Майсторите на желязо

Глава 4

В началото на юни Тоширо Хазе-Гава се завърна от друга мисия за събиране на информация. Шогунът пак го прие в каменната градина. Тоширо започна с доклад за хода на работата в Херън Пул и проблемите, свързани с намиране на подходящ двигател за летящите коне, които се строяха.

Шогунът слушаше с обичайното си внимание, но беше очевидно, че се интересува повече от развитието на отношенията между зет си и най-новия обитател на прочутата му къща на езерото — жената дълго куче.

— Тя вече не е там, господарю.

— Не е там?

Тоширо се поклони пред студения поглед на шогуна.

— Според информацията, която имам, е изчезнала от имението на генералния консул към края на април…

— С други думи, ти ми причини значителна мъка с бедата на моята сестра, без да приведеш нито едно реално доказателство, а сега ми казваш, че е изчезнала грубо каза Йоритомо.

— Хм… не съвсем.

Йоритомо стисна устни.

— Какво трябва да направя, за да науча останалото от тази история… да я тегля от устата ти с ченгел?

Тоширо отново се поклони.

— Към края на април една покрита затворена носилка е отнесла една персона от висок ранг от женски пол до един сухопътен конвой в Нио-поро. Такова поне е било впечатлението, създадено у двамата души, които са могли да я зърнат. Информацията ми идва от жената на началника на конвоя. Според нея въпросната дама е носила маска на куртизанка.

— Продължавай…

— В документите за пътуване е посочено името Йоко Ми-Шима, таксата за пътуване е била платена от един търговец, за който се знае, че има връзка с генералния консул, крайният пункт на пътуването е бил Кари-варан.

— Едно от пристанищата, посещавани от корабите с колела на Яма-Шита. И ти мислиш, че тази жена е била…

— Да.

— Невероятно… Провери ли местните регистри да видиш дали има такава личност, или името е измислено?

— Никога не съм чувал за нея… но това няма голямо значение. И не бих могъл да разпитвам за нея, за да не разкрия играта. Вашият благороден чичо Йеясу може би знае. Говори се, че господарят управител…

— Дааа… — Йоритомо погледна към градината. — Къде е тази човекомаймуна сега?

— На запад. — На езика на майсторите на желязо мютите се наричаха сару — тревни маймуни — и шогунът беше сложил такъв прякор на Яма-Шита.

— Имаме ли дата за връщане?

— Не твърда — отговори Тоширо. — Но капитанът на кораба ми каза, че в Нио-поро бил подготвен кораб да откара един от капитаните на къщата на господаря Мин-Орота във Фири. След около месец в града ще се проведе търг на роби.

— Което означава, че корабите трябва да пристанат в Кари-варан през следващите няколко дни…

— Най-напред в Кари-варан, след това в Пи-саба. Там се разтоварват стоките, които се продават на открития пазар.

— И мислиш, че жената ще бъде на един от тези кораби?

— Да, господарю. Никой друг не е влизал в къщата на езерото. Това само по себе си не е важно, но ако той не очакваше да я види отново, защо генералният консул ще я изпраща опакована като подарък в Кари-варан за своя сметка? Ако искаше да се отърве от нея, щеше да я зарови под най-близкото торище… или да я насече на парчета и да я хвърли на прасетата.

— Прав си. Но ако, както предполагаш, Яма-Шита се е постарал да стои настрана от всичко това… искам да кажа, както ти го разказа, той и Мин-Орота са практически неуязвими… нали?

— Определено изглежда така…

— Тогава защо маймуната ще се компрометира, като взема дългото куче на това пътуване?

— Добър въпрос, господарю. Но зависи какви са били условията на сделката. Тя може би трябва да докладва на племето си… или може би е взела списък с неща за купуване, които са им необходими в Херън Пул. Може да има различни причини. Нека погледнем обективно… рискът е минимален. Вие ми дадохте да разбера, че онова, което става на борда на неговите кораби, е затворена книга…

— Вярно е, че досега никога не сме могли да качим наши хора на тях.

— Тогава при условие, че никой не я хване, когато се качва или слиза от кораба, тя е в безопасност. След като се върне, единствената личност, с която може да бъде свързана, е генералният консул.

— Мммммм… — Йоритомо дръпна бавно долната си устна. — Тази теория е добра, но… нека погледнем честно, приятелю… това е чисто предположение. Не ме разбирай погрешно. Не се опитвам да искам този заговор да изчезне, но досега ти не си ми представил никакво безспорно доказателство. Дори нямаш информация от първа ръка… всичко са само слухове.

Беше строга оценка, но Тоширо беше длъжен да я приеме без възражения. Той се поклони.

— Така работи системата, господарю. Аз съм само канал за информация… не правителствен шпионин.

— Знам, знам. Не оспорвам твоята компетентност. И имам доверие в хората ни по места, но… не съм напълно убеден, че тълкуваш информацията правилно.

— Споделям вашата загриженост, господарю. Но аз мога да посоча имена. Три, ако трябва да съм по-точен. Сигурен съм, че ако ги притиснете, те ще потвърдят, че жената в къщата на генералния консул на езерото е дълго куче. С тъмна коса и сини очи.

— Има ли някакъв начин да стигнем до истината? Нещо малко по-заобиколно например?

— Сещам се за един начин, но той изисква известно организиране и ще трябва да се действа бързо.

— Казвай.

— Нашите хора в Кари-варан и Пи-саба трябва да бъдат предупредени да следят денонощно корабите, когато докарат нова пратка мюти. Трябва да следят всеки, който слиза на брега от тези кораби… това включва и всички пленени дълги кучета. Трябва също да знаем предварително кой е записан да пътува на всеки от конвоите на изток по пътищата.

— Трудно изпълнима задача.

— Вярно, господарю. Но не смятам, че е извън възможностите на шогуната. Нашите основни агенти могат да бъдат предупредени с пощенски гълъби.

— Добре. Нека предположим, че направим всичко това и намерим, че някоя щедра душа е платила транспортните разноски за някоя си „Йоко Ми-Шима“, да речем. После какво?

— Някъде между Пи-саба и Бо-сона конвоят ще има нещастието да е причакан от мародери и… — Тоширо разпери ръце — дамата ще бъде отвлечена. Жалко е, но дори под вашето твърдо управление съществува известна престъпност.

Очите на Йоритомо станаха стоманени.

— Разбираш ли какво искаш?

— Да, господарю. Хората са изложени на смъртна опасност. Но онези, които ще изгубят живота си, ще умрат в служба на шогуна.

— А ако се окаже, че грешиш относно тази жена?

Тоширо покорно наведе глава.

— Тогава несъмнено аз също ще имам честта да направя такава жертва…

— Приемам предложението ти — каза Йоритомо. — Но нека приемем, че си прав. Какво следва след това?

— Нищо, господарю. След като имаме доказателство, че е дълго куче, незабавно вземаме мерки да бъде върната и пусната да продължи предишната си дейност.

Йоритомо се намръщи.

— Почакай малко. Няма ли да я разпиташ?

— Не, господарю. Това ще е фатално. Предполагам, че, хм… ако бъдат хванати, нарушителите на закона няма да признаят, че са били наети от вас.

— Няма възможност…

— Тогава ще стане. Всички знаят, че разюздани банди ронини често нападат конвои с цел грабеж и понякога отвличат високопоставени пътници, за да искат откуп. В този случай те ще решат, че плячката им няма стойност, и ще я пуснат.

— Продължавай…

— И когато дамата бъде върната на предишния й собственик и неговите покровители, те ще я питат какво се е случило и тя ще им каже малкото, което може. А тъй като те всички са участници в измама… и в по-голям заговор… ще бъдат подозрителни към истинския мотив на отвличането. И няма да се доволни от нейната история. Дори могат да не повярват. И ще започнат да търсят доказателство, което сочи към вас, но ако ние не й задаваме никакви въпроси, няма да имат нищо, за което да се заловят. Ще се чудят дали не са разкрити и какво знаете вие, кой ги е издал и… дали приятелката на генералния консул не е на наша страна.

— Харесва ми този план — каза Йоритомо. — Действай.

— Хм… аз ли, господарю? — Тоширо не можа да скрие объркването си. — Този вид операция не е от моята компетенция. Ударът на конвоя вероятно трябва да се извърши на територията на владението на Се-Ико. Това не е моя територия. И освен това аз нямам пълномощие.

— Вече имаш.

Тоширо се поклони и се опита гласът му да прозвучи искрено.

— За мен е чест, господарю. Но ви моля да преразгледате решението си. Вече е известно, че аз съм вашите очи и уши в земите на господаря Мин-Орота. Ако, поради някакъв малшанс, той и неговите хора научат за моето участие в отвличането на дългото куче, това…

— … ще провали цялата операция… Да, добре, за това ще говорим по-късно.

Трите кораба хвърлиха котва в Кари-варан малко преди да преминат през системата от канали на Пи-саба. Докато товареха стоки и разтоварваха известна част от товара, Яма-Шита беше поканен на брега на пищен прием, даван от членовете на фамилията Ко-Ника. По време на храненето един старши лейтенант на отсъстващия феодал съобщи на Яма-Шита, че агенти на шогуна проявяват по-голям от обичайния интерес към движението на стоки и хора на и от доковете.

Яма-Шита му благодари и когато корабите продължиха по пътя, промени плановете си.

Повечето шпиони, работещи за бакуфу, бяха използвани от събирачите на данъци за шогуна; тяхната задача беше да контролират обема на търговията, кой какво и на кого продава и в чии джобове влизат парите, така че огромните държавни нужди да могат да бъдат посрещани два пъти годишно. Но човек никога не може да не пропусне нещо. Имаше други правителствени агенти, които следяха други неща. Яма-Шита беше получил сведение, че пратеникът на шогуна от къщата на Мин-Орота души около Ба-сатана и новопостроения Херън Пул в Мара-бара. Възможно ли бе нещо от онова, което се кроеше в къщата на генералния консул на езерото, да е достигнало до носа на неуморния копой? Само времето щеше да покаже. Междувременно той и Мин-Орота трябваше да направят всичко, което могат, за да се разграничат в обществения и частен живот от То-Шиба и неговата космата уличница.

От Пи-саба Яма-Шита планираше да извърши обичайното си церемониално пътуване по Големия източен път, шосе, в далечното минало известно като Пенсилванската магистрала. Това беше маршрутът, който Сайд-Уиндър беше препоръчал на Стив да следва с надеждата, че — като се закачи към групата на Яма-Шита — накрая ще намери пътя за Херън Пул. Но Стив щеше да се окаже изоставен, защото по времето, когато корабите пристигнаха в Пи-саба, хитрият феодал беше решил да предприеме маневри за изплъзване. Само дългото куче и нейните другари ренегати, предназначени за Херън Пул, щяха да се върнат по Големия източен път; той и неговият ескорт щяха да вземат северния път (шосе 80 отпреди Холокоста) до Уиримасапоро, преди да завият на север в неговото собствено владение — и той щеше да тръгне цяла седмица преди тях. Това щеше да означава пропускане на планирания прием в дома на южните му съседи, Се-Ико, но той не се съмняваше, че ще бъде царски нагостен по пътя.

Като разсъди, че всички правителствени шпиони ще удвоят бдителността си като се стъмни, Яма-Шита реши, че Клиъруотър трябва да бъде свалена на брега по светло. Още по-добре да бъде първа. Заповяда да я увият с ленти плат и след това да я омотаят във вързоп кожи. Скрит зад една завеса на най-горната палуба, той наблюдаваше как сред обичайната трескава дейност един силен мют пренесе на рамо вързопа по трапа и го хвърли в една ръчна количка. Другите подир него нахвърляха товарите си отгоре и когато количката се напълни, я закараха в един от складовете.

Клиъруотър слушаше гласовете и стъпките. Количката затрака по калдъръмени улици, след това някой пак вдигна вързопа, в който бе скрита. Понесоха я по някакви стълби и отново безцеремонно я хвърлиха, този път на пода. Въпреки дебелия кожен пашкул от удара дъхът й секна. Чу се хлопване на врата и тракане на резе, което показваше, че все още няма да я развържат. Въпреки това тя бе облекчена, че отново е на суша.

Накрая вратата се отвори и тя чу познатите монотонни гласове на Су-шан и Нан-кхе. Те развързаха вързопа и Клиъруотър се огледа. Стаята беше без прозорци, но беше по-голяма и по-добре обзаведена от каютата, която през последните три дни беше споделяла с двете отсечени глави. Беше се мъчила да избягва да ги гледа, но каютата беше толкова малка, че те непрекъснато се натрапваха на погледа й. По време на хранене нямаше спасение: на прислужничките бе наредено да слагат храната й на масата между главите и да чакат, докато не изяде всичко.

Не главите разстройваха Клиъруотър. Коловете с набучени на тях глави бяха обичайна гледка във всяко мютско селище — нали бяха нагледно доказателство за доблестта на воините. Главите на двама облачни воини бяха набучени на колове пред нейната колиба като признание за ролята, която тя беше играла в тяхната гибел. Онова, което й беше трудно да преодолее, беше ужасният начин, по който бяха обезобразени двете жертви. И това на свой ред й напомняше как другите шестима бяха загинали на колелото и жестокия смях, предизвикан от тяхната смърт.

Плейнфолк не убиваха хладнокръвно нито нападаха слаби и беззащитни. Каква чест имаше в това? Воините се биеха само да защитят територията си от съперничещи племена. А мъртвешките лица бяха жестоки като подземните хора. Те бяха еднакви и когато Талисмана дойдеше на света като ангел отмъстител, щяха да имат същата съдба.

И този ден щеше да дойде. Към края на пътуването и дори сега, докато седеше затворена в друга позлатена клетка, Клиъруотър чувстваше, че облачният воин е вече в Ни-Исан. Златният, който беше пленил душата й, беше тук! Близко до мястото, където сега бе тя! Умът й беше уловил слабите вибрации, излъчващи се от неговото присъствие — отражения на силата, която тя беше изляла в тоягата, за да го спаси от очакващите го опасности. Камъните не бяха излъгали. Той се беше върнал със смърт, криеща се в сянката му, и щеше да я отведе върху кървава река.

Което беше предсказано, щеше да се сбъдне: Плейнфолк щяха да станат блестящ меч в ръцете на Талисмана, своя Спасител. И този меч щеше да пожъне жестока жътва под кървава луна. Бурените и тръните, които застрашаваха да задушат семето на Плейнфолк, щяха да бъдат изсечени. Корените им щяха да бъдат измъкнати от земята и хвърлени в огъня и щяха да станат на пепел. И от тази пепел щеше да израсте ново поколение Плейнфолк, право и силно като героите от Старото време. Светът щеше да стане съвършен, кръвта щеше да изсъхне от земята и тя отново щеше да стане зелена.

За Джоди Казан и Дейв Келсо, които заедно с тридесет други ренегати бяха пленени и продадени от племето М’Кол, облекчението отново да са на твърда земя надвишаваше лошото третиране от страна на пазачите. Като всички трекери, Джоди беше тренирана да преодолява физическото насилие и оскърбленията, но продължителното пътуване по море и омаломощаващата морска болест бяха кошмар с напълно ново измерение. Цели десет дни тя и другите седяха сгушени един до друг на тресящата се палуба на кораба, слушаха боботещия тътен на колелото и се редуваха да повръщат в едно дървено ведро. Винаги, когато се падаше на Джоди да го изпразни в безкрайната развълнувана сиво-синкава пустош, която ги заобикаляше, тя се чувстваше болезнено изкушена да последва съдържанието на ведрото през борда.

Викаха ги един подир друг за разпит. Въпросите бяха подробни и обхващаха всичко, от име, ранг, номер и техническа квалификация до оперативните възможности на ешелоните и условията в попътните станции и подземните дивизионни бази.

Разпитите за установяване на факти се провеждаха със същата изчерпателност като онези след приключване на акция, на които Джоди беше присъствала, но методите на майсторите на желязо за съхранение на информация бяха направо от каменната ера. Всички въпроси се превеждаха на бейсик за ренегатите; отговорите им се превеждаха на непонятен език и педантично се записваха с четчица и някаква черна течност от един съсухрен чиновник върху жълтеникави листа, наподобяващи пластифилм. Знаците на динките бяха също така неразбираеми, както и звуците, които издаваха, но на Джоди й беше много интересно. Това може и да беше безумен начин да се запазват думите им, но старият човек със сигурност беше майстор на писането с четчица.

Вързаха плочки на къси цветни ленти на десните им ръце — и само на Джоди и Келсо бяха сини. Като летци те винаги се бяха смятали за нещо по-специално, но мисълта, че сега се различават от приятелите си, беше обезпокоителна.

От пристанището на Кари-варан почваше живописен път, който ги преведе през страната по система от шлюзове и канали. Това беше краят на принудителното им бездействие. Мютите и трекерите бяха разпределени в работни групи и ги подкараха по трапа да помагат при отварянето на вратите на шлюзовете и после да теглят огромните кораби. Джоди си помисли, че корабите могат да маневрират и със собствена парна тяга, но че с тегленето им майсторите на желязо привеждат новата партида „гастарбайтери“ във форма.

Онези, които не теглеха въжета или не вдигаха вратите на шлюзовете, бяха разделени на малки групи и ги накараха да бягат от носа до кърмата, докато не направиха десет обиколки на палубата. Джоди и другите тичаха дванадесет пъти за двата дни и половина — колкото продължи пътуването от Кари-варан до вътрешното пристанище на Пи-саба. Заради веригите около китките и глезените тичането не беше нито лесно, нито приятно, но им даваше възможност да дишат така необходимия им свеж въздух и да погледат света, от който скоро щяха да станат част.

Трите кораба стигнаха Пи-саба приблизително четири часа преди залез-слънце. По реката имаше голямо движение. Освен няколкото по-малки парни кораба с колела Джоди видя и баржи с квадратни платна, плиткогазещи фериботи и малки рибарски лодки. Стълбове тъмен сив пушек се издигаха в небето от една площ, където, изглежда, имаше големи огньове. Накрая колелата на кораба се завъртяха по-бавно, спряха, след това се завъртяха в обратна посока. Хвърлиха въжета, групи чакащи мъже ги завързаха за кнехтовете и след много суетня и викове корабите опряха дървения кей.

Това беше сигнал за цяла орда бели превръзки и раболепни мютски надзиратели да се развилнеят — те тичаха по затворената палуба, удряха с тояги гърбовете на човешкия товар и крещяха всички да се строят в групите си.

Корабите трябваше да се разтоварят, така че свалиха веригите от китките им. На търговския пункт провериха всички стоки по табелките им, после робите ги отнесоха в складове с каменни стени и странни наклонени покриви.

Единствените надземни постройки, които Джоди беше виждала, преди да дойде в Ни-Исан, бяха почти безличните бункери на попътните станции и отблъскващите работни лагери с техните кули, вентилационни врати и метални клетки и приличащите на крепости рампи за достъп на места като форт Никсън/Уърт. Никога не беше виждала сгради с конструкция отпреди Холокоста — в този случай неколкостотин години, — видеоархивите, до които имаше достъп с идентификационната си карта, не съдържаха такива записи.

Разтоварването свърши чак след залез-слънце, последните проверки бяха направени на светлината на фенери, после дадоха на новопристигналото попълнение работна сила богати порции димящ ориз с нарязани зеленчуци и топки месо; прокарваха храната с глътки гореща бледозелена течност.

На вкус не беше така добра като джавата, но, по дяволите, мислеше Джоди, няма полза да държим на вкусовете от вчера. Вече нямаше да имат удоволствието да допрат устни до джава.

Докато наблюдаваше майсторите на рабоша и чиновниците да сравняват списъците със сметките от разтоварването, Джоди се чудеше защо не се е намерил някой умен електротехник да направи електрически генератор. В края на краищата те имаха парна енергия, всичко, което беше видяла досега, беше направено хубаво и начинът, по който чиновниците записваха данните, беше доказателство за удивителната им сръчност.

Наистина беше странно. Те имаха всички необходими умения и инструменти и знаеха, че електричеството съществува. Сегашната партида ренегати не беше първата, подлагана на разпит, и зададените на нея и на другите въпроси показваха, че майсторите на желязо много искат да открият каква енергия използва Федерацията.

Тогава защо още живееха като през тъмните векове?

Когато кратката почивка за храна свърши, им заповядаха да измият металните си канчета и купи в големи дървени ведра и после да ги приберат в памучните торби, които им раздадоха заедно с приборите за хранене. Торбите имаха връзки, така че можеха да се превързват около кръста. Ножове, вилици и лъжици нямаше. Ядеше се с пръсти и каквото останеше се облизваше или изпиваше.

Следващото нещо от програмата беше облеклото. Мютите бяха оставени с памучни препаски и мокасини; на трекерите беше разрешено да задържат тениските си — ако имаха такива, — панталоните със защитен цвят и обущата. Нощта на 10 юни 2990 беше мека и суха, но на всеки беше дадено пончо, изтъкано от груби нишки юта, широкопола конусообразна сламена шапка и тънка памучна завивка. Както всичко, което правеха майсторите на желязо, разпределението беше добре организирано и странните знаци и номера от плочките на ръцете бързо бяха нанесени на пончото, шапката и завивката.

После им заповядаха да се съберат в съответните групи. Тъй като само Джоди и Келсо бяха със синьо, те решиха да застанат отделно. Докато хората се щураха да намерят местата си, те успяха да зърнат медицинската шапка и няколко други нарушители от командата на Малоун. Сбогуваха се мълчаливо, но изразително, после, когато белите превръзки, размахали пръчки, започнаха да подреждат хората в редици, се опитаха да изчезнат в тълпата. Пръчките бяха направени от нацепен бамбук, завързан в гъвкав сноп, не по-дебел от малкия пръст на човек. При удар се увиваха около гърба и ръбовете се врязваха в голата кожа. И как болеше, само как болеше!

Сред писъци и вихрушка от удари мютските роби — мъже и жени — се наредиха в дълга колона и тръгнаха към очакващата ги съдба. Джоди ги гледаше, но не можеше да изпита никакво състрадание към болката им. Те бяха продадени при реката от своите близки, същите копелета, които бяха продали нея и другите нарушители за няколко гърнета и тенджери. Тя нямаше никаква алтернатива, но тези нещастници… по дяволите, трябва да си много глупав, за да позволиш някой да ти изиграе такъв номер. Така им се падаше.

Един самурай с маска и четири червени превръзки се приближиха към събраните ренегати. След като слязоха от корабите, по-низшите майстори на желязо бяха открили плоските си жълти лица; очите им бяха със странна форма. В първия момент Джоди не можа да разбере защо изглеждат толкова странно, после се сети: нямаха вежди; а и косата на самураите не беше тяхна — носеха перуки.

През десетте дни на кораба Джоди бе научила основните правила на етикета на майсторите на желязо. Човек пада на ръце и колене всеки път, когато минава самурай, забива нос в палубата и стои така, докато самураят не се разкара. И преди всичко никога не го гледа право в очите.

За ренегатите това не беше съвсем ново. Във Федерацията заместник-началниците на военната полиция редовно малтретираха нарушители, които при разговор ги гледаха в очите, но тук това беше фатално. Смяташе се, че правосъдието на Федерацията е бързо и сурово, но то беше като просвирване на лента на забавена скорост в сравнение с правосъдието, което раздаваха динките. Ако нарушиш установените правила, си получаваш наказанието веднага и на място. Джоди беше видяла как бяха разстреляли един нарушител и трима мюти и от малкото думи, които успя да размени по време на почивката за храна с хората от другия кораб, разбра, че това не е изключение. Динките не разрешаваха никакъв протест. Очакваха абсолютно подчинение и най-добрият начин да избегнеш неприятности беше да ходиш непрекъснато с наведена глава. Досега това помагаше. Имаше няколко случая, когато я обземаше желание да забие зъби в облечените в памук крачета на заядливите нищожества, които се надвесваха над нея, но благоразумно не го беше направила.

Червените превръзки сложиха един сандък със стъпалца, самураят се качи на него, огледа коленичилите, след което се обърна към тях на бейсик:

— Сега вие ИЗПРА-ВЯ! КЛЯ-КА!

Всички се надигнаха. Повечето бяха навели очи, забили бради в гърдите си. Онези, които не го направиха, получиха пръчка по врата.

— О-неси с бару лента ръка излезе на-пред!

Бару? Джоди и Келсо се спогледаха колебливо, после скочиха на крака, защото няколко бели превръзки тръгнаха към тях с вдигнати пръчки, изтичаха напред и коленичиха пред самурая, както им беше наредено.

— Кой знае как ле-ти с ма-ши-на в небе диг-не дяс-на ръ-ка.

Келсо вдигна стиснат юмрук. Със свито сърце Джоди направи същото. Подобна процедура се използваше по време на обучението във Федерацията за набиране на „доброволци“ за почистване на тоалетни.

Самураят премина на японски и даде поредица инструкции на подчинените си. Те вдигнаха Джоди и Келсо и ги поведоха нанякъде.

Джоди изруга наум. „О, Дейв, глупак такъв! Как ти хрумна да кажеш на динките, че си летец! И да убедиш и мен да направя същото! Никога нямаше да разберат, ако не си беше отворил голямата уста. Каква глупост да…“

Червените превръзки ги прекараха по объркващ лабиринт от алеи, някои осветени от фенери, други съвсем тъмни. Спряха пред една солидна врата, отключиха я и ги наблъскаха вътре с ритници. Те паднаха по очи върху куп слама. Вратата се затвори с трясък. Ключът се превъртя в ключалката и бравата изщрака.

Джоди и Келсо седнаха до стената. Лаещите гласове навън затихнаха. Беше много тъмно, за да се виждат, но тя можеше ясно да чуе как Келсо преглъща, за да възстанови дишането си. Когато най-сетне спря, Джоди чу как бие собственото й сърце.

— Поне сме все още цели — промърмори тя.

— За момента — изръмжа Келсо. — Твоят шибан Брикман… — Той плю в тъмнината. — Ако не се беше върнала за него, сега нямаше да сме тук! Бях луд да се оставя да ме придумаш…

Познат рефрен.

— Не бяхме само ти и аз, Дейв.

— Адски вярно! Набута в това и медицинската шапка и Джинкс!

— Престани. Много други момчета също бяха хванати… а бяха на мили от нас.

— Да, сега и ние можехме да сме на мили! Ако бяхме останали с Малоун, може би все още щяхме да сме на свобода! А ние се набутахме право в ръцете им! Кристо! Шибаният Брикман чакаше да срещне тези полухора! — Той се засмя горчиво. — Чувал съм за хора да тичат подир жена, но, ей богу, никога не съм мислил, че ще доживея да видя истински летец да хлътне така!

— Знам — уморено каза Джоди. — Питах го за това. Той каза, че всичко е в името на добра кауза.

— Ха! Този твой приятел…

— Дейв, колко пъти трябва да ти казвам? Той не ми е приятел.

— Така казваш ти. Но ако пътищата ни някога се пресекат отново, кълна се, че ще го пречукам този женкар.

— Надявам се това скоро да стане, Дейв, наистина се надявам. — Джоди се зарови в сламата. „Може би тогава ще престанеш да хленчиш…“

Един пощенски гълъб кацна в гълъбарника на върха на западната кула на шогунския дворец в Йедо и донесе новината за пристигането на Яма-Шита в Кари-варан. Втори потвърди влизането на кораба в пристанището на Пи-саба; трети съобщи за тръгването му за Варимаса-поро. Никой не спомена за някаква необичайна дейност. В написаното с таен код трето писмо се съобщаваше, че две дълги кучета са изпратени със сухопътен конвой до Мин-Орота — един червенокос мъж и една жена — с лице и врат, обезобразени от розов белег. Не се споменаваше за тайнствената Йоко Ми-Шима или някой друг неидентифициран пътник.

Тоширо неспокойно крачеше по каменната тераса покрай външната стена и оглеждаше небето за следващия гълъб. Тъй като пощенските гълъби пристигаха често и от всички части на Ни-Исан, надеждите му най-напред нараснаха, след това спаднаха — пристигащите птици не донесоха новината, която можеше да се отрази благоприятно или катастрофално върху кариерата му.

Положението беше станало критично. Той беше обвинил в предателство двама благородници, най-мощните феодали на страната, беше обвинил втория близък съюзник на То-Йота в нелоялност и в заговор с първия и беше обвинил зетя на шогуна в изневяра и интимни връзки с дълго куче. Ако не успееше да докаже всичките тези твърдения, щеше — ако използваше фраза от древния език на Июни-стейса — много да загази.

Шест мъчителни дни след съобщението за заминаването на Яма-Шита за Варимаса-поро по северния път един пощенски гълъб най-после разпери криле по своя път на запад и донесе светлина в тунела на Тоширо. Съобщението дойде от Пи-саба. Покрита носилка с някоя си Йоко Ми-Шима била записана в конвой, пътуващ по Големия източен път. Волска каруца била резервирана за две виетнамки прислужнички. Таксата за превоза била платена от търговец, свързан с брак с фамилия Ко-Ника. Посоченото местоназначение било Фири, но със същия конвой пътували две дълги кучета за Херън Пул и Мара-бара.

Шогунът подаде малкото листче оризова хартия на Тоширо без коментар и загледа с безстрастно изражение как очите на неговия пратеник жадно поглъщат почти микроскопичния текст.

Тоширо беше обзет от непреодолимо облекчение. Още не беше вън от опасност, но чувстваше, че всичко започва да си отива на мястото.

— Какво мислиш?

— Мисля, че ги хванахме, господарю. — От устните му излезе неискрен смях. — Можете ли да си представите… Искам да кажа, използването на същото име и в двете посоки? Невероятно…

— Тъй… сега какво?

— Трябва да я хванем заедно с двете прислужници, докато конвоят минава през владението на Се-Ико. Както разбирам, вие го смятате за, хм… неутрален!

— Не съвсем. Ако почне нещо, Се-Ико ще чака да види накъде ще тръгне работата, след това ще застане на страната на Яма-Шита.

— Тогава това е най-доброто място. Ще е по-безопасно, след като минат на територията на Мицу-Биши, но те са един от стълбовете на шогуната. Работата ще прилича на нагласена.

— Вярно. А как ти се струва следното? Да ги отвлечем от конвоя, докато минават през територията на Се-Ико, да ги държим една нощ, след това да пресечем границата и да ги пуснем от другата страна. По този начин ще можем да дадем всякакъв юридически отговор, какъвто се окаже необходим.

— С каква цел?

— Скъпи Тоширо, ние не можем да позволим такова беззаконие да остане ненаказано. Аз ще поискам Мицу-Биши да събере тридесет или повече престъпници, облечени като ронини, да им отрежат главите, да ги показват по пътя и ще кажем, че неговите хора са хванали виновниците. Преди някой да може да ги разпита, разбира се.

— Кой ще нападне конвоя?

— Много надеждна група, водена от Нобуро Нака-Джима. Истински професионалист.

— Мога ли да попитам, господарю, той знае ли какво го очаква?

— Още не. Ще уредя среща. Най-удобното място е пощенската станция в Мидири-тана. На юг от Ари-саба. Ти ще трябва да се дегизираш, разбира се. Йеясу ще ти даде фалшиви документи и ще ти обясни всички подробности.

Неприятно изненадан, Тоширо отваряше и затваряше уста като шаран на сухо.

— Н-но…

— Да, знам какво ще кажеш, но реших, че е по-добре да не участват много хора. Затова искам ти лично да ръководиш операцията. В края на краищата тя е твоя. И ако нещо се обърка, ще знам кого да обвиня.

— Н-но, господарю. Ари-саба е…

— Да, далече е — каза Йоритомо. — Затова по-добре тръгвай.

Тоширо допря чело до горното стъпало на верандата, стана, направи според изискването няколко крачки заднишком по пътеката, после се обърна и бързо се отдалечи.

Йоритомо гледа подир него, докато не изчезна зад добре поддържаните храсти. Знаеше, че след като пратеникът възстанови хладнокръвието си, ще изпълни тази задача с обичайната си енергичност и старание. Предположението му за странстващата куртизанка Йоко Ми-Шима вероятно беше правилно. Тоширо имаше нюх за такъв вид ситуации. Въпреки това успехът не беше гарантиран. Рискът беше голям, но си заслужаваше. Ако пратеникът се окажеше прав, Яма-Шита и неговите приятели щяха да бъдат компрометирани сериозно, може би дори фатално, и неговият зет Накане То-Шиба, генералният консул, когото никога не беше обичал особено, щеше да си получи заслуженото.

А и рискът не беше толкова голям. Йоритомо се беше постарал да ограничи рисковете. На Нобуровите ронини можеше да се разчита, че са готови да умрат, без да разкрият връзката си с шогуната. Наистина не всички от тях знаеха, че са на служба на Йоритомо. Пратеникът беше друг проблем. Ако нещата не тръгнеха според плана и Тоширо бъдеше хванат, можеше да го познаят и с това да бъде разкрита ръката на шогуна. Поради тази причина Йоритомо беше направил отделно споразумение с ръководителя на своята най-тайна група убийци — ако обстоятелствата изискват, Тоширо да изчезне и от него да не остане никаква следа. В очите на Йеясу Йоритомо можеше да е без опит, но никой никога не е ставал шогун, без да се научи как да опази гърба си.

Йоритомо не желаеше да води държавните дела по този начин, но неговият обсег на действие беше ограничен. Яма-Шита не можеше да бъде свален чрез директен сблъсък. Родът му беше много силен, влиянието му широко разпространено. Йоритомо не можеше да си позволи да допусне авторитетът на шогуната да бъде отхвърлен открито, а алтернативата — въоръжен конфликт — беше неприемлива. Годините на мир под управлението на То-Йота бяха подкопали желанието за големомащабни конфликти. Но това не беше успокоило амбициите. Борбата за власт продължаваше и тайното оръжие, което Хиро Яма-Шита беше обърнал срещу шогуната, беше по-унищожително от най-голямата армия. То се наричаше прогрес.

Яма-Шита беше хитър и безмилостен. Освен това беше и интелигентен и проницателен. При сегашната ситуация на неговите планове трябваше да се противопоставят също толкова непочтени средства. Неподозиращият пратеник, който скоро щеше да препуска на запад, сменявайки конете на всяка пощенска станция по пътя, беше харесал ролята на ръжен. Подходящо сравнение. Йоритомо претегли рисковете и заключи, че единственият начин, по който може да спечели тази игра, е да играе с подправени карти.

Младият шогун не подозираше, че картата, която търси, лежи скрита в горите по западните склонове на планините Ари-гени на Пенсилванското шосе.

Тя представляваше гладен, окъсан и изкалян беглец, въоръжен с нож и примитивна алебарда. Тялото му беше покрито с шарки, които го идентифицираха като мют от Плейнфолк. Но той не беше обикновен мют с израстъци по главата. Костите му бяха добре оформени, кожата върху здравото му тяло бе гладка като кожа на седло, без кръгове и дамги. Зорките му сини очи бяха очи на воин, а не на преследван роб, и всеки добър наблюдател би забелязал, че тъмнокафявата му коса в корените е руса като космите около устата и челюстите му.

Казваше се Стив Брикман, но за разлика от трудолюбивото дълго куче в Херън Пул, което отговаряше на същото име, този беше истинският: 2102–8902 Брикман, С. Р. от Рузвелт/Санта Фе, Ню Мексико: завършил Военновъздушната академия, випуск 2989.

Обучен като планерист, сега Стив беше „мексиканец“, един от избрана група прикрити агенти, командвани от АМЕКСИКО, свръхсекретно поделение, подчинено директно на Генералния президент на федерация Амтрак. Официално той беше мъртъв, убит в акция над територията на Уайоминг. Тази измислена версия не беше съвсем далече от истината. Той наистина беше свален по време на изпълнение на бойна задача над Уайоминг и след това беше на косъм от смъртта много пъти. През една година, наситена с акции, Стив беше изпадал в няколко критични ситуации и беше преживял всякакъв вид трудности.