Меден месец

1.

Нора усещаше, че Конър я наблюдава.

Винаги правеше така, когато тя приготвяше багажа си за поредното пътуване. Облягаше се на рамката на вратата на спалнята в целия си ръст от метър и осемдесет и осем, пъхнал ръце в джобовете на елегантните си панталони, със смръщена физиономия. Ненавиждаше дори мисълта за раздяла.

Макар че обикновено не казваше нищо. Просто стоеше изправен там, потънал в мълчание, докато Нора подреждаше куфара си, отпивайки от любимата си минерална вода „Евиан“. Но този следобед не успя да се сдържи.

— Не заминавай — промълви той с плътния си глас.

Нора се извърна с очарователната усмивка на любяща жена:

— Знаеш, че се налага. Знаеш също, че и аз мразя да заминавам.

— Но ти вече ми липсваш. Просто им кажи „не“, Нора, не заминавай. Прати ги по дяволите.

Още от първия им ден тя бе изумена от уязвимостта му, когато бе с нея. Това бе зашеметяващ контраст с образа му в обществото — на много богат и твърдо действащ инвестиционен банкер със своя преуспяваща компания в Гринич и с филиал в Лондон. Очите му, гальовни като на някое умилкващо се в крачолите кутре, прикриваха същността му на лъв — могъща и горда.

И наистина, въпреки че все още бе сравнително млад — в началото на четиридесетте — Конър бе като истински крал на своята империя. А в Нора, която бе на тридесет и три, той бе открил своята кралица — идеалната сродна душа.

— Знаеш, че мога да те завържа и никога да не те пусна да си заминеш — продължи той, вече с шеговит тон.

— Звучи забавно — игриво откликна тя. Вдигна капака на куфара си, оставен отворен върху леглото, и затърси нещо вътре. — Но преди да ме завържеш, би ли ми помогнал да намеря зелената си жилетка?

Конър най-после се ухили. Тя наистина беше страхотна. Нищо друго нямаше значение.

— Коя жилетка търсиш? Онази с перлените копчета ли? Тя е в големия гардероб.

— Пак ли си обличал дрехите ми? — засмя се Нора.

Тя отиде до вградения гардероб. Когато се върна със зелената жилетка в ръка, завари Конър да я чака до леглото. Гледаше я усмихнат, с игриви пламъчета в очите.

— Охо! — възкликна тя. — Познавам този поглед.

— Какъв поглед? — невинно запита той.

— Онзи, който подсказва, че искаш подарък, преди да замина.

Нора се замисли за миг, преди на свой ред да грейне в многообещаваща усмивка. Пусна жилетката в куфара и бавно пристъпи към Конър, като съвсем преднамерено се спря само на няколко сантиметра от него. Бе само по сутиен и бикини.

— От мен за теб — приведе се тя и прошепна в ухото му.

Нямаше много дрехи за събличане, но той се наслади на всеки миг. Първо нежно я целуна по шията, после плъзна устни надолу по рамото й, като устата му следеше някаква въображаема линия, слизаща надолу към извивките на малките й, фино оформени и щръкнали дръзко гърди. Там устните му се застояха за по-дълго. С едната си ръка галеше нейната, а с другата вече посягаше отзад към закопчалката на сутиена й.

Нора потръпна. Цялото й тяло пламна. Готин, забавен, а на всичкото отгоре превъзходен в леглото. Какво повече би могло да желае едно момиче?

Конър коленичи и я целуна по гладкия корем. Езикът му нежно описваше кръгчета около вдлъбнатината край пъпа й. После, като опря палците си от вътрешните страни на бедрата й, започна да смъква бикините й, без да престава да я обсипва с целувки, все по-надолу.

— О, това е… страхотно — прошепна Нора.

Сега бе неин ред. Конър изправи пред нея високата си мускулеста снага и тя енергично започна да го разсъблича. Бързо, сръчно, но най-вече чувствено.

За броени секунди те останаха неподвижни. Съвсем голи. Вгледани един в друг, попивайки с погледи всяка подробност. Господи, може ли да има миг, по-сладък от този?

Внезапно Нора избухна в смях. Чевръсто, игриво тласна Конър в леглото и той се тръшна по гръб. Вече бе напълно възбуден. Готов за нея. Както му бе щръкнал, напомняше за слънчев часовник, но жив, дори пулсиращ, кой знае как озовал се насред цветните чаршафи.

Нора се пресегна към отворения си куфар, измъкна оттам черен марков колан и го опъна докрай.

Пляс!

— Я да видим сега кой кого искаше да завърже? — попита го тя.

2.

Тридесет минути по-късно Нора, в розова хавлия от гладко кадифе, се спускаше по витата стълба на триетажната къща на Конър с площ хиляда квадратни метра, изградена в стил колониален неокласицизъм. Дори по стандартите на Брайърклиф Манър и останалите предградия на изискания Уестчестър този дом наистина изглеждаше внушително.

Освен това беше безукорно обзаведен — всяка стая представляваше превъзходно съчетание на форми и функционалност, стил и комфорт. Като че ли най-реномираните антиквариати от цял Ню Йорк се бяха надпреварвали да предлагат най-доброто от своите колекции — „Илайш ван Бриймс“, „Ню Канаан Антикс“, „Силк Пърс“, „Селър“.

По стените висяха няколко оригинални платна на Моне, Томас Коул1 и Магрит2. В библиотеката можеше да се види бюро от епохата на крал Джордж III, което някога е било притежание на финансиста Джей Пи Морган. Пак там се съхраняваше кутията за пури, поднесена на Кастро от Ричард Никсън, заедно със свидетелството за нейния произход. А винарската изба в подземието, която побираше четири хиляди бутилки, беше винаги пълна.

Наистина Конър бе наел една от най-добрите декораторки в Ню Йорк. Всъщност той бе останал до такава степен впечатлен от нея, че почти незабавно й определи среща. Шест месеца по-късно тя вече го завързваше в леглото.

А той никога досега не се бе чувствал по-щастлив, по-влюбен и по-жив.

Преди пет години бе открил изумителното чудо на любовта, но съдбата му бе отнела това най-ценно богатство. Мойра, годеницата му, бе умряла от рак. Никога не бе мислил, че отново ще се влюби, докато внезапно не срещна изумителната Нора Синклер.

Нора прекоси мраморното преддверие и мина покрай вратата на трапезарията. Имаше достатъчно време, преди да замине, за да задоволи апетита, който бе събудила у Конър.

Влезе в кухнята. Това бе любимото й помещение в огромната къща. Преди да се запише в нюйоркското училище по вътрешно обзавеждане, тя се колебаеше дали да не се отдаде на кулинарното изкуство. Дори възнамеряваше да замине за Париж, за да се включи към курсовете „Льо Кордон Бльо“3.

И макар че накрая предпочете да украсява домове вместо блюда, готвенето си остана нейна страст. Успокояваше я. Помагаше й да подрежда мислите си. Така бе дори сега, когато се зае с приготвянето на толкова лесна рецепта като любимата на Конър — голям, пикантен двоен чийзбургер с повече лук и разбира се — с хайвер.

След четвърт час тя се провикна:

— Скъпи, почти е готово. А ти?

Облечен отново с шорти и тениска, той слезе по стълбите и застана зад Нора, надвесена над печката.

— Няма друго такова кътче на земята… — поде той.

— … където бих искал да бъда — присъедини се тя. Това бе един от любимите им изрази. Нещо като обща мантра. Или обещание да прекарват заедно колкото е възможно повече време, което с оглед на напрегнатата работа на всеки от тях винаги беше като заслужена награда.

Той се надвеси над рамото й, докато тя режеше една голяма глава лук.

— Хм, никога ли не ти потичат сълзи от лука?

— Не.

Конър се настани на стол до кухненската маса.

— Кога ще дойде да те вземе колата под наем?

— След по-малко от час.

Той кимна, но пръстите му продължаваха нервно да мачкат подложката за чинията.

— А къде живее този твой загадъчен клиент, който те принуждава да работиш дори в неделя?

— В Бостън — отвърна тя. — Някакъв пенсионер, който наскоро си е купил огромна къща от кафяв камък в квартал Бак Бей.

Нора разряза едно солидно сусамено хлебче и го натъпка с всички продукти. Извади от хладилника бутилка светла бира „Амстел“ за Конър и минерална вода „Евиан“ за себе си.

— По-добре, отколкото в „Смит и Воленски“4 — възторжено обяви той още след първата хапка. — Длъжен съм да добавя, че освен това техният главен готвач съвсем не е така чаровен.

— Взех ти „Гретер“, онзи с малините — усмихна се тя.

Според нея „Гретер“ беше най-добрият сладолед — толкова съблазнителен, че си струваше човек да го поръча, макар и чак от Синсинати.

Нора отпи глътка вода и продължи да го наблюдава как лакомо поглъща кулинарното й постижение. Винаги го правеше. Какъв завиден апетит! Браво на него.

— Господи, обичам те — внезапно се разнежи той.

— И аз те обичам. — Нора замлъкна и се взря в сините му очи. — И аз. Дори нещо повече: обожавам те.

Конър разпери ръце.

— Тогава какво чакаме?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че тук вече има повече твои дрехи, отколкото мои.

Нора примигна няколко пъти.

— Това ли е твоята представа за предложение за женитба?

— Не. Ето това е моята представа.

Той бръкна в джоба на шортите си и извади елегантна малка кутийка с характерния за „Тифани“ тъмносин цвят. Коленичи пред нея и постави кутийката в ръката й с думите:

— Нора Синклер, ти ме направи невероятно щастлив. Не мога да повярвам, че най-после те открих. Ще се омъжиш ли за мен?

Напълно смаяна, Нора отвори кутийката и пред изумения й поглед грейна огромен диамант. В зелените й очи заблестяха сълзи.

— Да, да, да! О, да, три пъти да! — изкрещя тя. — Ще се омъжа за теб, Конър Браун! Толкова много те обичам.

Бум! Тапата от шампанското шумно изгърмя. „Дом Периньон“, реколта 1985, което той предвидливо бе оставил да се изстудява в хладилника. Заедно с една бутилка „Джак Даниълс“, което пазеше за себе си — в случай че Нора му бе отвърнала с не.

Конър напълни до горе двете високи чаши, вдигна своята и произнесе първия тост:

— Да бъдем винаги щастливи!

— Да бъдем винаги щастливи! — повтори тя като ехо. — И да, три пъти да!

Чукнаха се, отпиха, хванаха се за ръце. Опиянени от любов и пламнали от възбуда, те се прегръщаха и целуваха.

Ала не след дълго празненството им бе прекъснато от автомобилен клаксон. Наетата от Нора кола бе пристигнала и я чакаше на алеята.

След броени минути, докато лимузината потегляше плавно, Нора се провикна на Конър през отворения прозорец до задната седалка:

— Аз съм най-щастливото момиче в целия свят!

3.

През по-голямата част от пътя до летището на Уестчестър Нора не можа да откъсне поглед от пръстена. Конър бе надминал себе си. Диамантът бе най-малко четирикаратов, грижливо шлифован брилянт, с оттенък поне D или дори E, фланкиран с фини багети. Цялата тази прелест меко сияеше в изящен платинен обков. Струваше й се великолепен, невиждано красив. Сякаш бе създаден за нея.

— Ще желаете ли да ви взема на връщане, госпожице Синклер? — попита я шофьорът, докато паркираше лимузината пред входа на терминала на летището.

— Не е необходимо. Погрижила съм се за всичко — каза тя. — Благодаря ви.

Възнагради таксиметровия шофьор с щедър бакшиш, хвана дръжката на куфара си и го повлече на колелцата му навътре в сградата. Премина забързано покрай внушителната опашка пред контролното гише за бизнес класата и уверено продължи към гишето за първа класа. С шума от стъпките в ушите й още отекваше гласът на Конър ведно с началните думи на мантрата, която и двамата толкова много си повтаряха:

— Който не бърза… — започваше той.

— … винаги печели! — довършваше тя.

След плавното излитане на самолета и набирането на височина Нора най-после успя да откъсне очи от годежния пръстен. Разгърна последния брой на списанието „Домове и градини“. Сред забележителните фотоси бяха тези от дома на един от нейните клиенти от Кънектикът, обзаведен по неин проект. Прочете заглавието — „Дързост в Дариен“. Снимките бяха професионални, безупречно изпипани, а съпровождащите ги текстове преливаха от хвалебствия. Единственото, което липсваше, бе каквото и да било споменаване на нейното име.

Точно както го искаше.

След около час и половина самолетът се приземи на летище Логан. Нора се настани в предварително наетия „Крайслер Себринг“. Смъкна покрива, нагласи слънчевите си очила и потегли по шосето към Бак Бей.

Заварените от нея настройки на радиоприемника й подсказаха два факта: първо, в Бийнтаун гъмжеше от местни радиостанции с прекалено приказливи радиоводещи; второ, този, който е ползвал колата преди нея, не е имал опит с возила от този модел. Когато се возиш в открита кола, редно е да се наслаждаваш на приятна музика, а не да търпиш нечие досадно бърборене.

Натисна бутона за търсене и накрая намери станция по свой вкус. Докато насрещният вятър рошеше косата й, а лицето й събираше тен, заляно от лъчите на юнското слънце, тя затананика в такт със състава „Фламингос“, който пееше класическото си парче „Имам очи само за теб“.

Не след дълго Нора се озова пред великолепна стара сграда от кафяв камък, гордо издигаща се на Комънуелт Авеню, точно срещу градския парк. Относителното спокойствие на летния неделен следобед се допълваше от още едно предимство: отпред имаше едно свободно място за паркиране.

— Чудесно.

С ловка маневра намести колата, изключи двигателя и погледна в огледалото, за да пооправи косата си. Дали да си сложи барета? Или без барета? С барета! Преди да посегне към дръжката на вратата, погледна часовника си. Време беше за шоу.

4.

Докато напредваше към високите двойни врати на старата кафява каменна къща, Нора бръкна в чантичката си за ключа, който Джефри й бе дал още когато я бе наел за промяната на интериора. Тъй като в тази огромна къща звънецът отекваше прекалено силно, той й бе дал собствен ключ. Тогава един тъничък вътрешен глас бе прошепнал в главата й: Колко мило.

— Ало? Има ли някой тук? — извика Нора още щом прекрачи прага. — Ало? Господин Уокър?

Спря се в средата на просторното преддверие и се заслуша. До слуха й долетя далечният глас на Майлс Дейвис и неговият великолепен тромпет, разнасящ се някъде откъм втория етаж.

Тя отново се провикна. Но този път чу някакви стъпки високо над главата си.

— Нора, ти ли си? — долетя нечий глас откъм стълбата.

— Да не би да очакваш някой друг? — отвърна му тя. — Не ти го препоръчвам.

Джефри Уокър се спусна бързо надолу към преддверието. Сграбчи я в прегръдките си. Вдигна я високо във въздуха и я завъртя около себе си, после устните им се сляха в дълга целувка. Сетне отново се целунаха.

— Господи, колко си красива! — възкликна мъжът, когато най-после я пусна на пода.

Тя закачливо го ръгна в корема с лявата си ръка. Четирикаратовият диамант на Конър вече бе заменен с шесткаратовия сапфир на Джефри, обкръжен с три по-дребни диаманта.

— Обзалагам се, че същите думи си казвал и на всичките си предишни съпруги — закачливо отбеляза тя.

— О, не, само на онези, които бяха така прелестни като теб. Господи, колко ми липсваш, Нора. На кой мъж не би липсвала?

Те се засмяха и отново се целунаха, силно и страстно.

— И така, как мина полетът? — заговори той.

— Добре като за бизнес класа. А как напредва новата ти книга?

— Е, не е „Война и мир“. Нито пък „Шифърът на Леонардо“5.

— Винаги така казваш, Джефри.

— И винаги е самата истина.

Четиридесет и две годишният Джефри Уокър беше световно признат автор на бестселъри — предимно романи с историческа тематика. Почитателите му бяха няколко милиона, повечето от тях жени. Те харесваха стила му, особено героините със силни характери. Но още повече им се нравеше неговата груба, мъжествена красота, небрежното му облекло, разрошената светлоруса коса и наболата му брада.

Внезапно той вдигна Нора на ръце и я метна през рамо. Тя не спря да крещи, докато той изкачваше стъпалата.

Джефри се насочи директно към спалнята, но Нора пътьом се вкопчи в касата на вратата и го накара да направи завой, за да се озоват в библиотеката. Отдавна бе хвърлила око на любимото му кресло — онова, в което той твореше най-плодотворно.

— Нали винаги казваш, че в него най-добре работиш? — припомни му тя. — Какво ще кажеш да проверим?

Той я спусна върху възглавницата на износеното кожено кресло и пусна някаква мелодия на Нора Джоунс.

Докато дрезгавият глас на любимата им певица бавно изпълваше помещението, Нора се облегна назад и вдигна крака. Джефри сръчно смъкна сандалите й, панталоните, бикините. Помогна й да се освободи от любимата си зелена жилетка, а тя вече се пресягаше към ципа на джинсите му.

— Ти си моят прекрасен, блестящ съпруг! — прошепна тя, докато смъкваше панталоните му.

5.

Вечерта Нора приготви спагети със сос от водка, използвайки всички остатъци от продуктите в хладилника. Добави и салата от пресни краставици и домати, както и една бутилка „Брунело“ от избата на Джефри. Вечерята бе сервирана. Всичко бе изрядно. Точно както той харесваше.

Докато вечеряха, разговаряха за новия му роман, чието действие се развиваше по време на Френската революция. Само преди няколко дни писателят се бе завърнал от Париж. Джефри Уокър много държеше на автентичността в своите описания и неизменно настояваше пред издателя си да посещава местата, за които разказва в романите си. Нора също имаше прекалено натоварен делови график, така че повечето време бяха разделени, а по-рядко — заедно. Все пак намериха време да се оженят — една събота в Куернавака, Мексико, като в неделя вече летяха обратно, за да се приберат у дома. Сключиха брак без никаква суетня, без свидетели, без въобще да се регистрират в Щатите. Много модерен брак.

— Знаеш ли, Нора, хрумна ми нещо — подхвърли той, докато навиваше на вилицата си последните спагети. — Защо да не заминем някъде заедно?

— Може би най-после ще ме заведеш на медения месец, който ми обещаваш толкова отдавна?

Джефри притисна ръка към сърцето си и се усмихна.

— Скъпа, за мен всеки ден, който прекарвам с теб, е като меден месец.

Нора му върна усмивката.

— Чудесно го казахте, господин Прочут Писател, но няма да ви се размине толкова евтино.

— Добре, къде искаш да отидем?

— Какво ще кажеш за Южна Франция? — предложи тя. — Можем да отседнем в някой хотел на Лазурния бряг.

— Или Италия? — рече той и надигна чашата си, до горе пълна с вино. — Например в Тоскана?

— Хей, хрумна ми нещо по-добро — защо да не отидем и на двете места?

Джефри отметна глава назад и гръмко се разсмя.

— Типично за теб — заяви той и размаха показалеца си във въздуха. — Винаги искаш всичко. Но защо пък не?

Приключиха вечерята в оживена дискусия относно възможните места за прекарване на меден месец. Изредиха Мадрид, остров Бали, Виена, Ланай. Единственото, за което успяха да постигнат съгласие, докато си поделяха половинкилограмовата опаковка сладолед с вишни, бе да използват туристическа агенция.

Към единадесет се сгушиха в леглото. Като съпруг и съпруга. Влюбени до уши.

6.

На следващия ден, няколко минути след пладне, на ъгъла на Четиридесет и втора улица и Сентръл Парк, точно срещу Гранд Сентръл Стейшън, една жена изкрещя. Друга рязко се обърна и също се разкрещя. Мъжът зад нея промърмори само гневно Мамка му. След секунди тримата тичаха, за да потърсят прикритие.

Нещо лошо се бе случило. Може би катастрофа с някой влак. Защото всичко това се разиграваше пред най-прочутата железопътна гара в света.

Верижната реакция от страх, паника и пълно объркване много бързо обхвана всички по тротоара. Всички, с изключение на трима.

Единият бе някакъв дебелак с гъсти бакенбарди, оредяла коса и черни мустаци. Облечен в зле скроен кафяв костюм с широки ревери. Още по-широка бе яркосинята му вратовръзка. На тротоара до краката му се виждаше неголям куфар.

Непосредствено до него бе застанала доста привлекателна млада жена, около двадесет и пет годишна. Косата й бе червена, спускаща се до раменете, а лицето й — изпъстрено с лунички. Облечена бе с къса карирана пола и бял потник. През рамото й висеше износена раница.

Трудно можеше да се намерят по-контрастиращи субекти от дебелака и младата жена. Но в този момент те бяха неразривно свързани.

Благодарение на един пистолет.

— Ако приближиш още малко, ще я убия! — изръмжа дебелакът с акцент, типичен за Средния запад. Притисна студеното дуло на пистолета към слепоочието й. — Кълна се, че ще й пръсна черепа! Още в следващата секунда. Никакъв проблем не е за мен да я гръмна!

Заплахата бе отправена към третия участник в сцената: последния останал на тротоара минувач — млад мъж, отдалечен от нападателя и жертвата му само на три-четири метра, облечен с торбести панталони в цвят каки и черна тениска. Изглеждаше като типичен турист. Може би от Запада. Например от Орегон? Или от най-затънтения от всички щати — Вашингтон6? Или може би беглец. Някой, който се оказа в отлична форма.

И тогава той извади пистолет.

Туристът пристъпи крачка напред, насочил дулото право в челото на мустакатия дебелак. По-точно в средата му. Зоната на стопроцентовата смърт. Туриста явно не се вълнуваше от това, че и младата жена бе в обсега му на обстрел.

— Хич не ми пука за нея — хладно отсече той.

— Казах ти да не мърдаш повече! — кресна дебелакът. — Да не си направил ни крачка насам. Стой там, където си.

Ала Туриста въобще не му обърна внимание. Пристъпи още една крачка напред.

— Кълна се, че ей сега ще й пръсна черепа!

— Не, няма — спокойно заяви Туриста. — Защото, ако я застреляш, аз ще застрелям теб. — Пристъпи още една крачка, но след това спря. — Помисли си добре, приятел. Знам, че не можеш да си позволиш да изгубиш от онова, което е в куфара. Но то струва ли живота ти?

Дебелакът присви очи и се намръщи, сякаш го прониза силна болка. Изглеждаше така, като че ли обмисля казаното от Туриста. Или може би нищо не мислеше. После лицето му се озари от маниакална усмивка. Освободи предпазителя на пистолета си със зловещо прищракване.

— Моля тееееее… — изплака младата жена, цялата неудържимо трепереща. — Моля тееееее… — Сълзи рукнаха от очите й. Едва се крепеше на крака.

— Млъквай! — кресна дебелакът току до ухото й. — Затваряй си шибаната уста! Пречиш ми да мисля!

Туриста не помръдваше, сините му очи бяха приковани в едно-единствено нещо: пръста на дебелака, притиснат към спусъка.

И никак не му хареса това, което видя.

Пръстът рязко трепна.

Тлъстото копеле май наистина се канеше да й пръсне мозъка? А това в никакъв случай не биваше да се допуска.

7.

— Ей, чакай! — провикна се Туриста и вдигна ръка. — По-кротко, мой човек. — Отстъпи крачка назад и се засмя. — Кой съм аз, че да те будалкам така, а? Хич не ме бива в стрелбата. И как мога да съм сигурен, че ще улуча теб, а не момичето?

— Точно така — мигом се съгласи дебелакът, притискайки още по-силно към себе си младата жена с тлъстата си дясна ръка. — А сега я ми кажи кой командва тук.

— Ти — почтително кимна Туриста. — Само ми кажи какво искаш да сторя за теб, приятелю. Е, ако пожелаеш, мога да пусна пистолета си на тротоара, става ли? Окей?

Мъжът се втренчи изпитателно в Туриста. После отново присви очи.

— Окей, ама го направи бавно. Много бавно — натъртено се разпореди той.

— Разбира се. Кротко, лека и полека. Какво друго ми остава?

Туриста започна бавно да отпуска ръката си. Иззад най-близката телефонна кабина някой рязко си пое въздух. Същият звук се чу иззад микробуса на някаква фирма за доставки, паркиран на Четиридесет и втора улица. Зяпачите, които се бяха изпокрили, но не откъсваха поглед от разиграващото се пред очите им, си мислеха едно и също: Не го прави, приятел! Не му давай оръжието си! Той ще те убие! А след това ще убие и нея!

Туриста приклекна. Остави предпазливо пистолета на тротоара.

— Ето, сам виждаш, всичко стана чисто и лесно. А сега какво искаш да направя?

Дебелакът се разсмя. Пухкавите му рунтави мустаци заподскачаха под носа му.

— Какво искам да направиш ли? — повтори той, след което смехът му се засили още повече. Едва се удържаше.

Внезапно смехът му секна. Лицето му се стегна. Мъжът отклони пистолета си от главата на младата жена и го насочи към Туриста.

— Това, което искам от теб, е да умреш!

И тогава той направи своя ход.

Туриста.

За частица от секундата, само с едно мълниеносно и безпогрешно движение той се пресегна към крачола на панталона си и измъкна изпод него една 9-милиметрова берета от скрития там кобур. Вдигна ръка напред и стреля. Отекна едно гръмко тряс!, преди някой наоколо да разбере какво става. Включително и дебелака.

Дупката беше с размер на монета от 10 цента. Точно в средата на челото му. За миг той замръзна на място, като огромна статуя на Буда. Зяпачите изпищяха, младата жена с раницата се свлече на колене. Миг след това дебелакът рухна и с грохот се стовари на мръсния тротоар. Кръвта му бликна като фонтан.

Колкото до Туриста, той прибра своята берета в кобура до прасеца си, след което се наведе да вземе другия пистолет. Изправи се и приближи към куфара. Вдигна го и го понесе към един син „Форд Мустанг“, оставен на улицата с включен двигател.

— Желая ви приятен ден, дами и господа — заяви той пред смаяните очевидци, които го съзерцаваха мълчаливо. — А ти… ти си момиче с късмет — поздрави той жената, която уплашено притискаше раницата пред гърдите си.

След което Туриста се настани зад волана на мустанга и потегли.

Заедно с куфара.

8.

Светофарът превключи на зелено и шофьорът на нюйоркското такси натисна яростно педала за газта, сякаш премазваше досадна хлебарка. В резултат едва не премаза един куриер на велосипед — от онази рядко срещана порода дръзки и винаги готови да умрат маниаци, за които червените сигнали на светофарите и стоп знаците по улиците бяха само някаква глупава приумица, повод за майтап.

Таксиметровият шофьор закова спирачките на таксито насред кръстовището, а велосипедистът продължи напред, макар че бегачът му се разклати и едва не закачи бронята на таксито.

— Задник! — изкрещя той само през рамо.

— Също като теб! — провикна се таксиджията и заканително размаха пръст. После се извърна, погледна към Нора на задната седалка и ядосано поклати глава. Едва след това се успокои и продължи да шофира, сякаш нищо особено не се бе случило.

Нора поклати глава и се усмихна.

Толкова хубаво е отново да си у дома.

Таксито продължи лудешкото препускане в южна посока по Второ авеню към Долен Манхатън. След няколко пресечки, изминати в сравнително по-спокойна обстановка, шофьорът включи радиото. Предаваха новините по радиостанция „Канал 1010“.

Някакъв мъж с плътен сладък глас току-що привършваше четенето на извадки от доклада за последната криза с общинския бюджет, когато прекъсна насред фразата, за да обяви извънредно съобщение за поредния трагичен инцидент в центъра на града. След което даде думата на репортерка от мястото на събитието.

Само преди половин час възникнала някаква доста напечена, дори странна ситуация на ъгъла на Четиридесет и втора улица и Парк Авеню, точно срещу Гранд Сентръл Стейшън.

Репортерката описа как един мъж взел за заложница някаква млада жена, като с пистолет, опрян до слепоочието й, я заплашвал, че ще я застреля, но самият той минути по-късно бил застрелян от друг мъж, който според всички очевидци бил полицай под прикритие.

Само че когато полицаите най-после пристигнали на местопроизшествието, много скоро се установило, че въпросното лице няма нищо общо с полицията на Ню Йорк. Всъщност до този момент, изглежда, никой не знае кой е този мъж. След стрелбата той побягнал от сцената — но задигнал куфара, принадлежащ на убития похитител.

И докато репортерката обещаваше още разкрития, шофьорът въздъхна уморено и погледна в огледалото за обратно виждане.

— Точно от това се нуждаеше нашият град, нали? — промърмори той. — Още един бандит е останал на свобода.

— Съмнявам се, че всичко е било точно така, както го описаха — обади се Нора.

— Че какво друго може да бъде?

— Говоря за куфара. Каквото и да е станало, независимо от причината, очевидно е било свързано със съдържанието на куфара.

Шофьорът сви рамене, сетне кимна.

— Да-а, навярно имате право. И какво според вас се крие зад всичко това?

— Откъде да знам? — измърмори Нора. — Но мога да се обзаложа, че не става дума за мръсни дрехи.

9.

Някой някога бе казал нещо, което много бе допаднало на Нора, и тя го споделяше от все сърце: истинският живот почти винаги е съвсем различен от този, който водим.

Е, това обаче не се отнасяше за живота на Нора.

На ъгъла на „Мърсър“ и „Спринг“ в Сохо тя нареди на шофьора да спре, плати му и затътри куфара си към двуетажната сграда с изящна мраморна облицовка, в която се намираше нейният апартамент. Там някога се помещавал невзрачен склад, отдавна преустроен в къща с луксозни жилища. Това би звучало абсурдно за всеки друг град, но не и за Ню Йорк.

Нейно владение бе надстройката, простираща се на площ колкото половин етаж. С една дума, квадратурата бе много голяма, което обаче съвсем не бе попречило на Нора да я обзаведе със стил. Мебелите бяха само от Джордж Смит; подовете — застлани с полирано бразилско дърво; кухнята бе плод на дизайнерския талант на Погенпол. Уютно, тихо и елегантно — това бе нейното убежище. Нейното истинско единствено кътче на земята, където бих искал да бъда.

Всъщност съвсем малко хора, от които Нора истински се интересуваше, имаха достъп до това място.

До външната врата дежуреше стражът на Нора — керамична скулптура на гол мъж, метър и осемдесет, дело на Хавиер Марин.

Вътре тя бе оформила два по-интимни къта — единият, по-представителният, бе изцяло в бяла кожа, а вторият — по-семпъл, в контрастно черно. И двата проектирани от нея самата.

Тя обожаваше всичко в своето малко царство и за целта бе обходила антикварните магазини, битаци и художествени галерии от Сохо до Северозападното тихоокеанско крайбрежие, от Лондон и Париж до най-западналите селца в Италия, Белгия, Швейцария.

Никой не умееше по-добре от нея да подбира ценни старинни предмети.

Събираше сребро: притежаваше няколко безценни статуетки на Хермес, както и дузина масивни сребърни купи, които обичаше толкова много.

Събираше стъклени предмети на изкуството: старинни френски рамки за картини; кутии от матово стъкло в бяло, зелено или тюркоазено.

Събираше картини от подбрани колекции от прочути живописци и от изгряващи художници от Ню Йорк, Лондон, Париж, Берлин.

И разбира се, нейната спалня: толкова контрастна, макар може би малко претрупана — със стени в тъмновинено, с позлатени свещници и рамки на огледалата, с резбовани колони от прастаро дърво от четирите страни на леглото й.

Е, опитайте се да сътворите по-стилно обзавеждане. Ако можете.

Нора взе една бутилка „Евиан“ от хладилника и позвъни на няколко души по телефона, като първо се обади на Конър, когото наричаше своя „мъж за издръжка“. По-късно проведе аналогичен разговор с Джефри.

Малко след осем същата вечер Нора влезе в „Бебоу“ в сърцето на Гринич Вилидж. Да, наистина няма нищо по-хубаво от това отново да си у дома.

Нямаше значение, че бе понеделник и заведението бе претъпкано. Сред тихия звън на сребърните прибори, блясъка на кристалните чаши, финия порцелан и леката меланхолия, цялата тази елегантна атмосфера, редовните посетители изпълваха двете нива на ресторанта с възбуждащо, пулсиращо оживление.

Нора почти веднага съзря най-добрата си приятелка — Илейн, която вече се бе настанила заедно с Алисън — друга скъпа приятелка. Масата им бе покрай стената на първия етаж, използван предимно за инцидентни срещи. Премина покрай портиера и се насочи към стълбата. Щом стигна Илейн и Алисън, първата й грижа бе да се разцелува с тях. Господи, тя наистина обожаваше тези момичета.

— Алисън вече е влюбена в нашия келнер — побърза да я осведоми Илейн веднага след като Нора зае мястото си.

Алисън завъртя големите си кафяви очи.

— Само казах, че си го бива. Името му е Райън. Райън Педи. Дори името му е готино.

— Е, и това ако не е любов — включи се в играта Нора.

— Ето, на това се казва подкрепящо обвинението твърдение! — заяви с категоричен тон Илейн, която бе експерт по корпоративно право в „Еджърс, Бек и Шмидъл“, една от най-престижните юридически кантори в града. На всичкото отгоре тези прависти взимаха невъобразимо тлъсти суми само за едночасова правна консултация.

Говореха за вълка, а той не закъсня да се появи. Младият келнер, висок и смугъл, побърза да се изправи до масата им, за да се осведоми за желаното от Нора питие.

— Само една минерална, моля — процеди тя. — С повече мехурчета, нали?

— Не, тази вечер ще пиеш наравно с нас, Нора. Така че няма какво да се спори повече. Тя ще вземе един „Космополитен“.

— Веднага ще ви го донеса. — С чевръсто кимване той се обърна и се втурна да изпълни поръчката.

Нора притисна длан към устата си и поверително прошепна:

— Наистина е сладък…

— Нали вече ти обясних — прекъсна я Алисън. — Жалко само, че е прекалено млад. Сигурно още не е дорасъл, за да има право да консумира алкохол.

— Аз бих казала, че е твърде млад, за да има шофьорска книжка — подметна Илейн. — Или по-скоро ние остаряваме и те ни изглеждат толкова млади? — Сведе глава. — Е, ако е така, значи има защо да се чувствам потисната.

— Спрете! Аварийна смяна на темата! — обяви Нора. Обърна се към Алисън. — И така, кой нов нюанс на черното ще е на мода тази есен?

— Ако щеш, вярвай, но черното наистина може да е на мода.

Алисън си печелеше хляба като редактор по въпросите на модата в „W“7 или както обичаше да казва: единственото списание, което бе толкова дебело, че може да ти счупи палеца на крака, ако го изпуснеш отгоре му. Според нейните обяснения бизнес стратегията на изданието била съвсем проста: да се набляга на въздействащи реклами с колкото може по-мършави модели, издокарани в модни дрешки от елитни дизайнери, които никога не са демоде.

— Какво ново при теб, Нор? — попита Алисън. — Изглежда, вечно си извън града. Приличаш на бродещ призрак, момиче.

— Да, знам, че е истинска лудост. Едва днес се прибрах. Сега е на мода да имаш втори дом.

Алисън завистливо въздъхна.

— Имам си толкова много проблеми с вноските за единственото си жилище… О, това ме подсети за нещо. Казах ли ви за онзи мъж, който се нанесе на моя етаж?

— За скулптора, който си падал по странната модерна музика? — полюбопитства Илейн.

— Не, въобще не става дума за него. Той се изнесе преди няколко месеца — обясни тя и махна с ръка. — Този, новият, съвсем наскоро купи ъгловия апартамент.

— И каква е присъдата? — запита Илейн, юрист до мозъка на костите си.

— Ерген, очарователен и на всичкото отгоре онколог — обясни Алисън, ала внезапно сви рамене. — Е, предполагам, че може да ти се случи и нещо по-лошо в този живот от това да се омъжиш за богат лекар.

Още не бе доизрекла фразата и побърза да закрие уста с длан.

На масата се възцари тишина.

— Стига, момичета, всичко е наред — успокои ги Нора.

— Искрено съжалявам, скъпа — смутено промълви Алисън. — Не съобразих, че…

— Наистина няма за какво да се извиняваш.

— Аварийна смяна на темата! — обяви Илейн.

— Сега и двете се държите като глупачки. Слушайте, само защото Том беше доктор, още не означава, че никога не бива да говорим за лекари, нали? — Нора отпусна ръката си върху ръката на Алисън. — Хайде, разкажи ни нещо повече за твоя онколог.

Алисън изпълни молбата й и трите продължиха да бъбрят безгрижно. Бяха приятелки толкова отдавна, че не можеха да допуснат един ужасен спомен да помрачи срещата им.

Младият келнер се появи с коктейла „Космополитен“ за Нора, след което се зае да им представя специалитетите в менюто. Трите пийнаха, похапнаха, посмяха се, поклюкарстваха на воля. Нора изглеждаше напълно щастлива. Успокоена и отпусната. До такава степен, че нито Алисън, нито Илейн можеха да се досетят, че през останалата част от вечерта мислите й бяха заети само с едно: смъртта на първия й съпруг — д-р Том Холис.

Или по-точно: с неговото убийство.

10.

Чаша с вода и един аспирин. Елементарна превантивна мярка против махмурлук заради питиетата, които погълна след вечерята с Илейн и Алисън. Нора никога не прекаляваше с алкохола, понеже се отвращаваше от мисълта, че може да изгуби контрола върху себе си. Но благодарение на веселата компания на Илейн и Алисън и приповдигнатата атмосфера този път тя си позволи да изпие повече от обичайното.

Не, по-добре две чаши вода и два аспирина.

Накрая нахлузи любимата си памучна пижама и се зае да тършува в долното чекмедже на внушителния си гардероб. Под дебелия слой от кашмирени пуловери се намираше старият фотоалбум.

Нора затвори чекмеджето и изгаси всички лампи, като остави да свети само лампата на нощното шкафче. Настани се удобно в леглото и разтвори албума на първата страница.

— Как започна всичко — прошепна тя на себе си.

Снимките бяха подредени хронологично — фото летопис на нейните преживявания с първата голяма любов в живота й — мъжа, когото тя наричаше д-р Том. Ето снимките от първия им уикенд в Бъркшир; концерта в Тенгълуд; снимките в апартамента им в хотел „Гейбълс Ин“ в Ленъкс.

На следващата страница бяха фотосите от конференцията на медиците във Финикс, където той я бе завел. Отседнаха в „Билтмор“ — един от любимите й хотели, но само ако те настанят в главната сграда на комплекса.

Следваха непринудените сцени от сватбата им в „Консървътъри Тент“ сред Ботаническата градина на Ню Йорк.

После идваше ред на медения им месец в Нейвис8. Това бяха едни от най-блажените седмици в целия й живот.

Междувременно спомените спонтанно се изреждаха в паметта й — празненства, вечери, забавни физиономии с гримаси пред обектива на фотоапарата. Нора неволно облиза горната си устна с езика си. Том имаше горна устна с извивка като тази на Елвис. Или може би като на Бил Клинтън?

Но тук снимките внезапно свършваха.

За да отстъпят на изрезките от вестниците.

Последните страници в албума бяха запазени само за статии от вестниците. Изпълнени с най-различни истории и некролози — вече леко пожълтели от времето. Нора ги пазеше всичките.

Изтъкнат лекар от Манхатън умира вследствие на лекарска грешка, съобщаваше „Ню Йорк Поуст“. Медик — жертва на своята професия, обявяваше „Дейли Нюз“. Както винаги, „Ню Йорк Таймс“ не си позволяваше пресилени заглавия, а само скромен некролог с лаконично заглавие: Д-р Томас Холис, виден кардиолог, почина на 42 г.

Нора затвори фотоалбума и остана в леглото само с мислите за Том и за това, което се бе случило. Всъщност то беше началото на всичко; нейният нов живот. Напълно естествено се замисли за Конър и Джефри. Погледът й се плъзна към лявата й ръка, на която в момента не се виждаше нито един от двата пръстена. Трябваше да вземе решение.

Инстинктивно започна да съставя наум списък със задачите. Грижливо подреден, без нищо излишно. В него изброяваше всичко, което й харесваше у единия, като го сравняваше със сходните качества у другия. Списък с две колони.

Конър срещу Джефри.

И двамата бяха толкова забавни. Разсмиваха я, караха я да се чувства специална. И още нещо не можеше да им се отрече: бяха великолепни в леглото — или където и да е другаде, ако им хрумнеше там да я обладаят. Високи и стройни, в прекрасна форма, красиви като филмови звезди. Не, всъщност бяха по-красиви от филмовите звезди, които й бяха известни.

Честно казано, Нора ги обичаше еднакво. Което още повече затрудняваше избора й.

Кого трябваше да убие?

Първи.

11.

Добре, сега вече нещата наистина ставаха опасни.

Наистина много опасни.

Туриста се настани край ъгловата маса в „Старбъкс“ на Западна двадесет и трета в Челси. Всички маси до една бяха заети от разни безделници и лентяи, но заведението бе безопасно и удобно. Може би дори именно защото наоколо гъмжеше от лентяи и дребни търгаши, пък и за три долара и нещо отгоре можеше да получиш нещо допълнително към кафето си. Например някоя дребна услуга.

Куфарът, който бе задигнал от тротоара срещу Гранд Сентръл Стейшън, сега лежеше на пода между краката му и той вече бе научил това-онова за него.

Първо: нямаше никакъв проблем да го отвори, понеже не беше заключен.

Второ: беше пълен с мъжки дрехи, повечето порядъчно омачкани, както и един кафяв кожен несесер с прибори за бръснене, напъхан на дъното.

Трето: в този несесер покрай обичайните принадлежности за бръснене бе открил нещо доста интересно — компютърно устройство от модела „Флеш-Драйв“9, от онези със софтуерно кодиране срещу непозволен достъп до съдържащите се в тях файлове. Точно заради тази миниатюрна дискета бе цялата дандания, нали? Смешно — устройството бе по-малко от пръста му.

Но такава дреболия можеше да побира доста много сведения. Тази със сигурност.

Туриста вече бе вдигнал капака на своя лаптоп „Макинтош“. Време бе да настъпи мигът на истината. Ако имаше достатъчно смелост. А той имаше.

А сега да започваме!

Включи устройството към компютъра.

Защо онзи мизерен дебелак трябваше да се прости с живота си на Четиридесет и втора улица?

Появи се иконата на устройството.

С мишката Туриста започна да копира файловете в своя компютър. Ето, започваме. Да, започваме! Сега ще може да проследи цялата верига, целия лабиринт.

Само след няколко минути Туриста вече бе готов да се заеме с изучаването на първия файл.

Тогава спря.

Едно хубаво момиче от съседната маса — с черни и червени щръкнали кичури по главата — му хвърляше любопитни погледи.

Туриста най-после погледна към нея.

— Нали си чувала за онази стара шега: аз ще ти покажа какво има във файла, но после ще трябва да те убия.

Момичето се захили.

— А какво ще кажеш за една друга шега: ти ще ми покажеш твоя, а аз ще ти покажа моя?

Туриста прихна от смях.

— Само че нямаш лаптоп.

— Тогава губиш — безучастно сви рамене тя и се надигна от масата, за да си тръгне. — Макар че си доста готин, задник такъв.

— Не е зле да си подстрижеш косата — ухили се в отговор Туриста.

Сега най-после можеше да се съсредоточи изцяло върху изписаното на екрана на лаптопа.

И така, време е да започваме!

Това, което видя на екрана, му се стори смислено — донякъде. Ако въобще имаше нещо смислено в този побъркан свят.

Файлът съдържаше имена на хора, техните адреси, както и имена на банки в Швейцария и на Каймановите острови. С една дума — офшорни10 банкови сметки.

Със съответните парични суми в тях.

Туриста набързо пресметна нещо наум.

Разбира се, полученият от него резултат бе приблизителен, но не се отличаваше кой знае колко от истинския сбор.

Малко над 1,4.

Милиарда долара.

12.

Ню Йорк може би е градът, който никога не заспива, но към четири сутринта дори и там все пак могат да се намерят квартали, в които будните се броят на пръсти. Подобно място бе мръсният, зле осветен паркинг край подземния гараж в долен Ийст Сайд. Заровената на пет етажа под земята бетонна грамада в този миг можеше да послужи като пример за пълна неподвижност. Като някакъв колосален бетонен пашкул. Единственият шум се ограничаваше до глухото бръмчене на флуоресцентните лампи по таваните на пустеещите етажи.

Разбира се, въобще не се чуваше нетърпеливото потропване на средния пръст на мъжа зад волана на един син „Форд Мустанг“ с изгасен двигател.

Вътре в мустанга Туриста погледна часовника си и поклати глава. Средният пръст на дясната му ръка продължи да почуква нетърпеливо по волана. Свръзката закъсняваше за срещата.

По-точно: с цели две денонощия.

Нима срещата ще се провали?

Да не би да са възникнали някакви затруднения? Явно беше точно така.

Десет минути по-късно два автомобилни фара най-после обляха със светлините си отсрещната стена край рампата на съседното ниво на гаража. Появи се микробус — бял шевролет. Отстрани се виждаше емблемата на някаква компания за доставки на цветя. Цветя от Лусил.

О, стига — каза си Туриста. — Камион за доставки на цветя?

Микробусът плавно се приближи към мустанга и спря само на шест-седем метра от него. Двигателят престана да боботи и от кабината изскочи висок слаб мъж, облечен в сив костюм, бяла риза и вратовръзка. Непознатият закрачи към мустанга. Вътре в кабината като че ли остана още един, но лицето му не се различаваше добре в сянката.

Туриста също излезе от колата си и пресрещна високия слаб мъж по средата между двете возила.

— Закъсня — рече той.

— А ти имаш късмет, че си жив — отвърна свръзката.

— Нали знаеш, някои експерти твърдят, че за това се изисквали много умения.

— Давам ти пет точки за изстрела. Казаха ми, че си го улучил точно в зоната на стопроцентовата смърт.

— Е, не беше кой знае какво постижение. Косата на онзи приятел бе пооредяла на челото му. Лесна мишена. Момичето добре ли е?

— Още го преживява, но ще се оправи. Тя е професионалистка. Също като теб.

Слабият мъж бръкна в джоба на сакото си. Опасен жест, който често не води към нищо добро! Но ръката му изскочи навън само с пакет марлборо. Предложи цигара на Туриста.

— Не, благодаря. Отказах ги. По време на великите пости. По-точно преди петнадесет велики пости.

Мъжът запали цигарата си. После духна кибритената клечка.

— Какво се говори сред полицаите в Ню Йорк? — полюбопитства Туриста.

— Не кой знае какво. Да кажем, че се оправят с един конфликтен свидетел.

— Ти си изпратил някого на място, нали?

— По-точно двама. В показанията си твърдят, че си имал козя брадичка и белег на шията.

Туриста се усмихна и потри голата си брадичка.

— Това е много добре. А как мина с представителите на пресата?

— И с тях се разбрахме. Най-голямата загадка, по-важна от твоята самоличност, е съдържанието на куфара. Като стана дума за него…

— Той е в багажника.

Двамата се върнаха при мустанга. Туриста вдигна капака на багажника, извади куфара и го остави на асфалта. Другият мъж надникна вътре.

— Изкуши ли се да го отвориш? — попита той.

— Откъде знаеш, че не съм?

— Не си посмял.

— Да, но как можеш да си сигурен в това?

Мъжът издуха струя синкав тютюнев дим.

— Защото, ако го беше направил, сега ние двамата щяхме да водим съвсем друг разговор.

— Може ли да знам какво означава това?

— Естествено, че не. Ти не си в играта.

Туриста пропусна последното покрай ушите си.

— А сега какво?

— Сега изчезвай. Вече си получил друга задача, нали?

— Задача? Да, вече се занимавам с нещо интересно. Кой е в колата?

— Този път наистина се справи. Той ми каза да ти го предам. Но повече не се занимавай с тази работа.

— Аз наистина съм добър. Ето защо ме повикаха.

Двамата си стиснаха ръцете и Туриста проследи с поглед как слабият висок мъж отнесе куфара в микробуса и потегли. Туриста се запита дали те имат представа, че той вече е запознат със съдържанието на дискетата. Във всеки случай сега определено бе в играта. Макар че никак не му се искаше.

13.

Сутринта бе много натоварена за Нора. Първо трябваше да пазарува в най-натоварения час в „Сентимънтс“ на Източна шестдесет и първа, след което бе длъжна да свърши обещаното на един свой клиент в „Ей Би Си Карпит и Хоум“, близо до Юниън Скуеър. Следваше посещението в изложбената зала в сградата на „Д и Д“ и накрая идваше ред на ангажимента й в Девъншир, в английския градинарски магазин.

Трябваше да купи подбрани мебели за обзавеждането на дома на Констънс Макграт, една от първите й клиентки. Констънс — която не понасяше да я наричат съкратено Кони — наскоро се бе преместила от елегантния си апартамент с две спални в Ийст Сайд в още по-елегантен апартамент, също с две спални, в Сентръл Парк Уест. По-точно в сградата „Дакота“, където бяха снимали филма „Бебето на Розмари“11 и където бе убит Джон Ленън. Бивша театрална актриса, Констънс все още не бе изгубила усета си към драматичното. Тя обясни на Нора причината за преместването си в района около Сентръл Парк със следните думи: „Тъй като слънцето залязва на запад, затова избрах този апартамент“.

Нора харесваше Констънс. Заради нейната щедрост, прямота и способност да предизвиква декораторите да дават най-доброто, на което са способни. Парите не са проблем, бе заявила Констънс. Естествено, след като бе надживяла двамата си съпрузи.

— Докато дишам и живея! — долетя нечий мъжки глас.

Нора се обърна и видя Евън Фрейзър, разтворил ръце за сърдечна прегръдка. Евън бе представител на „Балистър Гроув Антикс“, чиито щандове заемаха внушителна площ на петия етаж.

— Евън! — възкликна Нора. — Толкова се радвам да те видя.

— А аз още повече — не й остана длъжен той. Разцелува я по двете бузи. — За коя баснословно богата клиентка пазаруваш днес?

На Нора й се стори, че съзира доларови знаци да искрят в зениците му.

— Моята клиентка държи да остане анонимна, но за твое щастие е решила да подмени прекалено натруфените си френски мебели с нещо по-традиционно и чисто английско.

— Тогава си попаднала там, където трябва — широко се усмихна той, разкривайки два реда ослепително бели зъби. — Но ти винаги си знаела къде да търсиш най-изисканата стока.

През следващия час Евън разведе Нора из сектора, пълен с английски мебели. Той добре знаеше задълженията си: знаеше какво да говори и какво да не говори. Най-вече какво не биваше да споменава пред Нора Синклер.

Нора мразеше продавачите да й обясняват кой предмет е красив и защо. Никога не допускаше някой да оказва влияние върху оценките й. Тя притежаваше свой неподправен естетически усет. Неин собствен, неподражаем вкус. Донякъде вроден, донякъде придобит и шлифован от опита й. Тя му се доверяваше напълно.

— Нали е разтегателна тази маса? Единично или двойно? — попита тя, като се надвеси над една старинна букова маса, подходяща за просторната трапезария на Констънс.

— Продава се като единично разтегателна — обясни той. — Но може да се приспособи и за двойно удължаване. За нас не е проблем да изпълним всяко желание на клиента.

— Само с единично удължаване ще бъде чудесно.

Хвърли поглед към етикета с цената. Отново си повтори, че няма нищо по-лесно от това да се пазарува за Констънс Макграт. Отстъпи крачка назад за една последна преценка, готова вече да произнесе заключителните думи: Ще я взема!, когато внезапно се спря. Защо да си дава труда да изрича цели три думи, когато можеше да каже само:

— Купувам!

Евън незабавно измъкна един стикер с надпис „Продадено“ и го залепи на масата. Това бе четвъртата й, последна задача за тази сутрин. Заедно със скрина и дивана, които също бе уговорила, можеше да бъде напълно доволна от себе си.

Двамата се настаниха на големия диван, за да може Евън да напише фактурата. Нито дума не бе произнесена за комисионата от десет процента, които Нора получаваше като декоратор. Това просто се подразбираше.

След като се сбогува с Евън, Нора се отби да хапне нещо набързо в „Ла Меркадо“ — един от ресторантите в сградата. Реши, че в крайна сметка нямаше нужда да се отбива в „Д и Д“. Нито пък в Девъншир. Беше приключила с всички покупки в „Сентимънтс“ и „Балистър Гроув“… Докато с една ръка похапваше от салатата „Коб“, с другата извади мобилния си телефон.

Обади се на Констънс и я осведоми за сутрешните покупки. После позвъни на Джефри, а след това и на Конър, за да изпълни задълженията си пред „мъжа за издръжка“.

14.

Сега й предстоеше важна работа в една от адвокатските кантори на Източна четиридесет и девета улица, недалеч от Ийст Ривър.

— И така, госпожице Синклер, с какво мога да ви бъда полезен? — попита Стивън Кеплер.

Нора се усмихна топло.

— Оливия, моля.

— Нека тогава да бъде Оливия. — Иззад масивното си бюро адвокат Кеплер се усмихна широко, дори прекалено широко. — Знаеш ли, че яхтата ми е кръстена „Оливия“?

— Нима? — Нора умело се престори на искрено смаяна от небивалото съвпадение. — Приемам го като добро знамение.

Но като още по-добро знамение възприе тя начина, по който Стивън Кеплер — с два косъма, старателно зализани назад, среден на ръст, на средна възраст и среден по влияние адвокат от средната зона в града — се прехласваше по гърдите и краката й.

Всичко това можеше да й гарантира попътен вятър и безметежно плаване.

Другите адвокати мъже, с чиито визитни картички разполагаше, се оказаха прекалено ангажирани за следващите две-три седмици. Единствено Стивън Кеплер внезапно успя да се освободи, тъй като един от клиентите му се бе разболял. Шансът явно бе много благоприятен за нея, понеже за по-малко от двадесет и четири часа тя успя да си уреди среща с него. Или по-скоро Оливия успя. За това, което Нора си бе наумила, по-разумно бе да използва името на майка си.

— Най-много можеш да ми помогнеш, Стивън, с уреждането на един бизнес — продължи тя. Което, между другото, няма абсолютно нищо общо със съдържанието на сутиена ми.

— Именно в подобни дела съм отличен специалист — кимна адвокатът.

Нора умело успя да прикрие неприязънта си, след като той добави към края на изречението едно недвусмислено намигване и още по-ясен намек под формата на отвращаващо премляскване.

— И къде се намира този бизнес? — попита той.

— На Каймановите острови.

— О! — изрече той и замлъкна. По лицето му премина сянка на загриженост. Новата му привлекателна клиентка в къса пола несъмнено търсеше най-късия път покрай закона, за да не плаща данъци.

— Надявам се, че това не е никакъв проблем за теб — отбеляза Нора.

Отблъскващият оглед, на който я подлагаше Стивън Кеплер, продължи прекалено дълго.

— А, не, не виждам защо… хм… ще се уреди — запелтечи той. — Но работата е в това, че уреждането на бизнес там изисква сътрудничество с така наречените регистрирани посредници. Казано най-просто, това са жители на Каймановите острови, които макар и чисто фиктивно, се упълномощават да оперират от името на твоята компания. Ясен ли съм?

Всичко това отдавна й бе известно, но тя с нищо не се издаде. Задоволи се само да кима с глава като гимназистка, запленена от любимия си преподавател.

— За късмет в момента разполагам с подходящия човек — добави Кеплер.

— Истински късмет — съгласи се Нора.

— Предполагам, че ще искаш да откриеш на островите банкова сметка на твое име, така ли е?

Бинго!

— Да, мисля, че е добра идея. Ще го направиш ли заради мен?

— Всъщност, редно е ти лично да свършиш тази работа — обясни Стивън.

Нора се размърда нервно в креслото.

— О, но това е ужасно неудобство — оплака се тя.

— Така е, знам. — Той се наведе над бюрото. — Е, мога да се обадя тук-там, да използвам връзките си и да уредя нещо по твоя въпрос. Не е изключено да ти спестя пътуването дотам.

— Ще бъде чудесно! Ти си истински спасител.

Той бръкна в чекмеджето на бюрото и измъкна някакъв формуляр.

— Само че ще се нуждая от малко повече сведения за теб, Оливия.

15.

В петък, малко преди залез-слънце, суперлуксозната лимузина се отби от претоварената магистрала номер 9, пое по живописния Скарбъроу Роуд, продължи по също толкова приятното за окото Сентръл Авеню и накрая спря в дъното на алеята за автомобили пред разкошния дом на Конър. Шофьорът едва бе излязъл навън, за да отвори задната врата на Нора, когато откъм входа на къщата изскочи Конър и се втурна към лимузината, явно изгарящ от нетърпение да я види.

— Ела при мен! — размаха ръце домакинът. — Едва не полудях от мисли за теб!

Нора плъзна крака навън от колата и веднага се озова в обятията му. Разцелуваха се горещо, докато шофьорът — скромен, възстар италианец — заобиколи отзад, вдигна капака и извади куфара на Нора от багажника. Опита се да не ги гледа, но не можеше да откъсне очи от тях. На фона на красивия залез и една от най-разкошните къщи, които бе виждал досега, тази любовна двойка очевидно бе на седмото небе. Мислено си рече: Ако това тук не е върхът на щастието, то тогава не знам какво е.

— Ето, това е за теб — рече Конър, бръкна в джоба на панталоните си и измъкна пачка банкноти, навити на дебело руло. Връчи му една двадесетачка.

— Много ви благодаря, сър — отвърна шофьорът със силен чуждестранен акцент. — Много сте любезен.

— А също е и много готин! — весело възкликна Нора и прегърна Конър през кръста.

Наистина е готин, нали? От тази мисъл тя просто не можеше да се отърве.

Шофьорът реагира със закачливо подхилкване, след което тръгна обратно към колата.

— Желая ви приятна вечер, деца — провикна се той през рамо.

Нора и Конър се засмяха, докато изчакаха за кратко лимузината да обърне по алеята и да се скрие от погледите им.

Тя отново се притисна към Конър.

— Как вървят работите ти? — заинтересува се тя. — Макар че, честно казано, точно сега никак не ми се говори за работа.

— Нито пък на мен — съгласи се той. — Ако само работиш и не се забавляваш…

— … животът ти ще бъде дяволски скучен!

Това също бе една от първите мантри, които си бяха измислили. И все още си оставаше една от любимите им.

— Знаеш ли, можем да го направим тук — внезапно рече тя и му намигна. — Да, тук, на предната морава. За ужас на съседите! Нека да ни зяпат, ако искат. Може да ги вдъхновим за подобни подвизи.

Конър хвана ръката й.

— Всъщност имах по-добро хрумване.

— О, така ли? По-добро от секс с мен? И какво е то?

— Изненада — изрече той. — Ела с мен.

16.

— Искаш да го направим в гаража ли? — попита Нора и се изкикоти предизвикателно.

Конър едва сдържаше смеха си.

— Не, този път не става дума за това — отрече той. — Моята изненада за теб не е точно това. Макар че и твоето хрумване си го бива…

Поведе я около къщата и спря чак когато стигнаха на три-четири метра от фасадата на гаража му с клетки за пет автомобила. Всички врати обаче бяха плътно затворени. Нора застана до него, без да знае какво да очаква.

— Готова ли си? — попита я той.

Конър бръкна в другия джоб на панталоните си — не в онзи с пачката банкноти — и извади оттам дистанционното с пет бутона за отваряне на петте врати на гаража. Натисна средния.

Средната врата бавно започна да се надига.

— Боже мой! — изписка Нора.

Зад вратата, с лице към тях, ги очакваше чисто нов спортен яркочервен „Мерцедес SL500“ със сгъваем покрив, опасан през предния капак с широка бяла панделка.

— Е? — нетърпеливо попита Конър.

Но Нора бе загубила ума и дума.

— Работата е там, че след като ще ставаш моя жена, ще се нуждаеш от собствено превозно средство, не си ли съгласна с мен?

Но Нора все още бе безмълвна и вцепенена.

Реакцията й явно много го забавляваше.

— Май наистина си изненадана?

Нора се хвърли в прегръдките му. Думите внезапно я осениха и тя се развика с все сила:

— Ти си очарователен, абсолютно очарователен! Благодаря! Благодаря! Благодаря! — Изпъна лявата си ръка. — Първо този прекрасен пръстен, а сега и…

— А сега и този ключ — прекъсна я той с тържествен тон, сякаш изричаше още едно от техните любими заклинания, — който между другото те очаква на таблото.

Конър поведе Нора навътре в гаража и нежно я настани на шофьорската седалка. После заобиколи колата от другата страна и по пътя свали бялата панделка от капака на двигателя.

— Хайде! Покажи й на какво си способна, Нора! — развика се той като хлапак, получил щедър коледен подарък, надвесен над вратата от другата страна, преди да се настани на мястото до шофьора.

Като професионален дизайнер, тя веднага оцени високо стила на интериора на мерцедеса. В знак на нямо възхищение леко плъзна пръсти по изящно обработената кожа, в която беше пристегнат воланът.

— Какво ще кажеш? Дали да я изпробваме? — прошепна задъхано.

— Абсолютно си права. Нали за това е купена.

Тя го измери с многозначителен поглед и в ъгълчетата на устните й заигра закачлива предизвикателна усмивка. Ръцете й внезапно се озоваха далеч от ключа на стартера. Настаниха се между бедрата на Конър.

— Ох… — щастливо промълви той и дълбокият му глас пресекна.

Нора бързо се прехвърли от седалката върху Конър. Щом го възкачи с превити колене, тя започна да плъзга пръсти през гъстата му черна коса, докато обсипваше с нежни целувки челото, бузите, брадичката и накрая — устните му. Междувременно припряно разкопчаваше копчетата на ризата му.

— Докъде се отпускат назад тези седалки? — задъхано го запита тя.

— Ами ще трябва да проверим.

Той протегна ръка отстрани на седалката, натисна съответния бутон и облегалката започна да се спуска назад с приглушено бръмчене. Те се заеха с трескаво разсъбличане, сякаш дрехите им бяха обхванати от пламъци. Първо ризата му, после блузата и сутиена на Нора. Следваха неговите панталони, полата й, слиповете му и бикините й.

— Обичам те — промълви Конър, гледайки я право в очите. Невъзможно бе да не му повярва. Както и да не изпита нещо към него.

— И аз те обичам — отвърна тя.

И точно там, в гаража, Нора се впусна в първата езда с новата си кола.

17.

— Знаеш ли, че само в една от всичките стаи в къщата още не сме се любили? — запита я Конър. Изглеждаше така, като че ли пресмята нещо наум.

— Е, мисля, че нощта едва сега започва… — успокои го Нора.

Той я притисна плътно към себе си.

— Ти си ненаситна.

— А пък ти си голям късметлия.

Те вече бяха излезли от гаража и сега се намираха в кухнята. Държаха се за ръка, а със свободните носеха дрехите си.

— Като заговорихме за ненаситност… — започна той.

Тя едва не се задави от смях.

— Защо ли никак не ми е трудно да се досетя какво ще ми поискаш? Добре, скъпи мой нудисте — кимна тя, — какво ще кажеш за един омлет?

— Звучи фантастично. Но да излизаме точно сега? Мога да звънна да ни го донесат от „Стръмния хребет“? Или от „Железния кон“?

Нора недоволно поклати глава.

— По-добре ми кажи с какво да го приготвя. Искам аз да го направя.

— Тогава защо не ме изненадаш? Всъщност нали това е темата на тази вечер — изненадите.

За пръв път Нора усети как внезапен остър спазъм прониза стомаха й. Ето, това беше.

Той се скри в банята за един душ набързо, но преди това внесе куфара й, който бяха зарязали насред бетонираната алея за автомобили. Тя го премести в кухнята и го отвори, за да извади спретнато сгънатите си джинси и бяла памучна тениска.

После, като стар познайник, вътрешният й глас отново заговори:

Хайде, Нора, стегни се!

Облече се и се зае с приготвянето на омлета. Надникна в камерата в хладилника и намери там лук, зелен пипер и парче шунка. Това я устройваше. Реши да го нагости с омлет, приготвен така, както някога са го правили в Дивия запад.

Вече си взела решение. Всичко това са само нерви. Много добре знаеш, че ще се справиш и с този проблем — нали вече си минала по този път.

На стената в кухнята имаше широка лента от магнетизирана стомана, на която висеше дълга редица от масивни кухненски ножове. Нора се втренчи в тях. Всичките висяха там — заплашителни, безупречно наточени, смъртоносно остри. Тя се пресегна към най-големия нож и го претегли на ръка. Пръстите й неволно се плъзнаха по леката извивка на дръжката, преди здраво да я стиснат.

Забрави за колата. И за пръстена. Най-вече за пръстена.

Първо счупи яйцата, после добави зеления пипер. Наряза шунката на дребни кубчета. Беше застанала с лице към дъската за рязане на продуктите, точно до кухненската мивка, с гръб към вратата. Това не й пречеше да слуша какво й говори Конър.

— Толкова съм гладен, че мога да изям храната в цял ресторант — долетя отвън гласът му, като с всяка следваща дума звучеше по-ясно.

Хайде, направи го, Нора!

Той идваше право към нея.

Хайде, Нора, направи го! Сега!

Отряза още едно парче шунка и се загледа в блестящото острие на ножа. Стисна толкова силно дръжката, че кокалчетата на пръстите й побеляха. Светлините от лампите на тавана се отразяваха и танцуваха по бляскавото стоманено острие.

Все още не бе късно да промени решението си.

Стъпките на Конър вече се чуваха съвсем близо зад гърба й, приближаваха все повече и повече… Усети топлия му дъх във врата си. Той бе зад нея, на сантиметри разстояние. Тя енергично се завъртя и вдигна високо ръка.

18.

— Добра ли е на вкус? — попита тя.

Конър отвори уста, за да поеме от пръстите й парчето шунка. Сдъвка го за броени секунди.

— Чудесна е.

— Добре, защото нямах представа откога тази шунка стои в хладилника — обясни му тя. — Как беше душът?

— Чувствам се превъзходно. Дори мога да кажа, че никога не съм се чувствал толкова добре.

Нора приключи с нарязването на шунката и се зае да реже лука.

Все още не бе късно да промени решението си.

Конър, облечен само с гащета, с отметната назад все още мокра коса, се приближи до хладилника и взе една бира „Амстел“.

— Искаш ли и ти? — попита я той.

— Не, благодаря. Предпочитам моята вода. — Тя извади от хладилника бутилка „Евиан“, като се постара той да забележи това. — Длъжна съм да внимавам с талията си. Заради теб.

Той отвори бирата и отпи една глътка. Погледна косо към Нора.

— Скъпа, добре ли си?

Тя се извърна към него и той видя как една самотна сълза се търкулна надолу по бузата й.

— О! — сепна се тя, побърза да избърше сълзата с опакото на ръката си и да се усмихне насила, преди да отклони поглед. — Мисля, че в крайна сметка лукът все пак ме кара да плача.

Нора приготви омлета на тих огън, без да го прегаря по краищата, точно както той го обичаше. Сервира го пред Конър на кухненската маса. Той щедро го поръси със сол и пипер, след което веднага забучи вилицата си в него.

— Фантастично е! — извика Конър. — Това е най-доброто ти кулинарно постижение досега.

— Така се радвам, че ти харесва. — Тя седна до него, за да го гледа как преглъща следващите парчета.

— И така, с какво искаш да се занимаваме утре? — подхвана той.

— Нямам представа. Може би ще е най-добре да направим няколко кръга с новата ми кола.

— Наистина ли искаш да я изкараме от гаража?

Той се засмя на шегата си и вдигна вилицата, за да набучи още едно парче. Но ръката му застина на половината път до устата. Конър внезапно замръзна…

За части от секундата лицето му пребледня като платно. Главата му започна да се люшка. Изпусна вилицата, тя се стовари върху чинията и шумно издрънча.

— Конър, какво ти е?

— Не мога… — Той едва говореше. — Нищо не разбирам — приглушено промърмори с отпаднал глас. — Внезапно се почувствах много…

Конър рязко притисна длани към стомаха си, сякаш ненадейно го бяха ударили с юмрук. Или пронизали с нож. Очите му диво се завъртяха в очните орбити. Свлече се безжизнено от стола и се строполи на теракотения под с глух удар.

— Конър! — изкрещя Нора, скочи от стола си и се опита да му помогне. — Хайде… — промълви тя, — опитай се да се изправиш.

Той понечи да се изправи на крака, ала коленете му се подкосиха. Тя се видя принудена да го влачи по пода към банята. Конър отново рухна на пода. Нора вдигна капака на тоалетната седалка, а той се опита да се вдигне до ръба й.

— Ще… ще… повърна — зашепна той, опитвайки се да поеме глътка въздух. Започна да се задъхва още повече.

— Чакай, ще ти донеса нещо да изпиеш — извика му тя с глас, дрезгав от паника. — Веднага се връщам.

Тя изтича до кухнята, докато Конър се мъчеше да надигне глава над ръба на тоалетната седалка. Вътрешностите му изгаряха от адски огън, който вече се разпространяваше извън стомаха му. Пот изби от порите на кожата му.

Нора се върна с чаша в ръка. В нея имаше само някаква газирана прозрачна течност. Приличаше на разтворена таблетка болкоуспокояващо.

— Ето, изпий това — нареди му тя.

Конър едва успя да поеме чашата с треперещите си ръце. Не можа да я поднесе до устата си и тя му помогна. Той отпи една глътка, после още една.

— Пий още — подкани го тя. — Трябва да го изпиеш всичкото.

Конър отпи още една глътка и отново се хвана за стомаха. Затвори очи, стисна зъби, а мускулите на челюстта му се опънаха толкова силно, че костите сякаш щяха да пробият кожата.

— Помогни ми — помоли се той. — Моля те, Нора!

След няколко мъчителни секунди молбите му като че ли бяха чути. Ужасните спазми започнаха да утихват. Спряха също така внезапно, както бяха започнали.

— Мисля, че лекарството ти помогна, скъпи — рече Нора.

Конър отново дишаше нормално. Лицето му почти възстанови цвета си. Бавно повдигна клепачи, после широко разтвори очи. От гърдите му се изтръгна дълбока въздишка на облекчение.

— Какво беше това? — попита той.

И тогава всичко започна отново.

Само че сега бе десетократно по-зле. Треперенето на крайниците му прерасна в серия от жестоки спазми, разтърсващи цялото му тяло. Дишането му се ускори, прекъсвано от ужасни пристъпи на задушаване. Лицето му посиня, а очите му се наляха с кръв.

Чашата падна от ръката му и с трясък се разби на парчета. Целият се разтърсваше от силни конвулсии и се гърчеше в нечовешки болки.

Ръцете му се впиха в шията в отчаян опит да поеме глътка въздух.

Опита се да изкрещи. Но не успя. Нито стон не излезе от устата му.

Опита се да се добере до Нора. Ала тя отстъпи крачка назад.

Не искаше да го гледа в това жалко, ужасяващо състояние, но нямаше сила да отвърне поглед настрани. Можеше само да чака, докато най-после треперенето и конвулсиите окончателно престанат.

Завинаги.

Конър лежеше на пода на една от баните в своя разкошен дом с площ над хиляда квадратни метра.

Мъртъв.

19.

Първата задача, с която Нора се зае, бе да прибере парчетата от счупената чаша, пръснати по пода на банята.

Втората бе да изхвърли остатъците от омлета в мелачката за отпадъци, да ги промие оттам, а после внимателно да измие и подсуши чинията и вилицата.

Третата бе да си налее чаша концентрат.

Наля си половин чаша от бутилката с уиски „Джони Уокър“ със син етикет и я пресуши на един дъх. Сипа си още малко и приседна край масата в кухнята. Опита се да събере мислите си. Да проследи всички детайли в плана си. Пое дълбоко дъх и бавно издиша въздуха.

Време беше за шоу.

Нора спокойно пристъпи към телефона и набра номера. Непрекъснато си повтаряше наум: Интелигентните измамници никога не се увличат в подробностите.

След две позвънявания една жена от другия край на линията вдигна слушалката и заяви: „Телефон 911. Спешна помощ“.

— О, боже! — изкрещя Нора в слушалката. — Моля ви, помогнете ми, той вече не диша!

— Кой не диша, госпожо?

— Не зная какво стана, но както се хранеше, така и…

— Госпожо — прекъсна я операторът, — кой не диша?

Нора изхлипа, сякаш дробовете й се раздираха.

— Моят годеник! — изплака тя.

— Задуши ли се?

— Не — извика тя. — Внезапно му прилоша и… и тогава… — Нора млъкна. Според нея недовършените изречения звучаха по-убедително в записите на обажданията до „Спешна помощ“.

— Коя сте вие, госпожо? Какъв е адресът ви? — попита операторът. — Необходим ми е вашият адрес.

Нора редуваше накъсаните фрази с още плач, докато накрая успя да измънка адреса на Конър в Брайърклиф Манър.

— Добре, госпожо, останете до телефона. Опитайте се да се успокоите. Линейката ей сега ще тръгне към вас.

— О, моля ви, побързайте!

Нора прекъсна връзката. Очакваше екипът от „Спешна помощ“ да се появи след шест-седем минути. Следователно само толкова й оставаха на разположение. Предостатъчно за последната фаза от операцията по почистването.

Бутилката „Джони Уокър“ можеше да остане, реши тя, тъй като се виждаше чашата, в която си бе наляла уиски. В края на краищата, кой може да я упрекне, че е решила да се подкрепи с една глътка в ситуация като тази? Но, от друга страна, шишенцето с хапчетата за нищо на света не биваше да остава тук.

Прибра го в куфара, като го напъха на дъното в чантичката си с лекарствата, а нея скри най-долу под дрехите си. Ако някой намери препарата и прочете написаното на етикета, тя ще му обясни, че взима десетмилиграмови таблетки „Зиртек“ заради сезонните си алергии, въпреки че медикаментът не се препоръчва за приемане в големи дози.

Нора затвори куфара и го отнесе в голямата спалня. Изправи се пред високото огледало, за да се погрижи за последните детайли от външността си. Измъкна края на памучната си тениска от джинсите и разхлаби колана си. Сетне се зае енергично да разтърква очите си, за да почервенеят. Примигна няколко пъти, за да ги принуди да пуснат няколко сълзи, колкото да размажат грима й.

Ето, така бе редно да изглежда сцената.

Нора вече бе готова за началото на следващото действие от пиесата.

20.

Наистина бе много вълнуващо. Блъсканица, суетня, шум и бързане. Най-важното трето действие от пиесата.

Мигащите светлини и нарастващият пронизителен вой на сирените внезапно изпълниха алеята пред къщата. Изпаднала в истерия, Нора трескаво изскочи от предната врата и диво се разкрещя:

— Побързайте! Моля ви, по-бързо! О, моля ви!

Екипът от „Спешна помощ“ — двама млади мъже с късо подстригани коси — чевръсто грабнаха чантите си и се втурнаха в голямата къща.

Нора се затича след тях към банята, където Конър лежеше проснат на пода.

Внезапно тя падна на колене и неудържимо се разхлипа, заровила лице в гърдите му. Един от санитарите бе принуден да я извлече до дивана в хола, за да не пречи на опитите за спасяване на пациента.

— Моля ви, госпожо. Оставете ни да си вършим работата. Възможно е да е жив.

През следващите пет минути те опитаха всичко, на което бяха способни, за да върнат Конър Браун към живота, ала усилията им не се увенчаха с успех. Нищо не помогна. Накрая двамата медици си размениха многозначителни погледи — безмълвно признание, че повече нищо не могат да сторят за пострадалия.

По-възрастният от тях се обърна и погледна през рамо към Нора, която стоеше като вцепенена, облегната на рамката на вратата, с привидно шокирана физиономия. Лицето й красноречиво подсказваше какво преживява, тъй че думите в този миг бяха излишни, ала той все пак промълви задължителните две думи:

— Много съжалявам.

Точно според ролята си тя избухна в неутешим плач:

— Не! — изплака тя. — Не, не, не! О, Конър, Конър!

След броени минути пристигна и екипът от полицейския участък в Брайърклиф Манър. Нора много добре знаеше, че това е стандартна процедура. Конър бе обявен за мъртъв и някой от екипа на „Спешна помощ“ бе уведомил полицаите. Алеята за автомобили пред къщата отново се изпълни с мигащи светлини и вой на сирени.

Към тях се присламчиха неколцина от съседите. Същите тези съседи, с които само преди час Нора и Конър се шегуваха весело с идеята да им изнесат безплатно сексшоу.

Полицейският инспектор, който се нагърби с по-голямата част от разпита, се казваше Нейт Пингри. Той бе по-възрастен от своя партньор, инспектора Джо Барейро, и очевидно по-опитен от него. Целта на този първичен разпит бе проста: да се установят всички подробности и обстоятелства около смъртта на Конър Браун. С други думи, предстоеше задаване на задължителните въпроси и попълване на задължителните документи.

— Зная колко ви е тежко в този миг, госпожо Браун, така че ще се опитам да приключа колкото е възможно по-бързо — започна Пингри.

Нора зарови лице в шепите си. Седеше на дивана във всекидневната, където мъжете от спешната помощ я бяха довлекли, като я крепяха под мишниците. Вдигна насълзеното си лице към двамата инспектори Пингри и Барейро.

— Ние не бяхме женени — обясни тя през сълзи. Междувременно забеляза, че двамата полицаи се бяха втренчили в четирикаратовия диамант на пръстена на лявата й ръка, подарен й от Конър. — Ние бяхме само… — Замълча и отново притисна длани към лицето си. — Съвсем наскоро се сгодихме.

Нейт Пингри водеше разпита много тактично. Искрено ненавиждаше тази част от служебните си задължения, но отлично знаеше, че не може да я избегне. От всички необходими за тази професия умения нищо не бе толкова ценно, колкото способността търпеливо да изслушваш даващите показания.

Нора постепенно се съвземаше и обясняваше на двамата полицаи всичко, което можеше да сподели с тях. Спомена как пристигнала малко преди залез-слънце, как приготвила омлет за Конър, като накрая стигна до мига, в който на него му прилошало. Описа как му помогнала да се добере до банята и мъченията, които изпитал той.

Често се оплиташе в показанията и на няколко пъти й се наложи да се извинява, да се връща назад и да се поправя. Но в следващата минута бе способна да разказва с пълна яснота и изчерпателност. Като че ли бе прочела учебниците по криминология, в които се обясняваше, че за смазаните от скръб хора е характерно редуване на мигове на проясняване на съзнанието и замъгляване на разсъдъка поради силното емоционално натоварване.

Дори призна пред полицаите, че тя и Конър същата вечер се бяха любили. Всъщност положи доста усилия, за да изглежда това признание непреднамерено вмъкнато в разказа й. Рапортът на съдебния медик щеше да бъде готов най-рано след един ден, но вече се досещаше какво щеше да се съдържа в него: аутопсията щеше да докаже, че Конър е умрял от сърдечна недостатъчност.

Може би причината е била бурното сексуално преживяване, което понякога можеше да се окаже фатално дори за един четиридесетгодишен мъж. Поне така бе на теория. Или пък стресът в работата му. Или може би е имал опасно наследствено предразположение към сърдечни заболявания? Никой не можеше да бъде сигурен коя хипотеза може да се окаже най-правдоподобна.

Именно както го искаше тя.

След като инспектор Пингри й зададе последния от своите въпроси, той се зачете в бележките, които бе нахвърлял по време на разпита. За него най-важното се оказа това, което Нора му бе разказала. Разбира се, с изключение на онези незначителни детайли в повествованието, описващи как бе отровила Конър и как бе наблюдавала агонията му върху пода на банята.

— Е, госпожице Синклер, мисля, че разполагаме вече с всичко, от което се нуждаем — заяви инспектор Пингри. — Ако не възразявате, бихме искали да направим още един, последен оглед на къщата.

— Добре — тихо се съгласи тя. — Щом смятате, че е необходимо.

Двамата полицаи слязоха долу в коридора, а Нора остана на дивана, който бе купила за малко над седем хиляди долара от „Ню Канаан Антикс“. След минута тя се надигна. Пингри и партньорът му може и да изглеждаха любезни и преливащи от съчувствие, ала моментът на истината тепърва предстоеше.

Но какво в действителност си мислеха те?

С предпазливи стъпки Нора ги настигна, докато те още обикаляха стаите. Стараеше се да остава достатъчно близо до тях, за да ги подслушва, но все пак сравнително по-далеч, за да не я забележат.

След като прекоси коридора на втория етаж, тя узна всичко, което я интересуваше. Двамата мъже се бяха спрели да побъбрят в стаята с видеоиграчките на Конър. Естествено, тук също личаха следите от дизайнерския усет на Нора.

— По дяволите, как ти се струва тази уредба? — рече Нейт Пингри. — Според мен само телевизорът струва повече от една моя заплата.

— Явно това момиче се е готвело да се омъжи за истински богаташ — рече партньорът му, инспектор Барейро.

— Не се шегувай с това, Джо. Не виждаш ли, че никак не й провървя?

— Няма спор по този въпрос. Съвсем малко е оставало да грабне венчалния пръстен.

— Да, а ето че сега й се размина.

Нора се обърна, отдалечи се и тихо слезе по стъпалата. Очите й бяха зачервени, изглеждаше много зле. Но вътрешно чувстваше огромно облекчение. Браво, Нора! Господи, наистина си много добра!

Полицаите не подозираха нищо.

Тя бе извършила идеалното убийство.

За пореден път.

21.

Размотаването на непознати с прекалено сериозни физиономии, влизащи и излизащи от къщата, какофонията от шумове и създаваното от тях безредие продължиха почти два часа. Цялата тази ситуация се стори на Нора изпълнена с горчива ирония: всичко се оживява най-много, когато някой умре.

Накрая бъркотията свърши.

Мъжете от екипа за спешна помощ, полицаите, колата от моргата — всички те си заминаха. Нора остана сама в смълчаната просторна къща.

Сега настана време да се залови за работа. Това, което полицията наистина трябваше да знае, но никога нямаше да узнае.

Кабинетът на Конър бе в отдалечения край на къщата, дори по-правилно бе да се каже, че се намира в обособено крило. Съгласно нарежданията, които той бе съобщил на Нора още при първата им среща, тя го бе обзавела като частен клуб, запазен само за мъже: масивни кожени дивани, лавици от черешово дърво, маслени картини с ловни сцени, които напоследък отново бяха на мода. В единия ъгъл се виждаше пълен комплект средновековна броня. А в другия се мъдреше витрина с колекция от старовремски кутийки за смъркане на енфие. Куп скъпи боклуци.

Нора дори се бе пошегувала, след като приключи с обзавеждането на неговия кабинет:

— Това помещение до такава степен притежава мъжка атмосфера, че дори не е нужно да се пушат цигари, за да се разбере за какво е предназначено.

Но сега, по ирония на съдбата, в тази мъжка обител се намираше само тя. Дори можеше да се каже, че Конър някак си й липсва.

Настани се зад бюрото във великолепното му кресло, произведено от „Гейнсбъро“, протегна ръка и включи компютъра. Той бе от онези конфигурации с по три екрана, позволяващи едновременно да се следят голям брой финансови пазари. Изглеждаше така, сякаш от тази машинария можеше да се командва ракетна атака. Или поне да се насочва приземяването на няколко боинга от най-големите — „Джъмбо Джет“.

Нора въведе първо паролата за специалния достъп на Конър в интернет. Последва кодът за неговата персонално кодирана 128-битова виртуална частна мрежа. Казано по-просто, това бе най-сигурният възможен метод за свързване на две точки в киберпространството.

Точка първа в тази мрежа бе компютърът на Конър.

Точка втора в тази мрежа бе Международната банка в Цюрих.

На Нора й бяха необходими четири месеца, за да се добере до VPN кода. Но сега, като се връщаше мислено назад, тя осъзна, че цялата работа бе свършила само за четири минути. Въобще не бе предполагала, че той толкова очевидно ще го въведе в своя джобен компютър „Полм Пайлът“ под буквата „Б“. Като банков номер.

Разбира се, не бе описал кои сметки с какви кодове са защитени. Това изискваше изморително търсене по класическия метод на пробите и грешките, продължило няколко нощи, докато Конър спеше в леглото.

Въпреки цялата усложненост на набирането на банковата сметка на Конър в швейцарската банка, както и описанията на предимствата от привилегията да бъдеш клиент на тази изтъкната финансова институция, страницата за трансакциите, програмирана от специалистите на Международната банка в Цюрих, се оказа забележително проста и достъпна. Никакви засукани буквени кодове или успокояваща духа фонова музика от Онегер.

Менюто на екрана предлагаше само три възможности, всичко на всичко три опции, изписани съвсем простичко на екрана, без никакви излишни украшения: внасяне, изтегляне, прехвърляне.

Нора кликна с мишката върху прехвърляне и на екрана веднага се появи нова страница, също толкова опростена. В нея бе изписан балансът по сметката на Конър, а най-отдолу имаше прозорче, в което собственикът на сметката трябваше да попълни каква сума иска да прехвърли.

Тя написа сумата.

В сметката имаше 4,3 милиона долара.

Щеше да вземе по-малко.

По-точно — 4,2 милиона долара.

Сега оставаше само да посочи къде да бъдат прехвърлени парите.

Конър не бе единственият финансист, който се ползва от привилегията в своите делови контакти да разчита на VPN линия. Нора написа кода на своята лична банкова сметка, наскоро открита на Каймановите острови. Благодарение на онзи неприятен адвокат по данъчно право — Стивън Кеплер, „кръщаването“ на тази офшорна сметка щеше да бъде наистина впечатляващо.

Тя натисна бутона за изпълнение на командата и се облегна назад в креслото на Конър. На екрана запълзя хоризонтална лента, сигнализираща за хода на трансфера. Вдигнала крака на бюрото, тя внимателно я следеше как бавно, но неотменно напредва.

Две минути по-късно всичко бе официално потвърдено. Нора Синклер бе станала с 4,2 милиона долара по-богата.

Вторият й удар за деня.

22.

На следващата сутрин, малко след като се събуди, тя слезе на долния етаж и се зае да свари кафе, докато все още се прозяваше. Всъщност Нора съвсем не се чувстваше зле. По-скоро нищо не чувстваше.

Мислите й се проясниха едва след първата чаша с димящо кафе. Замисли се какво има да върши днес и какви са най-неотложните й задачи. Трябваше да се свърже с неколцина души, които бе длъжна да уведоми за смъртта на Конър. И да провери какво е положението при Джефри.

Първо се обади на Марк Тилингам. Той бе личният адвокат на Конър и изпълнител на завещанието му. Освен това бе сред най-добрите му приятели. Когато му позвъни, Марк тъкмо излизаше за партията си тенис, както всяка съботна сутрин. Нора си го представи в бяла фланелка, бели гащета и бели маратонки, докато той замлъкна на другия край на линията, шокиран от мрачната вест. Дори му завиждаше донякъде, че е способен да изпитва подобни емоции.

В списъка за неизбежните обаждания следваха най-близките родственици на покойника. Но този списък се оказа с възможно най-малката дължина. Родителите на Конър отдавна не бяха между живите, така че бе останала само една издънка от рода им — сестрата на Конър, Елизабет, с няколко години по-млада от него, която той според настроението си наричаше ту „Лизи“, ту „Лизард“12.

Братът и сестрата цял живот са били много близки, освен в географския смисъл на думата. Лизи живееше на 4800 км — в Санта Барбара в Калифорния, и изцяло се бе посветила на кариерата си на преуспяващ архитект. Рядко се вясваше по Източното крайбрежие, като за последен път това се случило, преди Конър да срещне Нора.

Нора си наля още една чаша кафе и се замисли как най-добре да съобщи на една жена, която не само никога не бе виждала, но с която дори не бе разговаряла, че брат й е починал внезапно на четиридесет години.

Знаеше, че не бе длъжна да се обажда. Можеше, примерно, да помоли Марк Тилингам да го направи. Но Нора знаеше също, че една годеница, искрено влюбена в Конър, сама би сторила това. Така че, след като намери номера на Елизабет в джобния компютър, с който Конър никога не се разделяше, тя отново протегна ръка към телефона.

— Ало? — чу се женски глас, още замаян, ако не и леко изнервен. Все пак в Калифорния още нямаше седем сутринта.

— Елизабет?

— Да, аз съм.

— Името ми е Нора Синклер…

Странно, но сестра му не заплака или поне не се чу плач в слушалката. Вместо това надвисна зашеметяваща тишина, последвана от няколко едва чуто зададени въпроса.

Нора й предаде същото, което бе казала пред полицаите. При това дословно, едва ли не дума по дума, сякаш четеше от записките си.

— Въпреки че все още нищо не може да се твърди със сигурност до приключването на аутопсията — добави тя накрая.

Лизи и този път реагира само с озадачаващо мълчание на другия край на линията. Може би, каза си Нора, това се дължеше на чувството й за вина пред брат й, с когото отдавна не се бе срещала. Или пък внезапно връхлетялото я усещане за самота, след като бе останала единственият жив представител на рода им. А може би бе шокирана също като Марк Тилингам.

— Утре ще взема първия полет — тихо рече Елизабет и добави: — Уредихте ли всичко около погребението?

— Бих искала първо да разговарям с вас. Предполагах, че…

Елизабет се разплака.

— Надявах се да не ви прозвучи ужасно, но то е последното, за което… не мога да си представя как бих могла да… Имате ли нещо против вие да се нагърбите с това?

— Разбира се, че не — успокои я Нора. Тъкмо се канеше да сложи край на тягостния разговор, когато Елизабет преглътна сълзите си и попита:

— Откога сте сгодени с Конър?

Нора замълча. Искаше й се да избухне в сърцераздирателен плач, но размисли. Вместо това изрече с тих глас:

— Само от седмица.

— Съжалявам. Толкова съжалявам…

След телефонния разговор с Елизабет Нора посвети остатъка от деня на траурните приготовления. Можеше да уреди почти всичко по телефона: от избора на цветя до поръчването на храна и напитки за хората, които трябваше да се съберат в дома му. Но в живота все още съществуват някои задължения — особено свързаните със смъртта, — които е по-добре да се извършват лично. Сред тях бе и изборът на погребален салон.

Но дори и сега Нора отново успя да докаже умението си като декоратор. Зае се с избора на ковчег така, както подбираше мебели за своите клиенти. Конър заслужаваше най-доброто, което в случая се свеждаше до поръчването на царствено изглеждащ модел от лакирано орехово дърво с дръжки от слонова кост. Още в мига, в който погребалният агент й го показа, Нора знаеше, че ще бъде именно този модел.

— Купувам! — реши тя.

23.

— Нора, знам, че точно сега може би не е най-подходящият момент — започна Марк Тилингам. — Но има някои неща, за които се налага да поговоря с теб. Колкото по-рано, толкова по-добре.

Беше вторник сутринта. Оставаха броени минути до началото на погребалната церемония. Намираха се на препълнения със скъпи коли паркинг край църквата „Сейнт Мери“ на Олбани Поуст Роуд в Скарбъроу. Нора се втренчи в адвоката на Конър през слънчевите си очила марка „Шанел“. Подхождаха великолепно на черния й костюм от „Армани“ и лачените черни обувки от „Маноло“. Двамата бяха застанали под клоните на едно голямо дърво точно до алеята, водеща към гробището.

— Става дума за сестрата на Конър. Тя, разбира се, е много разстроена. Двамата с Конър бяха толкова близки. Елизабет има някои притеснения относно твоите намерения.

— Моите намерения?

— Относно наследството.

— И какво ти е казала Елизабет? Не, остави ме да отгатна, Марк. Елизабет се страхува, че мога да оспоря завещанието на Конър.

— Да го наречем просто притеснение — уточни той. — Според законите на щата годениците не се признават за законни наследници, но това не успя да спре някои личности от опити за…

Нора поклати глава.

— Нищо няма да оспорвам, Марк. Господи! Въобще не се интересувам от наследството. Аз обичах Конър. Искам да бъда пределно ясна: не се интересувам от наследството на Конър. Можеш да го предадеш на „Лизи“.

Марк изглеждаше крайно смутен.

— Разбира се — побърза да заяви той. — Отново искам да те уверя, че съжалявам, задето се стигна до този разговор.

— Тя заради това ли ме избягва?

— Не, не мисля, че е така; тя просто е много разстроена. Като деца двамата с Конър са били неразделни. Родителите им са починали, когато били съвсем малки.

— Само от любопитство: какво й оставя Конър?

Марк се втренчи във върховете на черните си обувки.

— Не съм упълномощен да предоставям такава информация, Нора.

— Но не си упълномощен и да разстройваш жената, която Конър обичаше, при това точно преди погребалната церемония.

Чувството му за вина очевидно надделя над професионалната етика.

— По силата на завещанието на Конър сестра му Елизабет ще има права върху две трети от наследството, включително и къщата — заяви той с приглушен глас. — Както вече ти казах, те бяха много близки.

— А останалото?

— Две негови братовчедки от Сан Диего ще получат солидни суми. Останалото ще отиде за различни благотворителни организации.

— Това е добре — кимна Нора с леко смекчен тон.

— Да, така е — съгласи се Марк. — Конър, макар и посвоему, бе способен на щедри жестове. По дяволите, освен това беше добър в много други отношения.

Нора отново кимна:

— Конър беше изключителен, Марк. Но не трябва ли вече да влизаме вътре?

24.

Службата беше много хубава, тъжна и затрогваща. Църквата „Сейнт Мери“, зад която в далечината се мержелееха очертанията на отлично поддържаното гробище „Слийпи Холоу“, беше безупречно място за подобни траурни церемонии.

Или поне така изглеждаше на всички, освен на Нора. И макар че не бе организирано изреждане на присъстващите за поднасяне на съболезнования на опечалените близки на покойника, хората все пак се отбиваха при нея, за да й кажат по нещо утешително. Тя вече познаваше някои от приятелите и партньорите на Конър, а за други бе слушала от него. Останалите сами се представяха, като добавяха по няколко фрази, за да изразят съпричастността си към нейната скръб.

През цялото време — както в църквата, така и по-късно на гробището — Елизабет Браун се държеше на разстояние от нея. Не че Нора се вълнуваше особено от това. Всъщност сестрата на Конър й направи услуга — именно тя, макар и неволно, подхвана версията, че последният човек, който би желал смъртта на Конър, е жената, която би спечелила милиони, ако се бе омъжила за него.

Но когато се прибраха в Уестчестър, където присъстващите на погребението бяха поканени на събиране в памет на покойния, за да хапнат, пийнат и още веднъж да изкажат съболезнованията си, Елизабет най-после благоволи да се приближи до нея.

— Направи ми впечатление, че не пиеш — заговори я Елизабет. — Дори в ден като този.

Нора държеше в ръка чаша минерална вода.

— О, пия. Но днес предпочитам да се огранича с минералната вода.

— Днес ние двете нямахме много възможности да си поговорим, нали? — продължи Елизабет. — Бих искала да ти благодаря за всичко, което направи за уреждането на службата и погребението. Не мисля, че бих могла да се справя сама. — Очите й отново се насълзиха.

— Няма защо да ми благодариш. Предполагам, че все пак донякъде бях задължена, след като живея тук. Искам да кажа не точно тук, но…

— Знам, Нора. Всъщност точно за това ми се иска да говоря с теб.

Край тях премина един мъж, колега на Конър от Гринич. Елизабет изчака, за да не дочуе някоя фраза от разговора им.

— Хайде — подкани я Нора. — Нека да излезем навън за малко.

Тя поведе Елизабет навън през вратата и после по широките каменни плочи на алеята към оградата. Не след дълго двете жени останаха сами. Може би бе настъпило времето да говорят по-открито?

— Редно е да ти кажа — започна Елизабет, — че имах дълъг разговор с Марк Тилингам. Оказва се, че Конър ми е оставил тази къща.

Реакцията на Нора беше безукорна:

— Наистина ли? Е, това е добра новина. Мога само да се радвам, че остава в семейството. И точно на теб, Лизи.

— О, да, това е много благородно от негова страна. Но последното, което бих сторила, е да се преместя да живея тук — промълви Елизабет. Помълча за кратко, после отметна глава, като че ли не можеше да довърши фразата. Сълзите вече се стичаха по бузите й. — Просто не бих могла.

— Разбирам — рече Нора. — Но можеш да предложиш къщата за продажба, Лизи.

— Да, предполагам, че няма да е трудно да се продаде. Но нищо не ме принуждава да бързам. — След кратка пауза тя продължи: — Именно затова най-много исках да поговоря с теб. Първо, искам да се чувстваш свободна да използваш този дом, докато желаеш. Зная, че това би искал Конър.

— Това е изключително мило от твоя страна — призна Нора. — Но не е необходимо. Ще се справя сама.

— Помолих Марк да поеме всички разходи по поддържането на имота. Поне това ние двамата можем да сторим. Но искам от теб, Нора, да запазиш мебелите и вещите. Нали именно заради тях си се запознала с Конър.

Нора се усмихна. От всяка дума струеше чувството за вина, загнездило се в сърцето на Елизабет. Първоначално тя се опасяваше да не би годеницата на брат й да предяви претенции към наследството му. Но ето че Елизабет бе променила мнението си за Нора и щедрият й жест бе нейният начин да признае, че е сгрешила. Което всъщност си бе точно така. Или поне в чисто финансов смисъл.

Защото вече получих наследството си.

Те стояха пред фасадата на голямата къща и продължаваха да разговарят, докато Елизабет внезапно се досети, че времето е напреднало доста. Оставаха само три часа до обратния й полет за Калифорния.

— По-добре да вървя — рече тя. — Това бе най-тъжният ден в живота ми, Нора.

Нора кимна разбиращо:

— Да, също и за мен. Моля те, нека да поддържаме връзка.

Елизабет се сбогува с нея, дори я прегърна, след което се насочи към таксито, очакващо я на алеята за коли. Нора я проследи с поглед, изправена, сплела ръце пред гърдите си. Но зад сериозната фасада сърцето й биеше ускорено от възбудата. Беше успяла! Във всичко! И с убийството. И с парите.

Нора се завъртя на скъпите си обувки — модел на „Маноло“ — и се насочи обратно към къщата. Но само след две крачки се спря. Стори й се, че чу нещо. Някакъв шум откъм храстите и живия плет. Нещо като прищракване.

Погледна към живия плет и се заслуша… но не чу нищо повече.

Може да е била някаква птица, реши тя.

Но когато й оставаше само една крачка до прага на външната врата, един цифров „Никон Dl-X“ щракна последните няколко кадъра иззад клоните на рододендрона.

Щрак. Щрак. Щрак.

Очевидно Нора Синклер не бе единствената, която бе скроила мащабен план.