Мис Шамуей размахва вълшебна пръчка

Глава осемнадесета

В болницата чакахме повече от час лекаря да излезе от операционната.

Бяхме Кланси, Самърс, Уиски, Богъл и аз, както и шепа полицаи, които охраняваха Богъл.

Самърс и Кланси току поглеждаха към Уиски, сякаш беше чудо невиждано. Самърс вече знаеше всичко и след първия шок, когато чу Уиски да говори, прояви достатъчно такт и ми се извини.

— Давам ти пълна свобода на действие! По дяволите! — изруга той. — Как ли ще погледнат съдебните заседатели на това дело! Надявам се, че момичето ще оживее. Това е най-дяволската история в цялата ми кариера! Не можех да не бъда подозрителен, нали, Милън? Но ако искаш да заловиш другото момиче, имаш съгласието ми.

Нямах желание да преследвам Арим. Мисълта, че Мира лежи в малката стая отсреща и се бори за живота си, ми бе непоносима. Трябваше да съм наблизо и ако разрешаха някой да я види, да вляза пръв.

Уиски изпитваше същите чувства.

Седяхме и чакахме, а когато лекарят излезе, бях твърде уплашен, за да се приближа до него.

— Кой от вас е мистър Милън? — попита той.

Самърс пристъпи напред и каза нещо. Лекарят вдигна рамене. При този жест сърцето ми болезнено се сви. Самърс кимна към мен и лекарят ми направи знак да се приближа.

Станах и изминах метрите, които ни разделяха с такава мъка, сякаш бях газен от тролей.

Уиски ме следваше по петите.

— Как е тя, докторе? — попитах аз и трескаво се вгледах в умореното му лице.

— Не е добре — отвърна той. — Пита за вас. Не бива да я вълнувате. Струва ми се, че няма да се оправи.

Вкопчих се в ръката му.

— Тя трябва да живее. Трябва да я спасите.

— Правим всичко, което можем — той освободи ръката си с гримаса на болка, — но тя просто не желае да ни помогне. Не можем да направим много за пациент, който отказва да се бори. А тя прави точно това. Сякаш е лишена от воля за живот.

— Мога ли да я видя?

— Само за минутка и внимавайте какво говорите.

Влязох с Уиски в малката стая. Изглеждаше мъничка и много бледа: сърцето ми се сви.

Седнах до нея и взех ръката й.

Тя отвори очи:

— Боях се, че няма да дойдеш.

Уиски сложи дългата си муцуна на леглото. Тя докосна ушите му и пак се обърна към мен.

— Никой не може да ми попречи — опитах се да се усмихна. — Моля те, оздравявай, скъпа, не мога да се справям без теб.

— Ще оздравея — промълви тя, — само че съм уморена. Ще ми стане по-добре, ако поспя. Не искам да съм будна повече.

— Чуй, дете, докторът каза, че си се предала — продължих аз, като галех китката и, — трябва да се бориш. Двамата с Уиски имаме нужда от теб. Не можеш да ни изоставиш.

— Страшно трудно е — сънено прошепна тя. — Разполагам само с половината от съпротивителните си способности. Ако моето друго „аз“ бе тук, щях да се справя.

Едва сега осъзнах защо не можеше да се възстанови. Необходима й бе Арим, за да й помага. Преди да кажа каквото и да било, една медицинска сестра влезе и ми направи знак да изляза.

Помилвах ръката на Мира.

— Ще се върна. Обещай, че ще ме чакаш.

Тя отвори с усилие очи.

— Върни се по-скоро — каза тя с копнеж.

Излязох в коридора.

— Доста е зле, нали? — попита Самърс.

— Май е така — отвърнах аз. — Ще се поразходя около сградата. Мъчително ми е да стоя тук.

— Естествено — съчувствено каза той, — зная как се чувстваш.

Отидох при Богъл.

— Горе главата. Правя всичко, което мога, за нея.

Очите на Сам се просълзиха.

— Не проумявам защо го сторих — сломено призна той. — Сякаш бях полудял.

Изпитвах жал към него.

— Зная чувствата ти към Док. За теб той беше онова, което е Мира за мен. На твое място щях да направя същото.

— За нищо на света не бих я наранил — съкрушено поклати глава той, — но се напих и освирепях.

Не можех да му кажа нищо утешително, затова си тръгнах и излязох на улицата.

— Уиски, ще търсим Арим. Единствено тя може да спаси Мира.

— Как ще й помогне? — отчаяно попита Уиски.

— Нима не разбираш? У нея е половината от волята за живот и силата на Мира Ако се съюзят, ще могат да се борят. Пепи сигурно знае къде е. Първо ще отида при него.

— Рисковано е да се срещаш с него, не мислиш ли?

— Длъжен съм да рискувам. Ако не знае къде е Арим, загубен съм.

— Няма да каже нищо, ако не му занесеш снимките — предупреди ме Уиски. — Защо не ги вземеш и не се споразумееш с него?

Погледнах часовника си. Беше седем и половина. Навярно Медокс си беше отишъл.

— Добра идея. — Махнах с ръка на едно минаващо такси. — Ако успеем да се вмъкнем в кабинета на Медокс, струва ми се, че ще мога да разбия сейфа му.

По пътя Уиски заяви.

— Не ми се иска да участвам във всичко това. Просто ти дадох един съвет.

— Идваш с мен без повече приказки — отсякох аз. — Главното е да се доберем до кабинета му, без да ни видят. Останалото е лесно.

Уиски смутено тракна със зъби.

— Кучетата не ги пращат в затвора, нали?

— Не, ще те отведат някъде и ще те застрелят.

— Боя се — тъжно призна той.

— Не се тревожи. Не могат да го направят повече от веднъж — подхвърлих му аз, за да го ободря.

Кабинетът на Медокс беше на най-горния етаж на сградата на „Рикордър“. Спрях таксито на ъгъла на улицата и изминахме пеш късото разстояние до входа. В този час нямаше дежурен портиер, но трябваше да мина покрай мъжа на гишето за информация в коридора, за да стигна до асансьора.

Спряхме на входа и аз бързо погледнах през остъклените врати.

— Какъв късмет! — казах на Уиски. — Не познавам този човек. Хайде да влизаме.

Мъжът зад гишето ни изгледа безучастно.

— Искам да се видя с дежурния редактор. Негов приятел съм. Мога ли да се кача?

— Разбира се — отвърна мъжът. — Знаете ли пътя?

Кимнах и тръгнахме към асансьора.

— Е, не беше трудно — рекох аз, когато потеглихме нагоре.

Уиски въздъхна:

— Могат да ти лепнат пет години. Дори Самърс няма да успее да те измъкне.

— Тихо! — прошепнах аз и слязохме на осмия етаж.

В края на коридора имаше врата, която водеше към кабинета на Медокс. Докато вървяхме, Уиски наклони глава на една страна:

— Почакай! — неочаквано рече той.

— Защо?

— Има някой вътре. Чувам го.

Ослушах се, но нищичко не чух.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно — потвърди Уиски и подви опашка.

Прокраднах се до вратата и наострих слух. През плътната врата дочух мъжки глас.

— По дяволите! — отстъпих назад аз. — Какво да правим?

— Да се скрием и да изчакаме.

Хванах топката на вратата и леко я превъртях. Вратата се открехна и аз надзърнах в стаята на секретарката. Нямаше никой, но от кабинета на Медокс долитаха гласове. Вратата бе оставена отворена.

— Почакай тук — прошепнах аз и безшумно се промъкнах в предната стая.

Прекосих я и се долепих до отворената врата. Един бърз поглед — и останах поразен.

До сейфа на Медокс стоеше Пепи. С него бе горилата му Лу и други двама мъже, които не бях виждал досега.

Пепи пушеше пура с ръце в джобовете и килната назад мека шапка. Гледаше към Лу, който се опитваше да отвори сейфа.

Отдръпнах се, прекосих стаята и тъкмо се канех да се върна при Уиски, когато ми хрумна нещо.

Върху едно от бюрата се мъдреше репортерски фотоапарат, оборудван със светкавица. Пътем го грабнах и излязох в коридора.

— Какво става? — попита Уиски и страхливо погледна към апарата.

— Пепи и бандата му разбиват сейфа. Ще вляза и ще го снимам. Ако успеем да се измъкнем със снимката, ще сме си уредили сметките с Пепи.

— Да не си въобразяваш, че ще те оставят да избягаш, след като ги снимаш? — смая се Уиски. — Навярно ще бъде луд от ярост.

— Точно тук ще се намесиш ти.

— Вече се опитаха да ми счупят черепа — разтревожи се Уиски. — Предпочитам да остана неутрален, ако нямаш нещо против.

— Успокой се — рекох аз. — Щом направя снимката, ще ти дам плаката и ти ще офейкаш. Ще ги задържа, докато избягаш. Нищо няма да ми направят, докато разполагаме със снимката.

— Надявам се — изпъшка Уиски. — На тях може да им хрумне нещо друго.

И аз си помислих същото, но трябваше да рискуваме.

— Щом излезеш оттук, иди в апартамента на мис Хадлей и ме чакай там. Казал съм й за теб и тя ще те очаква. Ако не дойда до един час, предай снимката на Самърс.

— Не се ли правиш на герой без нужда? — угрижено попита Уиски. — Не можем ли да измислим нещо по-добро?

— Трябва да взема страха на Пепи — поклатих глава аз — и това е единствения начин. Влез в асансьора и ме чакай.

— Добре де, но не ми се щеше да се забърквам в тази история — измънка Уиски и се вмъкна в асансьора.

Приготвих апарата за снимане и отново се върнах в стаята.

Когато стигнах до вратата, Пепи ругаеше Лу:

— Ако не си кадърен да отвориш един сейф — изръмжа той, — защо не кажеш? Мотаем се тук вече двадесет минути.

— Ще ме оставиш ли на мира? — измърмори Лу, долепил ухо до сейфа. — Трябва да е тихо, за да чуя щракването.

Пепи пое дълбоко въздух и се наведе към него.

Именно така ги заварих.

Нагласих фотоапарата и извиках:

— Момент, не мърдайте!

Дадох им време, колкото да се обърнат, и снимах. Последва ослепителна светкавица и не дочаках да видя ефекта.

Стрелнах се навън към коридора, затръшнах вратата и извадих касетата от апарата.

Уиски ме гледаше смаян.

— Ето, дръж — прошепнах аз и я пъхнах в устата му. После натиснах копчето на асансьора и вратата се затвори автоматично в мига, в който Лу и Пепи дотичаха в коридора.

Лу държеше пистолет в ръка и изглеждаше бесен.

— Горе ръцете! — извика той и насочи пистолета към мен.

Вдигнах ръце, фотоапаратът се люлееше над главата ми.

С гневно сумтене Пепи грабна фотоапарата от ръката ми. Погледна го и го запрати на пода.

— Къде е касетата? — изграчи той.

— Пътува надолу в асансьора. Не буйствайте — добавих бързо, тъй като Лу се канеше да ме удари. — Тази снимка ще ви създаде големи неприятности, ако не сте разумни.

— Кой я взе? — изрева Пепи.

— Няма никакво значение — отвърнах аз. — Много по-лошо е за вас кой ще я получи след един час.

— Тъй ли? — Гласът на Пепи беше тих и заплашителен. — Полудял ли си да ми погаждаш такива номера?

— Да, луд съм. Но разполагам с такъв компрометиращ материал срещу теб, Пепи, че няма лесно да се отървеш.

— Нека да му ударя един — намеси се Лу.

Пепи посочи с глава кабинета:

— Влез вътре. Искам да говоря с теб.

Влязох в кабинета, следван по петите от Лу.

— Какво целиш? — попита Пепи. — Хайде… казвай.

— Ако до един час не съм на определен адрес — обясних аз, като не изпусках от очи Лу, — снимката ще бъде предадена на шефа на полицията. И ти ще трябва да се спасяваш.

— Какъв адрес? — позаинтересува се Пепи, премятайки пурата между пръстите си.

— Не се прави на хлапак — предупредих го аз, като нехайно отидох до бюрото и седнах отгоре му. — Слушай, Пепи, нека сключим сделка. Предай ми Арим и ще имаш снимката.

Докато говорех, хвърлих бегъл поглед към бюрото на Медокс. Спомних си, че някъде тук има скрит бутон, който включва алармената сигнализация. Медокс бе наредил да я инсталират, след като някакъв нехранимайко по време на сухия режим го бе заплашил, че ще му счупи главата.

— Отвори сейфа — обърна се Пепи към Лу. — Ще се занимаваме с него, когато свършим.

Това не ми се понрави. Забелязах бутона и го натиснах с все сила.

Един от другите двама ме удари зад ухото, но малко късно. Докато политах на пода, някъде в сградата зазвъня звънец.

С мъка се изправих и сега пък Лу се нахвърли отгоре ми.

— Зарежи! — спря го Пепи, пребледнял от гняв. — Вземи го с нас и да се махаме.

Лу притисна дулото на пистолета в гърба ми и ме подкара към личния асансьор на Медокс.

Докато летяхме надолу, Пепи процеди през зъби:

— Страшно ще съжаляваш, че ми обърка плановете.

Никак не ми хареса погледа, който ми хвърли.

Асансьорът се приземи при страничния вход, далеч от главната врата. Отвън чакаше голяма черна кола и щом се качихме, тя си понесе към Пето Авеню.

Никой не продума по целия път до къщата на Пепи. Лу седеше до мен, опрял пистолета в ребрата ми с хищно изражение на лицето. Да мигнех, би ме застрелял. Затова седях неподвижно и се обливах в пот.

Щом влязохме в къщата на Пепи, Лу ме отведе във всекидневната.

Икономът се суетеше там с някаква гарафа. Изгледа ме със странна усмивка на уродливото си лице.

Пепи нареди:

— Нека дойде мис Бранд.

Икономът излезе.

Пепи и Лу ме отведоха насред стаята, а сетне се приближиха до прозореца. Зашепнаха и Лу тихо се изсмя.

— Не губете ценно време — казах аз, леко смутен. — Разполагате само с трийсет и пет минути да ми предадете Арим.

— Предостатъчно са — отвърна Пепи.

— Не блъфирам — предупредих го аз. — Мога да те притисна до стената. Предай ми момичето или снимката ще попадне в ръцете на Самърс. Къде е то?

Пепи поклати глава.

— Не зная и не ме е грижа. Предупредих те да не ме мамиш. Сега ще си получиш заслуженото.

Вратата се отвори и вътре влезе Лидия Бранд. Погледна ме, както тигър гледа вечерята си.

— Искам този човек да каже истината — подхвана Пепи. — Може би ти ще успееш да го принудиш.

— Добре — усмихна се Лидия. — Ще бъде истинско забавление за мен.

— Какво ще правиш с него? — осведоми се Пепи.

— Искам да повторя отново онзи експеримент. Миналия път не успях.

Пепи вдигна рамене.

— Въобразява си, че може да нареже някого. Казвам й, че не може да го направи.

— Нека опита — захили се Лу. — Дори и да оплеска работата с този негодник, няма значение.

Започнах да се изпотявам.

Лу отиде до вратата и извика другите двама, които бяха с тях в кабинета на Медокс.

— Вържете този тъпак — нареди той. — Ако се противи, пръснете му черепа.

Преди да реша какво да правя, те ме сграбчиха. Почаках, докато започнаха да извиват ръцете ми зад гърба, и тогава се развихрих.

Освободих едната си ръка и фраснах по-едрия от двамата в окото, после, докато другият замахваше към мен, пристъпих плътно до него и го ударих в слабините.

Но всичко свърши дотук. Лу се намеси и ме цапардоса по главата с дръжката на пистолета си. Докато се съвземах, вече седях овързан на един стол, сякаш участвах в представление на Худини.

Пепи погледна часовника.

— Нямаме много време — подхвана той.

— Няма да продължи дълго — отвърна Лидия. В ръката си държеше много остър нож. Изгледа ме. — Няма да имаш много срещи с момичета след това — добави злобно тя.

— Нека проявим малко разум — бързо казах аз. — В действителност ти не би искала да ми направиш такова нещо.

Тя вдигна ножа и се приближи.

— Отначало няма да усетиш нищо — каза тя, застанала зад мен. — И преди съм го правила.

Лицето й беше бледо и безизразно и виждах, че изпитва безмерно удоволствие да гледа как се потя.

Пепи се обърна към мен:

— Ще говориш ли?

— Да — казах аз, като се мъчех да отбегна ножа.

— Къде е касетата?

Дадох му адреса на Хариет.

— Да вървим — кимна той на Лу. — Все още имаме десет минути.

Отправиха се към вратата.

— Хей! — изкрещях аз. — Не ме оставяйте с тази жена. Може да й хрумне нещо.

— Естествено — Пепи спря и ми се ухили: — Може би друг път ще си помислиш, преди да започнеш да играеш двойна игра. — После се обърна към Лидия: — Когато свършиш, кажи на Тони да го хвърли в реката.

Тя кимна.

— Скоро ще се върнем — добави Пепи и двамата излязоха, като ме оставиха с Лидия.

Признавам, че в този момент видимо слабеех. Напрягах се да скъсам въжетата, които ме държаха пленник, но не можех.

В държанието на Лидия имаше някаква хладна експедитивност, по която съдех, че не се шегува.

Беше смахната, разбира се. Напълно луда, но каква полза за мен?

— И така можем да започваме. Ти трябва само да стоиш неподвижно. Аз съм бърза и няколко часа няма да те боли. — Тя се изкикоти: — А след това много ще те боли.

Вярвах й.

Приближи се и вплете дългите си пръсти в косите ми. Забих брадичка в гърдите си, за да скрия лицето си.

— Не ме затруднявай — извика тя, като ме скубеше. Уплаших се, като усетих колко е силна.

С все сила се мъчех да скрия лицето си. Тя продължаваше да ме дърпа за косата и имах чувството, че ще ме скалпира.

— Дявол те взел! — изруга внезапно тя и докосна ухото ми с ножа.

С вик отметнах глава встрани и в следващата секунда лицето ми бе обърнато към тавана, а ножът бе на няколко инча от очите ми.

В този момент вратата се разтвори с трясък и Арим влезе войнствено.

Лидия пусна косата ми и се отдръпна от мен. Арим втренчено изгледа първо мен, после Лидия, и ако не бях вързан, щях да я притисна в обятията си.

Лидия се съвзе първа.

— Какво желаеш? — попита тя с глух, сърдит глас. — Върви си!

— Какво си въобразяваш, че правиш? — осведоми се Арим. Очите и гневно искряха. — Какво става тук, Рос?

— Канеше се да обезобрази лицето ми, стара семейна традиция — възбудено отвърнах аз.

— Така ли? — Арим остави ръкавиците и чантата си на масата. Бавно свали шапката си. — Не и докато аз съм жива и здрава.

— Махай се! — свирепо извика Лидия. — Нямаш работа тук. Върви горе и чакай Пепи. Той ми нареди да го направя.

— Той е мой — заяви Арим и тръгна към Лидия. — Никой освен мен няма да го докосва.

Лидия замахна с ножа.

Предупредих я с вик, но не беше нужно. Арим напълно бе в състояние да се грижи сама за себе си. Просто изчезна в облак бял дим.

Лидия се закова на място, като извика изненадано. Огледа стаята с нож в ръка и безумно изражение.

Точно зад гърба й една голяма ваза с цветя се отдели от масата, излетя високо във въздуха и падна върху главата й. Тя се свлече на пода, а вазата се разби на парчета.

— Така и се падаше — чух гласа на Арим.

Невидими ръце събраха цветята на букети ги поставиха на гърдите на Лидия.

— Липсва й само ковчег — каза Арим, като отново прие човешки образ. — Но нямам време да се занимавам с това.

Бях смутен и в същото време очарован.

— Не мога да свикна с триковете ти — признах аз, като не свалях очи от Лидия.

— Не ти ли хареса това малко представление? — попита не без гордост Арим.

— Беше фантастично! Но не бих понесъл да продължи по-дълго. Скъпа, няма ли да ме развържеш?

— А, не — твърдо заяви тя. — Първо искам да говоря с теб.

— Но няма време — отчаяно възразих аз. — Всеки момент Пепи ще се върне.

— Това пък хич не ме интересува — сви рамене Арим, като обви с ръка врата ми. — С Пепи мога да сторя същото, каквото направих с нея, изобщо не ми пука.

— Арим, трябва да ме освободиш — трескаво казах аз. — Искам да те помоля за нещо.

— Зная, но първо ще чуеш какво искам аз. — Седна на коляното ми и започна да ме гали по ухото. Не понасям това, но не биваше да я дразня. — Ти ще се ожениш за мен.

Погледнах я смаян.

— Що за налудничава идея! — ядосах се аз. — Не е време за глупости.

— Не се шегувам — отвърна тя, — ще се ожениш за мен или това ще бъде последното нещо, което ми отказваш.

— Ще се оженя за Мира — казах, като се мъчех да я отблъсна. — За Бога, бъди разумна. Мира е в безнадеждно състояние. Има нужда от теб. Не можеш да откажеш да й помогнеш.

— Зная всичко това — нехайно отговори тя, — току-що я видях. Знаеше какво става тук и ме изпрати да те избавя. Съгласих се при едно условие — да се откаже от теб. Е, добре, тя се отказа. Ако искаш да я спася, трябва да обещаеш да се ожениш за мен.

— Няма — почти не вярвах на ушите си. — Каква подлост! Засрами се!

— Не бъди толкова високомерен — помоли ме тя, като долепи лицето си до моето. — Ще те оставя в ръцете на Пепи, ако се съпротивляваш. И ще предоставя Мира на съдбата й.

Поех дълбоко въздух.

— Не можеш да сториш това, помисли какво означава. Нима си въобразяваш, че ще ме задържиш с такъв брак? Че аз ще те напусна след седмица. Какво си мислиш, че съм мекотело?

Сянка от съмнение пробяга по лицето на Арим.

— Никак ли не ти харесвам? — умолително попита тя, притискайки се в мен.

— Разбира се, че те харесвам — отвърнах аз, — имаш всичко, което има и Мира, с изключение на добротата й. Това никога няма да притежаваш.

— С теб бих могла да бъда мила — нежно каза тя, — и ти ще бъдеш добър с мен.

Внезапно ми хрумна нещо.

— Ще се съглася при едно условие.

— Какво условие? — подозрително сбърчи нос тя.

— Ще се върнеш при Мира, ще се откажеш от тялото си и ще се оженя за двете ви.

— А, не! — възпротиви се тя и стана от коляното ми. — Искам да си имам собствено тяло.

— Но така никога няма да бъдеш истински щастлива — настоявах аз, като чувствах, че съм на път да я убедя. — Това е единствения начин да ме притежаваш. Ако не можеш да ме делиш с Мира, всичко между нас е свършено.

Тя се заразхожда напред-назад из стаята.

— Не можеш да си представиш какво означава това за мен. В този си вид мога да правя, каквото си поискам, да ходя, където си искам и да обичам, когото си пожелая.

— И какво ти носи всичко това? — попитах аз. — Не разбираш ли, че това е единствения изход? Нима си щастлива? Ти си едната половина. Мира притежава всички добри качества. Ако се върнеш в нея, ще станете едно цяло и ще имаш мен.

Тя престана да снове из стаята и се втренчи в мен.

— Дявол такъв! Не виждах нещата от този ъгъл. Прав си. Мира ми липсва. Преди я изкушавах да върши лоши неща. Липсва ми борбата с нея. Май прекалено лесно се оставих Да ме убедиш, но ще се върна, ако тя е готова да ме приеме.

— Но те предупреждавам, че трябва да се държиш прилично. Никакво крадене повече. Ще бъда наблизо и ще те държа под око.

— Ще го направя… само заради теб — промълви тя, взе ножа и ме освободи.

Изправих се с разкривено от болка лице.

— Да вървим при Мира — подканих я аз, като раздвижвах краката си. — Твърде дълго я оставих сама.

— Не се безпокой. Ще оздравее.

Изведнъж се сетих за Уиски.

— Господи! — извиках и закуцуках към телефона. — Навярно в този момент Пепи прерязва гърлото на горкия стар Уиски.

— Прекалено много се безпокоиш — рече Арим спокойно, — рано или късно все някой ще му пререже гърлото, той си е такова куче.

Свързах се с полицията.

Щом Самърс се обади, набързо му разказах всичко.

— Прати полицейски отряд там — трескаво настоях аз, като му дадох адреса на Хариет. — И то незабавно. Ще притиснеш Кругър и бандата му до стената, ако имаш тази снимка.

— Ще я вземем! — възбудено обеща Самърс и затвори.

— Надявам се да успеят. Хайде да вървим в болницата! — Прегърнах я и я целунах. — Ти си мило момиче. Няма да съжаляваш. Да тръгваме. Трябва отново да прибегнеш до номера с изчезването: ченгетата не бива да те виждат.

— Смятай го за направено — отвърна тя и на мястото, където стоеше допреди малко, се появи лек дим.

В болницата заварихме Кланси и няколко полицаи, които все още чакаха пред вратата на Мира. Бяха отвели вече Богъл.

Доближих се до Кланси.

— Как е тя? — тревожно попитах аз.

— Зле — печално отвърна той. — Лекарят е при нея.

— Мога ли да вляза.

— Не още. Може би, когато лекарят излезе.

Извърнах се. Изкушен бях да се втурна вътре, но знаех, че е безсмислено, затова се отпуснах на един стол.

— Кой беше тоя с лице като домат? — прошепна Арим на ухото ми.

Казах й.

— Изглежда голям негодник. Мисля да го поизплаша малко — закани се тя.

— В никакъв случай! — възпротивих се аз. — Не ни трябват неприятности.

— За мен няма да е неприятно. Напротив, ще бъде забавно.

— За Бога, дръж се прилично. Нямам ли си достатъчно грижи, че и ти да ми създаваш нови?

Кланси се бе приближил и ме наблюдаваше изумен.

— Защо го правиш? — попита подозрително той.

— А защо не? — троснато отвърнах аз. — Не мога ли да си говоря сам и да ме оставиш на мира?

— Естествено — озадачено се съгласи той. — Но не ми харесва особено. Показва, че мозъкът ти се размеква.

— Това все пак е по-добре, отколкото изобщо да нямаш мозък, кретен такъв — изписка гласчето на Арим.

Кланси се сащиса.

— Какво беше това? — втренчи свиреп поглед в мен той.

— Нищо не съм казал.

— Я не лъжи. Още една такава идиотска реплика и ще те опандизя. Никак не ми се нрави този фалцет!

Точно в този момент една млада привлекателна сестра мина по коридора.

Кланси, който не пропускаше нито едно хубаво момиче, се овладя. Оправи вратовръзката си и се ухили:

— Добър вечер! — изпъчи се той.

Тя спря и се усмихна приветливо:

— Добър вечер. Мога ли да направя нещо за вас?

Преди Кланси да отвори уста, гласът на Арим прозвуча зад гърба му:

— Можеш да махнеш тази усмивка от безличното си лице.

Кланси не можеше да повярва на ушите си. Огледа се обезумял наоколо, зяпнал от изненада.

Сестрата тръсна глава:

— Ако ще си говорим така, и твоето лице не е кой знае какво, а ако съдя по гласа ти, май си от обратните!

Когато мина покрай Кланси, се чу силно шляпване. Момичето стреснато отскочи и едва не извика. За миг остана втрещено, после се обърна с пламнало лице:

— Такова нещо не се прави — възмути се то. — Да не би да се смятате за джентълмен?

Кланси мигаше насреща й.

— Нищо не съм направил — промърмори смутено той.

— За вас може да е нищо, но трябва да ви кажа, че в родния ми град възпитаните мъже не се държат така.

Кланси се ядоса:

— Не сте единствената, която има родно място — отговори рязко той.

— Нямам желание да посетя вашето, ако всички мъже там приличат на вас — заяви сестрата, като сложи пренебрежително ръце на гърба си и се отдалечи.

Тази забележка засегна гордостта на Кланси.

— Ако искате да знаете, моят роден град е най-старият в страната.

— Това не ме изненадва — отговори с чувство сестрата, — държите се като дивак. — И като вирна глава се отдалечи по коридора.

— Що за болница е това? — възмути се Кланси. — Дори сестрите са луди!

В този миг вратата на Мира се разтвори и лекарят излезе.

Скочих на крака.

— Мога ли да я видя? — нетърпеливо попитах аз.

— Съжалявам — той ме изгледа угрижено. — Направих всичко, което бе по силите ми.

Сърцето ми се сви.

— Тя не е… — започнах, но очите му говореха красноречиво.

— Тя не се съпротивляваше. Не разбирам защо. Сякаш й липсваше желание за…

Втурнах се край него и влязох в стаята.

Болногледачката бе издърпала чаршафа над лицето на Мира. Тя ме изгледа съчувствено и напусна стаята.

Гледах слабичкото тяло на Мира под чаршафа и се чувствах ужасно.

— Значи е умряла — промълви Арим, която внезапно се бе появила до мен. — Можеш ли да си представиш това?

И тя дръпна чаршафа от лицето й.

Мира изглеждаше много спокойна. Косите й обграждаха бледото й личице, а на устните й трептеше усмивка.

— Истинска самодоволна, двулична и благоприлична бегълка от манастир — заяви Арим. — Точно такава е тя.

— Не говори така — уморено се отпуснах на леглото аз. — Тя искаше да живее, но ние дойдохме твърде късно, за да й помогнем.

— Пфу! — възнегодува Арим. — Преструва се. Престани, Мира! Или ще взема тялото ти и ще те оставя на сухо.

— Само се опитай и призракът ми ще те преследва до края на живота ти — дочух гласа на Мира.

Обърнах се изненадан. До леглото едва успях да различа неясна фигура.

— Недей да се материализираш още — извика Арим. — Съвсем гола си!

— Като че ли не го знам! — раздразни се Мира. — Къде се изгубихте двамата? Тъкмо тръгвах да ви търся.

— Почакай — обадих се аз. — Значи не си мъртва?

— Разбира се, че не е — намеси се Арим. — Казах ти да не се тревожиш.

— Тревожеше ли се, скъпи? — попита Мира с копнеж.

— Знаеш какви са мъжете — нехайно отвърна Арим. — Но не му обръщай внимание. Върни се в тялото си. Трябва да поговорим.

— Ей сега — неясната фигура се покатери на леглото и изчезна от погледа ми.

След секунда онова, което бяха останките на Мира в леглото, внезапно се раздвижи.

Ужасен, аз се отдръпнах. Наистина прекаляваха.

— Той иска да се върна при теб — намусено започна Арим. — Само тогава ще се ожени за мен.

— Изключено — твърдо се противопостави Мира. — До гуша ми дойде от теб. Бих предпочела да умра.

Съсредоточих се и като улових ръката й, казах:

— Мира, бъди разумна. След час ще настъпи пълнолуние. Ако Док е бил прав, тогава ти ще загубиш свръхестествените си способности и ще бъде твърде късно да ти помогнем. Трябва да й позволиш да се върне. Помисли за мен. Помисли какво ще бъде, ако трябва да се съобразяваме с нея до края на живота си. Помисли за злините, които може да ни стори, ако я отблъснем.

— Така е — съгласи се Мира. — Ами Док? Тя наистина го уби. За нищо на света не мога да деля тяло с една убийца.

Донякъде имаше право.

— Ако възкреся Док, ще ме приемеш ли? — намръщено попита Арим.

— Какво искаш да кажеш?

— Не съм убила стария глупак. Само исках да имам коз срещу теб и да те убедя да работиш за Андаса.

— Слушай, Арим, няма защо да лъжеш. Ти наистина го уби, видях го как умря — студено я прекъснах аз.

— Само така си мислиш — усмихна се тя. — Не си ли чувал за масова хипноза?

Прекарах ръка през косата си.

— Какво целиш? — попитах аз. — Масова хипноза ли? Не разбирам за какво говориш.

— Не си много интелигентен, нали, скъпи? — спокойно каза Арим. — Док изпадна в кома, а аз хипнотизирах теб и Сам, внушавайки ви, че е мъртъв. Писмото и роклята бяха само за камуфлаж.

— Не го вярвам, ченгетата също го видяха.

— И какво от това? Аз бях там през цялото време, но ти не можеше да ме видиш. Лесно хипнотизирах и тях.

— Наистина ли Док е жив? Просто не мога да повярвам.

— Разбира се, но не знае — невъзмутимо заяви тя. — Сега е в моргата и си мисли, че е толкова мъртъв, колкото и Джордж Вашингтон, но скоро ще уредим този въпрос.

— Какво чакаме тогава? — възкликнах аз. — Виж колко е часът, остава само половин час.

Арим изгледа Мира:

— Съгласна ли си да ме приемеш пак?

— Май трябва — уклончиво отговори Мира. — Ще се държиш ли добре?

— Естествено — гарантирах аз. — Зная как да се справям с нея.

— Е, добре — зарадва се Мира. — И на мен ми липсваше. Върни се, Арим. — Очите и светнаха: — Ще си живеем постарому.

Арим се поколеба, сетне пристъпи към мен:

— Никога вече няма да ме видиш — тъжно промълви тя, — поне не в този вид. — После ме прегърна: — Правя го за последен път.

Привлякох я към себе си и я целунах:

— Бъди добра. Вярвам ти.

— Аз чакам да свършите — ревниво се намеси Мира.

Арим бързо ме притисна до себе си и после ме отблъсна.

— Обърни се към прозореца. Трябва да се съблека.

И десет секунди не бях стоял гърбом, когато вратата се отвори и влезе Кланси.

— Значи е мъртва — каза той, — съжалявам, приятел.

Хвърлих бърз поглед към леглото и се вледених. Мира и Арим лежаха една до друга, русите им глави на една възглавница. Макар да знаех какво става, гледката ме смути.

Кланси също ги видя. Премигна няколко пъти и разтърка очите си. Отново се вторачи и пребледня.

— Хубава е, нали? — реших да блъфирам аз.

Той издаде няколко гърлени звуци. Капки пот лъщяха на челото му. Доближи се до леглото, без да откъсва очи от тях.

— Аха — изсумтя дрезгаво той, — но не е нещо, което бих желал да виждам всеки ден.

— Нито пък аз — искрено се съгласих, — но наистина изглежда щастлива.

— Не мога да понеса тази гледка! — Кланси с мъка се задържа за таблата на леглото. — Май не съм добре със зрението. Няма ли две жени в леглото?

— Не — категорично отрекох аз. — Не бих казал подобно нещо.

— Естествено — изпъшка той. — Напоследък много се преуморих.

— Добре ще е да отидеш и да си легнеш някъде на спокойствие — посъветвах го аз.

— Е, да — отвърна Кланси, — но къде има такова спокойно място.

И излезе, влачейки крака.

Обърнах се към леглото в момента, в който Арим се сливаше с Мира.

— Много ще се радвам, когато приключи всичко това — измърморих аз, като бършех лицето си с носната си кърпа.

Мира седна в леглото.

— Чакай ме. Ще бъда при теб след няколко минути.

— Никой не бива да те види — предупредих я и излязох в коридора.

Кланси се бе отпуснал съкрушено на един стол, заровил лице в ръцете си. Двамата полицаи го наблюдаваха загрижено.

— Оставете го на спокойствие. Много му се струпа на главата.

— Никой не го тревожи — смутено промърмори едното ченге. — Той ни създава тревоги.

Отидох по-близо до изхода и зачаках. Мира не се забави. След няколко минути гласът й погали ухото ми:

— Да вървим!

В дванадесет без четвърт бяхме в моргата. Кльощав свадлив мъжага с дълги мустаци и множество червени вени по гърбавия си нос седеше зад гишето.

— Какво желаете? — сърдито попита той.

— Тук имате един труп, който бих желал да видя — отвърнах аз, като извадих журналистическата си карта от вестник „Рикордър“ и му я подадох, — един човек на име Ансел. Док Ансел.

Той ми хвърли картата:

— Елате утре — и вдигна вестника си.

— Вижте какво — настоях аз. — Трябва да го видя сега.

Служителят от моргата ме изгледа сърдито през очилата си:

— Не може да се влиза нощем. Вървете си.

Обърнах се към Мира:

— Много мил и услужлив човек. Добре би било да вземеш нещата в свои ръце. Виж колко е часът!

Беше дванайсет без десет.

— Тръгвам — каза Мира и изчезна.

На пода до мен останаха събраните й на купчинка дрехи. Най-отгоре се мъдреше шапката й, а най-отдолу — обувките.

Запалих цигара и с интерес наблюдавах реакцията на служителя.

Той предпазливо стана и огледа с изцъклен поглед купчинката дрехи.

— Удивително е колко малко неща обличат върху себе си момичетата — подметнах приветливо аз. — Шепа коприна тук, копринен шал там, и пак изглеждат очарователни.

— Къде е тя? — прошепна той, като се хвана за гърлото.

— Отиде в моргата, но ще се върне.

Той изпъшка и се свлече на пода. Не го обвинявам, голям шок беше за човек на неговата възраст.

Оставих го да лежи там и се втурнах вътре. Едва бях стигнал до стълбите и видях, че Док Ансел се качва, препъвайки се.

Изтичах надолу и го прегърнах:

— Док! — извиках. — Толкова се радвам да те видя!

— Прикрепяй го, докато се облека — чух гласа на Мира. — Все още е леко замаян.

— Не бива да ми се сърдите — извини се Док, като ме улови за ръката. — Преживях нещо ужасно.

Служителят все още лежеше на пода, но когато минавахме покрай него, седна и любопитно ни загледа.

— Нямате нужда от този труп вече — подхвърлих аз. — Ще го отведа и ще му поръчам нещо за вечеря.

Мира внезапно се появи, вече облечена.

— Хайде, Док — подкани го тя, като го хвана подръка, — да се махаме оттук.

Когато излизахме, чиновникът леко изохка и отново се просна на пода.