Мис Шамуей размахва вълшебна пръчка

Глава тринадесета

Докато се връщах в кръчмата на Уокси, за да взема Богъл със себе си, осъзнах смисъла на онова, което се опитваше да ми каже Уиски. Беше абсолютна фантастика, но цялата работа си беше фантастична.

Значи онова момиче не е било Мира. Тя е отвлечена. Колкото по-бързо се върнех при Ансел и притиснех натясно тази мадама, толкова по-добре. След като Уиски беше изгубил способността си да говори, не можех да очаквам особена помощ от него. Трябваше да изчакам, докато се оправи достатъчно, за да ни отведе до мястото на нападението. Това можеше да ми даде някаква идея. Безсмислено беше да казвам на Богъл за двете Мири. Щеше да си помисли само, че съм полудял. Освен това би било загуба на време да се опитвам да го убеждавам.

И така, оставих Уиски на грижите на Сам и взех едно такси. Казах му да отведе Уиски във ветеринарната лечебница, колкото е възможно по-бързо и веднага да се върне в апартамента. Когато Сам видя колко лошо е ранен Уиски, беше безумно ядосан и разстроен. Успях да го убедя някак, че за него е много важно да се върне незабавно, без на практика да му казвам някакви подробности.

Това сигурно беше най-дългото пътуване с такси, което бях предприемал някога. Непрекъснато повтарях на шофьора да кара по-бързо. Не зная защо, но целият се тресях от нервна възбуда. Когато стигнахме до нашия блок, аз хвърлих парите на шофьора и се затичах нагоре по стълбите.

Минута по-късно стоях в апартамента и по някаква необяснима причина усещах страх. Наоколо цареше същата злокобна атмосфера, както когато открих тялото на Куитъл. Не се чуваше никакъв звук. Повиках Ансел с глас, който прозвуча като чужд.

Влязох предпазливо в кухнята и се огледах, нямаше никой. Върнах се малко по-уверен в дневната. Може би Док и момичето бяха излезли. Точно се готвех да надникна в спалнята, когато погледът ми бе привлечен от нещо, което предизвика спазми в стомаха ми.

Видях нещо червено под дивана. Коленичих и погледнах отдолу. Беше оранжевата рокля на Мира. Смачкана на топка, тя бе захвърлена под дивана. Измъкнах я и се изправих.

Докато я разгъвах, докоснах нещо мокро и лепкаво и когато погледнах надолу към ръцете си, видях че са изцапани с кръв. Точно върху предницата на роклята имаше голямо, още прясно кърваво петно. Само за миг помислих, че е била убита и това ми подейства като ужасен шок. Когато разгледах по-внимателно роклята, не открих по нея дупка от куршум или прорез, оставен от нож. Изглеждаше така, сякаш кръвта не е текла от нея, а от някой друг.

Захвърлих настрани дрехата, изкачих стълбите и нахълтах в спалнята на Док. Той лежеше напряко на кревата. Не си представях, че е толкова дребен, докато не го видях да лежи така. Предницата на сакото му беше изцапана с кръв, а лицето му беше синкавосиво. Преди да го докосна, си помислих, че е мъртъв.

Когато го допрях и усетих хладната му ръка, разбрах колко много съм се привързал към него. Обхвана ме дива, разрушителна ярост. Ако можех да пипна човека, който беше направил това, щях да го убия без колебание.

— Док — казах тихо, като се страхувах да го повдигна. — Какво има, Док?

Той отвори очи и ме погледна, но не личеше да ме е познал.

— Аз съм… Милън — казах, като коленичих до него. — Какво мога да направя? Зле ли си ранен?

Знаех отговора на въпроса, преди да съм го задал още. Не мислех, че ще издържи и две минути. Но трябваше да говори. Не можеше да си отиде така, без да ми каже какво е станало и кой го е направил. Изтичах бързо до дневната, налях в една чаша около два инча скоч и се втурнах обратно.

— Хайде, Док — рекох аз, като повдигнах главата му. — Стегни се.

Уискито свърши работа, но виждах, че си отива бързо. Единствената ми надежда беше да му помогна да остане жив достатъчно дълго, за да ми разкаже какво се бе случило. Виждах, че иска да говори и прави огромни усилия за това.

— Ти беше прав. Това не беше Мира — прошепна той най-сетне. — Веднага щом вие излязохте, тя ме нападна. Сам си го търсех, трябваше да го очаквам. Внимавай с нея, Рос, тя е опасна. Така мисля. Тя е лошата.

Той затвори очи и аз си помислих, че е свършил, но се оказа, че иска да си почине няколко секунди.

Честно казано, не можех да повярвам, че това е възможно и все пак знаех, че Мира, с която бяхме работили и се бяхме забавлявали заедно, никога не би му сторила зло.

Той заговори отново:

— Те ще се опитат да лепнат това на Мира — рече с треперещ глас той. — Трябва някак да го прикриеш, Рос. Казвах ти, че е възможно да се случи такова нещо. Къде е Мира? Какво е станало с нея?

— Не се тревожи, Док. Ще уредя всичко, ти само се отпусни. Ще доведа лекар и ще се оправиш.

— Трябва да я намериш и да й осигуриш алиби — продължи той. — Не викай полицаите, докато не си оправил и изчистил всичко, което би могло да я забърка в случая. Другата е лоша. Трябва да я хванеш и да се отървеш от нея преди края на месеца. Не й позволявай да се вмъкне отново в Мира. Тя ще се опита и ще го направи след пълнолунието.

Не разбирах за какво говори, но не ми оставаше нищо друго, освен да го слушам. Гласът му ставаше все по-слаб и издъхна, когато Сам влизаше в стаята.

Щом го видя, той се хвърли към него с уплашени очи.

— Той умря, Сам — казах аз и станах от леглото.

Изведнъж осъзнах колко безнадеждно беше да се мъча да му обяснявам, какво се бе случило. Но трябваше да го направя, Сам знаеше прекалено много вече. Плашех се, като си представях как се опитвам да натикам тази фантастична история в дебелата му глава.

Богъл хвърли един поглед на Док и ме сграбчи така, че почти разкъса сакото и ризата на гърба ми. Помислих, че се кани да припадне. Лицето му беше потъмняло от придошлата кръв, а очите му гледаха диво.

— Кой го стори? — попита той, като ме опря в стената. — Казвай, мизернико, кой го направи?

Разбирах, че не мога да му разкажа. Състоянието му не беше подходящо, за да преглътне подобна история. Затова го излъгах, че не зная и се помъчих да разхлабя хватката му. Беше все едно да разтваряш зъбците на капан за мечки.

— Успокой се, Сам. Нищо няма да постигнеш така.

Той изсумтя и ме блъсна настрани. Ударих се в стената и едва не паднах. Той се върна при Док, коленичи, взе ръката му и заплака. Излязох внимателно и ги оставих сами.

Не знаех какво да правя, когато слязох долу. Бях болен от мъка по Док. Страхувах се за Мира и исках да пипна другата. В действителност не мислех за нея като за другото момиче, а като за някой, който беше убил Док. Отидох в дневната и си налях солидна доза уиски. После седнах и се опитах да мисля.

Беше извършено убийство. Това означаваше полиция. Означаваше, че ще трябва да обяснявам нещо, което не можех да обясня и на самия себе си. Ако обяснението ми не минеше, Мира щеше да бъде заподозряна. Изцапаната с кръв рокля беше достатъчна улика, за да се задвижи машината на закона в тази насока. Изпих уискито и вдигнах роклята. Док беше казал да унищожа всяка следа, която можеше да доведе до нея. Тази беше първата, която трябваше да премахна.

Изведнъж някой издърпа роклята от ръцете ми. Беше Богъл, който бе влязъл безшумно. Той хвърли поглед на кървавото петно и разбра, че тя го е направила.

— Къде е тя? — попита тихо.

Винаги бях смятал Богъл за безобиден глупак, но сега не мислех така. Имаше вид на убиец и беше почти обезумял.

— Трябва да поговорим за това, Сам. Пийни нещо, ще ти помогне да се съвземеш.

— Значи тя го е убила? — процеди през зъби той. — Няма да й се размине. Този дребен негодник беше добър с мен. Разбирахме се чудесно, докато не се появи ти. Ти и тя. Мислиш много за тази жена, нали? Като приключа с нея, няма да има кой знае какво, за което да си мислиш.

— Не бъди глупак, Сам. Зная чувствата ти към Док. Той беше чудесен. Но тя не го е убила.

— Кой тогава?

Той вдигна роклята.

— О, зная, че изглежда, сякаш тя го е направила, но не е така.

— Полицаите ще решат. Мисля да им прехвърля топката и да ги оставя те да я намерят. После, ако тя успее да се измъкне от подсъдимата скамейка, аз ще се справя с нея — и той отиде до телефона.

Ако ченгетата дойдеха и намереха роклята, знаех, че нищо не може да спаси Мира. Щяха да я преследват из цялата страна.

Хванах го и го завъртях към себе си. — Не забърквай полицията, Сам, ние сами ще се оправим. Не разбираш ли, че Кругър стои зад всичко?

Той се изскубна.

— Да не ме мислиш за идиот? Знам, че си луд по нея, но това няма да ме спре. Ако не повикаме полицията, как според теб ще обясним какво е станало с Док?

Повдигнах рамене.

— Е, щом смяташ така — рекох аз и застанах зад гърба му.

Не исках да постъпвам по този начин, но нямах друг избор. Трябваше ми малко време, за да разчистя всичко и да съм сигурен, че освен роклята, Мира не е оставила нищо друго за полицията.

Но Богъл беше подготвен за неприятности. Той се обърна и застана с лице към мен.

— Не започвай каквото и да е — каза той злобно. — Няма да постигнеш нищо.

— Не вреди да опитам — отговорих и му ударих едно кроше, което го улучи в скулата.

Той се дръпна назад, преди ръката ми да го достигне, и това отслаби силата на удара ми. После се впусна в атака. Юмрукът му се стовари върху ребрата ми и ме изпрати до стената. Богъл се боксираше много добре. Той отпусна ръце и каза:

— Престани. Не искам да те бия, но ако ме ядосаш, ще те напердаша и то здравата.

Помислих си, че е възможно, но си представях бъркотията, която ни очаква, ако не успеех да го спра. Придвижих се предпазливо напред.

— Не можеш ли да използваш главата си, Сам? — помолих го аз, като търсех пролука, за дясното си кроше. — Казах ти, че Мира не го е убила. Тя обичаше стареца толкова, колкото и ти. Не би го докоснала с пръст даже. Би трябвало да го знаеш.

— Така ли? — каза Богъл. — Тогава откъде се взе тази рокля? Ние я оставихме с Док, нали? Къде е тя сега?

— При Кругър, дебел глупако — отвърнах му аз, като внезапно си дадох сметка, че и двамата губим време. — Не разбираш ли? Кругър или някой от бандата му са били тук. Мира им е нужна по някаква причина. Док се е опитал да ги спре и те са го убили. Докато се караме, те ще я отведат някъде далеч.

За кратко време изглеждаше, че Сам се е уловил на въдицата. После очите му потъмняха отново.

— Роклята — каза нетърпеливо той. — Защо Кругър би могъл да я търси? Човек с неговите възможности не може да се нуждае от нея.

После и двамата го видяхме едновременно. Не разбирам как съм го пропуснал преди. Предполагам, че съм бил заслепен от шока, който изпитах като намерих роклята, а след това и Док. Бял плик бе подпрян на часовника върху камината.

Спуснахме се към него и двамата. Почти го бях взел, когато Богъл замахна и юмрукът му ме улучи зад ухото, събаряйки ме на земята. Сякаш сградата на Емпайър Стейт се стовари на главата ми. Не зная колко време съм лежал, но сигурно е било достатъчно дълго, за да може Богъл да отвори писмото и да го прочете.

Седнах бавно. Един поглед на лицето на Богъл бе достатъчен, за да разбера, че каквото и да кажа повече, не мога да го убедя в невинността на Мира.

— За тебе е — рече той със студен, безизразен глас. — Казва, че тя го е пречукала, а после е избягала. Ще ти пише отново, когато нещата се успокоят.

И той пусна писмото в джоба си.

— Не се намесвай!

Разтърсих глава и се изправих. Трябваше да взема писмото. То стигаше, за да изпрати Мира на подсъдимата скамейка. То и роклята. Разбрах какво ми казваше Док. Момичето, което го беше убило, искаше да припише убийството на Мира. С Богъл за свидетел, полицаите щяха да получат един успешно приключил случай. Трябваше някак да обясня на Сам мистерията с двете Мири. Беше единственият начин да я спася.

— За Бога, ще ме изслушаш ли? — попитах аз. — Док ми обясни какво е станало. Когато го намерих, той успя да ми каже достатъчно, за да разбера, как са се развили нещата. Момичето, с което съм се срещнал при Манета, не е било Мира. Това е другата, която се представя за нея. Те са съвсем еднакви.

Продължих и му разказах за Уиски.

Богъл рече:

— Влюбен си в това момиче, нали, и би направил всичко, за да го спасиш. Няма да ме измамиш с подобни истории, разкажи ги на ченгетата.

Не се надявах да повярва, но трябваше да опитам. Имаше само един начин да се уреди всичко. Трябваше да унищожа роклята и писмото.

Пуснах в действие и двете си ръце. Този път подходих по-предпазливо. Направих фалшиво движение с лявата ръка и посегнах с дясната. Богъл познаваше добре този вид бой. Той посрещна десния ми удар с предната част на ръката си и изпрати силно кроше в лицето ми. Аз обаче бях побеснял вече. Хвърлих се върху него, като отбивах ударите му и го преследвах из стаята. Притиснах го до стената и му нанесох две солидни крошета, преди той да ме отхвърли настрани с оглушителен ъперкът.

Нападнах го отново и се натъкнах на удар, който едва не ми отнесе главата. Усетих, че летя и после се ударих в стената с трясък, който изкара въздуха от гърдите ми. Богъл се клатушкаше през стаята след мен. Докато пълзях на четири крака, видях лицето му за миг и усетих, че ми става студено Беше обезумял и щях да съм късметлия, ако останех жив. Преди да успея да се изправя, той ми фрасна един отстрани на главата, а после изпрати две крошета в стомаха ми.

Да те бъхти Богъл, беше все едно да те бъхти ковашки чук. Ребрата ми се огъваха всеки път, когато улучеше тялото ми. Тези удари бяха по-болезнени, отколкото когато попадаше в лицето ми.

Успях да се измъкна и след един успешен удар го отпратих назад. По някакъв начин се приближих до него и го улучих в устната. Той измуча и разбрах, че съм го наранил. Но не можех да го спра. Беше много силен и тежеше с двадесет паунда повече от мен.

Той се приближи и ме удари четири пъти в ребрата с юмруци, които не трябваше да изминат разстояние, по-голямо от няколко сантиметра. Сякаш бях под валяк. Усетих колената ми да се подгъват и го сграбчих, за да не падна. Той ме отхвърли и като през мъгла видях нещо да се приближава. Беше като футболна топка, която лети във въздуха. Не бях в състояние да направя каквото и да било. Не можех дори да се махна от пътя му. После то експлодира отстрани на челюстта ми и всичко свърши.

Бях сам, когато дойдох в съзнание. Седнах бавно и попипах челюстта си. Усетих облекчение. Беше подута, но цяла.

Изправих се на крака и се приближих до бутилката с уиски. Алкохолът ми помогна, а след втората глътка се почувствах още по-добре. Не бях ядосан на Богъл. Той беше постъпил правилно от негова гледна точка. Ако бях на негово място, бих направил същото.

Отидох до банята и измих лицето си. Когато свърших, изглеждах малко по-добре. Докато излизах от банята, чух воя на полицейските сирени.

Сам стоеше в хола. Лицето му беше подпухнало и в синини, но в сравнение с мен изглеждаше красавец. Спогледахме се. После, малко засрамено той каза:

— Извинявай, приятел, но не биваше да се намесваш. Нямам нищо против теб, но няма да оставя тая мадама да се измъкне току-така. Може да си влюбен в нея, но не мога да ти помогна, нали?

— Не, но правиш ужасна грешка, Сам — отговорих и отидох в дневната.

Сетне вътре влезе законът. Бяха Кланси, от отдела за убийства, когото познавах доста добре, двама патрулни полицаи и един фотограф. Чувах как си говорят навън, но не се намесвах. Трябваше да изчакам, за да видя как ще се развият нещата и после да се опитам да измъкна Мира от затрудненията.

Чух Кланси да се изкачва по стълбите, за да види Док. Те останаха там известно време, после Кланси слезе долу заедно с Богъл и остави другите в стаята на Док, за да вземат отпечатъци от пръстите.

Кланси беше дребен, дебел човек, с рунтави като храсталаци вежди и синкавочерна долна челюст, която го правеше да изглежда много решителен. Обикновено дъвчеше изгаснала пура и копираше маниерите си от филмите. Не беше най-блестящата звезда в отдела и съжалявах, че той се занимава със случая.

Кланси влезе и застана над мен.

— Какво виждам — каза изненадано, — Рос Милън! Какво правиш тук?

— Здравей, Кланси — рекох аз, като се облегнах на стола си. — Не съм те виждал отдавна.

Той се взираше с удивление в лицето ми, после погледна Богъл и попита:

— Хей, какво е това? Да не сте се били?

— Да сме се били? Какво те кара да мислиш така? — попитах аз.

— Не ме баламосвай! Погледни си лицето.

— А, това ли — вдигнах рамене аз. — Така си нося лицето напоследък. Човек придобива странни навици в Мексико. Някои типове носят бради, други — обици, аз си нося синини. Това се смята за много нещо в Мексико, нали Сам?

Богъл не отговори. Той се чувстваше неловко пред полицаите.

— Продължаваш да остроумничиш, а? — каза Кланси. — За какво се бихте двамата?

— Харесва ни да сме във форма. Няма нищо общо с тази работа. Без майтап, Кланси, това е само нашата форма на самоизява.

Кланси задъвка пурата си и ме погледна подозрително.

— О’кей, ще оставим това за момента. Как се набърка в тази работа?

Разказах му с няколко думи как сме се срещнали с Док и Богъл в Мексико, но за Мира не му споменах нито дума.

— Какво знаеш за това момиче?

Изстреля въпроса си така, сякаш върху лицето му бяха фокусирани дузина камери и тълпа обожатели чакаше за автографа му.

— Кое момиче? — попитах нехайно.

— Ти знаеш — отговори той мрачно. — Мира Шамуей.

— Това го знам, но коя Мира Шамуей? Те са две.

Това го съсипа.

— За какво говориш? Какво значи това… две?

— Слушай, Кланси, има много неща, свързани с тази работа, които не знаеш. Ще ти бъде трудно да ги разбереш, но ако дадеш почивка на краката си и престанеш да се правиш на твърдо ченге с мен, ще се помъча да ти обясня.

— Не го слушайте — обяди се Сам свирепо. — Той е изкукал по това момиче.

Кланси не държеше особено на Богъл.

— Затваряй си устата! — отсече той. — Когато ми потрябват коментари от теб, ще ти кажа.

Сетне се обърна към мен.

— За какво става дума?

Посочих му един стол.

— Седни. Ще отнеме време, а ще ти трябва цялата енергия, за да поддържаш мозъка си да работи.

— Остави мозъка ми на мира. Внимавай, Милън, зная, че се мислиш за много умен, но ако се опитваш да ме разиграваш, ще те затворя в хладилника като материално доказателство. Как ще ти хареса това?

— Хайде да не се заплашваме — отвърнах му аз, но бях леко уплашен.

Ако попаднех в затвора, не оставаше никой, който да помогне на Мира.

— Хайде, Милън, не ме баламосвай.

Не исках да ме пришпорват. Идеята да разправя на човек като Кланси цялата история за Мексико ме плашеше, но трябваше да го направя.

Започнах да разказвам. Кланси ме слушаше със сънлив израз в очите. Дори запали пурата си и тя замириса порядъчно. Изглежда и на него не му хареса, защото я остави да угасне след няколко всмуквания. Една пура сигурно му траеше две седмици при тази скорост. Тази специално смърдеше, сякаш я имаше от години.

Някъде към средата почти се бях отказал, защото виждах, че е безнадеждно. Той не можеше да разбере дали съм луд, или го водя за носа. Затова се разгорещяваше все повече и повече, докато накрая помислих, че ще започне да изпуска пламъци.

— Така стоят нещата — заключих аз. — Някой е отвлякъл Мира, а другата й половина е убила Ансел.

Не споменах за Кругър. Знаех, че има голямо влияние и исках да се занимая с него сам, без намесата на полицията.

— Хубава история за пред съда! — рече с дълбока въздишка Кланси. — Ако не те познавах, Милън, и ако не бяхме работили заедно преди, щях да те хвърля веднага в затвора, задето ми губиш времето. Мислиш ли, че нормален човек ще повярва на подобна измишльотина?

Махнах с ръка към Богъл.

— Твоят свидетел, Кланси. Той ще ме подкрепи. Кренвирш, говорещо куче, летяща жена и всичко останало.

Богъл ме погледна и след това се обърна към Кланси:

— Казах ви, че се опитва да замаже нещата. Не съм виждал нищо такова, защото то просто не е ставало.

Аз почти се изправих на стола си.

— Мръсен подлец! — извиках побеснял. — Много добре знаеш, че всичко това е истина!

— Светата истина! — разсмя се внезапно Кланси. — Достатъчно, Милън. Или ще говориш нормално, или ще дойдеш с мен в управлението.

— Но аз ти казах… — започнах аз.

— Добре — рече Кланси, като се изправи. — Тръгвайте и двамата. Не мога да търпя повече. Ще видим какво ще каже шефът.

Погледнах към Богъл.

— Значи така ще играеш.

Лицето му се изкриви.

— Тя ще плати за това и ти няма да я измъкнеш — каза той злобно. — Ако този простак не успее да я спипа, тогава аз ще й дам да се разбере, но ще си плати, задето е пречукала Док.

— Кого наричаш простак? — попита ядосано Кланси.

Богъл се усмихна подигравателно.

— Какво те кара да си мислиш, че си нещо по-особено?

Преди Кланси да успее да отговори, пристигна една полицейска кола, за да откара Док.

Всички стояхме и наблюдавахме мълчаливо и когато носилката мина надолу, Сам отново заплака.