Медуза

11

На хиляди километри от „Уилям Бийб”, Луис Мичъл се опитваше да обуздае страстите в столовата, където Гордън Пелпс вкара целия екип, като заплашваше да застреля всеки, който не му се подчини. Някой беше забелязал, че доктор Логан липсва и когато Луис им съобщи, че морският биолог е мъртъв, новината предизвика вълна от гняв и страх.

Луис се опита да надвика какофонията. Когато видя, че няма да успее, тя нареди няколко чаши на бара и ги напълни с кафе. Простият ритуал имаше успокояващ ефект. След като виковете стихнаха, Луис се усмихна невинно,

– Съжалявам, че не прилича на кафето от „Старбъкс”, но ще трябва да се задоволим с това, което имаме.

Опитът ѝ да разведри обстановката накара една жена да избухне. Нейното бледо лице и влажни очи показваха, че е на ръба на истерията. Ругаейки Луис със задавен от плач глас, жената извика:

– Как можеш да бъдеш толкова спокойна, като знаеш, че доктор Логан е убит?

Упорито отказвайки да се разплаче, Луис отвърна:

– Доктор Логан лежи в коридора пред контролната зала с куршум в сърцето. Той се опита да се бори и беше убит от мъжа, който ни затвори тук. Ако искаш да избегнеш същата съдба, ти предлагам да поемеш дълбоко дъх и да се успокоиш.

С трепереща ръка Луис ѝ подаде една чаша. Младата жена се поколеба, но после се пресегна, взе я и отпи шумно. Луис събра всички около една голяма маса и разказа за срещата си с Пелпс и убийството на Логан. Един от биолозите, най-близкият приятел на Логан, се надигна от стола и взе един кухненски нож от бара. Той събра своя гняв в две думи.

– Кучи син!

Луис не мръдна от мястото си и погледна спокойно биолога.

– Напълно си прав – каза тя. – Всъщност, мъжът, който застреля доктор Логан, е нещо повече от кучи син, той е убиец, но проблемът не е в неговия морал. Дори и да го убиеш с този нож – въпреки, че се съмнявам – какво ще стане после? Очевидно Пелпс не е единственият замесен. Имаме работа с безмилостни хора, които имат средствата да получат достъп до добре охранявана лаборатория, намираща се на деветдесет метра под повърхността. Не знам как са научили за „Селенията”, кои са и колко са на брой, но съдбата ни изцяло зависи от тях.

Ножът издрънча на бара и биологът седна.

– Права си, Луис – каза той, – просто искам да знам какво искат.

– Убедена съм, че ще ни кажат – отговори тя. – Но дотогава, предлагам да хапнем. Важно е да имаме сили. Боже мой! – продължи тя звънливо. – Звуча като актьор в някой от онези филми за катастрофи, в които той казва на всички да се успокоят, след като корабът се е обърнал, или самолетът се е разбил в джунглата.

Сравнението накара част от хората да се усмихнат нервно. Двама се насочиха към кухнята и след малко се върнаха с подноси с шунка, пуешко и сандвичи с фъстъчено масло и конфитюр. Страхът явно беше усилил глада на учените, защото те погълнаха сандвичите, сякаш не бяха яли с дни.

Тъкмо почистваха, когато столовата започна да вибрира, чу се и силно бръмчене. Всички спряха и се заслушаха. След няколко секунди, бръмченето спря и подът се разтресе като при земетресение. Последва второ друсване.

Тези, които все още стояха на крака, се мъчеха да запазят равновесие. Дочуха се и тревожни викове, но всичко затихна, когато вратите се отвориха и двама въоръжени мъже, следвани от Пелпс, влязоха в столовата. Двамата непознати носеха черни водолазни костюми, все още мокри, и държаха картечници с къса цев.

Пелпс се ухили и каза:

– Изглежда, че сме изпуснали обяда.

– Какво става с лабораторията? – попита Луис, държейки се за ръба на бара, за да не падне.

– Помниш ли като ти казах, че ще се поразходим? Преместваме лабораторията в нов квартал.

Умът на Луис препускаше.

– Това е невъзможно!

– Не е вярно, доктор Мичъл. Трябваше само да я закачим за един авариен камион, образно казано.

– Какво стана с нашия кораб?

– Изваден е от употреба – отговори Пелпс. После се обърна към мъжете: – Отведете тези хора по стаите им.

Двамата отстъпиха, за да пропуснат учените да минат пред тях.

– Благодаря ви, че позволихте на хората ми да излязат – каза Луис. Тя понечи да последва колегите си през вратата, но Пелпс се пресегна и я хвана за ръката. Той затвори вратата, дръпна един стол и накара Луис да седне. После се намести в друг стол и се облегна назад.

– Прегледах биографията ви, доктор Мичъл. Много е впечатляваща. Бакалавърска степен по морска биология от Университета в щата Флорида, магистърска от Вирджинския институт за морски изследвания, както и диплома за доктор по морска биология и биомедицина от „Скрипс”.

– Това да не е интервю за работа? – попита Луис с леден тон.

– Може и така да го наречем – отвърна Пелпс. – Началниците ми са се заинтересували от вашата работа.

– Кои са вашите началници?

– Те са малко срамежливи. Мислете за тях като за хората, които подписват моите чекове.

– Те ли ви платиха да убиете доктор Логан?

Той се намръщи.

– Това не беше част от плана, доктор Мичъл. Беше злополука. Това е всичко.

– Също като отвличането на лабораторията, предполагам.

– Може да се каже. Вижте, доктор Мичъл, знам, че не ме харесвате. Вероятно ме мразите и в червата, и не ви обвинявам за това, но за вас и колегите ви ще е най-добре да опитаме да намерим общ език, защото ще работим заедно.

– Какво имате предвид?

– Моите началници не ми казаха какво точно правите тук, в лабораторията, но дочух, че има нещо общо с медузите.

Луис не намери причина да си мълчи.

– Точно така. Използваме едно вещество, открито в рядък вид медузи, за да разработим ваксина за вируса инфлуенца, който притеснява доста хора.

– Началниците ми ме информираха, че сте на финална фаза.

„Край с тайните“, помисли си Луис.

– Точно така – отвърна тя. – Делят ни няколко дни от синтезирането на веществото, което ще използваме за основа на ваксината. Все още не сте ми отговорили на въпроса за съвместната ни работа.

– Когато стигнем до новото място, ще продължите своите изследвания. Ще можете да ходите навсякъде в лабораторията, с изключение на контролната зала. Редовно ще ми докладвате за хода на изследванията, а аз ще предавам информацията на моите началници. Като изключим това, всичко ще си е по старому.

– Ами ако откажем да работим за вас?

– Знаем, че не можем да накараме никой учен да работи, като го бием с палки. Просто ще трябва да ви оставим тук долу без храна и кислород, докато ви се доработи. Правилата са прости – ако се разбунтувате, ще умрете. Идеята не е моя, но ще трябва да се съобразя.

– Благодаря за милия съвет. Ще предам на колегите си веднага щом ми позволите да отида при тях.

Той се изправи и отвори вратата.

– Можете да вървите, ако желаете.

Луис остана на стола си.

– Още един въпрос – каза тя. – Какво ще стане след като приключим с изследването? Ще ни убиете ли, или ще ни оставите да изгнием на дъното?

Пелпс беше корав мъж и опитен професионалист. Той гледаше на своята работа като наемник като на професия, съществуваща от стотици, а вероятно и от хиляди години. Често се шегуваше, че професията му е по-древна и от проституцията. Той притежаваше странно чувство за гордост, което не му позволяваше да наранява жена, особено привлекателна като доктор Мичъл. Пелпс набързо загърби опасните мисли. В този бизнес нямаше място за привързаност, но си обеща да не изпуска Луис от очи.

– Те ме наеха да отвлека това уютно местенце и да се погрижа то да продължи да работи. В договора ми не пише, че трябва да убивам вас или приятелите ви. Когато работата тук приключи, имам намерение да ви изведа от лабораторията и да ви оставя някъде близо до цивилизацията. Може един ден да се засечем в някой бар в Париж или Рим и да се посмеем над тази случка.

Луис не искаше никога повече да вижда Пелпс. Освен това нямаше представа дали той казва истината, или не. Тя усети, че силите я напускат. Имаше чувството, че се задушава. Концентрира се върху дишането си. Поемаше дълбоко дъх с диафрагмата и след няколко секунди сърцебиенето ѝ намаля. Тя осъзна, че Пелпс внимателно е наблюдавал реакцията ѝ.

– Добре ли сте, доктор Мичъл?

Луис го изгледа с празен поглед, опитвайки се да подреди мислите си, а после стана от стола.

– Бих искала да се прибера в стаята си, ако не възразявате.

Той кимна.

– Ако ви потрябвам, ще бъда в контролната зала.

Луис тръгна към стаята си. Подът все още се люлееше и се наложи да върви с широк разкрач, за да не падне. Успя да стигне някак си, тръшна се на леглото и се зави през глава с одеялото, сякаш в опит да се изключи от света, в който беше попаднала. За щастие, след няколко минути, тя заспа.