Меден месец

52.

— Как така си й казал, че смятаме да ексхумираме трупа на Конър? — изкрещя Сюзън в слушалката. Толкова бе ядосана, че едва не спука тъпанчето ми.

— Повярвай ми, Сюзън, това е в наша полза — заех се да я убеждавам аз. — Сега Нора повече от всякога вярва, че аз съм на нейна страна. Освен това нали самата ти ми призна, че изкопаването на тялото крие известен риск? Тя можеше сама да разбере за намеренията ни.

— Казах само, че съществува малък риск.

— А пък аз ти казвам, че сега обърнахме нещата в наша полза.

— Ние не сме направили нищо, ОʼХара. Ти си го извършил на своя глава, без дори първо да се допиташ до мен.

— Излиза, че малко съм превишил правата си.

— Излиза, че твърде много си превишил правата си. И това е твоят изпитан номер, нали? И точно заради това си навличаш всички неприятности — промърмори тя. — Имахме сериозни причини да съставим този план за играта, така че всеки от нас двамата трябва да знае във всеки момент какво върши другият.

— Стига, Сюзън, поне се съгласи, че всичко това ще се окаже в наша полза.

— Не е там работата. Искам да играеш в екип, разбра ли? Вече не си ченге под прикритие!

За миг се поколебах, преди да уточня:

— Разбира се. Аз съм федерален агент, работещ под прикритие.

— Няма да е задълго, ако продължиш да го разгласяваш на всеослушание. Никак не обичам каубоите като теб.

През следващите няколко секунди никой от нас двамата не промълви нито дума. Накрая се престраших и наруших тишината:

— Знаеш ли, така повече ми харесваш, отколкото когато ме превъзнасяш.

Сюзън сухо се изсмя.

— Я ми кажи, гений такъв — поде тя, — сега, след като Нора знае, че се каним да изкопаем годеника й, какъв ще бъде следващият ти ход?

— О, това е най-лесното нещо на този свят — уверено заявих аз. — Ще изчакаме резултатите. И ако от нашата лаборатория кажат, че са открили нещо нередно, ще пипнем убиеца.

— Все пак ще са нужни доказателства, че тя го е извършила.

— До които ще се доберем много по-лесно, след като знаем какво трябва да търсим. И къде.

— Ами ако от лабораторията не открият нищо?

— Е, тогава ще съобщя на Нора добрата новина, но ще се постарая да я улича в лъжа.

— Само че забравяш едно нещо.

— И какво е то?

— Че тя наистина може да се окаже невинна.

— И това ми го казва някой, който смята всички за виновни!

— Аз казвам само…

— Не, разбирам те. Всичко е възможно. Но тази жена е замесена в смъртта поне на двама мъже в два различни щата. Ако това е съвпадение, то се получава, че на Нора Синклер дяволски не й върви с мъжете.

— С този довод напълно ме срази — отвърна Сюзън. — Според твоята логика не ни остава нищо друго, освен да я завържем за електрическия стол.

— В това сме много по-добри. За секунда ми се стори, че разговарям с някоя друга Сюзън.

— Като заговорихме за това, какви са напоследък шансовете Нора да се прехласне по новата ти самоличност?

— Незначителни. Просто защото Крейг Рейнълдс не е нейният тип — заявих аз. — Защото няма достатъчно пари.

— Човек никога не знае. Нали преди малко ми каза колко много ти се доверява тя и колко е сигурна, че си на нейна страна. Въз основа на това може да й хрумне за разнообразие да прояви благотворителност и да те удостои с вниманието си.

— Аз имам само един апартамент. При това идеален за благотворителност.

— Нали няма отново да запееш старата песен?

— Не, но ако продължа да прекарвам още много от времето си в онзи приют за бездомници, ще искам да ми се плаща за вредни условия на труд.

— ОʼХара, ако това се окаже най-тежката част от тази задача, може да се каже, че си голям късметлия — окуражи ме Сюзън.

53.

Нора тихо отвори вратата на болничната стая на майка си в психиатричната клиника „Пайн Удс“ и се насили да се усмихне. Днес бе в ужасно настроение и го съзнаваше. Това го усетиха всички, които размениха по няколко думи с нея — старшата сестра Емили Бароус и онази новата, Патси, която посрещна Нора при появата й в клиниката.

За кратко успя да забрави, че предишния ден на обяд се бе срещала с Крейг Рейнълдс. Държеше се така, сякаш той не й бе съобщил за намерението да бъде ексхумирано тялото на Конър.

— Здравей, мамо.

Облечена в жълта нощница, Оливия Синклер се бе излегнала върху завивките на леглото си. Погледна Нора с безизразна усмивка.

— О, здравей.

Облаците, ниско надвиснали над града през целия ден, започнаха да се разкъсват. Слънчевите лъчи най-после успяха да си проправят път до болничната стая през хоризонталните щори. Нора взе стола от ъгъла и го донесе до леглото.

— Изглеждаш добре, мамо.

Всяка дъщеря би казала това. Но разликата при Нора бе, че тя наистина го вярваше. Не гледаше майка си с очите си, а само със спомените. Ако не заради друго, то поне по силата на навика. След като Оливия бе изпратена в затвора, на Нора въобще не й бе разрешено да я посещава. И докато дъщерята растеше, образът на майка й оставаше като замразен във времето. Нора премина през домовете на няколко приемни родители, така че единствено представата й за Оливия бе останала устойчива и непокътната в досегашния й живот.

— Нали знаеш, че обичам да чета.

О, по дяволите!

— Да, зная, мамо. За жалост този път забравих да ти донеса някоя книга. Нещата са… или по-скоро нещата бяха…

Навън на моравата заработи косачка за трева. Равномерното, но мощно бучене на двигателя проникна в стаята и внезапно се почувства като парализирана, неспособна да си поеме дъх. Стоеше като вцепенена и сълзите се стичаха по лицето й. Цялата й фасада рухна и външният свят й припомни за съществуването си. Избърса сълзите си.

— Безкрайно съжалявам, мамо.

За пръв път Нора сподели с майка си за повтарящия се сън, в който вижда как Оливия застрелва баща й. Колко жива бе останала онази нощ в съзнанието й. Помнеше кой какво бе казал, с какво беше облечен, дори и острата миризма на сяра и барут.

Но какво значение има? Тя дори не знае коя съм аз.

Нора сграбчи кърпата от масичката до леглото. Като че ли в нея нещо се бе отприщило, сдържано толкова отдавна. Първо сълзите, после чувствата й. Всичко се изля навън. Тя губеше контрол. Обзета единствено от непреодолимото желание да сподели с някого.

Нора дълбоко пое дъх, до най-големите дълбочини, напъвайки белите си дробове до спукване. Накрая издиша, затвори очи и заговори:

— Извърших някои ужасни неща, мамо. Имам нужда да ти разкажа за тях.

Нора отвори очи, думите на истината вече бяха на върха на езика й. Ала застинаха там. Защото с майка й се случваше нещо ужасно.

Нора скочи от стола и се втурна към вратата. Изскочи в коридора и изкрещя:

— Помощ! Побързайте! Помогнете! Майка ми умира!

54.

Старшата сестра Бароус вдигна очи от медицинския дневник и обърна глава в посоката, от която долетя крясъкът. Веднага позна гласа на Нора.

Забързана, докато заобикаляше ъгъла край сестринската стая, тя извика Патси, която в момента се намираше в склада за лекарства.

Щом стигна до главния коридор, Емили се озърна и видя Нора, диво размахваща ръце. До стаята на Оливия Синклер оставаха още към тридесетина метра, но Емили ги прекоси по-бързо, отколкото би могло на пръв поглед да се очаква от жена с толкова едра фигура.

— Какво има? — извика Емили. — Какво се е случило?

— Не знам — изкрещя Нора. — Тя е…

Емили се втурна покрай нея и нахлу в стаята. Това, което видя, й се стори като сцена от Заклинателят17: Оливия Синклер се гърчеше неудържимо в леглото си, обзета от страхотни конвулсии. Тялото й се изпъваше докрай, докато крайниците й трепереха и се извиваха конвулсивно от непреодолимите спазми. Дрънченето на металната рамка на болничното легло сега бе прераснало в заплашителен грохот.

Ала въпреки всичко, което ставаше в стаята — включително и объркването на Нора, напълно изпаднала в паника — Емили Бароус моментално се успокои. Погледна през рамо, за да провери дали Патси се е появила на прага.

— Дай ми ръката си — нареди тя на младата сестра.

Патси се присъедини към нея със забързани нервни стъпки.

— За пръв път ли виждаш такъв припадък? — попита Емили.

Патси успя само да кимне безмълвно.

— Добре. Ето какво ще направим сега. Първо ще я завъртиш на една страна, за да не се задави, ако започне да повръща — разпореди се Емили. Тя скръсти ръце пред гърдите си и кимна на Патси, която отново бе замръзнала от ужас. — Не стой там, скъпа.

Подтикната към действие, Патси повдигна Оливия на една страна.

— Добре. Сега какво следва?

— Сега ще чакаме.

— Какво ще чакаме?

— Да престане кризата.

— Искате да кажете, че това бе всичко, което трябваше да направя?

— Именно. Не се опитвай по никакъв начин да ограничаваш движенията й. Просто следи времето по часовника. В девет от всеки десет случая това не трае повече от пет минути. Ако дотогава не спре, вече ще повикаме някой от лекарите.

Нора не смееше да помръдне, двойно шокирана от факта, че Емили бе превърнала припадъка на майка й в урок за начинаещата сестра.

— Все трябва да можете да направите още нещо!

— Наистина не е нужно, Нора. Повярвай ми, привидно ти изглежда по-зле, отколкото е в действителност.

— Ами езикът й? Няма ли опасност да го глътне, да се задуши и да умре?

Емили поклати глава, опитвайки се да прояви търпение.

— Това е пълна измислица — отрече тя. — Дори е невъзможно да се случи.

Нора обаче не бе сигурна. Канеше се да настоява да повикат лекар, когато всичко внезапно спря. Леглото престана да се тресе, шумът стихна, конвулсиите на майка й — също.

В стаята надвисна тишина. Емили помогна на Оливия отново да се отпусне по гръб, като подпъхна тънките възглавници под главата на болната. Нора се спусна към майка си и се вкопчи в ръката й, дори я стисна с все сила.

За пръв път от толкова много години тя наистина почувства, че ръката на майка й реагира на стискането.

— Всичко вече е наред, мамо — нежно промълви Нора. — Всичко е наред.

— Ето, виждате ли — прошепна старшата сестра Бароус и успокояващо отпусна ръка върху раменете на Нора.

— Знаех си, че си я помислила за умираща, но повярвай ми, скъпа, ще усетиш, когато някой до теб наистина умира. Ще го разбереш.

55.

На два метра под земята?

Наистина не знаех откъде се е появил този израз. Определено не е от гробището „Слийпи Холоу“ край старата холандска църква в Северен Уестчестър. Въпреки че пръстта в гроба на Конър Браун вече бе изкопана до дълбочина от два метра, все още нямаше никакви следи от ковчега му. Чак когато купчината стана два пъти по-висока, най-после чухме глухия удар на гробарската лопата в дървения капак на ковчега.

Добре поне, че не аз копаех в това прочуто старо гробище, където — според някои предположения — били погребани Уошингтън Ървинг18 и неколцина представители на първите поколения от фамилията Рокфелер.

— Би трябвало да нарекат онези телевизионни серии „На четири метра под земята“ — подхвърлих аз на полицая, застанал до мен. Реших, че сигурно не е абониран за телевизионния канал НВО, понеже не реагира на моя опит да се пошегувам. Разбира се, безизразният поглед на полицая можеше да се дължи просто на липсата на чувство за хумор или на умора, съчетана с недоволство.

Целта ми бе да се вмъкнем и измъкнем от гробището колкото е възможно по-бързо и по-дискретно. Това означаваше да наемем малко на брой работници, без никакви шумни машини за изкопната работа и да започнем операцията в тъмна доба, по-точно в два след полунощ. Ярката дневна светлина и масовото присъствие на свидетели бе последното, което исках да ме сполети.

Освен ченгето с каменната физиономия разполагах с трима гробари. След като разположиха наоколо малките фенерчета, те копаха неуморно в продължение на почти цял час. Единственият друг присъстващ беше шофьорът от лабораторията по патология към ФБР. Но той изглеждаше толкова млад, че се съмнявах дали има право на шофьорска книжка.

Изгледах ченгето, изправено до мен:

— Ще има с какво да я запомним тази гробарска нощна смяна, нали?

В отговор не получих нито ухилване, нито дори подсмихване под мустак. Явно все така ще я караме тази нощ, казах си аз.

Затова съсредоточих вниманието си изцяло към зеещата в земята дупка. Върху наполовина изровения ковчег на Конър Браун бяха стъпили трите момчета от гробището. Сега се мъчеха да проврат въжетата през бронзовите дръжки отстрани, които не ми изглеждаха достатъчно здрави.

— Сигурни ли сте, че тези дръжки ще издържат тежестта? — попитах аз.

Тримата вдигнаха глави нагоре.

— Ще издържат — изрече най-едрият, който обаче не бе по-висок от метър и седемдесет. Английският му беше задоволителен. Останалите двама ги биваше само да кимат в знак на съгласие.

Въжетата бяха завързани и тримата гробари излязоха от дупката. Повдигнаха алуминиевата рамка с прикачената към нея ръчна манивела и я поставиха напречно над ямата, преди да вържат другите краища на въжетата.

Внезапно се чу шум!

Какво, по дяволите, беше това?

Никой всъщност не изрече тези думи, но това не попречи шестимата едновременно да обърнем глави. Нямаше никакво съмнение, че всички си мислехме за едно и също. Звучеше като удряне на клони, но можеше да мине и за приближаващи стъпки. Нима Конникът без глава отново бе излязъл за поредната си среднощна езда?

Ние всичките се смразихме и отново се заслушахме. Над нас със стенания и охкания се огъваха клоните на могъщия дъб. В краката ни паднаха няколко листа, мигом понесени от вятъра. Но онзи странен шум не се повтори.

Тримата гробари — които не бяха толкова изплашени, колкото нас, останалите — пак се заловиха за работа и започнаха да въртят на смени манивелата.

Ковчегът на Конър Браун бавно започна да се издига.

Почти бе изскочил от гроба, когато вятърът отново се надигна, ала този път още по-силно. Във въздуха се разнесе студен полъх, от който ме побиха вледеняващи тръпки. Никога не съм бил прекалено религиозен, но не можех да не се терзая от това, което вършехме. Нарушавахме покоя на мъртвите. Намесвахме се в Божествения ред.

Не можех да се отърся от обзелото ме лошо предчувствие.

Тряс!

Звукът проехтя рязко, вятърът го поде и той отекна като ехо в нощта. Не, това вече не бяха вейките от храстите, нито клоните от дърветата. Този път трясъкът беше десетократно по-мощен. Дръжките от едната страна на ковчега се изтръгнаха и капакът зейна, съпроводен със зловещо скърцане. Съдържанието на ковчега се изсипа като в забавен кадър. Трупът на Конър Браун.

— Мамка му! Иисусе Христе! — извика ченгето, застанало до мен.

Ние се втурнахме към ръба на ямата, ала бяхме пресрещнати от ужасна воня на гнило. Гърлото ми се стегна инстинктивно и аз отстъпих назад, но не преди да го видя. Гледката не бе за описване: разложено лице, белееща се и точеща се на влакна плът, очите набъбнали в очните орбити, застинали в стъклен поглед, но втренчени право в мен.

Гробарите ругаеха на смесица от испански и английски, а момчето от лабораторията само клатеше глава. До мен стоеше полицаят. Повръщаше.

— Какво, по дяволите, ще правим сега? — попитах аз.

Отговорът дойде под формата на една стълба. Един от гробарите трябваше да се спусне отново в трапа. Това бе единственият начин да се изнесе тялото.

— Моля ви, ще имаме нужда от помощ — заяви най-едрият гробар, който явно бе говорител на групата.

Това бе най-лесното решение, което някога ми се е налагало да взимам.

Обърнах се към ченгето. Той все още се гърчеше зад мен полуприведен, за да изповръща остатъците от вечерята си. Погледна ме с невярващо пребледняло лице:

— Аз ли? — ахна той. — Да сляза долу?

Усмивката ми бе по-красноречива от всякакви слова.

Съжалявам, приятел, но да се беше позасмял преди това на шегите на един скромен агент под прикритие.

56.

Нора не бе сигурна дали са я забелязали, но нямаше съмнение, че са чули нещо. Докато се опитваше да се приближи колкото е възможно по-близо, сухият клон изпука като фишек под краката й. Когато всички извърнаха глави, тя моментално се сви зад най-близкия надгробен камък. Притисна колене към гърдите си и затаи дъх. Сега бе времето да се запита дали не бе поела прекалено голям риск с идването си тук.

Но Нора знаеше, че не можеше да не дойде.

Трябваше да види всичко със собствените си очи, колкото и да бе стряскащо и ужасяващо. Трупът на Конър щеше да бъде изровен от пръстта — наистина ли бяха решили да го направят?

Да, щяха да го направят.

Нора потръпна. Според една стара легенда в това гробище, може би в някой от общите гробове, била заровена вещица. Въпреки пуловера си тя усещаше допира на студената гранитна плоча, на която бе опряла гръб. Съвсем бавно се наведе, за да надзърне иззад надгробния камък. Боже! Пак се бяха заловили за работа. Бяха привързали въжета към някакъв механизъм над гроба на Конър. След това започнаха да издигат ковчега.

Тя гледаше като омагьосана, отказвайки да повярва на очите си. С всяко завъртане на манивелата й прилошаваше все повече и повече. Досега всичко вървеше толкова гладко. Нямаше никакви поводи за безпокойство. Беше свободна и най-после беше излязла на чисто. А сега това…

Но какво, по дяволите, си въобразява този Джон ОʼХара? Задник гаден! Боклук проклет!

Това й подсказа още един въпрос:

Къде, по дяволите, беше той?

Нора не се съмняваше, че като проследи тази нощ Крейг Рейнълдс, ще успее за пръв път да види Джон ОʼХара. Именно това бе най-важната причина, за да бъде тук.

Но той не бе сред работниците с лопатите. Със сигурност не беше и онова ченге. А освен Крейг оставаше само още един мъж, който обаче едва ли можеше да се нарече мъж. Нямаше начин това хлапе да е Джон АʼХара, реши Нора.

Точно тогава от гроба се показа капакът на ковчега. Щом го съзря, тя се извърна настрани. Нямаше сили да го гледа. Облегна се на надгробната плоча, докато сърцето блъскаше бясно в гърдите й.

Ала нищо не можеше да се сравни с това, което достигна до слуха й малко след това.

Някакъв ужасяващ трясък, който се разнесе право от гроба на Конър. Всички мускули в тялото на Нора се опънаха до скъсване. Не разбра какво се бе случило и една част от нея изобщо не искаше да разбере.

Но трябваше да погледне.

Нора надникна иззад надгробния камък.

Очите й се разшириха и ченето й увисна. Едва не изкрещя. Ковчегът на Конър се наклони в единия край и капакът се отвори. Въображението й бързо запълни останалите детайли от грозната гледка. Докато гледаше как полицаят повръща, замалко не последва примера му.

Всъщност тя бе сигурна, че щеше да се стигне дотам, ако друг, по-силен неин инстинкт не бе надделял.

Бягай!

57.

На другия ден Нора се върна в Манхатън и се отправи направо към комплекса за разкрасяване „Блажен отдих“ в близкия квартал Сохо. Закопняла бе за силна разтривка до зачервяване, както и за масаж с топъл балсам. В програмата й следваха маникюр и педикюр. По принцип нищо не отпускаше толкова Нора, колкото подобно блажено глезене на тялото й.

Но три часа по-късно и с четиристотин долара по-малко тя не се чувстваше по-добре. Кошмарните преживявания от миналата нощ още тегнеха над съзнанието й. Вече бе станало късно следобед и само при мисълта да прекара вечерта сама я побиваха студени тръпки.

Реши да звънне на Илейн и Алисън. Може би ще склонят в последната минута да се видят. Но като посегна към мобилния си телефон, промени намерението си.

Осени я друга идея. Може би това бе по-добър начин да се поразсее. Вместо да се чуди какво да измисли, реши да съсредоточи усилията си върху това, което бе реално и достижимо. Взе тефтерчето си с телефоните.

Приготви се, Брайън Стюарт!

Нора се обади на заможния софтуерен магнат, с когото се бе запознала в самолета, за да се поинтересува от плановете му за вечерта.

— Няма нещо, което да не мога да отменя — побърза да отговори той. — Дай ми само няколко минути. — Не след дълго й се обади, явно разчистил графика си и готов да го запълни наново. При това само с Нора.

— Надявам се, утре няма да ти се налага да ставаш рано — предупреди я със смях той. После развълнувано занарежда:

Първо няколко коктейла в бар „Нат Кинг Кол“.

После вечеря във „Вонг“.

А накрая танци до зори в Уест Вилидж, в „Лотус“.

Нора не би могла да бъде по-доволна. Да се позабавлява една нощ в града — особено след прекараните в гробищата мрачни мигове — й звучеше чудесно.

58.

На бутилка „Перие Жуе“ в бар „Нат Кинг Кол“ Брайън Стюарт я забавляваше с весели истории от своето детство. Нора слушаше в захлас и се смееше от сърце на неговите преживявания. В същото време не можеше да не се впечатли от това колко привързан е той към семейството си. От начина, по който говореше за тях, си личеше колко са близки. Това я накара да изпита ревност. През всичките онези години, докато се местеше от едно приемно семейство в друго, тя беше щастлива, ако някой си спомнеше поне рождения й ден.

Не че възнамеряваше сега да разкрива пред Брайън каквото и да било от своето минало.

Относно тази част от живота си Нора бе разработила своя безупречно изпипана версия. Баща — архитект, майка — гимназиална учителка. Тримата живеели щастливо и безметежно сред ниските хълмове край Личфийлд, Кънектикът. И на колкото повече хора го разказваше, толкова повече сама си вярваше. Един ден, надяваше се тя, ще стигне дотам искрено да си повярва, че майка й никога не е убивала баща й, а самата Нора никога не е била свидетел на тази сцена.

Когато се преместиха във „Вонг“ за вечерята, Брайън премина на вино, а Нора — на минерална вода. И колкото повече се изреждаха блюдата и бутилките, толкова по-искрено се забавляваха и наслаждаваха на компанията си. Толкова й бе приятно с него, че вече изобщо не си спомняше за приликата му с Брад Пит. Брайън сам по себе си беше предостатъчно красив.

Да не говорим колко бе забавен, което бе истинска рядкост сред богатите. Ако невинаги, то поне в повечето случаи заможните мъже, с които се бе срещала, се оказваха изключително досадни или просто скучни, невероятно обсебени единствено от собственото си аз. Трудно, много трудно бе да се намери някой, който да е хем богат, хем интересен. Което я правеше още по-щастлива, че бе срещнала Брайън.

Чувствата явно бяха взаимни.

Както се развиваха събитията, май нямаше да стигнат до танците в „Лотус“. Тя се опита да си представи апартамента му. Сигурно е огромен, нищо чудно да заема цял мансарден етаж. Или пък е някакъв склад, или галерия, приспособена за обитаване. Скоро щеше да разбере.

— Добре ли си прекарваш? — попита я той.

— О, по-добре няма накъде.

Събеседникът й се усмихна. Само че това не бе щастлива усмивка. Нещо го ядеше отвътре и той изглеждаше все по-изнервен.

Нора се размърда на своя стол.

— Какво не е наред?

Той се бе заиграл с лъжичката си за десерта, като че ли искаше още повече да опъне нервите й. Очевидно успя.

— Има нещо, което се чувствам задължен да ти призная.

— По дяволите, ти си женен!

— Не, не съм женен, Нора.

— Тогава какво? — попита тя.

Лъжичката за десерта отново влезе в употреба.

— Става дума за нещо друго, което не съм — изрече той с леко запъване. Най-после остави лъжичката на мира и пое дълбоко дъх. — Това, което се опитвам да ти кажа, е, че всъщност аз не съм богат софтуерен магнат.

Думите увиснаха във въздуха, както и последвалата ги тишина. Нора загуби дар слово. Лицето на Брайън почервеня, но не от изпития алкохол. Признанието му подейства еднакво отрезвяващо и за двамата.

— Искам да ти го призная, понеже повече не съм в състояние да те лъжа — добави той.

— А защо ме излъга още щом се запознахме?

— Защото се страхувах, че няма да проявиш никакъв интерес към мен.

Нора примигна.

— А с какво всъщност се занимаваш? — попита тя.

— Автор съм на рекламни текстове.

— А, лъжеш, за да преживяваш. Тогава какви алчни, но предприемчиви капиталисти са те чакали в Бостън?

— Не, само един клиент. Компанията „Жилет“.

Тя поклати глава.

— Нека си го кажем направо: ти си очаквал, че единственото условие да те харесам е, ако си много богат?

— Така си мислех.

— Или защото си решил, че това е единственият начин да преспя с теб една нощ, например тази?

— Това не е вярно.

Тя го изгледа подозрително:

— Наистина ли?

— Добре, има малка доза истина — призна той. — Или поне отначало. Както вече ти казах, не мога повече да те лъжа.

— А имаше ли нещо вярно в това, което ми разказа за себе си?

— Да. Всъщност всичко. Всичко, с изключение на това, че съм приказно богат. Много съжалявам, че те излъгах — добави той. — Можеш ли да ми простиш?

Нора замълча за миг, може би само за подсилване на ефекта, преди да протегне ръка и да поеме неговата.

— Да — изрече тя. — Мога да ти простя. Прощавам ти, Брайън.

Няколко минути по-късно, когато всичко изглеждаше отново както преди самопризнанията на Брайън Стюарт, тя се извини и се отправи към дамската тоалетна, която се намираше в предната част на ресторанта. Нора я подмина и се запъти право към вратата, за да си хване такси за вкъщи. Запита се за миг колко ли време ще трябва на Брайън, за да проумее, че тя няма да се върне.

59.

Когато Нора мина покрай нея, високата блондинка побърза да прикрие лицето си. Озоваха се толкова близо една до друга, че всяка от тях почувства топлината, излъчвана от тялото на другата. Крайно опасен момент. Не, по-скоро бе грешка от нейна страна.

Блондинката се бе настанила край бара във „Вонг“, отпиваше от своето мартини и през цялото време следеше Нора. Не се съмняваше, че присъства на някоя от нейните срещи — нищо чудно да беше първата с този партньор, понеже не пестеше красноречивия език на тялото си. За съжаление блондинката не можеше да подслушва разговора им, но й бе ясно, че Нора и мъжът с нея щяха да задълбочат общуването си.

Затова внезапното тръгване на Нора беше доста озадачаващо.

Минутите бавно се нижеха. Блондинката набучи маслинката в мартинито с клечката, а през ума й се изреждаха различни възможности. Например — Нора е излязла, за да се обади някому. По-безобидна бе версията, че е поискала да изпуши набързо една цигара. Ала тогава блондинката си спомни, че никога не бе виждала Нора с цигара в ръка.

Жената отново погледна назад към масата, където чакаше мъжът, доскоро забавлявал Нора с шегите си. Изглежда добре, реши тя. От онези, които…

— Извинете — чу тя нечий глас зад рамото си.

Обърна се и видя мъж на средна възраст с прошарена коса, облечен с поло и спортно сако. Изглежда, бе попрекалил с афтършейва.

Блондинката го погледна, без да продума. Той постави ръката си върху свободния стол до нейния.

— Свободно ли е?

— Струва ми се, че да.

Той разцъфтя в приветлива усмивка и се настани на стола.

— Трудно ми е да повярвам, че може да е свободно мястото до толкова хубава жена — започна той и облегна лакътя си на бара. После се приведе към нея: — Мога ли да ви поръчам едно питие?

— Още не съм свършила с това.

— Добре тогава, ще почакам — кимна той разбиращо. — Мога да чакам цяла нощ, ако се наложи.

Блондинката го дари със закачлива усмивка и вдигна чашата си с мартини. За да излее съдържанието й на главата му.

— Е, сега няма да се наложи да чакате толкова дълго — обяви тя.

Стана от стола и тръгна. Но не към вратата. Окончателно убедена, че Нора няма да се върне, тя се насочи към масата, където компаньонът на Нора все още седеше самотен.

— Извинете ме, но не чакате ли Нора Синклер?

Той вдигна глава към нея, леко озадачен.

— Хм… всъщност да, наистина.

— Опасявам се, че няма да се върне.

— Какво искате да кажете?

— Току-що я видях да излиза от ресторанта.

Още по-озадачен, той погледна през рамо към изхода, като очите му трескаво шареха. Накани се да стане.

— Не си правете труда — рече блондинката. — Вече изминаха пет минути.

Той отново седна.

— Нищо не проумявам. Да не сте нейна приятелка или нещо подобно?

— Не, не бих казала. — Тя се настани на стола, на който доскоро седеше Нора. — А ще имате ли нещо против, ако ви задам няколко въпроса?

60.

Нора имаше нужда да се измъкне от Ню Йорк поне за няколко дни. За щастие имаше къде да отиде.

На север по междущатската магистрала I-95 движението въобще не бе претоварено и дори намаля, след като тя се отклони по шосе 395. Но когато до Бостън оставаха около час и половина, всичко се промени. Някакъв огромен влекач, пренасящ трактори, бе блокирал всички превозни средства зад себе си и опашката се бе проточила в продължение на много километри, така че на Нора й оставаше само да съжалява горчиво, че не бе предпочела самолета. Както винаги досега.

Ала не точно това я притесняваше.

След драматичната сцена в гробището и вечерята с Брайън Стюарт — който като всеки донжуан не можеше да мине без встъпителна вечеря — Нора жадуваше да внесе поне малко стабилност в живота си. Да сложи всичко на мястото му. Един почивен ден и шофирането до Бостън щяха да й се отразят добре. Както и да прекара нощта със своя съпруг.

— Боже мой, нима ти липсвам толкова! — възторжено се провикна Джефри, когато тя се появи пред него в преддверието на къщата от кафяв камък. Притегли я в прегръдката си, за да обсипе с целувки устните й, бузите й, шията й. И за да започне всичко отначало. В същия ред.

— Замалко да се изкуша да ти повярвам — подразни го Нора. — А пък аз си бях въобразила, че съвсем си ме забравил след твоя панаир на книгата и всичките онези обожателки от Вирджиния.

— Как мога да забравя за това и за това, и за това? — попита Джефри.

— Напълно съм съгласна с теб — кимна Нора.

Те продължиха с целувките и закачките по целия път по стълбите до голямата спалня. Запратиха дрехите си на пода и сплетоха запотените си тела. Любиха се през целия следобед, а после отново привечер. Най-много някой от тях за кратко да се надигне от леглото — както стори Джефри, за да посрещне момчето с поръчката за виетнамска храна.

За вечеря си бяха поръчали салата „Уаками“, пилета „Куу“ и телешко с лимонов сос. Щом приключиха с угощението, пак се върнаха в леглото, за да гледат прегърнати „Север-северозапад“. Нора обожаваше Хичкок, който за нея бе едно от най-ексцентричните копелета, съществували някога на този свят. Но тъкмо когато Кари Грант изпадна в смъртна опасност, увиснал от скалите под връх Ръшмор19, Джефри се унесе в сладък сън.

Тогава Нора търпеливо зачака съпругът й да заспи още по-дълбоко. И когато накрая чу лекото му похъркване, тя се измъкна от леглото и отиде в хола. Оттам влезе в библиотеката, за да се настани зад компютъра му.

Всичко мина много гладко. Нора лесно проникна в банковата му сметка. Прегледа платежните баланси на Джефри и видя какво бе скътал за черни дни. Около шест милиона.

Моментът на истината приближаваше с ускорен ритъм. Имаше сериозни основания за бързане — трябваше да изпревари появата на фотографа от списанието „Ню Йорк“.

Но всичко по реда си. Първо трябваше да се погрижи за някои неуредени въпроси в Брайърклиф Манър. Всички те бяха свързани с един застрахователен агент и резултатите от някакви изследвания. Как би постъпил Алфи Хичкок на нейно място? Сигурно би драматизирал допълнително сцената в онова гробище, помисли си Нора и не успя да сдържи усмивката си.

61.

Туриста, горкият, се чувстваше неспокоен, объркан и загубил форма. Имаше поне сто други места, където би предпочел да се озове, но това място — поредното временно убежище — бе именно там, където бе длъжен да бъде в момента.

Все още не бе успял да разгадае списъка с офшорните банкови сметки. Очевидно изброените в този файл хора укриваха данъците си, нали така? Но кои бяха те? И каква бе цената за допускането до този кръг от избраници? И защо този файл се оказа по-скъп от нечий живот?

Вече бе изчел вестника, а сега приключваше и с обемистия роман на Нелсън Демил за Виетнам. Сега се бе разположил на дивана с последния брой на „Спортс Илюстрейтид“. И тъкмо бе по средата на една статия за бостънския бейзболен отбор „Ред Сокс“, чиито надежди за добро класиране тази година внезапно бяха повехнали, когато тишината в стаята бе нарушена.

Зад вратата имаше някой.

Той грабна безшумно пистолета си, лежащ до него на дивана, и се надигна. Отиде до прозореца и повдигна леко единия край на щората, за да надникне към малката веранда.

Там стоеше някакво момче с плоска квадратна кутия в ръка. Зад него на алеята за коли се виждаше една „Тойота Камри“ с включен двигател.

Туриста се усмихна. Вечерята е доставена.

Пъхна пистолета отзад на кръста, под ризата, отвори вратата и поздрави младежа за доставки от пицарията „Пепе“. След пристигането си тук вече бе поръчвал пет-шест пъти от този доставчик.

— Поръчали сте пица с наденички и лук? — попита момчето за доставки. Изглежда, учеше в колеж или може би бе малко по-голямо. Трудно е да се каже заради нахлупената на главата му шапка с емблемата на бейзболния отбор „Ред Сокс“.

— Да. Колко дължа?

— Шестнадесет и петдесет.

— Сигурно си мислиш, че вече би трябвало да зная цената наизуст — промърмори Туриста на себе си. Бръкна в джоба на панталона, но извади ръката си празна. — Почакай за минута, отивам да взема портфейла си. — Тъкмо се канеше да се обърне, когато забеляза, че момчето е мокро от дъжда. — Защо не влезеш? — предложи му той.

— Много благодаря.

Момчето пристъпи вътре, докато Туриста отиде в кухнята за портфейла си.

— Навън май доста вали — подхвърли той през рамо.

— Да. Когато вали, имаме повече работа.

— Обзалагам се, че е така. Защо да излизаш да вечеряш в дъждовно време, когато някой друг може да ти донесе вечерята, нали?

Туриста се върна с банкнота от двадесет долара в ръка.

— Ето ти парите — рече той. — Задръж рестото.

Момчето за доставки по домовете му даде пицата и взе двадесетачката.

— Много, много ви благодаря. — Той бръкна под мушамата и се усмихна. — Само че още не сме приключили.

Туриста моментално стрелна ръка отзад към кръста си, но го стори прекалено късно и прекалено бавно. Пистолетът на хлапака вече бе насочен към гърдите му.

— Не мърдай! — извика момчето за доставки по домовете. Заобиколи го, застана отзад и измъкна беретата, натикана отзад в джинсите му. — А сега опри двете си ръце на стената.

— Кой си ти?

— Аз съм този, който ще те накара завинаги да съжаляваш, че не си поръчал китайска храна, ОʼХара.

62.

Джон ОʼХара, или Туриста, се чувстваше невероятен глупак, след като бе позволил да го изиграят така баламски. Не можеше да повярва, че бе изпързалян от това хлапе, от този пъпчив момък, от това сукалче.

— Окей, обърни се, ама по-бавно.

ОʼХара се завъртя само на няколко градуса. Много бавно, според указанията.

— Къде е? — попита момчето. — Куфара. Какво има в него? Къде го скри?

— Не знам. Говоря честно, мой човек.

— Глупости говориш, мой човек.

— Слушай, ще ти кажа истината. Предадох го веднага след като се добрах до него. В един гараж в Ню Йорк.

Момчето за доставки притисна дулото на пистолета до слепоочието на ОʼХара. Силно, за да боли.

— Тогава май няма за какво повече да си говорим, а?

— Ако ме убиеш, до двадесет и четири часа си мъртъв. Ти. Лично ти. Така стават тези работи.

— Не мисля така — отвърна доставчикът на пици и дръпна предпазителя на пистолета си.

ОʼХара се опита да прочете нещо в очите му. Но никак не му допадна това, което видя: студенина и самонадеяност. Това хлапе може би работеше за истинския продавач на файла със списъка. Или пък именно то бе продавачът.

— Окей, окей, задръж така. Знам къде е.

— Къде?

— Там го държа. През цялото време.

— Покажи ми го.

ОʼХара го поведе по коридора към спалнята. Чуваше дори слабия звук от стереоуредбата на съседите. Помисли си дали да не извика за помощ.

— Под леглото — рече той. — Аз ще го измъкна. Това, което ти трябва, е в моята торба с дрехите за пране.

— Ти само стой, където си. Аз ще погледна под леглото.

Момчето за доставки се наведе под леглото и се огледа. Увери се, че там наистина имаше черна платнена торба. Ухили се до уши.

— Не знаеш какво е това, нали?

— Какво те кара да мислиш така?

— Защото, ако знаеше, не мисля, че би спал тук, с него под леглото.

— Тогава за мен сигурно ще бъде истинско щастие да ти го върна.

— Правилно. А сега го измъкни. Но кротко, без усложнения.

— Каква е ролята ти в тази игра? Ти ли си продавачът? Или си само един пратеник?

— Просто извади торбата. Между впрочем аз съм пратеник. Също като моя приятел. Онзи, когото гръмна на Гранд Сентръл Стейшън. Той ми бе като брат.

Туриста приклекна и бавно протегна ръка към торбата.

— Дръж едната си ръка отгоре на леглото — заповяда момчето с пиците.

— Както кажеш. — Докато лявата му ръка стърчеше отгоре върху чаршафа, дясната се напъха отдолу, за да стигне до торбата с дрехите.

И пистолета, залепен отстрани на торбата.

— Напипа ли я? — попита доставчикът на пици. — Само не се опитвай да ми извъртиш някой номер.

— Да, стигнах до нея. Успокой малко топката бе, човек. Нали няма да се изтрепем тук сега за едното нищо?

— Един от нас май ще го отнесе.

ОʼХара ловко изви ръката си и стреля два пъти. Куршумите пронизаха гърдите на момчето, което се строполи мъртво на пода. Всъщност се виждаха две мъртви момчета в двойното огледало, така че гледката бе доста зловеща.

ОʼХара го пребърка за някакъв документ за самоличност. Не се изненада, че нищо не намери. Нито дори портфейл.

Отиде в кухнята за задължителното позвъняване по телефона. Те пристигнаха и се погрижиха за тялото. Дори почистиха кървавите петна по килима. Бяха изключително ефективни. Сега оставаше да бъде свършено само едно нещо.

Той отвори кутията с пицата и си взе резен с наденички и лук. Първата хапка винаги е най-вкусна. А сега, докато предъвкваше храната, изскочиха обичайните въпроси, онези, чиито отговори трябваше да бъдат открити. Кой е изпратил момчето за доставка на пици по следите му? И въобще кой знае, че се укрива тук? Кой искаше смъртта му?

И как да използва всичко това, за да има полза от тези отговори в бъдеще?

О, да, и още нещо: кой можеше да му гарантира, че изобщо имаше някакво бъдеще?

63.

— Какво си намислил, ОʼХара?

— Ами… това-онова. Нали ме знаеш, гледам да се намирам на работа. Какво ново около изследванията на покойния Конър Браун?

— Нищо… досега абсолютно нищо… — разочаровано промълви Сюзън.

След три дни изчакване във временното ми убежище тя ми се обади късно сутринта. Докладът за втората аутопсия на Конър Браун току-що бил оставен на бюрото й. Сюзън ми съобщи, че дори новите, доста по-сложни изследвания показвали в общи линии същия резултат, както при първата аутопсия: починал от сърдечен удар. Никакви следи от скрита намеса. Нищо. Нищичко.

— Наистина ли нищо не се намери, което да се различава от откритото при първата аутопсия? — нетърпеливо повторих аз.

— Само следи от язва в напреднал стадий — рече тя. — Разбира се, когато някой работи във финансовия сектор и умре от сърдечен удар на четиридесет години, това не е кой знае каква изненада.

— Не, предполагам, че не. И така, за последно, нищо друго ли няма?

— О, искаш да кажеш дали има нещо, освен следите от изпадането на тялото от ковчега?

— По дяволите, онова момче от патолабораторията се е разприказвало, така ли?

— Не. Всъщност беше полицаят, който вече трети ден не спира да повръща, и то благодарение на теб.

Усмихнах се, като си спомних за този полицай.

— Работата си беше мръсна, но все някой трябваше да помогне да се свърши.

— Естествено някой, който и да е, само не ти.

— Хей, онзи тип изобщо не се разсмя на шегите ми.

— Не е нужно да ми казваш нищо повече.

— И така, според мен е време да се обадя на Нора.

— Мислех си за това — съгласи се тя. — Може би все пак е по-разумно още да не й казваш за резултатите от изследванията, за да видиш дали няма да се изнерви.

— Ако ставаше дума за някой друг, веднага бих казал да. Но не и за Нора. Единственото, което ще постигнем, ще бъде това, че тя ще стане още по-подозрителна. Опасявам се, че ще се свие обратно в черупката си.

— Сигурен ли си за това?

— Напълно. Мисля, че ако трябва да я притиснем до стената, това ще стане, ако тя повярва, че всичко е екстра.

— Като например вестта, че парите са на път към нейния джоб?

— Именно. Нека да я оставим да се надява, че ще стане с 1,9 милиона долара по-богата.

— Ето, такава новина може и мен да ме накара да се чувствам екстра.

— Не само теб, но и мен.

— Това означава, че ще се наложи да действаш по-бързо — нареди Сюзън. — Използвай извинения от рода на „Чекът вече е изпратен по пощата“, за да можеш да спечелиш малко време.

— Няма да е проблем. Крейг Рейнълдс се е постарал да спечели доверието й. Което ще укрепне още повече, когато й се обадя с добрите новини.

— Помни само едно: винаги имай едно наум, когато си с нея.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Докато се опитваш да накараш Нора да свали гарда си, гледай ти да не свалиш своя.

64.

През обедната почивка Сюзън се отби до „Анджело“ — един от най-старите и най-добрите ресторанти в квартал Малката Италия, не много далеч от централата на ФБР. Доктор Доналд Маркузе я чакаше в усамотеното сепаре в дъното на салона.

— Здравей, Сюзън. Каква чест. Още не вярвам, че успях да те измъкна от офиса!

Сюзън не успя да сподави усмивката си. Доналд Маркузе винаги знаеше как да я накара да се отпусне, най-вече със саркастичните си забележки. Той бе психиатър към Управлението за съдебна медицина, по-точно в Отдела за тежки криминални случаи, така че често му се налагаше да работи за ФБР, но тя не го бе виждала от шест месеца, откакто се бе развела.

— Косата ти изглежда чудесно — подхвана той. Сюзън носеше косата си късо подстригана, като наскоро я бе освежила, подчертавайки кафявия оттенък в цвета й, от което бе станала още по-неотразима.

— Ще те попитам нещо, но само за сведение — поде Сюзън. — Макар да не давам пет пари за подобни глупости, но напоследък това не се ли приема като сексистка забележка?

Докторът сви рамене.

— Моята теория по тези въпроси е следната: след като може да го каже една жена, защо да не може да го каже един мъж? Но не съм уверен дали теорията ми би издържала на по-внимателен анализ.

— Вероятно не. Звучи прекалено логично.

Те предадоха на келнерката поръчките си за обяда, след което се увлякоха в оживен разговор за текущите разследвания и оттам за пороците, заливащи Ню Йорк. По едно време погледът на Сюзън попадна върху часовника й.

— Май за днес почивката ти приключи, познах ли? — попита я Маркузе и се усмихна приятно. — За какво всъщност искаш да поговориш с мен?

През следващите няколко минути Сюзън разказа на психиатъра всичко, което й бе известно за Нора Синклер. После го помоли да се опита да попълни — доколкото бе възможно — празнините в нейните познания за личности като нея. Искаше преди всичко да разбере какво бе превърнало Нора в убийца и към коя категория би могла да бъде причислена.

Вярна на навиците си, Сюзън прилежно си водеше бележки, докато слушаше анализа и разсъжденията на доктор Маркузе. След като се върне в офиса, щеше да прегледа отново тези записки и евентуално да сподели наученото с ОʼХара.

Според Маркузе синдромът „черната вдовица“ се отнасял за жени, които систематично умъртвявали съпрузите си, сексуалните си партньори, а понякога посягали и на други членове на семействата си. Като алтернатива на „черните вдовици“ той посочи жените от категорията „убийца по сметка“. При тях всичко се свеждало до бизнес, понеже основният мотив е печалбата.

— Почти всички жени, обявени за серийни убийци, убиват само заради печалбата — заключи Доналд. Извода му Сюзън прие като напълно достоверен, тъй като бе запозната с изключително богатия му практически опит.

Докторът продължи с обясненията с любезен и спокоен тон. Нора най-вероятно се отличава с неизкоренимото си убеждение, че на никой мъж не трябва да се гласува доверие. Може би в миналото си е била наранена. Още по-вероятно майка й да е била наранена от някой мъж или няколко мъже още когато Нора е била съвсем млада.

— Не е изключено самата Нора да е била малтретирана още като дете. Така беше при повечето от случаите, с които съм се занимавал. Но самият аз не съм склонен да приема толкова лесен отговор. Ще трябва сама да откриеш истината.

Доналд Маркузе най-после престана да говори само за Нора и погледна към Сюзън.

— Тя ти е влязла под кожата, нали? Но това не е типично за теб.

Сюзън вдигна очи от бележника си.

— Тя е твърде опасна, Доналд. Изобщо не ми пука дали е била малтретирана като дете. Тя е много красива, изключително очарователна, но жестока убийца. И няма никакво намерение да престане.

65.

Нямах никакво време за губене. След като приключих разговора със Сюзън, веднага набрах номера на мобилния телефон на Нора. Тя не отговори. Оставих й съобщение и не пропуснах да я уверя, че имам добри новини за нея.

Нора също не си губеше времето. Обади ми се почти незабавно.

— Малко добри новини ще ми се отразят много добре — започна тя.

— И аз така си помислих. Тъкмо затова веднага ти се обадих.

— Не се ли отнася до… — Гласът й изведнъж заглъхна.

— Да, получихме резултатите от втората аутопсия — обясних й аз. — Макар да не съм съвсем сигурен дали това са добри новини за теб, все пак мисля, че ще се зарадваш да узнаеш, че всичките последни тестове потвърждават изводите от първата аутопсия.

Тя нищо не отвърна.

— Нора, там ли си?

— Тук съм — обади се тя след още една пауза. — Имаш право. „Добри новини“ наистина не е точно терминът, с който могат да бъдат описани.

— Може би да го наречем облекчение?

— Може би е това — задавено отговори тя. — Сега Конър най-после почива в мир. — Нора заплака тихо и трябва да призная, звучеше съвсем убедително. След последното подсмъркване тя ми се извини.

— Не бива да страдаш. Зная колко ти е трудно. Или може би зная много малко за твоите преживявания.

— Работата е там, че все още не мога да престана да мисля за това. Наистина ли изровихте ковчега му?

— Това бе едно от най-неприятните ми преживявания, откакто практикувам тази професия.

— Това означава ли, че и ти си бил там?

Настъпи моментът на истината.

— Опасявам се, че беше точно така.

— А какво стана с онзи тип, който е отговорен за всичко това?

— Имаш предвид онази откачалка ОʼХара?

— Да, нещо ми подсказва, че той предпочита лично да се наслаждава при изпълнението на заповедите си.

— Може и така да е — казах. — Но все още е в Чикаго. Между нас казано, той не е от онези, които са склонни да си цапат ръчичките. Добрите новини обаче — и аз мисля, че все още можем да ги наричаме „добри новини“ — включват и това, че ОʼХара най-после реши да престане със своята инквизиция.

— Искаш да кажеш, че той вече никого не подозира?

— О, той винаги ще подозира някого. Всеки или всичко около него. Но конкретно в този случай съм склонен да допусна, че най-после ще осъзнае реалните факти и ще ги приеме такива, каквито са. Така че „Сентениъл Уан“ ще ти изплати 1,9 милиона долара до последния цент.

— А кога ще стане това?

— Остават някои стандартни процедури… Нали знаеш, прехвърляне на документите от отдел в отдел. Бих казал, че до една седмица ще получиш чека. Това звучи ли окуражаващо?

— Повече от окуражаващо. Има ли още нещо, което междувременно трябва да свърша? Да попълвам някакви документи?

— Само да се подпишеш, но чак когато получиш парите. А, да, има още нещо, което трябва да направиш.

— И какво е то?

— Да ми позволиш да те почерпя един обяд, Нора. Заради всичките неприятности, в които те въвлякох, ти дължа поне този жест.

— Всъщност не е необходимо. Освен това не ти си този, който ме въвлече в неприятности. Ти беше много мил. А аз ценя това, Крейг.

— Знаеш ли, май имаш право — засмях се аз. — Тогава да обядваме заедно. Случаят си заслужава да похарча малко от парите на компанията.

— Амин — отвърна тя и на свой ред се засмя. Свободно и с облекчение. Без никакво притеснение. И без никакви задръжки.

Прозвуча като музика за моите уши. Или като звук от падането на нечий гард.

66.

На следващата сутрин към единадесет телефонът в Уестчестър отново иззвъня. Нора побърза да грабне слушалката, защото очакваше Крейг да потвърди часа за срещата им, предвиждана за по-късно този следобед.

Но бе сгрешила.

— Нора, ти ли си?

— Да. Кой се обажда?

— Елизабет. Елизабет Браун.

По дяволите! Сестрата на Конър й звънеше от Санта Моника в Калифорния. Нора замълча, ядосана на себе си, че не бе познала гласа й. В края на краищата нали сега, поне формално, тя бе само гостенка в дома на Елизабет.

Но бързо се успокои. Явно Елизабет продължаваше да изпитва чувство на вина. Сестрата на Конър не би могла да звучи по-мило.

— Безпокоях се за теб — започна Елизабет. — Добре ли си, Нора?

Нора се усмихна на себе си.

— Благодаря ти, Елизабет, държа се. Наистина оценявам загрижеността ти и желанието ти да провериш как съм. Знаеш ли, отначало бях малко обезпокоена дали да остана тук. Разбира се, не желая да злоупотребявам с гостоприемството ти.

— О, моля те, надявам се, не си мислиш, че ти се обаждам заради това. В момента въобще не мисля за това.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Освен това точно сега нямам никакво свободно време, за да се занимавам с продажбата на къщата, дори и да исках.

— Значи си претрупана с работа?

— Да. Ангажирана съм с две сгради, които се строят по мои проекти, а третата е още на основи.

— Хм, блестящият и вълнуващ живот на един архитект, така ли?

— Бих искала да е така — въздъхна жената в другия край на линията. — Не, опасявам, че се налага да прибягна до това клише, но може би това е най-добрият начин да не мисля само за Конър.

— Разбирам те — съгласи се Нора. — Аз също използвам този метод за лечение. В сравнение с миналия месец сега имам трима клиенти повече. Искам да кажа, трима над броя, който реално може да се вмести в месечната ми програма.

Двете продължиха все в тоя тон още няколко минути. Нищо не смущаваше разговора им. Всяка разменена фраза звучеше напълно естествено, без следа от колебания или двусмислици.

— Знаеш ли, срамота е — обади се Елизабет.

— Какво? За какво става дума?

— За обстоятелствата, при които се запознахме. Оказва се, че ние двете имаме толкова общо.

— Имаш право, така е.

— Може би, ако имаш път насам, можем да обядваме заедно или нещо подобно. Или ако аз прескоча до Ню Йорк?

— Ще се радвам да те видя — рече Нора. — Даже много ми допада. Уговорихме се.

Само в мечтите ти, Лизи.

67.

Малко преди дванадесет и половина паркирах колата си на алеята пред къщата на Конър Браун — винаги така наричах това място: къщата на Конър Браун. И още не бях стъпил на алеята, когато на прага се появи Нора.

Облечена бе в лека лятна рокля без ръкави, на червени и зелени цветя, разкриваща чудесния й тен, да не говорим за прелестните й крака. Настани се в колата ми и първото, което стори, бе да ми съобщи, че умира от глад.

— Значи ставаме двама — обобщих аз.

Потеглихме към градчето Чапакуа, за да проверим кухнята и останалите достойнства на ресторант „Льо Жарден дьо Роа“. Оказа се достоен, изискан, но не и прекалено луксозен. Може би комбинацията от безупречно бели колосани покривки и потъмнели от времето дървени греди се възприема в предградията като истински шик. Избрахме маса за двама в най-отдалечения ъгъл.

Половината от посетителите бяха бизнесмени, а другите половина — група скучаещи дами. Ние двамата — аз в строгия си костюм и Нора с късата си лятна рокля — май покривахме критериите и за двете категории. Категорично мога да заявя без никакво колебание, че Нора беше най-привлекателната жена в ресторанта. Потвърждаваха го главите на почти всички мъже, които не пропуснаха шанса да се извърнат след нея.

Келнерът веднага се появи.

— Да ви донеса ли нещо за пиене?

Нора се наведе над масата.

— Ще представлява ли затруднение за теб, ако си поръчаме вино?

— Зависи от количеството на виното — отвърнах аз и се опитах да се усмихна. Когато тя ми върна усмивката, побързах да я уверя: — Не, няма да наруша никое правило на компанията.

— Чудесно. — Тя взе листа с вината и ми го подаде.

— Не, ти избери.

— Щом настояваш.

— Да ви изчакам ли за минута? — попита келнерът.

— Не, няма да се наложи — успокои го Нора. Обърна менюто към себе си и незабавно плъзна показалеца си надолу по страницата, като спря някъде по средата.

— „Шатоньоф дьо Пап“ — обяви избора си тя. Решение, което взе за по-малко от шест секунди.

— Ето една жена, която знае какво иска — отбелязах аз, след като келнерът кимна и се отдалечи.

Нора сви рамене.

— Поне когато става дума за вино.

— Аз пък имах предвид по-общия смисъл.

Тя ме изгледа с явно любопитство.

— Какво по-точно имаш предвид?

— Например твоята кариера. Не мога да се отърва от впечатлението, че още от най-ранните си години си искала да се занимаваш с вътрешно обзавеждане.

— Не е вярно.

— Искаш да кажеш, че не си променяла непрекъснато мебелирането в „Къщата на мечтите“ на твоята кукла Барби?

Тя се засмя. Изглеждаше в много добро настроение.

— Добре, вярно е — призна си тя. — Ами ти? Винаги ли си знаел какъв искаш да станеш?

— Не. Детските ми мечти се простираха само до продаването на лимонада на моя щанд за безалкохолни. В тях нямаше и помен от застрахователни полици.

— Може би именно за това искам да те попитам. Не го възприемай откъм лошата му страна, но не мога да се отърва от противоположното впечатление: че може би си създаден за нещо по-друго.

— Като какво например? Как ме виждаш ти, Нора? Какво бих могъл да върша?

— Не зная. Нещо…

— По-вълнуващо?

— Не мислех да кажа точно това.

— О, да, искаше и това е добре. Не се чувствам обиден.

— И не би трябвало. Всъщност би могъл да го приемеш като комплимент.

Аз се засмях.

— А сега се опитваш да предизвикваш съдбата.

— Не, говоря сериозно. В теб има нещо, някаква вътрешна сила. А освен това си забавен.

Пристигането на нашия келнер с виното ме спаси от задължението да й отговоря. Когато той отпуши бутилката, Нора и аз си разменихме погледи над папките с менюто. Не флиртуваше ли тя с мен?

Не, Айнщайн, вие двамата флиртувате един с друг.

Нора завъртя чашата си, отпи глътка и одобри виното. Келнерът ни наля. Когато си замина, тя предложи тост:

— За Крейг Рейнълдс. За това, че бе така невероятно мил с мен през цялото това изпитание.

Благодарих й и ние чукнахме чашите си, без да откъсваме очи един от друг.

Дори не подозирах, че истинското изпитание едва сега започваше.

68.

Бизнесмените напуснаха ресторанта. Малко по-късно примера им последваха и дамите. От следобедната навалица в „Льо Жарден“ останаха само двама безделници: Нора и моя милост. Ангажирани с ликвидирането на домашно приготвения пастет и салатата от едва покълнали палмови листа, печена сьомга и миди ала Сен Жак — всичко това погълнато с ленива наслада. На масата бяха останали двете чаши с последните капки вино.

От третата ни бутилка „Шатоньоф дьо Пап“.

Повярвайте ми, в първоначалния ми план не се предвиждаше само на един обяд да се опитаме да пресушим половината от избата на заведението. Но след като започнахме, планът бе ревизиран веднъж, после още веднъж. В края на краищата алкохолът е най-могъщият серум на истината. Какъв по-добър начин да разбера нещо повече за Нора от този? Колкото повече разговаряхме, толкова по-добри бяха шансовете ми да я опозная. Или поне в това се опитвах да се убедя.

Накрая аз погледнах през рамо към келнерите, които вече бяха седнали край масите, за да се нахранят и те. Момчето от бара лениво размахваше метлата с дългата дръжка. Обърнах се към Нора.

— Знаеш ли, съществува една едва различима граница между разтакаването и безделниченето и на мен ми се струва, че ние вече определено я прекрачихме.

Тя се огледа, за да разбере за какво й говоря.

— Имаш право — съгласи се с леко смутена усмивка. — По-добре да се махаме оттук, преди той да измете и нас заедно с трохите хляб.

Дадох знак на бездействащия келнер да ми донесе сметката. Оставих му тридесетпроцентов бакшиш, за да ни остави да си заминем без чувство за вина, макар че това бе проява на неразумна щедрост от моя страна. Още едно доказателство, че не бях съвсем трезвен. За Нора бе обяснимо да се понапие. В крайна сметка беше доста слаба. Но въпреки че тежах с около четиридесет килограма повече от нея, и аз не бях пощаден от въздействието на виното.

— Защо да не се поразтъпчем малко — предложих аз, щом се озовахме навън.

Олекна ми, когато тя се съгласи. Да пиеш в работно време — е едно. Но да пиеш и после да шофираш — е съвсем друго. Малко свеж въздух и аз отново щях да бъда във форма.

— Може би няма да е зле да посетим семейство Клинтън — изчурулика Нора. — Те живеят ето там, нагоре по улицата.

Оставих предложението й без отговор. Докато се разхождахме по тротоара покрай фасадите на различните магазинчета, спрях пред прозореца на един магазин за плетива и бродерии, наречен „Сребърната игла“.

— Това ми напомня за майка ми — казах й аз. — Тя обичаше да плете.

— Какви плетива? — попита Нора, която се оказа удивително добър слушател. По-добър, отколкото бих предположил.

— Обичайното. Покривки за маси, възглавнички, пуловери. Всъщност сега си спомних, че веднъж за Коледа, когато още бях ученик, тя ми изплете два пуловера, единият червен, а другият — син.

— Толкова е мило.

— Да, но не познаваш майка ми — рекох аз и вдигнах пръст. — На коледната трапеза се появих с червения пуловер и знаеш ли какво ми каза тя: Какво не му харесваш на синия?

Нора ме удари по рамото.

— Измисляш си го!

Да, така беше.

— Не, истина е — зарекох се аз. Продължихме да крачим бавно напред. — А каква е твоята майка? И тя ли е плетачка?

Нора внезапно се почувства неудобно.

— Майка ми… тя почина преди няколко години.

— Съжалявам.

— Няма нищо. Тя беше много добра с мен, докато беше жива.

Ние продължихме да вървим мълчаливо.

— Видя ли какво сторих? — поклатих глава аз.

— Какво?

— Прекарахме си толкова чудесно, а сега всичко развалих.

— Не ставай глупав — рече Нора и махна с ръка. — Всичко днес все още си е чудесно. Всъщност днес е един от най-приятните ми дни от доста време насам. Нуждаех се от това.

— Аха, казваш го само за да ме накараш да се почувствам по-добре.

— Не, казах го, защото ти си този, който ме кара да се чувствам по-добре. И както можеш лесно да си представиш, тези последни седмици бяха ужасни за мен. Но тогава ти се появи буквално отникъде.

— Да, само дето направих нещата още по-мъчителни за теб.

— Отначало — да. Но сега всичко се промени или както се казва: всяко зло за добро.

Опитах се да не трепна от иронията, криеща се в последните й думи. Спряхме на светофара на едно кръстовище и зачакахме да превключи на зелено. Следобедното слънце започваше да слиза под върховете на дърветата и захладня. Нора леко потръпна и скръсти ръце пред гърдите си. Наистина изглеждаше много уязвима.

— Ето, вземи го — казах аз. Свалих сакото си и го наметнах на раменете й. Докато тя пристегна реверите, за миг ръцете ни се докоснаха. Светофарът вече светеше зелено, но ние не помръднахме нито крачка. Вместо това стояхме на бордюра като заковани, приковали погледи един в друг.

— Не ми иска това да свършва — промълви тя. После Нора се наведе към мен и гласът й спадна до шепот:

— Защо да не отидем някъде, става ли?

69.

Не бе нужно да съм Джони Казанова, за да разбера какво иска да ми каже. Защо да не отидем някъде? Дори Джони Глинената глава не би пропуснал подобен не чак толкова префинен намек. Нора нямаше предвид да се настаним някъде с по чаша кафе в ръка, за да проясним главите си.

Не, единственото неясно за мен до този момент бе следното: как би трябвало да реагира Джони ОʼХара?

По време на обяда нямах нищо против това, че двамата с Нора се чувствахме уютно в компанията си, флиртувахме, забавлявахме се. Всъщност нали това бе целта? Но сега нещата внезапно станаха прекалено уютни.

Възможно ли бе тя да се интересува от мен? Разбира се, не точно от мен. А от застрахователния агент Крейг Рейнълдс.

Може би всичко се дължеше на виното, което бе изпила? Или пък на нещо друго, нещо, което не бях забелязал. Някаква игра, която играеше. Но едно поне бе сигурно: тя не искаше да бъде с мен заради парите ми.

Да продаваш застраховки живот поне официално не беше от професиите, с които можеш да забогатееш. Дори най-добрите в бранша не можеха и да помислят дори да се сравняват с Конър Браун, водещ играч във фондовите операции и всепризнат финансов гуру. Освен това Нора бе видяла къде живея под името Крейг Рейнълдс. Вече знаеше, че моето БМВ и луксозните ми костюми са само за фасада. Ала въпреки всичко това тя го бе изрекла: Защо да не отидем някъде?

Стоях, без да помръдна, потопил поглед в зелените й очи, на онзи ъгъл в центъра на Чапакуа. Откъдето можехме да поемем във всяка посока.

— Последвай ме — казах й аз.

Върнахме се до моята кола, паркирана пред ресторанта. Отворих за нея лявата врата.

— Къде ще ме отведеш?

— Ще видиш.

Заобиколих предницата и се настаних зад волана. Пристегнахме коланите и аз включих двигателя, като го форсирах още там, на паркинга. После натиснах педала за газта и моето послушно БМВ веднага се втурна напред.

70.

Нора се усети още когато не бяхме изминали дори километър-два.

— Ти ме водиш у дома, така ли?

Обърнах се към нея и бавно кимнах.

— Съжалявам — отвърнах.

— Тогава ставаме двама. Но все пак имаш право. Трябва да е от виното. Толкова се срамувам.

Тонът ми, всичките ми жестове, цялото ми държане… може би отстрани да е изглеждало, че ми е лесно да взема това решение, че мисълта да бъда с нея въобще не ми е минавала през ума. Де да беше истина.

Нора безспорно беше красива жена, която на всичкото отгоре ми отправи смайващо предложение. Необходима ми бе всяка частичка от волята ми, за да не забравя защо, в крайна сметка, сега съм с нея.

Все пак не можех да отрека, че помежду ни съществува привличане. И бях сигурен, че тя не се преструва. Пък и дори така да е, защо трябваше да се притеснявам?

Пътувахме в мълчание по последната отсечка от пътя към къщата на Конър. Само веднъж си позволих да я погледна крадешком и нямаше как да не забележа, че роклята й се е повдигнала нагоре. Загорели бедра, стройни и стегнати, подсказващи ми какво губя.

Извих по кръговата алея и спрях. Тогава тя отпусна въдицата.

— Мисля, че мога да те разбера. Вероятно щеше да е грешка. Особено при тези обстоятелства.

— Вероятно.

— Благодаря за обяда. Прекарах чудесно. — Тя се наведе и съвсем леко ме целуна по бузата. Усетих нежното докосване на косата й до лицето ми. Долових парфюма й, много приятен, напомнящ за някакъв цитрусов плод.

— Аз ще… хм… — Изкашлях се. — Ще ти се обадя, когато бъдат готови документите за парите от застраховката, става ли?

— Разбира се, Крейг. Наистина беше чудесен с мен.

Нора излезе от колата и бавно се отправи към стъпалата пред фасадата на къщата. И извън живота ми? Изчаках я, докато изваждаше ключовете от чантичката си. За няколко секунди бях отклонил погледа си, за да променя настройката на радиото. Когато отново погледнах към нея, тя още се опитваше да отвори вратата.

Смъкнах прозореца.

— Всичко наред ли е?

Обърна се към мен и поклати отчаяно глава.

— Проклетата брава нещо заяжда. Не ми стига предишното притеснение, а сега и това.

— Почакай.

Излязох от колата, за да хвърля един поглед на ключалката. Сигурен бях, че ключът стърчи наполовина от нея.

Но се оказа, че нищо не заяжда.

Още щом го натиснах, останалата половина от ключа веднага проникна навътре, плавно, без никакви проблеми. Обърнах се към Нора, която бе на сантиметри от мен.

— Моят герой — промълви тя и притисна тялото си до моето. Краката й бяха удивително стегнати и плътно долепени до моите. Гърдите й бяха заоблени и твърди. Обви ръце около мен и леко ме целуна по долната устна. — Излъгах те. Но никак не съжалявам.

И тогава инстинктите надделяха над волята ми. И гардът ми падна. Напълно.

Защото отвърнах на целувката й.

71.

Като вълна, тласкана от ураган, ние нахлухме в преддверието. Затворих с ритник външната врата зад нас. Какво правиш, ОʼХара?

Все още не бе късно да се спра. Имаше шанс да се оттегля. Трябваше само да престана да обсипвам Нора с целувки.

Ала не можех да спра. Усещах я толкова мека, толкова дяволски сладка в прегръдките ми. Всичко в нея ухаеше съблазнително — тялото й, косата й. Зелените й очи ме омайваха, при това съвсем отблизо.

Нора пое ръката ми и я насочи към роклята си, надолу по вътрешната страна на загорелите си бедра. От допира дъхът й секна. Когато докоснах меките й копринени бикини, тя ме стисна още по-здраво, а бедрата й започнаха да трепкат в такт с докосванията ми. Изохка и бога ми, стоновете й бяха съвсем истински. Пък и защо й трябваше да ме мами?

Сакото и ризата ми отхвърчаха настрани. Панталоните ми ги последваха. Спряхме да се целуваме само за някакви части от секундата — колкото Нора да измъкне роклята нагоре през главата си. „Чукай ме“, прошепна ми тя, останала без дъх. Каза го просто така. Ала от устата й това прозвуча съблазнително и неустоимо.

Нора ме бутна на пода и ме възседна. Скъса бикините си, пое го в ръка и го насочи навътре в себе си. Дори и в този изключително разгорещен момент на дивна езда една мисъл все пак успя да проблесне в главата ми: Свършено е с теб, ОʼХара.

Бях като заслепен. Всичко около мен се завъртя, буквално цялата стая. Стая ли? Още бяхме в мраморното преддверие на къщата на Конър Браун — мъжа, за когото тя бе сгодена. Мъжът, когото може би беше убила. Здравата бях загазил.

Помисли какво правиш. Но следващото, достигнало до съзнанието ми, бе някакъв звън нейде отдолу, откъм краката ми. Отне ми цяла секунда, за да се досетя откъде идва този досаден звън.

От моя мобилен телефон.

Иисусе Христе! Знаех кой е. Сюзън! Проверяваше ме. Няма що, улучила беше най-подходящия момент.

— Да не си и помислил да се обаждаш — предупреди ме Нора.

Не се безпокой, няма да го направя.

Звънът престана, докато ние продължавахме с ездата, неспособни да спрем. В бесен ритъм с невероятен синхрон. Красивата й кафява коса се разпиля върху лицето ми. Беше върху мен; после под мен; на лакти и колене; тялото й, извито в чувствена дъга, тръпнеше, разтърсвано от дълбоки стонове, които ме подканваха за още и още, докато в преддверието не отекнаха виковете ни, когато достигнахме кулминацията.

За две-три минути, ако не и повече, останахме бездиханни, загледани в тавана, безмълвни и потни, опитвайки се да възстановим дишането си.

Накрая примигнах.

— Значи ключът заяждаше, така ли?

— Ами ти беше този, който се хвана на номера.

— Така ли, нима бях аз?

Сега и двамата се разсмяхме, наистина се разсмяхме, сякаш това бе най-смешното, което някога ни се е случвало. Нора още се заливаше от смях, когато се надигна. Така заразително, че да ти се прииска да се смееш с нея.

— Гладен ли си? — попита ме тя. — Искаш ли пържола? Или да ти направя един омлет?

— На всичкото отгоре умееш и да готвиш…

— Ще го приема като отговор „да“. Ако искаш, можеш да си вземеш един душ в стаята за гости. Нагоре по стълбите, първата врата вдясно.

— Великолепно.

Тя се обърна към мен и ме целуна.

— Не толкова великолепно като теб, Крейг Рейнълдс.

72.

Излязох изпод душа и с опакото на ръката си избърсах замъгленото от влагата огледало, за да се огледам. Поклатих глава. После още веднъж.

Е, този път наистина добре се издъни, ОʼХара.

Работата под прикритие винаги изисква известно пространство за маневриране, но този път стигнах твърде далеч. Бях прекрачил невидимата граница, докъдето се простираха моите задължения, само че не по този начин, за който ще ти окичат медал в сградата на Хувър20 във Вашингтон.

Така че се налагаше да се действа предпазливо, извънредно предпазливо.

— Крейг, добре ли си? — провикна се Нора от най-долното стъпало. Отворих вратата на банята, за да се чуваме по-добре.

— Душът ми се отрази чудесно. Ей сега слизам.

— Добре. Защото омлетът ей сега ще бъде готов.

Сресах косата си назад, отново облякох дрехите си и се спуснах по стъпалата надолу, за да се присъединя към Нора в кухнята. О, боже, тя представляваше страхотна гледка — само по сутиен, бикини и дървена шпатулка в ръка. Да можехте да видите великолепната й фигура, омайната й усмивка…

Направи ми впечатление, че на масата беше поставен само един комплект прибори за хранене.

— Ти нищо ли няма да хапнеш? — попитах я аз.

— Не, вече си взех малко от шунката. — Тя надигна бутилката си с минерална вода. — Така съм свикнала. Да следя за талията си.

— Нали аз ще следя всичко около теб да е наред. Така че нямаш основания за тревога.

Настаних се на стола и се загледах в нея, докато тя се оправяше с тигана върху котлона. И колкото повече я гледах, толкова повече я харесвах. Беше страхотно привлекателна както отзад, така и отпред. А колкото до талията…

— Че какво ти е на талията?

По-кротко, ОʼХара.

Но, честно казано, не можех да спра. Това бе странно чувство, което веднага ми напомни за един отколешен мой познат — полицай, инспектор от Отдела за борба с наркотиците и мой приятел. Наистина беше много добър човек и добър полицай. Докато не направи фаталната грешка. Като последен глупак се зае лично да изпробва стоката и се пристрасти.

Такъв урок не можеше да се забрави.

Дори след душа все още усещах по кожата си уханието на Нора. Още усещах вкуса й. И мислех само за едно — колко силно я желая. Просто не знаех как да се спра.

— Готово, можеш да започваш.

Вперих очи в големия пухкав омлет — приготвен така, както някога са го правили в Дивия запад, — който тя постави в широката чиния пред мен.

— Изглежда много апетитно. — Вече бях порядъчно изгладнял, може би защото на обяд почти нищо не бях хапнал.

Взех вилицата и вкусих първото късче.

— Забележително.

Тя наклони глава.

— Нали не ме лъжеш?

— Кой, аз ли?

— Ти, точно ти, Крейг Рейнълдс. — Нора се наведе и прокара ръка през косата ми. — Искаш ли бира или нещо друго?

— По-добре чаша вода. — Алкохолът бе последното, от което се нуждаех в момента.

Тя отиде до бюфета, за да вземе чаша, докато аз продължавах с омлета. Честно казано, беше страхотно вкусен.

— Не можеш ли да останеш тук за цяла нощ? — попита тя, когато се върна с чашата вода за мен. — Моля те, остани.

Въпросът й ме изненада, макар че сигурно не би трябвало. Огледах кухнята — може би най-сложно съоръжената кухня, в която кракът ми бе стъпвал. Помещението бе обзаведено от професионалисти и наистина изглеждаше много привлекателно, защото всичко в него бе изпипано до последния детайл. Разбира се, не липсваха кухненски уреди и обзавеждане от най-добрите в света фирми от този отрасъл: „Вайкинг“, „Траулсен“, „Улф“, „Миеле“, „Гаджия“.

Нора погледна към преддверието. Лятната й рокля още лежеше на мраморния под.

— Мисля, че вече е късно да си тръгваш — каза тя.

Имаше право и тъкмо се канех да се съглася с нея… когато изведнъж в стомаха си почувствах нещо много странно.

73.

— Какво не е наред? — попита Нора.

— Не зная — отвърнах. — Ей така, изведнъж започна да ми…

Идеше ми да повръщам из цялата кухня.

Скочих от стола и се втурнах към банята, като едва успях да се добера навреме до тоалетната. Коленичих над седалката и повърнах неудържимо. Отиде целият омлет. Дори и някакви остатъци от предишното хранене.

— Крейг, добре ли си? — провикна се тя откъм вратата на банята.

Не, не бях. Защото се люшках, понесен от приливната вълна на прилошаването и едва се крепях на гребена й. Зрението ми се замъгли. Единствено можех да се опитвам да се закрепя някак си и да се надявам вълната да отмине.

Ако можеше да ме види сега отнякъде онзи полицай от гробището.

— Крейг? Плашиш ме.

Бях прекалено зает да се боря с гаденето във вътрешностите ми, за да се вслушвам в това, което ми говори тя. Твърде замаян и омаломощен.

— Да ти донеса ли нещо? — попита тя.

И както си бях така, с ръце, обхванали порцелановия ръб на тоалетната, внезапно бях обзет от вледеняващ страх: ами ако не ми мине? Именно така се чувствах в онзи миг, безкрайно изплашен, настръхнал и ужасен.

— Крейг, моля те, кажи нещо.

В следващия миг обаче то се случи — пристъпът спря. Странно. За щастие. Изчезна тъй бързо, както се бе появил. Някак си… просто така.

— Добре съм — отвърнах облекчено, все още не смеещ да повярвам, че болката е изчезнала. — Вече съм добре. Ей сега ще дойда.

Надвесих се над мивката, изплакнах си устата и наплисках лицето си със студена вода. Отново се взрях в образа, гледащ ме насреща от огледалото. Сигурно беше някакво хранително отравяне, нали?

Но не можех да се отърся от едно подозрение — че много изкусно ме бяха изиграли. Или казано по-просто, този омлет някак си странно се връзваше с огромната болка, само допреди минута разкъсвала стомаха ми.

Иисусе Христе, ОʼХара. Стегни се!

Върнах се в кухнята при крайно обърканата Нора.

— Изплаши ме, дяволски ме изплаши — промълви тя.

— Съжалявам. Странна работа. — Опитах се да измисля някакво по-приемливо обяснение. — Може би е било заради някое развалено яйце.

— Възможно е. Ох, чувствам се ужасно. О, Крейг! Но нали сега си по-добре?

Кимнах.

— Сигурен ли си? Само не се опитвай да се правиш на герой.

— Да.

— Сега аз съм тази, която се чувства ужасно. Сигурно никога повече няма да хапнеш нещо, приготвено от мен.

— Не ставай глупава, ти за нищо не си виновна.

Долната й устна се нацупи като на дете, заловено в някаква беля. Изглеждаше наранена и уплашена. Пристъпих към нея и я прегърнах.

— Бих те целунал, но сега…

Лицето й внезапно грейна.

— Мисля, че ще мога да ти намеря една четка за зъби. Но при едно условие.

— Какво е то?

— Да се съгласиш да прекараш нощта тук. Още веднъж те моля, умолявам те, от все сърце.

Може би, ако не бе само по сутиен и бикини. Може би, ако в този момент не я държах в прегръдките си. Може би тогава щях да кажа не. Може би, но се съмнявам.

— Но и аз имам едно условие — добавих аз.

— Зная какво се готвиш да ми кажеш и затова няма какво да му мислим повече.

Което означаваше, че тази вечер щяхме да си легнем някъде по-далеч от голямата спалня. Не че всъщност щяхме да спим кой знае колко. Обещах си това да трае само една-единствена нощ. Защото на следващия ден щях да сложа край на всичко. Щях да измисля някакъв друг начин да бъда близо до нея, без да имаме интимни отношения.

Дълбоко в себе си знаех какво ставаше. Чувствах го с цялото си тяло.

Здравата бях хлътнал по Нора.

74.

На следващата сутрин се събудихме от звънеца на външната врата, отекнал силно в целия долен етаж.

Нора скочи от леглото.

— Кой може да е толкова рано?

Аз погледнах часовника си.

— Мамка му!

— Какво?

— Никак не е рано. Почти девет и половина е.

Усмивката, разцъфтяла на лицето й, бе едновременно закачлива и много секси.

— Мисля, че ние наистина се поизтощихме един друг.

— Продължавай да се смееш колкото искаш, само че аз преди един час трябваше да бъда в офиса.

— Не се притеснявай. Ще ти напиша извинителна бележка.

На вратата отново се позвъни. Този път няколко пъти. Звучеше като порив на вятър по време на ураган.

— Който и да е, ще го отпратя на бърза ръка — закани се Нора. Гола и красива, тя се изправи от леглото и се приближи до прозореца. Надникна навън иззад завесите.

— По дяволите! Как можах да забравя!

— Какво си забравила?

— Та това е Хариет.

Нямах никаква представа коя е Хариет, но сега това бе без значение. Знаех само, че никак не ми се искаше тази Хариет или която и да е друга особа да стърчи пред външната врата, особено когато аз съм от другата й страна.

— Нали ще се отървеш от нея, още сега?

— Всъщност не мога. Тя ми прави огромна услуга.

— А какво ще стане, ако ме види тук с теб?

— Е, няма да се стигне дотам. Бях я помолила да огледа мебелите и покъщнината за антикварния й магазин. Просто се спотайвай тук. Ще се постарая да стоим далеч от тази стая. Огледът няма да трае дълго.

За Джон ОʼХара това не бе никакъв проблем; но, от друга страна, Крейг Рейнълдс имаше да върши доста работа.

— Нора, и без това вече съм закъснял за работа — казах аз. — Няма ли начин да се измъкна от задната врата или нещо подобно.

— Тя вече е видяла колата ти отпред. Ако я няма, когато си тръгва, ще започне да ме разпитва. А и двамата не го искаме.

Поех дълбоко дъх и после шумно го изпуснах.

— Колко ще продължи всичко това?

— Нали ти казах вече, няма да трае дълго. — Тя отвори прозореца и се провикна: — Съжалявам, Хариет, ей сега слизам долу. Страхотна шапка имаш, скъпа.

Нора се завъртя и с летящ старт се гмурна обратно в леглото при мен.

— А сега да се разберем за твоя работен ден — рече тя и плъзна ръка под одеялото. — Не смятам, че е добра идея.

— О, не смяташ, така ли!

— Абсолютно не. Мисля, че можеш да си представиш, че си ученик, избягал от училище, и двамата ще се позабавляваме. Какво мислиш?

Нямаше значение какво бях казал. Ръката на Нора, пъхната под одеялото, вече бе й предала какво мисля.

— Предполагам, че мога да си взема един свободен ден.

— Ето, това е проява на характер.

— И на какво ще посветим днешния ден?

Нора се напъха под одеялото, за да провери това, което най-много я вълнуваше.

— Е, ще ти кажа. Ще си устроим нещо като излет.

Отново се надигна от леглото. Боже, колко бе стройна. И гъвкава. И изящна.

— Почакай, не можеш да ме оставиш точно сега — простенах аз.

— Налага се, скъпи. Хариет ме чака отвън, а аз съм длъжна да си сложа все пак някаква дрешка. — Тя надигна одеялото, взря се съсредоточено в това, което се криеше под него, и на лицето й разцъфтя същата закачлива и секси усмивка. — Задръж го така! — заповяда ми.

75.

Лежах в леглото, втренчен в тавана, опитвайки се да подредя мислите си. Вероятно стаята е служела за спалня на прислужницата или бавачката, ала това не й пречеше да бъде доста по-хубава от моята в онзи апартамент. Накрая започнах да кроя планове за останалата част от деня, като обмислях какво да правим двамата с Нора. Но по-важно бе да реша как да балансирам и насочвам деликатните ни взаимоотношения, нашата прохождаща връзка или каквото и да беше това между нас.

Тя сигурно знаеше как да получи това, което иска. Но оставаше въпросът дали това, което иска, съм самият аз. И какво исках аз? Да докажа, че Нора е невинна?

Накрая не издържах и си казах: цялата тази история да върви по дяволите. Единственият въпрос, който реално имаше значение, се ограничаваше до това — имала ли е тя нещо общо със смъртта на Конър Браун… и с изчезването на парите му. Това именно бе работата ми — да търся отговорите на подобни въпроси.

Затворих очи. Но след няколко секунди ги отворих.

Скочих от леглото и изтичах към костюма си, провесен на стола. Грабнах дрънчащия мобилен телефон от джоба на панталоните си и проверих номера на повикващия абонат, макар да знаех кой може да бъде. Беше Сюзън!

Не можех за втори път да я пренебрегна, нали? Тя знаеше, че винаги нося мобилния със себе си и се старая да не излизам от обхват.

Бъди естествен, ОʼХара!

— Здравей.

— Защо шепнеш? — попита тя.

— Защото съм на голф турнир.

— Ха-ха. А къде си всъщност?

— В библиотеката на Брайърклиф Манър.

— Това ми звучи още по-съмнително.

— Обаче е истина. Сега работя върху жаргона си в сферата на застрахователното дело, по-специално застраховките живот.

— Защо?

— Защото Нора задава куп въпроси. Тя се оказа доста умна и проницателна личност. Не знам дали ме изпитва, или просто е любопитна. Но независимо от това трябва да понауча нещо за настоящата си професия.

— Кога за последен път си осъществил контакт с нея?

Нещо ми подсказа, че уточнение от рода на през цялата тази нощ няма да бъде най-подходящият отговор на този въпрос.

— Вчера — отвърнах. — Крейг Рейнълдс я отведе на обяд, за да се извини за безпокойствата, в които я въвлече Джон ОʼХара.

— Добър ход, хитрецо. Ти несъмнено вече си обяснил на Нора за предстоящото изплащане на застраховката, нали?

— Да. Тя изглеждаше облекчена. Тогава обаче започна да ме отрупва с въпроси.

— Мислиш ли, че подозира нещо?

— Трудно е да се каже нещо определено, когато е замесена Нора Синклер.

— От тебе се искаше да я предразположиш към откровеност.

Последните й думи ме накараха да преглътна с усилие.

— Хрумна ми нещо: какво ще стане, ако Крейг Рейнълдс след този обяд я покани на вечеря?

— Искаш да кажеш: нещо като среща?

— Не бих го представил точно в тази светлина. Нейният годеник почина съвсем наскоро. Но да, все пак е нещо като среща. Нали току-що каза, че трябва да я предразположа към откровеност.

— Не знам — промърмори Сюзън.

— Правилно, нито пък аз. Нямам много възможности за избор, да не говорим пък за времето.

— Ами ако тя каже не?

Аз се засмях.

— Подценяваш чара на ОʼХара!

— Едва ли. Именно заради това ти възложиха този случай, приятел. Но както ти самият ми каза преди няколко дни, Нора няма вид на жена, която ще се прехласне по някакъв застрахователен агент.

Прехапах език.

— Лично на мен ми се струва, че ти си по-загрижена да не би Нора да каже да.

— Наистина е така — призна тя. — Но мисля, че имаш право. Няма да се учудя, ако това се окаже най-добрият ни удар.

Тъкмо мислех да изкажа съгласието си, когато отвън чух някакви гласове. Нора и Хариет слизаха по стъпалата, увлечени в разговор.

— По дяволите!

— Какво става?

— Налага се веднага да прекъсна — зашепнах аз. — Току-що библиотекарката ми метна един свиреп поглед.

— Добре, така да бъде. Но слушай: внимавай много, ОʼХара.

— Имаш право. Тази библиотекарка изглежда доста опасна.

— Много смешно, няма що.

Прекъснах връзката и отново се отдадох на съзерцаването на тавана. Мразех да лъжа Сюзън, ала този път нямах избор. Тя искаше да знае дали според мен Нора не подозира нещо. А ето, сега аз си задавах същия този въпрос, но за Сюзън. Дали тя разбра, че я лъжа?

Сюзън беше една от най-малко лековерните личности, които някога съм познавал. Тъкмо заради това тя беше шефът.

76.

Нора се върна, цялата в ослепителни усмивки и изпълнена с жизненост. Трудно можех да й устоя. Тя скочи в леглото и обсипа с целувки гърдите ми, бузите ми, устните ми. Завъртя очи и направи прелестна физиономия, която би могла да спечели завинаги сърцето ми, но при нормални обстоятелства, каквито сегашните със сигурност не бяха.

— Липсвах ли ти?

— Ужасно — признах аз. — Как вървят работите ти с Хариет?

— Чудесно. Казах ти, че няма да се наложи да ме чакаш дълго. Защото съм добра. Няма да повярваш колко съм добра.

— Да, само че не ти бе затворена в тази стая.

— О, бедният ми той! — подразни ме тя. — Нуждаеш се от малко чист въздух, така ли? Още една причина да не се появяваш днес на работното си място.

— Няма да приемеш отговор „не“, така ли?

— Честно казано… не.

Кимнах към стола, където висяха сакото и панталонът ми.

— Добре, но сигурна ли си, че искаш да прекараш два дни с мен, както съм само с тези дрехи?

Тя сви рамене.

— След като вече веднъж успях да ти ги смъкна от гърба, не виждам защо пак да не го направя.

Изкъпахме се, преоблякохме се и взехме нейната кола за предстоящата разходка на свеж въздух. Мерцедеса.

— Къде отиваме? — попитах.

— Остави това на мен — рече Нора и нагласи слънчевите си очила.

Отначало подкара към градския пазар за гастрономически деликатеси, наричан „Виларина“. Естествено, аз се държах, като че ли вече неведнъж съм бил там. И докато обикаляхме сергиите и магазините, тя ме попита има ли нещо, което не обичам да ям.

— Разбира се, като се изключат моите омлети.

— Не си падам много по сардините например. Иначе с всичко останало нямам проблеми.

Нора купуваше с размах, като че ли се стягаше за някакъв малък пир. Накупи най-различни видове сирена, макарони, салати, маслини, сушени меса, както и френски хляб. Предложих да платя. Но тя побърза да отвори чантичката си, като се престори, че не ме е чула.

Следващата ни спирка бе в магазина за напитки.

— Какво ще кажеш днес да сме на бяло вино? Аз самата предпочитам „Пино Гриджо“ — обясни ми.

Тя се увери, че виното е изстудено, и добави и бутилка „Тийфенбрунер“. Вече бяхме напълно готови за нашия импровизиран пикник.

В това се убедих още по-силно, когато Нора ми показа кашмиреното одеяло, което бе поставила в багажника. Сложила го там, докато съм бил под душа.

Продължихме към близкото езеро Покантико и намерихме едно тревисто кътче, тъй усамотено, че най-вероятно никой нямаше да ни безпокои, да не говорим за великолепната гледка към имението на фамилията Рокфелер с всичките онези чудесни възвишения, долини и други красоти.

— Виж, това не е ли много по-приятно, отколкото да ходиш на работа? — попита тя, след като се разположихме на одеялото.

Но аз всъщност работех. И докато си говорехме, похапвайки и отпивайки от виното, аз се стараех, най-внимателно, да измъкна нещо от Нора, което би я уличило в смъртта на Конър Браун, както и за трансфера на неговите пари, откъдето всъщност започна цялото това разследване.

Опитах се да преценя компютърната й грамотност, като уж случайно подметнах за онези защитни програми, тип „Firewall“21, вградени в новия уеббраузър, който използвах в офиса. Когато тя кимна, че има представа за тях, аз добавих небрежно:

— И като си помислиш, че само преди една година свързвах думата firewall с огън…

— И аз съм като теб. Това, което научих, дължа на един от бившите си клиенти, който беше много запален по интернет.

— Да не би да е бил един от тези нови интернет милионери? Господи, какво ще ги правят толкова много пари?

Нора направи една закачлива гримаса.

— За мой късмет много от тези пари отиват за смяна на обзавеждането. Не можеш да си представиш колко се печели от това.

— Сигурно е така. Макар че мога да си представя също какви огромни данъци плащат тези момчета.

— Истина е, разбира се, но предполагам, че си имат начини да ги сведат до минимум — рече тя.

— Искаш да кажеш, че умеят да намират вратички в законите? Или нещо друго?

Тя ме изгледа за миг.

— Да, нещо като вратички в законите.

Нора леко присви очи. Долових в тях колебание, примесено с подозрение. Достатъчно, за да ме накара да сменя темата.

Така премина останалата част от следобеда. Опитвах се да изглеждам забавен и щастлив… като мъж, който се радва на неочаквания си почивен ден в компанията на една красива жена, на която не може да се насити.

77.

Прибирай се у дома, ОʼХара. Бягай оттук, идиот такъв!

Но не побягнах.

След пикника отидохме да се поразсеем с филма, прожектиран в киносалона към Дома на изкуствата в Плезънтвил. И това бе хрумване на Нора. Даваха трилъра на Хичкок „Задният прозорец“ и тя ми призна, че това бил един от любимите й филми.

— Обичам Хичкок. И знаеш ли защо, Крейг? Той е толкова забавен и в същото време показва и тъмната страна от живота. Все едно да гледаш два филма, като плащаш само за един.

Когато прожекцията свърши, ние до такава степен се бяхме натъпкали с пуканки, че решихме да пропуснем вечерята, планирана от Нора в близкия ресторант „Железния кон“. Стоях до нея на градския паркинг, сякаш двамата отново бяхме гимназисти, неуверени как ще завърши тази любовна среща.

Но не и Нора.

— Хайде да отидем у вас — предложи тя.

Изгледах я за миг, наблюдавайки изражението на лицето й. Тя вече знаеше къде живея — онази неприятна дупка, тясна като кутия за обувки. Дали ме изпитваше, за да види как ще реагирам? Или наистина пет пари не даваше къде живея?

— Хм, у нас ли?

— Имаш ли нещо против?

— Не. Но искам да те предупредя, че може да не се окаже това, което очакваш.

— Че какво толкова? Какво очаквам според теб?

— Да кажем само, че далеч не е това, с което си свикнала.

Нора ме погледна право в очите.

— Крейг, аз те харесвам. И само това е важно. Само ти и аз. Разбра ли?

— Разбрах — кимнах аз.

— Мога ли да ти вярвам? Иска ми се да мога.

— Да, разбира се, че можеш да ми вярваш. Аз съм твоят застрахователен агент.

С тези думи ние потеглихме към моя апартамент. Трябва да призная, че на Нора окото й не трепна, когато го видя — за втори път. Агифорд Корт Гардънс, моят дом, моят чудесен дом.

Хванати ръка за ръка, влязохме вътре.

— Трябва да ти призная, че чистачката днес стачкува — заявих с усмивка. — Непоносими работни условия, според нейните претенции.

Нора огледа жилището, подредено надве-натри.

— Всичко е наред — успокои ме тя. — Всичко това ми подсказва, че тук не се срещаш с никоя друга. А това наистина ми харесва.

Предложих й бира и тя прие. Заведох я дори в кухнята, тъй като не се съмнявах, че ще се усмихне презрително при вида на жълтите кухненски шкафчета „Формика“.

Тя отпи малко от бирата и остави на стола червената си кожена чантичка.

— Е, няма ли да ме разведеш още някъде наоколо?

— Та ти видя почти всичко.

— Но имаш спалня, нали?

Казах си, че тук вече трябва да спра, точно сега. Разбира се, ако наистина исках това, ние никога нямаше да се озовем в моята кухня. Би трябвало да й кажа нещо още там, в киното, нещо от рода на „нека да не насилваме нещата“.

Ала вместо това започнахме страстно да се целуваме още преди да стигнем до спалнята. Бях на път отново да се озова с Нора под завивките. Кой знае, това можеше и да послужи като повод за придаване на ново значение на понятието агент под прикритие.22

Но наистина възнамерявах да обърна всичко това в моя полза. И си въобразявах, че зная точно откъде да започна.

78.

— Как така си успял да преровиш чантичката й, без тя да се усети? — попита Сюзън.

Ами, шефе, разбираш ли, след като Нора и аз се отдадохме на див, необуздан секс в моята ергенска бърлога, аз я изчаках да заспи. Тогава се промъкнах в кухнята и претършувах чантичката й.

Но като се позамислих…

— Имам си свои начини — скромно си признах аз. — Нали затова ме избрахте за тази задача?

— Само защото притежаваш опит в проследяването. И защото беше на разположение.

Това беше на следващия ден. Намирах се в офиса, зад бюрото си, и осведомявах Сюзън по телефона за последното развитие на нещата, които бяхме обсъждали при предишния ни разговор: срещата ми с Нора на вечеря. Главната тревога на Сюзън бе, че може би започвам да ставам прекалено настоятелен, а това можеше да подплаши Нора.

Ха.

След като я уверих, че няма за какво да се тревожи, нейното внимание се пренасочи към това, което бях открил в чантичката на Нора.

— Как беше името на онзи тип? — попита тя.

— Стивън А. Кеплер.

— И той е адвокат от Ню Йорк по данъчни дела?

— Поне така твърди визитната му картичка.

— И кога най-скоро можеш да говориш с него?

— Тук възникна нов проблем. Телефонирах му, но се оказа, че ще бъде в отпуск до следващата седмица.

— Разбира се, той може би не знае нищо.

— Или пък знае всичко. Аз съм оптимист, забрави ли?

— Той ще ти заяви, че е длъжен да пази тайните на клиентите си, ако, разбира се, Нора се числи към тях.

— Вероятно точно това ще направи.

— А какво ще правиш ти тогава?

— Както вече казах, имам си свои начини.

— Знам и точно това ме плаши — призна тя. — Не забравяй, че си длъжен да внимаваш много с адвокатите. Някои от тях, колкото и да не ти се вярва, наистина са наясно със законите.

— Много забавно, нали?

— Ще ме държиш ли в течение на всичко? Длъжен си да ме информираш.

— Винаги го правя.

След като затворих, бутнах стола си назад и поех дълбоко дъх. Чувствах се неспокоен и без настроение. Моят компютър в момента се бе превключил в режим на скрийнсейвър, но като се дръпнах назад, за да кача краката си на бюрото, токът на обувката ми докосна интервалния клавиш и екранът светна. Притеглих стола отново към бюрото и отворих на екрана файла на Нора. Започнах да преглеждам снимките, които бях направил с цифровия фотоапарат след погребението на Конър Браун.

Една от тях ми направи по-особено впечатление и се заех да я разглеждам по-подробно.

На снимката бе запечатан момент от разговора на Нора със сестрата на Конър — Елизабет, на стъпалата пред къщата. Нора бе цялата в черно, със същите слънчеви очила, с които ме придружаваше на пикника. Елизабет Браун също изглеждаше доста добре, само че беше блондинка от Калифорния, архитект — поне според данните, които имах за нея.

Наведох се напред и се взрях съвсем отблизо в кадъра. На пръв поглед нямаше нищо необикновено в това, на което бях станал свидетел. Но това беше само на повърхността. Възприятието е едно, а реалността — нещо съвсем друго. Или Нора нямаше какво да крие… или бе успяла да измами всички. Полицията. Приятелите. Елизабет Браун. Иисусе Христе! Можеше ли да стои на онези стъпала и най-спокойно да разговаря със сестрата на мъжа, когото е убила?

Дали Нора бе толкова убедителна? Нима наистина бе толкова ловка измамница? Не можех да кажа със сигурност какво я правеше толкова опасна. Или поне засега.

Знаех само едно: изгарях от нетърпение да я видя отново.

Затворих файла и си казах, че вече не съм способен да се контролирам добре. Трябваше да предприема нещо. Намирах се толкова близо до пламъците, че вече започвах да усещам топлината им. Имах нужда да се махна някъде. Трябва да поохладиш, ОʼХара. Поне за няколко дни.

Тогава ми хрумна една идея. Може би това бе начинът пак да сложа ред в приоритетите си.

Отново набрах номера на Сюзън и й обясних какво искам да направя.

— Имам нужда от два почивни дни.

79.

В сряда следобед Нора излезе от асансьора на осмия етаж на психиатричната клиника „Пайн Удс“. Изпи последната глътка вода от бутилката и я пусна в контейнера за отпадъци. Както винаги, тя се насочи първо към сестринската стая, но този следобед никого не завари там. Нито Емили, нито дори онази новата, Патси. Що за име беше това? Никого нямаше.

— Ало! — провикна се тя.

Не последва отговор, само ехото на собствения й глас.

Нора се поколеба за кратко, преди да реши да продължи надолу по коридора. След всичките тези години въобще не се нуждаеше от упътвания накъде да продължи.

— Здравей, мамо.

Оливия Синклер се обърна към дъщеря си, която бе спряла на прага.

— Здравей — отвърна тя с обичайната си празна усмивка.

Нора я целуна по бузата и притегли стола.

— Добре ли се чувстваш?

— Нали знаеш, че много обичам да чета?

— Да, знам — кимна Нора. Остави чантичката си на пода и посегна към найлоновата торба, която бе взела. От нея извади екземпляр от последния роман на Патриша Корнуел.

— Ето, вземи. Този път не съм забравила.

Оливия Синклер взе книгата и бавно прокара длан по корицата. С показалеца си опипа релефните букви на заглавието.

— Изглеждаш по-добре, мамо. Осъзнаваш ли колко ме изплаши миналия път?

Нора я гледаше втренчено, докато погледът на майка й остана прикован към бляскавата корица. Разбира се, че нищо не осъзнаваше. Стените, които бе изградила, за да се изолира от околния свят, бяха прекалено дебели.

Ала този факт, който обикновено й причиняваше болка при всяко посещение в клиниката, този път й донесе облекчение. От момента, в който майка й бе получила онзи припадък, дъщерята се безпокоеше, че е виновна за това. Нейните сълзи, нейните емоции, внезапният подтик да признае греховете си — всичко, с което не биваше да натоварва майка си — бе предизвикало опасната реакция от страна на Оливия. И колкото повече Нора мислеше за това, толкова повече се упрекваше за случилото се.

Но не и сега.

Само като видя майка си — толкова отнесена, напълно забравила за света — тя се убеди, че онзи инцидент не е имал нищо общо с нея. Може би изглежда странно, но мисълта, че не носи отговорност за кризата на майка си, й вдъхна някаква смътна надежда.

— Мисля, че тази книга ще ти хареса, мамо. Следващия път ще ми кажеш, нали?

— Нали знаеш, че много обичам да чета?

Нора се усмихна. През останалото време от посещението си тя говори само за весели и забавни случки. От време на време майка й я поглеждаше, но през повечето време погледът й бе прикован в изгасения екран на телевизора.

— Добре, мисля, че е време да си вървя — каза Нора след около час.

Тогава видя как майка й взе пластмасовата чаша от масичката до леглото. Беше празна.

— Искаш малко вода? — попита Нора.

Майка й кимна, Нора стана от стола и посегна към каната.

— О, и тя е празна. — Нора взе каната и отиде в банята. — Ей сега ще се върна.

Майка й отново кимна.

После зачака. И веднага щом чу звука от чешмата, Оливия бръкна под одеялото на леглото, измъкна един плик, в който предварително бе поставила писмото си до Нора. Вътре се обясняваха всички онези неща, които толкова отдавна искаше да сподели с дъщеря си, но знаеше, че не бива.

Сега обаче чувстваше, че е длъжна да каже истината на Нора.

Оливия спусна босите си крака от леглото и се протегна към отворената чантичка на Нора, стиснала здраво писмото в ръка. Пусна го вътре. След толкова много години се оказа учудващо лесно.

80.

— Ето къде си била!

Стресната от този възглас, старшата сестра Емили Бароус вдигна глава от стола си в сестринската стая и видя Нора пред себе си, очарователна както винаги. Дори не бе чула стъпките й, толкова се бе задълбочила в четенето на романа.

— О, здравей, Нора.

— Не те видях, когато дойдох.

— Съжалявам, скъпа. Трябва да съм била в тоалетната — обясни Емили. — Днес само аз съм тук за целия следобед.

— А какво стана с другата сестра, онази, която обучаваше?

— Имаш предвид Патси? Днес нещо не била добре. И слава богу, защото сега е по-спокойно и мога да дочета романа. — Емили кимна към разтворената пред нея книга.

— Какво четеш? — заинтересува се Нора. Погледна корицата. Време за милост от Джефри Уокър.

Нора се усмихна.

— Той е много добър.

— Най-добрият.

— Не дразни окото, нали?

— Не и ако си падаш по високи и груби, но представителни мъже.

Емили видя, че Нора се засмя. Това определено не беше притеснената и раздразнителна жена, която помнеше от последното й посещение тук. Нещо повече — сега изглеждаше в много по-добро настроение от всеки друг път.

— Добре ли мина посещението при майка ти, Нора? Струва ми се, че е било точно така.

— Да, така е. Със сигурност мога да кажа, че сега е много по-добре от предишния път. — Нора отметна косата зад ушите си. — Това ми напомни нещо. Трябва да ти се извиня за поведението си онзи ден. Държах се твърде емоционално. Но ти, от друга страна, спокойно пое грижата за всичко. Ти си много добра, Емили. Благодаря ти.

— Няма защо. Но нали затова съм тук.

— Е, радвам се, че беше тук в онзи ден. — Нора сведе поглед към книгата на Емили. — Знаеш ли какво: когато излезе следващата му книга, ще ти донеса екземпляр с автограф на автора.

— Наистина ли?

— Непременно. Познавам господин Уокър. Работила съм за него.

Лицето на Емили разцъфтя в лъчезарна усмивка.

— О, господи, това ще ме накара да се чувствам щастлива за целия ден. Не, не, какви ги говоря? За цяла седмица!

— Това е най-малкото, което мога да направя — топло се усмихна Нора. — В края на краищата за какво са приятелите?

Независимо дали тези думи бяха искрени или преувеличени, на Емили й бе много приятно да ги чуе. Накрая Нора й махна за довиждане и се насочи към асансьорите.

Емили я проследи с поглед, докато натискаше бутона за слизане, после се върна към романа на Джефри Уокър. Вдигна глава едва когато чу шума от затварянето на вратата на асансьора. И тогава я видя.

Чантичката на Нора бе на масата.

Емили знаеше, че Нора вече е стигнала долу в преддверието. Затова позвъни на охраната на партерния етаж. След като затвори телефона, отново се зае с четенето. Но преди да свърши първото изречение, очите й неволно се върнаха към елегантната и скъпа чантичка.

Забеляза, че е отворена.

81.

Илейн и Алисън не можеха да повярват на ушите си. Не бяха свикнали да слушат Нора да им говори за друг мъж — не и откакто съпругът й, Том, внезапно бе починал.

Но точно това правеше тяхната най-добра приятелка, докато вечеряха сред голите тухлени стени на „Мърсър“ в Сохо. Всъщност думата „разговор“ не беше точното описание. По-скоро можеше да се определи като възторжено словоизлияние. Толкова нетипично за Нора.

— От него струи невероятна енергия, скрита под повърхността му. Както и онази негова дарба да те предразполага към доверие, без да се натрапва, което толкова ми допада. Той е съвсем земен, ала въпреки това е специален.

— Брей! Кой да знае, че момчетата по застраховките били толкова секси! — пошегува се Илейн.

— Със сигурност не и аз — призна Нора. — Но Крейг не би трябвало да бъде застрахователен агент.

— По-важно е как се облича — намеси се Алисън, моден редактор до мозъка на костите си.

— Хубави костюми, но нищо старомодно. Обича да носи разтворени яки. Досега не съм го виждала с вратовръзка.

— Добре, нека да го разнищим най-подробно — предложи Илейн и махна с ръка. — Как е в леглото?

Алисън завъртя очи:

— Илейн!

— Какво? Нали всичко си споделяме?

— Да, но те току-що са се запознали. Как е възможно да са правили секс? — Алисън се обърна към Нора с лукава усмивка.

— Правихме секс.

Илейн и Алисън се приведоха напред и се подпряха на масата с лакти.

— И? — възкликнаха двете почти едновременно. Нора, напълно контролираща положението в момента, бавно отпи от своя „Космополитен“.

— Ами сексът беше добър… Не, шегувам се. Беше направо невероятен.

Трите се закискаха като тийнейджърки.

— Толкова ти завиждам… — призна си Илейн.

Нора внезапно стана сериозна и това изненада дори и самата нея.

— Не се чувствам самотна, когато съм с него. Отдавна не съм се чувствала по този начин. Мисля… мисля, че имаме много общи неща.

Илейн се извърна към Алисън.

— Може би търсим не там, където трябва. В един град с милиони ергени тя успяла да срещне господин Невероятен някъде там, в предградията.

— Само не ни каза къде се засякохте — припомни Алисън.

— Имах клиент в Брайърклиф Манър — обясни Нора. — Бях в Чапакуа, в един антикварен магазин, а там беше и той, търсел старинни въдици. Колекционирал ги.

— А останалото е история — додаде Алисън.

— Тя го е забърсала още там — довърши Илейн. — Повтарям: толкова ти завиждам!

Всъщност въобще не завиждаше и Нора много добре го знаеше. Единственото, което изпитваше Илейн, бе щастие — тя искрено се радваше за приятелката си, която доскоро, изглежда, не можеше да преодолее смъртта на съпруга си, но сега явно най-после бе срещнала подходящия мъж. И Алисън също се радваше за Нора.

— И кога ще ни запознаеш с този твой Крейг? — попита тя.

— Да — въздъхна Илейн. — Кога ще можем да зърнем господин Невероятен?

82.

След вечерята Нора се върна в своя апартамент, обзета само от една-едничка мисъл: Крейг. Целият този разговор за техния сексуален живот я подтикна да го желае още по-страстно. И то веднага. Трябваше поне да чуе гласа му. Затова веднага след като се преоблече в пижамата и се покатери на леглото, набра номера му.

Ала той вдигна едва след цели пет позвънявания.

— Да не те събудих?

— Не съвсем — измърмори той. — Бях в другата стая, затънал в четене.

— Нещо приятно ли?

— Не, за съжаление. Обичайните служебни папки.

— Звучи отегчаващо.

— И е така. Още една причина да се радвам, че ми се обади.

— Липсвам ли ти?

— Повече, отколкото предполагаш.

— Същото е и при мен — призна тя. — Да можех сега да бъда при теб… Нещо ми подсказва, че едва ли щеше да продължиш да четеш.

— О, така ли? И какво щях да правя?

— Щеше да ме държиш в прегръдките си.

— А нещо друго?

Нора зашепна в слушалката:

— Щеше да ме целуваш.

— Къде?

— По устните.

— Нежно или грубо?

— Отначало нежно. После грубо.

— А къде са ръцете ми? — попита той.

— По различни интересни места.

— Къде по-точно?

— По гърдите ми. Като за начало.

— Хмм. Добро начало, доколкото си спомням. И къде още?

— По бедрата ми. От вътрешната им страна.

— Оох, харесва ми.

— Почакай, те се плъзгат по-нагоре. Бавно. Ти ме дразниш.

— А това ми харесва още повече.

Нора не издържа. Прехапа долната си устна.

— Също и на мен, честно казано.

— Усещаш ли ме? — прошепна той.

— Да.

— Вътре ли съм?

Щрак.

— Какво беше това? — попита той.

— По дяволите, това е другата линия.

— Не й обръщай внимание.

Нора погледна към изписания върху екранчето номер на обаждащия се.

— Не мога, това е една от моите приятелки.

— Но нали сега ние говорим — възрази той през смях.

— Много смешно, няма що. Задръж за секунда, става ли? Тази вечер вечерях с нея и ако не й отговоря, ще се разтревожи.

Тя превключи на другата линия.

— Илейн?

— Не беше заспала, нали? — попита тя.

— Не. Дори съм по-будна от всякога.

— Почакай, нещо ми се струваш задъхана.

— Говорех по другата линия.

— Не ми казвай… Крейг?

— Да.

— И аз ти позвъних точно по средата на разговора, така ли?

— Няма нищо.

— Прекъснах ви. Съжалявам.

— Недей.

— Исках само отново да ти кажа колко се радвам за теб, скъпа. А сега се връщай към разговора си.

— Така и ще направя.

— Тооооооолкова ти завиждам!

Щрак!

— Още ли си там? — попита Нора.

— Тук съм — потвърди той.

— И така, докъде бяхме стигнали?

— Тъкмо ми обясняваше защо няма да мога да мигна тази нощ.

— Нито пък аз. Утре ще се заемем с нещо истинско.

Нора го изчака да й каже нещо. Ала вместо това отсреща цареше пълна тишина. За какво си мислеше той?

— Не мога утре — изрече той най-после.

— Защо не можеш?

— Обвързан съм с една от онези работи, заради които ще се наложи да прескоча до централата ни в Чикаго. Всъщност именно за това четях преди малко.

— Какви работи? Не може ли просто да откажеш?

— Бих искал, но това е фирмен семинар. Освен това аз съм един от главните докладчици.

— О! — разочаровано простена тя. — Жалко.

— Ще се върна само след няколко дни.

— А ще ми се обадиш ли от Чикаго?

— Знаеш, че ще го направя. Може дори да продължим оттам, откъдето прекъснахме преди малко.

— Може би, ако си добро момче.

— О, ще бъда, непременно — обеща той. — Не се тревожи за мен.

83.

Но Нора се тревожеше.

Всъщност не спря да се тревожи през цялата нощ. Опасяваше се, че няма да може да заспи от тревога. И се оказа права. Това, което искаше, това, за което копнееше, беше да разбере по някакъв начин дали Крейг й е казал истината. Защото имаше нещо в начина, по който й обясняваше за този семинар. Бе усетила същото смътно съмнение, както когато се срещнаха за пръв път. Нещо не беше както трябва.

На следващата сутрин Нора се събуди още на разсъмване. Нито си взе душ, нито се гримира. Нямаше време за губене. Нахлузи стария си пуловер, нахлупи бейзболната шапка ниско над очите си и подкара на север към Уестчестър. Първо се отби в къщата на Конър в Брайърклиф Манър.

Там смени колата: остави червения спортен мерцедес и се прехвърли в един от другите два автомобила, събиращи прах в гаража. Зелен „Ягуар XJR“.

Така Крейг нямаше да я познае. Освен това тя харесваше този ягуар почти колкото мерцедеса.

Двадесет минути по-късно тя паркира надолу по улицата, където беше апартаментът на Крейг, и се зареди да чака с голяма пластмасова чаша кафе в скута си. Отпиваше по малко, без да откъсва очи от вратата на сградата.

Първия път, когато го бе проследила, не знаеше какво да очаква. Този път беше различно. Той й бе споменал, че някъде по пладне самолетът му ще излети от града.

Някъде към десет външната врата на сградата, онази с олющената боя, се отвори и той излезе. Изглеждаше добре с яркожълтата си тениска и тъмнокафяво спортно сако. Точно навреме, ако бе решил да шофира до летището. Нещо повече — в ръката си държеше куфар.

Тя веднага почувства облекчение.

Но продължи да го следи, докато Крейг се качи в своето черно БМВ. Вчесаната му назад коса още бе мокра от душа. Не се нуждаеше от допълнителни усилия, за да изглежда красив, помисли си тя. Липсваше й, а още не беше напуснал града.

Той пое по късата алея и изви в посоката, където се спотайваше Нора. Тя веднага залегна на предната седалка и го изчака да отмине. Зеленият ягуар беше само една от колите, паркирани край тротоара, макар и най-хубавата.

Тя пое след него, като поддържаше безопасна дистанция, докато накрая й стана кристално ясно, че той се е насочил към летището. Всичко ще бъде наред. Повече от наред. Късно тази вечер ще й се обади от Чикаго и тя ще му признае колко много й липсва. И нямаше да излъже. Щеше да се пошегува, че ще получи телефонен оргазъм.

Мисълта извика усмивка на устните й. Господи, какво става с мен?, запита се тя.

Сега караше на стотина метра зад Крейг. Той продължаваше на югоизток, право към летището край Уестчестър. Тя познаваше отлично този маршрут. По пътя нееднократно се упрекваше. По-добре да си параноик, отколкото после да съжаляваш — това бе една от любимите й мантри, но имаше чувството, че този път прекалява с недоверието.

И преди бе изпитвала подобни съмнения спрямо Крейг, но както и в началото на познанството им, и сега се увери, че са неоснователни.

Неоснователни, докато той не даде ляв мигач.

84.

Към летището в Уестчестър водеха много пътища, но за нещастие този не бе сред тях. Този беше в съвсем различна посока. Когато Крейг даде мигач и зави, Нора мигом разбра, че той отива някъде другаде.

Но не искаше да си прави прибързани заключения. Толкова много неща можеха да се определят като благородни лъжи и тя се надяваше именно на това. Може би бе решил да я изненада с нещо.

След няколко километра тя видя напред табелата, съобщаваща за предстоящото навлизане в Гринич, Кънектикът, и си припомни, че наблизо, в Бетъридж, се намира един от любимите й бижутерийни магазини. Опита се да си представи как Крейг й подарява малка кутийка, привързана с панделка, как й признава, че е предприел това пътуване до Чикаго само за да я изненада с този трогателен подарък — една малка невинна лъжа.

Ала Гринич дойде и отмина.

А с това и надеждите на Нора. Все още не й се искаше да избързва с изводите, но гневът вече напираше в гърдите й — както винаги, когато някой се опитва да я измами. Изпитваше гняв, болка и още много объркани чувства и никое от тях не беше добро.

Точно тогава Крейг навлезе в град Ривърсайд, Кънектикът. По начина на шофирането му се разбираше, че не идва за пръв път. Защо бе всичко това? Накрая той сви в една глуха уличка.

Нора спря зад ъгъла. Огледа се. Къщите тук не бяха големи, но изглеждаха добре поддържани. Доста по-прилични от неговия апартамент в Уестчестър.

Какво правеше Крейг тук, в Кънектикът? И защо носеше куфар? И защо я излъга?

Някъде по средата на уличката БМВ-то сви в алеята зад една червена пощенска кутия. Напрягайки очи заради значителното разстояние, Нора внимателно го проследи, докато той излизаше от колата.

Крейг се разкърши, после изкачи стъпалата пред къщата — с бяла фасада, в колониален стил, със зелени капаци по прозорците.

Преди да почука, вратата се разтвори широко и отвътре изскочиха две момчета.

Те се хвърлиха да го прегръщат, а той ги разцелува така, както не би сторил нито един чичо, вуйчо, братовчед или доброволец от типа „по-голям брат“. Нямаше съмнение: Крейг Рейнълдс явно бе техният баща.

Нима това означава, че… че е женен?

Нора отмести поглед от входната врата и го насочи към една фигура. Сърцето й бясно заби, имаше чувството, че ще повърне. Но щом огледа по-добре жената, разбра, че тя не можеше да бъде госпожа Крейг Рейнълдс. Не и ако той не си падаше по възрастни чужденки с майчинско излъчване. На роклята й все едно бе избродирано „детегледачка“.

Ала тогава зоркият поглед на Нора съзря още една женска фигура. От прозореца на втория етаж се бе надвесила друга жена — привлекателна, макар и само според представите на обитателите на предградията. Тя махна на Крейг. Но върху нея сякаш бе изписано нещо съвсем различно.

Съпруга.

Нора отметна глава назад на седалката на ягуара и изруга като полудяла, натъртвайки на всяка дума:

— Лъжец долен, шибан, мошеник, измет, отрепка, това си ти, Крейг!

Но продължи да попива с очи сцената пред къщата, когато той поведе двете момчета вътре. Не можеше да откъсне очи. Трескаво се опитваше да подреди мислите си. Все още имаше нещо, което не разбираше: защо държеше апартамент в Уестчестър, когато явно живееше тук?

Докато продължаваше да се измъчва в търсенето на този отговор, външната врата отново се отвори. Крейг и двете момчета излязоха, смеейки се и потупвайки се по раменете. Момчетата носеха раници на гърбовете си, а Крейг носеше голяма платнена торба. Всички се качиха в неговото БМВ. Явно заминаваха. Къде ли отиваха?

Нора отмести поглед към знака „Улица без изход“, издигащ се точно пред нея. Включи двигателя. Не можеше да позволи Крейг да премине покрай паркирания наблизо зелен ягуар за втори път тази сутрин.

Зави в най-близката пресечка и спря там, спотаена зад волана, обмисляйки следващия си ход. Не я интересуваше къде отива Крейг с децата си. Очевидно за никакъв семинар в Чикаго не можеше да става дума, нито за неговата роля като главен докладчик. Какво още можеше да узнае тук, освен това, че мами жена си?

Нищо.

Реши да поеме обратно към Уестчестър и да вземе колата си оттам. По-късно по някое време Крейг може би ще й позвъни. Ще бъде доста интересно, нали?

Но преди да тръгне, Нора не можа да се сдържи. Искаше да хвърли един последен поглед на това уютно семейно гнездо, закътано в предградията. Да го зърне по-отблизо. Все още не можеше да повярва на всичко, което бе видяла през последните няколко минути. Крейг сигурно беше някой друг, нали така? Всъщност двамата си приличаха много повече, отколкото тя си бе представяла. Нима на това се дължеше привличането между тях?

Подкара колата надолу по улицата на Крейг и бавно приближи към алеята пред къщата. Внезапно удари спирачки! И се взря. Отстрани върху червената пощенска кутия бе изписано ръкописно едно име, доста избледняло, ала все още се четеше.

Нора наистина не можеше да повярва на очите си.

На пощенската кутия бе изписано: ОʼХара.

85.

Изгаряща от гняв, ярост, мъка от предателството му, с разбито сърце, Нора подкара като демон обратно към Уестчестър. Просто не беше на себе си и кипеше от болка и оскърбление.

Ала освен това в главата й се въртяха стотици въпроси без отговор, опасни въпроси. Защо бе цялата тази измислица за ОʼХара? Имаше ли наистина застрахователна полица? Ами сексът — и той ли бе фактор в играта? Единственото, което знаеше със сигурност, бе това, че тя е излъгана, при това от един експерт в занаята.

Какво ще кажеш за това, скъпа? Да те излъже един професионалист.

Върна се в къщата в Уестчестър и се разбесня, блъскайки и поваляйки всичко, което се изпречеше пред ръцете й. Обърна една маса, разкъса една картина. Запрати една ваза в стената. Парчета стъкло се посипаха навсякъде.

Но Нора бе тази, която бе смазана.

Изпи повече от половин бутилка водка, през цялото време мърморейки на себе си, докато думите й започнаха да се сливат в неясно бърборене. Закле се да му отмъсти, но планирането и заговорниченето трябваше да изчакат. Някъде по средата на следобеда се отпусна на дивана във всекидневната.

Не се събуди чак до сутринта. Мъчеше я силен махмурлук, с остро и пронизващо главоболие, което обаче й направи услуга: накара я да забрави защо се бе напила вчера.

Но не за дълго. Още с първата чаша горещо кафе гневът й се възвърна. Може би от аромата на самото кафе. С ванилия и лешници. Същото кафе, което бе пила с Крейг, след като се бяха запознали.

Само че не се казваше Крейг. И никога не е бил Крейг.

Накрая главоболието й започна да стихва. Вече с малко по-прояснено съзнание тя се зае отново с въпросите, останали без отговор. Първият и най-важният гласеше: защо ОʼХара се бе представил за някой друг.

Забрави за онази застрахователна полица. Всъщност дали въобще „Сентениъл Уан“ съществува?

След като бе видяла офиса му в града, тя бе приела като даденост, че има компания с това име. Но сега всичко се бе променило. Нора грабна телефона. Набра номера на служба „Справки“ в Чикаго и поиска номера на централата на „Сентениъл Уан“.

— Моля, изчакайте — отвърна операторката.

Но Нора не бе убедена, че това можеше да докаже нещо. Затова, след като си записа номера, веднага го набра.

— Добро утро, тук „Сентениъл Уан Лайф Иншурънс“ — изрече жена с приятен глас.

— Да, мога ли говоря с Джон ОʼХара, моля?

— Съжалявам, но господин ОʼХара е извън града.

— А мога ли да се свържа с неговата гласова поща?

— За нещастие точно сега нашата система за гласова поща е повредена — обясни жената.

— Колко удобно.

— Извинете?

— Няма нищо.

— Ако желаете, можете да оставите съобщение, което ще му предам.

— Не, няма нужда. — Нора понечи да затвори. — Извинете, но как е вашето име?

— Аз съм Сюзън.

— Всъщност, Сюзън, имам още един въпрос. Можете ли да ми кажете дали Крейг Рейнълдс още работи към вашата компания?

— Задръжте така. Ще трябва да проверя в списъка на служителите. Рейнълдс ли казахте?

— Да.

— О, да, ето го. Господин Рейнълдс е шеф на един от нашите филиали в Ню Йорк. В Брайърклиф Манър, ако трябва да бъда по-точна. Желаете ли номера му?

— Разбира се.

Нора го записа.

— Благодаря ви, Сюзън.

— Няма защо, госпожо… — Последва пауза. — Съжалявам, но как казахте, че ви е името?

— Не съм го казвала.

Нора прекъсна връзката. Веднага посегна към чантичката си и измъкна визитната картичка, която Крейг й бе дал още при първата им среща. Разбира се, номерът бе същият.

— О, добър си, ОʼХара — промърмори тя на себе си, докато взимаше ключовете на колата.

Но с медения им месец бе свършено.