Джеймс Хадли ЧейсМис Шамуей размахва вълшебна пръчка

Глава първа

Не бяха минали и пет минути от влизането ми в бара на Маноло, когато вътре нахълта Пол Джудън, шеф на Централната информационна агенция.

„Проклет да съм!“, помислих, и се опитах да се скрия от погледа му, но той беше прекалено бърз за мен. Носеше се насреща ми като стадо завръщащи се от паша биволи, усетили близостта на родния дом.

— Здравей, Пи Джей — казах аз, сякаш много се радвах да го видя. — Как си? Седни и остави мозъка си да отдъхне. Имаш вид на човек, който се нуждае от нещо за пиене.

— Никога не отказвам — отговори той и повика келнера. — Търсих те навсякъде, къде беше, по дяволите? Имам нещо за теб.

Нямаше нужда да ми го казва. Когато шефът на ЦИА препуска през бара с такъв вид, това съвсем не значи, че се радва да ме види, нужен съм му за работа.

— Имаш нещо за мен? — повторих горчиво. — Така казват на куче и после му подхвърлят отрова.

Келнерът се приближи и Джудън му поръча два големи коктейла.

— Слушай, Пи Джей — казах, когато келнерът се отдалечи, — имам нужда от малко спокойствие. Прекарах шест месеца в пустинята на Мексико с глутница хищници по петите ми, в очакване да се докопат до кокалите ми. Имам повече кактусови иглички по тялото си, отколкото са бодлите на бодливото прасе, и всеки път, когато издухвам носа си, от ушите ми хвърчи пясък. Не се оплаквам, но се нуждая от малко почивка и мисля да я получа.

Джудън дори не ме слушаше. Беше извадил портфейла си и се ровеше в купчина телеграми.

— Медокс има работа специално за тебе, Милън — каза той. — Тази сутрин получих телеграма. Прилича на копие от „Отнесени от вихъра“.

— Медокс? — настаних се по-удобно на стола. — Не се безпокой за него. Кажи му, че съм болен, че не си ме намерил. Излъжи го каквото искаш, само ме остави да си почина.

Докато келнерът донесе питиетата, Джудън беше подредил купчина телеграми.

— Пристигна нещо освежаващо за кръвта ти — рекох аз и изгълтах две трети от коктейла си.

— Заповядай — каза ми той и ми подаде купчината. — Задачата ти е страхотна.

Върнах му телеграмите обратно.

— Не ги искам. Имам нужда от малка почивка. Утре взимам влака за Ню Орлеан. Наситил съм се на Мексико до края на живота си. Кажи на Медокс да изпрати друг глупак тук.

— Няма начин — отговори Джудън. — Работата е спешна, не губи време, Милън. Защо създаваш затруднения, като знаеш, че ще го направиш.

Разбира се беше прав. Нима вестникарската игра започваше да ме уморява или вече бях уморен? Прекарах шест горещи месеци в гонитба за бандитски истории, а в тази страна бандитите с лопата да ги ринеш. От времето, когато Запата постави началото на тази мода, всеки проклет индианец, който успееше да си пусне шестинчови мустаци, се пишеше за бандит. Изгубих сума ти време да ги тренирам как да си вършат работата, за да мога да съчиня за негово величество американския читател история, която да си струва да бъде прочетена. Беше ми дошло до гуша. Освен това един от тези аматьори — „Дилинджър“, се опита да ме застреля. Започвах да се опасявам, че и на друг боклук може да му хрумне подобна мисъл.

Но от Медокс зависеше хляба ми и ако го засегнех, вероятно щеше да стане напечено. Не можеш да спориш с него. Характерът му е такъв, че и най-злобните минават от другата страна на улицата, като го видят да се задава.

— За какво става дума? — попитах. — Не ме карай да чета тези телеграми, искам новината да ми се поднесе по-нежно.

Джудън отпи от коктейла си. Ето един човек, на когото се беше паднала сладка работа. Всичко, което трябваше да прави, бе да отваря пликовете и да прехвърля топката на някой друг.

— Добре, историята е озаглавена „Една блондинка между бандити“ или „Дръжте ги по стълбите“.

Изпих питието си.

— Не е нужно да си забавен — казах твърдо. — Всичко, което искам, е голата истина. Ако имам нужда да се смея, ще си включа програмата на Боб Хоуп.

— Преди два дни някакъв човек на име Хамиш Шамуей поискал да се види с Медокс — продължи Джудън. — Казал му, че дъщеря му е изчезнала. За последен път чул нещо за нея от Мексико Сити и след това просто се изгубила. Шамуей мисли, че е отвлечена от бандити. Медокс иска от тебе да я откриеш.

— Продължавай — рекох аз. — Какво иска да направя?

— Иска да я намериш — повтори търпеливо Джудън.

— Добре, шегата е хубава. Напомни ми да се засмея, когато се видим следващия път. Та каква все пак е задачата ми?

— Недей така, Милън — рече Джудън с израз на парче замразено говеждо. — Нали ти казвам, трябва да откриеш това момиче.

— С една дума, Медокс иска от мен да претърся цяло Мексико заради някакво момиче, което е било достатъчно глупаво да се загуби? — запитах бавно, не вярвайки на ушите си.

— Нещо такова. Не ме интересува как ще го направиш, стига да го намериш.

— Не те интересува?

— Не… никак.

— Е, добре. — Гледах го замислено. — Надявам се, че не искаш да ми прережат по-бързо гърлото, за да се пести време.

— Почакай малко, не е чак толкова лошо. Нека да ти обясня — каза бързо Джудън. — Напоследък си станал толкова кисел, че и на куче може да му се догади от теб.

— Не съм виновен, че кучето ти има слаб стомах.

— Остави кучето. Медокс иска да плати разноските ти, така че той е обмислил всичко. Ще бъде страхотна вестникарска история. Погледни го от тази страна. Някакъв нещастен стар човек без пукнат грош пристига в „Ню Йорк Рипортър“ и моли за помощта им. Изчезнала е дъщеря му и той иска да знае, дали те могат да я открият. И какво правят в „Рипортър“?

— Пребиват го и го изхвърлят в асансьорната шахта, но преди това му събуват чорапите, за да направят от тях ръкавици за Медокс — отговорих с готовност.

— От „Ню Йорк Рипортър“ му казват: „Дадено, наш човек, ние ще я намерим“ — продължи Джудън, като ме гледаше с неодобрение. — Публикуват историята на първа страница заедно със снимка на момичето. Поместват и снимката на стария човек, само за да покажат, че няма измама в цялата работа. „Блондинка, отвлечена от мексикански бандити. 25000 долара награда. Бащата на изчезналото момиче е съсипан от скръб.“ „Ню Йорк Рипортър“ обявява всенародно търсене. Схващаш ли идеята? После ти намираш момичето, написваш статията и го довеждаш обратно в Ню Йорк. Медокс е уредил бащата на момичето да чака в приемната и ги му предаваш дъщерята. „Рипортър“ получава овациите. Идеята е страхотна.

— Значи горкият стар Медокс е психясал накрая — казах аз, поклащайки натъжено глава. — Не се изненадвам. Винаги съм мислил, че след време ще откачи. И как реагира мисис Медокс? Трябва да е било голям шок за нея. А дъщеря й? Онази хубавичката, пъпчасалата и кривогледата. Това ми напомни нещо, успя ли да си поговори вече с нея един от най-добрите й приятели?

Джудън изпи питието си и запали цигара.

— Това е работата, Милън. Можеш да се правиш на забавен, колкото си искаш, но нямаш избор. Медокс каза, че ако не я откриеш до една седмица, ще работиш за някой друг или изобщо няма да работиш.

— Така значи е казала онази отровна змия — отговорих аз, като се изправих в стола. — Е, можеш да му предадеш какво да прави с работата си. Лъже се, ако мисли, че може да ме заплашва! Мога да получа всяка хубава работа, която си поискам. Няма да става нужда да я искам дори. Трябва само да се появя в някоя вестникарска редакция и издателите ще се втурнат към мене. Медокс! Всички знаят що за плъх е. Да ме заплашва, че ще ме уволни! Това е смешно! Къде ще намери друг мозък като моя — все пак, как, по дяволите, да открия това момиче?

— Няма да е трудно — отвърна ухилен Джудън. — Имам снимката му. Кара голям, тъмнозелен кадилак, по професия е фокусник и изглежда страхотно. Името му е Мира Шамуей. Последните сведения за него са от този град.

— Слушай, Пи Джей — произнесох сериозно. — Сигурно има стотици момичета в Ню Йорк, които се водят за изчезнали, защо да не потърсим едно от тях? Искам да се върна на Бродуей.

— Съжалявам, Милън — отговори той. — По-добре измисли какво ще правиш. Историята гръмна тази сутрин на първа страница.

Извадих уморен бележника си.

— О’кей — рекох — Давай данните. Име Мира Шамуей. С какво каза, че се занимава?

— Прави фокуси — отговори Джудън с широка усмивка. — Не е много стандартно, нали? Преди да се скара с баща си, двамата са работили във вариете. После започнала самостоятелно. Сега както разбрах работи в нощни клубове. Баща й твърди, че е много добра в занаята.

— Никога не вярвам на онова, което родителите казват за децата си — отвърнах студено.

Записах си още някои и други сведения и прибрах бележника си.

— Какво е накарало Медокс да мисли, че са я отвлекли бандити?

Джудън повдигна рамене.

— Това е неговата версия. Трябва да я поддържаш, Милън. Ако не са я отвлекли, трябва да го нагласиш, че да го направят. Нямаш ли под ръка някой разбойник, който би свършил работата за няколко долара?

— Какво искаш да кажеш? — попитах, като го гледах втренчено.

— Е, възможно е тя да се забавлява някъде и да е забравила да извести стария си баща къде се намира. Знаеш, че не можем да си позволим да оставим всичко да се провали. Ако не е отвлечена, трябва да се погрижиш да го направят. Не е нужно да те уча, нали?

Това започваше да ме тревожи.

— Ако мислех, че говориш сериозно, Пи Джей, щях да накарам някой да прегледа главата ти — казах аз.

— Всичко е наред с главата ми — отсече той. — Но ще имаш много неприятности в работата, ако не предприемеш някакви действия, и то веднага.

— Действително ли искаш да ми кажеш, че ако това момиче просто си прекарва весело някъде, аз трябва да уредя да бъде отвлечено от някой скапан мексиканец?

— Да, така е. Няма да е трудно. Ние ще платим разноските.

— Ще направите и нещо повече — добавих. — Ще ми изпратите писмено указание с вашите подписи. Ако бъда забъркан в случая, съществуват куп обвинения, свързани с отвличане.

— Няма да получиш указание, но някой ще получи награда от двадесет и пет хиляди долара.

— Искаш да кажеш — да настоявам за наградата? — попитах го аз, заинтересуван за първи път.

Джудън се направи, че не чува.

— Зависи от това, дали ще я поискаш — каза той. — Медокс, естествено, не очаква да го направиш, но ако го улучиш в приемната, точно когато предаваш момичето, ще му бъде трудно да се измъкне.

Мислех си, че Джудън е двуличен мошеник, а той се оказа добър приятел.

— Ще го запомня — казах. — Да пием още по едно?

Той поклати отрицателно глава.

— Прибирам се вкъщи. Тази вечер е ред на децата да излязат и аз трябва да се погрижа за гледачката им.

Засмях се. Не ми костваше нищо и ако човекът се мислеше за забавен, защо трябваше да го разочаровам?

— О’кей, тръгвам след Мира Шамуей. Що за име, все пак? Къде е снимката?

Джудън я извади от портфейла си и я постави на масата.

— Ако в спалнята на тази дама има пожар, на пожарникаря ще му трябват пет часа да го угаси и още пет яки мъже, за да измъкнат пожарникаря от спалнята и.

Взех снимката. Беше си отишъл, преди да успея отново да си поема дъх.

Загрузка...