Меден месец

25.

Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат, момчето ми.

Баща ми много обичаше да ми повтаря това, когато бях малък. Разбира се, той обичаше също да ми повтаря още много други неща: да изхвърлям боклука, да събирам опадалите в градината листа, да почиствам снега, да не се прегърбвам, а да ходя изправен. Но всичките тези нареждания по своята значимост въобще не можеха да се сравняват с първия му съвет.

Звучи толкова просто. Да, но както ме научи животът — също толкова вярно.

Сега се намирах в офиса си, с който наскоро се бях сдобил. Приличаше по-скоро на някое от онези килерчета, в които чистачките държат метлите и кофите си. Тази дупка бе толкова тясна, че дори Худини би се оплаквал. Подредих върху капака на лаптопа си снимките, които бях направил с цифровия си фотоапарат. Разгледах ги внимателно, една по една. Нора Синклер, облечена в елегантно черно от главата до петите. Нора край църквата „Сейнт Мери“. На гробището „Слийпи Холоу“. Обратно в дома на Конър Браун. На последните снимки тя разговаряше на стъпалата пред къщата със сестрата на починалия — Елизабет. Елизабет бе висока, руса и приличаше на плувкиня от Калифорния. Докато Нора бе брюнетка, не толкова висока, но много по-красива. И двете изглеждаха зашеметяващо, макар и в траурно облекло. Като че ли си поплакаха, след което се прегърнаха.

Но какво точно търсех аз?

Не знаех, но колкото повече се взирах в тези снимки, толкова по-отчетливо отекваха в главата ми думите на баща ми: Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.

Посегнах към телефона и набрах номера на шефа. По пряката линия. Само след две позвънявания…

— Сюзън — припряно заяви тя. Без „Ало“, без фамилно име. Само едно Сюзън.

— Аз съм. Здравей. Моля за цялото ти внимание — заявих аз. — И така, как ти прозвуча?

— Като някой, който се опитва да ми пробута застраховка.

— А не като типичен нюйоркчанин?

— Искаш да кажеш прекалено нахакано? Не.

— Добре.

— Но по-добре поговори още малко, за да съм по-сигурна — добави тя.

Замислих се за секунда.

— Окей, та значи един мъж хвърлил топа и се възнесъл на небето — започнах аз със същата интонация, която поне на мен ми звучеше като на истински нюйоркчанин. — Кажи ми да спра, ако вече си чувала този виц.

— Чувала съм го.

— Не, не си. Повярвай ми, ще те разсмее.

— Е, предполагам, че винаги има първи път.

Тук е редно да добавя — ако вече не е очевидно, — че шефът и аз отдавна сме се разбрали как да й докладвам. Разбира се, някои мъже никак не обичат да се отчитат пред жени. Помня, че когато Сюзън пое ръководството на отдела, четирима или петима от колегите се опитаха да й създават главоболия още от първия ден.

Ето защо още на следващия ден тя ги уволни. Не се шегувам. Такава си е Сюзън.

— И така, когато този приятел се озовал пред портите на Рая, веднага видял две табели — започнах аз. — На първата пишело: „Мъже, командировани от жените си“. Нашият герой погледнал в тази посока и видял опашка от мъже, дълга двадесетина километра.

— Естествено.

— Без коментар, моля. И така той се извърнал към втората табела. На нея се четяло: „Мъже, които не са командировани от жените си“. И ето ти чудо — в тази посока се мотаел само един тип. Нашият полека тръгнал към него. „Кажи ми, попитал го, защо си застанал тук?“ А онзи го изгледал и му рекъл: „Не знам, но моята жена ми каза да дойда“.

Сега вече млъкнах и наистина след секунди чух приглушен смях от другия край на линията.

— Ето, казах ли ти? Дори Летерман13 не може да се сравнява с мен.

— Звучи донякъде забавно — призна Сюзън. — Но все още не си отчел работата си за деня.

Засмях се.

— Това вече наистина е забавно, като се има предвид, че дори не влиза в преките ми задължения за деня.

— Усещам ли някаква нервност в тона ти?

— По-скоро някакво вълнение.

— Защо? Ти си истински спец в тези неща. Имаш талант за… — Сюзън спря насред фразата. — О, сетих се! Всичко е, защото тя е жена, нали?

— Само искам да кажа, че всичко май ще се окаже по-различно, отколкото предполагах.

— Не се тревожи. Ще се справиш. Няма значение коя е Нора Синклер или какво възнамерява да извърши; ти си оставаш най-добрият в нашата професия — увери ме тя. — И така, кога ще бъде великото запознанство?

— Утре.

— Добре. Даже чудесно. Дръж ме в течение.

— Ще се постарая — рекох. — О, Сюзън?

— Да?

— Оценявам твоя вот на доверие.

— Брей!

— Какво?

— Не съм свикнала да се проявяваш като много покорен.

— Опитвам се. Бог ми е свидетел, че се опитвам.

— Зная това — рече тя. — Успех.

26.

Психиатричната клиника „Пайн Удс“, на бюджетна издръжка от щата Ню Йорк, се намираше в Лафайетвил — приблизително на час и половина път с кола на север от Уестчестър. Освен ако не сте на мястото на Нора зад волана на нейния чисто нов спортен мерцедес. Като взимаше ловко завоите и натискаше педала за газта по правите участъци през горите на Таконик парк със сто и тридесет километра в час, тя скъси с петнайсет минути времето за пътуване до усамотената клиника.

Нора лесно намери място на паркинга, натисна педала за спирачките, изключи двигателя и протегна ръка към бутона за вдигане на покрива. Безупречно. Огледа се в огледалото за обратно виждане и пооправи косата си, разрошена от насрещния вятър по пътя. Гримът й не се нуждаеше от корекции. А и тя почти не се гримираше. После, кой знае защо, мислите й отново се насочиха към сестрата на Конър — онази ледена блондинка. Нещо я притесняваше, когато си спомняше за Елизабет. Може би защото между тях не съществуваше никаква близост.

Нора сви рамене и пропъди неясната тревога. Заключи вратата на колата, въпреки че се намираше в безопасна местност. Днес беше с джинси и семпла бяла блуза с копчета отпред. В едната си ръка носеше книжната чантичка, която й бяха дали в книжарницата. Докато приближаваше към входа на главната сграда с червенеещи се отдалеч едри тухли, не видя жива душа наоколо.

Благодарение на редовните си ежемесечни посещения през последните четиринадесет години тя отлично познаваше разположението вътре в сградата.

Първо бе длъжна да премине през задължителната проверка на гишето до входа. Показа личната си карта със снимка и получи пропуск за посещение в клиниката.

След това се отправи към асансьорите, разположени вляво от гишето. Един от тях бе с отворена врата и очакваше посетители.

През първата година от посещенията си тя натискаше бутона за втория етаж. След дванадесет месеца майка й бе преместена на по-горен. Макар че никой не й призна открито, тя се досети, че колкото по-нависоко се намира стаята на пациента, толкова по-малка е вероятността да бъде изписан.

Нора влезе в кабината на асансьора и натисна бутон 8.

Най-горния етаж.

27.

Старшата сестра Емили Бароус отново имаше тежък ден. Как да не се изнерви, когато компютрите отново бяха блокирали, гърбът я свиваше болезнено, ксероксът бе останал без тонер, цепеше я страхотно главоболие, а някой от нощната смяна бе разлял кафе върху дневника за раздаване на лекарствата.

А пък до обед оставаше още толкова много…

На всичкото отгоре, може би за стотен път — нищо чудно да бе точно стотен — тя бе длъжна да приеме поредната новопостъпила медицинска сестра. При това новата й подчинена, изглежда, имаше досадния навик да се усмихва прекалено често. Казваше се Патси, което на свой ред звучеше твърде приповдигнато.

Двете жени бяха в залата за сестринския персонал на осмия етаж. Един от асансьорите, онзи, който бе точно срещу вратата на залата, спря и вратата се отвори. Емили вдигна глава от изцапаната страница на дневника за лекарства. Към нея приближаваше познато лице.

— Здравей, Емили.

— Здравей, Нора. Как си?

— Тя как е?

— Тя е добре.

В общи линии, Емили и Нора си разменяха все същите кратки фрази всеки месец и лаконичният диалог винаги приключваше по един и същи начин. Майката на Нора винаги бе в едно и също състояние.

Емили погледна Патси. Новата сестра — без да престане да се усмихва — ги гледаше напрегнато и попиваше всяка дума от разговора.

— Патси, това е Нора Синклер — заяви Емили. — Майка й е Оливия, от осемдесет и девета.

— О! — възкликна Патси след кратко колебание. Обичайната грешка за една новопостъпила.

Нора кимна.

— Радвам се да се запознаем, Патси. — Тя пожела успех на новата сестра, преди да поеме по дългия коридор.

В това време гласът на Патси спадна до заговорнически шепот:

— Оливия Синклер… онази, която застреляла съпруга си, нали?

Емили също започна да шепне.

— Така решил съдът. Но оттогава мина много време.

— Мислиш ли, че го е направила?

— О, да, направила го е.

— Нищо не разбирам. А как се е озовала тук?

Емили надникна в коридора. Искаше да е сигурна, че Нора се е отдалечила и няма да ги чуе.

— От това, което ми казаха — и не забравяй, че оттогава е минало много време — Оливия се е държала доста послушно през първите пет години в затвора. Дори я сочели за пример. Но след това започнала да полудява.

— Как така?

— Ами на практика изгубила всякаква връзка с реалността. Започнала да бъбри на някакъв неразбираем свой език. И да приема само храни, чиито имена започвали единствено с буквата б.

— С буквата б?

— Е, можело да бъде и по-зле. Например да си избере х или нещо от този сорт. Буквата б поне й позволявала да яде боб, баница, бонбони, банани…

Патси се замисли напрегнато като състезател в някоя викторина, преди да се намеси:

— Ами бадемов кейк?

Емили примигна няколко пъти.

— Хм… предполагам, че може. Както и да е, накрая Оливия се опитала да се самоубие. И тогава решили да я преместят тук. — Замисли се за кратко. — Или може би първо е бил опитът за самоубийство, а после започнали проявите на лудост. Както и да е, сега знам само, че днес, двадесет години по-късно, Оливия Синклер не знае дори собственото си име.

— Господи, каква тъжна участ! — промълви Патси, която за искрено удивление на Емили умееше да си придава загрижен вид, без дори за миг да престава да се усмихва. — И от какво е болна?

— Нямам представа. Приличало, казват лекарите, на комбинация от аутизъм и Алцхаймер. Понякога говори по малко и сама се обслужва. Но като цяло, всичко е доста безсмислено. Например, ти видя ли книжната чантичка в ръката на Нора?

Патси поклати отрицателно глава.

— Всеки месец Нора й носи по един нов роман за четене. Но всеки път, когато я намира да чете, книгата винаги е обърната обратно.

— Нора знае ли го?

— Да, за съжаление.

Патси въздъхна.

— Е, все пак е добре, че продължава да посещава майка си.

— Така е, само че има още нещо — добави старшата сестра. — Майка й въобще не може да я познае.

28.

— Здравей, мамо. Аз съм.

Нора прекоси малката стая и пое ръката на майка си. Леко я стисна, ала не последва ответна реакция. Не че я очакваше. Нора бе свикнала с това.

Оливия Синклер лежеше в леглото върху завивките. Беше се подпряла върху двете тънки възглавници. Повехнало лице и стъклен поглед. Жената бе на петдесет и седем, но изглеждаше на осемдесет.

— Добре ли се чувстваш? — Нора не я изпускаше от очи, докато майка й бавно се извърна към нея. — Това съм аз, Нора.

— Много си хубава.

— Благодаря. Направих си косата. Заради едно погребение.

— Знаеш, че много обичам да чета — рече Оливия.

— Да, мамо, знам. — Нора бръкна в торбата и извади последния роман на Джон Гришам. — Ето, виж, купих ти нова книга.

Тя я подаде на майка си, ала Оливия не я пое. Нора я остави на масичката до леглото и седна на най-близкия стол.

— Добре ли те хранят?

— Да.

— А какво имаше за закуска?

— Яйца и препечени филийки.

Нора се насили да се усмихне. Това бяха миговете, когато най-много страдаше, когато всичко изглеждаше, като че ли наистина общува с майка си. Ала не можеше да излъже себе си. Неизбежно, подвластна на някакъв инстинкт за самонаказание, тя подлагаше майка си на поредния тест, за да бъде съвсем сигурна.

— Знаеш ли кой е нашият президент?

— Да, разбира се. Джими Картър.14

Нора много добре знаеше, че няма абсолютно никакъв смисъл да я поправя. Вместо това започна да й разказва за работата си, като спомена някои от домовете, които напоследък бе обзавеждала. Например обновяването на интериорите на жилищата на приятелките й в Манхатън. Последваха новините за последните събития в тяхното ежедневие. Илейн здравата се трудела в своята правна кантора. Алисън все още била барометър по въпросите на модата в списание „W“.

— Те наистина са ми добри приятелки, мамо.

Чук, чук, чук — чу се от външната страна на вратата на стаята.

Вратата се отвори и Емили се появи с един поднос.

— Време е за лекарството ти, Оливия. — Старшата сестра се движеше плавно, почти като робот. Наля вода в стъклената чаша от гарафата на масичката до леглото.

— Ето, вземи го, Оливия.

Майката на Нора взе хапчето и го погълна, а сетне изпи водата без никакво забавяне.

— О, това ли е най-новият му роман? — попита Емили, когато погледът й попадна върху книгата, оставена от Нора на масичката.

— Току-що го издадоха — обясни Нора.

Майка й се усмихна.

— Нали знаете колко обичам да чета.

— Разбира се, че знаем — веднага се съгласи Емили.

Майката на Нора протегна ръка към книгата. Отвори наслуки на някаква страница в средата и започна да чете. От книгата, обърната наопаки.

Емили се извърна към Нора — толкова добра и толкова красива.

— О, между другото — започна Емили, преди да си тръгне, — хорът от местното училище ще изнесе концерт долу в столовата. Ще се съберат всички от това крило на клиниката. Ти си добре дошла при нас, Нора.

— Не, благодаря. Вече се каня да си тръгвам. Напоследък съм доста заета.

Емили напусна стаята и Нора веднага стана от стола. На тръгване се приведе над майка си и леко я целуна по челото:

— Обичам те — прошепна тя. — Така ми се иска да можеше да ме чуеш.

Оливия Синклер остана мълчалива. Само проследи с поглед дъщеря си, докато излиза през вратата.

След няколко минути, когато остана сама, Оливия смъкна обложката на новия роман, обърна я и отново я постави на мястото й. След което пак разтвори книгата, с обложката на корицата наопаки, но страниците вътре ги четеше съвсем нормално — от горе надолу.

29.

Току-що бях приключил с почистването на обективите на фотоапарата си — при това за трети път през последните двадесет минути.

Междувременно успях да преброя колко са шевовете по кожата около волана — точно триста и двадесет; сетне промених позицията на седалката си — по-скосена и с по-голям ъгъл за навеждане напред; а накрая от ръководството за поддръжка в жабката научих веднъж завинаги колко е оптималното налягане на гумите за модела БМВ 330i — 13,5 килограма на квадратен сантиметър за предните гуми и 15,75 за задните.

Скуката официално се приемаше като неотменна част от моя занаят.

Може би първо трябваше да й телефонирам. Не, реших аз. Запознаването ни непременно трябва да се проведе лично. Лице в лице. Дори с риск да заспя, докато я чакам в колата да се появи.

Ако знаех, че ще ми се наложи тъй дълго да вися тук, поне щях да си купя понички, от онези с крем — „Криспи“, по 7 долара и 11 цента кутията.

Но къде беше тя?

Десетина минути по-късно видях отсреща на Сентръл Авеню яркочервения спортен мерцедес, който изви към бетонираната алея за автомобили пред къщата на покойния Конър. Колата спря пред входа и тя слезе.

Нора Синклер. Предполагам, че би трябвало да добавя едно: Оу!

Тя се наведе, протегна се към задната седалка и взе една кафява книжна кесия с продукти. И докато търсеше ключа за къщата от всичките ключове на верижката, аз вече бях прекосил половината морава.

Провикнах се:

— Извинете… Хм, извинете!

Тя се обърна. Черният й траурен тоалет, с който я видях на погребението, сега бе заменен с джинси и бяла блуза с копчета отпред. Само слънчевите очила бяха същите. Косата й изглеждаше страхотно — гъста, блестяща, с великолепен тъмнокестеняв оттенък. С риск да се повторя, не ми остава нищо друго, освен да възкликна едно: Оу!

Накрая се озовах точно пред нея. Внимавах много да не преиграя с акцента.

— Вие ли сте Нора Синклер?

Със или без слънчеви очила, винаги можех да кажа кога ме измерват с поглед от главата до петите.

— Зависи. А вие кой сте?

— О, по дяволите, съжалявам. Трябваше първо да ви се представя. — Протегнах ръка. — Крейг Рейнълдс.

Нора премести кесията в другата си ръка и двамата се ръкувахме.

— Здравейте — рече тя, но гласът й все още звучеше предпазливо. — Значи се казвате Крейг Рейнълдс. И?

Бръкнах в джоба на сакото си и извадих визитната си картичка.

— Аз съм служител на застрахователната агенция „Сентениъл Уан Лайф Иншурънс“ — обясних, след като й връчих визитката. Тя я погледна. — Моля, приемете моите съболезнования за вашата загуба.

При тези думи изражението на лицето й малко поомекна.

— Благодаря.

— И така, вие сте Нора Синклер, нали не греша?

— Да, аз съм Нора.

— Следователно мога да допусна, че сте били много близка с господин Браун.

Дотук бе с поомекването. Тонът й отново стана предпазлив:

— Да, бяхме сгодени. А сега, моля, бихте ли ми обяснили за какво е всичко това?

Сега бе мой ред да се покажа леко смутен:

— Искате да кажете, че не знаете?

— Какво да знам?

Позволих си кратка пауза, преди да продължа:

— За застрахователната полица на господин Браун. По-точно казано, на стойност от 1,9 милиона долара.

Тя изумено се втренчи в мен. Както би трябвало да се очаква.

— Тогава съм длъжен да ви информирам за още нещо, госпожице Синклер, което очевидно не ви е известно — добавих аз. — Работата е в това, че вие сте посочена като единствения бенефициент.

30.

Нора съумя да запази самообладание, при това го постигна с изключителна лекота.

— Как, казахте, е вашето име? — попита ме тя.

— Крейг Рейнълдс… изписано е най-отгоре на визитната картичка. Ръководя местния филиал на „Сентениъл Уан“ в града.

Докато Нора премести кесията в другата си ръка, за да погледне още веднъж визитната ми картичка, от кесията започнаха да се изплъзват няколко опаковки. Скочих и поех кесията, преди да паднат на земята.

— Благодаря ви — каза тя и протегна ръка, за да поеме отново кесията. — Съжалявам за неудобството.

— Защо не ми позволите аз да внеса това вътре. И без това се налага да поговорим.

Бих могъл да ви кажа за какво си мислеше тя в този момент. Някакъв тип, когото никога дотогава не бе виждала, й предлага да бъде поканен в къщата. Напълно непознат. Един любезен и услужлив непознат. Само че в моя случай ставаше дума за нещо много повече от обикновена любезност — за една доста тлъста застрахователна полица.

Тя отново се взря в моята визитна картичка.

— Не се безпокойте, свикнал съм с посещения по домовете — опитах се да се пошегувам аз.

Тя леко се усмихна.

— Съжалявам. Не исках да изглеждам прекалено подозрителна. Само исках да…

— Предполагам, че сега преживявате много труден период. Така че не е необходимо да се извинявате. Ако предпочитате, можем по-късно да обсъдим подробностите около тази застрахователна полица. Имате ли нещо против да се срещнем в моя офис?

— Не, всичко е наред. Моля, заповядайте.

Нора се запъти към къщата. Аз я последвах. Дотук — добре. Запитах се дали танцува добре. Защото със сигурност ходеше добре.

— С ванилия и лешници?

Тя ме погледна през рамо:

— Моля?

Аз посочих към пакета с кафе, който се подаваше от кесията.

— Наскоро ми се случи да опитам друг вид кафе, с по-модерния крем брюле. Ароматът му е много подобен.

— Не, аз предпочитам само с ванилия и лешници, но признавам, че съм впечатлена от познанията ви.

— Аз пък бих предпочел да притежавам автомобил, способен да вдига сто и четиридесет километра в час. А вместо това се занимавам с тънкостите около ароматите на сортовете кафе.

— Все пак е по-добре, отколкото нищо.

— А, вие сте оптимистка — рекох аз.

— Напоследък не съм.

Аз се ударих по челото.

— По дяволите! Глупаво беше от моя страна. Искрено съжалявам.

— Всичко е наред — отвърна тя и леко се усмихна.

Изкачихме се по стъпалата пред входа и влязохме в къщата. Преддверието беше по-голямо от моя апартамент. Полилеят над главата ми вероятно струваше повече от годишната ми заплата. Ориенталски килими, китайски вази, боже, какъв размах!

— Кухнята е натам — рече тя и ме поведе зад ъгъла. Когато стигнахме в кухнята, тя също се оказа по-голяма от моето жилище. Нора ми посочи гранитния плот до хладилника.

— Можете да оставите продуктите ето там. Благодаря.

Оставих кесията и се заех с изпразването й.

— Няма нужда да го правите.

— Поне това ви дължа след неуместната ми забележка за оптимизма.

— Наистина, всичко е наред. — Тя се приближи до мен и взе пакета с кафето с ванилия и лешници. — Мога ли да ви предложа чаша кафе?

— Разбира се, благодаря.

Докато чакахме кафето, си бъбрехме само на маловажни теми. Не исках да прибързвам — така рискувах тя да ме отрупа с прекалено много въпроси. Вече се досещах за два-три, които може би нямаше да ми спести.

— Знаете ли какво не разбирам? — започна тя няколко минути по-късно, когато вече седяхме край масата в кухнята с по чаша кафе в ръка. — Конър разполагаше с много пари, нямаше бивши съпруги, нито деца. Защо ще си прави застраховка живот?

— Добър въпрос. Според мен отговорът се крие в това при какви обстоятелства е била съставена тази полица. Разбирате ли, не господин Браун дойде при нас. Ние го потърсихме. Или по-скоро — неговата компания.

— Не съм сигурна, че ви разбрах добре.

— Понякога „Сентениъл Уан“ се нагърбва и с други задачи, а не само със застрахователни полици. Това е начин да подтикваме компаниите към споразумения с нас. За да ги поощряваме, предлагаме на ръководителите на компаниите много изгодни застраховки живот.

— Звучи доста добре.

— Да, по този начин успяхме да осъществим доста сделки.

— На колко, казахте, възлизала застрахователната полица на Конър?

Като че ли можеше да забрави сума от подобен порядък.

— На 1,9 милиона долара — повторих аз. — Това е максималната сума, която може да бъде отпускана на компания от този размер.

Тя смръщи вежди.

— И наистина ли ме е посочил като единствен бенефициент?

— Да, наистина го е сторил.

— А кога е станало това?

— Искате да кажете кога е била уредена полицата?

Тя кимна.

— Съвсем наскоро, както се оказа. Преди пет месеца.

— Предполагам, че това обяснява всичко. Макар че тогава ние се познавахме съвсем отскоро.

Аз се усмихнах.

— Очевидно е изпитвал много добри чувства към вас още от самото начало.

Тя се опита на свой ред да се усмихне, но сълзите, бликнали от очите й и стичащи се по бузите й, не й позволиха. Започна да ги бърше и в същото време да се извинява. Аз пък се постарах да я уверя, че всичко е наред, че разбирам. Всъщност цялата сцена беше дори трогателна. Или тя наистина бе изключително добра?

— Конър вече ми даде толкова много, а ето сега и това. — Тя избърса още една сълза. — А аз бих дала всичко на света, за да бъде сега до мен.

Нора отпи от кафето си. Последвах примера й.

— И така, какво се очаква от мен сега? Предполагам, че ще се наложи да подпиша някакви документи, преди да се извърши плащането, нали така?

Аз се наведох леко напред над масата и хванах чашата си с две ръце.

— Знаете ли, госпожице Синклер, работата е там, че възникна един малък проблем.

31.

Говореше наистина като застрахователен агент, но на Нора все пак не й приличаше на типичен представител на тази професия.

Още от самото начало на познанството им й направи впечатление, че не е зле облечен. Вратовръзката подхождаше на костюма му, който пък бе според стила, господствал в мъжката мода някъде през последното десетилетие.

Освен това имаше особено излъчване. Малцината застрахователни агенти, с които се бе срещала дотогава, притежаваха очарование колкото някой стар кашон. Всъщност Крейг Рейнълдс беше много привлекателен мъж. От онези, с които е приятно да си сътрудничиш. Освен това караше хубава кола. Все пак, каза си Нора, тук е Брайърклиф Манър, а не бедняшки квартал като Източен Бронкс. За да ръководиш филиал на голяма застрахователна компания в този изискан район, си длъжен да бъдеш подходящ за него.

Но все пак предпазливостта не я напускаше.

Наблюдаваше внимателно Крейг Рейнълдс и мислено си водеше бележки — още от момента, в който той за пръв път се появи пред нея, до последния, в който стисна в двете си ръце чашата с кафето и обяви, че бил възникнал малък проблем около застрахователната полица на Конър.

— За какъв проблем става дума? — попита тя.

— В крайна сметка може да се окаже, че въобще не представлява проблем. Работата е в това, че поради сравнително ниската възраст на господин Браун те решиха да разследват застрахователната претенция.

— Кои са тези те?

— Говоря за нашата централа в Чикаго. По принцип всички искания за проверки се заповядват от шефовете ни там, в Чикаго.

— И вие нямате ли право на мнение по въпроса?

— Не и в този случай. Както вече споменах, полицата на господин Браун е била съставена в нашия отдел, който се ръководи от централата в Чикаго. А там винаги държат на установяването на по-тесни контакти с клиентите. Това означава, че ако не беше предстоящото разследване, аз лично щях да отговарям за всички формалности.

— Но след като не сте вие, кой ще се заеме с това?

— Никой не каза името му, но предполагам, че ще бъде Джон ОʼХара.

— Вие познавате ли го?

— Познавам само репутацията му.

— Аха.

— Какво?

— Когато произнесохте името му, вие леко се смръщихте.

— Не, няма нищо тревожно. Чувал съм, че този ОʼХара бил много упорито муле — простете за израза, — но този недостатък се среща често сред следователите по застрахователните претенции. Все пак от всичко, което успях да узная, мога да заключа, че има само рутинно разследване.

Докато Крейг Рейнълдс отново посегна към чашата си с кафе, Нора мислено отбеляза още нещо: не носеше брачна халка.

— Как ви харесва кафето с аромат на ванилия и лешници? — попита го тя.

— На вкус е още по-добре.

Тя се облегна на стола.

Сълзите й вече бяха пресъхнали и тя се усмихна мило на Крейг Рейнълдс. Той беше толкова загрижен и внимателен. Освен това забеляза, че когато на свой ред той й се усмихна, на бузите му се появиха трапчинки. Много жалко, че нямаше пари.

Не че Нора се оплакваше. Седналият на отсрещния стол Крейг Рейнълдс понастоящем можеше да се оцени на 1,9 милиона долара. Това бе неочакван подарък на съдбата, от който нямаше намерение да се отказва. Единственият облак на хоризонта бе това разследване. Дори и да беше рутинна процедура, мисълта за нея я изнервяше.

Но не чак толкова много. Планът й беше много добър и само трябваше да се придържа стриктно към него. Това се отнасяше за полицията, за съдебните медици и за всичко, което можеше да застане на пътя й. Включително и следователите от застрахователната агенция.

Така че, след като Крейг Рейнълдс напусна къщата този следобед, тя реши, че няма да е зле да се махне оттук за няколко дни. И без това планираше да се види с Джефри през този уикенд. Защо да не замине ден по-рано и да го изненада?

Нали в края на краищата беше неин съпруг?

32.

На следващата сутрин, петък, Нора излезе от къщата в Уестчестър и отвори багажника на спортния си мерцедес, паркиран пред входа. Остави вътре куфара. Метеорологът от сутрешното телевизионно предаване й бе обещал само ясно синьо небе и жарко слънце, като температурите щели да стигнат до 26-27°С. Или както обичаха да повтарят в прогнозата за времето: „великолепен ден“, ако въобще имаше дни, в които всичко да бъде великолепно.

Нора натисна бутона на дистанционното и се загледа в плавно отварящия се покрив на колата. В този миг една друга кола неволно привлече вниманието й. Какво, по дяволите, означаваше това?

На Сентръл Авеню, под кленовете и дъба, бе паркирано същото БМВ, което бе там и предишния ден. А на шофьорското място седеше застрахователният агент, със същите слънчеви очила. Крейг Рейнълдс.

Какво правеше тук отново?

Имаше само един начин да разбере. Нора тръгна направо към колата му. Когато се запознаха, той се бе държал толкова приятелски, а сега това… да я наблюдава от колата си. Това й се струваше малко подло. Или още по-лошо — малко подозрително. Именно заради това тя реши да се държи по-предпазливо, да не преиграва.

Крейг видя, че тя се приближава, и побърза да излезе от своето БМВ. Дори тръгна към нея в своя светлокафяв летен костюм. Махна й приятелски с ръка.

Срещнаха се по средата на разстоянието, което ги делеше.

Нора наклони глава и се усмихна.

— Ако не ви познавах по-добре, бих казала, че ме шпионирате.

— Ако наистина бе така, щях да избера по-надеждно прикритие, нали? — Той също се усмихна. — Приемете моите извинения, макар че всичко това не е така, както ви изглежда. Всъщност би трябвало да обвинявате „Метс“.

— Да обвинявам един отбор по бейзбол?

— Да, включително техния главен мениджър. Тъкмо щях да вкарам колата в алеята пред вашата къща, когато „Феновете“ спряха за рекламите си, за да съобщят за уговарянето на мача с отбора на Хюстън. Затова спрях да послушам.

Тя го изгледа недоумяващо.

— „Феновете“?

— Това е една радиостанция, която предава само за спорта.

— Аха, сега разбрах. Значи не ме шпионирате?

— О, не, в никакъв случай. Аз не съм Джеймс Бонд, а само един запален привърженик на „Метс“, притежаващ абонаментна карта за мачовете за целия сезон.

Нора кимна. Този Крейг Рейнълдс или й казваше истината, или бе роден лъжец.

— А за какво сте искали да ме видите?

— Всъщност ви нося добри новини. Джон ОʼХара — онзи, за когото ви разказах, — наистина е бил избран за ръководител на разследването във връзка със смъртта на господин Браун.

— Мислех, че това няма да е добра новина.

— Не, но има и нещо хубаво в цялата тази история. Тази сутрин говорих с него по телефона и той ми каза, че според него няма да има никакви проблеми.

— Това звучи добре.

— А още по-добре звучи това, че аз му предложих да се ускори разследването. Разбира се, той не ми прости и ми изнесе цяла лекция за това как не трябвало да се отдава специално предпочитание на нито един случай, но аз го помолих да направи това заради мен. Както и да е, просто си помислих, че бихте искали да го знаете.

— Оценявам това, господин Рейнълдс. Това наистина е приятна изненада.

— Моля, наричайте ме просто Крейг.

— В такъв случай можеш да се обръщаш към мен само с Нора.

— Много добре, Нора. — Той погледна през рамо към червения спортен мерцедес до тротоара, все още с отворен капак на багажника. — Да не би да заминаваш някъде?

— Да, всъщност да.

— На някое интересно място?

— Зависи от мнението ти за Южна Флорида.

— Хората казват, че там било много хубаво за почивка, но не бих искал да гласувам там.

Тя се засмя.

— Ще го кажа на един мой клиент в Палм Бийч. Или може би не.

— С какво се занимаваш, ако ми позволиш да те питам за професията ти?

— Аз съм специалист по вътрешно обзавеждане.

— Без майтап? Сигурно е много забавно. Искам да кажа, че не са много професиите, при които имаш право да харчиш чужди пари, нали?

— Не, мисля, че не са много. — Тя погледна часовника си. — О, някой май ще закъснее за летището!

— Прощавай, аз съм виновен.

— Е, господин Рейн… — Тя побърза да се поправи: — Крейг. Благодаря, че се отби. Беше много мило от твоя страна.

— Няма за какво, Нора. Ще те уведомя, ако се появи нещо в доклада по разследването.

— Оценявам това.

Те си стиснаха ръцете и Крейг понечи да си тръгне.

— О, знаеш ли? Хрумна ми нещо. Тъй като ще отсъстваш, не би било зле да ми дадеш номера на мобилния си телефон.

Нора се поколеба само за част от секундата. Последното, което искаше, бе да дава номера на телефона си, но, от друга страна, никак не й се щеше да изглежда прекалено подозрителна в очите на този застрахователен агент.

— Разбира се. Имаш ли писалка?

33.

Позвъних на Сюзън веднага след като се върнах обратно в колата. Първите ми две срещи с Нора заслужаваха спешно да докладвам на шефа.

— Наистина ли е много красива?

— Точно това ли е най-важното, което искаш да узнаеш преди всичко останало?

— Абсолютно — рече Сюзън. — Това момиче не би могло да се справи с всичко, което замисля, без да е умопомрачителна красавица. И така, наистина ли е такава?

— Има ли начин да ти отговоря на въпроса и в същото време думите ми да прозвучат като мнение на професионалист?

— Да. Нарича се честно описване на видяното.

— Тогава да — признах аз. — Нора Синклер е много привлекателна жена. Дори може да се каже зашеметяваща.

— А пък ти си свиня.

Засмях се.

— Какво е впечатлението ти от разговорите с нея?

— Още е много рано да се каже нещо по-определено. Тя или няма какво да крие, или умее много добре да лъже.

— Бих заложила десетачка за второто.

— Ще видим дали залогът си струва — казах аз.

— Щом ти си се заел с тази игра, сигурна съм, че си струва.

— Знаеш ли, ако ще ме подкрепяш все така, самочувствието ми ще порасне толкова, че главата ми ще удари тавана.

— Що се отнася до последното, не се и съмнявам.

— Аха, едва сега започнах да разбирам. Според наръчника за действие трябва да разчитам на доверието ти в моите способности.

— Повярвай ми, още не е написан наръчник, обясняващ как да се справям с теб — отвърна ми тя. — Между другото, къде се намираш сега?

— Пред дома на покойния Конър Браун.

— Успя ли да я проследиш?

— Да.

— А на нея колко време й бе необходимо, за да открие присъствието ти там?

— Няколко минути.

— „Метс“ или „Янките“?

— „Метс“ — отвърнах аз. — Стайнбренър е направил далаверата на годината. Или поне до края на сезона.

— Възможно ли е тя да го знае?

— Не. Но малко предпазливост никога не е излишна.

— Амин — въздъхна Сюзън. — А тя повярва ли ти?

— Напълно сигурен съм.

— Добре. Знаеш ли, никога не съм се съмнявала, че ти си най-подходящият за тази работа.

— Оох!

— Какво?

— Ами главата ми удари тавана.

— Интересно какво още ще те сполети по-нататък.

— Зависи от теб, шефе.

— Не се самозабравяй.

— Повече няма да се повтори, шефе.

Сюзън ми затвори телефона.

34.

Нора още не бе изминала два километра, когато внезапно я обзе силно раздразнение, толкова всепоглъщащо, че просто не успя да го преодолее. Насред шосето, някъде край игрището за голф „Тръмп Нашънъл“, тя завъртя мерцедеса на сто и осемдесет градуса. Гумите изсвириха пронизително, воланът се превърташе в ръцете й като пумпал. Каза си, че ако побърза, ще успее да го настигне.

Имаше нещо забавно или по-скоро странно в този Крейг Рейнълдс.

Но това нямаше нищо общо с чувството му за хумор.

Нора натисна рязко педала за газта и спортният автомобил се понесе като вихър, само че този път обратно по току-що изминатия от него маршрут от къщата на Конър дотук. Колата напредваше изключително бързо по тясната, обградена от дървета улица, като пътьом Нора бе принудена веднъж рязко да завърти волана, за да задмине едно едва тътрещо се волво. Малко по-нататък една поостаряла дама, разхождаща своя кокер шпаньол, я изпрати с неодобрителен поглед.

Съвсем за кратко Нора се поддаде на колебанието. Нима се бе превърнала в някаква параноичка? Наистина ли бе нужно да се връща до къщата? Но натрапчивото подозрение, обсебило сърцето й, се оказа по-силно. Още по-силно настъпи педала за газта. Вече почти бе стигнала.

Какво, по дяво…

Нора рязко удари спирачките!

Вече бе стигнала до ъгъла на улицата на Конър, където й оставаше само последният двоен завой. Черното БМВ още бе там. Крейг Рейнълдс не си бе тръгнал.

Но защо не си бе заминал? И какво още правеше тук?

Тя даде на задна и побърза да извърти колата по завоя, за да се скрие зад високия плет и редицата от борове. Оказаха се удобно прикритие, защото засенчваха по-голямата част от колата, но не закриваха гледката. Обаче от това разстояние Крейг Рейнълдс се очертаваше в далечината само като едва забележим силует. Нора присви очи в опит да различи нещо повече. Не можеше да бъде сигурна, но й се стори, че в момента той говореше по мобилния си телефон.

Ала това не трая дълго. Едва бе изтекла една минута, когато стоповете на неговото БМВ просветнаха по улицата, разпръсвайки дима, излизащ от ауспуха на колата. Застрахователният агент най-после си тръгваше.

Нора нямаше представа къде отива той, но бе решена да разбере. Намерението й да изненада Джефри Уокър отстъпи пред новия й план.

Който се наричаше Да открием кой е истинският Крейг Рейнълдс.

35.

Той потегли.

Нора знаеше, че не може да го следва много отблизо. Той познаваше колата й, а това, че бе яркочервена, никак не я улесняваше. Наистина жалко, че нейният мерцедес не може да се преобрази в друга кола с камуфлажни зеленикавокафяви багри.

Селище Брайърклиф Манър, основано през 1902 г.

Още преди да види табелата, Нора се досети, че Крейг се е насочил към центъра на града. Което бе добре дошло за нея. След като преодоля два-три стопа и се справи с натоварения трафик по магистрала 9А, тя едва не го изгуби от поглед.

Познаваше добре този съвсем малък град, тъй като доста пъти бе посещавала дома на Конър. Тук живееха най-различни хора: както прости работници, така и хора от по-изисканите прослойки, от онези, които наскоро бяха натрупали много пари или пък отдавна бяха пръснали наследството на предшествениците си. Грубо изработените стълбове на уличните лампи образуваха стройна редица пред банковите офиси и магазините за деликатеси. По тротоарите се виждаха майки с колички — както количките, така и майките бяха издокарани по последна мода. „Амалфи“, италианският ресторант, който Конър обожаваше, беше препълнен с хора, защото точно сега бе време за обяд.

Нора отново изтръпна от тревога да не изгуби следите на Крейг.

Въздъхна облекчено чак когато зърна как черното БМВ, далеч пред нея, се престрои за ляв завой. Докато тя се опитваше да го достигне, той вече бе паркирал и излязъл на тротоара.

Нора незабавно отби колата към отсрещния бордюр, спря там и го проследи с поглед, докато той се скри в отсрещната тухлена сграда. Тя предположи, че там се намира неговият офис.

Бавно подкара напред. Така успя да види табелата, окачена над прозорците на втория етаж, на която се четеше: Сентениъл Уан Лайф Иншурънс.

Е, вече нямаше място за съмнение — това бе добър знак.

Нора направи няколко завоя и паркира на около четиридесет метра от входа. Дотук — добре. Вероятно Крейг Рейнълдс наистина ще се окаже този, за когото се представя. Но тя все още не бе задоволена. Нещо я глождеше и й подсказваше да не се доверява докрай на това, което виждат очите й.

Реши да чака тук, с поглед, вперен в сградата — двуетажна, най-обикновена, с най-семпли правоъгълни очертания. Наоколо нямаше нищо забележително. Дори не й се вярваше тухлите да са истински. Струваха й се фалшиви, от онези имитационни изолиращи фасадни материали, за които бе гледала по телевизията.

Ала това бдение, за нейно щастие, не продължи дълго. След по-малко от двадесет минути Крейг излезе от сградата и отново се качи в колата си. Нора се изправи в седалката и го изчака да се отдалечи от бордюра.

А сега накъде, застрахователю? Накъдето и да се отправиш, няма да ти липсва компания.

36.

Стигнаха до ресторант „Синята лента“, на няколко километра източно от града, недалеч от извиващо се покрай реката шосе Соу Мил Паркуей. Заведението привличаше с класическия си стил, така че там можеше да се обядва в достолепна старовремска обстановка, в квадратните ниши с хромиран обков, сред зала, отвсякъде опасана с прозорци.

Нора намери място извън паркинга, но не толкова далеч, че да не може да вижда предните врати. Погледна часовника си — отдавна бе минало обед.

Днес бе прескочила закуската и вече бе огладняла. Никак не й помагаше това, че в момента откъм вентилатора на задната стена на кухнята на ресторанта се разнасяха апетитни миризми. Уханието на хамбургери и пържени храни я принуди да затършува в чантата си, за да измъкне половин пакетче с ментови бонбони, останало там кой знае откога.

Приблизително след четиридесет минути Крейг приключи с обяда си. Докато го следеше неотстъпно, Нора забеляза още нещо в него: той несъмнено бе привлекателен мъж, умеещ добре да се владее. Хладнокръвен. И чаровен. И вдъхващ доверие. А на всичкото отгоре — елегантен.

Следенето започна отново.

Крейг се поразмота малко из околността, ала накрая се върна в офиса си. Повтори тази маневра поне десетина пъти през този следобед — който на Нора се стори по-дълъг от цял ден — и също толкова пъти тя се принуждаваше да паркира приблизително на пресечка и половина от офиса му. Най-силно я измъчваше любопитството за това какво ще й донесе вечерта. Имаше ли Крейг Рейнълдс социален живот? С кого общуваше? И срещаше ли се с някоя? Или какво точно представлява неговият дом?

След шест часа някои от отговорите на тези въпроси започнаха да се изясняват.

Светлините в сградата на „Сентениъл Уан Лайф Иншурънс“ угаснаха и след малко Крейг излезе оттам. Но не последва нито отбиване в някой бар, нито някаква пищна вечеря, нито го чакаше някоя приятелка на някой ъгъл. Или поне не тази вечер. Вместо това той се задоволи да си вземе една пица и да се отправи към дома си.

Точно тогава Нора откри, че все пак Крейг Рейнълдс крие нещо: не беше чак толкова добре с парите, колкото му се искаше останалите да повярват.

Като видя квартала, в който живее, Нора веднага разбра, че той харчи почти всичките си пари само за колата и за облеклото си. Апартаментът му в Плезънтвил се помещаваше в овехтяла сграда, обкръжена от също толкова жалки кооперации. Сред тях бяха пръснати само няколко по-добре изглеждащи постройки с черни капаци на прозорците. С невзрачни вътрешни дворове и тесни балкони за всеки апартамент. Никак не бе впечатляващо. Дали Крейг не плащаше огромна издръжка на бившата си съпруга? Или издръжка за децата си от предишен брак? Въобще какво бе миналото му?

Нора реши да постои още малко пред сградите от комплекса „Ашфорд Карт Гардън Апартмънтс“. Може би Крейг Рейнълдс имаше още някакви планове за по-късно.

„Или пък — размишляваше Нора — съм изпаднала в някакъв делириум, след като цял ден нищо не съм яла.“ Като видя кутията с пица, която Крейг внимателно крепеше, стомахът я присви. Нямаше смисъл да се залъгва с ментови бонбони. Крайно време бе да се отбие някъде за вечеря. Може би в „Железния кон“ в Плезънтвил? Да вечеря сама — колко старомодно.

Потегли, доволна от решението си да проследи Крейг чак дотук. Знаеше, че хората никога не се оказват такива, каквито изглеждат. Сега от нея се искаше само да хвърля по един предпазлив поглед в огледалото за обратно виждане. Което й напомни за още едно от любимите й правила: по-добре да си параноик, отколкото после да съжаляваш.

37.

Рекламата в „Уестчестър Джърнал“ твърдеше, че от този апартамент се открива живописна гледка. Накъде — е, това вече не се уточняваше. Фасадата гледаше към някаква странична уличка в Плезънтвил, а задната страна предлагаше също толкова невзрачна перспектива към отдалечената бетонна извивка за местния паркинг, претъпкан с автомобили ветерани, които са били на мода може би най-малко преди три десетилетия.

Ала вътре бе още по-зле.

Навсякъде подовете бяха с линолеум. Кресло с изкуствена черна кожа и любовно канапе за двама, което надали е било свидетел на много любовни сцени. Ако течащата вода и електроснабдяването се възприемат като най-съществените белези за съвременна кухня, е, тогава можеше да се каже, че разполагам с такава. Но искрено се съмнявах, че жълтите шкафчета „Формика“ над мивката някога отново ще бъдат обект на всеобщо увлечение.

Поне бирата бе изстудена.

Оставих кутията с пицата и извадих една бира от хладилника, преди да се тръшна на дивана в средата на моята „просторна“ всекидневна. Добре поне, че не страдах от клаустрофобия.

Посегнах към телефона и набрах номера. Не се усъмних нито за миг, че Сюзън още не бе напуснала офиса.

— Тя проследи ли те? — започна тя веднага щом чу гласа ми.

— Посвети целия си ден само на това забавление — съвестно рапортувах аз.

— Видя ли те да влизаш в апартамента?

— Да, разбира се.

— Още ли виси отвън?

Сега вече можех да си позволя една широка прозявка.

— Това означава ли, че наистина се налага да се надигна от дивана и да надникна през прозореца?

— Разбира се, че не — склони на отстъпки Сюзън. — Вземи дивана със себе си.

Не се сдържах и се ухилих до уши. Как да не обичаш една жена, която може да ти даде такъв мъдър съвет.

Прозорецът до дивана бе закрит от изпокъсана и овехтяла щора. Внимателно се пресегнах и отместих единия й край, за да надзърна към уличното платно.

— Хм — промърморих аз.

— Какво виждаш?

Нора бе паркирала през една пресечка надолу по улицата. Но сега колата й вече я нямаше.

— Предполагам, че е видяла достатъчно — рекох.

— Това е добре. Значи ти е повярвала.

— Знаеш ли, мисля, че тя нямаше да ми повярва, ако се бях нанесъл в някой по-изискан апартамент. Например в Чапакуа.

— Оплакваш ли се от нещо?

— По-скоро констатирам.

— И ще си останеш с констатацията. Само така можем да я накараме да ти повярва — каза Сюзън. — Хубавите дрехи и шикозната кола, които явно не са по джоба ти, те правят по-естествен и по-убедителен.

— Не е ли достатъчно, че съм хубавец?

— А Нора също е хубавица, нали?

— Да. Наистина е така.

— Повече не искам да споря с теб.

— Споменах ли ти за жълтите шкафчета над мивката? Онези, отвратителните, от марката „Формика“?

— Стига, не може там да е чак толкова отвратително — рече Сюзън.

— Лесно ти е да го кажеш. Нали няма ти да живееш тук!

— Това е само временно.

— Горещо ти благодаря. По дяволите, това е единствената истинска причина да се спотайвам в този апартамент — заявих аз. — Това само ще ме накара да действам по-енергично.

— Точно това си мислех и аз.

— Не пропускаш нищо, нали?

— Не, доколкото зависи от мен — върна ми го тя. — А сега сериозно: днес си свършил добра работа.

— Благодаря.

Сюзън въздъхна, което ми подсказа, че работният й ден е към края си и тя е доста уморена.

— Окей, а сега нещо официално: Нора Синклер се промъкна зад кулисите по следите на Крейг Рейнълдс. И какво следва?

— Това ще е най-лесното — обясних й аз. — Защото сега е мой ред.

38.

В първокласния салон имаше само едно свободно място. При нормални обстоятелства Нора би съжалявала, че незаетото място не е до нейното. Но обикновено рядко й се случваше да лети с толкова симпатичен спътник на съседната седалка. Отстрани той донякъде приличаше на Брад Пит, само че без венчална халка на пръста си и без Дженифър, увиснала на рамото му.

Още по време на излитането Нора — също без венчална халка на пръста си — скришом огледа съседа си. Беше съвсем сигурна, че и той бе направил същото. Разбира се, че го бе направил. Та кой мъж не би го сторил? Когато изгасна надписът „Затегнете коланите“, тя знаеше, че мъжът до нея е готов да предприеме първата крачка.

— Аз самият съм човек, който държи на реда — рече той.

Тя се обърна и се престори, че едва сега е осъзнала, че си има компания.

— Моля?

— Онази масичка за кафе там. — Той се усмихна широко и кимна към броя на Архитектурен дизайн, разтворен в скута й. На дясната страница се виждаше снимка на просторна всекидневна. — Виждате ли как списанията са разпръснати върху масичка за кафе? — продължи той. — Факт е, че на този свят всички хора могат да се разделят на две категории: подредени и разхвърляни. И така, вие от кои сте?

Нора го погледна право в очите, без да мигне. Като метод за започване на първи разговор с непознат събеседник не можеше да се отрече известна оригиналност.

— Хм, зависи. Зависи от това кой се интересува.

— Е, да, имате право — изрече той и леко се засмя. — Вие очевидно не бихте споделили информация от толкова личен характер с някого, когото въобще не познавате. Моето име е Брайън Стюарт.

— Аз съм Нора Синклер.

Той й протегна ръката си, мускулеста, с добре поддържани нокти, и двамата се ръкуваха.

— А сега, Нора, след като вече се запознахме, мисля, че ми дължиш отговор.

— В такъв случай мога да те зарадвам, като си призная, че и аз съм човек на реда.

— Личи си.

— О, нима?

— Да. — Той леко се наведе към нея, ала не прекалено много. — Имаш вид на много подреден човек.

— Това комплимент ли е?

— Според мен — да.

Тя се усмихна. Може истинският Брад Пит да изглежда много по-добре, но Брайън Стюарт определено не бе лишен от чар. Достатъчна причина за поддържане на безобиден разговор по времето на пътуването.

— Кажи ми, Брайън, какво те очаква днес в Бостън?

— Една дузина алчни, но предприемчиви капиталисти. И една писалка.

— Звучи обещаващо. Мога да се обзаложа, че предназначението на тази писалка ще бъде само едно: да подпишеш нещо.

— Нещо такова.

Нора очакваше той да се задълбочи в темата, която му бе подхвърлила, ала Брайън не откликна. Тя се усмихна.

— Започвам да си мисля, че след като ти признах нещо толкова лично, изведнъж стана много срамежлив.

Той се размърда на седалката, видимо развеселен.

— За втори път съм длъжен да призная, че си напълно права. Добре, щом е така, редно е и аз да бъда откровен с теб. И така, признавам, че миналата година продадох своята софтуерна компания. Днес следобед ще обявя учредяването на новата ми компания. Общо взето, скучна история.

— Не мисля така. Както и да е, моите поздравления. А тези алчни и предприемчиви капиталисти ще инвестират ли в теб?

— Лично аз виждам нещата така: защо да влагам свои пари, когато другите искат да вложат техните пари.

— Напълно съм съгласна с теб.

— Ами ти, Нора? Ще ми кажеш ли какво очаква теб днес в Бостън?

— Един клиент — обясни тя. — Аз съм специалист по вътрешно обзавеждане.

Той кимна разбиращо.

— Следователно този твой клиент има къща в града?

— Така е. Само че няма да обзавеждам тази къща. Той наскоро си купи вила на Каймановите острови.

— Красиво място.

— Зарекла съм се да отида там. Но май ще е само за кратко. — Нора понечи да добави нещо, ала се спря навреме.

— Какво се канеше да кажеш? — попита той.

Тя завъртя очи.

— Не, глупаво е, наистина е глупаво.

— Нищо, кажи ми.

— Работата е в това, че когато споменах за този клиент пред една от приятелките ми, тя веднага ми заяви, че той строи къща там, на Кайманите, най-вероятно защото иска да следи изкъсо парите си, които крие там от Вътрешната служба за контрол на приходите. — Тя поклати глава с престорена наивност. — Искам да кажа, че никак не ми се ще да се замесвам в някакви опасни игри, в нещо, за което нямам никаква представа.

Брайън Стюарт се усмихна разбиращо:

— Това не е чак толкова опасно, колкото може би ти се струва. Ще се изненадаш колко много хора притежават там офшорни банкови сметки.

— Наистина ли?

Той се наведе още по-близо към нея. Сега между тях имаше само няколко сантиметра.

— Всеки е невинен до доказване на противното — прошепна той и посегна към чашата си с шампанско. — Всеки от нас си има някакви тайни, нали?

Нора взе чашата си и двамата се чукнаха. Брайън Стюарт имаше вид на човек, когото може би ще й се прииска да опознае по-добре.

— За тайните — вдигна тост тя.

— За подредените хора — изрече той.

39.

— Какво ще желаете? — попита тя.

Вдигнах глава и измерих с поглед стюардесата — уморена, отегчена до смърт, ала все пак стараеща се да бъде любезна. Тя, заедно с тласканата от нея количка с напитките, най-после се бе добрала до моята седалка.

— Бих искал една диетична кола — рекох.

— О, много съжалявам, но я свърших още преди десет стола назад.

— А ще се намери ли джинджифилова бира?

Погледът й се стрелна надолу по отворените кутии с бира в количката.

— Хм… — промърмори тя. Наведе се и започна да изважда една по една кутиите. — Много съжалявам, но нямам и джинджифилова бира.

— Защо да не опитаме нещо друго тогава — предложих аз с пресилена усмивка. — Какво още ви е останало?

— Харесвате ли доматен сок?

Да, разбира се, обаче само с малко водка и стрък целина.

— Нещо друго?

— Имам една бутилка „Спрайт“.

— Е, вече нямате.

Отне й почти секунда, за да осъзнае, че по този начин исках да й кажа: Да, моля.

Тя наля около половината от съдържанието на бутилката „Спрайт“ и ми подаде чашата заедно с торбичка претцели15. И докато се отдалечаваше с количката, аз вдигнах пластмасовата чаша. Взрях се с присвити очи в мехурчетата — напомняха за шампанското, което Нора вероятно пиеше в първа класа.

Напъхах в устата си един от най-дребните претцели и се опитах да помръдна нозете си. Напразно. Дори и след като сгънах подвижната масичка, краката ми оставаха прегънати под невъзможен ъгъл. Пълното прекратяване на кръвообращението в долните ми крайници бе само въпрос на време.

Да, навярно точно това ме очакваше. Едва тогава осъзнах кой бе лайтмотивът в настоящата ми задача. Казано с една дума: теснотията.

Теснотията в офиса, теснотията в апартамента, теснотията на седалката на последния ред, откъдето бях принуден да понасям миризмите от тясната тоалетна, разположена точно зад гърба ми. Ала не всичко бе загубено.

Ако все пак има нещо много хубаво в това да следиш някого в самолет, то се свеждаше до това, че не е необходимо да се тревожиш дали няма да го изгубиш от погледа си по време на полета. На височина десет хиляди метра нито един разумен човек, загрижен да се отърве от преследвачите, няма да се втурне да се измъква през страничната врата.

Погледнах към тъмносинята завеса, зад която продължаваше пътеката към по-изискания салон. Макар да съществуваше много малка вероятност Нора да се присъедини към нашата бедна прослойка, все пак трябваше да бъда нащрек.

Макар че с тези изтръпнали крака ми бе трудно да мисля за нещо друго.

Преди началото на полета, в чакалнята на летището в Уестчестър, бях сигурен, че Нора не ме е разпознала. Освен бейзболната шапка с емблемата на „Ред Сокс“, тъмните очила, анцуга и златната верижка, аз си бях лепнал и фалшиви мустаци. Не смеех да отдалечавам разтворения „Дейли Нюз“ на повече от тридесет сантиметра от носа си, така че можех да си позволя спокойно да се усамотя в ъгъла на залата и да оставам инкогнито.

Не, Нора нямаше представа, че си има компания по време на полета. Или поне аз така си мислех. Разбира се, това, което не знаех, си оставаше за мен въпросът на деня:

Какво търси тя в Бостън?

40.

Последвах Нора и нейния елегантен малък куфар на колела надолу към ескалатора и зоната за получаване на багажа. Както винаги, тя изглеждаше еднакво добре и отпред, и отзад. Явно се придържаше към своя утвърден и самоуверен маниер на ходене, като при необходимост на лицето й разцъфваше прелестна усмивка. Нито веднъж не се огледа за знаците, указващи посоките на движение. Следователно нямаше нито капка съмнение, че това далеч не бе първото й пътуване до бостънското летище „Логан“.

Излезе навън, внезапно спря и се огледа наоколо. След няколко минути се изясни каква бе причината.

Не ставаше дума за такси, нито за автомобил на някоя очакваща я приятелски настроена особа от мъжки пол. А само за градския автобус за Ейвис.

Веднага след като тя се скри вътре, аз се втурнах към редицата от таксита.

— Такси!

— Отведете ме до Ейвис! — изревах аз, щом се настаних на седалката зад шофьора.

Той се обърна назад. Печен тип, с толкова набръчкано лице, че приличаше на пътна карта.

— Какво?

— Отведете ме…

— Не, това го чух съвсем ясно, приятел. Исках само да ти река, че за там си има градски автобус.

— Не ми се чака.

— Нито на мен. — Ръгна ме с показалеца си и посочи към задното стъкло. — Виждаш ли такситата зад мен? Не съм чакал тази опашка само за някакви си три долара.

Погледнах напред, където автобусът на Нора неуморно набираше преднина.

— Добре, колко искаш? — примирих се аз.

— Три десетачки. Това е последната ми оферта.

— Две.

— Двадесет и пет долара.

— Дадено. Карай!

41.

Шофьорът наду газта, а аз незабавно се заех за работа. С мобилния си телефон. В паметта му вече бяха запаметени номерата на всички аеролинии, хотелски вериги и компания за коли под наем. Няма как, такива са правилата на професията.

Позвъних в Ейвис. След като изстрадах почти цяла минута в прослушване на ненужни автоматични съобщения, най-после се добрах до първата налична чиновничка.

— И за кога ще ви е необходима колата, сър? — попита тя.

— След пет минути. Може и по-скоро.

— О!

Тя ми обеща да стори най-доброто, на което била способна. В случай че не се окаже чак толкова добро, аз предупредих таксиджията, че може да се наложи да пропилее още малко от скъпоценното си време в моята компания.

Слава богу, не се стигна дотам.

Шофьорът на автобуса, в който пътуваше Нора, явно не бе от онези, дето обичат да си дават зор. След като се мота пет минути по трасето, моето такси успя да стигне до спирката малко след него. Когато Нора седна зад волана на своя „Крайслер Себринг“ със сваляем капак, аз вече бях зад кормилото на поръчания от мен микробус. Точно така: микробус. Бях си наумил, че никой не би очаквал да го преследва едно толкова бавно и невзрачно превозно средство.

Освен това през цялото време на гонитбата се стараех да поддържам известна дистанция от колата й. И това продължи, докато Нора най-после ми даде да разбера, че не е шофьор на раздрънкан градски автобус, а по-скоро състезател от Формула 1.

Ала колкото повече се стараех да я догоня, като че ли толкова повече тя се опитваше да ми се изплъзне. Вместо да се прикривам зад другите возила, аз бях принуден да профучавам покрай тях. Дотук с моя план за микробуса, не вдъхващ никакво подозрение.

Мамка му!

Червен светофар. Вече бях успял да се изплъзна от предишния червен светофар — в последната секунда, разбира се — ала сега се бях озовал на някакво оживено кръстовище. Нора се промъкна, а аз не успях.

Нейният автомобил вече се бе превърнал в едва различима точка в далечината, а аз нищо друго не можех да сторя, освен да псувам и да чакам. Мисълта, че съм препускал като бесен по целия този път само за да я изпусна така нелепо, караше стомаха ми болезнено да се свива.

Зелено!

Настъпих газта и едновременно с това надух клаксона. До дупка. Гумите изсвириха пронизително. Играта се бе променила в класическата гоненица „Настигни ме, ако можеш!“ и аз бях сериозно застрашен от пълен провал. Хвърлих забързан поглед към скоростомера. Сто, сто и десет, сто и тридесет километра в час.

Ето я! Зърнах колата й далеч пред мен. Позволих си въздишка на облекчение и се опитах да скъся още дистанцията помежду ни. Платното тук бе ограничено само до две ленти, а движението не беше претоварено. Така че можех да изпреварвам и изоставам, без да бия прекалено на очи.

Нещата започваха да ми се струват обнадеждаващи.

Ала май избързах с оптимизма.

42.

Трябваше да видя знака на пресечката — онзи, който предупреждаваше за раздвояване на пътя. Бях прекалено зает да следя масивния камион за доставка на матраци, който ми закриваше видимостта, докато се подготвях да го задмина.

Кофти решение.

Натиснах педала за газта до ламарината и се изтеглих отляво на камиона. Ала така изгубих от погледа си крайслера на Нора. Дръпнах напред и опънах врата си до болка, за да видя къде е тя в момента.

Но видях нещо съвсем друго. Големи яркожълти варели! От онези, които ги напълват с вода и ги струпват пред бетонните разделители, така че да могат да поемат удара, ако си решил да се блъснеш в бариерите.

Озърнах се назад към камиона за доставка на матраци. Сега бяхме броня до броня, а шофьорът ме зяпаше с презрителен поглед от височината на кабината си.

Отново отклоних взор към онези големи жълти варели. Те се приближаваха бързо, много бързо.

Тук платната се разделяха. Аз се бях озовал в лявото, докато Нора — в дясното. Трябваше да се измъкна.

Проклет камион!

Веднага щом ми се откри възможност, аз се втурнах напред, ала онзи в камиона също настъпи газта. Натиснах с цялата си длан клаксона и в същото време дадох още газ.

В това време крайслерът на Нора се измъкна напред и се скри зад жълтите варели, след което ускорено пое по дясното платно.

Още бях в лявото платно и се чудех как да се освободя от този капан. Нямаше никакво време за губене.

По дяволите!

Ударих рязко спирачките! Ако не успеех да мина напред, трябваше да изостана отзад. Микробусът, с всичките си два тона, се олюля диво, докато аз гледах безпомощно как камионът с матраците — поне десеттонен — започна да отбива. Едва тогава осъзнах, че проклетникът е искал да се намърда в моето платно.

Не можах да чуя клаксона, проехтял зад гърба ми. Нито скърцането на гумите. Единственият звук, достигащ до ушите ми, беше бясното до пръсване биене на сърцето ми, когато след резкия завой челната броня на моя микробус застърга жестоко масивната задница на камиона, метал в метал.

Разхвърчаха се искри. Изгубих контрол над волана. Завих бясно, едва не се преобърнах. И наистина щях, ако не беше една дребна подробност.

Тряс!

Въздушната възглавница се стовари върху лицето ми, а жълтите варели довършиха останалата работа. Заболя ме адски силно, но знаех, че ще се отърва. Аз бях дяволски щастлив кучи син. Късметлия.

Като се измъкнах от микробуса, движението отново се възстанови. Също като мен, останалите участници в инцидента се бяха отървали само с драскотини. Навсякъде се лееше вода, образуваха се локви, но с това всичко свърши.

Идиот. Бях бесен на себе си. Накрая се окопитих и се обадих по мобилния.

— Изгубих я.

— Какво?! — кресна Сюзън.

— Казвам, че…

— Чух те. Как можа да я изпуснеш?

— Ами… претърпях злополука.

Тонът й се смекчи и в него прозвучаха загрижени нотки.

— Ти добре ли си?

— Да, аз съм наред.

Тогава последва неизбежното:

— Как, по дяволите, можа да я изгубиш от поглед?

— Жената караше като луда.

— Също като теб.

— Говоря сериозно, такова чудо не си виждала.

— И аз говоря сериозно — излая тя. — Не трябваше да я изпускаш.

Наложих си да запазя самообладание. Но Сюзън никак не ми помагаше. Колкото и да се изкушавах и аз на свой ред да се развикам, реших, че е по-добре да стисна зъби и да преброя до десет.

— Имаш право — признах й аз. — Издъних се.

Тя като че ли малко се поуспокои.

— Мислиш ли, че те е забелязала?

— Не. Не приличаше на опит да се измъкне от моето преследване. По-скоро така си кара — бързо и лудешки.

— Колко багаж носеше?

— Един малък куфар на колела. Сама си го влачеше.

— Тогава… добре. Зарежи всичко и се връщай в Ню Йорк. Независимо накъде се е отправила, тя сигурно скоро ще се върне в къщата на Конър Браун.

Реших, че няма да е зле точно сега да сменим темата.

— Всичко ли е наред с подготовката за изравянето? — попитах аз.

— Да, нещата са в ход. Остава да се уредят още няколко документа. Ще те държа в течение.

Казах й „дочуване“ и с това би трябвало разговорът да приключи. Но забравих, че говоря със Сюзън. Явно трябваше да се увери, че съм разбрал колко е разочарована от мен.

— Пожелавам ти безопасен полет на връщане. О, и се опитай за днес да няма повече издънки — нанесе ми последния си удар.

Чух как тя прекъсна и едва тогава бавно поклатих глава. Започнах да крача напред-назад, колкото да угася изгарящия ме отвътре гняв. Но не помогна. Колкото повече крачех, толкова по-зле се чувствах. Напрежението се разпростря из цялото ми тяло и преди да се усетя, се съсредоточи изцяло в юмрука ми.

Тряс!

В резултат моят взет под наем микробус остана с едно стъкло по-малко.

43.

Нора още веднъж погледна в огледалото за обратно виждане. Нещо се бе случило някъде назад по шосето, може би някакъв инцидент.

Ако това, за което си мислеше, се окаже просто едно съвпадение, то значи нямаше нищо общо със странното присвиване в стомаха й. Онова тягостно предчувствие, което не я бе напуснало, откакто бе потеглила от паркинга в Ейвис. Чувството, което би могло да се обобщи с думите „някой те следи“.

Сега, когато пристигна в сърцето на Бак Бей, това досадно усещане като че ли най-после се стопи.

Движението по Комънуелт Авеню бе толкова задръстено, че на нея й се струваше, че не напредва, а едва-едва пълзи. Или че се намира на някой паркинг. По Нюбъри се точеше някакъв масов протестен поход и сега всички околни улици и булеварди трябваше да платят прескъпа цена за това удоволствие. Нора се принуди да направи три обиколки в района, преди да се добере дотам, закъдето се бе запътила.

Разбира се, не бе забравила да си сложи венчалната халка — стори го още докато пътуваше в градския автобус, който взе от летището. След обичайната проверка на външността си в огледалото за обратно виждане в крайслера тя бе напълно готова за действие. Извади куфара от багажника и спусна подвижния покрив на колата. Време е за шоу, бейби.

Както обикновено, когато влезе в къщата, Джефри работеше. Отдавна бе разбрала, че само три неща можеха да го откъснат от писането: ядене, спане и секс, при това, без да са задължително точно в този ред.

Вместо да го извика, Нора предпочете тихомълком да се прокрадне към задния двор на масивния дом. Потънал в работата си на фона на приглушената музика, той нямаше как да чуе тихите й стъпки.

Тя отвори вратата зад килера на иконома и се озова във вътрешния двор. С резбованите дървени решетки, покрити с бръшлян, както и с останалите подбрани декоративни растения, това дворче представляваше идеално уютно местенце, закътано само за интимни преживявания.

Отне й само минута, за да се подготви. Отпусна се блажено върху шезлонга, отрупан с меки възглавнички, протегна ръка към мобилния си телефон и позвъни.

Секунди по-късно чу звъна на телефона в къщата.

Джефри най-после вдигна слушалката.

— Скъпи, аз съм — започна тя.

— О, не ми казвай, че няма да дойдеш.

Тя се засмя.

— Не, няма да ти кажа.

— Почакай, почакай, къде си сега?

— Ами надникни отзад.

Тя вдигна глава тъкмо навреме, за да зърне как Джефри се появява на прозореца на кабинета си. Квадратната му челюст увисна от изненада, после той избухна в гръмък смях, който се разнесе ясно в мобилния й телефон.

— О… боже мой… — заекна той.

Нора се бе изтегнала на шезлонга, почти гола, ако забравим за оскъдните прашки.

— Допада ли ти гледката? — измърка нежно по мобилния.

— Всъщност виждам изобилие от гледки, които адски ми допадат. И въобще не виждам нещо, което да не ми харесва.

— Чудесно. Само внимавай да не се нараниш, докато търчиш надолу по стълбите.

— Че кой е казал, че ще използвам стълбите?

Джефри рязко разтвори прозореца, сръчно се покатери на перваза и се спусна надолу по улука от медна ламарина. Наистина беше много атлетичен. За най-голяма наслада на Нора.

Ако съществува световен рекорд в дисциплината за най-бързо събличане на мъже, то сега несъмнено бе счупен. Накрая Джефри бавно се настани върху нея, както бе изтегната на шезлонга. Зарови ръце във възглавниците, подаващи се изпод нея, а сетне стегна силните си длани около задника й. Той бе изключително секси, стига да можеш да го откъснеш поне за малко от компютъра му.

Нора затвори очи. Държа ги така през цялото време, докато се любеха. Искрено й се искаше да може да изпитва нещо към Джефри. Каквото и да е. Но нищо. Единствено едно голямо нищо.

Стига, Нора. Знаеш какво трябва да се направи. Няма да ти е за пръв път.

Гласът в главата й сега не звучеше като глас на стар приятел. По-скоро като на някакъв неканен гост, някой, когото почти не познаваше. Опита се да го пропъди. Неуспешно. Това само го подтикна да зазвучи още по-силно. И по-настоятелно. И все по-обсебващо.

Джефри свърши, изтърколи се от нея, останал без дъх.

— Каква страхотна изненада. Ти си най-добрата.

Попитай го дали не е огладнял, Нора.

Искаше й се да се разкрещи срещу тънкия вътрешен гласец. Но би било само загуба на време. Съществуваше само един-единствен начин да го принуди да млъкне.

И тя го знаеше.

— Къде отиваш? — промърмори Джефри.

Нора се бе надигнала от шезлонга, без да промълви нито дума. Тя вече приближаваше къщата.

— В кухнята — провикна се тя през рамо. — Ще видя какво мога да ти приготвя за вечеря. Искам да ти сготвя нещо.

44.

О, братко… какво да правя, какво? Дотук всичко се очертава като пълна катастрофа.

Туриста седеше самотен в малката опушена стая. В компанията само на една бира „Хайнекен“. Вече бе пресушил четири. Или може би пет? Броят на изпитите бири вече нямаше кой знае какво значение за него. Нито мачът на „Янките“, шумът от който се разнасяше от неговия телевизор. Или пък дояждането на пицата с наденички и лук, изстиваща на масата пред него.

Върху капака на своя лаптоп „Макинтош“ той бе струпал купчина изрезки от вестници. Имаше поне десетина статии за престрелката в Ню Йорк. Историята нашумя и повдигна много въпроси, което никак не изненада Туриста. Самият той се бе озовал пред още повече въпроси без отговори. Много мастило се изписа за най-различни догадки и спекулации — някои от тях изглеждаха достоверни, но повечето — напълно откачени. В една кратка бележка, оставена най-отгоре на този куп, се обобщаваше картината: Вдигна се голяма шумотевица. Засега се спотайвай, Турист. Ще поддържаме връзка.

Той се усмихна и отново се зачете в противоречивите показания на свидетелите. Как е възможно, пишеше криминалният хроникьор от „Нюз“, едно и също събитие да е било видяно в толкова различна светлина от очевидците, които са били само на 6–7 метра от местопрестъплението?

— Наистина как така? — гласно произнесе Туриста. Отпусна се на стола и качи краката си на масата. Беше убеден, че самоличността му ще остане в тайна. Беше взел необходимите предпазни мерки, беше прикрил следите си. Все едно бе призрак.

Сега оставаше само една причина за безпокойство, която обаче не му даваше мира.

За какво се отнасяше онзи списък, който той бе копирал? С всичките онези офшорни сметки?

1,4 милиарда долара.

И за какво бе всичко това?

Струваше ли си живота на нещастния глупак пред Гранд Сентръл Стейшън?

Очевидно да.

А струваше ли живота на още някого?

Например неговия.

Определено не.

Дали случилото се не бе част от някаква по-сложна мозайка, чийто смисъл все още си оставаше загадка за него?

Не знаеше, но дяволски много се надяваше да разбере.

45.

Джефри я изгледа тревожно през масата, осветявана само от свещите.

— Сигурна ли си, че всичко е наред с теб?

— Разбира се — отвърна тя.

— Не знам, но ми се стори малко нервна, когато ти предложих да излезем навън, вместо да вечеряме у дома.

— Не говори глупости. Та тук е чудесно! — Нора се опитваше да съгласува езика на тялото към думите си. А това изискваше сериозно съсредоточаване. В момента трябваше да бъде в неговата къща от кафяв камък, заета с приготвянето на последната му вечеря. Вече бе решила.

А ето че седяха в любимия ресторант на Джефри. Нора не помнеше някога да е била по-изнервена. Чувстваше се като състезателен кон в стартовата клетка, пред която вратата не се е отворила.

— Обичам това място — промълви Джефри и се огледа наоколо. Бяха в „Ла Примавера“ в северната част на Бостън. Декорът бе семпъл и елегантен — с безупречно белите колосани ленени покривки, с искрящите сребърни прибори за хранене и приглушено осветление. Тук бе прието да си поръчваш обикновена вода, а не бутилирана. Но тази вечер, честно казано, на Нора никак не й бе до това.

Джефри, както винаги, си поръча осо буко16, а Нора — ризото с гъби порчини. Но нямаше апетит. Виното бе „Поджарело Кианти Класико“, реколта ʼ94. Именно от вино се нуждаеше тя. Когато чиниите бяха отсервирани, Нора се постара да отклони разговора към следващия уикенд. Несвършената работа не й даваше покой.

— Забрави ли — прекъсна я Джефри, — че ще отсъствам, скъпа. Очакват ме на панаира на книгата на юг, във Вирджиния.

— Прав си, съвсем бях забравила. — Идеше й да се разкрещи. — Не мога да повярвам, че ти позволявам да заминеш сам, оставяйки те на разположение на обожаващи те почитателки.

Джефри скръсти ръце пред гърдите си и се наведе над масата.

— Слушай, измислих нещо — рече той. — Става дума за нашия брак. Или по-точно казано, за потайността в него. Мисля, че не е честно към теб.

— Да си забелязал нещо да ме безпокои? Защото…

— Не, ти наистина проявяваш толкова много разбиране към мен. А това ме кара да се чувствам още по-зле. Имам най-прекрасната съпруга в света. Крайно време е светът да узнае за нея.

Нора се усмихна, както си бе редно, ала вътре в нея заблестяха ослепително мигащи аварийни светлини.

— Ами какво ще кажат почитателките ти? — подхвана го тя. — Всичките онези жени, които ще те очакват следващата седмица във Вирджиния, жадуващи да видят един от най-сексапилните и най-изтъкнатите ергени според списание „Пийпъл“?

— Майната им! Да им го начукам.

— Та те именно на това и се надяват, скъпи — кимна Нора.

Джефри протегна ръце към нейните и леко ги стисна.

— Ти си толкова търпелива, а аз съм толкова себичен. Но повече няма да е така.

Нора усети, че няма никакъв смисъл да се опитва да го разубеждава. Или поне не тази вечер. Той бе типичен мъжкар. Вече бе решил кое е най-добро за нея и сега никой не можеше да го убеди в противното.

— Ето какво ще ти кажа — поде тя. — Замини на твоя панаир на книгата да омагьосаш там дамите с вида си, с чара си, с ерудицията си, а после, като се върнеш, ще си поговорим по въпроса.

— Дадено — кимна той с тон, който обаче подсказваше нещо друго. — Само че има един проблем.

— За какво става дума? — запита Нора. Искаш още веднъж да ми направиш предложение, насред този претъпкан ресторант!

— Вчера дадох интервю за списание „Ню Йорк“. Понеже исках да започна на чисто, им казах за теб. За женитбата ни в Куернавака. Трябваше да видиш репортерката — едва изчака края на интервюто и хукна, за да вкара тази сензацията в статията си. Попита ме може ли списанието да ни снима заедно. Аз й отвърнах: Естествено.

Лицето на Нора, хладнокръвно като на изпечен покерджия, най-после се сгърчи.

— Това ли си направил?

— Да — измърмори той и още по-здраво стисна ръцете й. — Това не е проблем, нали?

— Не, не е проблем.

Съвсем не, помисли си тя. Това е голям проблем.

46.

На следващия ден, късно следобед, Нора се прибра в дома си в Манхатън. В истинския си дом. Беше й домъчняло за просторния й апартамент, за царящия там комфорт, за тишината и уюта, за всичките ценни вещи, които бе трупала с години. Липсваше й това, което според нея бе нейният истински живот.

Изслуша съобщенията, прилежно запомнени за нея от телефонния секретар, едва когато се потопи във ваната с вода, затоплена до предпочитаната от тялото й температура. Отдавна си бе изработила полезния навик периодично да прослушва записите на всички обаждания. Имаше четири нови. Първите три бяха свързани с работата й и с разни капризни клиенти, недоволни от временното й отсъствие. Но четвъртото бе от Брайън Стюарт, нейния компаньон от първокласния салон в самолета за Бостън. Онзи, който толкова приличаше на Брад Пит.

Съобщението бе кратко, но мило: точно от типа, който харесваше. Брайън подчертаваше колко бил радостен от запознанството си с нея и как очаква с нетърпение да я види отново: „Ще се върна в града към края на седмицата и за мен ще бъде удоволствие да излезем на вечеря. Да ти покажа това-онова из нощния живот на мегаполиса. Обещавам да бъде забавно“.

След като толкова настояваш, Брайън.

Нора излезе от ваната. След това си поръча по телефона да й доставят китайска храна. Сега вече можеше да се заеме със сортирането на пощата си. Приключи доста късно и някъде преди единадесет вече спеше дълбоко в леглото си. Непробудно, като къпано бебе. Спа до късно.

Чак към обед на следващия ден Нора се озова в „Харгроув и синове“ в Горен Ийст Сайд. Намираше магазина за прекалено скучен, тъй като мнозина от продавачите й се струваха по-стари от антиките, които предлагаха. Но беше любимият магазин на един неин клиент — утвърдения филмов продуцент Дейл Минтън, — който изрично бе настоял да се срещнат именно там.

За броени минути Нора се запозна с това, което я интересуваше сред изложените експонати. Но тъкмо се отправяше към поредния кариран диван, когато нечия ръка я докосна по рамото.

— Това ти ли си, Оливия?

Неимоверно възбуденият мъж, изправил се пред нея, се оказа не друг, а самият Стивън Кеплер — среден на ръст, на средна възраст и среден по влияние адвокат от средната зона в града. Онзи, с двата косъма, старателно зализани назад.

— Ъъ… здравей — промърмори Нора. На бърза ръка прерови бележника с имената, запаметен в паметта й, за да изрови името му. — Как си, Стивън?

— Много добре, Оливия. Знаеш ли, извиках те преди малко по име. Не ме ли чу?

Хладнокръвна както винаги, тя моментално си намери нужното оправдание:

— О, това е типично за мен. Колкото повече се увличам в пазаруването, толкова по-малко внимание обръщам на всичко около мен.

Стивън Кеплер се засмя и махна с ръка. И докато продължаваше да я уверява „колко е прекрасно, че отново се срещнахме“, Нора си припомни влюбените му погледи. Как можа да забрави? Ето и сега погледът му бе от лигав по-лигав. Може ли един поглед да е лигав? Е, поне при Кеплер — можеше. Междувременно тя не изпускаше от очи входа на магазина, откъдето очакваше всеки момент да се появи Дейл Минтън. А това щеше да бъде пълна катастрофа.

— И така, Оливия, за кого пазаруваш днес? За себе си или за някой клиент? — попита Стивън.

— За клиент — отвърна тя и погледна часовника си.

И тогава го видя. Буквално в същата секунда Дейл Минтън се появи откъм входа и нахлу вътре с вид на собственик на магазина. Сигурно можеше да бъде, стига да го пожелаеше.

— О, ето го и него — рече тя. Опита се да потисне надигналата се в гърдите й паника, но като си представи как Дейл ще я нарече „Нора“ пред смаяния Стивън или обратното, нервите й се изпънаха до скъсване.

— Ще те оставя да си вършиш работата — каза той.

— Само ми обещай, че някой ден ще мога да те заведа на вечеря. — Определено този тип бе доста настоятелен. Знаеше това, което знаеше и тя — едно „да“ в случая бе най-бързият начин да се освободи от присъствието му. Докато отговорът „не“ би изисквал някакво извинение.

— Да — заяви Нора. — Ще бъде чудесно. Обади ми се.

— Ще го сторя. От следващата седмица съм в отпуск, но когато се върна, ще настоявам да спазиш обещанието си.

Стивън Кеплер се обърна, за да си тръгне, но Дейл Минтън вече бе само на няколко крачки от тях. Опасно близо, ала тя съумя да парира размяната на реплики. И тъкмо се бе поуспокоила…

— Ще се радвам безкрайно да се видим пак, Оливия — шумно се провикна Стивън.

Нора го дари с вяла усмивка и се извърна към Дейл Минтън, който й се стори доста смутен.

— Защо този мъж те нарече Оливия? — попита той.

Нора мислено отправи гореща молба към боговете да не я лишат тъкмо сега от вродената й дарба бързо да съобразява. Молбата бе чута, защото веднага й хрумна решението. Наведе се към Дейл и му прошепна доверително:

— Срещнах го на едно парти, май че беше преди няколко месеца. Казах му, че ме наричат Оливия… поради очевидни съображения.

Дейл кимна, смущението му се стопи, а Нора се усмихна. Нейните два живота оставаха грижливо разделени един от друг.

Поне засега.

47.

Една блондинка обикаляше наоколо, спирайки се ту пред един, ту пред друг от антикварните мебели, като очите й оставаха прикрити зад тъмните слънчеви очила. Играеше си на детектив, но в интерес на истината се чувстваше малко нелепо. Но трябваше да следи Нора Синклер.

Ако това се бе случило някъде другаде извън Ню Йорк, сигурно щеше да се провали. Но тук бе Горен Ийст Сайд в Манхатън. Тук просто се смесваше с останалите в навалицата — тя бе само поредният зяпащ посетител на „Харгроув и синове“.

Блондинката се спря пред един внушителен дъбов скрин с блестящи месингови дръжки и се престори, че се взира в етикета с още по-внушителна цена. Погледът й обаче не се откъсваше от Нора.

Или Оливия Синклер?

Не знаеше как да тълкува репликите между Нора и онзи плешив мъж. Всеки, който има две имена, несъмнено крие нещо.

Продължи да следи Нора, която в момента разговаряше с някакъв по-възрастен мъж. За по-сигурно тя на няколко пъти се отдалечи от двойката. Но се стараеше да не изпусне нито дума от разговора им.

По-възрастният мъж явно бе неин клиент. Очевидно Нора наистина беше експерт по вътрешно обзавеждане. Нейните коментари и предложения, жаргонът й — всичко това недвусмислено доказваше, че отлично знае за какво говори.

Всъщност професията на Нора никога не бе поставяна под съмнение. Под въпрос по-скоро бе останалата част от живота й. Нейният двойствен живот, нейните тайни. Ала за тях поне засега нищо не бе установено. Именно заради това блондинката реши да я следи по-отблизо.

— Извинете, мога ли да ви помогна с нещо?

Блондинката се обърна и видя възрастен служител от магазина, леко приведен към нея. С папийонка, сако от туид и очила с телени рамки, стари колкото самия него.

— Не, благодаря — каза тя, като гласът й неволно спадна до шепот. — Само оглеждам. Но не виждам нещо да ми харесва.

48.

След като изгубих следите на Нора в Бостън в онази събота, останалата част от уикенда за мен можеше да се характеризира само с една дума: гадост.

В списъка на спонтанно извършените от мен глупости счупването на прозореца на наетия под наем микробус се котираше на завидно предна позиция. Слава богу, поне не си бях счупил ръката или само така си въобразявах след обстойния медицински преглед, извършен от мен самия. Ако трябва да се сведе този преглед само до един-единствен въпрос, то той звучеше така: Още ли можеш да си мърдаш пръстите, идиот такъв?

След като сутринта в понеделник най-после се изниза, аз се отбих до къщата на Конър, за да проверя дали Нора се е върнала. Не беше. Късно следобед направих същата проверка със същия резултат и накрая реших, че е крайно време да проверя как работи мобилният й телефон.

Отговори ми някакъв мъж.

— Съжалявам, може би съм набрал грешен номер — извиних се аз. — Опитвам се да се свържа с Нора Синклер.

Оказа се, че той въобще не познавал жена с това име.

Затворих и сверих номера, който бях записал, с този от паметта на мобилния ми телефон за изходящи обаждания. Нямаше грешка. Определено бях набрал правилния номер. Само че той не беше на Нора.

Хм.

За миг се втренчих във волана, преди да грабна отново телефона и отново да позвъня. Този път на повикването ми се отзова приятно звучащ глас на млада жена.

— Добро утро. „Сентениъл Уан Лайф Иншурънс“.

— Много убедително, Моли — казах аз.

— Наистина ли?

— Абсолютно. Ако не знаех какво става, щях да си помисля, че в момента си с пиличка за нокти в ръка.

Моли беше новата ми секретарка. След като Нора ме бе проследила до работното ми място, бе взето решение персоналът на „филиала“ да се увеличи с още един човек.

— Ще ми направиш ли една услуга? — попитах я аз. — Искам да провериш номера на мобилния телефон на Нора.

— Номерът не е ли отбелязан в досието й?

— Може и да е там, но искам само да проверя дали наскоро не го е променила.

— Добре. Дай ми десет минути.

— Давам ти само пет.

— Така ли е редно да се отнасяш към новата си секретарка?

— Права си — рекох. — Да ги направим четири.

— Не е честно.

— Цък, цък, цък… — зацъках аз досущ като хронометър.

Моли бе завършила гимназия само преди две години. И макар — според Сюзън — да беше съвсем зелена и склонна към пропуски в преценките си от време на време, тя се оказа много схватлива ученичка. Затова не се учудих, че ми се обади само след три минути.

— Все още имаме същия номер на нейно име — рече Моли. Продиктува ми го и аз го сверих със записания от мен.

Не се сдържах и се усмихнах. Единствената разлика бе в последните две цифри. Оказаха се разменени.

Любопитно.

Може би аз съм ги объркал. Или пък именно това е искала Нора да си помисля. Или поне е допускала това.

— Нуждаеш ли се от още нещо?

— Не. Това беше всичко. Благодаря.

Казах й „дочуване“ и прекъснах връзката. Преднамерено или не, Нора бе успяла отново да ме надхитри. А сега какво следва?

Още в началото на кариерата си научих, че понякога съществува разлика между информацията, с която разполагаш, и тази, която може да ти свърши работа. Сега бе един от тези случаи. Вече притежавах истинския номер на мобилния телефон на Нора, но трябваше да се преструвам, че нямам никаква представа за него.

С бинтована ръка, криво-ляво успях да й напиша бележка и я напъхах в пролуката на външната врата на къщата на Конър Браун. Сигурен бях, че ще я прочете. Въпросът бе кога.

49.

До края на седмицата Нора трябваше да се прибере в Брайърклиф Манър, за да се опита да приключи с делата си там. Въпреки че сестрата на Конър й бе предложила да остане в къщата за колкото време пожелае, на Нора й се искаше да се махне оттам. Всъщност се надяваше никога повече да не види онази руса кучка.

Предложението, което се канеше да направи на Елизабет Браун, се отнасяше до мебелите. От всичките тези хиляда квадратни метра обитаема площ. Като експерт по вътрешно обзавеждане Нора отлично знаеше кое колко струва. А то наистина струваше много. Всъщност едно малко богатство. Богатство, което би прибрала с най-голямо удоволствие в джоба си и което Лизи с радост щеше да й даде, за да облекчи чувството си за вина.

За целта обаче сега се нуждаеше от малко помощ.

— Тук „Истейт Трежърс“. С какво мога да ви помогна?

— Здравей, обажда се Нора Синклер. Там ли е Хариет?

— Разбира се, Нора. Задръж за секунда.

Нора премести мобилния телефон на другото си ухо. Намираше се на задната седалка на таксито, което бе взела до къщата на Конър.

— Готова съм да се обзаложа, че се обажда моят най-добър експерт по вътрешно обзавеждане — чу се в телефона гласът на Хариет.

— Аз пък се обзалагам, че на всички повтаряш това.

— Наистина е така, но няма да повярваш: те всичките ми вярват. Как е бизнесът, Нора?

— Доста добре. Именно затова ти се обаждам.

— Да те очаквам ли да се появиш тук, в магазина?

— Всъщност имам една молба към теб, Хариет. Ще ти бъда много задължена, ако посетиш един дом.

— О… И къде трябва да отида? Надявам се, че е в Ню Йорк, нали? Нора? Ще ми кажеш ли името му?

— Брайърклиф Манър. Собственикът на имота беше мой клиент, но наскоро почина.

— Съжалявам да го чуя.

— Аз също — спокойно изрече Нора. — Както и да е, бях помолена да се заема със сделката за неговите мебели от името на наследницата на имота.

— Искаш да ги дадеш на консигнация?

— Точно това имам предвид.

— Посещение на място, така ли? И за колко стаи говорим?

— За двадесет и шест.

— О!

— Знам. Именно заради това ти звъня. Никой не може по-добре от теб да се справи с тази работа.

— Готова съм да се обзаложа, че повтаряш това на всичките си доставчици.

— Наистина е така, но няма да повярваш: те всичките ми вярват.

На Нора й бяха необходими още няколко минути, за да обсъди някои подробности относно мебелите и да уговори датата, на която Хариет ще дойде, за да огледа обекта. Когато си казаха „дочуване“, колата вече влизаше в алеята за автомобили пред дома на Конър.

Шофьорът взе куфара й, а тя се устреми към входната врата, където я очакваше бележката на Крейг Рейнълдс:

Моля те, обади ми се колкото е възможно по-скоро.

50.

Звънът на моя телефон в офиса бе последван от гласа на Моли:

— Тя е — обяви секретарката.

Усмихнах се. Имаше само една тя, за която можеше да става дума. Нора се бе прибрала в града. Крайно време беше.

— Ето какво искам да направиш, Моли — казах. — Кажи на госпожица Синклер, че сега ще се обадя. После задръж линията и през следващите четиридесет и пет секунди гледай часовника си. След това ме свържи с нея.

— Дадено.

Облегнах се назад в стола си и се загледах замечтано в тавана. Той бе облицован с онези бели звукоизолиращи панели, които просто те умоляват да грабнеш една шепа много добре подострени моливи и да започнеш да ги забиваш в тях. Може би ми трябваше още време, за да събера мислите си, макар че само това правех през последната седмица. Струва ми се, че в радиус от двеста километра не остана нито една разпиляна моя мисъл.

Зън.

Благодаря ти, Моли.

Посегнах към слушалката и се постарах да звуча колкото можеше по-изнервен.

— Ало, Нора, още ли си насреща?

— Още съм насреща — изрече тя.

В момента бях готов да се обзаложа на каквото желаете, че никак не бе щастлива от изчакването.

— Би ли ме извинила за още една секунда, става ли?

Изключих линията, преди да може да възрази. Отново се взрях в тавана. Хиляда сто и едно, хиляда сто и две… Когато преброих до хиляда сто и петнадесет, отново включих линията и започнах с едно дълбоко вдишване:

— Господи, безкрайно съжалявам, че те принудих да ме чакаш, Нора — промълвих уморено, като този път се постарах да звуча колкото се може по-извинително. — Налагаше се да приключа преговорите с друг клиент по другата линия. Да разбирам ли, че си намерила бележката ми?

— Да, преди няколко минути. Вече съм в къщата.

Време бе за поредния тест на способностите й да лъже.

— Как премина пътуването ти? До Мериленд, ако не се лъжа, нали?

— Всъщност бях във Флорида.

Не. Всъщност си била в Бостън, исках да кажа, но не можех. Вместо това промърморих:

— О, да, наистина. Но не бих искал да гласувам там. Добре ли премина пътуването?

— Много добре.

— Знаеш ли, опитах се да ти се обадя на мобилния, чийто номер ми даде, само че се оказа, че той принадлежал на някакъв друг абонат.

— Странно. И кой номер набираше?

— Чакай да проверя. Имам го тук някъде.

Продиктувах го на Нора.

— Това обяснява всичко — каза тя. — Последните две цифри са осем четири, а не четири осем. Боже, надявам се да не е моя вината за това объркване. Съжалявам, ако е така.

О, наистина си я биваше.

— Няма нищо. Може би грешката е моя — казах аз. — Не ми е за пръв път да страдам от цифродислексия.

— Е, важното е, че сега разговаряме.

— Да, така е. Както и да е. Причината, заради която исках да си поговорим, е разследването за застрахователната полица.

— Има ли нещо ново?

— Може и така да се каже. — За миг се поколебах, преди да продължа: — Моля те, не бързай да се тревожиш, но се налага да го обсъдим лично.

— Толкова ли е лошо?

— Не бих го нарекъл точно така.

— Ако новините бяха добри, щеше да ми ги съобщиш по телефона. Признай си, че е така.

— Да, добре, може би новините не са от най-добрите — признах й аз. — Всъщност не би трябвало да се вълнуваш кой знае колко. Разполагаш ли по-късно днес със свободно време, за да се срещнем някъде?

— Мога да се отбия до твоя офис към четири.

И вероятно няма да се нуждаеш от указания как да го намериш, Нора, защото вече отлично знаеш пътя дотук.

— Четири е добре, дори отлично. Само че тук никак не е удобно. Пристигнаха бояджии за ремонта, а изпаренията от боите им са много вредни — бодро излъгах аз. — Знаеш ли къде е ресторант „Синята лента“?

— Разбира се. Намира се недалеч извън града. Често съм била там.

Знам.

— Чудесно — рекох. — Ще се срещнем вътре в четири за по едно кафе. Или, имайки предвид времето, бих могъл да кажа — за една ранна вечеря?

— Не, ако имаме предвид един и същи ресторант.

Засмях се и се съгласих, че е по-добре да се ограничим с кафето.

— Ще се видим там в четири. — С тези думи тя сложи край на разговора.

Можеш да разчиташ на това, Нора.

51.

Ресторант „Синята лента“ не би могъл да се пребори за челно място в класациите за кухня, обзавеждане и обслужване, но в сравнение с останалите крайградски заведения изглеждаше напълно приличен. Яйцата на очи никога не бяха „сополиви“, бутилките с кетчуп почти винаги бяха пълни, а келнерките — макар че трудно биха издържали състезанията по миловидност или тестовете за интелигентност — все пак бяха професионалистки. Приемаха поръчките почти без грешки и не закъсняваха да доливат чашите с кафе.

Щом се появих там в четири и две-три минути, салонният управител ми кимна като на стар познайник. Откакто наскоро се преселих в този район „Синята лента“ се бе превърнал в моето любимо заведение за хранене. И макар да бях сигурен, че наоколо могат да се намерят по-добри свърталища, въобще не си направих труда да ги издирвам.

— Всъщност днес ще бъдем двама — уведомих управителя, който още щом ме видя, автоматично грабна от масата до него само един екземпляр от папката с менюто. Той беше грък и носеше изпоцапана черна жилетка, нахлузена върху изпомачкана бяла риза. Обичайна гледка за подобни заведения.

Нора се появи след няколко минути. Махнах й от мястото си — стратегически подбрано тапицирано в червено сепаре в дъното. Носеше тъмна пола, кремава блуза, която приличаше на копринена, и обувки с високи токчета. Всичко това заради мен ли, Нора? Не биваше да си правиш труда. Тъй като вече бе късно за обяд и рано за вечеря, салонът беше полупразен. Тя лесно ме откри.

Приближи се до мен и си стиснахме ръцете. Аз й благодарих, че се бе отзовала на поканата ми. Направи ми впечатление, че ухае много приятно. Бъди нащрек, Крейг.

Щом Нора се настани, келнерката веднага довтаса до масата, като този път бе малко по-общителна от обичайното за нея, и изрече с усмивка:

— Добър ден, госпожице.

Двамата с Нора си поръчахме кафе, но аз си позволих да добавя към него и резен от ябълковия пай. Не бе препоръчително за талията ми, но реших, че е добър стратегически ход. Искам да кажа: как да не вярвате на някой, който си поръчва ябълков пай?

След отдалечаването на келнерката погледнах към Нора и се уверих, че ще трябва да се постарая да огранича диалога до абсолютния минимум. Езикът на тялото й говореше съвсем красноречиво: стегната, владееща се, напрегната. Беше дошла тук, за да узнае някакви лоши новини и нямаше никакъв интерес да удължава съспенса.

И така, играта можеше да започне.

— Чувствам се ужасно — започнах аз. — През цялото време разпитвах кого ли не за това разследване. Всичките се надпреварваха да ме уверят, че се касаело за напълно стандартна процедура и нямало никакъв повод за безпокойство. И изведнъж вчера… — Гласът ми пресекна и отчаяно поклатих глава.

— Какво? Какво стана вчера?

— В дъното на всичко е този проклет Джон ОʼХара! — избухнах аз. Е, не стигнах дотам да се разкрещя, но възгласът ми все пак бе достатъчен, за да се обърнат към мен главите на посетителите от съседните две-три маси. — Не знам защо са позволили на такъв тип да оглавява разследванията. Та това просто не е необходимо.

Нора ме погледна и зачака. Състояние, което никак не бе обичайно за нея.

— Той очевидно се е свързал с ФБР — изрекох аз.

Тя примигна учудено.

— Нищо не разбирам.

— Нито аз, Нора. ОʼХара се очертава като най-подозрителния човек, когото някога съм срещал. Вечно си въобразява, че целият свят е вплетен в някакви конспирации. Няма да намериш по-тежък случай от неговия.

— Чудесно, няма що! — Нора се облегна назад и раменете й се отпуснаха. Зелените й очи примигаха смутено. Почти изпитах жалост към нея. — ФБР? Какво означава това?

— Става дума за нещо, което никой опечален, скърбящ близък на някой покойник не би могъл да понесе спокойно. — Последва кратка, но сладникаво — драматична пауза. — Опасявам се, че тялото на твоя годеник ще бъде ексхумирано.

— Какво?

— Да, зная, звучи ужасно и ако мога нещо да направя по този въпрос, няма да си спестя усилията. Ала нямам това право. Поради кой знае каква причина онзи идиот ОʼХара отказал да приеме, че един четиридесетгодишен мъж може да умре от сърдечен удар. Искал да се извършат още изследвания.

— Но нали имаше аутопсия?

— Знам… знам…

— Нима този ОʼХара не вярва на резултатите?

— Не е само това, Нора. Той иска да се извършат по-прецизни тестове. Обикновено аутопсиите от общ вид са… как по-точно да го кажа… е, те си остават от общ характер. Затова при тях невинаги се откриват някои неща.

— Какво искаш да кажеш с това някои неща?

Въпросът й увисна във въздуха заради появата на келнерката. И докато оставяше двете кафета и моя ябълков пай, аз не изпусках Нора от очи. Нямаше съмнение, че чувствата й бяха искрени. Докато мотивацията за тях не ми беше толкова ясна. Дали тя беше една опечалена годеница, или убийца, внезапно застрашена от изобличаване?

Келнерката ни остави сами.

— Какви неща? — повторих като ехо аз. — Ами редица неща, предполагам. Например — говоря само хипотетично, — ако Конър е злоупотребявал с наркотици или е боледувал от нещо, за което е скрил при предварителния медицински преглед, и това не е било записано при съставянето на застрахователната полица… всичките тези неща навярно биха могли да бъдат установени при една ексхумация и така да се анулира застраховката.

— В случая обаче няма нищо подобно.

— Ти го знаеш и ако трябва да бъда напълно откровен — това е извън протокола, — зная го и аз. Обаче за нещастие Джон ОʼХара не го знае.

Нора разкъса на две пакетчето захар от онези, дребните. Изсипа захарта в кафето си. После повтори тази операция с още едно пакетче.

— Знаеш ли какво? — рече тя. — Предай на ОʼХара, че може да си задържи парите. Не ги искам.

— Не е толкова просто, Нора. „Сентениъл Уан“ наистина притежава законните права да прехвърли цялото разследване на полицията, като се постарае преди това да изясни всички противоречия. Може да ти звучи странно, ала в това отношение не разполагаш с никакви шансове.

Тя отпусна лакти върху масата. После стисна глава между дланите си. Когато отново повдигна глава, видях как една сълза се търкулна по бузата й.

— Ти наистина ли се готвиш да изкопаеш ковчега на Конър? — прошепна тя. — Това ли ще направиш?

— Безкрайно съжалявам — започнах аз и наистина в този миг действително се чувствах зле. Ами ако тя се окаже невинна? — Сега разбираш ли защо не ми се искаше да проведем този разговор по телефона? Единственото, което сега мога да ти доверя, е, че ако аз бях на мястото на ОʼХара, никога не бих постъпил така.

Докато изговарях тези думи, аз я следях как подсушава очи с кърпичката си, но в главата ми продължаваха да отекват думите на баща ми:

Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.

Все още не мога да се закълна дали сълзите на Нора бяха искрени или не, но поне едно знаех със сигурност: тя бе започнала да ненавижда Джон ОʼХара. И колкото повече го мразеше, толкова по-лесно щях да спечеля доверието й.

Доста иронична ситуация, длъжен съм да призная.

Понеже Джон ОʼХара въобще не се намираше в Чикаго в централата на „Сентениъл Уан Лайф Иншурънс“.

Вместо това Джон ОʼХара се намираше в ресторант „Синята лента“ и се наслаждаваше на резена ябълков пай, макар че отговаряше на името Крейг Рейнълдс.

Пък и застрахователното дело не беше точно моята игра.