Мистерии

След като загубиха битката с американците по всички фронтове и най-вече за полтъргайстите, англичаните се съсредоточиха върху своите привидения. Работата е там, че в края на ХХ век Великобритания постепенно пропиля водещата си роля в света. Към средата на века дори имаше опасност островът да се превърне в най-затънтения край на Европа. Все пак три неща криво-ляво успяха да запазят прословутата английска репутация: Бийтълс, интимният живот на кралското семейство и добрите стари призраци.

Още от ранното средновековие Англия се гордее, че държи първото място в света по брой на привиденията на глава от населението. И наистина само в това отношение до ден днешен тя няма достоен съперник. Привиденията играят в миманса на почти всички пиеси на Шекспир, а в „Хамлет“ най-великият драматург на всички времена е отредил водещата поддържаща роля на призрака на стария крал. При това положение никак не е чудно, че много сериозни учени в Англия — философи, физици, декани в Кембридж и Оксфорд и дори министър-председатели — от край време отделят много време да изучават този феномен: английските привидения.

Несъмнено водещата личност сред тях е Хенри Сиджуик. Всъщност според специалистите от Хогбен Фаундейшънс Криптозуолъджи Рисърч ето как изглежда първата десятка на най-видните английски мъже (сред тях за цвят има един американец — № 4 и един французин — № 2), създали в 1882 г. знаменитото Дружество за изследване на човешката психика с най-голям принос в разгадаването на естеството на английските призраци:

В интерес на истината незаслужено извън тази класация са останали философът Хенри Прайс, зоологът сър Алистър Харди, специалистът по класически езици от Кембридж Едмънд Гърни и парапсихологът Дж. Б. Райн, но какво да се прави…

Жената в черно

На ъгъла между Питвил Съркъс Роуд и Ол Сейнтс Роуд в английското курортно градче Челтнам се намира една от най-загадъчните сгради в Англия, известна като „Къщата на Света Ана“. Първи официално съобщава за нея в 1892 г. един от основателите на Дружеството за изследване на човешката психика Фредерик Майърс. Докладът му се гради на писмените свидетелства на Розина — най-голямата дъщеря на обитателя на къщата капитан Ф.У.Деспард. Девойката за първи път съзира жената в черно през юни 1882 г.

„Бях горе в стаята си, но още не си бях легнала. Чух някакво шумолене пред вратата и тръгнах натам, като си мислех, че може да е мама. Отворих вратата, но нямаше никой. Направих няколко крачки по коридора и тогава забелязах фигурата на висока жена в черно, застанала пред стълбището. След миг тя взе да слиза и аз я проследих, изпълнена с любопитство коя ли е тя. Носих малка свещ, но внезапно тя изгасна. Тъй като вече не виждах нищо, се върнах в стаята си. Силуетът беше на висока жена с черна рокля от мек вълнен плат, който леко шумолеше при движението й. Лицето й бе покрито с носна кърпичка, която тя придържаше с дясната си ръка.“

През следващите две години Розина вижда жената още пет-шест пъти, а на 29 януари 1884 г. за първи път я заговаря. Жената в черно за миг понечва да й отвърне, но после въздъхва и си тръгва.

Привидението от „Къщата на Св. Ана“ не се явява само на Розина. Всички обитатели на дома, включително домашната прислужница и едно съседско хлапе, са виждали призрака. Понякога Розина съзира жената в черно да седи в дневната, докато всички останали членове на семейството продължават заниманията си, явно без да съзнават присъствието й. Най-безразличен към привидението в къщата е бащата на Розина капитан Деспард. И тъй като съпругата му е инвалид, скептично настроените психолози издигат тезата, че дамата в черно е най-обикновена жена и любовница на капитана, която го посещава тайно, а дъщерите му просто не са в течение на семейната драма.

Розина обаче не мисли така. След години тя става уважаван лекар и се опитва да намери научно обяснение на загадъчното явление. Тя не се разделя с фотоапарата си, но на лентата не се запечатва никакъв образ. Скоро става ясно, че жената в черно не е от плът и кръв, защото опънатата тънка жица на стълбището остава непокътната, когато призракът преминава през нея. Все пак упоритостта на Розина е възнаградена. По нейното описание няколко по-възрастни съседки идентифицират самоличността на жената в черно. Привидението напомня на втората съпруга на бившия обитатели на къщата — адвоката Суинхоу. Страстна алкохоличка, приживе въпросната дама имала навик постоянно да претърсва къщата, обсебена от неистовото желание да се докопа до бижутата на предшественичката си.

В средата на ХХ в. писателят Артър Кларк предлага по-приемлива хипотеза, която хем не отрича призрака, хем примирява странното явление с науката. Според него става дума за „каменни видеозаписи“!

Всъщност не само Артър Кларк, но и много други сериозни учени предполагат, че сцени, събития и дори атмосферата от миналото могат да се запечатват в материала на дадена сграда. По-късно под въздействието на неизвестен подтик, те се появяват под формата на „видеозапис“. За да се превърне някоя сграда в природен видеомагнетофон, може би е достатъчно в стените й да се съдържат силициеви частици и железни соли — основните материали за направа на магнетофонните ленти? Когато споделих тези разсъждения с Таоа, той се усмихна и рече, че може да призове духа на баща си и джунглата…

За голяма изненада на скептиците, които смятат, че жената в черно е измишльотина на невръстните членове на семейство Деспард, опитният психолог Андрю Маккензи публикува през 1988 г. научно съобщение за четири съвсем скорошни появи на привидението. През януари 1970 г. по време на урок по кормуване по улиците на Челтнам г-жа Дорийн Джаксън съзира висока жена в черно с ръка на лицето да се появява на прага на „Къщата на Св.Ана“ и да пристъпва по алеята за коли. Г-жа Джаксън тутакси набива спирачките, но инструкторът й е изненадан, защото не е видял нищо. През 1985 г. пък един музикант съзира жена в черен кринолин на прага на същата къща. Лявата й ръка пак закрива лицето. „Тя вървеше плавно — разказва очевидецът — сякаш се плъзгаше по пътеката към ъгъла. После внезапно спря, извърна се и се загледа право към нас.“ Спътникът на музиканта също вижда жената. Когато тя се обръща, лицето и е напълно открито, но двамата се затрудняват да го опишат. То им изглежда като бледо петно над фигурата. Ала докато се съветват дали да я проследят, жената в черно изчезва.

Призракът от Инкстън

А ето и разказа на Алфред Бард за призрачната му среща с неговата бивша работодателка29:

„Градинар съм и работя в Суостън. На връщане от работа винаги минавам през църковния двор в Инкстън. В петък, 8 май 1885 г., се връщах както обикновено… Погледът ми попадна върху квадратната каменна гробница на покойния господин Дьо Фревил. После видях г-жа Дьо Фревил, облегната на перилата, облечена както обикновено в черна рокля, черен жакет и с черно боне на главата. Тя гледаше право към мен. Лицето й изглеждаше много по-бледо от обикновено. Познавах я добре, защото едно време работех при нея… Предположих, че зидарят от Кембридж, г-н Уайлс, е в гробницата и поправя нещо. Заобиколих и надникнах да видя дали вратата е отворена, като поглеждах и към госпожата, без да се отдалечавам на повече от 5–6 метра от нея. Тя извърна лице и ме проследи… Докато надничах да видя дали гробницата е отворена, се препънах в треволяка и за миг погледнах към краката си. Когато вдигнах отново поглед, жената я нямаше. Не би могла да излезе от двора, защото трябваше да мине покрай мене. Затова си помислих, че е влязла в гробницата. Доближих се до вратата, но за моя изненада, тя се оказа залостена и очевидно не беше отваряна, защото в ключалката нямаше ключ…

На другия ден, когато малкият ми син съобщи, че г-жа Дьо Фревил неотдавна е починала, бях толкова поразен, че ахнах. Оттогава, а и преди това, не съм имал никакви халюцинации.“

Синдромът на вдовицата

Дългогодишното съжителство между някои хармонични души дотолкова може да ги сближи, че в телата им да настъпят физиологични промени.

И наистина проучванията на специалистите от Хогбен Фаундейшънс Криптозуолъджи Рисърч показаха, че разказите за привидения на мъртви сродници датират от най-дълбока древност. Сп. „Бритиш Медикъл Джърнъл“ твърди, че според съвременната статистика повече от половината овдовели съпруги и съпрузи често усещат присъствието на починалите около себе си. „Видях съпруга си за първи път около месец след смъртта му — разказва една вдовица от Бирмингам. — Лежах в леглото си и като вдигнах поглед, той беше до леглото и ме гледаше. Беше толкова реално и приятно преживяване.“

Доста по-подробно и интересно е описанието на госпожа Джейн Кег от Нотингам, която видяла баща си, починал преди две години. Тя била сама в къщата, с чаша кафе на масата в трапезарията: „Вдигнах поглед и видях баща си, застанал на около два метра от мен. В ръката си държеше брой от вестник «Сън», сгънат на четири както обикновено, и хартия от сандвича си. Това бяха нещата, с които той приживе се връщаше от мач по крикет. Бе поставил дясната си ръка върху плота на бара към кухненския бокс, а с лявата държеше вестника и хартията. Беше облечен в най-хубавия си кафяв костюм, морскосин шлифер, бяла риза и вратовръзка на кафяви и бежови райета. Изглеждаше напълно истински. Остана на място около две минути, а след това се приближи до масата, където седях, и остави нещата си на половин метър от мен. Отмести ръка от вестника, обърна се надясно, погледна към кухненския бокс и промълви: «Харесва ми.» «Благодаря» — отвърнах аз. А след това изчезна. И вестникът с хартията изчезнаха, като че ли никога не са били там.“

Психолозите традиционно обясняват подобни видения като „част от скръбта и подтик да търсиш контакт със загубения близък“. Спиритуалистите обаче са на мнение, че става дума за реални посещения от отвъдното. В някои от случаите посетителят изглежда е оставил важно земно дело недовършено, а най-често той просто носи утеха и подкрепа на скърбящия близък.

Почитателите на Елена Блаватска пък са убедени, че виденията са еманация на починалия и изява на неизчезващата му духовна енергия, който според по-модерните схващания броди в ноосферата. В своята книга „Странни сили“ Артър Кларк издигна любопитната хипотеза, че при нормални условия светлината попада в човешкото око и създава образ върху ретината, но понякога скръбта, очакването или пък някакви непознати химически съединения в мозъка могат да преобърнат на 180 градуса функциите на окото и то да започне да се държи като проекционен апарат и да излъчва образи от мозъка в пространството.

Друга хипотеза обяснява синдрома на вдовицата с халюцинации, напомнящи картините на Йеронимус Бош. Те са присъщи най-вече на психично болните и наркоманите, за които е обичайно да виждат летящи риби и розови слонове. Понякога обаче и съвсем здрави хора, които имат проблеми само със зрението, могат да се сблъскат с подобни призраци. В една строго научно изследване от началото на ХХ век е описан класическият пример с един 89-годишен мъж с напълно запазени умствени способности, който след операция от катаракта започва да вижда съблазнителни дами в оскъдно облекло да излизат от един облак в стаята му и след това да изчезват през прозореца.

Доста по-интересно е обаче, че англичаните привличат като магнит призраците дори извън родината си на Британските острови.

Версайската загадка

Откакто бе публикувана през 1911 г., книгата „Едно приключение“ неизменно се цитира и тълкува във всички сериозни изследвания за призраците. Тъй че не мога да я подмина и аз. Каква е историята?

По време на лятната ваканция през 1901 г. две уважавани дами — мис Ан Мобърли, седма дъщеря на д-р Джордж Мобърли, директор на колежа в Уинчестър и епископ на Солсбъри, и мис Елинор Джърдейн, щерка на преподобния Франсис Джърдейн, предприемат традиционното за всички англичани пътешествие до Париж. Туристическата обиколка естествено включва и посещение на Малкия Трианон — любимата резиденция на френските кралици.

На 10 август дамите чинно се записват в книгата на посетителите, любопитно преброждат вътрешността на двореца и сетне излизат да се разходят в парка. Ала истинското приключение започва, когато градинарите ги упътват погрешно и двете дами попадат в рядко посещаваната част на парка. Двете почти едновременно усещат някакво безпокойство. Изведнъж доста необичайно за август захладнява. Ветрецът утихва и листата на дърветата застиват, а сенките изчезват. Дамите пресичат някакъв овраг и се разминават със странна двойка в одежди от XVIII в. После едната лейди съзира майка и дъщеря в старинни слугински одежди пред някаква къщурка. Другата обаче сякаш няма очи да ги види, но за това път е удостоена с честта от един прозорец в задната част на двореца да й помаха някаква важна особа от женски пол. Странното преживяване достига върха си, когато и двете съзират в една беседка замислена дама с кралска осанка.

Дамите са толкова потресени от необичайната случка, че веднага щом се прибират в Англия, подробно записват преживелиците си. Расли в академична и духовна атмосфера, те обаче не са научени да спират дотук. Мис Мобърли и мис Джърдейн започват да се ровят в музеите и архивите. И изобщо не се изненадват, когато на един от многобройните портрети на Мария Антоанета съзират роклята и шапката, с които е облечена кралската особа в беседката. Скоро те успяват да идентифицират и повечето от останалите личности, които срещат в онзи необичаен 10 август.

След три години дамите се връщат в Париж, за да изследват парка и най-вече оврага, след който започва странното им преживяване. И те наистина го намират, но… на плановете от 1780 г. През XIX в. той е затрупан при реконструкцията на парка. Този факт само потвърждава убеждението им, че на 10 август 1901 г. пред тях се е отворила врата във времето или пък те неволно са станали участнички във видение на Мария Антоанета, съхранено по някакъв начин от любимия й парк.

Още в началото на века скептиците издигат две хипотези. Според първата двете дами се сблъскват в парка на Трианон с артистична трупа по време на репетиция. Но защо въпросната трупа не е записана в книгата за посетителите?

Втората хипотеза се опитва да ни убеди, че през онзи августовски ден мис Мобърли и мис Джърдейн са станали жертва на колективна халюцинация. Но защо те са виждали различни хора и как са успели да запомнят с такива подробности лицата и облеклата на привиденията след отърсването от транса?30

За разлика от англичаните не само американците, но и техните призраци са по-рационални от тленните и нетленните обитатели на Британските острови.

Завещанието на Чафин

През 1925 г. семейство Чафин от окръг Дейви в Северна Каролина внася в местния съд доказателство за валидност на завещание, придобито с помощта на привидение! Ето как започва цялата историята.

След смъртта на главата на фамилията, стария Джеймс Л. Чафин, през 1921 г. адвокатът на семейството прочита пред останалите членове на фамилията завещание от 1905 г., според което единствен изпълнител и наследник на починалия се явява третият му син Маршъл А. Чафин. Четири години по-късно обаче единият от братята Джеймс П.Чафин сънува странен сън, в който баща му застава до леглото му и казва: „Ще намериш завещанието ми в джоба на палтото ми.“ Полусъненият Джеймс скача, намира палтото и открива къс хартия навит на масур и закрепен към подплатата на вътрешния джоб. На него има кратко послание: „Прочети 27 глава от Генезис в старата Библия на татко.“

Младия Джеймс проявява здрав разум и отваря Библията пред свидетели. Там, между две залепени страници се намира друго завещание, написано 14 години след първото, според което старецът променя формулата на наследството: фермата трябва да се раздели по равно между четиримата му синове и съпругата му. Това доказателство, представено в съда под клетва от роднините, прави силно впечатление на съдията и той уважава второто завещание въпреки странните обстоятелства, при които е открито.