Мис Шамуей размахва вълшебна пръчка

Глава шестнадесета

Докато пътувахме към Мълбъри Парк, Уиски ми обясни какво му се бе случило. Видял, че отвличат Мира, когато излязла от апартамента ни и проследил колата. Отвели я в жилището на Уокси и той влязъл подире й.

Но Уокси и Лу му дошли малко множко. Едва успял да се измъкне, и то след като Лу му разцепил главата с гумената палка.

Слушах го с мрачно изражение на лицето.

— Ще отмъстя на този негодник. Няма да му позволя да те удря безнаказано.

— По-добре внимавай — печално ме предупреди Уиски, — той е здравеняк.

— Ще внимавам. Но ако имам възможност да го фрасна изневиделица, ще се възползвам от случая.

Таксито намали ход и Уиски каза:

— Тук е, пристигнахме.

— Аха — измърморих аз, слязох и платих на шофьора. Той взе парите, без да ме гледа, но подозрително огледа Уиски и бързо потегли.

— Не ми хареса особено много — подхвърлих аз. — А сега, слушай. Нищо няма да постигнем, ако те видят, Уиски. Наблюдавай сградата. Ако не изляза до половин час, извикай полиция.

— Няма да има смисъл, ако и двете момичета не са вътре — отбеляза Уиски. — Ако полицията залови Мира без другата, ще се забъркаме в страхотна каша.

— Сече ти умът, но ако нещо ми се случи? Какво ще правиш?

— Ще ти изпратя венец — отвърна Уиски. — Какво друго бих могъл да сторя?

— По дяволите погребалния венец — отсякох аз. — По-добре влез и ти, ако се забавя повече от половин час.

— Ще си помисля — уклончиво каза Уиски. — Тази идея не ме въодушевява особено.

— Разбира се. Сигурен ли си, че е вътре.

— Тя е на горния етаж в стаята, гледаща към улицата. Видях я да наднича през прозореца.

— Великолепно. Просто трябва да се кача.

— Точно така. Ако някой се опита да те спре, не му обръщай внимание.

Нямах чувството, че ме насърчава достатъчно, но явно Уиски не беше от кучетата, които насърчават.

Оставих го на ъгъла на площада и се запътих към хазартната зала на Уокси. Мястото изглеждаше пусто и когато влязох, заварих един слаб младеж с нездрав вид, полузаспал на тезгяха.

— Къде е Уокси? — попитах аз.

— Излезе — прозина се той и отново отпусна глава върху ръцете си.

— Ще го почакам — казах аз и седнах върху един обърнат сандък до вратата.

Младежът не отговори. Беше задрямал. Поседях, като не го изпусках от очи и след минута-две той захърка.

Поместих сандъка по-близо до вратата, но той не вдигна очи. Почаках от предпазливост още няколко секунди и пристъпих към вратата. Тя се отвори без скърцане и като оставих младежа, проснат на тезгяха, надникнах в тъмния коридор, който водеше към някакво стълбище.

Щях да се чувствам много по-добре, ако имах пистолет. Както и да е, ако Мира беше горе, щях да я спася. Бързо изкачих стъпалата.

Първата стая, в която влязох, очевидно бе спалнята на Уокси. Беше празна, с изключение на едно грубо легло, и много мръсна. Уокси безспорно не тънеше в разкош.

Следващата врата бе заключена. Нямах време да я отключвам, така че се засилих и я ритнах малко под ключалката. Тя се разтвори широко, а аз влетях вътре, като се проснах на пода.

Мира се гърчеше на леглото, като се мъчеше да види кой влиза. Седнах и й се усмихнах.

— Дойде най-сетне — рече тя, като направи опит да се изправи. Китките и глезените й бяха вързани. — Не стой като истукан. Ела на себе си и ме изведи оттук.

— Моето момиче — промълвих аз, като се изправих на крака. — Чудесно е, че чувам отново гласа ти.

— Остави тези приказки — отсече Мира, като се мяташе на леглото. — Отвържи ме. По-късно ще си чуруликаме.

— Добре ми е с теб — казах, като се доближих до леглото. — Не са те наранили, нали?

— Не говори толкова — отвърна Мира. — Нямаха време, но обещаха да ми направят какво ли не.

Огледах въжетата, с които беше вързана. Онзи, който го бе направил, беше свършил хубава работа. Но щом намерих ножа си, не ми трябваше много време да я освободя.

— Ето, скъпа — и седнах до нея. — Как се чувстваш?

— Противно — заяви Мира, като размърда крака и потрепери: — Схванала съм се.

— Няма страшно — успокоих я аз, като навих маншетите си. — Ще ги поразтрия.

— Долу ръцете! — сряза ме Мира. — Сама ще се масажирам.

— Жалко! Щеше да ми достави удоволствие.

Докато тя възстановяваше циркулацията на кръвта си, огледах стаята. Беше празна с изключение на леглото и една маса. Върху масата бе поставен някакъв странен механизъм. Две големи пружини, белезници, прикачени към дълга верига и няколко зъбчати колела. Всички тези неща бяха съединени и ме заинтригуваха.

— Ще ми платят за това — изрече гневно Мира. — Защо име притрябвало да ме отвличат?

— Ще ти кажа след миг — отвърнах аз и взех белезниците. — Какво представлява това?

Мира леко изписка.

— Не го докосвай!

— Защо… да не е капан за хора?

Внезапно нещо силно изщрака. Пружините се изопнаха, зъбчатите колела се завъртяха и белезниците се оказаха на китките ми.

— Какъв глупак си! — разярено извика Мира.

— Я гледай, това наистина е капан за хора! — възхитих се аз. — Умно. Струва цяло състояние.

Мира спусна краката си от леглото и докуцука до мен.

— Не те ли предупредих да не го докосваш?

Хванах белезниците и ги разтърсих.

— Ще ги махна — невъзмутимо заявих аз. — Радвам се, че видях как действа.

— Няма да успееш — почти през сълзи рече Мира. — Иде ми да ти счупя главата!

И беше права. Белезниците здраво обхващаха китките ми и по никакъв начин не можех да ги махна. Веригата, към която бяха закрепени, ми позволяваше да се отдалеча само на няколко стъпки от стената.

— Ей! — разтревожих се аз. — Махни ги, моля ти се!

— Но аз не мога — проплака Мира. — Защо беше толкова глупав! Какво ще правя сега?

Мълчаливо се мъчех да се освободя. След известно време се отказах.

— Не изпадай в паника — посъветвах я аз. — Ако тази верига си въобразява, че ще ме задържи… е, добре, това е налудничаво!

Опрях крак в стената и като хванах веригата с две ръце, се отпуснах отгоре с цялата си тежест. Това би трябвало да изтръгне от стената скобата, към която бе прикрепена веригата. Но не стана нищо подобно, а насмалко не получих кръвоизлив. Седнах на пода и изтрих потта от веждата си.

— Права си, сладка моя — измърморих с възмущение. — Аз съм кретен и глупак!

— Ако те заварят тук, ще те убият — тревожеше се Мира.

— Не говори такива неща — прекъснах я аз. — Някой може да те чуе и да му се прииска да го стори. А сега, чуй, ти си в безизходица и аз съм в безизходица, но твоят случай е много по-тежък от моя.

— Какво искаш да кажеш?

С няколко думи и разправих за Док Ансел, и че полицията я издирва.

— Така че разбираш, трябва да се скриеш. Не губи време заради мен. Побързай. Вземи Уиски със себе си и му кажи къде отиваш. Той ще ми предаде по-късно.

— Няма да те изоставя — заяви тя. — Ще намеря пила или нещо друго и ще те освободя от веригата.

— Губиш ценно време. Намери някой плъх да ми прави компания и ще си представям, че съм в затвора. Върви. На мен нищо няма да ми сторят.

— Няма да те изоставя — твърдо отговори тя, после внезапно проплака.

— Какво има? Защо изглеждаш така? — попитах аз, тъй като изражението й се промени.

Тя простря ръце към мен и потрепери.

— Нима ще припаднеш? — тревожно попитах аз. — Дръж се за мен момичето ми.

И се помъчих да се присегна към нея.

— Нещо става с мен — възбудено призна тя.

Погледът й ме изплаши, а после видях нещо, което ме потресе. Няма да повярвате. Самият аз не повярвах. Сякаш зрението ми бе отслабнало.

Мира ставаше все по-неясна. Фигурата и губеше очертанията си като замъглена снимка и дори чертите на лицето й изчезваха.

— Какво ти става? — възкликнах аз, като чувствах, че сърцето ми ще се пръсне.

Тя не промълви нито дума, само леко се олюляваше пред мен. Различих нещо ефирно до нея. Нещо, което се движеше. След това някаква неясна фигура се отдели от нея.

Виждали ли сте анимационни филми, в които хората стават прозрачни? Е добре, фигурата изглеждаше точно така. Кръвта ми се качи в главата и аз се уплаших до смърт.

Пред погледа ми фигурата придоби по-определени очертания и се появи… втората Мира, абсолютно подобие на първата с изключение на това, че бе само по бели сатенени гащички и сутиен.

Предположих, че това е Арим. Но дори като ги видях двете заедно, не можех да допусна, че това е възможно.

Мира се отдръпна назад. Беше също толкова изумена, колкото и аз. После опипа дрехите си и се смая.

— Ти… ти си ми взела бельото!

Арим се възхити на фигурата й.

— Хайде хайде, трябваше да облека нещо все пак — нехайно рече тя. — В крайна сметка не сме сами — хвърли ми дяволит поглед: — Не ме ли гледате прекалено настойчиво?

Побързах да отместя очи.

— Човек трудно може да се въздържи — смотолевих аз.

— Но ти си… ти си като мен! — възкликна Мира, съвсем слисана.

— Разбира се, че съм — отвърна Арим. — Поне си поделяме едно и също тяло.

Мира закри лице с ръце.

— Ужасно е — промълви тя. — Какво да правя?

— Няма нищо страшно, щом свикнеш с това — изкикоти се Арим. — В природата на всеки човек има две начала.

— Зная — намесих се, — но не и две тела. Това просто ме подлудява.

— О, това е идея на Куинтъл — продължи Арим — имаше великолепно чувство за хумор. В известен смисъл е добре. Изморих се да бъда с друг в едно тяло. Хубаво е да си имам мое собствено.

Мира пристъпи напред и се вкопчи в мен. Прегърнах я и се опитах да я успокоя:

— Не се плаши. След миг ще се пробудим и всичко това ще бъде само кошмар.

— А не, няма да стане така — заяви Арим. — Защо не се вразумиш? Просто съм част от теб и реших да те напусна.

Мира я изгледа втренчено:

— Ти си лоша — каза тя тихо. — Виждам, че си лоша.

— А защо не? — сви рамене Арим. — Всички не можем да бъдем добри. Освен това хората щяха да са много скучни, ако нямаха по нещо лошо в себе си. Помисли си каква пуританка ще бъдеш сега, когато те напускам.

— Значи ти се опитваш да объркаш живота ми — промълви Мира, като се отдръпна от мен и застана срещу Арим.

— Дяволски трудно беше. Честна дума, голямо облекчение е да се отърва от теб за известно време.

— Никога повече няма да се върнеш — заяви Мира. — Не си мисли, че това ще стане.

— Ако пожелая, ще се върна — отвърна Арим, отиде до леглото и седна. — Няма да се справиш без мен.

— О, да, в състояние съм и ще се оправя сама.

— Как ще преживяваш? — смъмри я Арим. — Натрупах парите ти, като крадях. Спомняш ли си Джо Крам? Колко трудно ми беше да те накарам!

Мира пламна.

— О, как бих желала никога да не бях те послушала!

— Ти наистина имаш силен характер — неохотно призна Арим.

— Сега вече няма защо да се грижиш за моя характер — мрачно рече Мира. — Ти ме напусна и този път ще те държа далеч от себе си.

— Не желая да се връщам — сви рамене Арим. — Не се вълнувай. Не мисля, че ще е безопасно. Всъщност, сигурна съм, че няма да е.

И се засмя.

Мира втренчи очи в нея.

— Какво искаш да кажеш?

— Предполагам, че нямаше да те напусна завинаги, ако не беше се случило така с онова глупаво дребно човече. Струва ми се, че винаги ти се налагах, въпреки че битката беше жестока. Но той се намеси и трябваше да го убия. Разбираш ли, Пепи каза, че ще ме пратят на електрическия стол, ако ме заловят. Ще ме скрие, докато те намерят. Ченгетата мислят, че ти си го убила, затова, когато свършат с теб, аз ще мога да започна всичко отначало.

Внезапно Мира осъзна в каква безизходица се намира и отчаяно ме погледна.

— Ако само можех да се освободя от този капан — рекох аз, като яростно разтърсих веригата, — знам какво да правя.

— Нищо не можеш да направиш — заяви Арим, като подви голите си, дълги крака под себе си. — Това е пословичната битка между доброто и злото. Опитвах се да се погаждам с Мира, но беше твърде трудно. Защо момиче с толкова хубаво тяло и такава външност трябва да живее скучния живот, който тя ме принуждава да водя? До гуша ми дойде. Откакто те срещна, не е откраднала нищо. Как си въобразява, че ще живеем? Ами да, трябваше да я напусна, за да получа наградата. Тя нехаеше. Скрила съм парите на място, където никой не може да ги намери. — Очите й светнаха при тази мисъл. Изтегна се назад, подпирайки се на ръцете си. Не искам да се задълбочавам, но от тази мадама наистина би станал фантастичен модел за корицата на Пети. — Все още ли си готов да се ожениш за нея, когато всичко свърши? — добави тя с дяволита усмивка.

— Трябва да разбереш, че той ме обича, отвратителна мошеничке! — намеси се Мира, преди да успея да отговоря.

— Ти си мислиш така — небрежно махна с ръка Арим. — Но всъщност той ми направи предложение. Нали, скъпи?

Чудех се какво да отговоря.

— Точка по въпроса — намусено рече Мира. — Няма да ти позволя да впиеш хищните си нокти в него. Наговори премного глупости. Ще те отведа в полицията. Там ще изберат една от двете.

Арим се обезпокои.

— А не, няма да го сториш — извика тя, като се надигна от леглото. — Изобщо няма да стане.

И се запъти към вратата.

— Не я оставяй да се измъкне! — изкрещях аз, като се мъчех да я достигна.

Мира се впусна подире й, но Арим бе твърде бърза. Докато отваряше вратата, Лу нахълта вътре.

И настъпи суматоха. Блъснах масата пред Лу. Арим изчезна, затръшвайки вратата след себе си, а Мира неочаквано литна към тавана.

Когато масата се сгромоляса, капанът за хора се удари с трясък на пода. При падането механизмът сработи, колелата забръмчаха и белезниците се разтвориха. Едва смогнах да си измъкна китката и Лу се нахвърли отгоре ми.

Получих страничен удар в главата, от който зъбите ми изтракаха, но успях да го зашеметя със силен удар в корема.

Лу отстъпи и Мира го сграбчи за косата. Зарови почти любящо пръстите си в нея и го задърпа.

Помислих, че той обезумява. Огледа се наляво-надясно, а после и зад себе си. Не видя нищо, защото Мира беше над него. Докато той се оглеждаше, аз се доближих и го цапардосах там, където ми се искаше. Спомних си за Уиски и хич не го пощадих. Опита се да отстъпи назад, но Мира с все сила се бе вкопчила в него, като пиявица. Накрая Лу погледна нагоре и я видя. Ужасен, стоеше и я гледаше. В това време аз го ритнах в челюстта.

Той безсилно се ухили и се свлече на пода.

— Добре свършена работа — заявих аз, като духах кокалчетата на ръцете си. — А сега да офейкваме, колкото може по-бързо.

Протегнах се и улових Мира за ръката, след това нежно я дръпнах на пода. Беше лека като перушинка и аз с мъка я задържах до себе си.

— Тя се измъкна — отчаяно прошепна Мира, като се притискаше към мен на няколко инча от пода.

— Няма значение, имам теб, а това е много.

Докато се придвижвах към вратата, чух тежки стъпки да отекват по стълбите.

— През прозореца! — предложи Мира. — Бързо.

Пуснах я и се втурнах към прозореца. Щом го направих, тя се издигна нагоре и се удари в тавана.

— О-ох! — простена тя отгоре. — Боли!

Не реагирах. Наведен навън, гледах надолу към улицата. Беше много високо и щяхме да си счупим вратовете.

— Твърде високо е! — казах аз, като се отдръпнах от прозореца. — Какво, по дяволите, ще правим сега?

Мира се спусна по-ниско и излетя през прозореца. Увисна във въздуха навън. Потискащо беше да я гледам как виси спокойно най-малко на трийсет стъпки от земята.

Доста хора бяха спрели вече, вперили очи в нея. Някои се притискаха един в друг, а някаква дебелана хукна лудо по улицата, като пищеше като локомотивна свирка.

— Не стой така — подкани ме тя. — Дай ръка. Няма да те изпусна.

— Какво? Нима искаш…

Точно в този миг разбиха вратата зад мен и Мира ме сграбчи.

Трябва да призная, че затворих очи, когато прекрачих в празното пространство. Но тя без никакво усилие ме задържа във въздуха. Обзе ме радостно вълнение и плахо отворих очи.

Бяхме прелетели над няколко сгради и игралният дом на Уокси бе останал далеч зад нас.

— Харесва ли ти? — попита Мира, като стискаше здраво ръката ми и ми се усмихваше.

— Само защото ти вярвам — отвърнах аз и се хванах още по-здраво за нея. — В противен случай бих полудял.

Носехме се над оживена улица. Забелязах един минувач, който случайно погледна нагоре, стъписа се и закри лице с ръцете си. Предполагам, че ще се въздържа от алкохол до края на живота си.

— Избери някое тихо място, за да се приземим — предложих аз. — Много скоро ще предизвикаме суматоха.

Отминахме няколко къщи, съзряхме една пуста уличка и леко се спуснахме на земята. Когато възвърнахме равновесието си, видяхме, че един старец стои на прага на къщата си и втренчено ни гледа.

— Често ли го правите? — с треперлив глас попита той, като нервно скубеше брадата си.

— Само когато сме лекомислени — отвърнах аз, като изтупах праха от дрехите си. — Забравете го.

— Де да можех! — промълви старецът с копнеж. — Това ще ме преследва до края на дните ми.

— Няма да е дълго — любезно подметнах аз, — така че бремето няма да е много тежко.

— Не си прави майтап с него — обади се Мира. — Явно е много сащисан.

— Така е, мис — припряно отвърна той. — Бедата е там, че никой няма да ми повярва.

И си влезе вкъщи, като затръшна вратата.

— Фу! — въздъхнах аз. — Имахме късмет, че се отървахме.

Неочаквано Мира ме погледна право в очите.

— Наистина ли си направил предложение на онази блондинка? — с укор попита тя.

— Но, скъпа моя, мислех, че си ти. Очите й имаха особен израз и аз…

— Искаш да кажеш, че аз не съм те насърчила? — сериозно се замисли Мира. — Може би е така.

После вдигна лице и ме целуна.

— Предложението е все още в сила — промълвих няколко минути по-късно. — Ще ми дадеш ли отговор?

— По-късно. А сега имам нужда от бельо. Ще ме заведеш ли някъде, откъдето мога да си купя?

— Трябва да побързаме. Ако полицията…

— Не мога да се движа така — упорстваше Мира. — Трябва да рискуваме.

В края на уличката забелязах таски и му махнах. Точно когато се качвахме, Уиски ни настигна с големи подскоци. Вмъкна се вътре, когато колата потегляше.