Майсторите на желязо

Глава 6

Стив изскочи от скривалището си и приклекна зад купчината камъни на входната площадка. Щеше да пипне пратеника, когато слезеше от коня, за да мине през нея. Трябваше да вземе страна. В дъното на ума му се таеше заядливата мисъл, че е виновен за клането, което бе видял. Самураите вероятно го бяха следвали. Той не само ги беше довел неволно до лагера, но и услужливо беше оставил вратата отворена!

Стиснал здраво тоягата си, той затича надолу под каменния таван в тъмния тесен проход. Когато мина последния завой и стигна до вратата, спря. Вратата беше широко отворена и там стоеше още един, дванадесети самурай с лък — беше оставен на пост!

По дяволите!

За част от секундата самураят беше толкова изненадан, колкото и той, после извика и се приготви да стреля.

От такова разстояние и при такова ограничено място нямаше начин да не улучи. За Стив, изправен пред сигурна смърт, всичко беше като на забавен кадър. Той знаеше, че не може да се обърне и да избяга — конниците зад него всеки момент щяха да изскочат иззад завоя. Той видя с ужасяваща яснота как самураят вдига лъка; видя слабия блясък на широкия, остър като бръснач стоманен връх, почувства как сърцето му прескочи един удар; гърдите му се напрегнаха в очакване ужасната стрела да го прониже. Единственото, което можа да чуе, беше гръмотевично кресчендо на чаткането на конски копита — първият конник изскочи от тунела зад него.

И за тази част от секундата тоягата оживя, затрептя в ръцете му и изпълни крайниците му с пронизваща енергия, която прогони ледената вода от вените му. Мозък, ръка и око реагираха с невъобразима бързина и точност, тялото му се превърна в свръхзаредена бойна машина. Стив беше на по-малко от десет метра от стрелеца, но когато стрелата полетя към гърдите му, той вдигна извитото острие на тоягата напред и се завъртя вляво.

Стоманеният връх на стрелата удари острието и се отплесна нагоре. Стив видя покрай дясното си рамо движеща се светла линия, после чу сподавен вик. Обърна се и видя, че стрелата се е забила в гърлото на конника зад него. Той падна от седлото и изпусна меча, който беше вдигнал, за да съсече Стив.

Стив се долепи до стената; конят по инерция продължи напред, мина покрай него и блъсна самурая. Джапът, който тъкмо слагаше друга стрела, падна, после, разбрал, че е изпаднал в неизгодно положение, хвърли лъка, скочи и се хвърли към Стив със страхотен рев. Лош ход. Също като при боя с поддържащото отделение, копието на Стив се движеше по-бързо, отколкото можеше да регистрира окото. Първият удар отсече китката с меча на самурая, вторият пресече врата му до гръбначния стълб.

„Двама убити, още десет…“

Обикновено при такова съотношение той би се замислил, но инстинктът му на убиец се беше разбудил напълно. Стив изрита потъналото в кръв лице на самурая, затвори вратата и тръгна назад към котловината покрай втората жертва. Джапът лежеше по гръб и се давеше в собствената си кръв, стиснал стрелата в гърлото си. Стив го погледна без състрадание.

„Ах… какъв точен изстрел!“

В ума му се появи един образ и той чу един глас, който му каза, че тя е използвала дарбите си на повелител, за да даде на тоягата му тази сила. Но беше ли това еднократен заряд? Ако бе така, докога щеше да трае? Беше ли това същината на посланието, което нейната племенна сестра Найт-Фивър не беше запомнила, когато му беше предала тоягата при завръщането му в племето? Стив продължи — надяваше се, че мютската магия няма да се изчерпи като енергията на електрическа батерия. При неравенството в силите, срещу които беше изправен, щеше да се нуждае от цялата помощ, която можеше да получи.

Излезе в котловината и видя, че неравенството е спаднало на седем към един. Стрели, изстрелвани от невидими защитници, летяха във всички посоки, без да улучат цел. Откъслечни гърмежи, последвани от облачета пушек, показваха, че някой използва примитивна пушка с магазин, каквито майсторите на желязо доставяха на мютите. Пушекът излизаше от входа на една пещера на третия ред, но стрелеца не го биваше и безрезултатните му изстрели само усилваха гнева на самураите и жаждата им за кръв. Само главатарят, който командваше операцията, бе останал на кон. Двама стрелци го охраняваха и стреляха по всичко, което се движеше по терасите. Въоръжени със запалени факли, други четирима систематично атакуваха пещерите отдясно. Пушекът излизаше на талази от вътрешността на онези, които вече бяха запалени. Обхванатите от паника изскачащи жени и деца тичаха в напразен опит да се спасят — самураите ги убиваха. На това трябваше да се сложи край!

Стив изтича към центъра на котловината, изправи се пред самурая на коня и изкрещя предизвикателно. Деляха ги не повече от петдесет метра. Ако се съдеше по реакцията на конника, гледката на въоръжен мют го бе докарала почти до удар. Той обърна коня си към Стив и заповяда на двамата стрелци да посекат дръзкия урод с израстъци по главата.

Стив развъртя тоягата с невероятна скорост и отби двете стрели с острието. И отново! И отново! Стрелите отлитаха настрана. Времето на реакция и възприятията му, изглежда, бяха нараснали хилядократно. Стрелите сякаш летяха бавно към него и му даваха достатъчно време да ги отклони от пътя им.

Главният самурай се олюля в седлото. Стреснатите му стрелци имаха друга причина за безпокойство — в целия този хаос бяха останали без стрели. А Стив вече тичаше към тях, за да ги убие. Те измъкнаха мечовете си, но никой от двамата не искаше да направи първата крачка към очевидно сериозния противник. Конникът обаче реши, че има превъзходство, пришпори коня си и изкрещя страховито.

Стив го изчака да набере скорост, замери го с един камък и бързо затича вляво към скалите в края на площадката. Пътят му отиваше косо към връхлитащия самурай, принуждавайки го или да направи остър завой в галоп, или да дръпне юздите, за да завие рязко надясно. Камъкът, хвърлен от Стив, го удари в гърдите и той направи маневра, която беше нещо средно между двете — през което време Стив скочи върху един голям камък и размаха тоягата над главата си.

Камъкът беше приблизително на такава височина от земята, на каквато бяха стремената на конника. Размерите на камъните и начинът, по който бяха струпани, пречеше на самурая да преследва Стив, ако той решеше да се оттегли. Трябваше да го хване там, където стоеше. За да е сигурен, че Стив ще остане на мястото си, самураят заповяда на двамата стрелци да отидат зад него. Джапите се разделиха и започнаха бавно да се придвижват напред, докато самураят обръщаше коня си за нова атака. Междувременно безсмисленото клане в другия край на площадката продължаваше.

Бум! Стрелецът от горната пещера накрая намери цел. Единият от настъпващите стрелци бе ударен от тежкия куршум. Просна се на земята и единият му крак потрепери конвулсивно.

„Шестима ликвидирани, остават още шестима…“

Самураят изви към скалата, вдигнал меч, щитът на лявата му ръка бе готов да спре контраудара на Стив. Очевидно той и конят му бяха свикнали да действат като едно цяло. Изправен над самурая, Стив правилно предположи, че той ще се опита да му посече краката. Жестокият удар беше бърз като светкавица, но Стив беше още по-бърз — той скочи над стремителния удар, изви тялото си наляво и се завъртя като пумпал, когато самураят премина покрай него. Тоягата, изнесена под ъгъл надолу, удари шлема на самурая отзад и мина под плетената каишка под брадата. Шлемът — главата все още бе в него — отхвърча във въздуха и направи няколко задни салта, преди да падне на земята. Останалата част на тялото се олюля пиянски върху седлото на препускащия кон. Стив нямаше време да го гледа как пада — вниманието му вече беше съсредоточено върху оцелелия стрелец.

Джапът — даваше си сметка, че е негов ред — се обърна и побягна. Стив се спусна подир него, като скачаше с лекота като планинска коза по камъните. Стрелецът падна върху последния камък, изправи се и побягна към другите самураи, като пищеше с всичка сила.

С няколко бързи скока Стив го настигна. Джапът си даваше сметка, че трябва да се съпротивлява, и след като нададе един последен отчаян вопъл към другаря си, се обърна и зае поза за бой, стиснал с две ръце дръжката на меча. Стив се движеше към него като парен локомотив. Когато джапът замахна с меча си надолу, Стив — който държеше тоягата си на нивото на гърдите му — удари силно с две ръце нагоре да парира удара.

Дебелата дървена тояга удари ръцете на джапа отдолу със силата на железен прът и му счупи двата лакътя. Силата на удара, прибавена към първоначалната инерция на Стив, повдигна джапа и го отхвърли назад.

Докато той падаше, Стив вече се справяше със следващата цел: един самурай, който тъкмо бе посякъл една млада жена, бягаща от горящата пещера, и се готвеше да убие друга, която се беше спънала и паднала с малко дете на ръце. Тя беше на колене и молеше за милост. Малък шанс.

С крайчеца на окото си Стив видя да се задава друга заплаха. Последните трима самураи тичаха към него. Но най-напред най-важното.

Най-близкият самурай също беше видял опасността, но умът му вече беше ангажиран да нанесе удар, с който да посече едновременно и майката, и детето. За миг вдигнатият му меч трепна. Това беше шансът, от който се нуждаеше Стив. Той удари с тоягата си напред и заби цялото острие през откритата подмишница на джапа в гръдния му кош.

„Девет убити, остават още трима.“

Обърна се да посрещне последното трио. Самураите бяха оплескани в кръв от току-що извършените убийства.

„Следващата пролята кръв ще е вашата — помисли Стив. — Хайде, тояжке! Не ме изоставяй!“

Окуражени от смелата му атака и намаляващия брой самураи, жените в лагера започнаха да идват към тях. Някои взеха алебарди от падналите защитници; други вдигаха лъкове и стрели. Вляво две жени довършваха самурая, чиито ръце Стив беше счупил. Останалите застанаха в разкъсан, но решителен полукръг зад тримата бойци, изправени пред Стив. Във въздуха се носеше миризма на победа и жените желаеха да дадат приноса си. Стив им махна да се оттеглят — не искаше да рискува да го уцели някоя случайна стрела.

Докато двамата крайни самураи се изместваха от двете страни на Стив, за да го приклещят, онзи в средата се обърна и тръгна към жените — подскачаше като кривокрак призрак, крещеше гневно и размахваше меча си. За миг това подейства и две-три жени се обърнаха и побягнаха. Останалите трепнаха, направиха няколко крачки назад, но после се окопитиха и останаха на място.

Стив знаеше, че трябва да удари, докато мъжът в средата е с гръб. Двамата отдясно и отляво на него очевидно възнамеряваха да го притиснат от две страни. Атаката на единия щеше да го остави изложен на удара на другия. Стив скочи между тях, като се превъртя във въздуха и стъпи на крака зад двамата, с лице към предишната си позиция. Страхотен скок. От място беше скочил дванадесет стъпки. Ако тялото му не беше получило сила от тоягата, щеше да е щастлив, ако можеше да скочи и половината.

Когато стреснатият джап вдясно от него се обърна и вдигна меча си, Стив вдигна обкования с желязо край на тоягата нагоре и настрана и му нанесе страхотен удар в челюстта. Резултатът бе счупен врат. После със същия замах Стив отби удара на меча на втория джап, завъртя тоягата и го удари между краката изотдолу. Ударът направо го повдигна. Когато самураят падна на земята и се преви от болка, Стив го удари в брадата, след това, почувствал опасност, се завъртя да посрещне атаката на мъжа в средата.

Последният самурай беше вдигнал меча над главата си и острието на Стив се заби дълбоко в корема му. Чак когато падна напред, Стив разбра защо реакциите му бяха толкова бавни. Дъжд от стрели беше превърнал гърба му в игленик.

„Браво, дами…“

Стив се обърна да се увери, че другите двама са извадени от боя — точно навреме, за да види как жената, чийто живот беше спасил, забива меча на първия джап в гърлото на втория.

Нобуро Нака-Джима, който водеше четиридесет и шестимата оцелели от неговата банда ронини през тайната врата на лагера, се разтревожи, като видя телата на двама самураи на Се-Ико да лежат в тунела зад нея. Пришпори коня си в галоп и препусна напред; излезе в лагера тъкмо навреме, за да види как един висок мют забива нещо, приличащо на копие, в корема на друг самурай на Се-Ико. От пещерите на основното ниво излизаше пушек и…

В името на благословените ками, навсякъде имаше тела!

Хората му — водеха тримата пленници — закрещяха от ужас, когато видяха мъртвите жени и деца. И убитите си другари, които бяха останали да охраняват лагера! Старият Ишидо, който беше паднал от горната тераса, след като беше изпил твърде много саке, и си беше счупил крак; Нарита, който беше хвърлен от коня и си беше разбил главата. Но те си даваха ясна сметка за случилото се. Дванадесет самураи на Се-Ико също бяха паднали.

Ронините бързо слязоха от конете, а оцелелите жени и деца се втурнаха към тях със сърцераздирателен плач.

Печалните вопли и тъжният вой на жените, носещи безжизнените тела на чедата си, се смесваха с радостните възгласи на оцелелите, които срещаха роднините си. Бащи вдигаха скъпите си синове и ги прегръщаха, докато слушаха сърцераздирателните описания на ужасното клане и за храбростта на непознатия неканен гост, който беше убил петима от кръвожадните нападатели.

И двамата в тайния тунел?

С тях седем!

И кой беше този човек — да дръзне да предизвика гнева на майсторите на желязо, като носи оръжие?

Никой не знаеше. Беше се появил като по магия, когато Ерито и Нашида и другите мъже бяха убити и ужасният гняв на самураите на Се-Ико беше връхлетял и млади, и стари. И въпреки жалкия си произход чужденецът се беше държал като истински воин с бойни умения и храброст, каквито се смяташе, че притежават само самураите.

А имаше и още. Той беше спасил живота на Кири, жената на Нобуро, и техния син, Итада, докато бяха лежали безпомощни под меча на самурая. Не беше ли вярно? Кири Нака-Джима беше съгласна, че е вярно. Тълпата се отдръпна да й направи път, когато тя понесе Итада към баща му. С едната ръка носеше детето, с другата държеше самурайския меч, червен от кръвта на Се-Ико. Нобуро взе детето и го прегърна. Сълзите им се смесиха, докато целуваше малкото му личице. Кири опря върха на меча в земята с ръце върху дръжката и наведе почтително глава. Нобуро я прегърна през рамото. Самураят не прегръща жени, нито проявява обич публично — това се смяташе за непристойно. Но в този случай Нобуро беше обзет от силни чувства.

Застанал по средата на площадката, Стив чувстваше, че е постигнал Пирова победа. Имаше малко основания да е доволен и вероятно нямаше да бъде посрещнат като герой. Ако изобщо нещо се беше променило, намесата му го беше поставила в още по-лошо положение, отколкото преди. Той беше не само въоръжен натрапник; сега беше и неканен гост над бдението на тези мъртъвци и скоро щеше да му се потърси сметка за присъствието му.

Раздърпаните воини — според него не бяха от онази група, която беше видял в капана в долината — бяха обхванати от ужас от станалото в тяхно отсъствие; онези, чиито близки бяха убити, се отдадоха на скръбта си. Много жени бяха видимо отчаяни, когато не можаха да намерят мъжете си между конниците. Задаваха се въпроси и се даваха отговори. Главно за него. Между паузите от изказани с тъга неразбираеми думи жените сочеха към Стив и когато мъжете преодоляха първоначалния си шок от опустошителната атака на лагера, дойдоха при него и го заобиколиха.

С толкова много остри железа, насочени към него, единственото, което можеше да направи, беше да запази абсолютно спокойствие и надежда, че е дал достатъчно основание да проявят към него честно отношение. От свирепите им погледи имаше чувството, че очакват да падне на колене. Майната им… Не беше направил нищо, за което да се извинява. Той остана на мястото си, разкрачен, спокоен, притиснал тоягата до гърдите си.

Тъй като беше почти една стъпка по-висок от събралите се около него, Стив можеше да гледа над главите им и по такъв начин да избягва да ги гледа директно в очите. Трима от групата не бяха слезли от конете. Двама бяха дребни, чернокоси, с маслинена кожа динки, другият бе по-висок, с лице, покрито с овална, бяла като тебешир маска. И тримата бяха със завързани очи. Китките им бяха завързани за седлата, а глезените с въжета, прекарани под коремите на конете. Нещо привлече очите му към фигурата с бяла маска. Тоягата вибрираше в ръцете му, по гърба му минаваше тръпка. Не от страх, от вълнение.

Не… разбира се… не можеше да бъде. Просто беше невъзможно!

Кръгът от изпотени воини около Стив се разкъса, за да пропусне водача им. Той беше по-едър от останалите; следваха го жената и малкото момче — детето беше заровило свенливо лице в шията й. От време на време малките му дръпнати черни очи поглеждаха Стив. Погледът на майка му беше по-спокоен, но беше трудно да се каже какво мисли тя. Тъмните й очи не изразяваха нито благодарност, нито враждебност. Беше си възвърнала хладнокръвието, лицето й беше лишено от всякакво изражение.

Всичките бяха еднакви. Сайд-Уиндър му беше казал, че майсторите на желязо имат изумителен самоконтрол. Те се гордееха със способността си да потискат всякакви външни признаци на вълнение. И очевидно имаха и доста сдържан характер. В резултат беше невъзможно да се каже от лицата им какво мислят — или какъв ще е следващият им ход.

Стив разбираше, че сигурно представлява странна гледка. Освен че кожата му бе на шарки, той имаше тъмна разрошена коса и златна четириседмична брада. Плюс космите под мишниците и откритите части на краката. Докато динките, доколкото можеше да види, бяха изобщо неокосмени. Дългите коси, които носеха хората от свирепата банда, сигурно бяха мютски. Стив си спомни за няколкото чувала, пълни с коса, които бяха между стоките, донесени от М’Кол при търговския пункт до Великата река.

Мъжът бавно обиколи Стив, след това застана пред него. Беше около педя по-нисък от Стив, но тялото му беше мускулесто и тъмните му очи не трепваха.

— Ти разбираш думите ми, тревна маймуно?

— Да, разбирам ги.

— Ти ли уби самураите?

— Да. Някои от тях.

Нобуро Нака-Джима протегна ръка за тоягата и Стив му я даде. Водачът я предаде на един от хората си, след това хвана лявата ръка на Стив и огледа изкаляната превръзка. Стив остави ръката си да виси свободно. Не беше време да се бори до последна капка кръв. Нобуро измъкна бойния нож от скритата ножница, махна парцала от дръжката и провери остротата на стоманата.

Без да чака да бъде помолен, Стив развърза ножницата и я свали от ръката си.

Нобуро подаде ножа и ножницата на друг от хората си.

— Как намери пътя дотук?

Стив беше готов за този въпрос. Цялата история беше започнала да се оформя в ума му.

— Бях в планината. Видях един кон без конник да отива към една цепнатина в скалите. Следваха го дванадесет самураи. — Той вдигна рамене. — Тръгнах подир тях.

— Защо?

Стив хвърли бърз поглед към фигурата с бяла маска, яхнала коня на десетина крачки от него. Странното шесто чувство, което му беше помагало от време на време в миналото, само докара думите на езика му.

— Ти си човекът, когото трябваше да срещна.

Нобуро кимна, но лицето му не показваше дали приема обяснението на Стив. Той премина на собствения си език и излая отсечена и отривиста поредица от нищо не значещи за Стив думи на хората си.

Четирима от мъжете около Стив го хванаха и го помъкнаха към една от пещерите на най-долното ниво. Стив погледна през рамо към тримата завързани за конете ездачи. Тъкмо ги сваляха от седлата.

Входът на пещерата беше по-широк, отколкото висок. Вътрешността беше преградена от пода до тавана със стена от разцепени греди и плет и двойна дървена врата с горни и долни крила. Ако се съдеше по височината, вратата беше предназначена за дребните динки. Един от хората отлости долната половина на дясното крило и направи знак на Стив да влезе. На Стив му мина мисълта да ги помоли да отворят и горната половина, след това преглътна гордостта си и изпълзя на ръце и колене.

Помещението беше спартанско, но не толкова лошо, колкото очакваше. Поне стените и подът бяха сухи и нямаше противни буболечки. Единствените мебели бяха сламена рогозка и ракла с капак на панти. На нея имаше дъсчена седалка с изрязан отвор и под нея гърне с две дръжки. Приличаше на примитивен клозет, но Стив реши да не го ползва, в случай че се окаже нещо, в което динките сервират супа. Фактът, че го бяха натикали в килия, беше достатъчно доказателство, че нямат намерение да му връчат медал, но Стив — който въпреки изядената змия беше гладен — беше убеден, че усилията му за спасяването на жените от лагера заслужават да бъдат възнаградени най-малкото с прилична храна. Кристо! Във Федерацията дори на осъдените на смърт даваха храна, преди да получат куршум. Стив седна на рогозката с гръб към преградата, която разделяше двете килии, и си спомни вкусните миризми, които беше подушвал нощем, когато дебнеше около жилищата на динките, търсейки нещо изхвърлено за ядене. Бляновете му бяха прекъснати от тракането на мандалото. Той надзърна през широката колкото пръст пролука между две дъски и видя двете крила на вратата на съседната килия да се отварят. Двете малки тъмнокоси жени влязоха с постелки за спане в ръце, последвани от по-висока закачулена фигура с бяла маска. Тя също носеше постелка.

И трите бяха още със завързани очи, но когато вратата се затвори, един от тъмничарите извика нещо на японски. Двете жени хвърлиха постелките си и бързо махнаха превръзките от очите си, след това свалиха превръзката и на бялата маска. В килиите беше полутъмно, но сега, когато беше по-близко, Стив можа да види детайли от маската — малка намусена уста, две тънки линии за вежди, повдигнали в израз на непрекъсната изненада, руменина на бузите и дръпнати отвори за очите. И зад тях издайнически син блясък.

Клиъруотър сложи постелката си за спане до преградата и седна с гръб към Стив. После свали качулката си. Дългата й тъмна коса — която, когато я бе видял последния път, стигаше до средата на кръста й — сега беше вдигната и закрепена с гребени в стила на майсторите на желязо.

Дъхът на Стив секна. Гладката маслинена кожа на врата й не беше изрисувана. Какво я беше накарало да свали шарките от тялото си? Лъх от естествената миризма на тялото й достигна до ноздрите му. Спомените, които донесе, изпълниха слабините му с енергия, от която главата му се завъртя.

Клиъруотър свали ръкавиците си и подпря бузата с маската на дясната си ръка.

Движенията на Стив повториха нейните. Той пъхна показалеца на лявата си ръка през пролуката между дъските и прошепна:

— Здравей…

Единственият отговор беше лек натиск върху върха на пръста. Но това беше достатъчно да изпрати в ръката му заряд цял мегаволт. О, Мо-Таун! Речникът на федерацията Амтрак не включваше думата „любов“ и образователната програма не включваше нищо за емоционалните връзки, но това тук беше съвсем истинско. О, да!

— Какво стана с…

Клиъруотър заби нокът в кожата му.

Стив го разтълкува като предупреждение да не й говори пред двете жени. През следващия един час или приблизително толкова му се наложи да се задоволи с поддържане на контакт с върха на пръста. Това не беше беда. Когато тялото е наред, е учудващо колко неприлични представи може да предизвиква един пръст и когато Стив изписваше малки кръгчета върху рамото й, тялото й отговаряше със същите страстни послания през пластовете плат.

Слънцето изчезна от кръгчето небе над лагера, Мо-Таун разпростря тъмното си наметало върху света, светлината започна да намалява. За кратко пролуките между дъските станаха почти така тъмни, както самите дъски. Никой не дойде да ги провери, но често се мяркаше жълтата светлина на фенери — значи все пак ги пазеха.

Стив се опита да овладее разочарованието си. Преди по-малко от двадесет и четири часа си беше легнал изморен, гладен, обезверен, мисията му бе обречена на неуспех. Сега беше само на сантиметри от единия от двамата, които беше дошъл да освободи.

Знаеше защо е хвърлен в дранголника, но защо беше затворена Клиъруотър? И защо сега беше с чиста кожа и облечена като джап? Въпросите следваха един подир друг. И кои бяха тези две жени с нея? И двете бяха облечени с еднакви дрехи от обикновен тъмен плат: с шалвари със стегнати маншети на глезените и ризи с висока яка и ръкави със също такива стегнати маншети. Дългото наметало скриваше дрехите, в които беше облечена Клиъруотър, но самото то беше от блестящия плат, който носеше Яма-Шита — най-висшестоящият майстор на желязо, когото Стив беше видял при пръта за търговия. От наблюденията си досега Стив знаеше, че майсторите на желязо се обличат според ранга си — за разлика от почти универсалния гащеризон във Федерацията. Скучното еднообразие на дрехите на жените показваше, че техният статус е под този на Клиъруотър — тогава защо тя не искаше да говори в тяхно присъствие?

Стив чувстваше, че нещо не е наред. Той беше заловен от дрипава банда майстори на желязо, които бяха преследвани от силите на закона и реда. Може би Клиъруотър беше отвлечена по пътя от една от онези групи, които беше видял да се движат по шосето от изток на запад. Направи това заключение от маската и облеклото, които прикриваха факта, че тя е с тяло на трекер — чуждоземка, чиято социална категория е съвсем малко над тази на мютите.

Защо някой си правеше труда да я скрие? Който и да беше, той сигурно бе важна личност: скъпите й дрехи бяха доказателство за това. А и двете жени — бяха ли те тук да я следят? Фактът, че те, а не тя, бяха свалили кърпата от очите й плюс нежеланието й да говори в тяхно присъствие, подсказваше, че е така. Имаше и нещо друго. И трите бяха докарани в лагера със завързани очи. За това можеше да има само една причина: да не могат да разпознаят похитителите си и да опишат къде са били затворени. Което означаваше, че скоро щяха да ги освободят.

Стив се замисли защо маската на Клиъруотър не беше свалена — и интригата стана още по-заплетена. Превръзката й беше над маската и около качулката и скриваше тъмната й лъскава коса и шията, чиято кожа щеше да разкрие всичко.

За неговия находчив ум това показваше, че някой от свирепата банда би трябвало да знае кого са похитили. А може би никой не знаеше. И в двата случая това означаваше, че не са хванали Клиъруотър за себе си, а за някой друг.

От онова, което му беше казал Сайд-Уиндър, Стив знаеше, че животът на един трекер — или мют — не струва и соево зърно. И все пак тя беше тук — мютка, която не струваше повече от един трекер — нагиздена като майстор на желязо от висок ранг и с две прислужнички.

О, да… наистина беше станало нещо. Имаше много, което Стив трябваше да узнае, но големият въпрос беше — може ли да влезе в играта и да обърне ситуацията в своя полза?

Два приближаващи се фенера хвърлиха топла светлина през летвите. Стив зърна четири оранжеви лица, оградени с кичури мютска коса. Четири сурови лица от свирепата банда. Клиъруотър бързо смъкна качулката над лицето си и си сложи ръкавиците. Джапите спряха пред вратата на съседната клетка и извикаха нещо на японски. През пролуките в плета Стив видя миниатюрните пазачки да си връзват очите една на друга. Щом бяха готови, ги отведоха.

Тъмнината отново ги обгърна; Стив коленичи с лице към преградата и пъхна пръсти през пролуките на плета. Средните му пръсти влязоха само до второто кокалче. Чу се шумолене на дрехи — хладно шумолене на богат копринен брокат.

Сега тя беше свалила маската, както и ръкавиците. Целуна върховете на пръстите му, след това плъзна лицето си по тях. Тънките й пръсти се промушиха през междините и докоснаха носа му, после погалиха устата. Той лекичко ги захапа един подир друг.

— О, облачни воине — шепнеше тя. — Ако знаеш колко копнеех за този миг.

— Аз също — отвърна Стив. — Единственото, за което си мечтаех, бе да съм сам с теб в тъмното, но… не точно това имах предвид.

— Бъди търпелив, любими. Нашето пътуване току-що започна.

„Да… Въпросът е къде отиваме?“

Стив видя да се приближава фенер — един мъж го държеше високо.

— Внимавай, някой идва!

Двамата се отдалечиха от преградата. Стив погледна през пролуките на вратата. Джапът носеше маска като самураите при търговския пункт, но Стив го разпозна по телосложението. Беше якият човек, заповядал да го хвърлят в дранголника. Той свали мандалото на другата клетка, влезе и затвори. Стив се държеше доста назад, но можа да види как Клиъруотър — беше си сложила маската, качулката и ръкавиците — се затътри на колене да поздрави посетителя.

Джапът премести фенера в лявата си ръка така, че от мястото, където се намираше Стив, се виждаше силуетът на Клиъруотър.

— Стани.

Тя стана.

— Свали връхната дреха…

Клиъруотър развърза яката, която държеше качулката плътно около краищата на бялата й маска, вдигна я над косата си и я пусна назад. След това развърза предницата на наметалото и го свали. Отдолу се откри дълга роба с три четвърти ръкав, яка, закриваща красивата й шия, и широк колан, увит около кръста и корема и завързан с голяма панделка на гърба. Белите ръкавици, които скриваха прекрасните й ръце, стигаха до под ръкавите на робата.

— Сега ръкавиците и маската.

Клиъруотър ги свали и остана с наведена брадичка. „Какво смята да прави този мъж? — чудеше се Стив. — Стриптийз?“ Обхвана го неочаквана, ирационална гневна вълна пред предстоящото посегателство над онова, което беше запазено за него. Ирационална за Стив, защото ревността и силното чувство на собственост бяха още две от думите-концепции, които не влизаха в речника на Федерацията. Както когато се влюби и не можеше да опише чувството си, той не знаеше какво го измъчва.

Джапът вдигна фенера, повдигна брадичката на Клиъруотър и огледа внимателно лицето и шията й. После отиде зад нея, погледна врата й, прекара пръсти по корените на вдигнатата й нагоре коса, след това отново отиде пред нея и разгледа ръцете й.

— Сега се облечи както преди.

Той мълчаливо наблюдаваше как Клиъруотър отново се превърна в жената с бялата маска, после, когато тя коленичи покорно пред него, изсумтя одобрително, излезе и сложи мандалото.

„Аха — помисли Стив. — Значи ето как стои работата. Само шефът знае истината. Останалите от бандата са просто охрана.“ Когато светлината намаля, той се премести към преградата, Клиъруотър също.

— Ти беше на един от корабите с колела, нали? — прошепна тя.

— Да. Откъде разбра? И защо шепнеш?

Тя леко повиши глас.

— Почувствах присъствието ти скоро след като слязох на брега.

— Ти… ти си била на един от корабите? — заекна Стив. — Ти всъщност си дошла при търговския пункт?!

— Мистър Сноу не ти ли каза? Не ти ли показа кутията?

— Каква кутия?

— Кутията със скритите картини, които трябваше да те водят към мястото, където държаха мен и Кадилак. Дадох му я през нощта, преди да отплуваме за Ни-Исан.

Стив започна да разбира.

— Когато той се върна от кораба на Яма-Шита…

— Да… с Ролинг-Стоун и Мак-Трак.

Стив отговори с въздишка.

— Значи това е имал предвид. Подтикна ме да свърша работата по по-трудния начин. Когато го видях да се връща, бях на борда на един от корабите. Намерих едно място, на което се скрих, и останах там, докато не хвърлихме котва в Пи-саба. — Стив не разказа други подробности. — Знаеше ли древния, че ще те види?

— Не. Изглеждаше изненадан. Може би защото бях без кожа. — „Без кожа“ беше термин, който Мистър Сноу беше използвал да опише истинския вид на Клиъруотър и Кадилак в кратките периоди между измиване на защитната окраска и нанасянето на нов пласт боя.

— Исках да те попитам за…

Клиъруотър го прекъсна:

— Яма-Шита беше там и не можехме да говорим каквото искаме, но неговите скрити думи ми казаха, че ти си се върнал и ще се опиташ да ни спасиш. Той не каза как или кога.

— Щях да пътувам с общите работници М’Коли, но Мистър Сноу не ми разреши да взема оръжията си на борда. Затова сам уредих пътуването си. Нямаше начин да оставя тоягата… не и след като ти си се погрижила за нея.

— Помогна ли ти?

— Шегуваш ли се? Ако не беше твоята магическа сила, сега нямаше да съм тук. Ти на няколко пъти ми спасява живота.

— Не аз, златен мой. Силата ми беше дадена от Талисмана.

— Може би. Но аз познавам теб, не него. — Гласът на Стив стана по-бодър. — Ако той толкова искаше да ми помогне, би могъл най-малкото да направи да сме на един и същи кораб. Щяхме да прекараме известно време заедно. Пътуването ни щеше да е много по-приятно.

— Това би било истинска лудост. Това, което си направил, е достатъчно опасно. — Беше загрижена — и малко строга.

— Не по-лошо от бедата, в която съм сега. Но… от друга страна… ти си тук. Съдба, предполагам.

— Върна ли се при твоите хора?

— Накрая. — Нямаше смисъл да лъже. Вече беше разказал на Мистър Сноу цялата история. Или по-голямата част от нея. — Не бяха много очаровани да чуят, че Плейнфолк не са толкова глупави, колкото ги смятат.

— Каза ли им за мен?

Лъжата се откъсна леко от езика му.

— Не, не им казах. Ти си моето тайно оръжие. Когато съм с теб, се чувствам така, сякаш мога да завладея света. — Това вече беше вярно.

— Може би имаш такова намерение — прошепна тя.

— Това ли откри Кадилак във виждащите камъни?

— Много неща видя.

Стив почувства, че кожата му настръхва.

— Такива, като…

— Че ще се върнеш под образа на приятел, а смъртта ще се крие в сянката ти и ще ме отнесе върху кървава река. Затова ли се върна? Да ме отнесеш долу в тъмния свят на подземните хора под пустините на юг?

— Да не си полудяла? Върнах се да бъда с теб. — Той стисна пръстите й. — Сигурна ли си, че камъните са казали, че ще те отведа във Федерацията?

— Не. Кадилак не каза къде. Само каза, че ще ме отведеш далеч.

— Това е вярно — бързо каза Стив. — Затова съм тук сега… обещах на Мистър Сноу, че ще отведа и двама ви оттук! Тук съм под образа на приятел, защото се надявам да направя една привидна сделка с тези хора. Колкото до „смъртта, която се крие в сянката ми“, бих казал, че това отговаря на скритата сила, която си вляла в тоягата ми. Прибери си я, тя е смъртоносна. Сигурен съм, че тези джапи няма да ни пуснат да излезем без бой, така че може би наистина ще те отнеса върху кървава река.

Но тази кръв ще тече от вените на майсторите на желязо. И единственото място, където ще отидеш, е мястото, на което принадлежиш.

— Аз принадлежа на теб, облачни воине. Докато сме заедно, за мен е без значение къде ще ме заведеш. Но Кадилак трябва да се върне при Плейнфолк.

— И двамата ще се върнете. Повярвай ми.

Тя прекара пръст по устата му и докосна върха на езика му.

— Мислиш ли, че Талисмана би дал силата си в ръцете ти, ако имаш намерение да ни навредиш?

„Аз не мисля за Талисмана. Мисля за другите хора в тази игра. Те не играят по същите правила…“

Стив отново отговори със сух смях и смени темата.

— Поразително, нали… начинът, по който стават нещата? Отидох на търговския пункт, защото исках пръв да приветствам завръщането ти. Прекарах часове в ходене по брега, загледан в корабите с колела с надежда да те видя. Защо не се показа?

— Не ми беше разрешено. През последните два месеца не видях почти нищо от външния свят.

— Кой те държеше заключена… този Яма-Шита ли?

— Когато бях на кораба — да. Но след като с Кадилак дойдохме в Ни-Исан, ме дадоха на друг.

— Как така те дадоха? На кого?

Гласът й прозвуча неуверено.

— На един господар, който живее на Източното море.

— Той ли те облече в тези дрехи?

Тя отговори с целувка на връхчетата на пръстите му.

— И заради това ли си измила боята от тялото си?

Думите му бяха посрещнати с многозначителна тишина. Той опита отново.

— Не искаш ли да ми разкажеш за това?

Отговорът й беше едва доловим шепот.

— Онова, което… се случи, е… е волята на Талисмана.

— Да, сигурно — отвърна Стив. — Просто ми разкажи всичко от самото начало.

Скоро Су-шан и Нан-кхе се върнаха с три табли с топла храна, но времето, което имаха, беше достатъчно Стив да съжали, че я беше насилил за обяснение. Знанието може би наистина е сила, но онзи, който е измислил тази максима, е пропуснал да каже, че има някои неща, които е по-добре да не се знаят. Стив научи, че да узнаеш истината за всеки въпрос често е изключително болезнено. Отгоре на всичко вкусният аромат на различните храни, които триото зад преградата се готвеше да яде, беше абсолютно мъчение.

Не се наложи обаче да го издържи дълго — долната половина на неговата врата се отвори и му заповядаха да излезе. Готов за някакво физическо насилие, той излезе на четири крака — и не беше разочарован. Някой го ритна по ръцете, после го изрита в бедрото и го събори в калта. Началото не изглеждаше обещаващо, но следващият поток от удари показа, че всъщност не искат да го наранят сериозно. Ако четиримата въоръжени динки искаха да потрошат малко кости, биха могли да го направят съвсем лесно. Не. Те просто искаха да нарушат хладнокръвието му. Да му покажат кой командва тук.

Ухилени, те го изправиха на крака и го повлякоха нанякъде. Стив не можеше да види много извън кръга светлина от люлеещите се фенери, но изглежда, всички следи от безсмисленото клане бяха премахнати. Поведоха го по няколко грубо изсечени стъпала нагоре към терасата, свързваща втория ред пещери, и го изправиха пред главатаря. Той седеше кръстато на рогозка, постлана до страничната стена. С него имаше още десетина души. Пещерата беше осветена от няколко жълти фенера, въздухът беше наситен с пушек и Стив се закашля.

Неколцина от динките имаха лули като онази, използвана от Мистър Сноу. Не пушеха рейнбоу, но Стив надуши, че към сместа е добавено малко количество от тревата. Свирепата банда пиеше от бледожълтата течност, с която го беше почерпил Сайд-Уиндър — саке. Динките го натиснаха да коленичи пред главатаря и си взеха от питието.

В светлината на случилото се следобеда всички изглеждаха доста весели, но Стив почувства скрито напрежение. Веселата атмосфера бе някак крехка и той имаше чувството, че те могат — със същата веселост — всеки момент да го заколят. Помнеше предупреждението на Мистър Сноу да избягва да ги гледа продължително в очите и се опита да не се взира в странните им безкосмени лица и тъмните им като черни скъпоценни камъни очи. Гледаше стената зад тях и се постара да запази спокойствие.

„Хайде, Брикман! И преди си бил притискан в ъгъла. Можеш да накараш тези хора да сведат поглед. Те са като птици, предвещаващи смърт. Покажи се слаб и беззащитен и ще са готови да те убият. Ти вече им показа, че си важна личност. Бъди силен!“

Главатарят изпразни чашата си и протегна настрана ръка някой да я напълни.

— Имаш ли име, тревна маймуно?

Стив го погледна право в очите и каза:

— Да. Брикман.

— Бр-брик-ман-ъх…

— Не, цялото име е една дума. БРРикмаНН.

— Аха… Брикман-ъх.

— Правилно.

Мускулестият джап щракна с пръсти и посочи Стив. Една ръка се протегна отляво и пъхна под носа му чаша саке.

— Предпочитам нещо за ядене.

— По-късно. Може би. Първо ще пием за твоя кураж, после ще говорим. А след това… кой може да каже?

Един от динките каза нещо. Всички се засмяха.

— Какво е толкова смешно? — попита Стив.

— Той каза, че може да изгубиш апетит.

„Кристо… какво страхотно чувство за хумор…“

Стив взе предложената му чаша и я вдигна на нивото на тази в ръката на джапа.

— Канпай!

Стив се досети какво казва джапът и изпи съдържанието на чашата на една глътка.

При запознаването му със сакето Сайд-Уиндър беше пропуснал да го предупреди за въздействието, което алкохолът може да има върху централната нервна система, когато се пие на празен стомах. То експлодира в него като малка бомба. Стив почувства в хранопровода му да се надига топлина, ушите му пламнаха. Всичко пред очите му се замъгли. Той завъртя рязко глава в усилие да проясни мозъка си и със силата на волята си се съсредоточи.

Трябваше да погледне косо, за да вижда право, но когато мъглата се разсея, почувства мозъка си по-остър, а себе си — изключително уверен и напълно безстрашен.

Стив удостои домакина си с грациозен поклон.

— Ще ми бъде ли разрешено да знам с кого имам честта да говоря?

Джапът се поколеба. Може би за първи път един мют му задаваше въпрос.

— Аз съм самурай. Капитан Нобуро Нака-Джима.

— Тогава позволете ми да ви поздравя, капитане. — Стив отново се поклони, после, когато се изправи, погледна Нобуро в очите. — И на кой господар служите?

Нобуро обмисли отговора си. Тревната маймуна щеше да си плати скъпо за нахалството, но най-напред трябваше да му зададе лично няколко въпроса, колкото и неприятно да беше това. Отговорите можеха да са неприятни и можеха да се използват и от други, но самурайската чест го задължаваше да ги зададе. Причината, поради която този чужденец сега седеше пред него, вместо да бъде одран жив и рязан парче по парче беше, че той собственоръчно е победил седем от самураите на Се-Ико. Колкото и благородни да бяха мотивите му, накрая той трябваше да бъде убит, но неговият вдъхващ уважение кураж, уменията му като боец и гордото му държане изискваха известно уважение към него.

— Ние нямаме господар — каза накрая той. — Господарят Нака-Джима е мъртъв, семейството му е лишено от владение. Ние сме ронини. Скитници, които не зависят от никого.

— Изненадвате ме, капитане — отвърна Стив. — Вие казвате, че сте самурай… но благородните воини на Ни-Исан взимат ли жени за пленници? И може ли някой да повярва, че вие бихте жертвали тридесет до четиридесет от доблестните си мъже, за да постигнете такава безполезна печалба? — Той видя изненадата в очите на Нобуро и добави: — Аз видях как загинаха от ръката на техните преследвачи в долината на реката. Самураи със същия произход като мъжете, които намериха смъртта си тук.

Джапът се намръщи.

— Съдбата на моите сродници не е твоя работа, тревна маймуно. По-добре да поговорим за твоята съдба.

Стив остави празната чаша и се поклони.

— На вашите услуги, капитане.

— Тревна маймуно — започна Нобуро, — аз се намирам в, хм… — Той млъкна и затърси в ограничените си познания по бейсик точната дума — деликатно, хм… положение. Ти спаси мнозина тук от сигурна смърт. В частност моята жена и сина ми Итада. Тъй като си направил това, рискувайки собствения си живот, аз съм ти задължен с дълга на честта… от който мога да бъда освободен само като извърша подобно действие. Разбираш ли ме?

— Да. Какъв е проблемът?

— На тревните маймуни е забранено под заплаха със смъртно наказание да носят оръжие в Ни-Исан. И още по-голямо престъпление е за роб да убие майстор на желязо… особено самурай. От това възниква конфликтът. Докато дългът на честта остава, хм… неиздължен, аз съм длъжен да защитавам живота ти… дори с цената на собствения си живот. Но, също така, ти не можеш да останеш ненаказан.

— Разбирам какво искате да кажете — отвърна Стив. — Тежка дилема.

— Тежка?

— Трудна. Неприятна.

— Да… — Нобуро пак подаде чашата си да му я напълнят. — Тежка и за двама ни, тревна маймуно. Щеше да е много по-добре, ако беше оставил жена ми и сина ми да загинат от меча на самурая.

— Не разбирам.

— Задължението към по-низшата личност — особено роб, води до загуба на престиж. Единственото достойно решение за самурая в такава ситуация е да умре от собствената си ръка. И на семейството му също.

— Това е лудост — каза Стив. — Трябва да има друг начин.

— Има — отвърна Нобуро. — Ти можеш да убиеш себе си.

— Да убия себе си?

— Да, сега. — Нобуро измъкна късия си меч, наведе се напред и го постави почтително пред Стив. — Твоята смърт от собствената ти ръка ще ме освободи от дълга на честта и ще премахне срама от моето семейство. Самураите на Се-Ико също ще бъдат отмъстени. Удовлетворително, хм… решение за всички.

„С изключение на мен“ — помисли си Стив. Нищо чудно, че жената на Нобуро не изглеждаше много радостна.

„Загуба на престиж“… за какво, по дяволите, беше всичко това? Някой се пресегна да му напълни чашата. Стив сложи дясната си ръка върху нея, притисна я към пода и махна с лявата си ръка към Нобуро.

— Задръжте за минутка. Погрешно сте разбрали всичко това.

— Как така?

— Първо, аз не съм роб… и второ, като воин аз не можех да гледам безучастно как избиват синове на самураи… и трето, позволявам си да предложа, капитане, убиването на самурай да се счита за престъпление само от онзи, който спазва законите.

Нобуро кимна спокойно, после преведе на другарите си смелия отговор на Стив. Той предизвика бурен смях и пляскане с ръце по бедрата. Когато веселието стихна, Небуро се обърна към Стив с лека усмивка.

— Добре казано, тревна маймуно. Но сега имаш друг проблем. Ако не си роб… какво правиш тук?

Това беше критичният момент. Стив пое дълбоко дъх и отговори:

— Дойдох да предотвратя една война между два народа.

Нобуро потисна изненадата си и се засмя.

— Между Синовете на Ни-Исан и тревните маймуни?

— Не, капитане. Между Синовете на Ни-Исан и Федерацията. Воините от света под пустините на юга.

Слабата усмивка изчезна от лицето на Нобуро.

— Дългите кучета отварят война на тревните маймуни. Защо изпращат теб като пратеник на мира?

Стив изправи гръб и погледна главатаря на ронините право в очите.

— Аз не съм мют, капитане. Аз съм облачен воин от федерация Амтрак. Един от хилядите, чиито небесни колесници ще затъмнят небесата на Ни-Исан и ще хвърлят огън върху земята, ако враговете, които се крият сред вас, не ни бъдат предадени.

Объркването на Нобуро изглеждаше истинско.

— Какви врагове?

— Аз търся маскираната жена, която сте отвлекли от пътния конвой, и нейния другар, който се намира в място, наречено Херън Пул, в земите на Източното море.

Нобуро го гледа известно време невъзмутимо, след това взе късия си меч и издаде една дълга заповед на японски. Хората му станаха и един подир друг излязоха; останаха само двама да седят от двете му страни и трети на пост до входа на пещерата.

Стив се усмихна вътрешно. Програмата му действаше.

Главният ронин опъна рамене и лицето му стана строго.

— Имаш ли начин да потвърдиш думите си?

— Да. Но ще ми трябва ножът, който ми взехте.

Нобуро нареди на мъжа отдясно да го донесе. Стив извади ножа от ножницата, натисна скритите бутони, закрепващи дървените чирени на дръжката, и ги свали да открие микросхемата вътре. Поднесе ножа пред очите на главния ронин да види, след това извади миниатюрната игла, натисна бутона за включване и сложи ножа в ръцете на Нобуро.

Хванал внимателно ножа, Нобуро реагира с широко отворени, учудени очи, когато на течнокристалния дисплей се появиха букви. Двамата ронини от двете му страни гледаха също толкова впечатлени.

— Това, което виждате, е пример на силата на моя народ — каза Стив. — Знаците, които се появиха, са звуци на думите, които говоря. С този уред аз мога мигновено да изпращам съобщения на моите господари в пространството.

Нобуро остави ножа на рогозката пред Стив със сериозен, почти несъзнателен жест — сякаш неочаквано беше ударен от електрически ток. После промърмори нещо на другарите си. И тримата изглеждаха смутени.

Стив не можеше да го разбере. Той сложи чирените на дръжката и остави ножа пред Нобуро.

— Нека забравим за дълга на честта, капитане. И двамата имаме да вършим по-важни неща.

Откровеността му силно изненада Нобуро, другите двама също го погледнаха стреснато — значи те също знаеха поне малко бейсик.

Нобуро посочи ножа.

— Какво искаш да правя с това?

— Покажете го на господарите си.

— Ние нямаме господари, Барикман. — Нобуро, изглежда, не можеше да превърти езика си в думи с буквата „р“ в тях. — Ние сме разбойници.

Стив се поклони.

— Моите уважения, капитане, във вашата нация и в моята има хора, които приемат много образи в служба на своя господар. Аз съм един от тях и вярвам, че вие също сте такъв. Покажете на господаря си този нож, предайте му казаното между нас и след това му обяснете, че има неща, които двамата с него трябва да обсъдим.

Нобуро избухна в гръмък смях и се удари по бедрата. Бързо преведе на другите същността на разговора, след това, докато приятелите му също се смееха, се обърна към Стив.

— Никога не съм предполагал, че ще кажа това на чужденец, но ти ни оказваш чест с присъствието си, облачни воине! И ние се възхищаваме от твоята смелост пред лицето на смъртта! Посланието ти ще бъде предадено на онези, които се интересуват от тези неща. Не мога да ти обещая, хм… спасение, но… но ако всичките ти другари са смели като теб… онзи, който ще остави без внимание думите, които ти каза днес, ще е най-глупавият човек.

Клиъруотър се изправи и видя светлината на фенерите. Облачният воин се връщаше. Носеше поднос с храна и когато стигнаха входа на пещерата, пазачите отвориха и двете части на вратата на неговата килия, за да може да влезе изправен. Тесните ленти жълта светлина се люшнаха и осветиха лицата на Су-шан и Нан-кхе. И двете спяха дълбоко.

Когато залостиха вратата, облачният воин седна с гръб към преградата и сложи таблата в скута си. Фенерите се отдалечиха, тъмнина изпълни пещерата. Клиъруотър го чу да въздиша доволно, промуши пръсти между прътите и докосна рамото му.

— О, облачни воине… когато видях да те бият, се изплаших, че може би никога няма да те видя отново. Боли ли те?

— Нищо не чувствам. — Гласът му бе завален и висок.

— Шшшш!

Той понижи глас.

— Не се тревожи. Всичко е наред. Ние вървим по нашия път, любима.

— По нашия път къде?

— Навън оттук.

— Как? Не разбирам.

— Ще ти обясня по-късно — изломоти Стив, който беше гребнал горещ ориз с една ръка и зеленчуци с другата. — Н’моа ти о’ясня сега. Пълна ми е у’тата…