Мистерии

Съмненията ми относно достоверността на дневника на Хък изобщо не са случайни. Те ми хрумнаха един ден, когато той подметна, че навремето често си е вадил хляба, като пресъздавал по памет загубени ръкописи. Истината обаче е, че намирането на „нови“ произведения от древни автори е било масово явление и доходен бизнес през Възраждането не само за Хък Хогбен. Най-често са фалшифицирани Ксенофонт и Плутарх, „откривани“ са поеми на Катул и речи на Цицерон. Някои фалшификати са толкова добри, та са били потребни почти сто години, за да се установи например, че от 16-те сатири на Ювенал, само 11 са истински.

На „преводи“ се радват и много романи. Може би най-знаменитият от тях е „Замъкът Отранто“, готически роман на загадките и ужасите, който Хорас Уолпол приписва на несъществуващия италианец Онуфрио Муралто. Не са малко и примерите, когато разни творби от неизвестни автори се приписват на знаменитости. Още приживе, пък и след смъртта на Уолтър Скот във Франция и Германия са публикувани множество „преводи“ на негови произведения („Замъците на Авалон“, „Хебридските изгнанници“ и т.н.), които той никога не е писал. В края на XX в. на книжния пазар в България подобно нещо често се случи с „произведения“ на Джеймс Хадли Чейс и Роджър Зелазни.

Литературните мистификации забавляват и талантливи писатели с утвърдено име в обществото. Шарл Монтескьо например „превежда от гръцки“ поемата „Книдският храм“. Българинът Иван Вазов с усмивка на уста пише своите „Японски силуети“, а неговият сънародник Пенчо Славейков изглежда съвсем сериозно създава „Островът на блажените“.

Все пак сред професионалните фалшификаторите през последното хилядолетие най-високо се котират не българските, а библейските текстове. В 1825 г. ерусалимският антиквар Шапиро иска един милион английски лири за един свитък — част от Петокнижието на Мойсей. Дълго време никой не се съмняваше, че тази находка е подправена, докато в средата на XX в. не бяха открити знаменитите свитъците от Кумранските пещери край Мъртво море.

Дали пък през XXI в. и „Веда Словена“ на Стефан Веркович няма да бъде реабилитирана? Но за нея ще стане дума по-нататък. А сега да видим как изглежда първата десятка на най-великите литературни мистификатори през последните три века според специалистите от Хогбен Фаундейшънс Криптозуолъджи Рисърч (като не броим Хък Хогбен и славянските му последователи, разбира се, за които специално ще стане дума по-нататък):

Песните на Осиан

Докато учи в Кралския колеж в Абърдийн, а по-късно и в Единбургския университет, на Джеймс Макферсън все още не му минава през ума да мистифицира творчеството си. А то не е малко. До 20-годишна възраст Макферсън е написал около 4000 стиха! Ала той е ужасно отчаян, защото някои литературни критици ги обявяват за „високопарни сплетни и глупости“.

Така Макферсън превежда някои свои творби на галски — езика, на който някога са говорели шотландските потомци на келтите, и ги пробутва за старинни оригинали. Любителите на шотландската история тутакси изпадат в неописуем възторг и молят Макферсън да преведе отделни откъси на английски, за да ги разберат по-добре! Скоро той написва първо на английски, а после и на галски нови 16 стихотворения, които представя за откъси от голяма поема.

Публикуването им в 1760 г. става истинска сензация. Почитателите на Макферсън правят подписка, събират пари и го провождат в планинските усои на Шотландия да открие нови още по-изискани образци от поезията на галски език.

След двегодишно усърдно „търсене“ Макферсън обявява, че е издирил изящна поема за живота на древен келтски крал, живял в III в., и я издава под заглавие „Фингал, древна епична поема в шест книги и някои други стихотворения, съчинени от Осиан, син на Фингал, и преведени от галски език“. Тогава в скептична Англия се появяват първите обвинения във фалшификация. Патриотично настроената шотландска публика обаче купува поемата като топъл хляб.

Макферсън се отнася с презрение към критиката и когато лондонските издатели го молят да представи оригиналния ръкопис на галски, той просто им изпраща нови произведения. Самочувствието му се дължи и на факта, че в поемата си той е вмъкнал няколко истински откъса от песни на Осеан, които наистина издирва и записва из шотландските острови.

В това време се появяват преводите на „Фингал“ на почти всички европейски езици и славата на Макферсън главоломно расте. Гьоте е толкова прехласнат по „Песните на Осиан“, че не само превежда част от тях, но ги споменава в своя „Вертер“, където те изместват от сърцето на героя му поемите на Омир! А шведският крал нарича своя наследник Оскар по името на сина на Осиан. Скоро из Европа буквално се пръкват хиляди малки Оскарчета и Малвини.

Цели 120 г. учени и издатели се опитват да докажат литературните мистификации на Макферсън. Организирани са специални експедиции, анкети и почти полицейски разследвания. Смята се, че споровете приключват в 1886–1887 г., когато в списание „Селтик Магазин“ резултатите се обобщават в четири обвинения:

Томас Чатъртън и отец Роули

На 24 август 1770 г. в една лондонска мансарда 17-годишен младеж накъсва купчина ръкописи и документи, налива си чаша вино, добавя конска доза отрова за мишки и изпива на екс дяволската смес. Така умира Томас Чатъртън — най-талантливият и най-нещастният от всички литературни мистификатори на света. А на пръв поглед животът му започва толкова обещаващо.

Най-великият английски поет след Шекспир (по думите на шекспироведа Малоун) се ражда три месеца след смъртта на баща си в бедно семейство — порок, който всяко общество рядко прощава. На 7-годишна възраст Томас се научава да чете и за три години поглъща стотици томове по история, богословие и философия с такава жар, че майка му направо се плаши.

На 11-годишна възраст той публикува първото си собствено стихотворение „На последното Богоявление“ и съучениците му зяпват със страхопочитание. Но вглъбеният Чатъртън не ги забелязва, а продължава да се рови в хранилището на църквата Сейнт Мери Редклиф и да попива мъдростта на старите книги. Именно там Чатъртън „намира“ около година по-късно и „Елиноур и Джуга“ — първия от цикъла старинни ръкописи, „подписани“ от отец Томас Роули — действителна личност, която е живяла през XV в. в Бристол.

Лондонските издатели са очаровани и скоро Томас Чатъртън успява да сътвори и да публикува (често без никакъв хонорар) десетки ръкописи от XV в., отличаващи се с изящна мелодичност и дълбока меланхолия. Той започва да снабдява с исторически съчинения и своя приятел, лекаря Уилям Барет, увлечен по миналото на Бристол. В суматохата Чатъртън успява да попълни и родословното дърво на тщеславния Хенри Бергам, като „намира“ една рицарска поема (естествено пак на „Роули“), където сред участниците в голям турнир се споменава и рицарят Джоан де Бергам. Писането си е писане, но щом младият Томас завършва училището, отново възниква въпросът с препитанието и той става чирак в адвокатската кантора на Джон Ламбърт. За съжаление там с него се отнасят като със слуга, но Чатъртън стиска зъби и продължава тайно да снабдява доктор Барет с „автентични“ материали от историята на Бристол, а лондонските издатели с творби на „Роули“. Накрая и самият той отива в Лондон.

В столицата мнозина (включително и Хък) се възхищават на бедното, но талантливо сираче, ала никой не му помага.47

В началото великият Хорас Уолпол, чийто „Замък Отранто“ също е чиста проба мистификация, се отзовава с възхита за поемите на „Роули“, но когато негови приятели му подшушват, че те са съвременни, той тутакси високомерно загърбва младия Томас. По това време издателите на Чатъртън, привърженици на вигите, изпадат в немилост и са напъхани в затвора. Хонорарите стават все по-малки и по-редки, а Чатъртън има лошия навик да купува с тях подаръци на майка си и на сестра си. И когато отказват да публикуват последната мистифицирана поема на „Роули“ Чатъртън посяга на живота си.

Доста време след смъртта му Колъридж, Уърдзуърт, Шели, Кийтс и Байрон преоткриват вече като автор Чатъртън и започват да се питат: дали, ако беше живял поне до 60 години, той нямаше да се извиси над Шекспир.

Алиса и кралица Виктория

Появата на компютрите през втората половина на ХХ в. внесе нова, свежа и твърде любопитна струя в разобличаването на литературните мистификации. В продължение на цели 11 години неколцина американски изследователи маниаци подлагаха на стилистичен анализ със специално написани за целта компютърни програми неизвестните дотогава дневници на английската кралица Виктория. И един ден хвърлиха бомбата:

Авторът на „Алиса в Страната на чудесата“ не е математикът Чарлс Доджсън, писал под псевдонима Луис Карол, а английската кралица Виктория! И за традиционалистите, които не вярват на компютрите, бе цитиран откъс от „секретните дневници на кралицата“: „Навярно мнозина ще зяпнат от изненада, когато узнаят, че зад Чарлс Доджсън и неговия литературен псевдоним стоях аз.“

И в края на ХХ в. вестниците и списанията бяха засипани със сензационни материали за дяволския сговор между кралицата и скромния математик, разказвач на приказки. Много скоро зад всеки от героите в Страната на чудесата бе открит член на кралското семейство и „Алиса…“ се оказа… тайната автобиография на кралица Виктория. Разбира се, чуха се и плахи гласове в защита на Чарлс Доджсън, доскорошния номинален притежател на псевдонима Луис Карол. Професорът от Оксфорд Самюъл Бътлър заяви, че цялата история му прилича на шегата, която си направи в края на XIX в. неговият велик съименник, английският писател Самюъл Бътлър, когато заяви, че не Омир е написал „Одисея“, а някаква древногръцка поетеса.

В края на краищата известна светлина върху отношенията между кралицата и Доджсън хвърли същият онзи американски компютър, който разбуни духовете. Щом му качиха по-усъвършенствана програма за стилистичен анализ, той взе високомерно да твърди, че по-големи претенции от кралица Виктория за авторство на „Алиса…“ могат да имат Чарлс Дикенс и… Шекспир.

Ха сега иди, че им вярвай на компютрите!

Константин Симонидис

През февруари 1853 г. в Британския музей се появява посетител от Гърция, който предлага древни ръкописи за продан. След като ги проучва внимателно, сър Фредерик Мадън ги обявява за фалшификати и отказва да ги купи. На другия ден Константин Симонидис донася други ръкописи. Този път Мадън ги признава за автентични и Британският музей се сдобива с нови експонати, които и до днес могат да се видят в неговата сбирка.

Отхвърлените ръкописи Симонидис предлага на страстния колекционер сър Томас Филипс, който не е толкова придирчив. Верен на принципа: купувай и съмнителната стока, за да не изтървеш нещо ценно, Филипс тутакси придобива и явните фалшификати. Най-голяма радост му доставят първите три книги от „Илиада“, написани на тънък пергамент с изящен почерк. Симонидис твърди, че е събирал ръкописите из атонските манастири, където живял през 1840 г. Проверката установява, че някои от придобитите от сър Филипс ръкописи съвпадат по автори и заглавия с ръкописите в Атон. Внимателното проучване на манастирските сбирки обаче показва, че част от техните ръкописи са подправени. Този факт снема от Симонидис вината, че той е фалшификаторът. Още повече, че гъркът притежава около 2500 ръкописа, съхранявани в няколко големи сандъка! Как се е сдобил с тях доскоро си оставаше мистерия, но за всеки е очевидно, че не е по силите на един човек да ги съчини. Дори и такива „машини“ за писане като Жорж Сименон, Барбара Картланд и Даниъл Стийл така и не достигнаха до заветните хиляда заглавия. Явно за целта човек трябва да живее поне колкото библейския Матусал. Но тъй като познавам един такъв тип, аз порових малко и ето какво открих.

Скоро след сделката с Британския музей става ясно, че гръцкият поет Рангавис още в 1851 г. публично обвинява Симонидис, че подправя древни ръкописи. И макар старата вражда между двамата да е публична тайна (гузен, негонен бяга!) Симонидис напуска Англия и отива в Париж. Там попада на френски граф, страстен колекционер на всичко, свързано с гръцкия поет Нон, живял през V в. И този път, както предвижда Хък, Симонидис допуска груба грешка. Той предлага на графа биография на Нон, написана от автор, живял цели 600 години преди Нон!

През юли 1855 г. Симонидис си навлича гнева на властите в Лайпциг, когато се опитва да продаде „Пастир“ и „История на Египет“. Оказва се, че първите три листа на „Пастир“ са взети от екземпляра, съхраняван в един атонски манастир, а останалите шест са копия. Когато сравняват копията с оригинала, става ясно, че този път няма фалшификация. „Историята на Египет“ от Ураний Александрийски обаче навлича големи неприятности на Симонидис, защото купувачът проф. Диндорф смята тутакси да я препродаде на пруския крал за два-три пъти по-голяма цена. Докато сделката още се уговаря Берлинската академия обявява ръкописа за фалшификат и Симонидис тутакси е арестуван. Съдът обаче не го намира за виновен, защото в края на краищата ръкописът на Ураний се оказва истински, а наличието на модерни мастила по някои ръкописи Симонидис оправдава с необходимостта да реставрира повредените текстове.

Следващата сензация гениалният любител на старинни ръкописи предизвиква през 1860 г. в Ливерпул. Тогава той открива сред колекцията от папируси на Джоузеф Мейър фрагменти от Евангелието от Матея, записано от дякон Николай по думите на самия Св. Матей петнадесет години след възнесението на Христос. Скоро Симонидис намира и други фрагменти от библейски текстове в папирусите, но никой не му вярва. Щом чуят името на Симонидис, специалистите в един глас се провикват: фалшификат! Обвиненията рухват едно след друго. Ръкописите не са написани с един почерк, както твърдят учените първоначално. А в Египет са намерени и други папируси от I в. Но само заради лошата слава на Симонидис и до ден днешен сбирката на Мейър така и не е получила безпристрастна оценка!

В 1862 г. Симонидис успява да си го върне на англичаните. Той прави за смях Тишендорф, който настоява, че е открил в Атон Синайски кодекс от IV в. Всъщност преписът е на Симонидис и е направен с намерение да бъде подарен на руския цар Николай I. Ала учените пак се заяждат и се напъват да докажат, че преписът на Симонидис е… оригинал.

След пет години един от най-големите авантюристи на XIX в. си отива от този свят, като пропуска шанса да стане вторият след Хък Хогбен най-велик познавач на древните ръкописи за всички времена. Може би, защото макар да е роден в православна Европа, все пак е простосмъртен.

Мериме, Пушкин, Ханка и другите

Литературните комплекси и користните подбуди не са единствените двигатели на литературните мистификации през XIX в. Любовта към родината и възвеличаването на народните корени също създава доста работа на критиците и изследователите. Когато например Проспер Мериме публикува сборника с романтични пиеси от името на измислената испанска актриса Клара Газул, все още всичко изглежда най-безобидно забавление. Окуражен от успеха на първата си мистификация обаче, той издава и стихосбирката „Гусла“ от несъществуващия сръбски поет И. Магланович. И първи на въдицата пак се хваща гениалният наивник Гьоте. Великият немски класик написва хвалебствена рецензия, а руският му колега Пушкин с патриотичен плам превежда 11 песни от „Гусла“ за собствения си цикъл „Песни на западните славяни“. Чак тогава Мериме се сконфузва и в писмо до С.А.Соболевски пише: „Предайте на Пушкин моите извинения. Чувствам се горд и в същото време се срамувам, че го подведох.“ Но Пушкин изобщо не се обижда, защото десет години преди това сам е „превел от латински“ собственото си стихотворение „На Лициния“, а в статията „Последният от роднините на Жана д’Арк“ с лека ръка вмъква писмо, уж писано от Волтер.

Изобщо фалшивите истории на разни народи са любимо поле на литературните мистификатори. Доста популярни сред читателите през XVIII и XIX в. стават умело мистифицираните „История на Формоза“ от Джордж Салменейзър, „История на Финикия“ от Фридрих Вагенфелд и „История на Римска Британия“ от Чарлс Джулиъс Бъртрам. Най-големите патриоти сред литературните мистификатори на всички времена обаче несъмнено са шотландецът Джеймс Макферсън и чехите Вацлав Ханка и Йозеф Линда.

В началото на XIX в. на практика не съществува история на чешка литература и по съвета на Хък Хогбен неговият приятел Вацлав Ханка решава да запълни този пропуск. Той написва поема и я скрива в църквата на град Кралев Двор. После я „намира“ и я публикува под името „Краледворски ръкопис“. В 1818 г. той великодушно предава „находката“ си в Чешкия музей в Прага и за награда тутакси е назначен за ръководител на литературния отдел в музея. По-късно Вацлав Ханка става професор и, докато е жив, никой не си и помисля да разобличи фалшификацията. Нещо повече! Той се сдобива с достойни последователи.

Според специалистите от Хогбен Фаундейшънс Криптозуолъджи Рисърч ето как изглежда първата десятка на най-прочутите творби с патриотичен привкус в световната литература, за които има съмнение или твърдо е доказано, че са мистификация:

Веда Словена

Сто години след като Макферсън публикува Песните на Осиан, в Белград излиза един сборник, който мнозина тутакси обявяват за негов аналог.

Така започва древната българска песен за „Орфеова женитба со керка на Арапска крале“, открита и обнародвана в 1867 г. от Стефан Веркович — сръбски и български археолог, както той сам се нарича. За нея Веркович получава златен медал на Първата всеруска етнографска изложба в Москва и в същото време разпалва най-яростния литературен спор на Балканите през XIX в., който се прехвърли чак в XXI в. та и до днес не е стихнал.

Нещастието на Веркович е в това, че той се захваща да събира песните във време, когато в Европа все още не са стихнали споровете около мистификациите на Макферсън и Ханка. Повечето западноевропейски учени са предубедени и мнозина с лека ръка отхвърлят, без да са чели (!), не само песента за Орфей, но и публикуваната в Белград през 1874 г. първа книга на сборника „Веда Словена“. Всеки критик високомерно смята за достатъчно да цитира съмненията на предшественика си, без някой сериозно да анализира текстовете. За жалост обвиненията срещу Веркович са подкрепени и от именити българи като Иван Вазов, Пенчо Славейков, Иван Шишманов и Михаил Арнаудов.

Любопитно е обаче, че гледните точки са различни. Западноевропейските учени изобщо не схващат тънкия нюанс, че Веркович е изпратен от сръбското правителство да намери доказателства за славянския произход на населението в Македония като отпор на турските и гръцките домогвания, а със събраните песни той доказва, че това население е… българско. И докато на западняците донякъде им е простено, че не могат да се оправят с вечните крамоли между южните славяни, вместо да запеят дитирамби за Веркович, мнозина българи просто емоционално не искат да приемат, че един босненски сърбо-хърватин може ще извади на бял свят толкова сериозното доказателство за етническия произход на населението в Македония.

Несъмнено обаче и самият Веркович има вина за отношението към „Веда Словена“. Той не само си позволява да нанася поправки в оригиналните текстове на песните, събрани от крушовския учител Иван Гологанов, но и силно повлиян от Раковски, постоянно се опитва да изтъкне на преден план древния „сканскритски“ корен на българите, с което на практика измества темата на дискусиите. Заради тези стремления на Веркович някои учени с основание го набеждават в лековерие и наивност. И те насочват гнева си срещу „главния мистификатор“ — бедния даскал Иван Гологанов. Главите ми обаче не го побират как такъв мастит учен като проф. Михаил Арнаудов например, не си дава сметка, че ако грамотният, но лишен от някакъв свръхталант учител Гологанов наистина сам е съчинил тези триста и няколко хиляди(!) стиха, включени в двата тома на „Веда Словена“, той би трябвало да бъде обявен за втория епически поет на всички времена след Омир! При това втори само хронологично, а не по мащабност на начинанието!

Последната дискусия през 80-те години на ХХ в., предизвикана от покойния приятел на Хък Тодор Ризников, направо помете много от „доказателствата“ за мистификациите на Веркович и Гологанов, но бе задушена по политически причини от комунистическото правителство в България. Така необходимата за академичните учени вековна дистанция от появата на „Веда Словена“ отдавна е преодоляна. И е крайно време наука да се отърси от пристрастията си. Особено като се има предвид, че Хък явно няма пръст в тази „мистификация“.