Майсторите на желязо

Пролог

Кадилак подаде хавлията си на слугата, влезе в дълбоката каца и се потопи до брадата в изпускащата пара вода. От двете му страни стояха две голи женски „мъртвешки лица“ само с по една бяла превръзка на челата. Той им даде знак да започнат, затвори очи и отново се замисли за доброто си бъдеще. Макар че можеше да го чете във виждащите камъни, те не му бяха разкрили, че няколко месеца след напускане на Плейнфолк ще има всичко, за което е мечтал. Власт, отговорност, задача, достойна за неговите таланти, и — най-важното — престиж.

Животът му коренно се беше променил и той за първи път се чувстваше доволен. Топлината на водата нежно проникваше в тялото му. Със затворени очи срещу трепкащата жълта светлина на фенерите той имаше чувството, че плува безформен като дух, излят от Мо-Таун в утробата на неговата земна майка.

Остави мозъка си да блуждае…

Малко след като Стив Брикман беше излетял в сутрешното небе, преследван от няколко хайки от мечки, Кадилак започна строежа на втори стрелолист от частите, които племето беше скрило от облачния воин. Вече притежаваше уменията и знанието, които беше извлякъл от ума на Стив, и това се оказа относително проста задача. И удовлетворяваща — защото неговият стрелолист беше по-гладък и по-здрав от „Блу-Бърд“, построен от Стив, на който той се беше учил да лети.

Кадилак се усмихна, като си спомни какво старание беше положил да не научи всичко прекалено бързо. Брикман се беше върнал в тъмния свят на подземните хора, без да разбира, че му е дал ключа към скъпоценната съкровищница на информацията. С дадената му от Талисмана дарба той беше направил в ума си копие на всичко, което знаеше облачният воин; всеки факт, който беше усвоил, всичко научено още от раждането. Сега Кадилак владееше всички умения и знания, притежавани от Брикман.

Да… загубата на сърцето на Клиъруотър беше малка цена за тези дарове.

Самолетът се движеше от електрически мотор, свален от един скайхок, паднал при битката с желязната змия. Беше същият двигател, който Брикман беше сложил на „Блу-Бърд“ и след това го бе изхвърлил точно преди бягството си, защото не бе могъл да го пусне. Кадилак направи онова, което Стив не си беше направил труда да направи: разглоби го, провери всяка част, внимателно го сглоби и след това продължи да се занимава с него, докато двигателят не заработи идеално.

Сега, равен на Брикман във въздуха, той излетя от отвесната скала над селището и се плъзна без никакъв страх над ръба на скалата в празното пространство. Почувства как вятърът го прегръща, усети хладината му да вее в лицето му; когато се понесе нагоре в големи, плавни спирали като златните орли, които гнездяха на съседните планински върхове, изпита възторжено чувство на свобода.

Все по-високо и по-високо се издигаше той в небесния свят, изкачваше се и се гмуркаше между извисяващите се стени на каньоните. Отдалече те изглеждаха като изрязани от вятъра снежни преспи, но виещите се тераси и величествените планински върхове, които приканваха да бъдат изследвани, се стопяваха, когато се приближеше, разтваряха се в мек, безформен воал, който обгръщаше самолета му и поглъщаше слънцето — както сутрешните мъгли, които покриваха земята при Жълтеенето. Защото това беше царството на Небесните гласове; магически пейзаж, който съществуваше само в окото на мисълта — спокоен, внушаващ благоговение, величествен; надарен със същата мимолетна красота като дъгата — винаги извън контрола на смъртния човек.

Долу всичко изглеждаше съвсем малко. Обременителните проблеми на земята се свиваха до незначителни. Чувството на свобода беше всеобземащо. Той остана във въздуха цели два часа. Дори след приземяването беше толкова възбуден, че почти не усещаше краката си да докосват земята.

Мистър Сноу, с типичния за него дяволит начин, го остави няколко дни да се отдава на себеобожание, а след това го върна грубо към действителността, като му разказа за сделката, сключена с майсторите на желязо. Направи я да изглежда много проста: един комплектуван и неповреден стрелолист плюс един облачен воин в същото състояние в замяна на ново дълго мощно остро желязо. Пушки…

Кадилак го погледна слисано. Нямаха стрелолист. Останките от пуснатия от желязната змия самолет бяха разграбени до парче. И облачният воин отдавна си беше отишъл.

Мистър Сноу — седеше на другия край на рогозката за приказване — прочете мислите му и тъжно кимна.

— Да, така е. Значи оставаш ти.

Небесна майко! Кадилак потръпна. Никой мют не се беше върнал от огнените ями на Бет-Лем. Мистър Сноу отхвърли възраженията му. Що за неблагодарност! Така ли се отплащал той на Талисмана… който го беше направил летописец и прорицател, а сега и равен на всеки облачен воин? Тези дарове се давали, за да бъдат употребени в полза на Плейнфолк.

— Никога не забравяй онова, което ще ти кажа — рече му той и тържествено размаха пръст. — Няма такова нещо като безплатен обяд.

— Безплатен обяд?

Без да обръща внимание на въпроса, Мистър Сноу продължи да обяснява подробно плана. Кадилак трябваше да отлети на север до река Йелоустоун, после да завие на изток към търговския пункт в земите на Сан Пол. Оттам трябваше да следва бреговата линия на голямата река, първата от няколкото. Последната, която течеше от север на юг, се наричала Ери. Оттатък източния й бряг била земята на майсторите на желязо и владението на Яма-Шита, господаря на корабите с колела. За да стигнел до търговския пункт, трябвало да извърши опасно пътуване през враждебната територия на Д’Троит и С’Нати, но като летял високо, можел да избегне стрелите от арбалетите им. И щяло да е много по-безопасно, ако летял, докато светът спи под звездното покривало на Мо-Таун. Ако тръгнел по залез-слънце преди следващата пълна луна — и ако всичко вървяло добре — щял да достигне целта по някое време на следващия ден.

Тук Мистър Сноу спря, затърси нещо и след много ругатни накрая намери две сгънати парчета плат. Разгъна ги. Оказаха се правоъгълни флагчета от фина бяла тъкан.

В центъра на всяко имаше кървавочервен диск — знака на майсторите на желязо. Флаговете — които бяха донесени от Бет-Лем на борда на един от корабите с колела на Яма-Шита — трябваше да бъдат закрепени под крилата на стрелолиста, та да могат да се видят от земята. За да си осигури безопасно посрещане, веднага щом стигнеше територията на майсторите на желязо, самолетът трябваше да остави и диря от бял пушек. Зелени ракети — каквито Кадилак беше видял изстреляни в небето при последното си отиване при търговския пункт — щели да му покажат къде да кацне.

Дотук добре. Майсторите на желязо, изглежда, бяха помислили за всичко. За всичко, освен за едно — за възможността Мистър Сноу да украси уточнения план с някои подробности, измислени от него самия. Кадилак трябваше да свали от тялото си мютската окраска, да облече дрехите на един свален облачен воин, чиято глава сега стърчеше набучена на кол пред колибата на Клиъруотър, и да се маскира като трекер. С чистата му кожа, новопридобитите му знания и ниската му подстрижка никой нямаше да предположи, че не е планерист от Федерацията. Но имаше и още нещо. Лентата, пришита над десния джоб на дрехата му, щеше да го идентифицира като „8902 Брикман С. Р.“.

Иронията на ситуацията го накара да се разсмее и заличи всички мисли за опасност, както и за ужасяващата перспектива да загуби дългата си черна коса.

Докато Кадилак се мъчеше да прецени рисковете и изгодите от изпълнението на задачата, дойде последната изненада. Построеният от него самолет трябваше да има допълнително място за въоръжената му охрана.

Клиъруотър.

Облечена като вълчица, с чистата си мургава кожа, скрита под шарки от черно и кафяво, Клиъруотър щеше да се преструва на пратеничка на племето М’Кол. Истинската й задача беше да осигури морална поддръжка и — ако се наложи — да използва страхотните си сили на повелителка, за да го защити и да осигури безопасното им завръщане.

Кадилак прехапа устна; реши да не говори за онова, което беше видял в камъните — че връзката между него и Клиъруотър се е скъсала. Въпреки че не го показваше външно, тя вече не беше негов другар по душа. Мислите и земните й копнежи сега бяха насочени към облачния воин, Носителя на смърт, чиято съдба беше да се върне и да я отнесе върху кървава река.

Кръвта на Плейнфолк.

Когато беше получил това знание от камъните, той беше видял мястото, където Мистър Сноу щеше да се прости с живота, за да може той, Кадилак, да бъде спасен. В своята печал беше ронил горчиви сълзи, проклинайки дарбата си на ясновидец, и мълчаливо се беше заклел никога вече да не взема в ръка виждащ камък. Колелото се беше завъртяло, пътят беше начертан. Ако нищо не можеше да се промени тогава по-добре да не гледа в камъните. Нека бъдещето да задържи в тайна горчивините; болката на настоящето бе достатъчно тежко бреме.

През следващите дни той удължи кабината, монтира второ място зад своето и се опита да осъзнае случилото се. Докато стоеше на скалата с Клиъруотър и Мистър Сноу и гледаше как облачният воин се издига в утринния вятър и се насочва над хълмовете на юг, беше решил, че няма да има никакви обвинения и контраобвинения. Истинският воин не си позволява да бъде отклонен от такива недостойни чувства като завист или ревност. Но Кадилак едва беше започнал да прави първите неуверени стъпки по пътя и още не беше постигнал необходимата степен на философско безстрастие.

Увлечението на Клиъруотър по облачния воин го беше наранило дълбоко. Вече убеден от вътрешните си зли духове, че му липсва престиж, той не можеше да понася мисълта да бъде втори. Ако искаше да защити честта си, можеше да изобличи Клиъруотър пред цялото племе и да поиска смъртта й. По законите на Плейнфолк нейното осъждане щеше да е чиста формалност.

Но този път не беше открит за него. Дори сега Кадилак с радост би жертвал живота си, за да спаси нейния. Връзките на дружбата, вкоренени в споделената болка и радост на тяхното детство и подхранвани от тяхното „различие“ никога не можеха да бъдат скъсани, докато Мо-Таун не извикаше духовете им в сияйните си кристални води, които изпълваха голямата чаша на живота. Нещо повече, той нямаше доказателство, че Клиъруотър му е изневерила. Тя не беше признала вината си. Наистина, държането й към него се беше променило. Но той знаеше! Знаеше! Замъглените й сини очи му показваха, че умът и сърцето й са скъсали с неговите.

Знаеше също, че като събрат повелител Мистър Сноу е длъжен да застане в нейна защита и да направи така, че той да мълчи. Уважението и подчинението, изисквани от древния кодекс на летописците, правеха невъзможно един чирак да противоречи публично на своя учител. Това би било непростимо нарушение на правилата. Но дори ако беше достатъчно глупав да се опита, той никога не би спечелил в един спор с Мистър Сноу. Вместо да спечели някакво съчувствие, щеше да бъде осмян от онези, които му завиждаха и искаха да го отделят от редиците на мечките.

Най-простото решение беше да се откаже от всякаква претенция към Клиъруотър. Но дори това криеше опасности. Ако тя престанеше да посещава колибата му, всички щяха да му се присмиват, щяха да започнат да го одумват. И ако, както предполагаше той, тя и облачният воин бяха спали заедно, това нямаше дълго да остане тайна за жените от племето. Жените си имаха начини да научават такива неща. И не можеха да пазят тайна. След като новината се разпространеше, нямаше да мине много време преди двамата да бъдат изправени пред съвета на старейшините. Не. Независимо от неговите чувства най-разумният ход беше да я вземе със себе си в Бет-Лем. С това истината щеше да остане скрита за племето до тяхното завръщане — може би дори по-дълго. Гордостта му беше наранена, но той не беше толкова горд, за да признае, че участието на Клиъруотър в такова рисковано пътуване все пак ще бъде прието с радост.

Случилото се бе по волята на Талисмана.

Но разбирането не притъпи болката. Дори сега, почти девет месеца по-късно, когато умът и дните му бяха щастливо запълнени с безброй проблеми, възникващи от новите му отговорности, невидимата рана понякога се отваряше и му отнемаше новонамереното задоволство. За щастие майсторите на желязо имаха едно силно лекарство за този вид болка — една огнена течност, наречена саке, която му даваше нов, безразсъден кураж, правеше езика му остър, събуждаше желания, които неговите прислужнички робини с готовност задоволяваха. И когато цялата страст беше задоволена и горчивата болка притъпена, настъпваше… забрава.