Мис Шамуей размахва вълшебна пръчка

Глава петнадесета

Икономът на Пепи ни най-малко не се изненада, когато отваряйки входната врата, ме видя на прага.

— Влезте, сър — каза той и отстъпи встрани.

— Вкъщи ли е Пепи? — попитах аз, като хвърлих шапката си на голямата махагонова маса в антрето.

— Мистър Кругър си е у дома, сър — поправи ме той. — Очаква ви.

— Превъзходно! — аз оправих вратовръзката си.

Той затвори входната врата и тихо попита:

— Вярвам, че мис Бранд се чувства отлично?

Изгледах го, но лицето му бе напълно безизразно.

— Доколкото ми е известно — отвърнах аз. — Но съвременната жена се променя ежечасно. Може би трябва да кажа, че беше добре, когато я видях за последен път.

За миг ми се стори, че му се иска да ме удари, после отново прие безучастен вид.

— Мис Бранд винаги е била много мила с мен — заяви той, сякаш за да обясни любопитството си.

— Много се радвам. Някой ден трябва да ми разкажете вашите любовни истории. Вероятно ще бъде много, ама много интересно.

— Както искате, сър — явно беше, че ме ненавижда. — Оттук, моля.

Тръгнах след него по стълбите. Той ме въведе в библиотеката.

— Мистър Кругър няма да ви кара да го чакате дълго.

— Кажете му да не си прави труда да си мие зъбите. Не съм придирчив.

— Много добре, сър — отвърна икономът и излезе, като затвори вратата подире си.

Пепи влезе миг по-късно.

Втренчи очи в мен и явно ме харесваше далеч по-малко от предишния път, когато се бяхме видели.

— Ето те и теб! — подхвърлих аз, като огледах с възхищение костюма му — Какъв елегантен тип си бил!

— Къде е тя?

Ако харесвах нещо у Пепи, това бе, че не си губеше времето в празни приказки.

— Същия въпрос исках да ти задам и аз — казах, като го изгледах отдолу нагоре.

Чудесна идея бе да отвлека Лидия. И представа нямах, че икономът и Пепи толкова ще се разтревожат.

Пепи пое дълбоко дъх и с мъка се овладя.

— Имам предвид мис Бранд — малките му ръце се свиха в юмрук. — Къде е тя?

— А аз имам предвид мис Шамуей. Не ставай хлапак, Пепи, всичко това няма да ни доведе до никъде. Върни ми Мира и ще получиш Лидия. Просто искам да изравня резултата.

— Разбирам — той внезапно се изсмя. — Много умно от твоя страна, Милън, много умно. — Присегна се за стол и седна. — Рискуваш много да ме разгневиш, но струва ми се, че можем да се споразумеем.

— Надявам се — отвърнах аз, като внимателно го наблюдавах. Промяната в държанието му бе твърде неочаквана.

— Наранил ли си я? — в гласа му имаше нотка на безпокойство.

— Ще ти кажа какво не съм сторил — отвърнах аз и го изгледах хладно. — Не съм я обвинил в убийство. Така че ти все още си ми длъжник.

Той грижливо огледа ноктите си.

— Никого не съм обвинявал в убийство. Все още не си отговорил на въпроса ми.

— Губим време — предупредих го аз. — Аз искам Мира, а ти Лидия. Това е всичко. Ще се споразумеем ли?

— Ако мис Шамуей беше тук, тогава, разбира се, можехме да се спогодим — нагло отвърна той. — Но тя избяга.

— Е, тогава може би и Лидия ще избяга, макар че се съмнявам — отвърнах аз, без изобщо да му вярвам.

— Ще се обадя в полицията — заплаши ме той и нервно се размърда.

Що за шега? Пепи да отиде в полицията бе все едно змия да се отбие на гости при мангуста.

— Защо не? — запалих цигара. — Може би ще се радват да те видят.

— Ако намериш мис Шамуей, какво ще правиш с нея? — попита той. — Тя е търсена от полицията.

— Ще се погрижа за това, когато ми я предадеш. И внимавай, Пепи, защото започвам да губя търпение.

Вратата се отвори и Лидия Бранд влезе в стаята.

Истински шок, но успях да й се усмихна. Изглежда, че заровете не бяха на моя страна в тази игра.

— Ето те и теб, красавице — възкликнах аз. — Тъкмо говорехме за теб.

Почти съжалих, че има малки тъмносини петна от двете страни на челюстта, където я бях стиснал, за да не говори в таксито. На брадичката и също имаше драскотина — там, където я бях ударил. А най-лошото бе, че бе разярена като стършел в книжна кесия.

Пепи бе също толкова смаян, колкото и аз. Улови я за ръка и я загледа, сякаш не вярваше на очите си.

— Какво се е случило? — попита той.

Тя го блъсна настрани и се нахвърли върху мен. Ако нещо ме плаши, това е жена изпаднала в истерия. Непредсказуема е. В състояние е да ви намуши с игла за шапка или да ви избоде очите. Може да се опита да ви оскубе косите. Или да рита. Просто не знаете какво ще ви сполети.

Опитах се да се предпазя с ръка.

— Хайде хайде, гледай да не ти се пръсне сутиена! — едва успях да вметна. — Недей забравя възпитанието си и се дръж като дама.

Тя ме ритна в пищяла с островърхата си обувка.

— Мръсник такъв! Ще те убия за това, което ми стори! — изкрещя и отново понечи да ми нанесе страхотен удар.

Хванах крака й и с все сила го вдигнах нагоре. Тя тупна на пода и ударът като че ли я поохлади. Тъй или иначе, остана си там със святкащи очи и изкривена от болка уста.

Когато се надигнах от стола, някой ме сграбчи за рамото, извъртя ме и така силно ме фрасна в корема, че политнах към масата Помъчих се да запазя равновесие, но не успях. И масата, и аз се строполихме на пода.

— Странно — промълвих аз — май тук някой не ме обича.

Като видя, че съм натясно, Лидия отново се спусна срещу мен и ме ритна в коляното. Побързах да се изправя на крака.

— Ще престанеш ли да ме риташ? — казах, като се отдръпнах.

Типът, който ме бе ударил, понечи да повтори, но Пепи го възпря.

— Чакай, не го бий повече. Искам да говоря с него.

После помогна на Лидия да стане. Струва ми се, че тя пак искаше да се нахвърли върху мен, но той я обузда.

— Недей! Какво се случи?

Тя го заля с порой от думи. Разказа, как съм й отнел пистолета, как съм я отвлякъл в апартамента си и съм я ударил така, че да загуби съзнание, как съм я омотал със скоч, откарал съм я на последния етаж на изоставен склад, оставил съм я там, а след това някакъв скитник я открил и я освободил.

Докато разправяше, не преставаше да ми хвърля гневни погледи, а щом свърши, отново се спусна към мен, но Пепи я сграбчи за ръката и я задържа.

— Излез от стаята — заповяда й той с тънкия си съскащ глас. — Не си наранена и си имала късмет, че са те освободили. Искам да говоря с този човек. Може би по-късно той ще бъде твой.

Тя ми метна поглед, който можеше да обуздае мустанг, и излезе, оставяйки ме с Пепи и горилата.

— Добре, Лу — подметна Пепи, — просто го наблюдавай Ако се държи идиотски, можеш да се намесиш.

Отново седнах.

— Е, хайде — горчиво казах аз, — можеш да ме изложиш за продан.

Пепи пристъпи към мен и си взе пура от една кутия на масата.

— Изглежда, че все пак не си толкова умен — констатира той.

— Какво да правя, сгреших — повдигнах рамене аз. — Бива ме в това отношение, няма що.

— Така е по-добре — подхвана той, като пусна облак дим в лицето ми, — сега вече можем да поговорим. — И се заразхожда из стаята. — Това момиче Шамуей е при мен. Ти беше прав.

Погледнах го с отвращение.

— Винаги си бил лъжец. И другата си заловил, нали?

— Имаш предвид Арим? — усмихна се Пепи.

— Така ли се казва?

— Защо не? Тя е пълна противоположност на Мира. Мисля, че името й подхожда, а ти?

— Мира — прочетено отзад напред?

— Е, да, Мира отзад напред във всяко отношение. Твоята приятелка е добро момиче.

— Откъде ти хрумна това „моя приятелка“? — попитах, като се помъчих да си предам изненадано изражение.

— Известно ми е — засмя се Пепи, — иначе нямаше да ме интересува. Сега, когато нямаш никакъв шанс да се измъкнеш, преди аз да реша, може би ще те заинтригуват някои подробности. После ще поговорим сериозно.

— Разправяй — небрежно подхвърлих аз, — нямам какво да губя.

Наистина бях заинтригуван. Много неща трябваше да се изяснят и ако Пепи искаше да говори, не бях аз този, който щеше да го спре.

— Ансел беше прав. Момичетата бяха две — Пепи изтърси пепелта от пурата си в незапалената камина. — Трудно бе за вярване, но не след дълго си дадох сметка, че е точно така.

— Обзалагам се, че е било така — съгласих се с известна горчивина, — винаги си бил умник. Един журналист не беше ли казал, че имаш повече акъл в кутрето си, отколкото в главата си?

— Да го фрасна ли? — попита нехайно Лу, като извади къса гумена палка от джоба си.

— Не още — поклати глава Пепи, — има време за това. — И отново се обърна към мен. — Спомняш ли си онзи тип Кели?

— Естествено, но миналия път, когато бях тук, ти не бе чувал за него.

— Тогава не бях готов да говоря — усмихна се Пепи. — Кели разказа за Мира Шамуей. Тя ме заинтересува. Беше обрала Кели и той искаше да си вземе обратно от нея двадесет и петте хиляди долара. Не му помогнах. Не съм по тази част, но исках да видя момичето. Много ми хареса. — Пепи изтърси отново пепелта от пурата си. — Страхотна е. Така че се отървах от Кели и я задържах при себе си за известно време. Баща й също се появи, но му дадох малко пари и той изчезна. Тогава тя ми разправи за теб и историята в Мексико. — Пепи приближи до прозореца, хвърли бегъл поглед навън и отново се върна в средата на стаята. — Отначало не вярвах, но тя успя да ме убеди. Не я сдържа на едно място. — Той поклати глава: — Не знам какво ще й хрумне. Ето сега тази неприятност с приятеля ти Ансел. Не трябваше да го очиства, но в известен смисъл това е от полза за мен.

— А, така ли? — заинтересувах се аз. — Струва ми се, че точно тук аз влизам в играта.

Пепи кимна:

— Замених приятелката ти с Арим, защото тя заяви, че ще те убеди да работиш за Андаса. Това исках аз. Не беше трудно, след като ми каза, че ще водиш приятелката си при Манета. Само трябваше да изпратя Лу да отвлече Мира и да остави Арим на нейно място. — Той повдигна рамене. — После, когато Ансел станал прекалено любопитен, тя изгубила контрол над себе си и го убила. Е, това все още не ме засяга. Ако не ми съдействаш, ще предам Мира на ченгетата.

— Не бъди така загадъчен. Какво точно искаш?

— Искам да свършиш една работа. Чуй сега: Медокс би желал да се върнеш във вестника.

— Медокс ли? Той ли го каза?

— Разбира се, че желае да се върнеш. И аз желая същото, защото Медокс разполага с едни снимки, които са ми необходими. Ще бъда откровен с теб. — Усмихна се, а усмивката на Пепи беше възможно най-отвратителната. — Искам да вземеш тези снимки. Няма да е трудно. Преди няколко месеца Андаса се напи и забърка голяма каша. Един успя да го фотографира, докато разговаряше с мен. Не желаех да говори с мен, но беше пиян. Ако снимките се появят в печата, с Андаса е свършено. Когато разберат, че стоя зад него, той просто ще трябва да се откаже. Медокс ще публикува снимките в деня на изборите. Трябва да ги вземеш преди това или ще предам Мира на ченгетата.

Нямаше място за пазарлъци. Предложението му беше съвсем недвусмислено.

— Искам нещо повече — отвърнах аз. — Искам и двете момичета. Ако избавя Мира, другата трябва да бъде предадена на полицията.

Пепи сви рамене.

— Все ми е едно. Нямам полза от нея. Единственото, което искам, са снимките. Ще ги имаш и двете.

— Уговорихме се — съгласих се аз и станах. — Отивам при Медокс още сега.

Пепи угаси пурата си.

— Разполагаш с три дни до изборите. — И той потупа с ръка календара. — Безсмислено е да се преговаря с Медокс. Предложих му петдесет хиляди за снимките. Не е склонен да ги продаде. Ще трябва да откриеш къде ги държи и да ги откраднеш, ясно ли ти е?

Представих си как открадвам нещо от Медокс. Преди да се обърна, всички полицаи в щата щяха да са по петите ми.

— Дадено — казах аз. — Дължа му нещичко и това май ще уравновеси везните.

Пепи извърна глава към Лу.

— Е, добре, бъди разумен и не се опитвай да ме мамиш. Това няма да те изведе доникъде.

— Няма ли да ми позволиш да поговоря с Мира? — усмихнах му се аз.

Той поклати глава.

Нямаше смисъл да споря, тъй че слязох и икономът ми отвори вратата.

— Довиждане — подхвърлих му аз, — и внимавай с брюнетката. Тя не винаги е любезна.

Той измърмори нещо под нос, което не успях да доловя. После бързо затвори вратата зад мен.

След петнайсет минути бях при Медокс.

Е, добре, Медокс не беше от хората, които бихте поканили на гости. По-скоро приличаше на човек, вкаран в приют за душевноболни. Може би имаше високо кръвно налягане, не зная, но сякаш бе погълнал вулкан и не знаеше какво може да се случи в бъдеще.

С него бе личната му секретарка, която повечето от колегите наричаха „Хариет Банелата“. Беше с толкова пристегнат корсет, че фигурата й не можеше да се развива нормално. Но беше интелигентна и винаги бе моя добра приятелка.

В момента се мъчеше да успокои Медокс, а аз стоях на прага и се чудех дали е безопасно да пристъпя по-навътре.

Медокс престана да мачка попивателната и да чупи писалките и моливите си и това ме накара да мисля, че първият пристъп е попреминал. Предпазливо тръгнах по големия килим и спрях на шест стъпки от бюрото му.

— Здравейте, мистър Медокс — поздравих го с усмивка.

Медокс се понадигна от стола си, но Хариет не му позволи да стане, тъй че той само разкриви устни в безсилен гняв.

— Значи се върнахте, невежа, некадърна, изкуфяла маймуно! — избухна той или по-скоро изрева така, че чак прозорците издрънчаха. — И се смятате за журналист? И се мислите за специален кореспондент? И мислите, че…

— Мистър Медокс, моля ви! — прекъсна го Хариет. — Обещахте, че ще се държите прилично! Не може да очаквате мистър Милън да ви помогне, ако го наричате с такива епитети.

— Да ми помогне? — повтори Медокс, като се мъчеше да разкопчее яката си. — Наистина ли си въобразявате, че този безмозъчен драскач може да ми помогне? Той дължи на вестника двадесети пет хиляди долара! Двадесет и пет хиляди долара! Погледнете го! Това не означава нищо за него!

— Вината не беше моя — отвърнах аз и отстъпих назад. — Попитайте Джудън. Ще ви каже какво стана. Бяхте измамен, мистър Медокс. Шамуей е виновен за това.

Медокс се надигна.

— Разбира се, че бях измамен — рече той, навеждайки се над бюрото си, докато Хариет го дърпаше назад за сакото. — Вие се провалихте, некадърнико? Всичко ми е известно… ако мислите, че вярвам на щуротиите, които сте надрънкали на Самърс, трябва да сте по-луд, отколкото смятах. Летящи жени! Говорещи кучета! Мъж, превърнат на кренвирш! Пфу!

— Оставете това — отвърнах аз. — Искам да поговорим за Андаса.

— Андаса ли? — лицето му престана да се криви и той се вторачи в мен. — Какво имате предвид? Какво знаете за него?

— Зная какви козове държите срещу него — предпазливо започнах аз, — и зная, че Кругър иска да ви попречи да ги използвате.

— Откъде знаете? — той рязко се отпусна на стола си.

— Кругър ми каза. Чуйте, мистър Медокс, забравете онези двадесет и пет хиляди долара. Най-сетне вестника може да си позволи да изгуби поне веднъж двадесет и пет хиляди…

Помислих, че ще избухне отново, но Хариет го държеше прикован за стола.

— Кругър е обвинил дъщерята на Шамуей в убийство. В случай, че не получи тези снимки, ще я предаде на ченгетата. Иска от мен да му предам снимките, а в замяна ще освободи момичето — продължих аз. — Разполага с достатъчно улики, за да го прати на електрическия стол.

Медокс пое дълбоко дъх.

— И така, искате снимките? — повтори той, като изговаряше с мъка всяка дума. — Искате ги, за да ги дадете на Кругър, нали? Е, добре, няма да ги получите! Не ме е грижа дали има достатъчно улики да изпрати който и да е мъж, жена или дете в този щат на електрическия стол! Ясно ли е?

Не очаквах друга реакция.

— Вижте, мистър Медокс — подхванах аз, — ще ме изслушате ли, ако ви разкажа цялата история?

— Дали ще ви изслушам? — изръмжа той. — Защо мислите, че изпратих да ви потърсят? Да не си мислите, че много ми се иска да гледам кретенската ви физиономия?

— Добре — казах аз, като придърпах един стол. — Ще ви отнеме малко време, но поне ще бъдете наясно с нещата.

— Поне ще съм наясно с нещата — повтори той. — Когато свършите, и вие ще сте наясно с всичко!

Без да давам ухо на заплахите му, започнах да разказвам и му разправих всичко — от срещата с Мира до срещата с Кругър.

— Какви небивалици! — избухна накрая той. — Това е краят. Млади човече, вие сте заплаха за гражданите на тази страна. Знаете ли какво ще сторя? Ще ви изпратя в лудница! Дори да се разоря, ще уредя да ви приберат до края на седмицата.

Скочих на крака.

— Хей, не можете да ми погодите такъв номер!

— А-а-а, не мога ли? — изрева Медокс. — Само почакайте и ще видите. По това време идната седмица ще сте в усмирителна риза!

Някой почука на вратата.

— Влезте — извика Хариет.

Появи се Мърфи, портиерът. Изглеждаше неузнаваем. Лицето му бе бледо и се движеше сякаш цял тон тежеше на гърба му.

— Какво желаете? — сряза го Медокс. — Излезте, зает съм.

— Съжалявам, мистър Медокс, сър — промълви Мърфи, — но напускам. Дойдох да се сбогувам.

— Как така… напускате? Работите за мен от двайсет години — изненада се Медокс.

— Зная сър — отвърна Мърфи, като поклати тъжно глава. — Ще бъде удар за жената, като разбере, но трябва да си вървя. Имам съвест съм, сър, и не смятам, че вече съм годен за тази работа.

Медокс се изправи.

— Какво брътвите? — изрева той. — Какво означава това? Предупреждавам ви, Мърфи, че ако е номер, ще съжалявате. Няма да позволя да ми губите времето. А сега, слезте долу и си вършете работата. Ако сте пил, подремнете. Вие сте стар доверен служител и ще забравя всичко, ако сега излезете.

Мърфи пристъпи към него.

— Не съм пил, сър — тъжно каза той, — изгубих си разсъдъка.

— Разсъдъка си? — Медокс побърза да се отдръпне.

Мърфи кимна.

— Да, господине. Тази сутрин бях напълно добре, но не и сега. Трябва да напусна. Може да направя нещо за което да съжалявам.

— Как така разбрахте, че сте си загубили разсъдъка? — попита Медокс, вече зад бюрото.

— Причуват ми се разни неща, сър — отговори Мърфи. — Гласове.

Медокс се обърна към Хариет.

— Причуват ли им се гласове на хората, когато губят разсъдъка си?

Хариет сви правите си рамене.

— Не е много окуражителен симптом, мистър Медокс — тихо отвърна тя.

Той изтри лице с носната си кърпа.

— И аз така мисля. И какви гласове?

Мърфи потрепери.

— Долу има едно голямо куче. Стори ми се, че говори. Затова твърдя, че ми се причуват гласове.

— Заговори ви… куче? Какво каза? — попита Медокс.

— Попита ме дали си сменям чорапите всеки ден.

Мигновено скочих.

— Какво? — извиках аз. — Куче ли?

Мърфи уплашено потрепери.

— Да, мистър Милън, голямо куче. Не би трябвало да ви безпокоя с такова нещо…

— Къде е то? Това е Уиски! — възкликнах аз и се обърнах към Медокс. — Е, ще ви покажа нещичко. Доведете това куче тук!

— Не го искам тук — изстена Мърфи. — Не мога да понеса да дойде тук.

Втурнах се към вратата и широко я разтворих. Половината от персонала, който подслушваше зад вратата, изпопада вътре в стаята, но това не ме спря. Прегазих ги, разблъсках останалите и се спуснах към асансьора.

Долу заварих групичка хора, които стояха до вратата, но Уиски го нямаше.

— Някой да е виждал едно куче? — попитах аз.

— Разбира се — отвърна някакъв здравеняк, като си проправяше път към мен, — голямо овчарско куче. Появи се преди няколко минути, после Мърфи внезапно се побърка и затича към асансьора. Кучето си тръгна като обидено.

— Накъде се отправи?

— Надясно. Какво се е случило?

Без да отговоря, излетях като стрела на улицата.

От Уиски нямаше и следа. Това не ме разтревожи особено много. Имаше едно единствено място, където би отишъл и това беше моя дом.

Махнах на едно такси и му дадох адреса си.

— Движете се близо до тротоара. Търся един приятел.

Шофьорът, съсухрено човече с подозрителни миши очи, изкозирува:

— Ще спра, щом ми кажете.

И подкара непосредствено до тротоара.

Вече бяхме наближили до вкъщи, когато съзрях бягащия Уиски. Изглеждаше в по-добра форма. Някой сякаш бе почистил козината му, но на главата му все още имаше сериозна рана.

— Спрете! — изкрещях на шофьора и мигновено излетях от таксито. — Уиски, момчето ми! — извиках, тичайки към него. — Ей Богу! Уиски, радвам се да те видя.

Той бързо се извърна:

— Хей, търсих те навсякъде.

— Ела в таксито, Уиски — казах аз, като го галех нежно. — Имаме много да си говорим.

Качихме се пак в колата.

— Просто карайте — наредих на шофьора — Имам много неща, които трябва да кажа.

— Хубаво куче, а? Не сте го били, нали, мистър?

— Слушайте — казах аз, като наместих Уиски в ъгъла, за да мога да седна, — искам да поговоря с кучето си и нямам намерение да разговарям с вас. Нямам време за това.

— Не харесвам хора, които бият кучетата — заяви шофьорът, като се обърна назад. — Добре подредих един тип, когато го заварих да бие кучето си.

— Тъй ли? — обади се Уиски, като навря муцуна в лицето на шофьора. — Сигурно е бил джудже.

— Е, да, беше, но това не променя нещата — отвърна шофьорът и запали мотора.

Двамата с Уиски се облегнахме назад и се загледахме с обич.

— Е, приятелю — казах аз, — наистина си пострадал. Какво ти сториха?

Преди той да отговори, и двамата се озовахме на пода, тъй като шофьорът бе натиснал внезапно спирачките.

— Какво има? — ядосах се аз. — Какво правите, за Бога?

Той се обърна назад. Лицето му беше мъртвешки бледо.

— Ей! — рече с треперещ глас. — Това куче май говореше с човешки глас?

— Какви ги плещите? Защо не си карате колата?

— Почакайте! — той впери в мен мишите си очички. — Трябва да разбера истината. Проговори ли с човешки глас това куче?

— И така да е? Не е нещо срамно, нали?

— Е, да, да. Но кучетата не говорят. Те лаят, нали разбирате?

— А, ясно ми е. Няма защо да се безпокоите. Той просто не е такова куче.

— Добре, щом е така — успокои се шофьорът и подкара отново.

— Мислих, че си изгубил дарбата си да говориш — обърнах се към Уиски.

— Така беше — изръмжа той, — и беше дяволски неудобно. Надявам се никога повече да не лая: изобщо не мога да се оправям, ако лая. Но губим ценно време, зная къде е Мира.

— И аз — отвърнах мрачно, — при Пепи.

Уиски поклати отрицателно глава.

— Тя се намира в най-горната предна стая на бърлогата на Уокси.

Изгледах го.

— При Пепи е, нека ти разкажа последните новини.

И му разказах за Ансел, за Пепи и за всичко останало.

Той ме гледаше с умните си очи и щом свърших, рече:

— Не се занимавай с тези снимки. Казвам ти, че тя е в къщата на Уокси. Можем да я изведем оттам и след това да предадем Пепи на полицията. Кажи на шофьора да обърне таксито.

— Сигурен ли си? — попитах аз, тъй като не бях съвсем убеден. — Какво общо има Уокси с Пепи?

— Престани да джавкаш и кажи на шофьора — ядоса се Уиски.

— Добре — и като се наведох напред, рекох: — Бихте ли ни закарали до Мълбъри Парк?

— Естествено — отвърна шофьорът. — Я слушайте, не ми се вярва кучето да е говорило. Не можете да ме убедите, каквото и да казвате.

И той сви по една пресечка на главната улица.