за да остана жив. Под него съм си същият.

Джоди го изгледа подозрително.

— Да? И в подкрепа на това имам само твоята дума, нали?

Стив погледна през рамо да види колко далече е спасителната група.

— Помахай им. Може би ще намалят темпото, като видят, че си цяла.

Джоди отиде малко встрани и замаха с две ръце над главата си — но гледаше Стив.

— Наистина не знам какво да мисля, Брикман. Но ще ти кажа едно: ти определено си пълен с изненади.

— Да? Е, стегни се. Сега ще чуеш още една. — Стив пое дълбоко дъх. — Когато се срещнахме в Небраска, не ти разказах цялата история…

— Копеле! Малоун беше прав. Ти наистина си агент.

— Не съм! Кълна се! — извика Стив, после снижи гласа си до шепот. — Но изпълнявам задача.

Джоди направи крачка назад.

— Нямах избор! Заплашиха да убият сестра ми и да отнемат всички награди на татко Джак! Аз наистина избягах от мютите, както ви разказах, но се върнах у дома. — Той разпери ръце. — Най-голямата грешка в живота ми. Мислех се за герой. Вместо това възникна голям обществен проблем и ме тикнаха на нива А! Кристо! Можеш ли да си представиш какво е за някой от нас да живее там долу? — Той замълча. — Колко далеч са?

— На сто и петдесет метра. — Гласът на Джоди беше изгубил твърдите си нотки. — Но не тичат.

„Повярва. Имам шанс…“

— Направих голяма грешка, когато се готвех да избягам от М’Кол. За да ги накарам да ми повярват, убедих Кадилак да ми помогне да направим планер от части и парчета, които те бяха прибрали от планера на Фазети и на другия планерист…

— Нейлър.

— Да. Нейлър. Във всеки случай той се съгласи да ми помогне… при условие да го науча да лети.

— Обзалагам се, че оценителите са били страшно доволни да чуят това.

— Не им казах. Но те все пак научиха. Работата е там, че освен че е нормален, без отличителните знаци на мют, той е и летописец…

— А те са най-умните.

Стив кимна.

— Той обаче не е само умен. Той владее и мютска магия, за която си чувала, но в която сигурно не вярваш. Не искай да ти обясня как се прави, но ако го научиш нещо, той може да изсмуче всичко от ума ти като сифон.

— По дяволите!

— Моите чувства са същите. За щастие във Федерацията още никой не знае за това. Ако знаеха, още да съм на нива А. Но след като прекарах три месеца сред каналните мръсотии, някаква висока жица ми даде възможност да оправя нещата…

— Иначе щяха да посегнат на малката ти сестричка, така ли?

Стив разпери ръце.

— Трябваше да го направя, Джоди.

Тя кимна тъжно.

— Добре, да приемем, че ти вярвам… но какво сега?

— Трябва да намеря някакъв начин да измъкна този мют оттук и да го върна у дома цял. С приятелката му. Двамата са тук.

— Звучи интересно. И планираш да направиш това самичък?

— Не. Надявам се ти да ми помогнеш. В името на старата ни дружба.

Джоди присви очи.

— Ама… ти наистина си много нахално копеле.

— Знам. Вече ми го каза. Но хайде да престанем да се преструваме. Ти не заслужаваш повече от мен да си тук. Ти не си нарушител, Джоди, ти си планерист. Ако бандата на Малоун не те беше намерила, ти щеше да се върнеш у дома… със счупена ръка и прочие. — Стив погледна през рамо към приближаващите спасители. — Виж, просто помисли по това. А междувременно защо не се престориш на припаднала, а аз ще се преструвам, че те свестявам, за да изглежда, че върша нещо полезно.

— Имам чувството, че ще дойде време да съжалявам за това.

Стив я дари с една от неотразимите си усмивки.

— Какво ще изгубиш? Ако идеята не ти хареса, винаги можеш да ме предадеш. В ръцете съм ти.

— Прав си… — Джоди се олюля и се свлече.

Стив клекна над нея и докато я пляскаше, прошепна:

— Довери ми се. Ако успеем, и двамата ще бъдем герои.

— Не мога да остана дълго — каза Стив.

— Не се тревожи, оправих нещата. — Кадилак го поведе в своя така наречен „кабинет“. — Уредих всичко с началника. Той изпрати един от нашите мюти до пощенската станция в Уа-сейса със съобщение, че си задържан. — Кадилак се усмихна. — Ти предлагаш безценна помощ при една злополука и сега отговаряш на въпроси, които могат да помогнат да открием какво не е било както трябва. Така че се успокой. — Той посочи с ръка наоколо. — Какво ще кажеш?

Стив се огледа. Плъзгащи се паравани позволяваха да се види добре поддържана трева и най-различни цветя и храсти, които заобикаляха жилището на Кадилак. Подът, на който стояха по чорапи, беше покрит с вездесъщите татами — сламени рогозки, които майсторите на желязо произвеждаха в огромни количества и с които търгуваха с мютите. Тясна, повдигната част на пода на едната страна на стаята беше пригодена за склад.

В центъра имаше ниска масичка и две рогозки за сядане, голяма чертожна дъска, поставена под ъгъл върху магарета, стол, етажерка с делви — Стив предположи, че съдържат чертожни инструменти — и стелаж с рола материя, която динките наричаха „хартия“. С изключение на чертожния кът, който говореше за присъствието на човек, стаята носеше печата на подредената анонимност, която Стив беше свикнал да вижда в къщите на майсторите на желязо.

— Не е лошо.

Кадилак отговори със сух, подигравателен смях.

— Не е лошо?! Фантастично е! Можеш ли да си представиш какво е след всичките години живот в палатка от животински кожи да можеш да стоиш прав, без да опираш в тавана? — Той поклати презрително глава. — Казвам ти… тези хора знаят как да живеят.

Жилището, избрано му от Кадилак, беше извън оградения със стени двор на Херън Пул, на около двеста метра по пътя към Мара-бара. Разположено сред добре поддържана градинка, то напомняше на Стив на самостоятелния участък в пощенската станция, където беше срещнал Клиъруотър и човека в черно.

Известно време Стив се беше чудил дали има „скрит“ речник на езика бейсик, който съдържа думи-концепции за описване на нещата, които бе видял в Ни-Исан. Като човек, дошъл от подземния свят на Федерацията, където военната организация и терминология оформяха живота и мислите на всички от Генералния президент надолу, Стив не можеше да даде пълно описание на онова, което беше видял и почувствал по време на пътуванията си.

Срещата с Клиъруотър беше променила всичко това и той осъзнаваше, че в този момент между Кадилак и него стои споменът за нея: невидим и въпреки това осезаем и смущаващ, сякаш тя физически присъстваше в стаята.

Кадилак отвори една плъзгаща се стена и се видяха няколко полици. Той взе една порцеланова бутилка със саке и две малки гледжосани купички, остави купичките на чертожната маса, напълни ги сръчно и посочи на Стив да вземе едната.

Вдигнаха купичките.

— За старите времена — каза Кадилак. Гласът и лицето му не показваха дали ги счита за добри, или лоши, но той гаврътна съдържанието на купичката на един дъх — може би това беше признак, че се нуждае от нещо да потисне болката или да си даде допълнителен кураж за срещата с неочаквания посетител.

Стив помнеше как езикът му се беше развързал от сакето, изпито с Нобуро, и пи внимателно и бавно; опитваше се да разгадае своя съперник. Не беше очаквал среща с Кадилак толкова рано и по този начин и не беше съвсем сигурен как да се държи.

Кадилак пак напълни купичката си, затвори бутилката и отпи друга голяма глътка.

— И така… какво те води насам?

Стив възприе същото безразлично държане.

— О, различни неща. Нося ти съобщение от Мистър Сноу. — Видя, че очите на Кадилак трепнаха при споменаването на името на учителя. Гузно съзнание, нежно чувство, забравено чувство на лоялност — нямаше значение. Беше слабо място в неговата отбрана, което можеше да се използва.

— Той ли те изпрати тук?

— Не точно. Той се разтревожи за теб. Когато откри, че не се връщаш с корабите…

— Бил си при търговския пункт?

Стив имаше едно просто правило за ситуации като тази. Придържане към истината винаги, когато е възможно, отклоняване на неудобните въпроси, като се правиш на глупав — и запазваш лъжите за истински трудните. И ако трябва да лъжеш, използваш най-голямата — и то по начин, който използва най-слабите страни в характера на противника.

— Да. Онзи планер, който изработихме двамата с теб, не издържа. Не опитах пак.

— Не съм и очаквал… не и без мотор.

— Мистър Сноу ми каза, че си направил първокласен планер.

— Да. Дори и ти щеше да се впечатлиш.

— Впечатлен съм. Но… оказах се в безизходица. Хванаха ме група червени кожи. Издържахме до падането на снега, после и през наричания от вас сезон Нова земя, и тогава много от нас бяха пленени от М’Кол.

Кадилак се изненада.

— Мистър Сноу те е продал при реката?

— Не — засмя се Стив. — Аз му предложих да дойда и да ви намеря. Беше разтревожен от нещо, което си открил във виждащите камъни, и…

— Видях много неща в камъните — каза мрачно Кадилак.

Стив не обърна внимание на прекъсването и продължи:

— Помоли ме да разбера дали си добре и да ти кажа, че времето изтича. Когато научи, че си решил да останеш тук… очевидно по собствена воля… беше направо потресен.

Кадилак вдигна рамене с безразличие. Допи останалото саке и пак напълни купичката.

Стив, който беше изпил само половината от първата чашка, не можеше да разбере как мютът е все още на крака.

— Виж… не мислиш ли, че трябва да внимаваш с това питие?

— Не се тревожи, нося. „Практиката прави майстора“ — нали така се казва? Освен това е вкусно. — Гласът на Кадилак беше надебелял. Той вдигна купичката си. — Пий. Там, откъдето е дошло това, има още много. Просто една от многото малки привилегии.

— Какви са другите?

Кадилак посочи стаята.

— Колко мюти имат възможност да живеят така?

— Почти никой.

— Имам и друга стая — за спане, една за хранене и развлечения, кухня, баня, както й казвате вие. Плюс две момчета, които ми цепят дърва и се грижат за градината, готвач и, както те я наричат, миячка на чинии, и четири лични робини, които поддържат къщата, перат ми дрехите, поднасят ми храна, оправят ми леглото и лягат в него.

— Звучи твърде добре, за да продължи дълго…

— Отгоре на всичко най-после правя нещо, което наистина ми доставя удоволствие. Нещо полезно, нещо, което изисква да се напрегна. Знаеш какво искам да кажа! И за първи път в живота си съм някой. Всички останали в тази страна, мюти и трекери, са третирани като боклук. Но Херън Пул е различен. Хората тук ме уважават.

— Радвам се да го чуя — каза Стив.

Кадилак си сипа още саке.

— Във всеки случай работата ми тук още не е завършена. Но дори и да беше, защо, в името на Кълъмбъс, защо трябва да се откажа от всичко това, за да стана бавачка на тълпа тъпаци със замаяни от лотоса умове, които миришат, сякаш са се къпали в бизонски лайна?

— Е, има ги всякакви. Когато се срещнахме за първи път, бих могъл да кажа същото за теб.

— Само че аз се оказах по-умен от средната мечка.

— Много по-умен — призна Стив. Егото на този човек беше безгранично. Ако искаше похвала, беше я получил. Предостатъчно. — Така ли мислиш и за Мистър Сноу?

— Не. Разбира се, че не.

— Тогава какво ще стане с племето, когато той умре? Ти си видял неговата смърт в камъка. И точно къде трябва да умре.

Кадилак вдигна рамене.

— Може да съм видял, а може и да не съм.

— Е, той, изглежда, е съвсем сигурен. Каза ми, че му остават само още няколко месеца живот.

— Още една причина да не се върна. — Пиянската защита на Кадилак се пропука. — Виж, четенето на камъни не е точна наука. А и аз съм новак в нея. Не съм безпогрешен… не повече от него. Добре… аз наистина видях в камъка много кръв, пот и сълзи. Смърт и разрушение също. Мистър Сноу беше там някъде, но също и племето. Ти също се появи. Но може да съм смесил две явления… и това време може да е далеч. Може да е тази година, или следващата… или подир десет години. Не че има някакво значение.

— Какво те кара да казваш това?

Кадилак пресуши купичката.

— Защото онази част от живота ми свърши. И скоро няма да има нищо, заради което да се върна. С тях е свършено. — Той взе бутилката, седна до ниската масичка и я остави пред себе си.

Стив погледна скиците и чертежите на дъската, след това седна на рогозката с лице към младия летописец.

— С кого е свършено… С М’Кол? С Плейнфолк?

— Не ми се говори за това.

Стив му подаде купичката си да я напълни. Всъщност той не искаше повече, но с това щеше да остане по-малко за Кадилак. Досега, като се изключеше неясният говор, той се държеше добре. Но Стив имаше чувството, че мютът може да рухне всеки момент. А той още не искаше това да се случи. Имаха да изясняват още много неща.

Стив вдигна втората си купичка срещу четвъртата на Кадилак и отпи съвсем мъничко. Колкото и да обясняваше Кадилак, че всичко върви добре, Стив знаеше, че той сигурно се чувства застрашен от неочакваното му появяване на сцената. Знаеше и че следващият му ход ще бъде като ходене по лед.

— Съжалявам. Наистина ти обърках живота.

— Напротив. Нещата се обърнаха по-добре. Ако не беше ти, сега нямаше да съм тук.

— Нямах предвид източването на ума ми. Ти си добре дошъл за всичко, което имам там. Имам предвид Клиъруотър. — Стив спря, надявайки се на някаква реакция. Лицето на Кадилак не изразяваше нищо. Той опита отново: — Срамувам се от онова, което направих. Ти ми спаси живота, предложи ми дружбата си, а аз… те предадох. Не беше нарочно, но… — Той вдигна безпомощно рамене. — Затова трябваше да скъсам и да избягам. Нямаше начин да скрия чувствата си към нея и… след стореното се срамувах да гледам теб и Мистър Сноу.

— Това е било предопределено да стане. Такава е била волята на Талисмана. Онзи, който иска да е верен воин, трябва да намери вътрешна сила да приеме тези неща.

— Все пак сигурно те е заболяло.

— За малко — каза Кадилак. — Но сега не чувствам нищо.

„Да, личи…“ Стив гледаше как Кадилак гаврътна още саке.

— Затова ли тя вече не е с теб?

— Не. Майсторите на желязо ни разделиха още когато пристигнахме.

— Това не те ли тревожи?

— Защо да ме тревожи? Не ме грози никаква опасност, а докато тя може да призовава силата на Талисмана, нея също.

— Знаеш ли къде е тя сега?

— Да. Предадена е на сегашния ти господар. — Кадилак видя реакцията на Стив и се усмихна. — Страхотно, нали? Ние тримата отново сме заедно. Толкова близко… и все пак толкова далеч. — Той надигна купичката си, но този път разсипа малко на масата. — Сигурно така е трябвало да стане.

— Да — каза Стив. — Невероятно… — Той стана, отиде до чертожната дъска и погледна по-отблизо над какво работи Кадилак.

Във Федерацията чертежи като този се пазеха в КЪЛЪМБЪС. Централният компютър, който обслужваше Федерацията, имаше огромна библиотека с чертежи за всяка част на всяка машина, построявана някога. Хората с достъп до необходимото ниво можеха да извикат запаметените чертежи и направо на екрана да ги включат в нови конструкции, след това да прехвърлят информацията в напълно автоматизирани машини, които да произведат всички части и детайли.

На листа хартия, който разглеждаше Стив, имаше няколко груби скици, показващи модификации за конструиране на малка, лека парна машина. На по-голям лист под него те бяха начертани в естествена големина в три проекции плюс разрез. Беше изкусна конструкция, но изискваше много прецизна изработка и щеше да трябва цяла вечност за постигане дори на ограничено производство.

Това беше истинският проблем. Времето беше решаващ фактор. Те не можеха да си позволят да чакат, докато майсторите на желязо повишат нивото на технологията на металообработване. Твърде много хора бяха замесени в конспирацията. Колкото по-дълго стояха тук, толкова по-голяма беше вероятността нещо да тръгне погрешно. С помощта на Джоди — и може би на Келсо — той трябваше да заведе Кадилак и Клиъруотър на кораба в Бу-фаро. И за да достигне бързо Хъдсън, проблемът с тягата трябваше да се реши бързо и просто със съществуващите технологии. Може би от топлината на сакето Стив почувства, че знае отговора.

— Това е прекрасна идея, но ще изисква твърде много време да се осъществи.

— Знам. Трябва скоро да постигна нещо, иначе джапите могат да започнат да губят интерес.

— Нещо против, ако направя едно предложение?

— Съмнявам се, че бих могъл да те спра.

— Знаеш ли какво ти е необходимо?

— Да, още една бутилка саке. — Кадилак захвърли празната бутилка през отворения параван в градината.

Стив взе друга бутилка от стенния шкаф, напълни купичката на Кадилак, после седна и допълни своята.

— Имаш нужда от помощник. Някой, който да работи върху идеите. Някой надежден, който може да се грижи за малките досадни работи, докато ти работиш върху големите концепции.

— Какво точно имаш предвид?

Стив отговори със скромно вдигане на рамене.

— Аз знам толкова, колкото и ти. Ние построихме „Блу-Бърд“, като използвахме малко повече от надежда и чист въздух. Ако обединим умовете си, ще можем наистина да постигнем много нещо. — Той вдигна купичката си. — Цялата слава ще получиш ти, разбира се. Какво ще кажеш?

— Ще си помисля — отвърна Кадилак, вдигна петата купичка саке, но се олюля и я разля върху ризата си. В следващия миг главата му тупна на масичката с глух звук.

Звук, който неговите слугини очевидно познаваха добре — и очакваха. Един параван се плъзна настрани и четири малки джинки, облечени в разноцветни дрехи, заситниха с обутите си в бели чорапи крачета. Поклониха се почтително на Стив, след това хванаха Кадилак за ръцете и краката и изнесоха безчувственото му тяло от стаята.

Стив изсипа купичката си обратно в шишето, метна на рамо торбата с пощата и излезе на пътя. Беше странна среща, като леко деформиран от огледало образ на самия него. Но при условие че Кадилак не забравеше всичко, когато се събуди, Брикман, С. Р. може би щеше да има шанс. И тогава с много ласкателство и усилена работа скоро щеше да стане ключов член на екипа.

Чудеше се какво ли минава през ума на Джоди Казан. Тя беше обещала да не казва нищо на Келсо за истинската причина, поради която той е тук, и Стив беше деветдесет и девет процента сигурен, че може да разчита на нея. Усещаше, че е докоснал чувствителна струна, когато й каза, че дълбоко в себе си тя все още е истински планерист. Оставаше да се спечели Келсо, а това не беше невъзможно. Просто трябваше да му се разкаже подходяща история. Сега Стив се нуждаеше единствено от благословията на мъжа в черно и скъпоценната връзка розови листа.

И от Клиъруотър. Трябваше да я види. Първият му маршрут от новата му база беше покрай брега на езерото с острова, където я държаха. В лагера на ронините той бе обещал да я посети. Въпреки нейните молби да не рискува живота си в такава безразсъдна авантюра, това беше обещание, което имаше намерение да изпълни.

Тичането премахна замайването от сакето и Стив увеличи темпото. Да… Общо взето работата за деня не бе лоша.

След няколко дни Стив отново отиваше на юг покрай западния бряг на езерото с двата острова. Преди Холокоста то беше известно като Садбъри. Езерото, дълго около три и половина мили и в най-широката си част половин миля, лежеше по оста север-юг. Виещата се брегова линия имаше формата на ботуш с висок ток, тесен в глезена. Клиъруотър беше на по-големия остров, близко до източната страна, където имаше малък вълнолом. Вторият остров лежеше точно над тънкия глезен, където насрещните брегове се вдаваха навътре на около триста метра.

Стив прокле късмета си да е толкова близко и въпреки това толкова далеч от Клиъруотър. Нямаше никакви опасения относно плуването, но беше лудост да се опита да преплува посред бял ден. Освен това трябваше да държи сметка и за сегашната си работа. Ако я изгубеше поради закъснение с предаването на пратките, можеше да провали шансовете си да отиде в Херън Пул. Той избълва цяла поредица ругатни и затича по една пътека, която водеше за Уанасака, първото от няколкото места по пътя за Нио-поро, където трябваше да предаде пощата.

Близо до глезена на езерото пътеката се отклоняваше от брега и се изкачваше през хълм с високи борове. Утринното слънце хвърляше полегати лъчи светлина и сенки и превръщаше червената трева в огнени локви. Прах и цветен прашец, хванати от златните лъчи, се носеха във въздуха като новородени светулки, запленени от красотата на света.

Това беше едно от богатствата на земята — играта на светлина и сенки, променящи се по цвят и яркост всеки ден, всеки месец, всеки сезон. Във Федерацията имаше изкуствен сумрак, но нямаше сенки, нямаше тъмни ъгли, където да се скриеш. Осветлението, което струеше отвсякъде, беше майсторски балансирано да съответства на основните компоненти на слънчевата светлина, но никога не можеше да я замести, също както — въпреки гения на Първото семейство — създаденият в скалата подземен свят с мраморните си площади и хладните си бездни никога не можеше да съперничи на простора и величието на земята, на нейните мамещи, забулени в синя мъгла хоризонти и непрекъснато променящите се изпълнени с облаци небеса.

Мислите на Стив се върнаха към настоящето, защото видя приближаващ се конник. Беше с черно-червени доспехи и две високи тесни флагчета се вееха зад гърба му. Самурай — и както личеше от вида му, не обикновен.

Стив се отмести от пътеката и падна на колене, след това се наведе напред — лактите на земята, дланите събрани една до друга, носът притиснат между палците. Като човек под долната класа на обществото на майсторите на желязо, той трябваше да стои така с обърнати настрана очи, докато самураят отмине, след това много бавно да брои до десет, преди да стане. За негова изненада ударите на копитата спряха.

Той погледна крадешком и видя, че самураят слиза от коня и го връзва за едно дърво наблизо. Животното беше между Стив и самурая и му пречеше да види лицето на джапа. Не че това имаше голямо значение. За Стив всичките изглеждаха еднакви и правилата кога да ги гледа и кога не правеха все по-трудно да различи един динк от друг.

Стив отново завря нос в земята и зачака, всичките му сетива бяха нащрек. Зърна движеща се шарка от светлина и сянка, когато джапът бавно тръгна към него, чу подрънкването на доспехите му — и тихото и смразяващо свистене на меча, изваждан от ножницата.

Ох, по дяволите…

Сянката, хвърляна от самурая, спря точно пред него, променяйки цвета на тревата от двете страни на пръстите му в тъмно кървавочервено.

Стив мислено призова Талисмана, но не помръдна нито един мускул, когато леденостуденото острие се отри в дясната му буза, а след това се плъзна под ухото. След като остана там един кратък, агонизиращ момент, върхът на острието описа смразяваща линия по врата и спря пред лявото му ухо. Той не почувства болка, но усети струйката кръв по бузата си.

— Е, как е, приятелче?

Беше мъжът в черно. Само че този път носеше самурайски дрехи.

Стив беше обхванат от безумното желание да погледне нагоре и от също толкова настойчивата потребност да разбере какво е останало от лявото му ухо, но успя да устои и на двете. Кръвожадният му благодетел беше на косъм от него и цялата ситуация беше толкова несигурна, че той не можеше да рискува, като се смята за незаменим. Наточеното като бръснач острие беше само на сантиметър от врата му, за да му напомни, че вече е довел щастието си почти до допустимия предел. Като надигна нос от палците си, той започна да разказва за случайната си среща с Кадилак.

— По-високо!

Стив вдигна главата си един пръст, прочисти гърлото си и продължи с останалата част на историята — завърши с предложението да помогне на Кадилак да направят подходящ двигател за летящите коне.

— И какво каза той?

— Каза, че ще си помисли.

— Някакви лоши чувства към вашата, хм… предишна среща?

— Никакви. Беше му много приятно да ме види. Особено сега, когато е на този пост.

— Познато ми е това чувство — каза Тоширо.

Стив гледаше как обутите в броня крака описаха полукръг от лявото до дясното му рамо и обратно, всяка бавна стъпка бе предшествана от острия връх на дългия меч.

— „Интересите“, които представлявам, ми дават право да те включа в операцията. Сега ти си свободен да изпълниш саботьорската си мисия. Но най-напред, преди да провалиш проекта „Херън Пул“, трябва да помогнеш той да успее.

— С радост, господарю.

— Да… знаех, че това може да ти хареса. Сигурен ли си, че можеш да направиш този апарат да работи както трябва?

— Ако застана зад тезгяха, за един месец ще направя кон, който да лети с пара.

— Добре. Това е много важно. Всъщност животът ти може да зависи от това.

„Естествено“ — помисли Стив.

— Мога ли да попитам дали вашето първоначално… „обещание“ все още е в сила?

— Какво беше то?

— Свободно излизане от страната с Кадилак и мютката, която дойде с него… Клиъруотър.

— Уреждането на това може да е трудно.

— Аз ще се погрижа за всичко — каза Стив. — Единственото, което искам от вас, е да осигурите онзи, чийто „интереси“ твърдите, че представяте, да не попречи на излизането.

Нахалството на дългото куче продължаваше да учудва и ядосва Тоширо, но сега той беше овладял напълно убийствения импулс веднага да свърши с него. Беше много обидно да се отнася към Брикман като към равен, но така му беше заповядано. За момент беше принуден да преглътне гордостта си. Ако този самозван „мексиканец“ успееше да направи онова, което се искаше от него, то щеше да унижи и обърка враговете на шогуна и да му разчисти пътя до онова, което желаеше най-много.

— Добре, имаш думата ми. Има обаче един друг въпрос, на който трябва да обърнеш внимание. Искаме да уредиш смъртта на Накане То-Шиба, генералния консул на този район. Той случайно е… пазач на втората личност, която искаш да изведеш.

„За мен това също ще е удоволствие — помисли си Стив. — Но ако ме питаш, това не е случайно.“ Трябваше да внимава с този човек.

— Ако се заемеш да го премахнеш, аз ще се погрижа жената да бъде докарана при теб ненаранена. Съгласен ли си?

Стив гледаше лакираните нокти на краката на самурая и преценяваше предложението. Да се поиска от някой със статус на роб да убие високопоставен майстор на желязо беше необичайно. Освен че загатваше за по-нататъшни неизвестни му интриги, това, изглежда, показваше, че мъжът в черно и „интересите“, които представляваше, са повярвали в неговата история и са готови да го приемат на сериозно. Той беше отново в играта и тъй като го бяха помолили да свърши някаква тяхна мръсна работа, беше постигнал дори известно предимство. Като към това се прибавеше и задачата за помагане, а след това за разрушаване на проекта в Херън Пул, това означаваше, че той има пространство за маневра и необходимото време да приведе в изпълнение собствените си планове.

Да… всичко се уреждаше. Но нямаше смисъл да пресилва нещата.

— За мен такава задача е чест, но за човек в моето положение ще е трудно да се доближи до самурай, който, доколкото мога да съдя, е високопоставен държавен служител.

— Не се тревожи. Когато дойде време, ще получиш всякаква помощ, от която се нуждаеш.

Думите бяха подходящи, но не звучаха утешително. Стив изпитваше болезнена нужда да се изправи, но реши, че ще е неразумно. По-добре беше да продължи да говори с лице до тревата.

— Колко скоро искате да стане това?

Последва многозначителна пауза.

— Инструкциите, които получих, са съвсем конкретни. Генералният консул трябва да бъде взет на летящ кон. Когато се издигне на най-голямата възможна височина, трябва да падне от небето. Тялото му трябва да бъде размазано и изпотрошено като на бездомен мелез, смазан под колелата на минаваща кола. Такава смърт е избрана за него. Не друга. Ясно ли е?

— Да, господарю. — Самоубийствена задача, но не беше време да губи самообладание. — Да се изхвърли през борда е лесна работа. Проблем ще е да го накарам да се качи. Първо, трябва да бъда прехвърлен в Херън Пул. След като отида там, ще мога да сглобя двигателна система. Знам, че мога. А след като преодолеем това препятствие, няма да е много трудно да убедя Кадилак да ме включи в първия изпитателен полет. Така ще имам достъп до самолет. И тук става трудно. Според Кадилак Херън Пул е собственост на местния владетел…

— Кио Мин-Орота.

— Да. Кадилак е формално ръководител на проекта, но той е просто наемна ръка като всички останали. Фактически хората на Мин-Орота ще ръководят всичко. Не е необходимо да ви казвам каква е обстановката, вие сте част от нея. Щом аз не мога да ви погледна в очите, те няма да ми разрешат дори да дишам същия въздух като генералния консул. Но, добре… нека за момент допуснем, че ми разрешат… как ще го убедя да направи едно такова летене за удоволствие?

— Не се тревожи за това. Когато ти си готов да летиш, той ще е там.

Отговорът на самурая потвърди подозрението на Стив относно това кой е в дъното на всичко. Имаше само една личност с достатъчно власт да нареди на един генерален консул да лети със самолет с чужденец на лостовете за управление. Шогунът.

„Внимавай, Стив — каза си той. — Ти си отново в играта, но това не е като печелене на точки в играта «Убий мют» за чаша корнголд. Мизата тук е висока и играчите са големи клечки. Хора, които ядат такива като теб на закуска…“

Фактът, че мъжът в черно говореше открито за връзката между Клиъруотър и генералния консул, беше доказателство, че не може да му се вярва. „Обещанията, дадени на мюти, не важат.“ Не беше ли казал така Карлстром? Този тук сто на сто смяташе същото за трекерите. Да, ако Стив имаше намерение да се върне у дома цял, щеше да има нужда от повече помощ, отколкото можеха да му дадат Джоди или Келсо. Трябваше да си осигури помощта на голяма клечка. И такава имаше — и гореше от желание да помогне.

Клиъруотър.

Може би тя не можеше да премества планини, но имаше власт да пренарежда големи участъци от терена. Трябваше да намери начин да я изведе от тази страна, когато ножът опреше до кокала. С нея нямаше от какво да се страхува от хората на Яма-Шита или от приятелите на мъжа в черно. При първия знак за опасност тя щеше да им види сметката.

Гласът на самурая прекъсна мислите му.

— Добре. Договорихме се. — Краката изчезнаха от погледа му, после се върнаха. — По-добре вземи това. Сигурен съм, че ще искаш да кажеш на приятелите си какво става.

В тревата пред челото на Стив падна малък пакет, увит в черна коприна. Можеше да е само едно нещо — бойният нож с радиото, скрито в дръжката.

— Сериозно ли говорите?

— Разбира се. Можеш да им разкажеш колко добре се справяш. На този етап не искаме никакъв безразсъден ход, нали?

— Прав сте…

— Това нещо в дръжката. Възможно ли е да се извади и останалата част от ножа да се изхвърли?

— Не. Не мога да обясня как работи, но апаратът се захранва от слой специални кристали, пресовани в острието.

— Добре. Пъхни го на дъното на пощенската си торба, докато не намериш по-добро място да го скриеш.

— Благодаря — каза Стив. — Някаква възможност да ми върнете тоягата? — Той знаеше какъв ще бъде отговорът, но, по дяволите, заслужаваше си да опита.

Въпросът предизвика презрителен смях.

— Луд ли си? С този нож ще бъдеш убит за по-малко от десет секунди. Какво искаш да направиш — да си лепнеш етикет на челото?

— Прав сте. Добре, да забравим за тоягата. Дайте ми само торбата с розови листа. Не мога да започна работа в Херън Пул, без да измия тези шарки.

— Не е у мен.

Стив изруга наум.

— Кога ще ги получа?

— Когато му дойде времето.

— Няма да мога да се кача на самолета, предрешен като мют.

— Знам.

— Добре. Колко скоро ще бъда прехвърлен?

— Работя по въпроса.

Този човек го залъгваше.

— Да не се опитвате да ми кажете, че има проблем?

— Нищо сериозно. Само че поради „интересите“, които представлявам, не бива да ме видят открито да се застъпвам за теб. Ако го направя, ще компрометирам положението ти на „свободен агент“… и дори може да застраша цялата операция. Трябва да работя по заобиколен начин, чрез контактите си с персонала на генералния консул и отговорни лица в главната поща. Те трябва да одобрят хода.

Страхотно…

— Да се надяваме, че няма да изгубят писменото ви нареждане. Кога ще се срещнем?

— Когато стане необходимо.

— Да, но…

— Не се тревожи. Знам къде да те намеря. Запази спокойствие, дръж се непринудено и продължавай да разнасяш поща.

Стив чу съскането на извития меч — самураят го прибираше в ножницата. Последва мекото тракане на бронята — и краката се отдалечиха.

„Продължавай да разнасяш поща“… Какъв глупак!

Стив видя с крайчеца на окото си как самураят яхна коня и препусна в галоп. Горната половина от лицето на джапа беше засенчена от шлема; долната беше скрита от тясно бяло шалче, превързано с червена копринена лента. Стив държа носа си близко до земята, докато ударите на копитата не заглъхнаха, след това стана и разтри изтръпналите си колена.

Много поучителна среща, но Стив нямаше намерение да се навърта наоколо, докато мъжът в черно подхранва претенциозното си его и трупа допълнителни точки. Времето течеше. Корабът на Сайд-Уиндър нямаше вечно да има курсове по река Хъдсън, а пътуването до Бу-фаро имаше решаваща роля в плана за бягство. Ако мъжът в черно не желаеше или не можеше да придвижи нещата достатъчно бързо, Стивън Рузвелт Брикман трябваше да го направи самичък.