Майсторите на желязо

Глава 15

Когато слънцето се издигна от Източното море, генералният консул Накане То-Шиба напусна леглото на Клиъруотър в къщата на езерото и отиде в официалната си резиденция. Тънък слой виолетова мъгла все още лежеше над водата и обгръщаше плоската лодка, която го докара до брега. Петимата самураи — личната му охрана при такива посещения — седяха на носа, обърнати с лице към него.

Обикновено генералният консул бе доволен, след като се е любил с дългото куче с маслинена кожа, но тази сутрин въпреки радостния делириум, породен от повторното проникване в тялото й, беше в мрачно настроение. И съвсем основателно. Беше получил писмо от шогуна, с което му се нареждаше да излети с един от новопостроените летящи коне.

През трите дни, след като пратеникът беше донесъл писмото, То-Шиба го чете многократно и всеки път се чувстваше смутен и загрижен. Той можеше и да няма строги морални принципи, но смелост не му липсваше. Страхуваше се от неизвестността. На младини се беше сражавал да защити снежните северни блата и все още беше готов да извади меча, ако дългът го изисква — при условие, че стои здраво на земята или на седлото.

Но тъй като беше официален представител на шогуна, щеше да е много неуместно да оспорва мъдростта на решението на Йоритомо да подкрепи проекта Херън Пул — и все пак цялата тази идея изпълваше То-Шиба с лошо предчувствие. Ако хората трябваше да летят, боговете щяха да им дадат крила. Небето беше царство на ками и само на птиците беше дадено да летят в него. Човекът бе същество на земята и водата и той не биваше да се опитва да променя божествения план.

В древния свят, управляван от тъмната светлина, хората бяха плавали в облачния свят с големи небесни кораби. Бяха се опитали да завладеят царството на камите и да откраднат блестящите скъпоценни камъни от небето. Но били свалени. Блестящите сребърни платна, които ги издигали високо нагоре, били разкъсани и гръмотевиците превърнали величествените им кораби в погребални клади. Екипажите и пътниците загинали и паднали върху градовете, пълни с глупаци, които били построили корабите.

Заслепено от честолюбива амбиция и безразлично към гнева на камите, човечеството продължило да атакува небесата, като използвало силите, дадени му от предачите и тъкачите на тъмната светлина. Те тъпчели по лицето на богинята луна и изпратили шпионски колесници към звездите. Накрая Амерацу-Омиками очистила света от лудостта, като хвърлила слънцето в морето.

Някогашните вояджъри, които дръзнали да летят, били напълно унищожени и този опит също бил обречен на провал. Точно по тази причина според То-Шиба семейството на шогуна се дистанцираше от сегашния експеримент. Планът за построяване на летящи коне беше дело на Хиро Яма-Шита — мъж, чиито амбиции не можеха да се пренебрегнат. Като беше включил Мин-Орота, шогунът хитро беше хванал юздите и в същото време оставаше настрани.

Пратеникът Тоширо Хазе-Гава — който бе признал, че е ужасен от перспективата — се беше качил на летящия кон, за да може пръв да напише собственоръчно рапорт до вътрешния двор. И сега, когато относителната сигурност на самолетите беше доказана с тренировките на дванадесет самураи без никакъв сериозен инцидент, шогунът беше заповядал генералният консул да направи подобен полет и да му изложи собственото си мнение за бойните възможности на летящите коне.

Като най-високопоставен представител на бакуфу на церемонията, неговият полет щеше да е символичен знак на одобрение, доказателство за значението, което шогунът придава на работата, извършена в Херън Пул. Такъв, по същество, беше текстът на писмото.

Оформено като молба, писмото всъщност беше заповед да излети. Мисълта за наказанието, наложено върху човечеството за миналите му глупости в тази насока, беше достатъчна консулът да се разтревожи от съдържанието на писмото на Йоритомо, но той беше още по-силно разтревожен от начина, по който беше написано то. Накане То-Шиба все пак беше зет на шогуна и досега връзките му с шурея му бяха забележимо по-топли. То-Шиба не беше глупак, за какъвто го смятаха мнозина. Макар да беше вярно, че изразходваше много от енергията си, отдаден на манията да отваря вратите с розови венчелистчета на тайната градина, която се намира между твърдите женски бедра, това не беше единственият му интерес в живота. През младостта си той беше получил образование, каквото подобава на сина на благороден род, и беше прекарал няколко години в двореца. Следователно можеше да различи незабележимите, но значими промени във фразите и избора на думи.

Писмото на Йоритомо беше вежливо и коректно, но ако се четеше между редовете, беше студено и пренебрежително. То-Шиба беше достатъчно проницателен да разбере, че то отразява промяна в отношенията им. Беше ли прав Мин-Орота, когато беше намекнал, че новината за неговата сегашна съмнителна връзка може да е достигнала до погрешни уши? Положението можеше да се реши само чрез лична среща с шурея му, но за нещастие в момента това не беше възможно.

Може би беше време да се откаже от удоволствията, доставяни му с такава готовност от дългото куче. Мисълта за раздяла с нейното гъвкаво като на змия тяло беше непоносима, но понякога един мъж трябва да жертва онова, което му е най-скъпо, за да докаже, че е господар на собственото си сърце — ако не и на собствената си съдба. Още не, може би, но скоро трябваше да го направи. И щеше да отиде със семейството си в Арон-гирен да представи лично рапорта си за летящите коне. А когато свършеше с този въпрос, щеше да обърне внимание на Йоритомо за очевидно хладния тон на неговото писмо и да се убеди, че вероятната причина за недоволството на шогуна е насечена и сварена, а след това дадена за храна на прасетата.

Вероятно пратеникът Тоширо Хазе-Гава беше пуснал някой скандален слух в бардаците и публичните домове, посещавани от войниците от правителствения гарнизон. Някои от тях бяха присъствали, когато дългото куче беше разкрило истинския си цвят. Но те не знаеха какво е станало с нея, а персоналът от къщата на езерото, където се намираше тя, затворена като птица в позлатена клетка, не беше напускал острова. Новината за нейното присъствие можеше да е достигнала до брега от лодкаря, който превозваше продукти, и то с писмо, защото нали преди няколко години То-Шиба беше заповядал езикът на лодкаря да бъде отрязан. Проста предпазна мярка и полезно предупреждение към другите, за да не приказват много, но това едва ли би се оказало непреодолима пречка за дръзкия млад пратеник. Неговото безжалостно преследване на предатели и ренегати се беше оказало толкова успешно, че сега той приемаше като свое право и задължение да си вре носа в работите на всеки без оглед дали е приятел, или враг.

Гнездата с пепелянки, за които често споменаваше шогунът, трябваше да бъдат изкоренени, но както всички пратеници, Тоширо Хазе-Гава беше просмукан от същия неприятен морал като господаря си. При първата следа от закононарушение, било то държавна измяна или незаконна връзка, която не представляваше заплаха за никого, носът на пратеника трепваше и той тръгваше по нея като ловджийско куче. Накане се възхищаваше от „почтените“ мъже, но предпочиташе по-земната интерпретация на морала, която шамбеланът Йеясу влагаше в тази дума.

Блаженото състояние, на което се беше радвал през по-голямата част от нощта, го накара да размишлява върху третата причина за сегашното си мрачно настроение. Въпреки тайните си страхове от летенето той се беше хвалил пред дългото куче, че ще го направи, и се беше присмивал на липсата на кураж у пратеника. Дългото куче, което той беше нарекъл Сафейя — Сапфир — заради чудно хубавите й сини очи, — се беше развълнувала от новината. Възхищението й от него беше безгранично. Той бил толкова смел, колкото и страстен, и тя щяла да съжалява само, че няма да е свидетел на неговата храброст в този наистина велик подвиг.

То-Шиба не можеше да си спомни точно какво беше казала, за да го убеди, но накрая се беше съгласил тя да бъде откарана в затворена носилка в Херън Пул. Спомни си, че й беше обяснил, че не може да пътува като част от неговата свита и трябва да наблюдава процедурата дискретно от разстояние. Тези условия бяха приети без колебание; беше целунала краката му и бе избърсала сълзите на щастие в полите на робата му.

О, каква радост й бяха донесли думите му! По какъв незаслужен жест на съдбата тя, презряната робиня, била благословена с такъв благороден, прекрасен и щедър господар? Проникването му в нея я довеждало до екстаз; само като го гледала, сърцето й се разтуптявало, а слабините й се разтрепервали. Когато той й говорел, очарованата й душа сякаш влизала в рая. Да бъдела докосвана от неговата сянка, да дишала същия въздух като него било незаслужена, нямаща равна на себе си чест, източник на постоянна наслада и възторг. И така нататък, и така нататък…

То-Шиба никога не би изразил чувствата си към нея толкова разточително, но като цяло, те бяха взаимни — особено след като тя беше показала благодарността си по начини, от които му се завиваше свят. Но сега, когато беше отново в официалната си резиденция, обещанието му да й позволи да присъства на церемонията започна да му се струва все по-безразсъдно.

Макар че жена му Мишико беше неразположена и нямаше да го придружи, присъствието на дългото куче в или близко до Херън Пул можеше да доведе до усложнения.

Тя се беше заклела по-скоро да умре, отколкото да разкрие тяхната връзка, но ако поради някакъв лош шанс бъдеше разкрита…

Не. Това беше глупост. Решението беше съвсем просто. Единственото, което трябваше да направи, беше да не прави нищо. Но колкото и да се опитваше, той не можа да се реши да отмени решението си. Някаква умствена повеля го тласкаше напред и той чу собствения си безплътен глас да нарежда на личния му секретар да осигури носилка и носачи.

С обичайната си предпазливост секретарят го попита за основните подробности и времето на пътуване, но не се опита да установи самоличността или пола на пътника. Генералният консул му каза, че носачите трябва да са от частното му убежище на езерото с двата острова и да отидат до павилиона, разположен на изток от Херън Пул, и че там ще има прислужници и че носачите трябва да си тръгнат веднага щом пътникът слезе.

То-Шиба не можеше да разбере логиката на това искане, но пък изглеждаше разумно. Районът на павилиона — там живееха само дълги кучета — граничеше с полето за излитане зад Херън Пул. Ако тя свалеше маската си и се облечеше в негови дрехи, можеше да наблюдава всичко оттам, без да привлича внимание.

Секретарят се поклони и излезе от стаята. То-Шиба беше доволен, че проблемът е решен.

Секретарят беше човек на генералния консул, но един от помощниците му получаваше допълнително възнаграждение от друго място. Новината, че конкубината на генералния консул е на път, бързо стигна до пратеника. Тоширо не можеше да повярва на ушите си, когато чу къде трябва да я отнесат. Как, в името на небесата, го беше направил Брикман?

Тоширо набързо приключи с приготовленията си и препусна, следван от четирима знаменосци от правителствения гарнизон на коне — като пратеник на шогуна той винаги имаше ескорт. Настигна носилката в източните покрайнини на малкото селце Мара-бара, даде знак на ескорта да спре и продължи самичък. Щом видяха пратеника, великолепен в своите доспехи в черно и червено, носачите спряха, оставиха носилката на тревата, коленичиха и наведоха глави да изчакат високопоставеният конник да отмине. А когато той спря пред тях, изпитаха същия страх, който беше обхванал преди време Стив.

Тоширо слезе от коня и предупреди носачите да останат вечно глухи, безмълвни и слепи за онова, което ще се случи. После им заповяда да се отдалечат на тридесет крачки.

Когато те побягнаха, Тоширо завърза коня за един от прътите на носилката, свали една торба от седлото на коня си и почука с облечената си в ръкавица ръка по вратата. Изчака малко лицето вътре да дойде на себе си и натисна дръжката. Вратата беше заключена отвътре. Той доближи уста до решетката.

— Отвори! Имам подарък за твоя приятел Брикман.

Резето щракна и вратата се отвори навътре. Тоширо надзърна и видя Клиъруотър, седнала на тапицирана пейка, облечена в пъстро бродирано копринено кимоно. Беше се свила в ъгъла като някое нощно същество, което се страхува от светлината. Косите й бяха вдигнати нагоре в стила на гейша от „плаващия свят“, прикрепени с дървени фуркети и с вплетени в тях лакирани плитки. Лицето й беше скрито зад старата мъртвешки бяла овална маска с малки червени устни, тънки загадъчни отвори за очи и още по-тънки вежди високо на челото. Тоширо хвърли торбата в скута на Клиъруотър и се поклони насмешливо.

— Кажи му, че пратеникът се надява доброто щастие да споходи начинанието му. И го увери, че ако се провали, ще направя всичко възможно моят меч да го достигне пръв. — Затвори вратата, яхна коня и направи знак на ескорта си да го последва. Коленичилите носачи заровиха лица в тревата и останаха така, докато ударите от копитата не заглъхнаха.

Прислужниците на Кадилак бяха възбудени още от рано сутринта, когато предната част от войници и длъжностни лица от Бо-сона пристигна да провери дали всичко е наред. Скромното затънтено село рядко беше удостоявано с такава почит и те очакваха да станат свидетели на нещо забележително.

Всичко трябваше да започне с процесия. Предвождани от тромпети и барабани, флейти, гонгове и напяващи свещеници, двама феодали с богато облечените си свити трябваше да минат по новия път откъм източната страна на павилиона. Пеши войници с дълги пики с флагове на фамилиите Мин-Орота и Яма-Шита вече бяха заели местата си по пътя. Слънцето се издигаше в синьото небе, леко забулено с тънки като бяла коприна валма облаци.

Всичко обещаваше да бъде един паметен ден.

Иззад параваните Стив, Кадилак, Джоди и Келсо наблюдаваха непрекъснатия наплив на хора с нарастващо напрежение. Стив знаеше, че нищо не може да се случи преди пристигането на Клиъруотър. При последното му посещение бяха разработили план, но дали той щеше да успее? Само времето щеше да покаже и, както обикновено, най-трудно се понасяше чакането и несигурността. Те щяха да имат предимството на изненадата, но въпреки грижливото планиране поемаха огромен риск. Само Клиъруотър имаше силата да промени това съотношение.

„О, Небесна майко! Доведи я тук, само това те моля…“

Кадилак го сръга и му посочи петима конници, препускащи в лек галоп. Първият беше пратеникът Тоширо Хазе-Гава. Той можеше да окаже известна помощ. Не. Това не беше вярно. Той беше достатъчно тъп, за да повярва на историята на Стив, и достатъчно умен, за да му възложи работа като пощальон. Без неговата подкрепа сега нямаше да са тук. Пратеникът беше пренебрегнал предупреждението му да стои настрана — вероятно защото беше длъжен да присъства. Но пък ако някой от екипа на шогуна не присъстваше, това нямаше да, изглежда, много добре след злополуката. Т.Х.Г. просто трябваше да се възползва от шансовете както всеки друг.

Чуха тръби и биене на барабани. Стив погледна през параваните и видя един самурай на кон да препуска към Херън Пул. Войниците застанаха в стойка мирно — левият крак настрани и малко напред, левият юмрук високо върху бедрото, дясната ръка протегната на нивото на рамото под прав ъгъл спрямо дръжката на копието. Звукът на барабаните и тръбите стана по-силен.

„Хайде, Клиъруотър! Къде си, по дяволите?“

От разговорите, които беше чул Кадилак, Стив знаеше, че преди първия за деня полет ще има много церемонии. Искаше Клиъруотър да е тук, за да поддържа Кадилак във форма. Мютът вече беше ударил две големи глътки саке, за да успокои нервите си или да удави тъгата — или и двете. Стив му беше взел шишето и го беше заплашил, че и тримата ще го бият по главата, ако глътне дори и капка повече.

Предната нощ, докато Стив рискуваше живота си да натовари всичко на самолетите, Кадилак лежеше пиян под масата. Точно партньор, от какъвто имаха нужда — сто процента ненадежден. Това, че майсторите на желязо го бяха отхвърлили, го беше засегнало силно, но урокът още не беше усвоен. При възможност дори в последната минута той нямаше да изпълни обещанието да се върне. Стив беше казал на Джоди и Келсо да не го изпускат от поглед. Но Клиъруотър щеше да повдигне духа му нали затова я беше изпратил Мистър Сноу. Лудият стар глупак. Всичката тази кръв, пот и сълзи — и за какво? Сто пушки от каменната ера, които нямаше да послужат никому, освен на майсторите на желязо да укрепят търговските си позиции.

Мисълта за пушките накара Стив да отиде до скривалището под пода, където беше скрил пистолетите и гранатите, пуснати от АМЕКСИКО в езерото.

Отмести една от рогозките, вдигна дъските на пода и махна сгънатата отдолу покривка. Под нея имаше четири многозарядни въздушни пистолета с резервни пълнители и бутилки с въздух, осколочни гранати, димки и гранати с газ. Стив и Джоди не бяха виждали такива, но според Келсо при едно вдишване било все едно че те е ударил бизон в гърдите. Газът очевидно атакуваше нервите, мускулите или нещо друго, което контролира дихателната система, и причиняваше болезнено схващане на белите дробове и гърлото.

Димките не увреждаха здравето, но докато от другите гранати можеш поне да се опиташ да се скриеш, тези малки чудовища се промъкваха навсякъде — затова от АМЕКСИКО предвидливо бяха включили пет противогаза с химически филтри.

Звукът на тръбите и барабаните стана по-силен и Кадилак каза:

— Идват…

И тогава вратата се отвори. Двете прислужнички, с които Стив и Кадилак се бяха къпали, влязоха със странна прегърбена походка, поклониха се на Кадилак и изписукаха:

— Имате важно посещение!

И паднаха на колене. В стаята влезе Тоширо Хазе-Гава, придружен от няколко джапи.

Щом видяха въоръжените самураи, Кадилак, Джоди и Келсо паднаха на колене.

Стив, който вече си беше на колене, внимателно затвори капака на скривалището и се изправи.

— Много мило от ваша страна, че наминахте. — Търсеше си белята, но изобщо не го беше еня.

Ръката на пратеника стисна дръжката на меча.

— Чувам, че има промяна на плана — каза той през зъби.

— За генералния консул ли говорим?

— Да.

— Какво е станало? Да не би да не дойде?

— Ще дойде. И дори е доволен.

— Значи всичко е наред.

— Уговорката не беше такава, Брикман. Ти знаеш какви са желанията на моя клиент. Той трябва да е във въздуха. Така, както бях аз.

— Е, поради обстоятелства извън нашия контрол, няма да стане точно така. Но не се тревожете, той все пак ще лети.

— И как?

— Не мога да ви обясня в момента. А и няма да го разберете. Но тъй като вашите приятели няма да ми разрешат да летя, ще трябва да използвам прибор, захранван от тъмна светлина. Става ли? Единственото, което мога да ви кажа, е, че няма да бъдете разочарован. И на мен няма да ми се наложи да обяснявам как случайно съм изгубил един много важен пътник. — Той вдигна рамене. — Така че това устройва чудесно и двама ни.

— Ох, Брикман… — въздъхна Тоширо.

— Да — каза Стив. — Знам как се чувствате. Но защо да проваляме цялото удоволствие?

Двамата се втренчиха един в друг. Атмосферата се нажежи. Кадилак, Джоди и Келсо държаха глави наведени надолу. Двамата ренегати имаха чувството, че се виждали джапа някъде, но не знаеха кой е и защо Стив флиртува със смъртта, като го предизвиква в такъв критичен момент. И точно когато напрежението стана непоносимо, на вратата се чу плахо чукане.

Един треперещ глас се обърна към пратеника на японски. Тоширо отговори с груба команда. Вратата се плъзна и се видяха двете коленичили прислужнички. А после между тях се появи Клиъруотър — с маска — и влезе в стаята.

Сърцето на Стив замря, но той не го показа, а попита:

— Защо се забави?

Тоширо, който не разбра, че въпросът е риторичен, отговори вместо нея.

— Носачите й трябваше да се отбият встрани, за да пропуснат процесията.

Клиъруотър не каза нищо. Единствения път, когато беше видяла пратеника, той беше облечен в черно от главата до петите. Макар че го беше срещнала на пътя и гласът му й беше смътно познат, тя не знаеше кой е и какво прави тук. Но тъй като Стив стоеше прав, тя също не коленичи.

Двете прислужнички допълзяха на колене и оставиха багажа на Клиъруотър: голям вързоп и една торбичка.

Тоширо даде някаква заповед на японски и едната прислужничка, все така на колене, му подаде торбата. Той излая друга заповед и двете жени изпълзяха навън заднишком и затвориха вратата.

След миг Стив чу обутите им в памучни чорапи крака бързо да тупкат в коридора. Тоширо му подхвърли торбичката и каза:

— Листата, които искаше. С това изпълнявам моята част от сделката. Погрижи се да изпълниш своята.

Стив кимна.

— Хубаво е да се работи с вас. По-добре излезте отзад, защото…

— Брикман, не ми е нужен съветът ти — сряза го Тоширо. — Вече би трябвало да ти е ясно, че нямаш работа с аматьор.

Стив се поклони.

„На теб също, хубавецо. На теб също…“

Седнали в центъра на голямата трибуна и отделени от другите зрители със стена от три реда собствени самураи, Яма-Шита и Мин-Орота наблюдаваха поляната. Непосредствено под тях, скрити зад балдахин, издигнат да закрие шогуна от погледа на всеки потенциален убиец, седяха генералният консул и пратеникът Тоширо Хазе-Гава. Техните ложи се пазеха от четири страни от правителствени войници от гарнизона в Мара-бара.

Трибуната отдясно на Яма-Шита беше пълна с чиновници и търговци от неговото владение; тази отляво беше заета от фамилията Мин-Орота. На полето пред тях в една линия бяха подредени осем летящи коня, други четири зад тях бяха в шахматен ред. Покритите с блестяща бяла коприна криле и корпуси бяха маркирани от двете страни с хиномару — кървавочервения диск, символ на Ни-Исан, Страната на изгряващото слънце. На опашките имаше два знака: номера с цифри и неговия японски еквивалент.

Чуждестранните маркировки били, за да се ориентират робите, обясни Шигамицу, комендантът на Херън Пул, който седеше между двамата владетели, за да дава отговор на всички интересуващи ги въпроси. Обясни им също, че първите осем летящи коня са комплектувани с ракети, чиято ефективност ще бъде демонстрирана по-късно, а онези зад тях са били използвани като планери за началното обучение.

До носа на всеки самолет стояха по двама самураи — пилот и наблюдател — и помощници роби, наредени в линия под високите опашки. Екипажите на самолетите бяха облечени в бели дрехи. Седмина пилоти бяха от фамилията Мин-Орота, петима — от Яма-Шита; символите на родовете им бяха изрисувани от лявата страна на гърдите и на гърба на туниките.

Започна се с биене на барабани и парад на кавалерията и пехотата. Най-напред яздеше знаменосец с флага на шогуната То-Йота и отряд правителствени войски. Това беше само символично присъствие, но беше обичайно то да оглавява всяка процесия, на която в качеството си на официално лице присъства генералният консул. И тъй като всички зрители бяха, на теория, лоялни поданици на шогуна, когато флагът на Йоритомо мина покрай тях, те станаха в знак на вярност.

След като парадът свърши, отредите на двамата владетели се подредиха от двете страни на трибуната.

След войниците пред трибуната минаха шинтоистки свещеници и техните послушници с флейти, камбани и барабани. Последва дълга церемония, включваща молитви, кадене на тамян, пръскане на вода и окачване на гирлянди от цветна хартия. Самураите и техните летящи коне бяха благословени от името на боговете на майсторите на желязо.

Накрая свещениците се подредиха в две линии като почетна гвардия, поклониха се и след това се обърнаха с лице един към друг.

Това беше знак за двамата господари да отидат с антуража си да инспектират екипажите и техните летящи машини.

През тясната пролука между параваните Стив видя как генералният консул и Тоширо се присъединяват към групата, когато тя напусна трибуната. Шигамицу и двамата му главни помощници в Херън Пул покорно ги следваха. С помощта на далекоглед, който беше включен в третия пуснат от въздуха пакет, Стив можа да разгледа групата. Двамата начело очевидно бяха важни клечки, но тъй като никога не ги беше виждал, той не знаеше кои са.

Церемонията почти беше свършила. След няколко минути щеше да започне истинското действие. Стив по-, даде далекогледа на Кадилак и каза:

— Гледай генералния консул. Ако не са направили промени, той трябва да открие шоуто.

— Мога ли и аз да погледна през това магическо око? — попита Клиъруотър.

— Разбира се… — каза Стив и започна да изважда оръжията от скривалището.

Джоди вече беше проверила къщата и им беше казала, че е празна. Всички от малкия домашен персонал на Кадилак се бяха наредили покрай задната стена, погълнати от онова, което ставаше навън. Беше невероятно те да попречат, но нямаше смисъл да се рискува. За случаи като този важеше едно просто правило: ако нещо може да се обърка, значи сигурно ще се обърка. Затова Келсо се беше въоръжил с два пистолета и сега обикаляше тихо около къщата и следеше входовете.

Стив облече подплатената ватирана жилетка, която му бяха доставили от АМЕКСИКО. Тя имаше калъф за въздушен пистолет, джобове за резервни пълнители и бутилки за сгъстен въздух и халки за закачване на гранати под широките пешове, които скриваха издайническите им очертания. В друг джоб на нивото на рамото имаше противогаз. Стив натъпка джобовете със смъртоносен коктейл от гранати. Когато свърши, се беше превърнал в истинска бойна машина.

Започна да зарежда и три други жилетки и попита:

— Как вървят нещата?

— Мин-Орота свърши с прегледа на летците и самолетите — каза Кадилак. — Човекът до него трябва да е Яма-Шита. Издърпа четирите машини от втория ред към работилниците, но екипажите останаха и отидоха пред трибуната.

— Добре.

— Започнаха да преместват пет от първата линия.

— Накъде?

— Към трибуната… подреждат ги с опашки към зрителите.

— А екипажите?

— Те са отпред и отзад, както преди.

Стив продължи да пълни джобовете на бойните жилетки.

— Така, на летището остават три… Можеш ли да видиш номерата им?

— Да. Шест, седем и осем. От едно до пет са пред трибуната.

— Добре. — Свикналите на ред майстори на желязо не можеха да направят задачата им по-лека. Стив вдигна глава, видя, че Клиъруотър е вдигнала далекогледа, и попита:

— Къде е любимото ни момче?

— Дава мечовете си на твоя приятел, пратеника. Сега сваля шапката и перуката и връзва около главата си кърпа.

Клиъруотър насочи далекогледа към Мин-Орота, след това към Яма-Шита — лицето му сякаш подскочи срещу нея. Обзе я неочакван хлад, когато позна дръпнатите очи и стоманената уста-клопка. Това беше нейният мъчител, неумолимият господар на корабите с колела, който беше смазал, удавил и измъчвал осем мюти от Плейнфолк, за да й покаже какво ще й се случи, ако не му се подчинява.

Сърцето й се изпълни с омраза. Не безразсъдна и неоснователна, а студена и пресметлива. Споменът за двете обезобразени глави в каютата й все така изгаряше ума й. Беше се заклела да отмъсти за смъртта на съплеменниците си и щеше да го направи. Днес. Да, това бездушно чудовище и неговите слуги щяха да си платят кървавия дълг.

„О, Талисман, дари ме със силата си!“

— Сега се качва на летящия кон. На седалката зад него се качва един самурай.

Стив взе далекогледа и погледна генералния консул, след това опашката на самолета. Номер седем. Кадилак му беше казал, че един от боговете в пантеона на майсторите на желязо е богът на щастието. Той не знаеше дали те смятат числото седем за щастливо, но ако беше така, този дебелак го очакваше голяма изненада.

В следващата секунда ситуацията стана по-ясна. То-Шиба се качи, а шести и осми останаха за ескорт. Избутаха трите самолета през полето до мястото за излитане до работилниците. Яма-Шита и Мин-Орота се върнаха на местата си на трибуната.

А пратеникът? А, ето го — вървеше покрай войниците на Мин-Орота към правителствения отряд; крачеше по линия, която щеше да го отведе вдясно от Стив. Стив погледна натам и видя коня на Тоширо с парадната му сбруя. Друг самурай на кок държеше юздите. Стив видя как помогнаха на пратеника да се качи на седлото. Умен ход. Така щеше да може да избяга.

Стив извика Джоди и Келсо и им даде по една бойна жилетка. Те ги облякоха под туниките си. Стив помогна на Кадилак да облече своята.

— Надявам се знаеш как да използваш гранатите…

— Ако ти го правиш, и аз ще го направя.

— Е, с това трябва да внимаваш. — Той откачи една газова граната и обясни действието й на Кадилак и Клиъруотър и как могат да се предпазят с противогаза. После каза на Клиъруотър да си го сложи.

Тя го направи и очите й зад визьора се разшириха от тревога, приглушеният й глас проникна през страничните филтри.

— Все едно че потъвам! — И бързо го свали.

Той сложи успокоително ръка на рамото й.

— Не се плаши. Няма да се задушиш. Просто дишай дълбоко. Няма да се налага да го носиш дълго, но когато видиш някой от нас да ти дава знак, трябва да го сложиш… Незабавно. Разбра ли?

Клиъруотър кимна.

— И не го сваляй, докато ние не свалим нашите. Чу ли ме?

— Да.

— Добре. Почваме. — Стив извади една голяма торба и я подаде на Клиъруотър, след това сложи върху нея един избелял син трекерски гащеризон. — Сложи си бялата маска, робата и каквото носиш под нея в торбата. Но внимателно. Носиш ли боите за тяло?

— Да. Увити са в дрехите, с които дойдох. Плюс другите неща, които поиска.

Стив се обърна към Кадилак.

— Какво стана с твоите кожи за ходене?

— Изгорих ги.

Стив го погледна малко накриво.

— Вярвам ти. А къде са боите за тяло, за които ми каза.

— В шкафа.

— Трябват ни. — Стив сложи торбата с ценните сапунени листа върху работния гащеризон. — Сложи и тези вътре плюс всичко ценно, което може да ни послужи. — После даде знак на Джоди и Келсо да минат пред него през вратата. — Добре, просто ще огледаме наоколо. Имаш пет минути да се преоблечеш и да се приготвиш. След това преминаваме към изпълнение на плана. — Стив тръгна да излиза, но се обърна. — И докато се преобличаш, защо не вземете да уредите нещата помежду си? Чака ни дълъг път и не искам караници.

Затвори вратата и отиде при Джоди и Келсо в ъгъла на съседната стая — прозорците й гледаха към страничната стена на двора на Херън Пул.

Келсо го погледна замислено и каза:

— Не ми харесва, че даде на тоя толкова оръжия. Ами ако ги използва срещу нас?

— Да — каза и Джоди. — Мислех, че ще ги вземем като пленници.

— Това ще е по-късно — обясни Стив. — В момента всички сме на една и съща страна. Вие сте двама ренегати, които ни помагат да избягаме. Искате да се върнете в пустошта, а те се връщат при собствения си народ.

— И ти отиваш с тях…

— Виж — каза Стив. — Докато те вярват в това, работата ни ще е много по-лека… така ли е?

— Надявам се да знаеш какво правиш — промърмори Келсо.

— Довери ми се — отвърна Стив.

Стив излезе на задната веранда и слезе по стълбите в двора. Зад него имаше малка зеленчукова градина и затревен участък, който завършваше до шубраци, дървета и една каменна стена. Слугите на Кадилак все още бяха там, децата им се бяха покатерили на стената.

Макар че наблюдаваха всичко още от сутринта, сега вниманието им беше насочено към трите самолета, които се подготвяха за излитане. През последните месеци летящите машини бяха станали позната гледка, но днешните събития бяха особени, заради важните хора, които участваха в тях. Никой не забеляза как Стив бързо отиде до торището, където беше оставил две ведра с обичайните нощни отпадъци, но когато се наведе да ги вземе, дебелата готвачка се обърна да хване един скитащ гологъз хлапак — и го погледна подозрително. Стив се престори, че излива ведрото.

Чуваше се думкане на барабани и…

Бум-тряс-бум! Това бяха три стартови пакета. Готвачката вдигна детето и се обърна да види какво става. Зрителите нададоха одобрителен рев, когато летящият кон на генералния консул се издигна в небето, последван от двата ескортиращи самолета.

Стив здраво стисна двете ведра и бързо изчезна. В банята свали кафявата си униформа и извади други дрехи: връхна дреха без ръкави и панталони, носени от мютите в готварната и друг помощен персонал. Нахлупи над ушите си една омачкана сламена шапка с широка периферия, взе ведрата и тръгна по пътеката, която свързваше павилиона с работилниците зад оградения със стени двор на Херън Пул. Преди няколко десетилетия тук беше квартирувал отряд кавалеристи на Мин-Орота. През годините на мир и частична демобилизация в помещенията не живееше никой, с изключение на пазача и неговото семейство, а местният земевладелец използваше сградите като складове за фураж и зърно и като обори за добитъка през зимата.

Разположено в тих селски район близко до главното шосе изток-запад и граничещо с голямо пасище, имението беше привлякло вниманието на съветниците на Мин-Орота. Разнебитеният навес, който още стоеше в северозападния ъгъл, беше определен за мютски роби, а за подслоняване на ренегатите, пазачите и надзирателите бяха построени нови дървени бараки. Шигамицу, комендантът на Херън Пул, двамата му главни помощници и техните семейства бяха подслонени в съседната къща на местния земевладелец, който трябваше да си намери друг покрив. „Арендатор“ беше по-точният термин и продължителността на договора зависеше изцяло от каприза на феодала. Също като феодалите от едно време, Мин-Орота беше абсолютен собственик на цялата земя и на всичко в нея и под нея.

Единственият недостатък на ограденото място беше големината му. Работниците и работилниците не можеха да се поместят между стените. Поради това от двете страни на широката алея, която водеше от портата с арка до задната стена, бяха издигнати две дълги покрити постройки. Там, между южния край на работилниците и люпещата се задна стена на оградата, имаше и тесен проход и това бе част от краткия път, по който Стив и Кадилак минаваха, когато отиваха и се връщаха от работа. Иначе трябваше да минат през целия двор, през главната порта, след това наляво по пътя към Мара-бара.

По някаква необяснима причина задната порта не се охраняваше — поне не редовно. Когато ренегатите започваха и свършваха работа, ги брояха, но Стив беше забелязал, че през деня хората излизат и влизат, без да ги спират — и може би защото го бяха виждали да влиза и излиза с Кадилак, никой не го спря, когато тръгна по късата пътека самичък.

Това беше изненадващо, като се имаха предвид всичките проверки, с които се беше сблъсквал на други места. Може би беше така, понеже привилегията да работи тук — както с мютите, избрани да работят като пощальони — означаваше, че сигурността не е проблем. Както Симънс беше казал на Джоди и Келсо, никой трекер със здрав разум не би си изиграл такъв мръсен номер. Каквато и да беше причината, това беше добре дошло за Стив. Мръсният номер щеше да дойде по-късно. И щеше, да направи живота на ренегатите, които съставяха първоначалната работна сила, тежък, но на Стив му беше трудно да ги съжалява. Без да знаят кой е той, те се отнасяха към него със същото презрение, като към всеки мют. А когато разбраха, че е по-умен от тях и може да изпълнява задачите, за които бяха събрани те, направиха всичко, за да му вгорчат живота.

Стив мина през арката с ведрата в ръце и огледа двора. Сега беше обърнат с гръб към северната стена. Отляво бяха квартирите на живеещите тук динки. Пред него бяха различни дървени сгради — кухня, пералня, баня, склад за дрехи и постелки — обслужвани от мюти. Покрай стената вдясно бяха разнебитените останки от сградите, някога използвани от кавалеристите, в които сега живееха мюти. Зад тях, в най-северозападния ъгъл, беше бунището.

Двете дълги спални помещения, в които сега бяха затворени ренегатите, бяха едно до друго успоредно на западната стена. Бяха отделени от помещенията на мютите с петнадесет метра чакълена ивица, в която бяха забити четири кола — на тях връзваха робите за допуснати малки нарушения. От време на време биеха непокорните с тояги, но обикновено просто връзваха нарушителя за цял ден. „Престъпленията“ най-често бяха неоказване на достатъчно уважение към минаващ майстор на желязо.

Имаше една друга, още по-важна постройка — караулното помещение. Това беше първата постройка, която виждаше посетителят, когато влезеше през южната порта, и се намираше на откритата площ, която се използваше като парадна. Караулното помещение беше в дъното на това открито пространство, а покрай източната му стена имаше пивница за долните чинове — там те можеха да се срещат с близки и роднини, а пътуващите търговци можеха да предлагат стоките си. Подобна сграда покрай западната стена предлагаше друга форма на разтоварване, която Стив никога не беше срещал в институционализирана форма. Кадилак му беше казал, че това е публичен дом с половин дузина жени на свободна практика. Цялата работа с пари и търговска дейност, която поддържаше обществото на майсторите на желязо, беше съвсем нова концепция и Стив трудно можеше да я разбере. Идеята да работиш, за да спечелиш пари, които даваш на човек, когото след това да укориш в лошо поведение, му се струваше доста странна.

Пивницата и публичният дом не го интересуваха. Целта му беше караулното помещение, но той не можеше да го види от мястото, на което се намираше. Не можеше да види и двукрилата порта, но предполагаше, че вероятно е отворена. Тридесетте войници, които бяха в караулното помещение по всяко друго време, сега сигурно стояха при портата и бъбреха с момичетата от околните ферми или се пазаряха с търговците, дошли да продадат стоките си на празника.

Ведрата с „ароматното“ съдържание бяха част от маскировката му. В Ни-Исан мютите постоянно изхвърляха онова, което пленените ренегати наричаха „екскрементен продукт“. С пълен товар той едва ли би предизвикал някакви подозрения у охраната, но дори и да го спряха, щеше да е само да го навикат. На което й разчиташе. По време на една предишна нощна смяна, преди да дойдат сегашните многобройни динки, Стив беше направил два дървени капака, които влизаха във ведрата и всъщност бяха фалшиви дъна. Сега под тях, увити в прозрачен пластифилм, имаше две газови гранати и пластичен експлозив. И двата пакета бяха снабдени с детонатори от АМЕКСИКО и гарантираха разкъсване на задника на всеки, решил да се облекчава в някое от ведрата.

Стив беше преценил, че повечето местни майстори на желязо ще са на летището пред хангарите или около трибуната и че тук ще има малко хора. И наистина, освен малцината мюти, вършещи различни работи, мястото изглеждаше безлюдно. Но Стив знаеше, че караулното помещение все още е пълно. За да има възможност да завладее необходимите им за бягството три самолета, той трябваше да ликвидира колкото се може по-голяма част от противниците. Това означаваше да извади от строя първо онези, които бяха близко до мястото на действие, и като използва взрива, да привлече другите на място, където те можеха да бъдат поразени от втория удар. Приближи вонящото бунище, изпразни двете ведра и ги изплакна на каменното корито. Фалшивите дъна, сложени преди седмица, вече бяха неразличими.

Стив заобиколи посипаната с чакъл ивица за наказание и понесе ведрата по пътеката към спалните помещения на ренегатите, след това се обърна наляво и тръгна по края на парадната площадка. Както очакваше, някои от охраната се мотаеха до портата, други видя на верандата на пивницата. Всички бяха облечени празнично, но както войниците през всички времена, знаеха кога точно могат да почиват и докъде могат да стигнат.

Не беше трудно да си представи на какво се смеят и какво гледат. В ден като този, когато висшите офицери се забавляваха, дежурните можеха да си позволят да се развличат. За разлика от онези бедни глупаци от двореца, които трябваше да стоят строени под погледа на офицерите и да наблюдават как неколцина още по-големи глупаци летят по небето като водни кончета с огън под опашката.

Зад един параван на задната страна на караулното помещение имаше клозет с четири дупки. Майсторите на желязо се отнасяха либерално към телесните функции. При пътуванията си като пощальон Стив често беше минавал покрай хора от двата пола, които спокойно пикаеха на обществени места — понякога, без да прекъсват разговора си. От друга страна, фекалиите, били те конски, говежди или човешки, се събираха и след това, поне според Кадилак, се отнасяха в комунална парникова система. Високопоставените майстори на желязо използваха частни вътрешни клозети, в които вместо дървени ведра имаше порцеланови гърнета. Освен по-елегантната форма те имаха допълнителното предимство, че когато се измиеха, не миришеха. За щастие този лукс не беше стигнал до по-ниските рангове — иначе Стив щеше доста да загази.

След като се увери, че клозетът е празен, Стив влезе и смени ведрата в двете крайни дупки с онези, които носеше. След това изпразни и изплакна средните, взе товара си и излезе. Точно когато започна да се отдалечава, някой зад него извика на японски да спре — команда, на която всички роби бързо се научаваха да реагират.

Стив спря и се обърна, без да пуска ведрата. Двама войници и едно закръглено момиче между тях идваха иззад ъгъла на караулното. Доколкото можеше да види, бяха невъоръжени. Той имаше достатъчно оръжие да ги убие десет пъти, но не можеше да рискува. Момичето остана назад, а двамата войници се приближиха. Бяха със зачервени бузи и светнали очи — признаци, че са обърнали поне по една-две чашки саке. Стив остави ведрата и коленичи между тях с наведена глава. Не можеше да разбере какво казват динките, но очевидно му се подиграваха. И наистина бе така — след като го заобиколиха наперено, двамата войници извадиха безкосмените си пениси и започнаха да пикаят във ведрата — а после смениха целта и почнаха да пикаят върху него.

Стив не можеше да направи нищо, освен да играе ролята на нещастен роб. „Забавлявайте се, докато можете, момчета, защото след малко няма да ви е до смях…“

Когато свършиха, войниците му махнаха да тръгва и се върнаха при кикотещото се момиче. Стив се изправи и остана с наведена глава, докато тримата не изчезнаха зад караулното.

Беше време за изпълнение на втората фаза. Стив забърза по пътеката край спалните помещения на ренегатите към свода в задната стена. Беше навел глава, та периферията на сламената шапка да скрива лицето му. Ако някой от ренегатите погледнеше от някой прозорец и го познаеше, веднага щеше да се сети, че става нещо. Като се имаха предвид чувствата, които изпитваха към него, те можеха да се опитат да привлекат вниманието на охраната. А това наистина можеше да провали работата.