Меден месец

86.

През целия път до Брайърклиф Манър Нора непрестанно държеше пръста си върху бутона „Търсене“ за превключване на станциите по радиото. Никъде не намери приятна музика. В повечето случаи се натъкваше на рап боклуци, от които й идеше да се разкрещи. Ето, най-после го улучи! Не беше на себе си от гняв. Невъзможно й бе да потуши загнездилото се в гърдите й безпокойство. Не се дължеше само на огромното количество изпито кафе. Мислите за ОʼХара бяха опънали нервите й докрай.

Затова, когато мобилният й телефон иззвъня, тя така рязко подскочи, че колата едва не излезе от шосето.

Беше той!

Първата й мисъл бе още сега да се разправи с него, само с няколко думи да му разкрие, че вече знае всичко за неговата подла игра. Но когато протегна ръка към телефона, реши да не избързва. ОʼХара нямаше да се отърве толкова лесно.

Нора погледна първо към екрана на мобилния телефон, където се изписваха номерата на тези, които я търсеха. Но заслепена от слънцето, не успя да го различи. Няма значение, предчувстваше, че е той.

— Ало?

— Къде изчезна?

Дотук с предчувствията. Леко раздразненият глас от другия край на линията принадлежеше на Джефри. Едва сега си спомни, че не бе отговаряла на обажданията му през последните два дни.

— Много съжалявам, скъпи. Тъкмо мислех да ти се обадя — успокоително замърка тя. — Но ти ме изпревари.

Той моментално омекна.

— Боже, започнах да се тревожа за теб, скъпа. Нямах никаква представа къде си.

Трябваше спешно да измисли някакво извинение, но да е по-достоверно.

— Всичко се обърка заради същата онази моя клиентка, проклета да е, толкова ме измъчи. Разбираш ли, говоря ти за същата онази досада, която заплаши, че ще се откаже от услугите ми, ако не я придружа лично при избора на тъканите.

— Как мога да я забравя? Та нали тъкмо тя ни провали миналия уикенд.

Нора замълча. Имаше нещо застрашително в мълчанието й.

— О, не! — извика той. — Не ми казвай.

— Ще се опитам да се измъкна.

— А какво още иска тя този път?

— Иска да посетя къщата й в Ийст Хамптън и да хвърля един поглед на новата й оранжерия. Работата е в това, че тя наистина е сред най-добрите ми клиенти, при това една от първите.

— Забрави ли, че утре е петък, Нора? Кога ще знаеш със сигурност?

Той е бесен. Нарича ме Нора само когато е ядосан.

— Ще ти се обадя още днес, следобед. Повярвай ми, само мисълта, че ще се наложи да прекарам още един уикенд с тази жена, ме подлудява. Липсваш ми.

— И аз се тревожа за теб, скъпа. Струваш ми се доста потисната. Наред ли е всичко?

— Да, всичко е наред. — В главата й се мярна лицето на ОʼХара. — Знаеш как понякога само един-единствен човек може да ти опъне нервите до скъсване.

— Това е още една причина да бъдеш с този един-единствен човек, който може да те накара да се почувстваш по-добре — убедено заяви Джефри. — Ще ми се обадиш ли по-късно? Обичам те.

Нора обеща да му позвъни и завърши със задължителното: И аз те обичам, скъпи.

Нора беше доволна от настоящия си „мъж за издръжка“, но вече започваше да й писва. Напоследък й ставаше все по-трудно да съгласува лъжите си, а това означаваше, че се подлага на голям риск. Ала въпреки това нямаше намерение да си пропилее уикенда с Джефри, преди да си разчисти сметките с ОʼХара заради унижението, на което я бе подложил.

След броени минути стигна до центъра на Брайърклиф Манър. Като по чудо, намери място за паркиране, излезе от колата и погледна към фирмената табела над прозорците на втория етаж.

На нея бе изписано: „Сентениъл Уан Лайф Иншурънс“.

Прочете името бавно, за да се увери, че първия път не бе пропуснала нещо. Вече нищо нямаше да приема на доверие.

Никога вече, ОʼХара.

87.

— Здравейте. С какво мога да ви помогна?

Нора се взря през слънчевите си очила към приветливата млада жена, седяща зад бюрото — някъде в средата на двадесетте, с интелигентен поглед, явно притежаваща солидна квалификация за тази работа.

— Искам да се срещна с Крейг Рейнълдс. Той тук ли е?

Тя забеляза, че младата служителка се поколеба за миг. Сигурно и тя бе в играта. Трябваше да признае, че не беше съвсем лоша актриса.

— Съжалявам, но точно сега господин Рейнълдс отсъства.

Нора погледна часовника си.

— Да не би да е на обяд? Може би в „Амалфи“?

— Всъщност днес той е в командировка.

— Тогава знаете ли кога ще се върне?

— Предполагам, че в понеделник — промърмори младата служителка. — Имате ли уговорена среща с него? Желаете ли да ви запиша за следващите дни?

— Не. Крейг ми каза да се отбия. Но може би и вие ще успеете да ми помогнете. Дойдох, за да получа копие от застрахователната полица.

В очите на служителката отново се мярна някакво колебание, последвано от кратко проблясване. Но като цяло тя се справяше отлично с ролята си.

— Ваша ли е тази застрахователна полица? — заинтересува се служителката.

— Не, но аз съм бенефициент по нея.

— Разбирам. — Младата жена поклати глава. — За нещастие мога да дам копие от документа само на истинския притежател на застрахователната полица.

Нора погледна към името на служителката, изписано на поставката на бюрото.

— Името ви е Моли, нали не греша?

— Да.

— Е, Моли, работата е там, че ще бъде доста трудно да се изпълни това изискване. Причината е, че истинският притежател на тази застрахователна полица е мъртъв.

— О, господи, много съжалявам!

— Също и аз, уверявам ви. Той беше мой годеник.

Лицето на Моли просветна за миг.

— Да не би да сте госпожица Синклер?

— Откъде знаете за мен?

Моли погледна през рамо, сякаш искаше да подчертае колко е малък офисът.

— Тук работят само двама служители. Затова съм запозната с вашия случай. Още веднъж искам да кажа колко много съжалявам.

Нора свали слънчевите си очила и се втренчи право в очите на Моли.

— В такъв случай предполагам, че няма да бъде проблем да ми дадете копие от застрахователната полица?

Моли примигна два-три пъти, преди да се разтопи в приветлива усмивка.

— Разбира се, че не. Нека само да проверя дали ще мога да я намеря в кабинета на господин Рейнълдс.

И докато служителката търсеше в задната стая, Нора огледа помещението. Офисът наистина бе доста малък, но по всичко приличаше на законно действащ филиал. Навсякъде бе отрупано с папки и разпечатки. Ала все пак нещо не беше съвсем наред. По-точно Моли. За човек, който претендира да е запознат с всичко в офиса, тя прекаляваше с импровизациите.

След малко се върна от задната стая… с празни ръце. Поклати глава.

— Извинете ме, госпожице Синклер, ала не можах да открия вашата полица — обясни тя.

Нора докосна с пръст слепоочието си.

— Знаете ли какво? Току-що осъзнах нещо. Крейг ми бе споменал, че често носел документи в кабинета си в централата в Хартфорд.

— Така ли? О, тогава трябва да е там.

За секунда задържа погледа си върху лицето на Моли. Младата служителка вероятно бе разигравала многократно тази сцена. Но очевидно нейният „шеф“ бе забравил да й нареди да повтаря пред посетителите, че централата на „Сентениъл Уан Лайф Иншурънс“ се намира не в Хартфорд, а в Чикаго.

Нора си сложи отново слънчевите очила.

— В такъв случай защо пък да не изчакам до понеделник, когато Крейг ще се върне.

— Ще му предам, че сте идвали тук, нали нямате нищо против?

Сигурна съм, че ще го направиш, Моли.

Нора се върна в колата си и веднага грабна мобилния си телефон. ОʼХара бе объркал целия й живот, превръщайки го в лабиринт от заплетени нишки. Натисна бутон 2 за ускорено избиране на записаните в паметта по-важни телефонни номера. Именно оттук трябваше да започне. Бързината — това бе решаващият фактор в играта. Трябваше да действа бързо и да разплете всички объркани нишки.

— Ало?

— Имам чудесни новини, скъпи — започна тя.

— Отърва ли се от онзи досаден ангажимент?

— Да. Така че ще бъда изцяло твоя за целия уикенд.

— Фантастично! — провикна се Джефри. — Умирам да те видя.

88.

Всичко бе странно притихнало, когато ние тримата потеглихме към нашия много специален лагер, където щяхме да прекараме вечерта. Очакваше ни незабравимо преживяване. Затова всичко трябваше да бъде безупречно.

— Тате, няма ли да ни се карат?

Обърнах се назад към Макс, по-малкия от моите две момчета. Едва шестгодишен, той все още не можеше да се оправя с понятието „отговорност“. Междувременно се оказа, че май баща му е този, който много повече се нуждае от опреснителен курс по темата. Макар и не във връзка с конкретния повод.

— Не, защото разполагаме със специално разрешение за тази вечер — обясних аз.

— Да бе, тъпако — изтърси Джон — младши. — Татко няма да ни вземе със себе си, без първо да попита. Нали така, татко?

Деветгодишният Джон — младши отдавна бе открил противното предимство, от което не забравя да се възползва всеки по-голям брат.

— По-кротко, Джей Джей — скастрих го аз. — Макс зададе добър и доста разумен въпрос. Браво, Макс!

— Да-а! — кресна Макс. — Разумен!

Усмихнах се на себе си и ускорих крачка.

— Хайде, момчета, вече почти стигнахме.

При едно от предишните ни пътешествия ги бях отвел в Мечата планина, за да проследим пътеките на някогашните воини от племето на мохауките. Дори бях завел момчетата за една седмица в парка „Йелоустоун“. А сега имах нужда от нещо по-различно. Или може би просто се опитвах да потуша угризенията си заради вината ми в историята с Нора. Както и да е, бях получил разрешение за една нощ с момчетата и бях решил да си прекараме незабравимо.

Когато стигнахме крайната цел, отново се обърнах към тях:

— Е, как ви се струва, момчета?

Макс и Джон — младши зяпаха с широко разтворени очи и провиснали челюсти. За миг останаха безмълвни… а аз — безкрайно запленен от гледката. Не бяха толкова много местата за отдих в Бронкс, но аз бях сигурен, че съм открил най-доброто.

— Добре дошли на стадиона на „Янките“, момчета.

Синовете ми веднага захвърлиха раниците си и се завтекоха към игрището. Наоколо нямаше жива душа, понеже бе късно следобед. Никой, освен нас тримата. Дерек Джетър23 и съотборниците му играеха някъде по Западното крайбрежие и сега стадионът им бе на наше разположение. Тук, където се бе подвизавал самият Бейб Рут!24 Само заключете, когато си тръгвате, ми бе казал моят приятел. Не му се искаше да бъде в дълг на един агент от ФБР.

Аз отвързах торбата и извадих необходимото оборудване: бухалки, ръкавици, шапки, фланелки, около дузина протрити топки.

— Хайде, кой иска да бие първи?

— Аз, аз, аз!

— Не, аз, аз, нека аз!

И докато последните лъчи на слънцето се скриваха зад огромното табло за резултатите и високите трибуни, ние — моите двама синове и аз, преживяхме незабравими мигове на стадиона на „Янките“.

— Наистина ли ще спим тук? — попита с възторжен тон Джон — младши.

— Разбира се, тъпако! — извика Макс, амбициран да изравни резултата с брат си. — Нали така ни каза татко.

— Точно така, казах го. — Отидох до торбата и взех комплекта с принадлежности за сгъваемата палатка. — А сега накъде ще я ориентираме?

С един пръст посочих към централното поле, а с друг — към хоумбазата.

— Слушайте какво ще кажа. Ще направим компромис и ще я обърнем към трета база. Именно там играеше моят любим състезател от „Янките“, когато бях на вашите години.

— И кой бе той? — полюбопитства Джон — младши.

— Крейг Нетълс — отвърнах. Винаги съм харесвал името Крейг.

Момчетата и аз се заехме с разпъването на палатката. Всъщност повечето работа легна на моите плещи, докато Макс и Джон — младши продължаваха да вилнеят по терена. С пламнали от вълнение лица, се редуваха в нанасянето на ожесточени удари по топката. Беше невероятна радост да ги гледаш отстрани. Може би най-после бях въвел ред в своите приоритети.

89.

Прегръщаха се и се целуваха като двойка разгорещени тийнейджъри в преддверието на къщата в Бак Бей. Нора току-що бе пристигнала.

— Каква наслада — въздъхна Джефри, докато я обгръщаше плътно с ръце и галеше косите й. — Ще те имам до себе си през целия дълъг уикенд. Представи си само.

— Не ставай саркастичен точно сега. Чувствам се виновна, че те отнемам от новия ти роман — каза тя. — Зная колко малко ти остава да го завършиш.

— Ако искаш да знаеш, нямам какво да завършвам.

Тя го изгледа смутено, а той се ухили дяволито.

— Нима си го свършил?

— Вчера, след едно маратонско писане през цялата нощ. По някакъв начин трябваше да преодолея раздразнението, което ме обзе, след като не те открих по телефона.

— Така ли? — учуди се тя и закачливо го тупна по гърдите. — Тогава трябва по-често да те оставям да висиш на телефона, без да можеш да се свържеш с мен.

— Забавно е, че го казваш.

— Какво искаш да кажеш?

— Това за висенето. Промених края на романа. Точно по този начин умира главният ми герой, увиснал на въжето.

— Наистина ли? Дай ми да го прочета!

— Ще ти го дам, разбира се, но първо искам да ти покажа нещо. Ела с мен.

— Да, господарю мой. Навсякъде ще те последвам.

Той улови ръката й и я поведе нагоре по стълбите. Отминаха библиотеката и се насочиха право към голямата спалня.

— Ако си решил да ми покажеш това, за което си мисля, че искаш да ми покажеш, искам да ти напомня, че вече съм го виждала, скъпи — подразни го тя.

Той се засмя.

— Само за това си мислиш!

Оставаха няколко крачки до вратата на спалнята, когато Джефри спря и се обърна към нея.

— А сега затвори очи — прошепна той.

Нора се подчини и той я въведе вътре.

— Добре, сега вече можеш да си отвориш очите — разреши й домакинът.

Нора още веднъж се подчини на заповедта му. И веднага възкликна смаяно:

— Боже мой!

Погледна към Джефри и после обратно към стената над камината. Приближи се плахо, съвсем бавно. Насреща я гледаше картина с маслени бои — нейният портрет.

— Е, какво ще кажеш за картината?

— Красива е — промълви Нора, преди да съобрази как би могло да прозвучи това на Джефри, след като на портрета бе изобразена именно тя. — Искам да кажа…

— Не, права си, наистина е много красива, не мога да го отрека. — Той я обгърна с ръце, както бе застанал зад нея, и отпусна глава на рамото й. — Не би могло да бъде иначе, нали?

Тя продължаваше да се взира безмълвно в картината, докато накрая очите й се наляха със сълзи. Той наистина много я обичаше. Нямаше място за съмнение. Портретът красноречиво изразяваше това, което изпитва към нея, как я възприема.

Джефри я притисна още по-плътно към себе си.

— Виждаш ли, не те доведох тук, за да ти покажа леглото, а само това платно. — Той погледна през рамо към четирите махагонови колони на леглото. — Разбира се, след като вече сме тук…

Нора се извърна с лице към него.

— Ти наистина знаеш как да вкараш едно момиче в леглото си, нали?

Лицето му светна в самодоволна усмивка.

— Каквото и да ми струва това.

— Обичам те.

— И аз те обичам.

Те се целуваха, докато се събличаха, като в същото време бавно напредваха към леглото. Той нежно я повдигна — стори му се лека като перце в силните му ръце. Положи я на леглото и за миг се спря, загледан в тялото й, преди да легне до нея. Не смееше дори да мигне, защото искаше да се наслади докрай на гледката. И Нора му позволи. Той заслужаваше да се любува на голотата й. Нали беше толкова добър с нея.

Започнаха да се любят много бавно и нежно. Но после продължиха в трескав ритъм, неподвластни на никакви задръжки. Ръцете и краката им се сплитаха като запалени фитили. Докато най-после експлодираха. Или поне Джефри, докато Нора разиграваше перфектно своята роля, също като Мег Райън в Когато Хари срещна Сали, само че без комичен ефект.

Измина минута в прегръдки, без никой да промълви дума. Джефри въздъхна дълбоко и с нежелание се превъртя на една страна.

— Гладен съм — каза той. — А ти?

Нора надигна глава от възглавницата. Нямаше начин да не погледне към портрета на стената и за миг се взря в собствените си очи. Запита се дали има друга жена в света, която да прилича на нея.

— Да — най-после тихо промълви Нора. — И аз съм гладна.

90.

Когато Джефри влезе в кухнята, Нора, с вид на богиня, бе застанала до безупречно лъснатата печка „Вайкинг“.

— Имаше право — обади се той. — Душът ми се отрази много добре.

— Ето, видя ли, нали ти казвах. Нора знае най-добре.

Той надникна през рамото й към тигана.

— Сигурна ли си, че с нищо не мога да ти помогна?

— Не е нужно, скъпи. За всичко съм се погрижила.

Тя посегна към дървената шпатулка. Наистина нямаше с какво да й помогне, нали? Вече бе решила. Когато той седна до масата, тя за последен път подхвърли златистия омлет в тигана.

Няма връщане назад. Трябва да го направя. Точно тази вечер.

— О, забравих да ти кажа — сепна се той. — Онзи фотограф от списанието ще се появи тук следващия уикенд. Каза, че искал в събота следобед да ни направи снимки за статията.

— Да разбирам ли, че вече си обмислил всичко и си взел решение?

— Относно това да съобщя на света какъв истински късметлия съм аз? Да. Джефри Уокър и Нора Синклер са едно благословено от съдбата семейство. Ако не друго, то сега повече от всеки друг път съм готов да обявя пред света, че съм женен.

Тя едва не се задави от смях.

— Какво толкова смешно има?

— Звучиш като бизнесмен, предлагащ акциите си на борсата — обясни му Нора, върна се при печката и изсипа омлета на Джефри в чиния. Време беше да му сервира вечерята.

Тя седна на стола срещу неговия и няколко минути го наблюдава мълчаливо как поглъща хапка след хапка. Изглеждаше безкрайно щастлив и доволен. Пък и защо не?

Накрая Нора реши да наруши тишината:

— Ще ми кажеш ли нещо повече за новия роман? Наистина ли завършва със сцена край бесилката?

Той кимна.

— Описвал съм гилотини, дуели с шпаги, клади и какво ли още не, но никога досега не съм използвал доброто старомодно обесване. — Внезапно вдигна ръце към гърлото си, като че ли се задави точно когато искаше да се засмее.

Нора също се опита да се усмихне.

— Знаеш ли, Нора, трябва да поговорим за…

— Нещо не е наред ли?

Джефри бавно отвори очи.

— Нищо — тихо изрече той със свито гърло. Изкашля се. — Та какво ти казвах? О, да, ние трябва да поговорим за…

Отново спря. Нора внимателно следеше промяната и изражението на лицето му. От лекарството определено имаше ефект, но тя се тревожеше, да не би да не е сложила достатъчно. Досега би трябвало да е много по-зле. Нещо не беше наред.

— Та какво казах? — попита той с глас, напрегнат от стремеж да не демонстрира слабост.

Малко след този последен въпрос той започна да се тресе на стола си. После започна да повтаря като развалена грамофонна плоча: „Ние трябва да поговорим за… да поговорим за… за медения месец“. Накрая не издържа и се хвана с две ръце за корема, гърчейки се от болки. Погледна безпомощно Нора в очите.

Тя стана и отиде до мивката, за да напълни чаша с вода. Докато бе с гръб към него, чевръсто добави праха в чашата — много силна доза простигмин, или както първият й съпруг — кардиологът Том Холис, обичаше да го нарича последния ритник. Комбиниран с хлорхининовия фосфат, който Нора бе забъркала в омлета, този препарат щеше да ускори колапса на дихателната дейност и в крайна сметка да причини сърдечен удар. Цялата тази смес се абсорбираше напълно от организма.

— Ето, вземи това — каза тя на Джефри и му подаде чашата.

Той се разкашля и едва чуто изломоти:

— Ка… какво е това? — запита, неспособен да фокусира погледа си върху шипящата течност.

— Просто го изпий — посъветва го Нора. — То ще се погрижи за всичко. Цоп, цоп. Фъс, фъс.

91.

Той искаше да се добере до отговорите; нуждаеше се от тях, за да направи верни заключения. Трябваше да подреди липсващите парченца от мозайката.

Цялата тази главоблъсканица внезапно се превърна в нещо много лично за ОʼХара. Или Туриста.

Мистериозният файл, който той бе спасил пред Гранд Сентръл Стейшън.

Списъкът с имената, адресите, банковите сметки и сумите в тях.

Младият доставчик на пици, който се опита да го убие.

Но кой стоеше зад всичко това? Истинският продавач, изнудвачът?

Нима бе някой от неговите хора?

Какво искаха те? Знаеха ли, че е направил копие на файла? Или само го подозираха? Или просто искат да се подсигурят, в случай че той притежава тази безценна информация?

Те не ми вярват. Нито аз вярвам на тях.

Уютна и мила картинка.

Накъде е тръгнал светът…

Така че той се опитваше да се възползва от всеки свободен час — както например в деня след чудесното прекарване с момчетата на стадиона на „Янките“, — за да работи върху имената от файла, опитвайки се да подреди пъзела. Но трябваше да признае, че не беше някакъв гений в тази област.

Най-сетне бе стигнал до това заключение.

Всички хора от списъка незаконно прехвърляха парите си в офшорни банкови сметки.

Възлизащи някъде над един милиард долара.

Беше се свързал с няколко от банките, изброени в списъка, но вероятно това не бе правилният подход.

Беше звънял в домовете на неколцина от компрометираните личности. Но и това нямаше да помогне. Какво можеше да очаква от тях? Да си признаят ли?

В късната неделна вечер той четеше страниците за модата в „Ню Йорк Таймс“. Интересът му се дължеше на съвсем други причини. Причини, свързани единствено с Нора Синклер. За да може по-късно да има за какво да разговаря с нея.

И ето че го видя!

Страхотно!

Бинго!

Ето три, не, четири, пет, девет, единадесет имена от списъка — всички присъстваха на едно и също бляскаво светско парти в „Уолдорф Астория“.

Така най-после разбра — изнудването, мошеничествата, паниката, разбра дори защо той е въвлечен да следи всичко да бъде наред. Сега осъзна съвсем ясно защо някой толкова силно жадува да го убие — просто защото той може би знаеше нещо.

Което, както се оказа напоследък, не бе лишено от основания.

ОʼХара вече знаеше много повече, отколкото му се искаше.

И за двата случая, в които действаше под прикритие.

92.

Давай, ОʼХара, давай по-бързо! Размърдай се! Сюзън иска арест, а това означава, че аз трябва да превключа на „ускорен режим“ и дори може да се допусне, че негласно ми е разрешено да заобикалям някои правила. Поне така го тълкувах аз. Разбира се, понякога чувах само това, което ми се искаше да чуя.

Докато седях в стола срещу бюрото на Стивън Кеплер, не можех да не обърна внимание на някои подробности. Първо, адвокатът наистина имаше доста неприятна прическа. Както и прекалено голяма черепна площ за толкова малко коса. Второ, приятелят на Нора — „приятел“ само по данъчна линия, разбира се, днес изглеждаше доста изнервен.

Разбира се, малцина са тези, които не се изнервят в присъствието на агент от ФБР, макар повечето от тях да нямат основания за това.

Постарах се отначало да го поотпусна с кратък и безобиден увод на най-общи теми, след което измъкнах фотографията от джоба на сакото си: отпечатано от принтера копие от една от онези снимки, които бях направил с моя никон още през първия ми ден в Уестчестър.

— Познавате ли тази жена? — попитах аз, като задържах снимката пред лицето му.

Той се наведе през бюрото и бързо отвърна:

— Не, не мисля.

В отговор протегнах ръка, за да може да се взре по-добре.

— Ето, вижте я по-отблизо. Моля ви.

Адвокатът пое снимката и разигра сценка, достойна само за изпълнител на второстепенни роли: смръщи вежди, задържа задълго присвитите си очи върху въпросното изображение, а накрая преигра със свиването на рамене и поклащането на глава.

— Не, не ми изглежда позната — заяви той. — Но дамата наистина е много хубава.

Стивън Кеплер ми върна снимката, а аз се почесах по брадичката.

— Доста странно — констатирах аз.

— Какво му е странното?

— Как така тази хубавица има вашата визитна картичка, а вие твърдите, че не я познавате?

Той се размърда неудобно на стола си.

— Може би някой й я е дал — подхвърли събеседникът ми.

— О, да, разбира се, напълно е възможно. Само че не обяснява защо тази жена ми призна, че ви познава.

Кеплер вдигна едната си ръка към възела на вратовръзката, а с другата приглади зализаната си прическа. Всеки детектор на лъжата моментално би регистрирал подозрително високо ниво на коефициента на притеснение.

— Дайте ми възможност да й хвърля още един поглед. Може ли?

Подадох му я. Оставаше ми само да го съзерцавам мълчаливо, сигурен, че ще стана свидетел на още по-класически пример за недостиг на актьорско майсторство. Както се и оказа.

— О, да, почакайте за минута! Мисля, че зная коя е тя. — Отдели доста време да потропва с показалеца си по снимката. — Симпсън… Сингълтън?

— Синклер — подсказах му аз.

— Разбира се, Оливия Синклер.

— Всъщност Нора.

Той поклати глава.

— Не, сигурен съм, че името й е Оливия.

И това го твърдеше същият този мъж, който преди минута само дето не ми се закле, че нямал ни най-малка представа коя била тя.

— Да разбирам ли, че е ваша клиентка? — запитах. — При това хубава, както казахте. Изненадан съм, че не я помните.

— Ами, да, свърших й една работа.

— Каква по-точно?

— Агент ОʼХара, знаете, че не мога да разгласявам подобна информация.

— Сигурно можете.

— Знаете какво имам предвид.

— Аз ли? Единственото, което знам, е, че твърдяхте, че не познавате една от вашите клиентки, която по случайност е обект на моето разследване. С други думи, излъгахте федерален агент.

— Необходимо ли е да ви припомням, че разговаряте с адвокат?

— Необходимо ли е да ви припомням, че мога да се върна само до час тук със заповед и да обърна офиса ви с главата надолу?

Не откъсвах поглед от Кеплер в очакване той да се огъне. Но вместо това този приятел доказа, че наистина е способен да демонстрира кураж. Всъщност направо премина в дръзко контранастъпление.

— Вашите абсурдни заплахи може и да минават пред някои, но не и пред мен! — декларира той с вирната брадичка. — Винаги съм опазвал грижливо личните тайни на клиентите си. А сега можете да си тръгвате.

Надигнах се от стола.

— Имате право — въздъхнах дълбоко аз. — Вие сте упълномощен да бдите над привилегиите на клиентите си, а аз малко прекалих. Така че искам да ви се извиня. — Отново бръкнах в сакото си. — Слушайте, ето моята визитка. Ако промените намерението си или ако искате да ви бъде уредена полицейска закрила, позвънете ми в офиса.

Физиономията му изведнъж се вкисна.

— Полицейска закрила? Да не се опитвате да ми кажете, че тази жена е опасна? Оливия Синклер? И за какво точно я разследвате?

— Боя се, че нямам право да ви разкривам това, господин Кеплер. Но все пак сърце не ми дава да крия от вас съмненията си, че ако клиентката ви наистина ви е поверила бизнеса си, тя ще държи изключително много на това да не разгласявате подробности за сделките, които й уреждате.

Тонът му се качи с една октава.

— Почакайте за минута… къде е Оливия Синклер сега? Искам да кажа, вие сте по следите й, нали?

— Работата е там, че… — запънах се аз — … наистина бяхме, но я изпуснахме и в момента не знаем къде е тя. Господин Кеплер, не мога да ви разкрия всичко по случая, но все пак ще споделя нещо с вас. Касае се за убийство. По всяка вероятност повече от едно.

Дотук за адвокатския кураж, както и за опазването на личните тайни на клиентите. Когато най-после възстанови способността си да отрони няколко слова, той използва тази своя дарба, за да ме помоли отново да се настаня на стола.

— С удоволствие — кимнах аз.

93.

Последната глава от последната книга на Джефри бе затворена. Неговата банкова сметка беше почти изцяло прочистена — при това без никакви признаци за подозрение от страна на властите. Фотографът от „Ню Йорк Таймс“ никога нямаше да заснеме уговорените снимки, а самото интервю си остана нереализирано. Нора знаеше, че би трябвало да бъде доволна от развоя на събитията в Бостън. Но когато се върна в Манхатън и се прибра в убежището си в Сохо, разбра, че нищо не е наред.

Защото мислеше единствено за ОʼХара.

Поспря се за миг, преди да вземе мобилния си телефон. Предупреди себе си: не биваше да издава това, което й е известно.

Най-после се реши да му се обади и натисна бутона.

— Ало? — Добре, добре, сега ще си побъбрим с лошото момче.

— Там ли е моят партньор за телефонен секс? — попита Нора.

От другата страна на линията се разнесе гръмкият му смях.

— Мамо, ти ли си?

Въпреки всичко тя също се засмя неудържимо.

— О, това беше малко грубичко.

— Смятах, че е забавно.

— И така, господин Рейнълдс, защо не ми се обади от Чикаго? Поради прекалена заетост, предполагам?

— Да, знам. Безкрайно съжалявам — каза той. — Но бях много ангажиран с онзи семинар.

— Трябва да е бил много тежък семинар. Но ти се справи много добре, нали? Показа ли им на какво си способен?

— Не можеш да си представиш.

Нора едва се сдържа да не се разсмее. Имам много по-добра представа, отколкото си мислиш, ОʼХара.

— Слушай — продължи той, — иска ми се да ти опресня представата.

— Да, бих искала. Какво ще правиш довечера?

— Същото, на което посветих целия следобед. Ще работя.

— Мислех, че си се наработил по време на семинара.

— Ако искаш, вярвай, ако искаш — не, но имам да пиша доклад за семинара. Затънал съм до уши в работа като…

— Глупости! — рязко го прекъсна Нора. — Много добре те виждам. Гледаш телевизия. Ако не греша, май е бейзболен мач или нещо подобно.

Той успя да избъбри само две думи, преди да млъкне смаяно:

— Какво, по дяво…

— Надникни навън към алеята за коли, Крейг. Виждаш ли червения мерцедес? А виждаш ли красивото момиче на предната седалка? Ето, тя ти маха за поздрав. Здравей, Крейг.

Нора видя как Крейг се появи на прозореца с безкрайно слисан вид.

— Откога си тук? — провикна се той.

— Достатъчно дълго, за да те хвана в лъжа. Бейзбол, а? Предпочиташ бейзбола пред мен?

— Исках само да отдъхна от съчиняването на доклада. Това е всичко.

— Щом го казваш, сигурно е така. И така, Крейг, ще слезеш ли да си поиграем или какво?

— Защо ти не влезеш вътре?

— Предпочитам една малка разходка — предложи тя.

— Къде?

— Е, това е изненада. А сега зарежи тази работа.

— Като говорим за работа… — опита се той да я спре.

— Сега пък какво?

— Опасявам се, че обстоятелствата около нашата връзка започват да ме притесняват — рече той. — Формално погледнато, ти си ми клиент, Нора.

— Не е ли малко късно за формалности?

Той не каза нищо повече, затова Нора продължи да го притиска:

— Хайде, Крейг, защо не си признаеш, че искаш да бъдеш с мен. Както и аз искам да бъда с теб. Толкова е просто.

— Тъкмо си мислех за това.

— Аз пък си мисля за теб. Не знам какво точно изпитвам, но ти си съвсем различен от всички мъже, които съм познавала досега — изрече тя. — Имам чувството, че мога да споделя всичко с теб.

От другата страна на линията последва пауза.

Той въздъхна примирено.

— Значи разходка, така ли?

94.

Всъщност въобще нямах настроение за разходки на лунна светлина, но ето че вече бях на седалката до нея. Само аз и Нора Синклер.

Покривът на спортния мерцедес беше вдигнат и нощният въздух бръснеше лицата ни, разхлаждащ и освежаващ. Пътят, знаците по него — всичко беше като в мъгла. Нора пое по глухите улици, водещи от Уестчестър към вътрешността, които отдавна бе превърнала в нещо като свой частен аутобан, а аз бях само компаньон в тази дива езда.

Какво, по дяволите, правех аз?

Това беше въпрос, нетърпящ отлагане. Ала за съжаление не разполагах с отговора.

Информацията, предоставена ми така щедро от адвоката Стивън Кеплер — онзи, грижливо зализания, — вече бе предадена на Сюзън. А тя я предостави на компютърните магьосници от Бюрото, които обещаха да впрегнат всичките си хакерски умения, за да проникнат в офшорната сметка на Нора и да проследят нейните депозирания и трансфери. Всичките, до един. Кой можеше да знае колко са те? Момчетата щяха да бъдат особено внимателни с всяка трансакция, свързана с Конър Браун. Както преди, така и след смъртта му. Да им дадем двадесет и четири часа, каза Сюзън. Или максимум тридесет и шест.

Междувременно аз имах само една задача: да стоя по-надалеч от Нора.

Обаче ето че сега тя бе в непосредствена близост до мен — по-прелестна, по-съблазнителна, по-опияняваща откогато и да било. Дали това не бе едно последно предизвикателство?

Или раздяла?

Или временно умопомрачение?

Дали една част от мен не се надяваше онези компютърни магьосници да не открият никаква връзка, да не се натъкнат на нещо съмнително? Ами ако тя се окаже невинна? Или просто исках тя да остане ненаказана дори да бе убийца?

Обърнах се към нея.

— Съжалявам… какво?

Тя бе изрекла нещо, но не можах да го чуя заради силния рев на мерцедеса и заради още по-силния шум в главата ми.

Тя опита още веднъж:

— Попитах те не се ли радваш, че дойде с мен.

— Не зная — извиках в отговор. — Все още нямам представа накъде пътуваме.

— Нали ти казах, че е изненада.

— Не обичам изненадите.

— Не — възрази тя. — Ти не обичаш, когато не можеш да контролираш всичко около себе си. Вече го разбрах.

И преди да успея да й отвърна, тя влезе в рязък завой, като натисни педала за спирачките почти до ламарината. Гумите изскърцаха, мерцедесът се олюля и като че ли за миг се замисли дали да не полети.

Нора отметна глава назад и се засмя срещу вятъра:

— Не се ли чувстваш по-жив от всякога? — изкрещя тя, надвиквайки се с шума на двигателя.

95.

Единствено червеният светофар успя да я накара най-после да намали скоростта.

След като пътувахме малко повече от половин час, ние се озовахме край някакво градче недалеч от езерото Пътнам. Там спряхме на едно кръстовище. Всъщност мерцедесът бе единствената кола, чакаща на светофара. Беше малко преди девет. Помня ясно всяка подробност.

— Не пристигнахме ли вече? — попитах аз.

— Почти — каза тя. — Ще ти хареса, Крейг. Отпусни се.

Погледнах надясно, докато тя си играеше с настройката на радиото. Видях един старец край бензиностанцията на „Мобил“, с шапка с емблемата на университета в Кънектикът, който зареждаше с бензин своя джип „Чероки“. За секунда погледите ни се кръстосаха. Той ми напомни за баща ми. Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.

Светофарът превключи на зелено и Нора отново се усмихна.

— Бързаш ли?

— Да. Дори съм малко нетърпелива. Липсваше ми. Аз липсвах ли ти?

Изминахме няколко километра в пълно мълчание, само радиото се надвикваше с осемте цилиндъра на двигателя. Отначало въобще не се вслушвах в песента, но после внезапно ме осени — та това бе „Хотел Калифорния“. Но като гледах Нора как шофира, по-подходяща бе „Живот на скорост“.

Последва още един завой.

Вече не виждах крайпътни знаци, а пътят ставаше все по-стеснен и тъмен. Погледнах към небето. Колкото и малко светлина да идваше от луната, сега тя се засенчваше от надвисналите дървета. Бяхме навлезли в някаква гъста гора.

— Имам чувството, че сме в „Дисниленд“.

— Дотам ще бъде следващото ни пътуване — засмя се тя.

— Наистина ли знаеш къде отиваме?

— Не се ли доверяваш на моите способности като водач?

— Само питам.

— Разбира се. — Замълча за кратко. — Между другото бях права.

— За какво?

— Наистина не обичаш, когато нещата се изплъзват от контрола ти.

След една минута павираният път свърши, но ние продължавахме да напредваме. Нямаше нищо, освен прахта и камъчетата под гумите на колата. А пътят се стесни още повече. Спортният мерцедес започна да се разклаща силно, аз се обърнах и многозначително изгледах Нора, без да продумам.

— Остава още съвсем малко — обясни тя, все още усмихната.

Разбира се, имаше право, тъй като само след няколкостотин метра навлязохме в една поляна. Опитах се да различа силуета, изникнал пред нас. Беше нещо като малка къща или вила, по-точно хижа, а зад нея се ширеше някакво езеро.

Нора стигна чак до предните стъпала и паркира там.

— Не е ли невероятно романтично?

— Чие е това място? — полюбопитствах аз.

— Мое.

Погледнах към хижата. Зениците ми започнаха да се адаптират и с помощта на мощните фарове на мерцедеса успях да различа дългите дебели греди, оформящи фасадата. Изглеждаше грубовато, но добре поддържано, въпреки че не очаквах Нора да притежава подобна къща.

— Изненада! — възкликна тя. — При това много приятна, нали? Не ти ли допада моята къщурка край водата?

— Допада ми. И защо да не ми допада?

Тя изключи двигателя и излязохме от колата. Мястото беше доста красиво, дори чудесно. Но защо бяхме тук?

— Знаеш ли, не си взех четката за зъби — отбелязах аз.

— Не се безпокой, за всичко съм се погрижила. Погрижила съм се и за теб, Крейг.

Натисна бутона от дистанционното и багажникът на мерцедеса се отвори като с магическа пръчка. Неголямото пространство беше запълнено до предела. Нито един кубичен сантиметър не бе останал неизползван.

— Пристигнала си тук подготвена — промърморих аз, докато оглеждах торбата с продуктите и хладилната чанта. Подготвена за какво?

— Разполагаме с всичко необходимо за една страхотна късна вечеря. Както и с още някои дреболии, включително и четка за зъби за теб. Какво чакаш още?

Подкрепление — това ми се искаше да й кажа. Но благоразумно си премълчах.

Взех торбата и хладилната чанта и изкачихме дървените стъпала. Щом се озовахме вътре, аз поклатих глава и се усмихнах. Отвън къщурката приличаше повече на скромния дом, в който е прекарал детството си Ейбрахам Линкълн. Но отвътре всичко бе изпипано като по лъскавите страници на най-елитните списания за вътрешно обзавеждане. Трябваше да се досетя.

— Това място принадлежеше на един бивш мой клиент — обясни ми Нора, докато разопаковахме хранителните припаси. — Знаех, че той много хареса моята работа. Бях шокирана, когато разбрах, че ми е оставил къщата.

Тя приближи към мен и ме прегърна. Както винаги, ухаеше чудесно, дори по-съблазнително от всеки друг път.

— Стига сме се занимавали с миналото. Нека да си поговорим за бъдещето, за това с какво първо трябва да се заемем. Ще се любим ли, или ще вечеряме?

— Хм, това е доста труден избор — заявих аз с непроницаемо изражение.

Разбира се, не би трябвало да е толкова труден. Тя го знаеше и аз го знаех. Ала тя не знаеше, че наистина бях откровен с нея: рано или късно, трябваше да приключим със секса.

Не можеш да продължаваш така, ОʼХара. Трябва да спреш!

Но по-лесно бе да се каже, отколкото да се направи. Тялото й се притискаше към моето. Мислите ми бясно препускаха, изкушението бе прекалено силно, за да му устоя.

— Може да ме помислиш за луд, но от сутринта нищо не съм хапнал.

— Добре, ти си луд, нека първо да вечеряме. Но има само един проблем.

— И какъв е той?

Тя се обърна и посочи към печката. Тя беше от онези, старомодните, които горят дърва, а вътре никъде не се виждаха дърва за огрев.

— Навън отзад има една барака, на петдесетина метра оттук. Трябва да отидеш там и да донесеш дърва за печката. Мога ли да разчитам на помощта ти?

Взех фенерчето от лавицата до външната врата и излязох навън. Поех към бараката. Но тъмнината бе толкова плътна, че дори лъчът на фенерчето не помагаше много. Никога не съм се плашил лесно от призраци, но все пак се сепнах, когато чух неясни шумове в близките храсти, мрачно надигащи се от двете страни на пътеката.

Къде, по дяволите, е тази проклета барака?

И какво изобщо правех тук?

Най-после я намерих и подредих един наръч дърва в ръцете си, достатъчно, за да ни стигне за през нощта. После тръгнах обратно към хижата. Както казах, макар да не се плашех лесно, всичко наоколо изглеждаше доста призрачно. Може би моето неспокойство се дължеше на онзи възрастен мъж, когото бях зърнал на бензиностанцията край града. На каквото и да се дължеше, не можех да престана да мисля за баща си. Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.

96.

Върнах се с куп дърва и запалих печката. После попитах Нора с какво още мога да й помогна.

— С нищо — целуна ме по бузата тя. — Оттук нататък с всичко ще се справя сама.

Оставих Нора сама в малката кухня и се отпуснах на дивана във всекидневната, зачетен в единственото четиво, което се намираше там — овехтял отпреди четири години брой на списание Долини и потоци. Някъде по средата на една статия за лов на сьомга във водопадите Шийн Лодж в Ирландия Нора извика:

— Вечерята е сервирана.

Върнах се в кухнята и се настаних край масата с печените миди с гарнитура от диворастящ ориз и салата от марули и репички. За пиене Нора бе предвидила „Пино Гриджо“. Обстановката бе като илюстрация от списание Кулинар.

Нора вдигна чашата си и предложи тост:

— За една незабравима нощ.

— За една незабравима нощ — повторих аз.

Чукнахме се и започнахме да се храним. Нора ме попита в какво се бях зачел, докато тя приготвяше вечерята, а аз й разказах за статията за улов на сьомга.

— Обичаш ли да ходиш на риболов? — попита тя.

— Много — кимнах аз. Това бе една малка лъжа, но в следващия миг се улових, че започвам да я раздувам. Такива бяха отношенията ни с Нора. — Знаеш ли, когато най-после на въдицата ти се закачи някоя риба, голяма като онази на снимката в списанието, някоя, която си чакал с часове, това постижение в този миг ти се струва по-ценно от всичко на този свят.

— А къде обичаш да ходиш за риболов?

— Хм… има няколко прекрасни езера и потоци точно в този район. Повярвай ми, тук наистина можеш да уловиш някоя много голяма риба. Но нищо не може да се сравнява с Карибските острови, като Ямайка, Сейнт Томас, Кайманите. Предполагам, че си била там?

— Да. Всъщност, да си призная, наскоро бях на Каймановите острови.

— На почивка?

— Не. Имах малко работа.

— О?

— Възложиха ми да се заема с обзавеждането на крайбрежната вила на някакъв финансист. Великолепно място почти до плажа.

— Интересно — кимнах аз. Взех си още от мидите. — Между другото, мидите са много вкусни.

— Радвам се. — Тя протегна ръка и я отпусна върху моята. — Значи може да се каже, че сега си прекарваш много добре?

— Точно така.

— Прекрасно, защото малко се обезпокоих заради онова, което ми каза по-рано — че съм твоя клиентка.

— Това не са само надути фрази — отвърнах аз. — Нека да погледнем истината в очите: ако не беше смъртта на Конър, ние с теб сега нямаше да сме тук.

— Да, вярно е, не мога да го отрека. Но… — Гласът й заглъхна.

— Какво искаше да ми кажеш?

— Нещо, което навярно не би трябвало.

— Добре, всичко е наред — опитах се да я успокоя. Огледах се и се усмихнах. — Тук няма никого, освен нас.

Тя леко се усмихна.

— Не исках да прозвучи безчувствено, но ако има нещо, което да съм научила от професията си, то е това, че можеш да се влюбиш не само в една, а в няколко къщи. Защо същото да не важи и за хората?

Вгледах се дълбоко в очите й. За какво намекваше? Какво всъщност се опитваше да ми каже?

— Това ли съществува между нас, Нора? Любов?

Тя издържа втренчения ми поглед.

— Мисля, че е точно това — отново заговори тя. — Мисля също, че започвам да се влюбвам в теб. Това нещо лошо ли е?

Само я слушах как реди думите и едва преглъщах. И тогава като че ли всичките вълнения от тази странна нощ експлодираха в стомаха ми.

Внезапно се почувствах много зле. Да не би да е само реакция на това, което тя каза?

Внимавай, ОʼХара.

Спомних си какво се случи последния път, когато тя ми приготви вечеря. Да не би пък сега някоя мида да е била развалена?

Затова нищо не казах. Надявах се, че ще ми мине. Трябваше.

Но не ми мина.

И тогава, преди да го разбера, загубих всякаква способност да говоря. Не можех дори да дишам.

97.

Без да помръдне от стола си, Нора гледаше как ОʼХара безпомощно се олюлява на стола, как се стовари върху твърдия дървен под и главата му издрънча, а кръвта му бликна от сцепената му дясна вежда. Раната беше доста дълбока, но той като че ли не я усети. Несъмнено много повече го вълнуваше това, което става във вътрешностите му.

С всички беше така.

Все пак от всичките нейни мъже — включително Джефри, Конър и първия й съпруг, Том Холис — този се бе оказал най-коравият. Привличането й към мъжа, когото познаваше като Крейг Рейнълдс, бе дълбоко и искрено. Помежду им винаги бе съществувала някаква загадъчна химия. Може би това бе остроумието му, очарованието му, външността му. Или интелигентността му, по която те двамата толкова си приличаха. Беше най-добрият във всяко едно отношение и винаги щеше да й липсва, винаги щеше да съжалява, че се стигна дотук.

Ала рано или късно, трябваше да се стигне дотук.

Той се гърчеше и давеше в надигналата се в гърлото му слуз. Опита да се изправи, но краката не го държаха. Първото лекарство нямаше да го убие, само подготвяше почвата за второто. Но тя се безпокоеше, да не би да е сложила твърде много.

Напомни си, че трябва да каже нещо, да изглежда загрижена. Предполагаше се, че тя е само един невинен зрител, който не разбира какво става. Уплахата й му изглеждаше искрена.

— Ей сега ще ти донеса нещо. Ще видиш, че ще ти помогне.

Изтича до мивката и напълни една чаша с вода. Без той да забележи, извади от джоба си пакетчето и изсипа вътре праха. Към повърхността на водата се устремиха мехурчета, също като при шампанското. Нора се обърна с гръб към мивката, за да застане с лице към него, но в следващия миг застина от изумление. Той бе изчезнал.

Къде беше отишъл?

Невъзможно бе да се е отдалечил много. Направи две стъпки и до слуха й достигна затръшването на една врата надолу по коридора, чу как ключът се превъртя в ключалката. Беше успял да стигне до банята.

Все още с чашата в ръка, Нора изтича по коридора.

— Скъпи, добре ли си? — провикна се тя. — Крейг?

Чу го как повръща, горкият човек. Макар и ужасяващ, този звук бе за нея добър знак. Беше готов за мехурчетата. Ала преди това трябваше да го убеди да й отвори вратата.

Тя леко почука на вратата.

— Скъпи, донесох ти нещо. То ще ти помогне да се почувстваш по-добре. Зная, че не ти се вярва, но сам ще се убедиш, че е така.

А когато той не отговори, тя го извика още веднъж. След като и това не помогна, тя започна да удря с юмруци по вратата.

— Моля те, трябва да ми вярваш.

Накрая тя го чу да й отговаря между два пристъпа на повръщане:

— Да бе!

— Говоря сериозно, Крейг, нека да ти помогна — започна да го убеждава тя. — Трябва само да изпиеш това. И болката ще изчезне.

— Няма начин!

Нора започна да се озлобява. Значи искаш да играем твърдо, така ли? Така да бъде.

— Сигурен ли си? — още веднъж попита тя. — Сигурен ли си, че не искаш да отвориш вратата… ОʼХара?

Тя се заслуша в последвалата тишина, представяйки си пълното му объркване. О, как й се искаше сега да може да зърне физиономията му, точно сега, в този момент.

Нора започна да се гаври с него, въпреки че вратата все още ги разделяше.

— Нали това е истинското ти име? Джон ОʼХара?

Това вече го накара да заговори:

— Да — гневно реагира той. — Агент Джон ОʼХара от ФБР.

Очите на Нора се разшириха, щом осъзна, че най-лошите й подозрения се потвърждават. Неочаквано избухна в смях.

— Нима? Впечатлена съм. Виждаш ли, отдавна ти казах, че си роден за нещо повече от един застрахователен агент. Дори си мислех, че…

Той я прекъсна с малко по-укрепнал глас:

— Всичко свърши, Нора. Знам прекалено много за теб и имам намерение да оцелея, за да го разкажа където трябва. Ти си убила Конър заради парите му, също както и първия си съпруг.

— А пък ти си лъжец! — изкрещя тя.

— Ти си тази, която лъже, Нора. Или Оливия? Както и да е, можеш да се сбогуваш с всичките си пари на Кайманите. Но не се тревожи чак толкова — там, закъдето ще заминеш, ще ти осигурят стая и безплатно обслужване.

— Никъде няма да заминавам, задник такъв! Но ти ще заминеш!

— Ще видим това. А сега, ако ме извиниш, ще проведа един разговор.

Нора се заслуша в тоновете на трицифреното избиране, които чуваше през вратата на банята. Той се обаждаше на 911.

Тя отново започна да се смее:

— Ти си пълен идиот! Намираме се насред истински пущинак — тук няма никаква мрежа за мобилни телефони!

Сега бе негов ред да се засмее:

— Ти така си мислиш, скъпа!

98.

Лежах проснат на пода в банята, сред кръв и следи от повръщано, както и някакви слузести течности, отделяни от тялото ми, които не би трябвало да виждат бял ден.

Ала въпреки това бях щастлив като свиня в кочина. Вече нямаше значение дали още ме боли отвън или отвътре, горе или долу. Важното бе, че съм жив.

И можех да разговарям по телефона.

— Тук 911, Спешна помощ…

Сателитът ме бе свързал с централата. Помощта щеше да стигне до мен за броени минути. От мен сега се искаше само да им кажа къде, по дяволите, се намирам в момента.

Веднага заговорих на операторката:

— Името ми е Джон ОʼХара, агент от ФБР. Аз съм…

Стрелят по мен!

Чух как пистолетът изгърмя, видях как дървената врата се разцепи и по пода на банята се посипаха трески. Куршумът прелетя край ухото ми и се заби във фаянсовите плочки зад мен. Всичко това се случи за един миг, но на мен ми се стори като забавен кадър от криминален филм.

Само след секунда последва вторият изстрел. Усетих само силното опарване. С първия куршум бях извадил късмет. Но не и с втория. Улучи ме в рамото, прониза мускула и изскочи отзад. Очите ми се впериха в дупката на ризата ми и бързо нарастващото кърваво петно.

Мамка му, улучи ме!

Телефонът изпадна от ръката ми и за част от секундата аз застинах. Ако бях останал за цяла секунда в тази позиция, смъртта щеше да ме застигне.

Но инстинктите ми все пак надделяха. Претърколих се наляво, по-настрани от вратата, извън линията на стрелбата.

Третият изстрел на Нора изгърмя толкова силно, че куршумът прониза вратата и откърти една фаянсова плочка от стената — при това точно там, където бях само преди секунда. Щеше да ме прониже право в гърдите.

— Как ти харесва това, ОʼХара? — провикна се тя. — Това е моята застрахователна полица!

Не отвърнах нищо. Да се опитвам да разговарям с нея, означаваше да си изпрося още един куршум. Изчаквах тя да се обади, обаче Нора нищо не каза.

Единственият звук, който се чуваше, беше приглушеният глас на операторката от 911, долитащ от моя мобилен телефон, лежащ на няколко метра от мен на пода:

— Сър? Там ли сте още? Какво става там? Отговорете!

Или може би говореше нещо подобно, не помня със сигурност. Но това вече нямаше значение за мен. Единственото, което бе от значение за мен сега, не бе телефонът.

Бавно притеглих левия си крак и вдигнах края на панталона. За предстоящата нощувка сред природата не си бях взел четка за зъби, но бях опаковал нещо друго.

Откопчах кобура и измъкнах 9-милиметровата берета. Ако Нора се готвеше да щурмува вратата, бях готов за нея.

Държах пистолета с две ръце и чаках.

Къде си ти Нора — любовта на живота ми?

99.

В хижата цареше мъртва тишина, дори и от телефона не се чуваше звук. В службата за спешна помощ вече знаеха името ми и макар да не успях да съобщя местонахождението си, сателитите щяха да се справят и без мен. При условие че операторката си знае работата. Трябваше да предупреди началника си, той да предупреди Бюрото, Бюрото да получи координатите чрез импулсите, излъчвани от моя телефон, свързан с глобалната система за позициониране GPS, след което оставаше само да бъде вдигнат по тревога най-близкият полицейски участък. Звучи толкова просто.

От мен се искаше само все още да дишам, когато те пристигнат тук.

Това е свързано с един въпрос: Защо не отвърнах на стрелбата на Нора?

Аз си знаех защо. Не знаех само какво да правя с отговора.

Опитах се да се надигна от пода на банята, без да вдигам шум. Изгарящата болка в рамото никак не ми помагаше при тези мъчителни усилия. Все пак успях да се отдалеча от вратата и да се облегна на стената. С едната ръка държах пистолета, а с другата посегнах към ключа в ключалката. Завъртях го съвсем бавно.

Поех дълбоко дъх и примигнах няколко пъти. Не знаех дали Нора още дебне от другата страна на вратата, но трябваше да разбера. Разполагах с едно предимство — вратата се отваряше навън, към коридора.

Три.

Две.

Едно.

С всичките сили, които ми бяха останали, ритнах вратата. Тя зейна, широко разтворена.

Ниско приведен, изскочих през вратата. С насочен пистолет. Завъртях двете си ръце наляво и надясно, дебнещ за всяко движение. Изравних се с лампата. После зърнах отражението си в огледалото във всекидневната и едва не го прострелях.

Никъде никаква следа от нея.

Бавно поех по коридора към кухнята.

— Ти не си единствената с пистолет в ръка — извиках аз. — Не искам да те убивам.

Никакъв отговор.

Стигнах до вратата на всекидневната. Надзърнах за секунда.

Нищо не помръдваше. Нямаше нито следа от Нора.

Кухнята беше само на няколко метра. Като че ли чух нещо оттам. Някакво скърцане. Може би от стъпки. Тя беше там, застинала в очакване.

Отворих уста, за да кажа нещо. Но не успях да отроня дори една дума. Нещо ме заслепи, при това много бързо. Посегнах към стената, опитах се да се задържа на крака. Но коленете ми се подгъваха като гумени.

Все пак още чувах скърцането. Нима тя наближаваше към мен? Вдигнах ръка и насочих пистолета. Дулото му се поклащаше от треперенето на ръцете ми. Скърцането се усили. Ставаше все по-силно.

Иисусе Христе, ОʼХара!

Но тогава се усетих: това скърцане всъщност беше пукот. Което обясняваше неприятната миризма. Нещо гореше.

Добрах се до вратата на кухнята. Набързо надникнах вътре. Видях тенджера на печката, обгърната в дим. Врящият вътре ориз сега гореше.

Поех дълбоко дъх. И скочих!

Чу се трясък от затръшната врата. Отвън. Нора бягаше.

Измъкнах се от хижата точно когато двигателят на мерцедеса изрева. Първата ми крачка надолу по дървените стъпала беше накриво и паднах настрани. Прониза ме невероятно силна болка.

Нора превключи на скорост тъкмо когато успях отново да се надигна. За секунда ме изгледа през рамо. Погледите ни се кръстосаха.

— Нора! Спри!

— Да бе, как ли не, ОʼХара. Да спра в името на любовта?

Вдигнах ръка, но тя трепереше неудържимо. Прицелих се в задната част на колата, доколкото можех да виждам на оскъдната лунна светлина.

— Нора! — отново се провикнах аз.

Тя стигна до края на полянката и се готвеше да изчезне по прашния път.

Най-после натиснах спусъка, после го натиснах отново, за късмет.

После всичко потъна в мрак.

100.

Вонята на изгорелия ориз, идваща откъм печката, бледнееше в сравнение с миризмата на амонячните соли.

Когато разтърсих глава и отворих очи, видях надвесени над мен двама местни полицаи. По-възрастният поставяше турникет на раненото ми рамо, докато по-младият — някъде към двадесет и две годишен — ме гледаше с невярващ поглед. Не бе нужно да си четец на мисли, за да се досетиш какво си мисли.

Какво, по дяволите, те е сполетяло, приятел?

Но аз също имах един въпрос:

— Хванахте ли я? — успях да изговоря едва-едва.

— Не — отвърна другото ченге. — Макар че още не сме съвсем сигурни кого трябва да издирваме. Единственото, което знаем, е името й. Но как изглежда и с каква кола е побягнала, виж, за това нямаме представа.

Обясних му бавно, със запъване. Дадох пълното описание на Нора, заедно с нейния червен спортен мерцедес и адреса й в Брайърклиф Манър. Или къщата на Конър Браун. Но независимо от това не съществуваше голяма вероятност тя да се е насочила именно там. Не би дръзнала, нали?

По-младият полицай извади радиопредавателя си и предаде тази информация. Освен това попита за линейка — за линейката, предназначена за мен.

— Вече би трябвало да са тук — увери ме той.

— Никога не съм бил персона с висок приоритет — заядливо промърморих аз.

Междувременно неговият партньор довършваше поставянето на турникета.

— Ето, това ще издържи, докато пристигне колата на спешната помощ.

Аз му благодарих. Благодарих и на двамата. Внезапно ми хрумна, че тези двамата много си приличат, че изглеждат като баща и син. Попитах ги и се оказа точно така: полицаите Уил и Мич Крейвънс, съответно. Всичко в тях олицетворяваше нагледно нашите представи за спокойния живот в малкия град.

Опитах се да се надигна.

— Чакай, чакай, почакай — развикаха се двамата Крейвънс. От мен сега се искало само да лежа кротко и да си почивам.

— Трябва ми телефонът.

— Къде е? — попита Мич Крейвънс. — Ще отида да го донеса.

— Трябва да е в банята на първия етаж. Не е зле също да проверите какво става с печката.

Мич кимна към баща си.

— Веднага се връщам.

Докато се бавеше вътре, си припомних какво ми бе споменала Нора: тя притежавала тази хижа, оставена й от някакъв неин бивш клиент.

— Хей, Уил, има вероятност ти да познаваш Нора — казах аз. — Тази хижа е нейна, но й била отстъпена от някакъв неин клиент, който после умрял.

— Така ли ти каза тя?

По начина, с който го произнесе, разбрах какво ще последва.

— Тя спомена ли името на този предполагаем неин клиент? — попита той.

— Не. Но имаше ключове за вратата.

Уил поклати глава.

— Това място принадлежи на Дейв Хейл. Той може и да е бил неин клиент, може и да не е, но мога да те уверя, че е жив и здрав.

— А той, между другото, богат ли е?

Той сви рамене.

— Предполагам. Срещал съм го само няколко пъти. Живее в Манхатън. Защо? Смяташ ли, че е в опасност?

— До тази нощ — вероятно да. Но сега ми се струва, че е в безопасност.

Мич се върна, понесъл моя мобилен телефон в ръка.

— Намерих го.

Взех го и вдигнах капака. Трябваше да се обадя на Сюзън и тъкмо се готвех да набера номера й, когато тя ме изпревари.

— Ало?

— Чукал си не когото трябва — прозвуча един глас. — Здравата се издъни, ОʼХара.

Отново бях сбъркал.

Тя обаче не звучеше истерично. Вместо това бе напълно спокойна. Прекалено спокойна. И едва тогава за пръв път се изплаших от Нора Синклер.

— Ще те нараня там, където най-много ще те заболи. На път съм към твоя дом, ОʼХара… истинския — додаде тя. — Сещащ ли се, Ривърсайд?

Щрак.

Телефонът падна от ръката ми. Свлякох се на пода, защото коленете не ме държаха. Двамата полицаи се спуснаха да ме подхванат под мишниците.

— Какво има? — попита Мич, синът.

— Семейството ми — промълвих аз. — Решила е да унищожи семейството ми.

101.

Те веднага схванаха за какво става дума. Може би всеки полицай би го разбрал, но Уил и Мич Крейвънс — баща и син — разбираха малко повече от другите. Нямаше никакво време да чакат пристигането на линейката за спешна помощ. Скоро щях да започна да кървя още по-силно, така че не биваше да се губи нито минута в тази глуха местност, отвсякъде заобиколена само от гори.

Свих се на задната седалка на тяхната патрулна кола. Мич, който като по-млад имаше по-добри рефлекси, се втурна по тесния път с включени сирени, докато баща му предупреждаваше по радиоканала полицията в Ривърсайд да се отправи към моята къща. Междувременно аз им звънях от моя мобилен телефон.

— Хайде, хайде, хайде, обади се! — мърморех аз, докато чаках някой да се обади.

Звъненето продължаваше.

— По дяволите! Никой не отговаря!

Телефонният секретар най-после се задейства и аз оставих обезумяло съобщение до бившата си жена да отиде веднага у съседите и да изчака пристигането на полицията.

През ума ми преминаваха ужасяващи сцени, една от друга по-страшни. Дали Нора вече е стигнала там? И откъде знае къде е моят дом? Истинският?

Уил изключи радиопредавателя и се обърна към мен:

— Полицията в Ривърсайд ще бъде там до няколко минути. — Той кимна към телефона ми. — Не ти ли провървя?

— Не — отвърнах.

— Там имат ли мобилен?

— Опитвам се да се свържа.

Натиснах бутона за бързо набиране само за да чуя сигнала за свързване с гласовата поща. Оставих същото съобщение със същото зловещо предупреждение. Беше като на кино. Обажда се Джон. Ако ти и момчетата сте у дома, веднага го напуснете! Ако пътувате нататък, въобще не се вясвайте там!

Облегнах се назад и се отдадох на мрачните си мисли. Турникетът се опитваше да възпре надигащия се в кръвта ми адреналин. Усетих, че главата ми отново се замайва. Опитах се да се успокоя и да не мисля за най-лошото. Но се оказа невъзможно.

— По-бързо, момчета!

Вече напредвахме с повече от сто и тридесет километра в час. Прекосихме границата с Кънектикът и се насочихме на юг, право към Ривърсайд. Чувствах се все така напълно безпомощен, докато най-неочаквано не ме осени една спасителна идея. Обади се на Нора!

Може би именно това искаше тя. Може би тя — дано — само се е опитвала да ме сплаши. Ами ако единственото й намерение е било да ме стресне до припадък и да продължи да разиграва играта? Ако й се обадя, тя само ще ми се изсмее злобно. Може би Ривърсайд е само една примамка. Докато тя всъщност може би се намира на много километри в противоположна посока.

Дано.

Набрах номера й.

Звънях й десет пъти подред.

Не се обади гласовата й поща.

Нито самата Нора.

Полицейската радиостанция се задави от пукота, заливащ ефира заради статичното електричество. Ала все пак успяхме да се свържем с една от патрулните коли в Ривърсайд. Полицаят бил пред къщата. Вратите заварил заключени, но няколко лампи светели вътре. Доколкото можел да прецени, вътре нямало никого.

Погледнах часовника си. Девет и десет. Би трябвало да са там. Момчетата обикновено си лягат към девет вечерта.

Уил почука по говорителя на своя радиопредавател.

— Няма ли следи от влизане с взлом?

— Не — гласеше отговорът.

— Проверихте ли при съседите? — попита Мич, докато намаляваше скоростта, за да се справи с приближаващия остър завой. Задните и предните гуми изскърцаха в синхрон, като от стереоуредба.

— По всяка вероятност тя е отишла при Пикот. Къщата им е на отсрещната страна на улицата, точно срещу нашата — добавих аз. — Майк и Марги Пикот. Те са наши приятели.

— Ще проверим и там — каза местният полицай. — Колко ви остава да стигнете до нас?

— Около десет минути — рече Уил.

— Агент ОʼХара, там ли сте? — попита полицаят.

— Тук съм — отвърнах.

— Бих искал да разбия ключалката на една от вратите в дома ви. Нали може? Искам само да проверя дали няма някой вътре.

— Напълно одобрявам. Вземете брадва, ако трябва.

— Прието.

Гласът му заглъхна в поредния изблик на пукота от статичното електричество. Навън сирените разпорваха нощната тишина. Но вътре никой дума не обелваше. Местните полицаи Уил и Мич Крейвънс и аз се бяхме умълчали в очакване на най-лошото.

По едно време улових погледа на Мич в огледалото за обратно виждане.

— Зная, зная, зная. По-бързо.

102.

Мич настъпи здравата педала за газта и съкрати десетте минути на пет. Пристигнахме пред моята къща с петдесетметров спирачен път на финала. Улицата беше залята от мигащите светлини на патрулните коли, оцветяващи нощта в червено и синьо. Групи съседи стояха скупчени по моравите пред домовете си и наблюдаваха зрелището, като се чудеха какво толкова става в дома на семейство ОʼХара.

До този момент почти нищо.

Изтичах към външната врата, но заварих там четирима полицаи, разговарящи в преддверието. Току-що бяха приключили с огледа на помещенията.

— Празно е — обобщи единият от тях.

Отидох в кухнята. В мивката имаше няколко чинии, на шкафа се виждаше поднос с остатъци от руло. Явно бяха вечеряли. Проверих телефона на стената до хладилника. Лампата за получени съобщения светеше, но имаше само едно — моето съобщение.

Всички полицаи, включително Уил и Мич Крейвънс, се бяха събрали в съседната стая, която се ползваше като кабинет. Присъединих се към тях.

— Нуждаем се от план — започнах аз. — Аз самият нямам, а и сега не съм в най-добрата си форма.

Един дребен чернокос полицай на име Николо се зае с ръководството на екипа. Явно действаше бързо и организирано, защото ни съобщи, че вече бил публикуван полицейски бюлетин за издирването на Нора и нейния червен мерцедес в цялата област, обхващаща три съседни щата. Уведомили и колегите си от охраната на летищата. Тъкмо искаше да ми обясни, че искал да използва дома ми като команден център, когато нещо ми хрумна.

Червеният мерцедес… колата… гаража. Не се бях досетил да проверя дали не липсва микробусът.

Направих две стъпки и изведнъж зад гърба ми се разнесе колективна въздишка на облекчение. Обърнах се, за да видя от какво бе предизвикана тя.

Там, до прага на кухнята, стояха Макс и Джон — младши заедно с майка си. Всичките държаха фунийки със сладолед от сладкарницата на Баскин-Робинс.

Челюстите им висяха от гледката на толкова много полицаи. Когато ме видяха, опръскан с кръв и превързан, челюстите им вече стигнаха едва ли не до пода.

Втурнах се да ги прегръщам. В този миг бях толкова развълнуван, че въобще не чух телефонния звън.

Но Мич Крейвънс го чу. Отиде до апарата и тъкмо се канеше да го хване, когато баща му го спря. Уил Крейвънс вдигна пръст пред устата си, в знак да предупреди сина си да пази тишина. После включи говорителя.

— Добре. Явно си имам публика — разнесе се гласът й.

Всички глави в помещението се извърнаха към телефона. Нора несъмнено можеше да се радва на вниманието на многобройна публика. На цялото й внимание, особено на моето.

Но този път се оказа, че не аз бях обект на нейното внимание.

— Зная, че сте там, госпожо ОʼХара — продължи тя със същия спокоен тон. — Исках само да узнаете нещо: чуках се с вашия съпруг. Приятна вечер.

Нора прекъсна връзката.

В стаята надвисна мъртвешка тишина. Погледнах жена си в очите. Всъщност от две години насам — бившата ми жена.

Тя поклати глава:

— А ти още се чудиш защо се разведох с теб, развратник такъв!