Мис Шамуей размахва вълшебна пръчка

Глава втора

Преди да продължа, искам да ви разкажа, как Мира Шамуей се е срещнала за първи път с Док Ансел и Сам Богъл. Тъй като не съм бил там по онова време, ще ви разкажа историята така, както я чух по-късно.

Док Ансел и Богъл седели в кафенето на Лоренцано. Били ли сте някога там? Това е малко заведение, скрито зад дебели каменни стени. В туристическите справочници пише, че вътрешният му двор е чудесна илюстрация на живота по време на стария мексикански режим. Ако тази подробност няма значение за вас, и с мен е същото, така че голяма работа.

В средата на двора има фонтан от дялан камък, около който са подредени железни маси и пейки. Над балдахина, образуван от листата на древни кипарисови и бананови дървета, блести небето. Можете да си представите, че това наистина е много приятно кътче. В многобройните дървени клетки по верандата подскачат пъстроцветни папагалчета, които цвърчат и писукат около вас, и ако за първи път сте в страната, ще усетите много от типичната за Мексико, атмосфера.

Та тези двамата, Док Ансел и Богъл, си седели на масата, отпивайки от топлата бира, когато Богъл вдигнал очи и съзрял яркоруса блондинка, появила се внезапно иззад група индиански улични търговци. Зърнал я съвсем за кратко, преди да изчезне отново в тълпата.

— Сам! — казал остро Док Ансел — Трябва ли да ти повтарям непрекъснато, че жените са отрова?

— Мираж ли беше това? — попитал Богъл, изправяйки се с мъка на крака и се взрял с копнеещ поглед в неясните сенки. — Наистина ли видях онова, което си мисля?

Док Ансел оставил вилицата и ножа. Той бил сбръчкан, дребен мъж с чорлав бял перчем на главата.

— Трябва да внимаваш за жлезите си, Богъл — предупредил го той. — Има си време и място за всичко.

— Винаги това повтаряш. Какво време имам аз? Кога, по дяволите, се задържаме достатъчно дълго на едно място, че да мога да направя каквото и да е? — отвърнал Богъл, като седнал отново.

— Бедата с тебе е… — започнал Ансел, но Богъл вдигнал предупредително ръка.

— Няма нужда да ми казваш — рекъл той и побутнал чинията си с внезапно отвращение. — Зная. Излиза, че ми се привиждат разни неща. Колко още ще стоим в тази страна? До гуша ми дойде Какво ще кажеш да превземем някой влак и да се изметем оттук? Няма ли въздухът на Чикаго да ни се отрази по-добре, като разнообразие?

— Още ти е рано да се връщаш у дома — напомнил му любезно Ансел.

Богъл се намръщил. Той бил едър, як мъжага и мръсният, дочен костюм му седял лошо. В миналото бил гангстер и по време на сухия режим работел за Малкия Бърни. След отменянето му се преместил в Чикаго. Опитал да се подреди като шеф на банда, но не бил достатъчно умен, за да организира нещо наистина голямо така че да си струва разноските. Една нощ се забъркал във въоръжена схватка с полицията. Двама от полицейските офицери били ранени и Богъл се оказал изкупителната жертва Спрял да бяга чак когато стигнал в Мексико. Тук се чувствал относително сигурен. През последните шест месеца работел с Док Ансел, който продавал патентовани лекарства на индианците мая.

Ансел и Богъл никак не си приличали, живеели в различни светове. Богъл въздишал по удоволствията на живота. Намирал, че в Мексико е непоносимо скучно след Чикаго. Мразел храната, прахоляка и горещината. Местните жени го отблъсквали, а малката колония американки и англичанки в социално и финансово отношение били извън възможностите му. Дори уискито не му харесвало. Ненавиждал Мексико почти толкова, колкото и полицията.

За разлика от него Ансел бил щастлив тук. Било му все едно къде живее, стига да може да продава различните си лекове на наивниците. Преди Богъл да му стане съдружник, той често имал неприятности с пациентите си. Понякога дори било опасно да се връща повторно в един и същи град. Но с Богъл до себе си можел да посрещне всеки разгневен пациент без притеснение, както и да посещава най-съмнителните квартали на различните градове, в които отсядали. Богъл се оказал много добър телохранител. Това установил и Малкия Бърни преди това. Един поглед на масивните му юмруци и безмилостните му малки очички бил достатъчен да охлади и най-горещия темперамент.

Историята, за която разказвам, се случила, след като двамата били работили заедно вече шест месеца. Местели се от място на място, прекарвайки сутрините в пресилване на оцветена вода в тайнствени зелени шишенца. Следобед организирали светкавични разпродажби и ги продавали на всеки, който бил достатъчно глупав да слуша рекламите им.

Ансел бил мозъкът на сдружението, а Богъл — мускулите. Богъл разпъвал малката палатка, монтирал сглобяемата платформа и подреждал зелените бутилки в стройни редици. Сетне удрял малък барабан, за да привлича вниманието. Барабанът бил негова идея и в някои квартали имал забележителен ефект.

Ансел седял в палатката и пушел глинена лула, докато хрипкавият шепот на Богъл не го вдигнел на крака: „Голяма група простаци чака отвън.“ Тогава той се измъквал величествено от палатката, с блестящи от фанатичен ентусиазъм очи и изигравал ролята си пред очите на смаяната публика.

Богъл демонстрирал огромните си мускули, натрупани единствено с помощта на доктор Ансел и на таблетките „Вирай“ (по три долара за кутийка с петдесет хапчета). През тълпата преминавала и снимка на отчайващо кльощава жена, придружена за сравнение със снимка на същата жена, но с тяло, което карало очите на местните жители да изскачат от орбитите им. И тази привлекателна трансформация се дължала изключително на доктор Ансел и на хапчетата за увеличаване на бюста (два долара и петдесет цента за кутийка с двадесет и пет таблетки).

Ансел и Богъл предпочитали кафенето на Лоренцано пред всяко друго място. Тук не идвали много американци и след шума и суматохата на центъра можели да прекарат една спокойна вечер.

Богъл пресушил бирата си.

— Ченгетата сигурно са ме забравили вече — рекъл той. — Измина почти година, а това е много време. Освен това, не си видял онези двама типа. Направих услуга на щата.

— Бъди разумен — отговорил му Ансел. — От какво ще живеем? Можеш ли да си представиш някой в Чикаго да купи от моите Вирайлови таблетки?

Богъл вече не го слушал. Облещил очи като светофари, той гледал към жълтъченорусата блондинка, която се появила от кафенето. Тя стояла на стълбището и оглеждала пълния с хора вътрешен двор.

— По дяволите! — възкликнал той, вкопчвайки се в масата. — Погледни това момиче!

Ансел въздъхнал.

— Наистина е приятно за гледане, но отначало ще те гали по косата, а накрая ще офейка със скалпа ти. Излизаш извън класата си, Богъл.

Но той не му обърнал внимание.

— Боже мили! — избухнал внезапно. — Тя е сама, Док. Докарай я тук преди някой туземец да я отмъкне.

Ансел погледнал със съмнение момичето. Изглеждало нежно, но енергичното му, дребно личице издавало силен характер. Имало големи очи и уста, но според Ансел най-привлекателен бил носът му. Русите копринени коси падали до раменете му и блестели като излъскана мед на ярката светлина на ацетиленов пламък. Носело елегантен, втален, бял костюм върху тъмночервена блуза.

Богъл шепнел настойчиво в ухото на Ансел:

— Докарай я, Док. Виждал ли си някога такива форми. Прилича на плана на увеселителния парк в Кони Айлънд!

Двама добре облечени испанци до тях също проявявали интерес към момичето. Когато го видели, те разменили тихичко няколко думи помежду си и сега единият от тях отместил стола си и се изправил.

Богъл бързо се обърнал.

— Не си търси белята, приятел — изсъскал той. — Сядай си на задника! Имам намерение да се срещна с тази дама, така че стой спокойно!

Онзи го погледнал безизразно, поколебал се и седнал.

Загрижен да няма неприятности, Ансел се изправил.

— Внимавай с кръвното си — подхвърлил той рязко.

— По дяволите кръвното. Докарай ми мадамата, преди да съм изпотрошил всичко в този бардак.

Доста смутен, Ансел се насочил към момичето. Всички наоколо го гледали.

Момичето стояло, облегнато на верандата, и го наблюдавало. Когато се приближил, то неочаквано се усмихнало. Зад големите, яркочервени устни се видели белите му зъби.

Ансел се стреснал.

— Здравейте! — казало момичето.

— Извинете — рекъл той, демонстрирайки най-добрите си маниери. — Чакате ли някого? Тук не е много подходящо за млада жена, без придружител.

— Така пише и в туристическите справочници — отговорило момичето тъжно, — но аз се мотая тук вече цяла седмица и нищо не ми се случва. Мисля, че цялата работа е измислена.

Ансел премигнал.

— Исках да ви поканя при нас, докато ескортът ви пристигне.

Тя се засмяла. Имала гръмогласен, звучен и заразителен смях, с нотка на безразсъдство, който накарал дори кръвта на Ансел да заиграе.

— Какво ви дава повод да мислите, че очаквам ескорт, татенце? — запитала тя. — Не мислите ли, че мога сама да се грижа за себе си?

Ансел изпитал рядко чувство на объркване.

— Извинете — казал сконфузено. — Вие сте по-зряла, отколкото мислех. Простете ми.

— Да не се горещим — казало момичето бързо. — Нека бъдем приятели. В края на краищата, Стенли и Ливингстън е трябвало да свикнат един с друг. Нали твоят приятел иска да се запознае с мен? Или този копнеещ израз е изписан винаги на лицето му?

Тя слязла по стълбите и се насочила към Богъл. Ансел объркано вдигнал рамене и я последвал. Богъл с удивление наблюдавал сцената и когато тя приближила, той просто продължил да седи и да премигва насреща й.

— Имате ли нужда от игла и конец? — попитало момичето, като се подпряло със слабата си, загоряла ръка на масата и се навело към него.

Очите на Богъл били като стъклени топчета.

— Ъ-ъ? — измучал той.

— Няма значение.

То седнало.

— Помислих, че сте си изгубили копчето, защото не станахте да ме посрещнете, но може би принадлежите към някоя от модерните школи.

То кръстосало крака, оправило полата върху гладките си като коприна колене и го погледнало замислено.

— Сега виждам какъв сте. Външността ви заблуждава от разстояние.

То наклонило глава и се усмихнало.

— Нека да отгатна. Определено, Чикаго. Басирам се, че сте носили пищов за някой от големите босове. Познах ли?

Богъл премигнал и погледнал безпомощно към Ансел.

— Не ме обвинявай, сам си го търсеше — казал Ансел, който започвал да се забавлява от ситуацията. — Идеята беше твоя.

— Много интересно — продължило момичето. — Значи той има идеи? Не предполагах, че е един от големите световни мислители, но в тези дни не може да се разчита на външността, нали?

— Така ли? — рекъл Ансел леко объркан.

— Така мисля.

Непознатата издържала хладнокръвно неподвижния, втренчен поглед на Богъл.

— Предразположен ли сте към херния? — попитала неочаквано тя.

Лицето на Богъл се изкривило.

— За какво говори тая?

Може би бях твърде фамилиарна — продължило момичето. — Ще го кажа по друг начин. Когато живеел по дърветата, в епохата на миоцена, човекът, бих казала праисторическият човек, изгубил опашката си. В резултат на това започнал да ходи изправен, но можел да получи херния. Просто исках да разбера вие докъде сте стигнали. Няма нужда да мислите по този въпрос, само глупаво любопитство.

Лицето на Богъл станало мрачно и се зачервило. Очите му светнали злобно.

— Значи си от остроумните мадами? — изръмжал той. — В Чикаго си имахме сюрия от тях, но като ги сгащиш в ъгъла, започваха да пищят за помощ.

— Аз съм придирчива към онзи, дето ще е в ъгъла — отговорила бързо непознатата. После им се усмихнала. — Не се ядосвайте, само се шегувам. Как се казвате?

Богъл я погледнал подозрително, но откритата й усмивка го обезоръжила.

— Сам Богъл. И слушай, сестричке…

— Чудесно име — прекъснала го тя. — Майка ви също ли беше мисис Богъл?

Той премигнал.

— Да — отговорил той. — И какво от това? Коя друга според теб би могла да бъде?

— Само исках да съм сигурна. Понякога стават невероятни неща.

— Е, няма нищо забавно — казал ядосано Богъл. — Престани да мътиш главите на хората.

Тя се разсмяла, вдигнала рамене и погледнала към Ансел.

— Не се впрягайте. Не бива да възприемате толкова сериозно всичко. А вие кой сте?

Той се представил.

— Истински доктор? — изглеждала впечатлена. — Аз съм Мира Шамуей. Приятно ми е, мистър Богъл. Здравейте, доктор Ансел.

Богъл се облегнал тежко назад.

— Не разбирам — произнесъл той. — Тя сигурно е луда.

— Не бъдете груб, Богъл, — казала рязко тя. — Не трябва да ставате груб само защото не ме разбирате. Кой ще ми поръча нещо за пиене?

— Какво ще искате? — попитал, леко слисан Ансел.

— Мисля, че един скоч ще ми дойде добре.

Ансел повикал келнера.

— Сега, след като се запознахме, се надявам да ни кажете какво правите тук? — попитал той.

Келнерът дошъл и взел поръчката им. Той изглежда познавал Мира Шамуей. Двамата се усмихнали един на друг и си кимнали с глава. Когато се отдалечил, тя отворила чантата си и извадила сребърна табакера. Запалила цигара и като се облегнала назад, ги погледнала замислено.

— Чудя се, дали ще ви е интересно? — казала тя. — Все пак се ползвам от гостоприемството ви. Нямам тайни. До вчера бях чуждестранен кореспондент на „Чикаго Нюз“. Изхвърлиха ме като стара ръкавица.

Тя се обърнала към Богъл.

— Имам ли вид на стара ръкавица?

— Не на ръкавица — отговорил мрачно той.

Мира го преглътнала.

— Мисля, че си го заслужих — обърнала се тя към Ансел. — Прекалих с приказките си.

Богъл бил доволен от себе си.

— И аз мога да съм остроумен, сестричке.

Тя кимнала.

— Можеш, но не трябва да се опитваш.

— Добре, добре — съгласил се бързо Богъл. — Няма да се караме. Знам нещичко за тези типове от вестниците. Истинска напаст са, ако им се изпречиш на пътя. Спомням си, един път не успях да се оправя с един от тях с каса уиски. Дали се ядоса? Лепна физиономията ми на първа страница и ми докара страхотни неприятности.

Богъл се почесал тъжно по главата.

— Наистина това беше преди време, но тези момчета не се променят.

— Може и така да е — обадила се Мира отново. — Хобито на моя шеф бяха копринените буби. Не можете да си представите колко момичета се навъртаха около него. Предполагам, че са мислели да се снабдят с копринени чорапи от бубите. Оказало се обаче, че всичко било само модерна версия на стария виц за ужилването.

Келнерът донесъл напитките.

— Когато му казах, че имам алергия към копринените буби, загуби интерес към мене. Може би затова ме и изхвърли — казала тя и надигнала чашата си.

Двамата също отпили.

— Сигурно не се интересувате особено от мене — продължила тя. — А вие от какво се прехранвате?

Ансел въртял замислен чашата си.

— Аз съм знахар — отговорил направо той. — От години изучавам тайните на билковата медицина и съм получил няколко забележителни лекарства. Богъл е мой асистент.

Тя го погледнала с възхищение.

— Много мило. И какви са тези лекарства?

Ансел изпитвал смущаващо подозрение, че тя им се подиграва. Погледнал я остро, но възхищението й изглеждало съвсем искрено.

— Да вземем за пример моите вирайлови хапчета — отговорил той. — Ако бяхте видели Богъл, преди да започне да взема тези таблетки, нямаше да повярвате, че ще доживее до наши дни. Беше кльощав, изнемощял и депресиран…

Мира се обърнала и изгледала Богъл с интерес, а той се усмихнал самодоволно.

— Наистина изглежда така, сякаш е гребал дневната си дажба със супена лъжица — отбелязала тя. — Истинска реклама е за вашето лечение.

Ансел почесал носа си замислено и продължил, като хвърлил бърз поглед на Богъл:

— Между тях е и моят прекрасен стимулатор за укрепване на фигурата. Само по себе си това е изключително откритие, което възвръща щастието на стотици жени.

Мира го погледнала изненадано и попитала:

— Психологически, предполагам?

— Какво казва тя, Док? — запитал Богъл с неразбиращ поглед.

— В известен смисъл — отговорил Ансел, игнорирайки въпроса на Богъл. — Хубавата фигура е плюс за всяка жена, където и да се намира. Имам няколко забележителни свидетелства.

Богъл се навел напред.

— Трябва да опиташ една кутийка, сестричке — казал дрезгаво той. — Два долара и петдесет. Бомба е!

Ансел го прекъснал:

— Стига, Богъл. Това не е ласкателство, но аз съм сигурен, че мис Шамуей има много хубава фигура.

Богъл изсумтял.

— Но са я изхвърлили от работа, нали?

— Това няма нищо общо — отговорил Ансел. — Естествено аз не твърдя, че това няма да предизвика голяма промяна, но съм сигурен, че мис Шамуей е много доволна от фигурата си такава, каквато е.

Мира гледала объркано ту единия, ту другия.

— Досега съм смятала, че е много добра…

— Не бъди прекалено самоуверена — казал Богъл. — Не бива да оставаш на едно място в тези дни. Трябва да се стремиш към прогреса. Виж как се усъвършенства всичко на земята.

Той извадил кутийка с хапчета от джоба си и я шльопнал пред нея.

— Трябва да мислиш за бъдещето, сестричке. Погледни пирамидите, оня тип, дето ги е построил, трябва да е бил голям ум. Кутийка от този илач и няма да имаш конкуренция. Ще се сдобиеш със самочувствие, така да знаеш. Другите мадами ще останат в сянката ти. Ако получиш онова, което тези хапчета дават, няма да има значение даже и да имаш пърхот. Ти си бомба и това тук ще те направи още по-готина. Ето, вземи кутийката. Ще ти струва два долара, давам ти я с петдесет цента намаление, защото те харесвам.

Мира поклатила глава.

— Но аз не я искам.

— Така си мислиш сега — настоял Богъл. — Защото си млада. Скрий ги, те траят вечно. Може никога да не ни видиш повече. Когато остарееш, ще се радваш, че ги имаш. Пази ги за стари години, сестричке, за по-нерадостни дни.

Мира погледнала Ансел.

— Защо не озаптите този напорист търговски агент? — попитала го тя с гневен поглед.

Той се намесил бързо.

— Не трябва да досаждаш на мис Шамуей, Богъл. Зная, че взимаш присърце интересите й, но щом тя не иска…

— О, глупости! — отсякъл той. — Трябва да вземе лекарството, после ще ми бъде благодарна. Зная какво правя. Помниш ли мадамата от Санта Круз? Не беше ли благодарна? Първо ми плю в лицето, но какви форми демонстрира само месец по-късно! Да-а, знаеш, че беше така, Док.

Мира отворила чантата си, извадила два долара и ги дала на Богъл.

— Предавам се — казала тя и прибрала кутийката с хапчетата в чантата си.

Богъл се облегнал с щастлива усмивка. Това бил първият му опит да продаде нещо и успял. Дори Ансел бил доволен.

Мира ги изгледала поред.

— Щом мен успяхте да обработите по такъв начин, съжалявам за простодушните местни хорица.

— Ще ми бъдеш благодарна — рекъл искрено Богъл. Винаги го били учили, че клиентът трябва да остане доволен. — Ще си спомняш за днешния ден като за най-щастливия в живота си.

— Да оставим на мира моята фигура. Това ме притеснява — казала Мира с решителен израз.

Тя се навела напред, за да вземе чашата си. Ръката й преобърнала бирата на Ансел в скута му. Преди той да успее да мръдне, тя скочила на крака, извадила кърпичка от джоба на блузата си и започнала да го бърше. Лицето й било алено от притеснение.

— Извинявайте — заекнала тя. — Друг път не съм била толкова несръчна. Дали костюмът ви ще се повреди от това?

— Случва се — казал Ансел, който я съжалил. — Не се безпокойте за такава дреболия.

Мира се извърнала към Богъл.

— Напръска ли ви? — попитала тя и опипала с ръка предницата на сакото му. — Не, всичко е наред.

После отново се обърнала към Ансел.

— Ще ме извините ли?

— Разбира се — отговорил той, като седнал отново. — Беше случайно.

Тя вдигнала ръка към носа си и направила лека гримаса.

— Ще имате ли нещо против да се измия? Цялата съм в бира.

Усмихнала се широко и се отправила към кафенето.

Богъл я наблюдавал, докато се отдалечавала.

— Какво й направи, Док? Когато дойде, беше грапава като ръждясал пирон, а после се улови на моите приказки, както простите тукашни наивници. Мислиш ли, че има нещо не наред с нея?

Ансел бил озадачен.

— Не зная — отговорил честно. — Изглежда прекалено хубава, за да бъде независима. Това ме прави подозрителен. Прекалено е добра, за да бъде истинска.

Богъл рекъл:

— Не мисля, че ще мога да се оправя с тази мадама. Езикът й е като бръснач. Дали да не се измъкнем, преди да се е върнала? Познавам този тип жени. Мадама, която е отказала на тип с копринени буби, няма да иска да се занимава с мен.

Ансел извикал келнера.

— Започваш да се поправяш, Богъл — отбелязал доволно той. — Имаше време, когато всяка по-хубавичка млада жена можеше да те върти на пръста си. Не виждам причина да седим тук. Във всеки случай чака ни работа.

Той бръкнал за портфейла си.

— Сигурен съм, че тя може да се погрижи за себе си…

Ансел млъкнал и погледнал уплашено към Богъл.

— Какво има? — попитал рязко оня.

— Парите ми! — изпелтечил Ансел, ровейки трескаво в джобовете си. — Изчезнали са!

— Изчезнали? — повторил глупаво Богъл. — Какво искаш да кажеш с това… изчезнали?

Очите му внезапно помръкнали и той започнал да бърка в своите джобове. Двата долара, дадени му от Мира за кутийката, и една петдоларовата банкнота, която бил спестил, ги нямало. Двамата се погледнали втренчено.

— Най-старият изтъркан трик на света и ние се хванахме на него — казал треперещ от ярост Ансел. — Тя излива бирата върху мен и ми обира всичко, което имам. Това обаче не й е достатъчно, та претършува и твоите джобове.

— Какво стоим, по дяволите? — изръмжал Богъл и ритнал назад стола си. — Трябва да я пипнем.

Келнерът се приближил със сметката. Погледнал зачервеното лице на Богъл и в очите му се появила тревога.

— Наред ли е всичко, сеньори? — попитал той.

— Ограбени сме — озъбил се Богъл. — Махай се.

— Но сеньоритата си отиде — казал келнерът. — Тя никога досега не е обирала клиентите ни, преди да си платят сметката. Това е много лошо от нейна страна.

Богъл и Ансел се спогледали.

— Какво искаш да кажеш? — попитал Ансел. — Познаваш ли това момиче?

— Да — усмихнал се келнерът. — Тя е много красива и има много сръчни пръсти. Често идва тук, добре е за работата и.

Богъл стиснал юмруци.

— А как стоят нещата с нас? — извикал той побеснял. — Нямаме ли някаква защита?

Келнерът вдигнал извинително рамене.

— Но господинът сам я покани на масата. Мислех, че я познавате.

— Да се махаме оттук, Богъл — рекъл Ансел. — Сами си го търсехме.

— А какво ще стане със сметката? — попитал разстроен келнерът.

— Вземи си парите от блондинката, когато дойде тук следващия път — подхвърлил Богъл. — И й предай от мен, че ако някога я срещна отново, ще я разпоря, за да вида какво има вътре.

Лицето на келнера потъмняло.

— Не става така, сеньор, тя може да не се върне.

На Богъл не се харесвал особено израза в очите му.

— Не искам да си в загуба от тази работа — казал той. — Кажи ми, приятелю, имаш ли си гадже?

Лицето на келнера просветнало.

— Имам много хубава приятелка — отговорил той. — Няма друга като нея в страната.

Богъл извадил една кутийка с хапчета и му я подал.

— Убеди се сам. Струва два долара и петдесет. Подарявам ти я.

Келнерът я огледал внимателно После заявил подигравателно:

— Тя вече ги е пробвала. Последния път, когато ги взе, излезе тичешком навън.

— И какво от това? — попитал Богъл, бутайки го встрани. — Намерила си е занимание, нали?

Двамата с Ансел прекосили двора и излезли на улицата.