Медуза

9

Стиснал устни, Остин отново гледаше мокрото въже, което се измъкваше като змия от водата без своя товар. Той изруга като стар моряк, че е загубил робота и се свърза с капитана на мостика.

– Кабелът на робота беше скъсан също като този на батисферата – каза Остин. – Изглежда сякаш някой го е прерязал с ножици за подрязване на храсти.

– Това е лудост! – викна гневно капитан Генън. После се успокои и попита: – Да изпратя ли още един робот?

– Изчакайте – отговори Остин. – Трябват ми още няколко минути да помисля.

Остин се загледа в сапфирените води на океана. Той пропъди мислите за двамата мъже, затворени в стоманена топка на деветстотин метра под корпуса на кораба, и се концентрира върху прибирането на батисферата. Бързият му ум започна да съставя план за спасяване и да преценява какво оборудване ще му трябва, за да го изпълни.

Остин отново се свърза с капитана.

– Имам идея, но ще ми трябва помощта ви.

– Кажи ми какво искаш и ще ти го осигуря, Кърт!

– Благодаря, капитане. Ще ви чакам в работилницата.

Работилницата на „Бийб” се намираше под главната палуба и беше основна част от кораба. Един изследователски кораб е нещо като платформа, позволяваща на учените да проучват дълбините с инструменти и подводни апарати. Мощни океански бури постоянно връхлитаха кораба. Работилницата на „Бийб” поддържаше работата му с помощта на тричленен екип и множество инструменти за рязане, пилене, струговане, оформяне, фрезоване и пресоване.

До този момент работилницата се занимаваше предимно със спускането на батисферата на Остин. Като ръководител на проекта, той имаше близки професионални отношения с главния механик – едър, наподобяващ трол мъж, на име Ханк, който обичаше да приключва всяка задача с думите: „За държавна работа, стига толкова”.

Ханк навярно беше чул за „Б3”, защото посрещна Остин с мрачно лице.

– С какво мога да помогна, Кърт?

Остин извади схемата на „Б3” и я разпъна на масата. Той посочи към подковообразното метално съединение, което свързваше кабела с върха на сферата.

– Трябва да закача батисферата ето тук. – Остин нарисува една кука, закачена за края на кабел и я показа на Ханк. – Можеш ли да сглобиш това нещо за по-малко от час?

– Максимум четирийсет и пет минути – отговори Ханк. – Ще закача въжето за една резервна кука. Но не съм сигурен, че ще издържи деветстотин-метровото пътуване до повърхността.

– Интересува ме само първият половин метър – отвърна Остин. – Ако „Б3” се измъкне от калта, ще могат да включат плавателната система.

– Ще е трудно да закачите куката за онзи държач на тази дълбочина – отбеляза Генън. – Разстоянието между него и върха на сферата е само няколко сантиметра. – Той вдигна палеца и показалеца си. – Все едно да се опитваш да закачиш нещо толкова голямо от хеликоптер, намиращ се на деветстотин метра във въздуха. Според мен е почти невъзможно.

– Не съм съгласен – отвърна Остин. – Напълно невъзможно е! Затова няма да го правя от повърхността.

– Ами как...? – Лицето на капитана стана замислено. – „Бъбълс”?

– Защо не? Той е изпробван на хиляда и петстотин метра.

– Но...

– Да го обсъдим в контролния фургон – предложи Остин.

Шестметровият фургон, подобен на кутия, се намираше до един хангар, в който съхраняваха подводните апарати и друго оборудване за изследване на морското дъно. Оттук се контролираше и управляваше спускането с „Бъбълс“ – специалния костюм за дълбоководно гмуркане. Фургонът разполагаше с отделно контролно табло.

Остин и Генън застанаха пред костюма за дълбоководно гмуркане – подобна на човек фигура с издути крайници, която напомняше на човечето на „Мишелин”. Прозрачният му шлем наподобяваше машина за дъвки.

Техническото име на „Бъбълс” беше атмосферен водолазен костюм, или АВК. С помощта на АВК беше възможно спускане на огромна дълбочина, без човек да се налага да се притеснява за убийственото налягане или нуждата от декомпресия. Обемистата животоподдържаща система на гърба на алуминиевото тяло – или корпус, както е официалното му наименование – осигуряваше на гмуркача от шест до осем часа под вода, а дори и повече, в случай на авария.

„Бъбълс” беше експериментален АВК, собственост на Американския флот и наследник на „Хардсют 2000”, разработен за спасяване на подводници. Изследователският кораб ползваше „Бъбълс“ с разрешението на флота, и след завършването на експедицията на „Б3”, щеше да го прехвърли на специален военен кораб край Бермудите.

Генън стоеше с ръце на кръста и клатеше глава.

– Не мога да ти позволя да го направиш, Кърт! – заяви капитанът. – „Бъбълс“ е прототип. Той все още не е бил тествана в океана. Последно чух, че безопасната дълбочина, до която може да достигне, е седемстотин и шейсет метра.

– Джо би ти казал, че всеки инженер, който държи на името си, работи с огромен резерв за безопасност – възрази Остин. – „Хардсют 2000” издържа до хиляда и петстотин метра при пробните спускания.

– Това бяха пробни гмуркания, а сега сме в реалността.

Остин погледна капитана с небесносините си очи.

– Реалността е, че Джо и Кейн ще замръзнат до смърт, или ще умрат от липса на кислород, ако не им помогнем.

– По дяволите, Кърт, знам го! Просто не искам да загине още някой.

Остин осъзна, че е прекалил и смекчи тона.

– Аз също – каза той. – Ето какво ще ви предложа – вие подгответе „Бъбълс“ за спускането, а аз ще се допитам до флота и ще се съобразя с отговора им.

Генън отдавна беше разбрал, че Остин е първична сила, неудържим като торнадо.

– Какво пък – каза капитанът с крива усмивка, – ще наредя да подготвят „Бъбълс“.

Остин вдигна палец в знак на одобрение и се запъти към мостика. По сателита той успя да се свърже с Центъра за дълбоководни потапяния на Американския флот в Калифорния. Той изслуша с растящо нетърпение записаното съобщение и поговори с няколко души, преди да попадне на един младши офицер в Отдела за поддръжка на системите за гмуркане към центъра. Остин набързо обясни ситуацията.

Офицерът подсвирна тихичко.

– Разбирам проблема ви, сър, но не мога да ви дам разрешение да използвате костюма. Трябва да получите позволение от началството. Ще ви свържа.

– Аз ще се оправя с военните чиновници – каза Остин с леко раздразнение в гласа. – Просто искам да знам дали костюмът може да се гмурне на деветстотин метра.

– Това трябваше да се определи при тестовете – отвърна офицерът. – Слабото място при всички АВК са свръзките. С конструкцията на новия костюм на теория е възможно да се спуснете още по-дълбоко, дори на хиляда и петстотин метра. Но ако има дори и една малка пукнатина, може да се получи сериозна повреда.

Остин благодари на офицера и каза, че ще поиска разрешение за спускането от неговите началници, въпреки, че не каза кога. Той се надяваше, че докато бюрократите от флота реагират, той вече ще е под водата.

Докато Остин обсъждаше костюма с офицера, една досадна мисъл започна да жужи из главата му. Насочи се към контролния център на робота. Младата жена-пилот, която управ-ляваше загубения робот, все още седеше на мястото си. Той я помоли да му пусне отново последните шейсет секунди от видеото. Тя натисна някакво копче и на екрана се появи образът на морското дъно на деветстотин метра под тях. Остин отново видя как роботът се рее като птичка над полюшващата се подводна растителност, покриваща дъното. Камерата показа и разпръсната кал от удара на „Б3” и накрая куполът на батисферата в центъра на кратера.

– Спри на това място – каза Остин. Той посочи една тъмна сянка в горния ляв ъгъл на екрана. – Сега го пусни на забавен кадър.

Сянката изчезна от екрана.

Операторът на робота се вторачи в екрана и долната ѝ устна увисна.

– Не си спомням да съм виждала това.

– Лесно е да се пропусне – каза Остин. – Всички бяхме съсредоточени в това да намерим батисферата.

Тя се отпусна в стола, скръсти ръце и се загледа в продълговатата форма, която едва се различаваше в края на обсега на прожектора.

– Сигурно е риба или кит – каза тя, – но нещо в това същество ме притеснява.

Остин я помоли да увеличи картината. Качеството на изображението се влоши, но въпреки това той успя да различи бледа форма, наподобяваща скат манта. Той помоли жената да му разпечата снимката и да пусне последния запис от батисферата.

На екрана се появи Кейн. Той говореше разпалено за светещите риби, плуващи около батисферата, после изведнъж спря и долепи лице до илюминатора.

– Какво беше това? – попита Кейн.

Камерата с гласово активиране превключи към Дзавала.

– Да не си видял някоя русалка, Док?

Обратно към Кейн.

– Не съм сигурен какво видях, но беше огромно!

Остин и жената се втренчиха в горния десен ъгъл на екрана. Виждаше се същата сянка.

Кърт взе разпечатката и тръгна към задната палуба. Големите врати на хангара бяха широко отворени, а костюмът беше поставен под крана, който щеше да го издигне над палубата.

Остин показа на Генън разпечатката.

– Този обект се е мотал около „Б3” и около робота, когато са били скъсани и двата кабела – каза той.

Капитанът поклати глава.

– Какво е това нещо?

– Не знам – отвърна Остин. Той погледна часовника си. – Това, което знам е, че „Б3” скоро ще остане без електричество и въздух.

– След няколко минути ще бъдем готови – каза капитанът. – Свърза ли се с флота?

– Един от техните инженери ми каза, че на теория „Бъбълс“ може да се спусне на хиляда и петстотин метра.

– Еха! – възкликна капитанът. – Получи ли разрешение да използваш АВК?

– После ще мисля за това – отвърна Остин с усмивка.

– Защо ли изобщо попитах? – каза капитанът. – Надявам се осъзнаваш, че ме правиш съучастник в отвличането на собственост на флота.

– Погледнете го от хубавата страна. Можем да бъдем съкилийници във федералния затвор. Как върви?

Генън се обърна към главния механик, който стоеше наблизо.

– Ханк и хората му свършиха прекрасна работа – каза капитанът.

Остин провери какво са свършили в работилницата и потупа Ханк по гърба.

– „За държавна работа, стига толкова”.

Скъсаният край на кабела на батисферата беше прокаран през кука, след това усукан в моряшки възел и накрая завързан няколко десетки пъти с тънка стоманена жица. Остин благодари на останалите членове от екипа за добрата работа и ги помоли да закачат куката за АВК-то.

Докато мъжете изпълняваха нареждането му, Остин бързо отиде в каютата си и смени късите панталони и тениска с топло бельо, вълнен пуловер и вълнени чорапи. После облече един гащеризон и покри гъстата си коса с плетена шапка. Костюмът имаше система за затопляне, тъй като температурата на дъното можеше да падне до четири градуса, но въпреки това топлите дрехи не бяха излишни.

Обратно на палубата, Остин бързо обясни какъв е планът. После се изкачи по една стълбичка и намърда мускулестото си тяло в долната половина на костюма. След това техниците сложиха горната половина, изпробваха батериите, системите за връзка и запасите от кислород. След като всичко беше проверено, Остин даде заповед да го спуснат.

Вдигнаха костюма над палубата и го потопиха бавно във водата. Остин нареди да спрат спускането на девет метра дълбочина, за да изпробва още веднъж системите. Всичко работеше както трябва, но той беше отрезвен от факта, че за рекордното гмуркане на шестстотин метра бяха нужни години на планиране и няколко екипа от специалисти. Това беше нищо в сравнение със стремглавото спускане на дъното, което предприемаше сега.

В шлема на костюма беше монтиран дигитален часовник, който показваше, че на батисферата ѝ остава кислород за по-малко от час.

Той се пресегна със своята ръка-щипка и откачи куката от рамката. След като се убеди, че куката е закрепена добре, Остин даде знак да го спуснат на дъното на морето.

Лебедките, спускащи костюма и въжето за батисферата работеха синхронно. От бързото потапяне се образуваха мехурчета, които пречеха на Остин да вижда какво става наоколо.

Докато минутите върху дигиталния часовник изтичаха, той не спираше да следи дълбокомера.

След като мина шестстотинте метра, Остин вече беше наясно, че костюмът навлиза в неизследвана територия, но умът му беше твърде зает с други неща, за да разсъждава върху това, че вероятно прекрачва границите на възможностите му. На осемстотин и петдесет метра, все още нямаше причина за притеснение, но той почувства промяна в скоростта на спускане.

По говорителя се чу гласът на Генън.

– Забавихме те малко, за да не пробиеш дупка в дъното, Кърт.

– Благодаря. Спрете на деветстотин.

Скоро лебедката забави и спря.

Пердето от мехурчета, което обгръщаше шлема му, изчезна. Остин включи прожекторите. Бледата им жълта светлина подчертаваше околната тъмнина, толкова лишена от цвят, че всеки опит да се опише с думи, беше обречен на провал.

Всички системи работеха, а свръзките не пропускаха вода. Остин помоли да го спуснат още малко. Лебедката бавно го свали, докато не застана на петнайсет метра над дъното.

– Оттук нататък ще разчиташ само на себе си – каза капитанът. – Ще отпускаме кабела, докато се движиш.

Отвъд обсега на прожектора се виждаха фосфорециращи точки на групички или по отделно, а една странно изглеждаща светеща риба приближи носа си до шлема на Остин.

Той натисна надолу със лявото си стъпало, двата вертикални двигателя забръмчаха и го издигнаха на около метър. След това натисна с дясното си стъпало, за да задейства хоризонталните двигатели, които го придвижиха няколко метра напред.

Остин опита да движи ръцете и краката си, и откри, че въпреки огромното налягане на водата, шестнайсетте добре смазани стави на костюма позволяваха приличен брой движения.

Той включи камерата на костюма и я насочи към един морски дявол, привлечен от светлината.

– Получихме картина – съобщи капитанът. – С добро качество е.

– Ще опитам да намеря нещо за семейния албум. Тръгвам!

Като използваше умело силата на двигателите, Остин се придвижи напред. Кабелът го следваше.

Триста килограмовият АВК вече не изглеждаше тромав и се придвижваше във водата сякаш имаше криле. Остин се загледа в малкия екран на хидролокатора, който покриваше периметер от трийсет метра в диаметър.

Върху екрана се появи тъмен обект, приблизително на седем метра вдясно и надолу.

Остин рязко завъртя костюма и се спусна, докато прожектора не освети лъскавата метална повърхност на робота. Той лежеше по гръб, подобно на умрял бръмбар.

Генън също го видя.

– Благодаря ти, че намери робота – прозвуча гласът му през говорителя.

– За нищо! – отговори Остин. – „Б3” трябва да е на една ръка разстояние.

Той увеличи обсега на прожектора с още трийсет метра и се завъртя бавно. Хидролокаторът засече още един обект наблизо. В нетърпението си Остин ускори твърде бързо и подмина батисферата. Зави рязко, за да се върне.

Шест метра го деляха от „Б3”. Температурата извън костюма бе паднала, но по челото му изби пот. Трудността от изпълнението на тази задача в толкова враждебна среда си казваше думата. Знаеше, че една грешка от прибързаност може да е фатална. Пое дълбоко дъх, натисна педала за вертикална тяга и започна да се спуска към батисферата, погребана в калта отдолу.