Медуза

45

Чанг беше класически психопат. Той нямаше нито капка съпричастност или угризение в своето набито, грозно тяло и за него убиването беше лесно като да пресече улица. Другите двама тризнаци от Триадата бяха насочили убийствените му импулси към изпълняването на собствените им цели. Той демонстрираше истински организационен талант, затова му възложиха да отговаря за мрежата от банди, действащи в най-големите градове в света. Работата утоляваше жаждата му за кръв, като му позволяваше да участва в убийства, имащи търговски цели, отмъщение или просто наказание.

Всичко това му помагаше да не пропадне в бездната на чистата лудост, а другите двама тризнаци осигуряваха баланс. Но сега той беше сам, далече от познатите територии, които държаха неговото трудно удържано насилие под контрол. Гласовете, които понякога шептяха в главата му вече крещяха да им обърне внимание.

След като напусна лабораторията, Чанг достави културите на ваксината в товарния кораб, който стоеше близо до атола и зачака доклад от подводницата. Фактът, че експлозивите не избухнаха и не унищожиха лабораторията и екипа, го накара да загуби самообладание.

Щом времето изтече, Чанг се върна обратно в подводницата със своите най-хладнокръвни убийци и нареди на пилота да поеме към кратера. Докато совалката се показваше от тунела, светлините от дъното сякаш се присмиваха на Чанг. Една вена започна да пулсира на челото му.

Доктор Ву, който седеше до Чанг, усети растящия гняв на своя работодател и опита да си представи, че е невидим. Още по-притеснително беше внезапното приповдигане на настроението на Чанг, когато се обърна и каза с почти весел тон:

– Кажи ми, приятелю, какво би станало, ако някой падне, съвсем случайно, в аквариума с мутиралите медузи?

– Незабавно ще бъде ужилен.

– Смъртта му бързо ли ще настъпи?

– Не. Ролята на отровата е да парализира.

– Ще бъде ли болезнено?

Доктор Ву се намести нервно в седалката.

– Да – каза той. – Ако човекът не се удави, ще усеща всичко, което се случва с тялото му. След време, медузата ще започне да го поглъща.

– Прекрасно! – Чанг потупа доктор Ву по гърба. – Защо не съм се сетил по-рано за това?

Той обяви, че въпреки безуспешното взривяване на лабораторията, те ще се върнат там, за да „поспортуват”. След като се качат на борда, щяха да съберат учените и да ги убият по начин, който намерят за удачен. Мъжете, които беше взел със себе си, бяха най-безжалостни убийци. Те щяха да пощадят живота на Дзавала, който щеше да бъде хвърлен в аквариума с медузите. Доктор Ву щеше да запише смъртта му с видео камера, за да могат последните му мигове да бъдат изпратени на Остин.

Пренасяйки своя товар от убийци, совалката се спусна в транзитния отсек. Пилотът задейства помпите. Минути по-късно, Чанг и хората му изхвърчаха от камерата и почти се спънаха в кутия с пластични експлозиви. Един сноп цветни кабели беше вързан на панделка и поставен върху кашона. Опрян на панделката стоеше бял плик с голям надпис „ЧАНГ”.

Мъжът, който беше поставил експлозивите вдигна снопа жици.

– Няма нищо страшно – каза той. – Тези кабели не са свързани с нищо.

Той подаде плика на Чанг, който скъса едната му страна и го отвори. Вътре имаше лист хартия, гравирана с логото на „Селенията на Дейви Джоунс”. Хартията беше сгъната на три. Върху първата страна пишеше”

„БУМ!”

Чанг бързо разтвори листа. От другата му страна имаше нарисувано усмихнато човече и надпис:

„Шегувам се!”

На последната страна от листа пишеше:

„В контролната зала съм.”

Чанг го смачка и заповяда на хората си да претърсят комплекса. Те се върнаха няколко минути по-късно и докладваха, че помещенията са изоставени и жиците от всички експлозиви са изтръгнати.

Чанг влетя в контролната зала, но застина на вратата. Подозирайки, че в стаята са заложени експлозиви, той заповяда на хората си да влязат преди него.

Те претърсиха стаята и му докладваха, че вътре няма никого и не са открили нищо заплашително. Той влезе, за да се увери. Чанг се огледа ядосано. Искаше да си излее гнева върху някого. Той видя, че доктор Ву снима стаята.

– Не сега, глупако! – извика Чанг. – Не виждаш ли, че вътре няма никого?

От говорителите в стените се дочу метален глас.

– Прав си, Чанг. Ти и твоите приятелчета сте единствените хора в лабораторията.

Азиатецът се завъртя, като държеше дулото на оръжието си плътно до гърдите.

– Кой говори?

– Спондж Боб Квадратни Гащи – каза гласът.

– Остин!

– Добре, признавам, Чанг! Разкри ме! Аз съм Кърт Остин.

Очите на Чанг се присвиха, докато не станаха тънки процепи.

– Какво се е случило с учените? – попита той.

– Те вече не са в лабораторията, Чанг. Спасиха се с мини-подводниците.

– Не си играй с мен, Остин! Аз унищожих платките, контролиращи захранванията им.

В говорителя се дочу друг глас, този на Пелпс.

– Ти смачка резервните платки – каза той. – Подводниците си работят, шефе.

– Пелпс?! – възкликна Чанг. – Мислех, че си мъртъв!.

– Съжалявам, че трябва да те разочаровам, Чанг. Остин не се шегува. Доктор Мичъл и останалите учени отдавна не са в лабораторията.

– Ще ги открия! – изкрещя Чанг. – Ще намеря и вас двамата с Остин и ще ви ликвидирам!

– Това е малко вероятно – отвърна Остин. – Между другото, културите на ваксината, която са ти дали, не стават за нищо. Истинските са в екипа.

Гласовете в главата на Чанг се превърнаха в какофония. Бяла омраза се лееше в неговото тяло. Той нареди на хората си да се върнат в совалката. Докато се издигаха той се свърза по радиостанцията с товарния кораб, нареждайки да започнат да претърсват дълбините с хидролокатор. Минути по-късно, получи отговор. Бяха открили четири обекта, отдалечаващи се от атола. Чанг нареди на кораба да бъде на мястото, когато мини-подводниците се покажат. Совалката пое с пълна скорост през тунела. Азиатецът позволи на една усмивка да се прокрадне по лицето му, като си представи учудените физиономии на учените, когато видят как товарния кораб се носи към тях. Той се наслаждаваше на мисълта, представяйки си как ще реагират, когато се издигне от дълбините като Нептун, но изведнъж чу гласа на пилота. Чанг се наведе напред в седалката си и се загледа през прозореца на кабината.

Над совалката се приближаваше огромна черна сянка.

Пилотът разпозна огромния корпус на „Тайфун”-а, който се носеше право към тях и изскимтя като подплашено кученце. Чанг му извика да завие, но ръцете на пилота бяха замръзнали върху ръчките. Надавайки свиреп вик, Чанг сграбчи мъжа за рамената, издърпа го от седалката и зае мястото му. После рязко завъртя руля надясно.

Турбините на совалката продължиха да я тласкат напред, но след няколко секунди предницата се завъртя надясно, отървавайки ги на косъм от челен сблъсък със сто и осемдесетметровото торпедо, което летеше към тях. Но „Тайфун“-ът се движеше с двайсет и пет възела и закачи опашката на совалката, разби витлото и я накара да започне да се върти неконтролируемо. Вратата на товарния отсек се отвори от жестокия удар и в совалката започна да нахлува вода.

Напорът на настъпващото море завлече опашката на подводния апарат надолу, а предницата се насочи към повърхността като умираща риба. Хората на Чанг се хванаха за седалките и се придърпаха по-нагоре в кабината.

Доктор Ву се опита да се присъедини към групата, но силните охранители го избутаха под водата и скоро хилавите му ръце спряха да мърдат. Чанг не искаше да сподели джоба въздух с никого. Той се обърна, опря пистолета над облегалката на стола и застреля един мъж, който се опита да се намърда в пространството. След няколко секунди, той вече беше убил всички свои охранители и стоеше сам в кабината.

Тежестта на водата в совалката я наклони напред. Носът и се изравни и тя започна да потъва към дъното на кратера. Кабината потъна в пълен мрак. Чанг се бореше да задържи главата си в изтъняващия джоб въздух, но телата, които плуваха в кървавата вода му пречеха. Веднага щом избутваше един труп, друг идваше да заеме мястото му. В един момент той застана очи в очи с доктор Ву.

В совалката нахлу още вода и съвсем сви джоба с животоспасяващ кислород. Чанг се долепи до тавана на подводния апарат, където имаше само няколко сантиметра въздух. Докато водата изпълваше устата и ноздрите му, той погледна нагоре, видя чудовищната сянка на „Тайфуна”, който се носеше над него и с последната си глътка въздух изрева:

– Остин!

Човекът, на когото принадлежеше това име, седеше до пилота в контролната зала на „Тайфун”. Дзавала стоеше от другата страна на мъжа, млад украинец, който имаше природен талант да върши тази работа. Капитанът застана до Остин и започна да превежда заповедите му на руски.

Минути по-рано, пилотът беше вкарал подводницата на заден ход в тунела, с носа към кратера. Операторът на хидролокатора следеше за совалката и предупреди Остин, щом забеляза мигащата точка на екрана. Една камера, монтирана в кулата на подводницата, беше уловила приближаващите се прожектори на подводния апарат. Остин издаде заповед да увеличат скоростта и да го блъснат. Пилотът стисна лоста за управление и подводницата започна да се движи напред. Капанът беше заложен.

След като отскочи от совалката, „Тайфунът” продължи в кратера и направи обратен завой. Докато се насочваше обратно в тунела, за да довърши започнатото, камерата отново улови совалката. Остин наблюдаваше с безжалостен поглед как апаратът потъва на дъното. Той не се почувства като победител. Все още не. Кърт беше наясно, че Триадата е триглаво чудовище.