Мистерии

След като се запозна с частното ми разследване на историята за Съкровището от Оук Айланд, Хък толкова силно се впечатли от изследователския ми дух, че тутакси се съгласи да основем фондация за изследване на тайнствените животни. След кратък спор за името я нарекохме Хогбен Фаундейшънс Криптозуолъджи Рисърч. (Нали, след като ме е създал, и аз съм Хогбен, макар че Тифон Велики звучи много по-добре от Тифон Хогбен!) Повод стана успешната сделка, която сключих, наемайки Снежния човек и Чудовището от Лох Нес да охраняват по-едрите пратки с вълшебни цветя за Втората библиотека.

Криптозоологията срещу тератологията

Забелязал съм, че човек инстинктивно възприема като чудовище всяка твар, която е в състояние да му изкара акъла дори и да е холографна като мене. В същото време обаче самият човек е чудовище в очите на новороденото коте например, да не говорим пък за бездомните кучета! Затова учените не приемат дефиницията: чудовище е онова нещо, което е в състояние да уплаши някого.

Тератологията или науката за вродените уродства на отделните органи или организми, различава два класа чудовища: индивиди с прекомерен или недостатъчен ръст и индивиди с частично или пълно удвояване на тялото. Според това твърде опростено определение обаче излиза, че всеки човек, по-висок от Шакил О’Нийл, е чудовище. Къде е мярката? Може би триметровият Голиат от Библията? Но тератологията доказа, че въпросният Голиат е бил висок само 208 см. И руският богатир Иван Степанович Лушкин (1811–44) не става за мярка с неговите малко спорни 245 см, защото дори с тях едва влиза в десятката на „Гинес“ за най-високите мъже на Земята, която в сантиметри изглежда така:

Вижте първата петица и ще ви стане ясно защо никой не може да бие прословутия американски „дрийм тим“ на баскетбол. Но по-важното е, че тератологията поставя твърде високи (над 272 см!) изисквания към чудовищата! Криптозоологията е по-милостива. Тя изучава тайнствените животински видове и за нея чудовище е всеки организъм, надживял времето си. Ето как се подреждат биологичните загадки според авторитетната класация на Хогбен Фаундейшънс Криптозуолъджи Рисърч:

Сами виждате в каква компания са попаднали клетият Снежен човек и приятелчето на Хък от езерото Лох Нес, тъй че първата ми задача бе да се опитам да ги реабилитирам.

Йети

За йети, който от векове живее в Тибет, е писано толкова много, че някои английски вестници го наричат Отвратителния снежен човек. Той е висок 180–240 см, има дълги ръце и тъмнокафява до черна козина. До средата на ХХ в. е срещан на 4500–6000 метра от М. Уодъл (1889), К.Хауард-Бери (1921) и Н.Томбази (1925), но Ерик Шиптън и Майкъл Уорд донасят първото по-значимо доказателство чак в 1951 г. Когато се спускат от ледника Менлунг на границата между Непал и Тибет, те попадат на странни следи в снега. Проследяват ги на една миля и Шиптън заснема най-отчетливите, като на един от кадрите поставя за сравнение кирка за лед.

Второто доказателство е далеч по-сериозно.

Бигфут

В САЩ и Канада наричат снежния човек бигфут (голям крак) или саскуоч и издирването му там вече се е превърнало в национален спорт, който надминава по популярност дори бейзбола. Бигфут стърчи с 4–5 пръста над най-високия баскетболист в NBA, тежи поне 200 кг и козината му е от червеникавокафява до черна.

Първите следи от него са документирани в 1958 г. Те са дълги над 45 см и по гипсовата отливка се ражда името „голям крак“. През следващите години се натрупват няколко хиляди описания. Средно един на всеки сто хиляди американци е виждал бигфут, тъй че той се среща там по-често дори от банкнотата от 1000 долара. За най-голямо постижение в надпреварата за снежния човек се смята документалният филм, заснет от Роджър Патерсън в Северна Калифорния през 1967 г.

Докато яздят по поречието на Блъф Крийк в резервата Сикс ривърс, той и Боб Гимлин се натъкват на следи от бигфут, проследяват ги и Патерсън успява да хване в кадър край близката гора едро космато, явно женско същество с големи гърди. Конят му обаче се подплашва и го хвърля на земята, но камерата се закача на седлото и продължава да снима най-оспорвания документален филм в света. Дори на смъртното си легло през 1972 г. Патерсън твърдеше, че филмът не е подправен, а Боб Гимлин и до днес (ако още е жив?) поддържа тази версия. Всеки кадър на Патерсън е многократно изследван от учените с най-модерни средства. Изводът е, че филмовата лента е запечатала женско, маймуноподобно същество с тъмна козина и тегло около 130 кг. То е високо поне 195 см, а раменете и тазът му са много по-широки от човешките.

Из дневника на Хък Хогбен:

20 октомври 1967 г. Биг Мама се е разгонила и днес пожела да правим любов. В началото се дърпах, защото е с петнайсетина килограма по-тежка от мен и последния път ми изкълчи крака, но накрая някак успя да ме склони. (Май че днес в стомаха ми се кандилка повече „Каберне совиньон“ от обичайната доза?!) Та тъкмо привършвахме с, както винаги, кратката прелюдия от ласки, когато нещо я подплаши и тя хукна като ожилена. Оказа се, че някакви воайори ни снимат с камера. Божичко, дори в резерватите няма отърване от тия навлеци! Биг Бейби от Тексас вече порасна и ще трябва да го доведа по тия места, та Биг Мама да не скучае.

Хък трябва да е изпълнил обещанието си, защото през август 1995 г. екип на Адвенчърс телевижън, обиколи тия места и успя да заснеме подобно, вече мъжко същество, което всички видяха по телевизията, но резултатите от изследването на новия филм все още не са огласени.

Алмас

Номадите от монголската степ съжителстват със снежния човек от време оно. Те наричат съществото от Тиен Шан и Алтай алмас, т.е. „дивак“, а традиционните му обиталища и до днес носят имената Алмасин Уланбатор, Алмасин Добо и Алмасин Уланбатор Када. Ето какво пише Ханс Шилтбергер, който броди из Тиен Шан в 1420 г. като пленник на монголите: „В планините живеят диваци… Цялото им тяло е покрито с козина. Само лицето и ръцете им са неокосмени. Те се хранят с трева и листа. Господарят на този район Егиди ни показа двама от тези диваци — мъж и жена, заедно с три коня, големи колкото магарета, и други странни животни, дето не се срещат по немските земи.“

Така днес във всички учебници по традиционна зоология се мъдри пространното и чудесно описание на коня на Пржевалски, а алмас все още са обгърнати в мистериозна мъгла. Заслуга за това според Хък има и големият приятел на баща му Лаврентий Павлович Берия. Покрай останалите си злодеяния великият чекист затрива и най-големия монголски изследовател на алмас проф. Цибен Жамцаран, а от събирания с години материал остава само една рисунка.

Васитри, оуахи, диди и другите

За разлика от снежните човеци по другите континенти, които според твърденията на Хък са кротки и плашливи същества, повечето им събратя в Южна Америка са похотливи и агресивени. Първото сведение за отвлечена жена от местните „сатири“ е на сър Уолтър Рони от 1595 г. Пет години по-късно Педро Киеса разказва за някакви космати, върлинести човекоподобни маймуни, които живеят по дърветата и местните жители ги използват като жени. И тъй като от класическата зоология знаем, че в Новия свят няма човекоподобни маймуни, явно в края на XVI в. аборигените и снежните човеци в Южна Америка са водили съвместно активен полов живот.

В 1769 г. д-р Едуард Банкрофт съобщава за някакво същество с черна козина, което прилича на орангутан, но е по-голямо от азиатския си събрат. То ходи изправено и е високо около 160 см. След трийсетина години пък Александър фон Хумболт описва косматите васитри, които си строят колиби, крадат жени и ядат хора. Ала най-интересното описание от XIX в. принадлежи на Роджър Кортвил. Той се натъква на тъмнолико широкоплещесто същество от неизвестна раса. Цялото му тяло, крайниците и дори челото са обрасли с гъста червеникава козина и то го зяпва апатично със сивосините(!) си очи под изпъкналите вежди. Щом Кортвил се опитва да се приближи обаче, снежният човек се шмугва в гората със смайваща бързина. Сетне пътешественикът научава, че местните жители го наричат оуахи.

В 1896 г. британският правителствен инспектор в Гвиана Чарлс Барингтън Браун пък дочува в джунглата някой да свири пронизително с уста и аборигените му обясняват, че това е диди — ниско, набито и яко диво същество с напълно окосмено тяло, което живее в гората. След 14 години друг чиновник на име Хейнс вече е натъква на двама диди. Те стоят изправени и приличат на хора, но целите са обрасли с рижавокафява козина.

Най-любопитната история от Южна Америка обаче е свързана с набезите върху едрия рогат добитък.

В началото на века група златотърсачите в Мату Гросу чуват рев от девствената джунгла и после откриват, че телетата им са мъртви, а езиците им липсват. При това не са отрязани, а са изтръгнати! И по пясъка край река Арагуайа има стъпки, които приличат на човешки, но са дълги 53 м. А през 1940 г. в Парагвай за осем месеца са умъртвени стотици глави рогат добитък и по тях не са открити никакви рани освен изтръгнатите езици. Единственият хищник в областта е ягуарът, но той никога не е бил известен като страстен любител на телешкия език, пък и винаги прегризва шиите на жертвите си. Дори Арнолд Шварценегер не може да убие теле с юмручен удар по челото и сетне да му изтръгне езика. За това се изисква нечовешка сила…

Йерен

В Китайския институт за дивия човек са събрани хиляди документи, кичури от огненочервени коси, чифт отрязани ръце, гипсови отливки от стъпки и екскременти на йерен. Местните снежни човеци са два вида — малък и голям. И докато малкият вече е идентифициран като рядък вид макак, големият продължава да са изплъзва на учените. Обиталището му е в обширните планински райони Съчуан и Хубей, където през 30-те години бе открита гигантската панда.

Промоцията на йерен е на 14 май 1976 г., когато шестима чиновници на път за областния център срещат странен, човекоподобен двуметров гигант с червеникава козина, но не успяват да го заловят. През 1977 г. тутакси е организирана първата научна експедиция. И тя попада на кости от гигантопитек, живял в района преди 300 хиляди години. Анализът на кичурите косми на йерен пък показва, че съдържанието на желязо и цинк в тях е 50 пъти повече, отколкото при хората, и седем пъти повече от това на приматите.

Яху или Йови

Според местните легенди австралийските аборигени се сблъскват със снежния човек веднага щом се преселват на континента. Дълго време те го наричат яху, но откакто някои взеха да го бъркат с едноименния сървър в Интернет, го прекръстиха на йови. Очевидците Бети Джий и Джеф Нелсън твърдят, че йови е висок 190 см, тъмнолик, обрасъл е с дълга, черна козина (любимият маскараден костюм на Хък за празника на Великия ловец!), има специфична миризма на изгоряла електрическа инсталация (колко пъти съм му казвал да изсипва поне литър Олд спайс на тая воняща кожа!) и обича да събаря огради (това си е част от ритуала на тази неандерталска вакханалия). Всички обаче пропускат факта, че яху или йови би трябвало да е на 70 милиона години, защото според стария Хогбен именно по това време той откъснал Австралия от Азия.

Хитроу

Ако се отнасяте скептично към дневника на Хък Хогбен, вещественото доказателство, че някои снежни човеци генетично се родеят с хората, живее в онзи знаменит триъгълник на наркотиците, където се срещат границите на Виетнам, Лаос и Кампучия. Името на тамошното същество хитроу много напомня на едно лондонско летище.

През 50-те години в рая на наркотиците изчезва един селянин. След три години той се завръща чисто гол, мръсен и дългокос досущ като битниците отвъд океана. Оказва се, че бил отвлечен от хитроу и една женска го принудила да съжителства с нея на съпружески начала в пещера. След година дори им се родило отроче. Селянинът чистосърдечно си признал, че дамата добре се грижила за него и редовно го хранила с корени, риба и плодове. Той успял да избяга едва когато съпружеският контрол поотслабнал. Селяните, разбира се, не му повярвали и го накарали да ги заведе в пещерата, ала тя била опустошена от изоставената съпруга, а на входа намерили разкъсаното отроче…

Събирачите на корени

Навярно вече сте се досетили, че около повечето снежни човеци всъщност няма никаква мистерия. Историята започва доста отдавна, когато старият Хогбен избива неандерталците, защото се прехранват с корени и има опасност да му затрият някои много ценни растителни видове. Работата е там, че след космическия катаклизъм с Нищото, Хогбен създава Земята не за друго, а за да спаси най-изящните философски категории на Нищото като ги материализира в разни цветя, храсти и дървета. Да, ама най-вкусните от тях стават любима храна на ония гладници — неандерталците. Оттогава бащата на Хък толкова ги мрази, че дори създаде цяла армия от снежни човеци във Втората библиотека, качи я на скейбордове и я забърка в своите политически машинации.

Преди доста векове Хък случайно открива на различни места по света няколкостотин оцелели снежни човека (според дневника му повечето са потомци на някой си Енкиду, приятел на Гилгамеш) и решава да се погрижи за тях с надеждата да изкупи вината на баща си. Така снежните човеци оцеляват до днес и на някои от тях вече съм работодател.