Майсторите на желязо

Глава 18

Тоширо каза на капитан Камакура за работата, която трябваше да свърши малко след изгрев-слънце, после се оттегли в квартирата си в двореца и спа спокойно няколко часа преди един слуга да го събуди. След ритуалното почистване на тялото си той се помоли пред малкия параклис в стаята, после написа кратко, но изразително писмо на госпожа Мишико. Даде писмото на слугата, даде му и пари — гаранция за дискретно предаване, облече една пелерина и отиде в каменната градина.

Като знак на личните си чувства шогунът му беше разрешил да извърши сепуку на верандата. Увит в пелерината си, Тоширо прекара два мълчаливи часа в тъмната, обвита в мъгла градина. Отначало не виждаше почти нищо, но после нощта отстъпи пред дрезгавината, мъглата започна да се разсейва и всичко се виждаше съвсем ясно.

В смъртта той щеше отново да потъне в тъмнина; тъмнина по-дълбока от всяка, която беше виждал. Ако умреше лошо, щеше да бъде захвърлен в пъкъла завинаги; ако умреше добре, душата му щеше да се извиси към светлината, която струи от лицето на Амерацу-Омиками.

Когато слънцето изгря, капитан Камакура се появи, следван от четирима прислужници с нещата, които Тоширо щеше да поиска. Той се изправи и застана настрана, докато слугите постлаха сламени рогозки с изискваната големина, по края с бяла коприна. После сложиха голяма бяла възглавница, на която пратеникът щеше да коленичи. Пред нея беше поставен лакиран поднос с къс, остър като бръснач кинжал.

След като всичко беше подредено, Тоширо подаде пелерината си на един от прислужниците и четиримата се оттеглиха. Пратеникът прегърна капитан Камакура и му благодари за готовността да е негов каишаку-нин, коленичи на бялата възглавница и пое бавно няколко пъти дъх — съсредоточаваше се върху финалния акт, който трябваше да извърши, без да прояви и най-малко колебание или страх. За истинския самурай смъртта беше „лека като перо“ и той всяка сутрин се събуждаше готов да я посрещне.

Капитан Камакура коленичи на определеното място зад пратеника, на три и половина крачки вляво от него, и стисна в две ръце дълъг меч. От двете страни на градината наблюдаваха шогунът и членовете на вътрешния двор. Тоширо видя между тях и сивото кокалесто лице на Йеясу.

Шамбеланът имаше всички основания да е доволен. Беше разколебал вярата на шогуна в неговия пратеник и беше показал, че силата му да влияе върху събитията остава ненамалена. Нямаше да мине много време преди неговата собствена власт отново да заеме място между шогуна и неговите пратеници. Те бяха интелигентни, с добри намерения млади хора като господаря си, но не познаваха живота. Неговият племенник Йоритомо се нуждаеше от по-нататъшно ръководство, преди да бъде оставен да отведе Ни-Исан в следващото столетие. Той, Йеясу, щеше да му осигури това ръководство в малкото оставащи му години.

Предстояха трудни времена. Йоритомо имаше всички необходими качества да преодолее тези трудности, но трябваше да се научи на известна гъвкавост. В древния свят това се бе наричало „двоен стандарт“; душевна гъвкавост, която позволява на човек да се огъва с ветровете на промяната, без да бъде изкоренен.

Тоширо взе ножа, погледна го за момент, сякаш се възхищаваше на смъртоносното му изящество, след това стисна здраво с две ръце дръжката и заби цялото острие в лявата страна на корема си. Задъха се, пое дълбоко дъх, без да изпуска дръжката, и с бавно, внимателно движение сряза корема до дясната страна. Капчици пот се събраха на челото му, но с изключение на очите, които гледаха със страхотна напрегнатост каменния пейзаж пред него, лицето му не показваше никакъв признак на ужасната болка, която си причиняваше. В края на страничното рязане той обърна острието на ножа в тялото си и рязко го вдигна нагоре. Джумонджи; последният страхотен разрез.

Пратеникът беше отишъл много по-далеч в акта на самоосакатяване, отколкото се смяташе за необходимо, но той беше инструктирал Камакура да не действа, преди да извади ножа от тялото си. Краят на съвършения акт на сепуку. Но ръката му беше станала хлъзгава от кръв и той вече нямаше сили да движи ножа.

Камакура скочи. Като каишаку-нин, неговата задача беше да спести на самоубиеца ненужната агония. Той беше упълномощен да се намеси в предварително уточнен момент — който можеше да е дори преди акта на посягане за ножа — или при най-малкия признак на нерешителност. Когато пратеникът се наведе напред в последното усилие да измъкне ножа, Камакура вдигна меча високо във въздуха и с бърз удар отсече главата на младия мъж.

Беше добра смърт, но тя даде на Камакура малко основание за задоволство. Като учител на Тоширо по владеене на меча той беше прекарал безброй часове да тренира и съветва младия мъж, а сега съдбата го беше принудила да обезглави най-обещаващия си ученик.

Същият удар беше нанесен върху лелеяните мечти на жена му да направи пратеника свой зет. Колко се беше трудила тя за това през годините! И сега плановете й се провалиха. На Камакура не му се щеше да й съобщи новината. Тя щеше да разбере защо е бил принуден да изпълни тази тъжна задача, но никога нямаше да му прости. Нито пък дъщерите му. Той погледна кървавата глава на земята. Очите й бяха полузатворени. Очите, които го бяха гледали така внимателно през годините, когато той беше разкривал на младежа неповторимото си майсторство с меча. Колко жалко! Камакура изчисти меча си и го прибра в ножницата, след това се обърна. На очите му се появиха горчиви сълзи, но той не позволи да потекат по бузите му. Там скоро щеше да има достатъчно сълзи. Плач щеше да изпълва къщата му месеци наред.

Мъжът с приличащото на череп лице беше спазил обещанието си. Близко до източния бряг на Хъдсън имаше поле — точно на мястото на бялото квадратче на картата. Когато кацнаха, ги посрещна един агент джап, който се представи на Кадилак. Стив кацна последен, стиснал зъби от мъчителната болка в раненото бедро.

По време на полета Келсо беше видял края с перото на стрелата да стърчи през кабината и от сигналите на Стив се беше сетил. Когато машината се хлъзна и спря, той вече чакаше с трион да отреже стрелата.

Другите му помогнаха да извадят Стив от кабината, после Клиъруотър и Кадилак измъкнаха върха на стрелата. Раната не беше дълбока и не беше засегнала никакви сухожилия или артерии, но болеше. Агентът джап каза на Стив, че ще му сложи лекарство и ще го превърже.

Стив се изправи и установи, че ако не отпуска тежестта си върху десния крак, може да куцука без чужда помощ.

Щом свалиха багажа си, джапът им каза да натрупат бали слама и клони около машините и да ги запалят.

Докато другите мъкнеха бали и клони, Стив стисна зъби, извади радиоконтролираните детонатори от самолетите и прибра всичко в торбата с оръжие.

После стояха и гледаха как джапът пали трите самолета. Беше потискащо да гледат как седмици тежък труд изчезват в огъня. Когато всичко догоря, джапът запрегна една волска кола. Започваше следващият етап от пътуването.

Вместо да пресекат реката и веднага да се качат на кораба, трябваше да прекарат следващите две нощи в една къща край Хъдсън. Източният бряг, на който бяха, принадлежеше на семейството на шогуна То-Йота. Западният бряг и земята зад него по целия път до наричаните от Келсо Големи езера, принадлежаха на Яма-Шита. Корабите на двете фамилии правеха редовни курсове по реката от Нио-йоко докъдето можеха да се движат на север, но каналната система, която свързваше Хъдсън с езерото Ери, беше запазена за съдове, собственост на фамилия Яма-Шита.

Джапът, който говореше бейсик сравнително добре, каза на Стив, че корабът на Сайд-Уиндър щял да закъснее поради някаква повреда, най-вероятно с два дни.

Закъснението се оказа добре дошло за маскировка. То осигури време на Клиъруотър да направи четири първокласни рисунки и на Кадилак да свикне с женски дрехи. След като му сложиха перуката и гребен и го напудриха с бяла, миришеща на сладко пудра, той беше почти готов. А когато сложи бяла маска и ръкавици, съвсем заприлича на жена. И благодарение на необичайното владеене на езика и нравите на майсторите на желязо той скоро възприе необходимото високомерие.

Тъй като джапът не беше присъствал на преобличането, Стив реши да провери маскировката. След като подготви Кадилак в друга стая, той заговори джапа при едно завръщане от честите му излизания. След минута от съседната стая се чу пронизителен глас на японски — някаква непозната жена искаше нещо. Джапът бързо отвори вратата; беше толкова изненадан от надменното държане на маскираната фигура и безупречната дикция, че се поклони и започна да се извинява преди да разбере шегата.

За щастие той имаше чувство за хумор. И което беше още по-добре, това означаваше, че те имат шанс.

Стив вече имаше мютска идентичност, но тя беше сменена с нова. На Джоди, Келсо и Клиъруотър дадоха износени дрехи, плочки на роби и „жълти карти“; за „Йоко Ми-Шима“ бяха осигурени документи за пътуване и пари. Документите и печатите за таксите за преминаване показваха, че са купени от куртизанката във Фири, където редовно имаше малки търгове, както и един голям в края на пролетта, след завръщането на корабите с колела.

Стив беше актив за еднократна употреба; разменна стока, която беше по-сигурна от носене на пари в брой или банкноти, които можеха да бъдат откраднати от крадци или разбойници, често нападащи непредпазливите пътници. Наистина някои предприемчиви търговци, които грижливо бяха проучили сезонните и регионални промени на трудовия пазар, бяха натрупали значителни богатства от купуване на роби и изпращането им там, където можеше да се постигне бърза печалба. Защо да се хранят роби през зимата в Ма-ина и Ново-скоша, когато земята не може да се обработва, след като можеха да работят ползотворно в по-топлия климат на Фя-джина и Каро-рина?

Когато се качиха на кораба, Сайд-Уиндър пое грижата за Стив и другите „мюти“ и ги отведе в трюма на носа, запазен за транспорт на роби. За Кадилак имаше каюта, запазена на името на Йоко Ми-Шима, и той не се срещна с другите чак докато не слязоха в Бу-фаро.

Сайд-Уиндър не се отнасяше с тях по-различно, отколкото с другите роби на борда, и поради израстъците на челото му Джоди и Келсо го взеха за истински мют. Клиъруотър, изглежда, споделяше също тяхното мнение, но Стив не беше сигурен какво всъщност мисли тя. Може би Плейнфолк имаха други, по-фини начини да разпознават себеподобните си.

С нейна помощ Стив беше измислил мютски имена и кратки истории за прикритие за Джоди и Келсо в случай, че някой от пътуващите с тях поиска да знае откъде идват. Той самият сега беше Кадилак. И защо не? Това беше справедлива размяна и най-доброто от всичко беше, че не изискваше да се измисля нищо. Малки групи мюти се качваха и слизаха, но те бяха единствените, които пътуваха по целия път до Бу-фаро. В трюма имаше много малко разговори дори когато беше претъпкан, но пък повечето мюти ставаха мрачни и затворени, когато ги превозваха по вода, така че мълчаливостта им не изглеждаше подозрителна.

Стив поддържаше ежедневен контакт с едрия „мексиканец“, но не каза на другите каква е истинската им връзка, нито каза на Сайд-Уиндър какво е научил за връзките на АМЕКСИКО с анонимната тайна организация, за която работеше мъжът с приличащото на череп лице, нито че го е разкрил като един от посредниците.

За малкото време от присъединяването си към АМЕКСИКО Стив беше научил, че оперативните работници не се запознават с подробностите на задачите на колегите си. Никой не задаваше въпроси и не отговаряше на въпроси без разрешение от Центъра за контрол на операциите в Рио Лобо. Сайд-Уиндър дори не запита как той и неговите приятели са стигнали до Ари-бани. Колкото се отнася до него, това не беше работа на Стив, както той му беше казал ясно, когато Стив се беше опитал да говори за бягството от Херън Пул. Неговата работа беше да осигури безопасното им пристигане в Бу-фаро — и оттам до равнините. Извън това не искаше да знае нищо.

Без възможност да види друго през решетката на трюма, освен небе, Стив прекара по-голямата част от пътуването седнал до Клиъруотър. Джоди и Келсо си бяха намерили някаква ниша между балите на няколко метра встрани. Това сигурно бе странно изживяване за тях. И двамата преди това открито презираха мютите. Сега обаче бяха с оцветена кожа — знака на смъртните си врагове, и поне за момента животът им зависеше от това колко успешно могат да играят тази роля.

От погледите им, докато им боядисваха кожите, беше ясно, че разбират иронията на ситуацията. Тя ги беше принудила да преразгледат собствените си вярвания и предразсъдъци. Нещо наистина трудно, след като цял живот са ти го набивали в главата — както Стив беше открил за себе си.

Съществуването на мюти с чиста кожа беше първата им голяма изненада. Фактът, че някой с уменията на Кадилак е всъщност мют, беше още по-смущаващ — а Клиъруотър съвсем ги беше сащисала. Силата, която беше отключила срещу майсторите на желязо, ги беше стреснала и беше довела до неловко мълчание между тях.

Стив разбираше този проблем. Той се беше почувствал по същия начин, когато за първи път беше станал свидетел на нейните сили. На Джоди и Келсо им беше трудно да свържат отмъстителната почти свръхчовешка фигура, държала майсторите на желязо като вързани, докато те трескаво носеха ракетите, с младото стройно синеоко момиче, сложило глава на рамото на Стив.

Но те не я познаваха, както я познаваше той. Те не знаеха дълбочината на чувствата, които тя можеше да предизвика, нито топлотата на нейния отклик. Те виждаха в нея само една машина за смърт, която за момента беше изключена.

Те не знаеха, че тя е просто канал, по който Талисмана влиза в света.

Клиъруотър беше изцедена физически и емоционално от жестокия характер на силите, които се бяха излели чрез нея. Принудителното закъснение преди качването на кораба й беше дало възможност да си почине, но тя остана тиха и унила.

Стив сложи ръка на рамото й и я притегли до себе си.

— Доволна ли си, че се връщаш у дома?

Тя притисна чело до бузата му.

— Щастлива съм, че съм с теб.

— Това не е истински отговор. Какво чувстваш към племенните си сестри и братя? И към Мистър Сноу?

— Не съм ги забравила. Но е трудно да мисля отвъд този момент. Когато сме заедно, думите свършват с теб и мен.

— Да — промърмори Стив. — И аз се чувствам така.

„Но не сега. Времето за вземане на решение идва…“

— Кога ще завърши това пътуване?

— Единственото, което мога да ти кажа, е, че ще пътуваме около ден и половина до Бу-фаро. След това вече ще сме на територията на Плейнфолк — и ни чака дълго ходене. — При тази перспектива той разтри раната на бедрото си.

„Браво, Стив. Намери най-подходящия момент.“

Клиъруотър се поизправи, така че да може да вижда лицето му.

— Човекът, който ни срещна като кацнахме, и другите, които ни докараха до кораба. Какво знаеш за тях? Кои са те?

— Приятели — отговори Стив.

— Как е възможно? Те са майстори на желязо.

— Вярно.

— И мютът, който ни охранява, но не е от Плейнфолк. И той ли е приятел?

Стив хвана ръцете й и ги стисна.

— Слушай! Няма значение кой е той. — Той понижи глас. — Обещах на Мистър Сноу, че ще те върна жива и здрава. За да стигна дотук, лъгах, мамих, убивах… и съм готов да го направя пак.

— И аз убивах заради теб — прошепна тя. — Много пъти. Защо не ми кажеш…

— Не ме питай каква е истината! Аз вече не знам какво означава тази дума! Тя е мираж над нажежен от слънцето пясък! Единственото нещо, което е истинско за мен, е силата, чувството… или каквото е там, което ни свързва. Може би се нарича „любов“ или може би има друга дума за него, която ти и аз не знаем. Онова, което наистина зная, е, че то никога няма да се промени.

Клиъруотър го изгледа изпитателно и после с една изпълнена с копнеж въздишка, която, изглежда, означаваше, че тя знае нещо, което той не знае, каза:

— Това е вярно, облачни воине. Силата на любовта не може да бъде разрушена. Но може би светът ще ни промени…

Беше истинско щастие, че избраха да пътуват дегизирани като мюти, а не като пленени трекери. При честите товарни и пътнически спирки Сайд Уиндър видя на кейовете войници и ги чу да питат капитана дали превозва дълги кучета. На няколко пъти на кораба се качваха пристанищни власти и войници, които преглеждаха митническата декларация за стоката и списъка на пътниците, след това проверяваха трюма, като осветяваха тъмните ъгли, където можеше да има скрити пътници. Влязоха дори в каютата на Кадилак. Никой не го беше предупредил, че това може да се случи, но мютът не изгуби присъствие на духа. Той беше започнал да се радва на почтителното отношение към „Йоко Ми-Шима“ и играеше ролята идеално — чак до веене с ветрило. Учтивите въпроси на офицера получиха също толкова учтиви и дори изискани отговори. Никой не подозираше, че лицето зад маската не е това, за което се представя, и дори не му поискаха документите за преглед.

Първият човек за свръзка им беше казал, че ги посрещат на пристанището — и отново организацията на мъжа с приличащото на череп лице уреди всичко. На борда беше изпратена носилка за „Йоко Ми-Шима“, а двама корейски чиновници преведоха „мютите“ през всички бюрократични процедури и ги изведоха от пристанището.

Стив и другите нямаха представа кой какъв е и какво казва, докато не останаха насаме с Кадилак. Тогава стана ясно, че чиновниците били наети от един богат търговец на роби — човек, чието име Сайд-Уиндър беше казал на Стив по време на случайната им среща на пристанището в Ари-бани. Това беше още едно доказателство за връзките на „мексиканеца“ с джапите. Докъде се простираше това споразумение между Федерацията и майсторите на желязо?

Под свистенето на пръчката на чиновника окованите Стив, Джоди, Келсо и Клиъруотър следваха носилката по оживените улици към внушителното жилище на търговеца на роби. Само Кадилак беше поканен да влезе през предната врата; тях ги отведоха в една барака отзад и ги заключиха.

Имаше още бараки, в които имаше други мюти. На пода от дървени летви имаше тънък пласт мръсна слама. Имаше ведро с вода за пиене или миене — при условие, че някой имаше желание да се мие — и друго ведро за ходене по нужда. Голяма крачка назад от луксозните жилищни помещения, които Стив беше открил в Сантана Дийп.

От разменените вулгарни бележки, които Кадилак беше дочул, докато го носеха от пристанището, му стана ясно, че неговите услуги — или по-скоро услугите на маскираната дама — са за търговеца на роби. Сред смях и шеги един словоохотлив език разкри, че въпросният господин не жалел средства за интимни запознанства с дами от висшето общество.

За радост на Кадилак през нощта новият му собственик не направи никакъв опит да получи равностойността на парите, които беше платил. Следващата сутрин, когато се поздравяваше за късмета, че е бил удобно настанен, докато задниците на другите бяха мръзнали в бараката, охолният му парфюмиран живот изведнъж свърши. Един от корейските чиновници, които бяха посрещнали „Йоко Ми-Шима“ на пристанището, влезе в спалнята, нареди на мюта да вземе торбата си, после отвори една тайна врата и по някакво тясно стълбище вкара Кадилак в мазе, осветено от няколко фенера. Долу го чакаше Клиъруотър. Чиновникът каза на Кадилак да свали маската, перуката и дрехите си, взе ги и се качи горе. Клиъруотър коленичи.

Кадилак послушно коленичи до нея и извади комплект бои за тяло.

— Достатъчни ли ще са?

— Да.

Тя нарисува с пръсти познатите линии върху гърба му и запълни кожата между тях с различни бои. Бяха правили това един на друг, откакто тя беше избрана от съвета на старейшините на племето за негова спътница. Връщането към нашареното тяло беше последната стъпка в осъзнаването, че съдбата му е свързана с Плейнфолк. Докато работеше с водоустойчивото багрило върху кожата на Кадилак, Клиъруотър тихичко си пееше една от огнените песни на М’Кол, която и двамата знаеха много добре.

— Тъжен ли си?

— Не. Това, което става, е по волята на Талисмана. — Кадилак въздъхна. — Но сегашното ни положение ме тревожи.

— Страхуваш се, че може да се случи нещо, което да попречи на бягството ни?

Кадилак вдигна рамене.

— Ако е начертано да избягаме, ще успеем. Тревожи ме, че Брикман вече не е сам. Защо тези майстори на желязо му помагат? Той не ми казва нищо за тях. С теб говори ли?

Странно. Докато боята покриваше все по-голяма част от тялото му, той говореше все по-малко и по-малко с гласа на облачния воин.

— Той каза, че трябва да му вярваме.

Кадилак отново се засмя горчиво.

— Какво друго може да каже?

— Ти четеш ума му.

— Да. Но не мислите му. Ти си по-близко до него, отколкото аз ще бъда някога. Ти можеш да четеш сърцето му и да виждаш душата му.

— Понякога…

— И какво виждаш?

Клиъруотър го заобиколи на колене и започна да оцветява лицето му.

— Любов. Смърт. Предателство. Ново начало…

— Ще бъдеш ли отнета от мен?

Тя начерта една тънка линия на бузата и на врата му.

— Не знам. Ти четеш камъните. Но каквото и да се случи, част от мен ще е винаги с теб.

— Но ти няма да бъдеш.

Клиъруотър хвана брадичката му.

— Ако ти трябва да бъдеш меч на Талисмана, силата ти не трябва да дойде от мен, а от самия теб. — Тя притисна пръст към сърцето му. „По-лесно е да се каже, отколкото да се направи — помисли Кадилак. — О, мила Майко! Защо животът е толкова труден и пълен с болка?“

Облечен като мют, Кадилак беше вкаран при другите в бараката. Това беше първото му сблъскване с живота в Ни-Исан като тревна маймуна. Вонеше на изпражнения, малкото храна беше безвкусна. И най-лошо от всичко — нямаше саке.

По-късно дойде Сайд-Уиндър и Стив говори с него през една пролука между летвите.

— Как те пуснаха от кораба?

— Пак авария. Всички слязоха на брега, с изключение на техниците.

— Дойде да се сбогуваме ли?

— Не. Идвам с вас. — Твърдо стиснатите устни на „мексиканеца“ се разтеглиха в щастлива усмивка. — Какво ще кажеш?

Стив също се усмихна.

— Няма ли да ти липсват израстъците?

— Не си прави глупави шеги. Не мога да издържам повече.

— Вярвам ти. Слушай. Тъй като си тук и тъй като ще пътуваш с нас, има нещо, което умирах да те попитам.

— Какво?

— Забелязах, че имаш много приятели с дръпнати очи. Би ли ми казал как го правиш?

Слънчевата усмивка на Сайд-Уиндър се превърна в лукаво хилене.

— Не мога, амиго. Питай Майка, когато се върнеш в Рио Лобо.

— Мислиш ли, че ще ми каже? — Идеята Карлстром да разкрие тайната изглеждаше абсурдна.

— Не знам…

— Но ще ми кажеш поне как ще се измъкнем оттук.

— Тръгваме довечера с малка рибарска платноходка, след това ни прехвърлят на две надувни моторни лодки и пресичаме на място, наречено Лонг Пойнт на другата страна на езеро Ери.

— Там ли ще ни вземе Майка?

Сайд-Уиндър кимна и продължи:

— Призори пристигат два скайрайдъра. Ще вземат по един от нас на предната седалка и по двама в товарния отсек. Ако не ни свалят по пътя за дома, в полунощ ще сме живи и здрави под земята.

Стив се намръщи.

— Обещах на Джоди и Келсо, че ще се отнесем честно с тях. Те много ни помогнаха. — Той спря, очите му проучваха лицето на мексиканеца. — Не бих могъл да си свърша работата без тях.

— Те няма за какво да се тревожат — каза Сайд-Уиндър. — Федерацията се грижи за хората си. Но какво ще правиш с тревните маймуни?

— Може да имам проблем. След като видят скайрайдъри…

— Да. Е, там ще бъдеш ти, аз и двамата пилоти. Но няма причина да възникнат затруднения. Твоят приятел нали обича алкохола.

— Но жената не пие.

— Винаги има първи път, амиго. По дяволите, когато стигнем другата страна, ще трябва да го отпразнуваме, нали?

— Прав си.

— Значи ще получим малко пиене, може би и малко трева. После постъпваме във въздушните сили.

— Става.

Сайд-Уиндър сбърчи нос.

— Ей, ама тук наистина вони!

— Малко.

— Как ти е кракът?

Стив вдигна рамене.

— По-добре, отколкото без него.

— Окей. — Сайд-Уиндър намигна. — Довиждане засега.

Стив отиде при Джоди и Келсо. Клиъруотър и Кадилак седяха на сламата в другия край на бараката.

Келсо замислено гледаше към мястото, където беше стоял Сайд-Уиндър. После каза:

— У този човек има нещо, което ме безпокои.

— Не трябва. Той е един от нас — каза Стив и седна до него.

— Ясно де — изсумтя Келсо. — Федерален агент.

Джоди ги погледна, но не каза нищо.

— В тайно споразумение с динките…

Стив кимна.

— За мен също беше изненада. Но това просто доказва, че колкото и далеч да си, никога не можеш да избягаш от Първото семейство.

Келсо кимна тъжно.

— Знаят ли те колко рискувахме, като ти помагахме?

— Ще научат. Аз му казах какви бяха рисковете.

— И какво каза той?

— Че Федерацията винаги се грижи за хората си…

Келсо погледна Джоди и вдигна вежди.

Когато Сайд-Уиндър им даде спасителните жилетки, беше още тъмно. Качиха се в двете надувни лодки — Кадилак и Клиъруотър при него, Джоди и Келсо на втората лодка със Стив. Пуснаха извънбордовите мотори, захранвани от цилиндър с течен метан, и се понесоха на запад. Стив се обърна и видя квадратните платна на рибарската лодка на фона на небето, което вече беше започнало да посивява.

Целта им беше вдадена в морето като игла суша, дълга двадесет мили и насочена право на изток. Двете лодки имаха компаси, но Стив следеше малката синя лампа на кърмата на „мексиканеца“ на петдесетина метра напред. После подаде румпела на Джоди и седна в предната част на лодката до Келсо.

— Какво става с Джоди?

Келсо го погледна странно.

— Размислила е.

— Какво искаш да кажеш?

— Не иска да се връща.

— Така ли? И кога стана това?

— Мисля, че тази нощ. Всичките тези динки, после твоят приятел, Сайд-Уиндър… — Келсо вдигна рамене.

Стив се засмя и поклати глава.

— Тя да не мисли, че сме направили всичко самички? Откъде, по дяволите, мисли, че взехме експлозива и гранатите?

— Е, не е чак толкова тъпа. Тя знаеше в какво се забърква. Само че… цялата тази подкрепа неочаквано я накара да се замисли какво я очаква у дома. Нека не се заблуждаваме. Това е голяма работа… нали? И тя я плаши.

Стив въздъхна и каза:

— Поеми румпела.

Джоди дойде при него на носа. Погледнаха се в очите за момент, после тя загледа право пред себе си.

— Келсо ми каза, че няма да се върнеш.

Тя не отговори.

— Какво има… не ми ли вярваш?

Отново никакъв отговор.

— Хайде, Джоди. Бях откровен с теб. Бъди и ти откровена.

Секундите отминаваха. Накрая тя го погледна в очите. Дръзко.

— Дейв каза ли ти, че и той не иска да се върне?

Двамата се обърнаха към Келсо. Той разчете изражението на Стив и разпери извинително ръце. Стив посрещна новината с кимване и отмести поглед, както беше направила Джоди, над носа, в разпенената следа от лодката на Сайд-Уиндър. Зачуди се как ли „мексиканецът“ се разбира с Кадилак и Клиъруотър. И дали разбира, че те знаят, че не е истински мют. Замисли се и за Мистър Сноу. И как Мистър Сноу го беше научил да мисли… наистина да мисли за света и за собствената си роля в голямата схема на нещата.

Каква каша! Толкова много обещания на толкова много хора. По който и път да тръгнеше, някой щеше да бъде измамен. Пред очите му се появи Роз, сестра му. Той прогони всичко друго от ума си и се съсредоточи в усилие да установи контакт с нея. Въпреки бариерите, които беше издигнал, гласът й понякога си намираше път до него. Като на совалката в Гранд Сентрал, когато той беше под охрана, и после на съда, на който се решаваше животът му.

„Хайде, мозък! ОПИТАЙ! Ако не беше заради Роз, двамата с теб нямаше да сме в тази каша!“

Приятен хлад изпълни черепа му, когато двамата с Роз сляха умовете си. Стив се почувства безтегловен, безформен. Беше като сливане на духове. Неговият и нейният. Той беше едновременно и наблюдател, и участник. Никога контактът не беше бил толкова силен. Гласът й шепнеше директно в мозъка му. Не беше изговорена нито една дума, но като слушаше, той разбра какво трябва да прави. Дълбоко, успокояващо спокойствие измести болката му.

Той се сепна — Джоди разтърсваше рамото му.

— Какво ти стана?

— Какво? О, нищо.

— Изплаши ме.

Стив направи гримаса.

— Просто обмислях нещата. Ще те изненадам ли, ако ти кажа, че и аз имам същото намерение?

Джоди го погледна недоверчиво.

— Подиграваш ли се с мен?

— Не. Говоря съвсем сериозно. Къде смятате да отидете?

— В Уайоминг — каза предпазливо тя. — Ние, хм… искаме да се върнем при Малоун.

— Това е чудесно. Аз също тръгвам натам.

Джоди се върна при Келсо и му предаде новината.

Той направи знак на Стив да се присъедини към тях и попита:

— Как ще го направим?

— Ние сме петима, а те ще са трима. Няма да е много трудно.

— Можеш ли да помолиш твоята приятелка Клиъруотър да ни помогне?

Стив поклати глава.

— Мютската магия не може да се включва и изключва като кранче. Освен това е много рисковано. Видяхте какво се случи в Херън Пул. Самолетите едва не изскочиха от талигите. Не искаме да се изпокъсат всички жици в скайрайдърите, нали?

— Тогава какво си намислил?

Стив сложи ръка върху платнената торба с оръжията.

— И аз не знам защо не ги изхвърлих. Сигурно е съдба. Но тук има пет противогаза… — той бръкна под туниката си и извади една синя кутия, — взех и една газова граната.

Келсо я взе от ръката му. Джоди изпищя доволно, прегърна го през врата и го повали на дъното на лодката. Притисна буза до неговата, след това му залепи няколко целувки по устата.

— Джоди! Лицето ти е като буца лед!

— Твоето също. Няма значение. Ти наистина си голяма работа. Знаех си го.

— Дължа ти го… не помниш ли?

Лонг Пойнт се оказа негостоприемно парче земя — натрупани от вятъра пясъчни дюни, чиито върхове се държаха от парцаливи туфи дълга трева. Като следваха указанията на Сайд-Уиндър, те изтеглиха надуваемите лодки на брега. „Мексиканецът“ се ориентира и каза, че са на около четиристотин метра източно от мястото, където трябва да стигнат, и хвана една от дръжките за носене на лодката си. Джоди и Келсо се присъединиха да му помогнат. Стив, Кадилак и Клиъруотър вдигнаха другата лодка. Докато вървяха по брега зад другите, Стив им обясни какво ще направят. Те взеха по един противогаз от торбата, пъхнаха го под дрехите си и се постараха да изглеждат също така унили, както и преди.

Сайд-Уиндър намери онова, което търсеше: голямо херметически затворено помещение, чийто капак беше скрит под хитро наредена настилка от камъчета. Не беше временно убежище: беше транзитен пункт за хора, влизащи и излизащи от Ни-Исан.

След като свалиха моторите и резервоарите с гориво, те изпуснаха въздуха от лодките и прибраха всичко в скривалището. Сайд-Уиндър извади портативна радиостанция, примус, чайник, прясна вода, шест пластмасови чаши и пликчета джава — и бутилка саке, която даде на Кадилак. После наместиха капака, хвърлиха отгоре няколко камъка и тръгнаха към дюните.

Скоро стигнаха равна поляна, при това окосена. Сайд-Уиндър напомпа примуса, запали го и сложи водата да заври. След няколко минути той и другите трима трекери си топлеха ръцете на чашите с гореща джава.

Сайд-Уиндър, който вече беше изоставил всякакви претенции да е мют, вдъхна аромата доволно.

— Ох, това се казва истинска напитка!

— Истина е — каза Келсо; мислеше си за всички неща, които щеше да отмъкне от склада на брега.

Сайд-Уиндър се обърна към Кадилак и Клиъруотър. Двамата мюти бяха приклекнали до примуса. Клиъруотър си топлеше ръцете, Кадилак милваше отворената бутилка саке.

— Бива си го, нали? Точно както ти казвах…

Кадилак кимна и отпи голяма глътка.

— Дай и на приятелката ти да опита — подкани го Сайд-Уиндър. — Хайде! — каза той на Клиъруотър. — Ще те затопли по-бързо от примуса!

Клиъруотър отпи предпазливо и се хвана за гърлото в пристъп на кашлица.

— Няма нищо, няма нищо! — каза Сайд-Уиндър. — Винаги е така първия път. Пийни си пак. От втората глътка ще се почувстваш много по-добре. — Тя пак вдигна шишето и отпи втора глътка. След това още една. — Ето, видя ли! Човек се научава.

Клиъруотър свали шишето, сложи ръка пред устата си и се закикоти. Олюля се към Кадилак и почти падна на земята.

— Ооп!

Сайд-Уиндър се пресегна и взе шишето.

— Внимавай! Не искам и капка да се разлее. — После предложи бутилката на другите, но те отказаха. — Никой ли не иска? — Той вдигна бутилката към Кадилак. — Значи ще има повече за вас и за мен! — Отпи малко и подаде бутилката на двамата мюти. — Хайде, кой иска?

Клиъруотър направи несполучлив опит да хване бутилката, но Кадилак я изпревари, вдигна я, отметна глава и започна да излива сакето в гърлото си.

— Ей, ей! По-леко! — извика „мексиканецът“. — Остави малко за синеоката и за мен!

Кадилак се наведе пиянски напред и остави Клиъруотър да измъкне шишето от ръцете му. Тя отпи и отново се задави.

— Кара земята да се движи.

— Не — каза Сайд-Уиндър. — Не е от сакето. Нали преплувахме езерото. От люшкането на лодката сега ти се струва, че земята се движи. Пийни още малко и ще се оправиш.

След минути и двамата мюти бяха гипсирани.

Сайд-Уиндър изля последните няколко капки от сакето в гърлото си и се обърна към Стив.

— Видя ли? Казах ти, че няма да е проблем. Тези маймуни не носят. — После стана и включи радиостанцията. — Тук е Фарм-Бой, викам Скай-Бъкит. Как ме чувате? Край.

Чу се леко пращене и след това глас:

— Идеално, Фарм-Бой. Скай-Бъкит едно и две приемат. Край.

— Прието, Скай-Бъкит. Кажи на Майка, че носим целия товар.

— Прието, Фарм-Бой. Идваме…

Джоди ги видя първа и посочи над езерото. Стив и Келсо се обърнаха. Двете крилати точки скоро се превърнаха в пепелявосиви скайрайдъри. Сайд-Уиндър продължаваше да говори с пилотите.

Самолетите направиха кръг и след това се приземиха със заход от запад. Небето на запад все още беше тъмно, но на хоризонта на изток се бе появила светла ивица.

Двата скайрайдъра кацнаха в края на окосената поляна, рулираха срещу тях и спряха един до друг. За Стив те бяха позната гледка: той беше летял два пъти с такъв самолет — първия с Дона Лундквист от попътната станция в Пуебло и след това с анонимния пилот, който го бе откарал в Небраска.

Бяха самолети второ поколение, построени с изцяло нови материали. Имаха затворени кабини, по-сложни контролни прибори и всякакъв вид удобства. Пред тях „Скайхок“ — дългогодишният работен кон на Федерацията — приличаше на нещо като от каменната ера, а копринените летящи коне на Кадилак — на детски играчки.

Да, това трябваше да се признае на Първото семейство. Те винаги бяха една крачка напред. Винаги имаха отговор и решение на всичко…

Стив беше разказал на Джоди и Келсо какво да очакват, но сега, когато видяха самолетите, те не можеха да устоят на желанието да ги огледат отблизо. Той отиде с тях, като остави Сайд-Уиндър до огъня с двамата мюти, които бяха почти в безсъзнание. Кадилак хъркаше пиянски. Клиъруотър правеше слаби опити да се изправи, но, изглежда, не можеше да вдигне главата си от земята за повече от секунда.

Двамата пилоти свалиха шлемовете си, оставиха ги върху арматурните табла, след това отвориха предните пластмасови капаци на кабините и излязоха. Пилотът с тънките устни, който беше откарал Стив в Небраска, бе останал скрит и анонимен. Тази двойка имаше дори табелки с имена — БЛЕКУЕЛ, Б. и РИЧИ, К. — човешкото лице на АМЕКСИКО.

Тримата трекери поздравиха пилотите, които ги погледнаха неприязнено, когато им подадоха ръце.

— Защитна окраска — обясни Стив.

— Радвам се да го чуя — каза БЛЕКУЕЛ, Б. После погледна към трите фигури до примуса. — За момент помислих, че сме попаднали на мютско сборище.

Джоди оглеждаше кабината.

— Дейв! Виж! Страхотно е!

— Може ли да седна на пилотското място? — попита Стив. — Просто да видя как изглежда.

— Разбира се. Заповядай.

Стив се качи в кабината на близкия самолет, а Келсо се ръкува с РИЧИ, К. и се представи.

— Келсо, випуск’77. Не те ли познавам отнякъде?

На бебешкото лице на РИЧИ, К. се изписа усмивка.

— Съмнявам се. Това е било доста преди моето време. — После дръпна ръката си и се обърна към Сайд-Уиндър, който подвикна:

— Искате ли гореща джава, момчета?

— Чудесно — каза БЛЕКУЕЛ, Б. — Не сме пили нищо, откакто напуснахме Гранд Сентрал.

Стив се спогледа с Джоди и Келсо и затвори капака на кабината. Пилотът беше оставил в шлема си черните си кожени ръкавици. Стив ги сложи, вдигна глава и видя двамата ренегати да отиват към носа на втория самолет — ход, който ги отведе извън погледа на онези край огъня.

Двамата пилоти взеха чашите с гореща джава от Сайд-Уиндър.

БЛЕКУЕЛ, Б. бавно разбърка своята, загледан в Клиъруотър и Кадилак.

— Изглеждат щастливи.

— По-щастливи от всякога — каза Сайд-Уиндър.

РИЧИ, К. отпи от джавата и попита:

— Можем ли да ги оставим тук, докато презаредим?

— Разбира се.

— А какво ще правим с двамата ренегати?

— Няма проблем. Ханг-Файър им каза, че ще станат герои. — Изведнъж Сайд-Уиндър погледна към скайрайдърите и викна: — Какво става там?

Двамата пилоти се обърнаха и изругаха жестоко. Капакът на първия скайрайдър беше затворен, а кабината бе пълна с бял пушек. Те хвърлиха чашите си и хукнаха към самолета. Видяха Стив да чука по капака — мъчеше се да излезе.

РИЧИ, К. стисна дясната дръжка и се опита да отвори.

— По дяволите! Капакът е заял! Опитай от другата страна!

БЛЕКУЕЛ, Б. изтича около носа на самолета. Джоди и Келсо дотичаха към втория самолет.

— Кристо! — извика Джоди. — Гори!

— Не пречете! — извика БЛЕКУЕЛ, Б. и хвана дръжката от другата страна. — Окей, Ричи! Бутай!

Капакът изхвърча нагоре и пушекът изскочи на талази навън. Отвътре се показа фигура с противогаз. Двамата пилоти се олюляха, когато вдишаха газ. Стив изскочи от кабината и обезоръжи РИЧИ, К. Келсо, вече също с противогаз, се погрижи за БЛЕКУЕЛ, Б.

Сайд-Уиндър разбра какво става и се обърна да побегне, но видя пред себе си Клиъруотър. И тя беше с противогаз. Той се опита да я бутне настрана и се спъна в Кадилак, който се беше довлякъл до тях.

Джоди, с петия противогаз, се хвърли върху „мексиканеца“ и заедно с Клиъруотър го държаха в облака газ, докато той не започна да се задушава. Когато го пуснаха, Сайд-Уиндър остана проснат по гръб и почти задушен.

Стив докуцука до него и помогна на Келсо да го завлекат до огъня, после се върна за двамата пилоти. Джоди се мъчеше да изправи Кадилак. Когато сложиха пилотите до Сайд-Уиндър, Келсо вдигна пистолета, който беше взел от БЛЕКУЕЛ, Б., и го насочи към главата на пилота.

— Не, Дейв! Моля те! Недей! — викна Джоди.

През противогаза гласът й звучеше като че ли устата й е пълна с памук.

— Добре. — Келсо свали кобурите на пилотите, след това провери Сайд-Уиндър за скрити оръжия. Нямаше. Той му взе предавателя.

Клиъруотър взе празното шише от саке, пъхна го в пазвата на „мексиканеца“ и го потупа по челото за сбогом. После вдигна торбата с оръжията и отиде до самолета при Джоди и Келсо. Кадилак пак беше паднал.

— Оставете го на мен — каза Клиъруотър.

— Ти защо си още на крака? — попита Келсо.

— Изпих доста по-малко, отколкото си мислехте — каза тя.

Джоди и Келсо помогнаха на Стив да извърти самолета така, че витлото на другия самолет да може да проветри пълната с газ кабина.

След няколко минути натовариха Кадилак на единия самолет и Стив каза на Келсо:

— Докато се събуди, ще сме минали половината път до Уайоминг.

— Няма ли да вземем продуктите от склада? — попита ренегатът.

Стив взе торбата с оръжията и тръгна към втория самолет с Клиъруотър.

— Стига, Дейв! Не можем да си позволим да се мотаем тук.

— Ти луд ли си? Докато намерим Малоун, снегът ще стигне до задниците ни! Тази храна ни трябва! Дай ни петнадесет минути да вземем колкото можем да носим!

— Добре. Действайте!

Джоди и Келсо затичаха към брега. Стив помогна на Клиъруотър да се качи в кабината, остави торбата с оръжията, след това изкуцука до самолета на Келсо и стартира двигателя, за да е готов за излитане. Когато бе замесена АМЕКСИКО, най-добре беше да не се рискува.

На брега Келсо беше влязъл в херметичната пещера на Аладин и изхвърляше навън всичко, което можеше да докопа: медицински инструменти, хранителни дажби, филтри. Имаше достатъчно да се запази живота на цяла група хора през тази зима, и през следващата.

Коленичила, Джоди ги събираше бързо и ги пъхаше в торбите с ципове, които Келсо беше намерил в склада.

— Дейв! Имаш единадесет минути. Свършвай!

Келсо изхвърли навън още няколко пакета.

— Пълни ли са торбите?

— Да! Тръгвай! Стига вече! Трябва да се махаме!

— Окей! Тръгвай. Като те види, Стив ще знае, че съм след теб!

Джоди вдигна две торби и го погледна.

— Имаш точно три минути и деветнадесет секунди! Ако не дойдеш, заминавам без теб!

— Идвам де! — Келсо се надигна.

Джоди затича към самолетите. Коленичил с гръб към нея, Келсо напъха още няколко пакета в последните торби, а после извади предавателя на Сайд-Уиндър, натисна копчето и прошепна:

— Тревога, тревога, тревога. Тук Рат-Качър. Чувате ли ме? Край.

Последва пукане от статично електричество.

— Рат-Качър, тук Блу-Бъкит три. Съобщението прието. Действай според инструкциите. Край.

Келсо затича през тревата с торбите в ръце. Стив и Клиъруотър седяха зад затворения капак с шлемове на главите и със сложени предпазни колани; бяха готови да излетят. Келсо им махна, хвърли торбата с продуктите в товарното отделение до хъркащия Кадилак и затвори люка. Джоди беше на пилотската седалка.

— Премести се.

Джоди стисна зъби и се премести на другата седалка.

— Защо се забави, по дяволите?

— Нали дойдох. Остави ме да си поема дъх! — Келсо започна предстартовите проверки, Джоди отчиташе на глас показанията на уредите. Стив почна да рулира. Келсо го последва и си сложи шлема на БЛЕКУЕЛ, Б. Пилотите бяха оставили каналите за връзка между самолетите включени.

В слушалките се чу гласът на Стив:

— Първи, готов за излитане. Втори, готов ли си?

— Готов — отговори Келсо. — Излитаме.

Стив погледна Клиъруотър и стисна ръката й.

— Страх ли те е?

— Не. — Усмивката й бе сдържана, загадъчна. — От първия ден, когато те видях, знаех, че един ден ще отлетим заедно.

Скайрайдърът се плъзна по тревата, после излетя над водата. Източният хоризонт беше златножълт. Стив погледна през рамо и видя, че вторият скайрайдър го следва. За първи път от много време беше истински щастлив.

Половин час след като двата скайрайдъра бяха излетели от Лонг Пойнт, други два се плъзнаха над водата от юг. Кацнаха, без да направят кръг над ивицата, рулираха и спряха до тримата неподвижни „мексиканци“.

Единият пилот носеше чанта за първа помощ. Отвори я, извади спринцовки и им направи подкожни инжекции с противоотрова на парализиращите ефекти от нервнопаралитичния газ — за половин час тримата щяха да се възстановят.

— Боже — каза задъхано Сайд-Уиндър, когато успя да седне. — Този газ е направо убиец. — Бръкна под туниката си, извади празното шише от саке — що за нелепа шега! — и го хвърли в тревата. — Онова, което тия приятелчета не знаят, е, че АМЕКСИКО ще се смее последна.

Вторият пилот отиде при машината си и се обади по УКВ връзката на намиращия се високо над тях ретранслаторен самолет.

— Скай-Бъкит три на Клауд-Къвър. Съобщение за Майка. Ханг-Файър излетя с Рат-Качър и трите цели, нула-шест-петнадесет. Приемам. Край.

Карлстром излезе от комуникационната стая и тръгна към Белия дом да предаде лично новината на Генералния президент. Дотук добре. С малко помощ Брикман се беше справил блестящо. Не беше оставил у майсторите на желязо никакво съмнение, че Федерацията е сила, с която трябва да се съобразяват, и беше вкарал Кадилак и Клиъруотър в голямата игра. Дори беше спасил един „мексиканец“ — Рат-Качър — ренегата, когото познаваше като Келсо.

Въпреки годините програмиране поведението на Брикман не можеше да се предскаже, но на Келсо можеше да се разчита, че няма да изложи на риск общия план. А чрез Роз можеше изкусно да се упражни натиск. В бързината да се махне групата на Брикман не беше разбрала, че Лонг Пойнт е склад на гориво и храна. Двата скайрайдъра вече бяха прелетели неколкостотин мили — което означаваше, че ще бъдат принудени да кацнат много преди да са стигнали Уайоминг.

Щяха да кацнат на враждебна територия, но на Келсо — Рат-Качър, му беше казано накъде точно да се насочат. След което щеше да започне следващата фаза на операцията…