Меден месец

103.

Това беше. Оказа се съвсем просто. Краят.

— Здравей, не мога да те позная без твоята раница, Фицджералд — рече Туриста.

— Много смешно, ОʼХара. Аз пък не съм ти благодарила, че ми спаси задника на Гранд Сентръл. Затова — моите благодарности. Мисля, че можех да се справя с него, но не съм сигурна.

Туриста се срещна с момичето с раницата на една маса в едно от заведенията за хранене на летище „Ла Гуардия“. Изнудвачът, продавачът трябваше да се яви в някоя от следващите минути. Ако нещо не се обърка, разбира се.

— Шантава работа, нали? Мислиш ли, че ще се появи? Продавачът? — попита тя.

ОʼХара отпи от своята картонена чаша с кока-кола от „Макдоналдс“.

— Само ако си иска парите, за което мога да се обзаложа. Така че два милиона долара са доста добра причина, за да се появи.

Фицджералд се намръщи и поклати глава.

— Да кажем, че продавачът наистина се появи. Но ние откъде ще разберем дали ще даде всичко, което притежава? Своите копия. Няма ли да се опита да ни изиграе?

— Искаш да кажеш, както ние се опитахме да изиграем него на тротоара пред Гранд Сентръл? По-точно, както стана с неговия покоен посредник.

— Забрави ли, ОʼХара, че той беше от лошите момчета?

— И аз все това си повтарям. Той е от лошите момчета, той е от лошите.

Точно тогава ОʼХара чу сигнала в слушалката, скрита в ухото му:

— Той идва. Знаем кой е. Този път идва лично.

Фицджералд, изглежда, все още не можеше да повярва:

— Че защо ще идва тук? Не се ли е досетил, че може да е капан?

ОʼХара се наведе към нея:

— Ами попитай него. Обзалагам се, че ще ти даде напълно задоволителен отговор.

На тяхната маса се настани мъж, наскоро прехвърлил тридесетте, в тъмносин бизнес костюм, с авиаторски слънчеви очила и с дипломатическо куфарче в ръка. Седна и започна без предисловие:

— И така, значи сте ми донесли парите?

ОʼХара поклати глава.

— Не. Никакви пари. Обаче не бързай да ставаш. Нашите хора са обградили цялата тази зона. Снимат те за Ю Ес Тудей и Тайм. По-конкретно за рубриката Последни вести от затвора „Синг Синг“.

— Правиш голяма грешка, приятел. Май наистина не разбираш, че този път сам се прецака — отвърна онзи с тъмносиния костюм и се накани да стане от стола.

Но ОʼХара рязко го дръпна надолу.

— Очевидно ние не споделяме това мнение. А сега ме изслушай, защото ще ти предложа една сделка. Ти няма да получиш никакви пари за файла, който си задигнал, а след това се опита да ни продадеш. Но в замяна ще ти бъде позволено да се измъкнеш сух от водата. Разбира се, оставяш куфарчето си заедно с всички копия, които си направил. Ние знаем кой си, агент Вайзелтиър. И ако отново се появиш пред очите ни или нещо от това се разчуе, ще те очистим. И не се шегувам, наистина ще те очистим. Ето, това е сделката. Не е много зле, нали?

ОʼХара впери пронизващ и нетрепващ поглед в лицето на мъжа с костюма, Вайзелтиър, който беше аналитик в центъра в Куонтико25 И крадец.

— Схващаш ли какво ти казвам? Загря ли?

Вайзелтиър бавно поклати глава.

— Не ви изнася да ме изправите пред съда. Не можете да си позволите всичко това да излезе наяве. Ето това съм загрял.

ОʼХара сви рамене:

— Ако отново се опиташ да ни изнудваш, ще те очистим. Ето това исках да загрееш.

И тогава той удари силно Вайзелтиър по челюстта. Едва не го срути на пода.

— Също както ти се опита да ме очистиш чрез онзи момък, представящ се за доставчик на пица в Плезънтвил. А сега се омитай оттук. Но ми остави куфарчето.

Все още потриващ с ръка подутата си буза, Вайзелтиър стана от масата.

Леко залиташе, но успя да се отдалечи от масата. С това срещата приключи.

Всъщност не всичко бе приключено. ОʼХара не можеше да спре да мисли — защото той знаеше твърде много за това, което всъщност се бе случило, нали?

Той бе надникнал в куфарчето, бе проверил информацията в устройството „Флеш Драйв“ и бе прочел откъса от статията, публикувана в раздела за Мода и светски събития в Таймс. След това бе събрал две и две. Получи някъде към 1,2 милиарда.

Но може би — само може би — това можеше да се окаже полезно за него.

А може би не.

Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.

104.

— Здравей, ОʼХара.

— Здравей, Сюзън. Радвам се да те видя.

— Дори и при тези обстоятелства?

— Винаги. При всякакви обстоятелства.

Двамата се бяхме запътили към кабинета на Франк Уолш на дванадесетия етаж в сградата на ФБР в центъра на Манхатън. Сюзън и аз работехме под прякото ръководство на Уолш, макар в повечето случаи да бяхме причислявани към различни отдели. Това е лесно обяснимо, тъй като Франк Уолш контролираше едновременно няколко отдела в централата в Ню Йорк.

— Здравей, Сюзън, Джон — поздрави ни шефът и още с появата ни в неговото царство ни позволи да се запознаем с повечето от предните му зъби. Уолш бе всепризнат майстор в умението да се усмихва, ръкува и предразполага към откровено споделяне, ала това още не означаваше, че е лишен от интелигентност и проницателност. Тъкмо обратното. Но което бе още по-важно, той си оставаше шеф — както на мен, така и на Сюзън.

По негова покана пренесохме разговора в съседното помещение.

— Бих искал поне за малко да се поразведря на чист въздух, при това в компанията на двама от най-добрите в нашия занаят, но за съжаление днес програмата ми е твърде претоварена. Може би няма да е зле да помислим за една вечеря в „Ниъри“ през идните дни. Сюзън, не е позволено да присъстваш на това заседание. Извинявай.

— Разбира се — кимна Сюзън. Тя не намираше Франк за толкова умен, както ми се струваше на мен, но все пак го понасяше.

— И така, да се залавяме за работа — продължи Уолш, когато влязохме в съседната зала. — Изслушването ще започне след малко.

Залата беше неудобна и семпло обзаведена. Витаещата в нея атмосфера най-лаконично би могла да се опише с думите: Здравата си загазил, ОʼХара.

Настаних се на единствения стол срещу дългата маса, където от другата й страна се подредиха членовете на дисциплинарната комисия. В нощта, в която Нора изчезна, аз се озовах в болницата и прекарах там цяла седмица за лечение на раната в рамото ми и за общо възстановяване. Да не споменавам и за малката работа под прикритие, която свърших на летище „Ла Гуардия“. Предполагам, че комисията е искала да ме види отново в добро здраве, преди най-официално да ме изрита по задника.

Франк Уолш започна заседанието с кратък преглед на моето досие. Членовете на дисциплинарната комисия слушаха внимателно, докато магнетофонът пред Франк записваше всяка негова дума:

Агент Джон Майкъл ОʼХара… бивш капитан от армията на САЩ… бивш офицер от полицията на Ню Йорк, два пъти награждаван… Понастоящем специален агент към Отдела за борба с тероризма на ФБР, по-конкретно към Секцията за операции по разследване на финансирането на терористични групировки… Няколко сериозни и значими акции, извършени под прикритие.

— Франк? — чу се някакъв глас. Принадлежеше на един по-възрастен мъж, седнал край далечния ъгъл на масата. Освен че участваше в дисциплинарната комисия, той оглавяваше Сектора за разследване на серийни убийства. Името му бе Едуард Войнтман. — Преди всичко можете ли да ни разясните как така агент ОʼХара бе привлечен в разследването на Нора Синклер?

Потиснах самодоволната си усмивка. Въпросът на Войнтман се свеждаше до деликатното изразяване на онова, което той в действителност желаеше да узнае: Защо, по дяволите, не съм бил осведомен за всичко това?

Уолш смръщи вежди. В повечето компании, да не говорим за правителствените агенции, лявата ръка рядко знае какво върши дясната. Но в тази ситуация разривът в комуникациите бе още по-драстичен. Бяхме стигнали дотам, че дясната ръка не знаеше какво върши един от пръстите й.

Уолш се пресегна и изключи магнетофона. Със спирането на въртенето на лентата изчезна и неговата скованост.

— Ето как стои работата, Ед — започна той. — Съвместните специални сили за борба с тероризма, по-точно тяхното поделение тук, в Ню Йорк, работеха с групата на финансовите експерти от Отдела за борба срещу тероризма и Секцията за вътрешна сигурност, за да следят трафика на пари към и от страната.

Войнтман отвори уста, сякаш искаше да каже нещо, най-вероятно: Какво разбираш в случая под думата „следене“?, но Уолш го спря с властен жест.

— Не мога да ти кажа нищо повече, Ед, затова няма смисъл да питаш. — Той се изкашля. — Както и да е, стигна се дотам, че ние вдигнахме червен флаг, когато наскоро засякохме един голям трансфер на Конър Браун от Уестчестър. При последвалото разследване се натъкнахме на едно странно съвпадение. Годеницата на тоя приятел — Нора Синклер, преди това била омъжена за един доктор от Ню Йорк, който починал по същия начин. Да не говорим за това, че бил кардиолог. Добрата новина в случая е, че тя вероятно не е свързана с терористите. Лошата — че тази особа навярно е замесена и в двата смъртни случая.

Войнтман отново отвори уста. Първоначалният му въпрос отново напираше на устните му. Като ръководител на Сектора за разследване на серийни убийства случаят определено попадаше в неговата сфера.

Но както и преди, Уолш пак го отряза.

— Ето как стоят нещата — каза той. — Ние не можехме да го прехвърлим към твоя сектор, Ед, без да сме стопроцентово сигурни, че тази Нора не е служела за прикритие на някоя терористична група, колкото и малка да бе тази вероятност. Историята е доста дълга, но казано накратко: заложихме на ОʼХара, защото той притежава опит с всеки от възможните сценарии. Той е работил под прикритие четири години към нюйоркската полиция и неговият профил съответства чудесно на задачата. Той дори участваше в още една разработка през същото това време.

— С други думи, той притежава всички необходими способности и — поне ние мислехме така — можеше разумно да използва главата си. — Той се обърна към мен със стоманен поглед. — Разбира се, имахме предвид онази, която се намира над кръста му.

Уолш отново се пресегна и натисна бутона за запис.

— Но аз не съм съгласен — заяви той.

Последвалите минути бяха посветени единствено на моето сгромолясване.

През следващия час бях отрупан с въпроси, разчепкващи всяка подробност от моето проучване по случая „Нора Синклер“. Всяко решение, което бях взимал, и особено онези, които не бях. Особено последните. Комисията беше безмилостна. Имах усещането, че съм жертвено животно, поднесено на трапезата за ритуалното угощение и всеки бързаше да не пропусне своя дял.

Когато всичко свърши, Уолш благодари на присъстващите, след което се разпореди да бъде опразнено помещението. Предполагаше се, че и аз бях свободен да си вървя. Но именно тогава той ми нареди да остана.

105.

Останалите членове на дисциплинарната комисия се изнизаха и останахме само ние тримата. Уолш. Аз. Звукозаписната уредба. Отначало и тримата мълчахме. В продължение на двадесет, може би тридесет секунди той само се взираше втренчено в мен.

— Трябва ли да давам още обяснения? — попитах аз.

Той поклати глава.

— Не.

— А трябва ли ти да обясняваш нещо?

— Вероятно не. Но все пак искам да ти задам един въпрос. — Той се облегна назад в креслото и скръсти ръце пред гърдите си. Погледът му ме пронизваше като свредел. — Ще получа телефонно обаждане от горе, нали?

Този мъж си оставаше непроницаем.

— Защо го казваш?

— Нека да го наречем предчувствие от моя страна — бавно кимна той. — Ти си прекалено умен, за да се правиш на глупак.

— Мисля, че съм получавал и по-лоши комплименти.

Той пропусна сарказма ми покрай ушите си.

— Ти бе заловен със смъкнати панталони, в буквалния смисъл, но нещо ми подсказва, че си прикрил задника си.

Не отговорих веднага. Исках да разбера дали, ако продължи да говори, ще ми разкрие източника на своето „предчувствие“. Но не го направи.

— Впечатлен съм, Франк.

— Не е нужно — успокои ме той. — И без това всичко е изписано на лицето ти.

— Напомни ми никога да не играя покер с теб.

— Аз обаче все още мога да направя нещата дяволски трудни за теб.

— Напълно наясно съм с това.

— Нищо не може да промени това, което си направил, нито да прикрие издънването ти.

— И с това съм напълно наясно.

Той затвори папката.

— Можеш да си вървиш.

Аз станах от стола.

— О, и още нещо, ОʼХара.

— Какво е то? — попитах.

— Знам всичко за другата твоя задача. Знаех го още от самото начало. Защото съм в играта. Знам, че ти си Туриста.

106.

След няколко минути влязох в кабинета на Сюзън и я заварих с лице към прозореца, загледана в малкото, което можеше да й предложи този дъждовен и мрачен следобед. Не бе трудно да се отбележи символичното значение на факта, че бе обърната с гръб към мен.

— Колко зле мина? — попита ме тя, без да се обръща.

— Наистина беше зле.

— По десетобалната скала.

— Ами… осемнадесет-деветнадесет.

— Не, сериозно.

— Може би някъде към девет — признах си аз. — Но нищо няма да разбера поне до една седмица.

— А дотогава?

— Ще ме завържат за бюрото.

— По-скоро би трябвало да ти вържат нещо друго.

— Само за протокола съм длъжен да отбележа, че това е втората нецензурна шега с моя полов орган, която получавам днес.

— А ти какво очакваше?

— Не знам, но ще ти бъда благодарен, ако не ми се налага да провеждам целия този разговор с гърба ти.

Сюзън се обърна. Изражението й бе сурово и почти непроницаемо, макар че никога не може да се твърди със сигурност какво точно изразява лицето й в даден момент. Но загрижеността и разочарованието не можеха да се сбъркат.

— Ти ме злепостави, Джон.

— Знам — побързах да се съглася. Може би прекалено бързо.

— Не, искам да кажа: наистина ме злепостави.

Не ми оставаше друго, освен да сведа поглед към краката си.

— Съжалявам — кротко промълвих аз.

— По дяволите, знаеш, че да вършиш това в моя отдел, означава да си позволяваш да заобикаляш правилата.

Нищо не отвърнах. Ако познавате Сюзън колкото мен, ще разберете, че тя се опитваше да преодолее ограниченията, налагани й от нейната собствена система от правила. Гневът, безсилието, разочарованието. Ясно ми беше, че не може да продължи, без да изкрещи с цялата сила на натрупания в нея първичен гняв:

— По дяволите, Джон, как е възможно да си чак такъв шибан глупак!

И така си беше.

Когато устоите на стабилността й престанаха да се разклащат, тя си възвърна привичното си спокойно и уравновесено, дори стоическо поведение. Все още пред нас стоеше въпросът за разхождащия се на свобода сериен убиец и задължението ни да го заловим. За съжаление докладите от проверките по места продължаваха да подкопават нашия оптимизъм. Нора като че ли бе изчезнала безследно.

— Какво казват нашите хора на Кайманите? — попитах аз.

— Нищо — отвърна Сюзън. — Никъде не е забелязана: нито на Карибите, нито в Брайърклиф Манър, нито в апартамента й тук, в града, нито някъде по междинните пунктове.

— Иисусе Христе! Къде ли е тогава?

— Това е въпрос за шестдесет и четири хиляди долара. — Сюзън сведе поглед към някакъв документ, оставен на бюрото й. На него бе изписан остатъкът от парите в банковата сметка на Нора Синклер, замразени по нареждане на Бюрото. — Или за да бъда по-точна, би трябвало да кажа, че е въпрос за осемнадесет милиона четиристотин двадесет и шест хиляди долара.

Сумата бе впечатляваща.

— Това ми напомни нещо — обадих се аз. — Какво стана с онзи адвокат, експерта по данъчното право? Кеплер?

— Онзи, когото ти притисна до стената?

— Бих използвал термина „убедих“.

— Няма значение как ще го характеризираме, защото Нора не се е обаждала в офиса му.

— Може би, ако го посетя и…

Тя вдигна ръка, за да ме накара да млъкна.

— Ти си завързан за бюрото си, забрави ли? А кой знае какво ще се случи занапред. — Опита се да се усмихне, съвсем леко. — Но всяко зло за добро. Ако ти забранят да участваш в операции, може би ще разполагаш с повече време, което да посвещаваш на момчетата си.

— Не знам — признах си аз. — Зависи от това дали тяхната майка ще ми позволи.

Сюзън отново се обърна и пак се загледа през прозореца.

— Знаеш ли, ако беше толкова добър съпруг, какъвто си като баща, ние никога нямаше да се разделим.

107.

Винаги съм се чувствал зле, когато са ме заставяли да седя неподвижно в някакво затворено помещение. А сега се предполагаше, че ще бъда обречен на това досадно занятие за неопределен период от време. Още не бяха изтекли първите два дни, откакто ме привързаха за бюрото, а вече започвах да се побърквам. Имаше доста работа по служебната документация, но аз дори не я подхващах. Единственото, на което бях способен, бе да зяпам през прозорците на кабинета към унилия и посивял център на Ню Йорк. И да се питам:

Къде, по дяволите, е тя?

Съобщенията от нашите агенти по места не ни осигуряваха поводи за радост. Никакви признаци за присъствието на Нора Синклер. Никаква следа от нея. По дяволите, как бе възможно да изчезне така безследно?

Еднообразието на делниците беше влудяващо отегчително. Когато позвъняваше телефонът в офиса, аз изчаквах да звънне още един или два пъти, след което вдигах слушалката и веднага я тръшвах обратно върху гнездото й. Държах се така, все едно на челото ми бе изписано: Внимание! Съд под високо налягане! Опасност от експлодиране!

Ето, телефонът отново звънна. Посегнах към слушалката и отново започна да се повтаря същото.

— ОʼХара слуша — казах аз.

Ала нищо не чух в отговор.

— Ало?

Пак нищо.

— Търсите ли някого?

— Липсваш ми — тихо промълви тя.

Подскочих в стола си.

— Хей, защо не кажеш нещо? — попита Нора. — Не ти ли липсвам? Дори и сексът с мен ли не ти липсва? Дори и това?

Тъкмо се канех да й отговоря — дори бях отворил уста, готов да я залея с поток от озлобена и високопарна тирада, но внезапно се спрях, защото осъзнах колко бе важно да задържа Нора на телефонната линия.

Натиснах бутона за запис на моя телефон, след което натиснах и съседния бутон за включване на веригата за проследяване на обаждането. Поех си дълбоко дъх.

— Как си, Нора?

Тя се засмя.

— О, хайде, поне ми изкрещи нещо гневно в слушалката. Мъжът, когото познавах, не беше от онези, които се сдържат и внимават на всяка своя крачка.

— Може би имаш предвид Крейг Рейнълдс?

— Нямаш намерение да продължаваш да се правиш на застрахователен агент, нали?

— Той не беше истински. Нищо не беше истинско, Нора.

— Иска ти се това да бе вярно. Но точно сега единствената истина е, че и ти не знаеш какво искаш: да ме чукаш или да ме убиеш.

— Напълно съм наясно по този въпрос — опровергах я аз.

— Сега пък заговори нараненото ти его — рече тя. — Като заговорихме за наранявания, как се чувстваш? Онази нощ не ми изглеждаше много добре.

— Не бях. Благодарение на теб.

— Ще ти кажа нещо, ОʼХара. Боли, при това адски, от това, че повече никога няма да се виждаме.

— На твое място не бих бил толкова сигурен в това — процедих аз през стиснати зъби. — Повярвай ми, ще те открия.

— Не е ли прекрасна тази дума? Повярвай ми. Предполагам, че напоследък съпругата ти не е имала много поводи да изговаря тази дума. Боже, колко съжалявам, задето провалих брака ти.

— Е, можеш да си спокойна, защото малко си закъсняла. Тя е моя бивша съпруга от две години насам.

— Наистина ли? Значи си свободен, ОʼХара?

Погледнах часовника си. Разговаряше с мен вече повече от една минута. Поддържай разговора, ОʼХара!

Реших да превключа лоста за скоростите:

— Как се справяш без пари? — полюбопитствах аз.

Тя се изкиска.

— Пари се намират лесно. Стига да ги потърсиш както трябва. Има ги навсякъде.

— За това ли беше всичко? За пари?

— Говориш, като че ли парите са нещо лошо. Но едно момиче трябва да мисли за бъдещето си, нали?

— Това, което ти стори, не може да се нарече спестяване за пенсия.

— Добре, тогава да кажем, че донякъде е било за спорт. Май днес сме много ядосани, така ли е, ОʼХара? Обикновено жените има защо да се ядосват на мъжете си. Събуди се и ще усетиш, че задникът ги гори и пуши, скъпи.

Тя явно започна да се ядосва. Може би бях докоснал някаква болезнена струна в нея. Което беше от полза за моите планове.

— Какво имаш против мъжете, Нора?

— Разполагаш ли с един свободен час? Всъщност с няколко?

— Да. Цялото мое време е на твое разположение.

— Само че се опасявам, че аз не съм изцяло на твое разположение. Време е да приключваме.

— Почакай!

— Не мога да чакам, ОʼХара. Ще ме видиш само в сънищата си.

Щрак!

Извих китката си и се взрях в часовника. Моля те, Господи, прошепнах. Обадих се на момчетата от техническата служба.

— Кажете ми, че успяхте да я засечете!

Последва мъртва тишина, по-болезнена за слуха ми от най-силния шум.

— Съжалявам — чух отговора аз, — но я изпуснахме.

Грабнах телефона със слушалката и всичко останало и го запратих в стената. Разби се на парчета.

Ще ме видиш само в сънищата си.

108.

На следващата сутрин един грък с посивели коси, изпратен от техническия отдел да монтира новия ми телефон, се появи в кабинета ми и първата му грижа бе да огледа замислено изпочупените останки от стария апарат. После ме изгледа с разбираща усмивка, като човек, който е бил свидетел на какво ли не в този живот.

— Просто падна от бюрото ви, нали?

— И по-странни неща са се случвали — промърморих аз. — Повярвайте ми, не си измислям.

След още няколко минути новият телефон заработи и дори веднага звънна. Все пак и това бе някакво събитие. Нали оставах завързан към бюрото, измъчван от скука, да не споменавам за съмненията и угризенията, за цялото онова огромно чувство на вина.

Новият телефонен апарат продължаваше да звъни с все сила.

Първата ми мисъл бе, че Нора иска да продължим разговора, за да издевателства още малко над мен. Но втората ми мисъл беше по-реална. Целият вчерашен разговор с нея подсказваше, че ще бъде последен.

Вдигнах слушалката. Разбира се, не беше Нора.

Беше другата жена в живота ми, която точно в момента бе решила да ми напомни за себе си. Излишно е да се споменава, че отношенията ни със Сюзън точно сега не бяха в най-добрата си форма. Но все пак си оставаха професионални.

— Имаш ли някакви новини от лабораторията по акустика? — веднага я запитах аз. Записът на моя разговор с Нора беше анализиран за евентуално наличие на звуков фон, с цел да се определи местонахождението на повикващия абонат — е, ако не конкретно, то поне в общи линии.

Например шум от океански вълни или дочут разговор на някакъв чужд език. Това, че лично аз не бях чул нищо, още не означаваше, че не би могло да има нещо записано върху лентата.

— Да, получих доклада им — съобщи Сюзън. — Но нищо конкретно не са засекли.

Технически погледнато, това бяха лоши новини, но по начина, по който ми ги съобщи — като че ли ставаше дума за някаква незначителна подробност, — нещо ми подсказа, че това не е всичко.

Очевидно Сюзън знаеше още нещо.

— Какво става? — заинтересувах се аз.

— Какво става ли? Ти все още си оставаш невероятно шибан глупак, Джон. Ако можеше да ме нараниш, навярно отново щеше да разбиеш сърцето ми.

Несъмнено още не ми бе простила.

— Знам това, Сюзън. Но има още нещо, нали?

Тя се засмя над моя опит да демонстрирам интуицията си.

— За колко минути най-бързо можеш да стигнеш до кабинета ми?

109.

Двадесет минути по-късно Сюзън и аз пътувахме на север от Ню Йорк, а след още час и половина път по шосето стигнахме до психиатричната клиника „Пайн Удс“ в Лафайетвил — глухо градче във вътрешността на щата Ню Йорк.

— Това ще те заинтересува — заяви Сюзън, след като излязохме от моята кола и се отправихме към главната сграда — кафява тухлена осеметажна грамада. — Ще се срещнем с един родител. Майката на Нора живее тук, ОʼХара.

Усмихнах се вяло, но мога да кажа, че Сюзън се забавляваше от ситуацията.

Не след дълго се озовахме в малката зала за срещи в психиатричната клиника на най-горния етаж на сградата. От другата страна на масата срещу нас бе седнала старшата сестра на отделението.

Не мога да кажа дали тази едра жена бе изплашена, или просто бе изнервена. Както и да е, тя изглеждаше силно смутена. Срещата с двама агенти от ФБР би подействала по същия начин на повечето хора.

— Агент ОʼХара, искам да ви запозная с Емили Бароус — каза Сюзън, която вече бе разговаряла с хората от клиниката „Пайн Удс“.

Обърнах се към жената и протегнах ръка.

— За мен е удоволствие — заявих аз.

— Мисля, че Емили ще ни предостави ценна информация за Нора — поясни Сюзън.

Седнах на стола с вид на дете, очакващо с нетърпение подаръка си за Коледа. Не изпусках от погледа си тази жена, в бели панталони и скромна бяла блуза, с опъната назад коса, пристегната с шнола. За жена на нейната възраст кожата й беше забележително гладка, почти без бръчки.

— Е — започна тя с леко треперещ глас, — една от нашите пациентки в „Пайн Удс“ е жена, носеща името Оливия Синклер.

Това и аз го знаех.

— Нора е дъщеря на Оливия — продължи Емили. — Или поне сме почти сигурни, че е така. Едва наскоро осъзнах, че всъщност никога не съм виждала доказателство за това твърдение.

— Аз имам това доказателство — намеси се Сюзън. — След като говорих с вас по телефона, Емили, аз поисках досието й от затвора.

Вдигнах учудено вежди и се обърнах към Сюзън.

— Затворническо досие?

— Оливия Синклер е получила доживотна присъда, когато Нора е била шестгодишна — съобщи ми тя.

— И за какво?

— За убийство — отвърна Сюзън.

— Шегуваш се!

Сюзън поклати глава:

— Има и още, ОʼХара. Тя е убила съпруга си. А тяхното дете — Нора — е била там, когато това се случило.

Сюзън продължи:

— Няколко години по-късно Оливия Синклер била изписана от затвора, понеже изглеждала като пациентка, изгубила всякаква връзка с реалността. Тогава именно я прехвърлили в „Пайн Удс“. Междувременно Нора е била подмятана от едни приемни родители на други. Толкова често е била премествана, че се оказа невъзможно да се проследят всичките адреси, на които е живяла.

Сюзън погледна към Емили, която сега изглеждаше напълно объркана.

— Съжалявам — заговори й Сюзън. — Ние разполагаме с предостатъчни основания да предполагаме, че Нора е убила първия си съпруг преди няколко години. Въз основа на това и на всичко, което се случи по-късно, имаме още по-стабилни основания да допуснем, че е убила и втория си съпруг.

— Тя и Конър Браун са били сгодени и планирали да се оженят — казах аз, колкото да опресня паметта на Сюзън.

— А пък аз говоря за Джефри Уокър — опроверга ме тя.

Сега бе мой ред да изглеждам объркан, при това доста по-объркан от Емили.

— Джефри Уокър?

— Нали го знаеш? Писателят, автор на всичките онези глупави исторически романи. Или поне с това се занимаваше доскоро.

— Да, зная го. И казваш, че Нора и той били…

— … женени.

— Иисусе Христе! — възкликнах аз, след като събрах парчетата от пъзела. — Вестниците съобщиха, че умрял от сърдечен удар. Оставете ме да отгатна! Живял е в Бостън, нали?

Сюзън допря пръст до носа си.

— Което именно ни доведе при Емили — рече тя и се обърна към старшата сестра: — Продължавайте, кажете му каквото знаете. Историята е много поучителна, ОʼХара.

Емили кимна и ни помоли да я последваме.

— Ще ви покажа — обеща тя. — Време е да посетим Оливия.

110.

Поехме по болничния коридор, за да се срещнем с майката на Нора — Оливия. През всичките тези години тя ползвала моминското си име — Коновър, — което още повече бе затруднило издирването й.

— Помня, че един ден разговарях с Нора за писателя Джефри Уокър, а на следващия прочетох във вестниците, че е починал — спомена Емили по пътя към болничната стая на Оливия.

Сюзън и аз се ограничавахме само с ролята на слушатели.

— Разбира се, не мисля, че съществува някаква връзка. Както не подозирах, че Нора е изпаднала в беда, докато не го видях по телевизията.

Емили се спря в коридора. Явно искаше да ни каже нещо, преди да стигнем до стаята на Оливия.

— Преди няколко седмици, може би беше преди един месец, по случайност прочетох една бележка на Оливия до Нора. В тази бележка се разкриваше една тайна, която ни изуми. Но в нея се казваше много за самата Оливия, а също и за Нора. След малко ще видите.

Емили продължи по коридора. Премина покрай вратите на няколко стаи и накрая се спря пред една врата и протегна ръка към дръжката.

— Ето, това е стаята на Оливия.

Старшата сестра отвори вратата и аз видях много стара жена, излегнала се в леглото си. Четеше някакъв роман и дори не вдигна глава, когато ние тримата влязохме вътре.

— Здравей, Оливия. Ето ги посетителите, за които ти споменах — изрече Емили с ясен, висок глас.

Най-после Оливия се обърна към нас.

— О, здравейте — рече тя. — Обичам да чета.

— Да, Оливия обича да чете — кимна Емили и се усмихна леко, а след това се обърна към Сюзън и към мен:

— Оливия отдавна ни е заблуждавала, при това доста ловко, относно действителното си състояние. Използвала е всички видове трикове, за да ни накара да повярваме, че е много по-тежко болна, отколкото е в действителност. Веднъж, при едно от посещенията на Нора, тя се престори, че получава пристъп, само защото дъщеря й щеше да разкрие нещо, което не би трябвало. Оливия знае, че ние записваме всички визити при нашите пациенти. Оливия е много добра актриса. Не е ли така, скъпа?

Оливия следеше с напрегнат поглед Сюзън и мен, но същевременно слушаше внимателно това, което говореше старшата сестра.

— Предполагам, че да, така е.

— Е, все пак ние всички се съгласихме Оливия да остане тук при нас, в „Пайн Удс“. А в замяна тя се съгласи да ви помогне.

Оливия кимна, без да откъсва поглед от мен и Сюзън.

— Ще ви помогна — прошепна тя. — Имам ли друг избор? — Едва тогава Оливия остави романа настрани и слезе от леглото.

И докато Оливия отиваше до шкафа, Емили отново заговори:

— Всеки път, когато Нора посещаваше майка си, тя й донасяше по един нов роман за четене, макар че не вярваше Оливия наистина да може да го прочете.

Оливия бе стигнала до шкафа и извади оттам една картонена кутия. Успях да видя, че беше препълнена с книги, но имаше и някакви изрезки, както и пликове.

— Преди две седмици Нора спря да идва. Но тогава започнаха да пристигат колети, адресирани до Оливия. Те бяха изпращани от Нора. В един от тези колети дори намерих една бележка — заяви Емили.

Започнах да се вълнувам. Колети. Сигурно бяха проследили откъде бяха изпращани. Нима Нора бе толкова глупава, че да остави адрес на подателя? Звучеше прекалено добре, за да е истина.

И наистина не беше.

Емили обясни, че нищо в тези колети не разкривало нещо относно местонахождението на Нора.

— Нямаше адрес за връщане на пратките. Нито някаква по-специална пощенска марка или щемпел.

Тя се обърна към Оливия.

— Моля те, дай на агент ОʼХара бележката, която получи.

Аз я взех, разгънах листа и прочетох на глас написаното.

„Скъпа мамо, съжалявам, че не мога да те посетя. Надявам се да ти доставя малко радост с новата книга, която ти изпращам. Както винаги с много любов, Нора“

Прочетох още веднъж тези редове, а после поклатих глава.

— И какво толкова специално има тук?

Сюзън побърза да ми разясни:

— Всичко. Колкото и внимателна да е била Нора досега, този път не е внимавала достатъчно.

Тя се взря в Емили.

Аз се взрях в Емили.

Накрая Емили ни обясни това, което очевидно вече бе споделила със Сюзън:

— Погледнете по-отблизо този къс хартия, агент ОʼХара. Вдигнете го на светлината — добави тя. — Ето, виждате ли го сега? Долу, в десния ъгъл?

Вдигнах бележката към прозореца и я приближих към очите си.

Мили Боже!

Листът бе белязан с воден знак. Обърнах се към другите и видях, че Оливия бе започнала да плаче.

— Тя е толкова добра дъщеря. Толкова много ме обича.

111.

Обляна от следобедното слънце, Нора се разхождаше по частната си тераса само по долнището на светлосините си бански, с неизменната си ослепителна усмивка. Отпи от бутилката с добре изстудена минерална вода „Евиан“, после я притисна към бузата си. Още не се бе уморила от гледката на плажа Байе Лонг и блестящобелия пясък, който като че ли се стопяваше в тюркоазеносините води на Карибско море. Дори тя самата не би могла да го проектира по-добре.

Ла Саманя, разположен на остров Сен Мартен, притежаваше завидна репутация като изключително дискретен курорт. Нора се наслаждаваше на най-дискретната част от него. През деня, скрита зад слънчевите си очила „Шанел“, тя бе една от богатите гостенки на хотелския комплекс, излегнала се край басейна. А през нощта — е, докато тя и Джордан се разгорещяваха в леглото, любезният персонал от румсървиса се грижеше за вечерята.

Всъщност през последните няколко дни, също като на меден месец, те нито веднъж не напуснаха вилата си. Слава богу, в Ла Саманя предлагаха и богат избор в менюто за обслужване по стаите — както за закуска, така и за обяд.

— Скъпа, какво предпочиташ за днес? „Дювал-Лерой“ или „Дом Периньон“? — провикна се Джордан от банята.

Решения, решения, винаги трябваше да се взимат решения…

— Оставям на теб да избереш, скъпи — отвърна Нора.

Джордан Моуч, магнат от Далас, влагащ милионите си в търговията с недвижима собственост, беше роден да взима решения. Най-много пари бе спечелил от забележителния курорт Скотсдейл в Аризона, спечелил си славата като Палм Бийч на Запада. Последното му решение засягаше по-сериозно личния му живот. Колко добър ход се бе оказало решението му да ангажира Нора Синклер за обзавеждането на новата му къща малко извън Остин, а после да я възнагради с една малка разходка до Карибите.

Той отново я повика от банята, но този път във връзка с обяда:

— Скъпа, не съзнаваш ли, че не си подходящо облечена?

— Просто се опитвам да постигна равномерен тен навсякъде по тялото си — отвърна лениво Нора. Тя чу как той се засмя в отговор. — Освен това тук е френската половина на острова, скъпи.

По-рано през същата седмица двамата с Джордан се разходиха покрай Гранд Кейс, над плажа на нудистите край Ориент Пойнт. Колкото до Нора, на нея нищо не й струваше да се съблече и да се чувства като у дома си. Но не и Джордан. Обаче нищо не можеше да се направи. Това бе един от местните обичаи, към който той нямаше намерение да се присъединява. Нора дори не се опита да го убеждава. Тя вече бе усвоила един ценен урок: много богатите мъже със задморски банкови сметки не обичаха да се събличат на публично място. Няма съмнение, че имаше нещо общо с усилията им да крият доходите си.

Нора се върна във вилата и се наметна с една от пухкавите бели роби, каквито изисканите хотели са длъжни да осигуряват на заможните си клиенти. Почувства приятния допир до кожата си. Върна се в леглото при Джордан и се сгуши до широката му гръд.

Но все пак оставаше още един проблем.

Не можеше да избие Джон ОʼХара от главата си. Уханието му, вкуса на кожата му, начина, по който той проникваше в мислите й — по-добре от всеки друг от останалите мъже, с които някога бе имала нещо общо.

А това я вбесяваше. Не искаше тези мисли, не искаше, когато бе в прегръдките на някой друг, Джордан Моуч или който и да е, да си мисли само за ОʼХара. Прекалено много болеше. Какво, по дяволите, не е наред с мен? Аз не съм от тези, които се влюбват!

— Слез на земята, Нора — сепна я гласът на Джордан.

Тя се стресна и побърза да се отърси от неприятните мисли.

— Съжалявам, скъпи — каза тя. — Само си мислех колко идеално е всичко около нас.

Той се усмихна.

— Още един ден в рая.

Тъкмо започнаха да се целуват, когато ги прекъсна почукване на вратата. Обядът бе пристигнал.

Джордан стана от леглото и отвори вратата.

— Благодаря — рече той, когато служителите от румсървиса вкараха голямата си количка за сервиране. Бяха облечени с обичайните маратонки и шорти, с ленени ризи и широкополи сламени шапки.

Внезапно шапките изпопадаха по пода.

— Здравей, Нора. Нали ти казах, че пак ще се срещнем — каза ОʼХара.

— Да не си посмял да разговаряш с нея! — извика Сюзън, измъкна своя пистолет и го насочи точно към Нора, излегнала се в леглото. — Свършено е с теб, кучко!

Тогава тя се обърна към Джордан Моуч:

— А вие… вие сте най-големият жив късметлия на този свят.

112.

Този следобед се оказа доста странен, тъй като се случи нещо неочаквано хубаво: аз разполагах със свободно време и възнамерявах да го прекарам със Сюзън. Мъдро решихме да посетим плажа на Ла Саманя, който ни привличаше със своите внушителни размери и приказната си ослепяваща белота. Нататък по брега имаше следи от някогашно корабокрушение.

— Сигурна ли си, че можем да се доверим на местните хора? — попитах Сюзън, когато ни заляха слънчевите лъчи.

— Ти се държиш, сякаш те са като полицаите от Кийстоун26 или нещо подобно — упрекна ме тя.

Имах предвид местната жандармерия, както наричаха полицията на остров Сен Мартен.

Те се бяха нагърбили със задържането на Нора, докато не бъдат напълно готови документите за екстрадирането й, позволяващи да бъде върната в Ню Йорк.

— Може би ще ти се сторя прекалено недоверчив — продължих аз, — но трудно мога да се доверя на полицаи, носещи шорти. Да не говорим за онези другите, с дългите панталони. Видя ли ги? Те са толкова тесни, че можеше да се разбере кой е обрязан.

Сюзън се обърна към мен с онзи неин недоверчив поглед, с който толкова много пъти бях удостояван.

— Млъкни, Джон, и си пий питието.

Тя имаше право. Както винаги досега.

С нашата полицейска дейност тук бе приключено. Нора се озова на безопасно място в полицейския арест и с това на случая бе сложен край. Проверихме даже как са Макс и Джон — младши, за да сме сигурни, че прекарват добре с дядо си и баба си — родителите на Сюзън, — които продължават да ме харесват напук на всичко.

Бяхме тук само за кратко, макар че двамата заслужавахме да останем повече. Излегнати един до друг на приятните плажни шезлонги в този невероятно скъп курорт, съзерцаващи залеза, докато слънцето напусне приказно красивото оранжево небе. По дяволите, дори намерихме време да поплуваме заедно.

Посегнах към моето маи-таи.

— Да вдигнем тост в чест на старшата сестра Емили Бароус.

Сюзън вдигна чашата си, пълна с пина колада.

Облегнах се назад в шезлонга и въздъхнах дълбоко. Усещах се удовлетворен и облекчен. Освен това обаче усещах и нещо, което не можех съвсем ясно да определя, но не беше много комфортно. Нека да го наречем вина.

Погледнах към Сюзън, която изглеждаше невероятно хубава и спокойна. Бях й причинил толкова много болка, че имаше защо да изпитвам вина. Тя заслужаваше нещо много по-добро.

Поех ръката й и нежно я стиснах.

— Съжалявам, толкова много съжалявам.

Тя стисна моята ръка.

— Знам, че съжаляваш — тихо изрече.

И това беше. Щастлив завършек, ако може така да се каже. Аз с моето маи-таи в едната ръка, стискащ с другата ръката на първата жена, която истински съм обичал. А Нора Синклер скоро ще получи доживотна присъда за извършените от нея убийства.

Разбира се, би трябвало да бъда по-предвидлив.

113.

Следващия петък бях в кабинета на Сюзън в Ню Йорк. Бяха ме призовали. Тя току-що бе приключила разговора си с Франк Уолш.

— ОʼХара, даже не знам как да ти го съобщя.

— Карай направо. Предполагам, че пак съм объркал нещо, така ли?

— Не е това, Джон. Касае се за… те са прекратили съдебното преследване срещу Нора Синклер.

Новината ми подейства като удар в корема. Суров, болезнен и напълно неочакван. Необходими ми бяха няколко секунди, преди въобще да успея да осъзная какво ми се говори.

— Какво искаш да кажеш с това, че са прекратили случая?

Сюзън се взря в мен иззад бюрото си с втренчен, немигащ поглед. В очите й прочетох колко е объркана и ядосана, но това бе много добре контролиран гняв.

За разлика от моя.

Закрачих нервно из кабинета й напред-назад, сипейки проклятия, ругатни и закани от всякакъв род, с една дума всичко, което можа да ми хрумне в момента, включително и да отнеса случая в редакцията на Ню Йорк Таймс.

— Седни, Джон — нареди ми тя.

Не можех да седя кротко на стола.

— Не разбирам. Как са способни на това? Та тя е хладнокръвна убийца.

— Знам коя е тя. Тя е една невероятно подла змия. Освен това е напълно побъркана.

— Тогава защо ще я пуснат да си върви?

— Сложно е за обяснение.

— Сложно ли? Това са глупости. Това е абсолютно неприемливо.

— Съгласна съм с теб — заяви Сюзън с премерен тон. — Ако крясъците и ругатните ще ти помогнат да се почувстваш по-добре, моля. Но когато свършиш с изблиците, ще се убедиш, че нищо не си успял да промениш. Защото сделката се урежда на много по-високо ниво.

Мразех миговете, когато тя се оказваше права. Също както тогава, когато ми каза, че съм прекалено ангажиран със себе си, за да спася нашия брак. С което улучи право в целта.

Най-после седнах и поех дълбоко дъх.

— Добре, но защо?

— Всъщност, ако се позамислиш малко, ще откриеш, че знаеш причината.

Отново беше права. Може да го наречете опит за самоопровергаване или за самозалъгване, но аз винаги подозирах, че осъждането на Нора ще представлява сериозен проблем за „добрите момчета“. Ако имаше процес, прегрешението щеше да излезе наяве, а шефовете на Бюрото никак не бяха доволни от перспективата да понесат част от моя срам. Но все някак щяха да го преглътнат, ако проблемът се свеждаше само до това.

Но аз знаех, че тук се криеше нещо повече, много повече.

По дяволите, аз бях въвлечен в тази игра още когато действах под прикритие като Туриста.

Куфарът бе част от всичко това. Списъкът с имена и банковите сметки също беше част от всичко това.

Моят флирт с обвиняемата бледнееше пред това, което бе причина за много по-сериозна загриженост. Нещо много по-чувствително и потенциално много по-притеснително. Особено ако всичко излезеше наяве.

Франк Уолш го бе загатнал още по време на изслушването на моя случай от дисциплинарната комисия: следенето на трафика на пари към и от страната. Излишно е да се обяснява, че това не се постига чрез доброволци, надзираващи дейността на някоя местна банка. Това се осъществява единствено посредством частни споразумения между Секцията за вътрешна сигурност, ръководството на Бюрото и някои от най-могъщите мултинационални банки. Какво е основанието ми за този извод? Следното: единственото, което може да се окаже по-опасно от една терористична група е терористична група със солидна финансова подкрепа. Логиката се оказва удивително проста, нали? Спрете парите им и ще спрете тях самите. Или — което е още по-добре — открийте парите им.

Така ще откриете и тях.

Но единствените прилагани в тази сфера правила се свеждат до това, че въобще няма никакви правила. Което е само друг начин да се каже, че ако не всички, то поне повечето от правилата се оказват незаконни. Ала никой не се тревожи от този подход. Чрез казината или благотворителните организации големите корпорации навсякъде успяват да купуват безогледно. Всичко и всички в този свят. А ние ги разкривахме. Ако парите се местят, ние ги следим изкъсо. Ако пък парите се местят в пълна тайна, ние вече наистина ги проследяваме, и то под лупа. Кодираните банкови сметки, притежание на частни лица, внезапно се превърнаха в нещо значимо, нещо изключително важно.

Здравей, Конър Браун.

Здравей и ти, Нора.

— И така, това е краят, а? — попитах Сюзън.

— Какво друго мога да ти кажа? За тях Нора представлява по-малката от двете злини. — Тя се усмихна насила. — Искам да кажа, какво са няколко умъртвени богаташи в сравнение с опазването на демокрацията в световен мащаб или нещо от този род. Затова са решили да й подарят свободата, ОʼХара. Ако съдя по малкото, което ми е известно, нищо чудно тя вече да е извън затвора.

114.

Нора забързано обиколи няколко пъти Долен Манхатън със своя червен мерцедес, докато накрая се увери, че никой не я преследва. Нито журналистите, нито полицаите. Никой. Тогава насочи мерцедеса по онази отдавна разнебитена серпантина, приличаща по-скоро на трасе за влакче на ужасите, но иначе по-известна като „Уест Сайд Хайуей“, след което се насочи на север към Уестчестър. Нуждаеше се да остане за малко сама, съвсем сама.

Сега вече можеше да смъкне подвижния покрив, за да се наслади на освежаващия бриз, още повече че караше почти със сто и четиридесет километра в час. Господи, тя бе свободна… и се чувстваше на седмото небе. Това бе най-хубавото, което някога й се бе случвало. Бе решила да се скрие за няколко дни в къщата на Конър, да уреди най-после въпроса с цялата мебелировка там, а после да се заеме с планирането на следващите си ходове.

Звучеше едва ли не смешно, мислеше си тя, но може би вече бе настанало време за по-улегнал живот. Наистина да се омъжи за някого и да си имат едно, даже две деца. В първия миг това хрумване я разсмя, но не го отхвърли напълно. Нали и по-странни неща се случваха — като освобождаването й от затвора.

Преди да се усети, мерцедесът я доведе до къщата на Конър, до сцената на местопрестъплението. Колко странно и колко прелестно бе всичко за нея в този ден. Беше абсолютно свободна; беше се разминала с обвинението в убийство. Всъщност прекараните няколко дни зад решетките — по-точно в прочутия затвор на остров Райкър, недалеч от летище „Ла Гуардия“ — превръщаха днешното изживяване в нещо още по-специално за нея. В необикновено жива и възбуждаща реалност.

Нора тъкмо слизаше от колата, когато й се стори, че чу някакъв звук… което й напомни за Крейг, не, за ОʼХара. Ала за какво бе всичко това? Още не знаеше, освен че привличането помежду им бе огромно и истинско, непреодолимо, реално и съвсем емоционално.

Но нали вече бе приключила с Крейг? Ти го зачеркна от живота си.

Нора влезе в къщата, която й се стори малко загадъчно притихнала и определено мръсна, но не чак толкова занемарена. И без това щеше да остане тук само за кратко. А освен това може да се справи с всякакви трудности, нали така?

Отиде в кухнята и разтвори широко вратата на огромния хладилник „Траулсен“. О, господи, какво бедствие! Загнили зеленчуци… и мухлясало сирене!

Грабна първата бутилка „Евиан“, която бе оставена най-отпред, после бързо затръшна вратата на хладилника, преди да й се наложи да стисне носа си, за да не я задуши неприятната миризма.

— Отвратително, просто отвратително.

Избърса бутилката с една чиста кърпа, отвори я и изпи почти половината на един дъх.

А сега с какво да започне? Може би да се отпусне в горещата вана? Или да поплува в басейна? Или да предпочете сауната?

Ала тогава Нора вкопчи двете си ръце в корема си и усети, че повече не може да се крепи на крака.

Стомахът ми гори, помисли си тя, докато оглеждаше кухнята с трескав поглед… но там нямаше никого, освен нея.

Болката експлодира в непоносим спазъм, изкачил се чак до гърлото й. На Нора й се стори, че вече и да диша не може. Искаше да повърне, ала даже и на това не бе способна.

Тогава се стовари на пода, безпомощна да предотврати дори падането си.

Навярно бе ударила лицето си в теракотата, но дори не обърна внимание на това. Нищо вече нямаше значение, освен този невероятно силен, изгарящ огън, който я разяждаше отвътре. Погледът й се замъгли. Това бе най-страшната болка, която бе изпитвала през целия си живот, поразила цялото й тяло, парализирала изцяло способността й за съпротива.

И тогава Нора чу нещо — някакви стъпки, приближаващи кухнята.

В къщата имаше още някой.

115.

Нора отчаяно се опитваше да разбере кой беше. Кой можеше да бъде? Не виждаше добре. Всичко пред очите й бе толкова замъглено. Имаше усещането, че тялото й се разпада.

— ОʼХара? — провикна се тя. — Ти ли си? ОʼХара?

И тогава видя как някакъв силует се появи на прага на кухнята. Но не беше ОʼХара? Тогава кой?

Някаква блондинка. Висока. Някак си позната, смътно напомняща на… Кого? Най-после тя се изправи пред Нора.

— Коя си ти? — отчаяно зашепна Нора, докато ужасната горещина изгаряше гърлото и гърдите й.

Непознатата жена вдигна ръка… и свали главата си. Не… това бе само нейната коса, по-скоро перуката бе това, която онази смъкна с един замах.

— Това ще ти помогне ли, Нора? — попита тя. — Позна ли ме сега?

Отдолу се оказа с къса пясъчноруса коса — и едва тогава Нора осъзна коя е тя.

— Ти! — ахна Нора.

— Да, аз.

Елизабет Браун — сестрата на Конър. Лизи.

— Отдавна съм по следите ти, Нора. Само колкото да се уверя какво си извършила. Убийца! Дори не бях сигурна дали още ме помниш — процеди тя. — Поначало не съм от най-запомнящите се личности.

— Помогни ми — зашепна Нора. Ужасното изгаряне вече достигна главата… лицето й… навсякъде. Беше кошмарно, най-лошата болка, която можеше да си представи. — Моля те, помогни — замоли се тя. — Моля те, Лизи?

Нора вече не можеше да вижда лицето на сестрата на Конър, ала все пак можа да чуе думите й:

— Няма никакъв шанс за това в ада, закъдето си се запътила, Нора.

116.

Някой бе предал едно мистериозно съобщение в полицията в Брайърклиф Манър: „Залових вместо вас убийцата на Конър Браун. Сега тя е в къщата. Елате и си я приберете“.

От местния полицейски участък се свързаха с мен в централата на Бюрото в Ню Йорк и аз пристигнах в Уестчестър за рекордно кратко време — около четиридесет минути благодарение на безумно бързото шофиране първо през града, после покрай Соу Мил Паркуей, като накрая излязох на магистрала 9.

Заварих половин дузина коли от местната полиция, както и от щатската, паркирани по кръговата автомобилна алея пред къщата на Конър Браун. Съответно и линейката на спешната помощ от болницата в Уестчестър. Поех дълбоко дъх и бавно се измъкнах от колата, ала после не издържах и се втурнах към външната врата. Господи, наистина треперех като лист.

Трябваше да покажа служебната си карта на патрулния полицай в преддверието.

— Те са в кухнята. Намира се направо по корид…

— Зная къде е! — безцеремонно го прекъснах аз.

Осъзнах, че не бях готов за това едва когато прекосих всекидневната и къта за хранене на път за кухнята. Всичко тук ми бе до болка познато и това правеше нещата още по-тежки, макар че всъщност не бях сигурен. Хем бях там, хем не бях, като че ли наблюдавах себе си отстрани, като в някакъв лош, много лош сън.

Експертите от отдела за съдебна медицина вече се бяха заели за работа, което означаваше, че следователите бяха приключили. Познах Стринджър и Шоу от екипите по съдебна медицина. Бях работил с тях преди за кратко, когато замисляхме как да заложим капана на Нора със застрахователната полица.

Тялото й бе още там, проснато край шкафа в кухнята. Край него се търкаляше счупената бутилка с минерална вода. Подът бе посипан с парчета стъкло. Един фотограф от полицията се бе заел със снимките и светкавиците от неговия апарат ми се сториха като експлозии.

— Е, най-после някой е успял да й види сметката. — Шоу се надигна и пристъпи към мен. — Била е отровена. Някакви блестящи идеи?

Поклатих глава. Не разполагах с нито една блестяща идея.

— Нямам. Но ми се струва, че няма да се наложи да чакаме дълго, за да се разреши случаят.

— Получи си това, което си е заслужила, а?

— Нещо такова, макар че това е доста мъчителен начин да си отидеш от този свят.

Отдръпнах се от Шоу, защото се нуждаех от малко тишина, защото имах нужда да се съвзема. Или може би просто ми се искаше да го ударя, което той не заслужаваше.

След което отидох да видя Нора.

Махнах с ръка на фотографа:

— Дай ми една минута.

Коленичих, подготвен — доколкото можех — за най-лошото, за да я погледна в лицето. Беше страдала до самия край, в това нямаше съмнение, но въпреки това си оставаше красива, все още си беше Нора. Дори познах бялата ленена блуза, която толкова често носеше, както и любимата й гривна с диаманти на китката й.

Не знам какво всъщност изпитвах, но ми бе невероятно тъжно за нея. Задавих се. Беше ми малко тъжно и за мен самия, и за Сюзън, и за децата ни. Как, по дяволите, можа да се случи всичко това? Понятие нямам колко дълго съм съзерцавал тялото на Нора, но когато най-после се изправих, видях, че в кухнята всички са притихнали и никой не откъсва поглед от мен.

Неуместен бях тук, знаех го. Точно това би трябвало да бъде второто ми име.

117.

Същия следобед се прибрах в Манхатън. През целия път радиото свиреше с все сила, но нямаше кой знае какво значение. Умът ми бе другаде. Знаех точно какво искам да направя сега; какво трябваше да направя. Смъртта на Нора бе фокусирала нещата съвсем ясно в съзнанието ми. Дори бях сигурен, че никога не съм я обичал. Ние се използвахме един друг и резултатът бе ужасяващо трагичен.

Върнах се в кабинета си и останах там само колкото да грабна една папка. Трябваше да посетя един друг кабинет, и то веднага. Нагоре по високите етажи, където играят големите играчи.

— Ей сега ще те приеме — уведоми ме секретарката на Франк Уолш.

Влязох и заех мястото пред внушителното дъбово бюро на Уолш.

— Джон, на какво дължа това удоволствие? — попита той.

— Искам да си поговорим с теб за някои неща. Между другото Нора Синклер е мъртва.

Уолш се престори на изненадан, а аз веднага се зачудих дали наистина е така. Малко са нещата, които пропускаше покрай ушите и очите си, иначе не би оцелял през всичките тези години начело на централата на Бюрото в Манхатън.

— Предполагам, че това опростява нещата — рече той. — А ти добре ли си?

— Добре съм, Франк.

Той изпъна тънките си съсухрени пръсти.

— Но май не много добре, така ли? Какво не е наред?

— Нуждая се от почивка. Заслужих си я. Така че съм дошъл тук, за да поискам отпуск, Франк, при това платен. Напоследък ми се насъбра доста работа. Редувах двойни смени и всичко останало.

Като че ли най-после успях да изненадам Франк Уолш.

— Хм — промърмори той след кратък размисъл. — Но преди да отхвърля молбата ти, Джон, бих искал да те попитам: има ли още нещо, което би искал да ми съобщиш?

— Направил съм си едно копие — кимнах аз.

И плъзнах папката по бюрото към него.

— И какво има в тази папка?

— Описано е съдържанието на онзи куфар, Франк. В него имаше и някакви дрехи, според мен оставени само за предпазване на устройството от сътресения или в случай че бъде отворено не от когото трябва.

Уолш кимна замислено.

— Изглежда като че ли наистина е било отворено не от когото трябва.

— А може би е било отворено именно от когото трябва. Сюзън каза, че всичко това било в името на световната безопасност. Проследяване на фондовете на терористичните групировки, паричните трансфери към и от чужбина, проверки на всички незаконно открити офшорни банкови сметки. Нали именно в тази връзка ние, напълно случайно, попаднахме на следите от престъпленията на Нора? Точно по това време тя бе прехвърлила голяма сума и ние я заловихме благодарение на тази следа.

Уолш кимна, след което за моя изненада се усмихна широко. Но в усмивката му имаше нещо мазно, което го издаде. Някаква неискреност, примесена със зле прикрита нервност.

— Точно така стана, Джон.

— Приблизително така — възразих му аз, — само че не точно. Сюзън ти е повярвала на историята, Франк, но мен нещо ме смущава. Как се стигна дотам, че ФБР и Секцията за вътрешна сигурност, докато са проследявали фондовете и банковите сметки на терористите, неведнъж са заобикаляли законите? Обществото и медиите ни сигурно ще проявят небивало жив интерес към цялата тази загадка.

Франк Уолш вече не се усмихваше, но продължаваше да ме слуша напрегнато.

— Да, позволих си да надникна в куфара. И когато го сторих, си казах, че някой ден неговото съдържание може да ми послужи за нещо. Просто така, за самосъхранение. Защото тогава все още нямах никаква представа как ще се развият събитията. Отвори този кафяв плик, Франк. Надзърни в него. Но се приготви за нещо, от което ще ахнеш. Или може би не.

Той въздъхна тежко, но отвори плика.

Това, което намери вътре, бе нещо съвсем дребно — колкото човешки пръст. Едно свръхминиатюрно устройство „Флаш Драйв“, от онези, които могат да се свържат към всеки компютър. Предлага се само за 99 долара. Моето копие на оригинала.

— А това тук е разпечатката на файла. С много любопитна информация. От пръв поглед си личи, че въобще не става дума за терористични фондове.

— Така ли? — повдигна вежди Уолш и спокойно поклати глава. — Тогава какво е, Джон?

Сега бе мой ред да се усмихна широко.

— Нали знаеш, не мога да съм напълно сигурен и искам предварително да те уверя, че не съм горещ поддръжник на нито една от нашите политически партии. Честно казано, Франк, през годините ми се е случвало да харесвам президенти и от двете партии. И какъв ме прави това, не знам. Агностик?

— Какво има в разпечатката, Джон?

— Ето какво мисля. Някой в Бюрото проследява парите, внасяни или изтегляни от няколко тлъсти офшорни сметки. Някои хора се опитват да укриват доходите си, които се оказаха приблизително около милиард и половина долара. Но най-странното, Франк, бе това, че всичките имена в тази разпечатка се оказаха дарители или „привърженици“ на опозиционната политическа партия. Какво ще кажеш по този въпрос? Или предпочиташ сам да си отговоря? Добре. Ще ти кажа само, че ако Нора Синклер бе изправена пред съда с обвинение в убийство, това щеше да окаже доста неблагоприятен ефект върху репутацията на Бюрото, както и на управляващата партия. Дори можеше да се стигне до обвинения в погазване на етичните норми и действащите в страната закони. Което би било много по-пагубно за авторитета им, отколкото за моя бе това, че чуках Нора Синклер, за което между другото сега се срамувам безкрайно много.

Надигнах се от стола и едва сега усетих, че краката ми леко треперят. Кой знае защо, може би поради някаква странна причина се протегнах и стиснах протегнатата към мен ръка на Франк Уолш. А може би защото и двамата знаехме, че е време да се сбогуваме.

— Получаваш отпуск, при това платен — заяви той. — Имаш право на почивка, Джон. Заслужи си я.

След това се запътих към вратата, излязох и поех към дома — към Ривърсайд.

Към Макс, Джон — младши и Сюзън — ако тя ме приемеше отново. И да ви призная, ама съвсем честно, през цялото пътуване до Кънектикът се молех само за това.

А Сюзън, моята невероятна, чудесна Сюзън, наистина го направи.