Митична бъркотия

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА:

Едва не ги изтървах. Имайте предвид, че не се движех бавно. Просто наистина бяха под пара.

— Здрасти, момчета! — обадих се точно в мига, когато Ад-вокат вдигаше юмрук, за да потропа на вратата на съблекалнята. — И вие ли се каните да поздравите победителите?

Три чифта очи се втренчиха насреща ми, след като моите „приятели“ се извърнаха към мен.

— Ще ги поздравим! — сопна се Гуидо. — Ще им дам аз едни поздравления…

— Чакай малко — прекъсна го Ад-вокат. — Какво искаш да кажеш с това „И вие ли“?

— Аз поне затуй съм тук. Току-що спечелих доста от последната среща.

— Колко доста?

— Ами доста за мен — уточних. — Имам да взимам петдесет жълтици.

— Петдесет — изсумтя Гуидо. — А да си наясно ние колко загубихме от това фиаско?

— Как загубихте? — намръщих се. — Не знаехте ли, че фаворити са червените?

— Разбира се, че знаехме — озъби ми се Ад-вокат. — Ето защо си правехме сметка да извъртим удар-трепач, щом клекнат.

— Но какво ви накара да си мислите, че те ще… Ох! Същото ли имахте предвид, когато казахте, че ще се заемете с хазарта?

— Точно така. Очакваше се червеният отбор да легне грациозно в третия рунд. Платихме им достатъчно… всъщност повече от достатъчно.

Дотолкова ми звучеше като Гримбъл, че не се удържах и пуснах плоска шегичка:

— Като съдя по резултата, ми се струва, че сте им платили малко по-малко от достатъчно.

— Изобщо не е смешно. Сега вместо да си погасим загубите, се натресохме с още едно солидно число, което ще трябва да обясняваме на Големите момчета.

— О, хайде, Ад-вокат — усмихнах се. — Колко може да струва купуването на някой мач?

— Не е много — призна той. — Само че ако пресметнеш и инвестиционната сума, която току-що изгубихме, става вече…

— Инвестиционната сума?

— Има предвид залога — подсказа ми Гуидо.

— Ох. Добре, де, предполагам, че това си е рискът, когато се опитваш да направиш удар-трепач.

По лицето на Ад-вокат пробягна зла усмивка.

— О, трепача ей сега ще го организираме — рече той. — Време е аборигените от тоя Пазар да научат какво означава да попречиш на плановете на Сгандия.

И с тези думи кимна към Гуидо, който отвори вратата на съблекалнята.

Четиримата борци ползваха обща съблекалня и когато ние се намъкнахме вътре един след друг, ни погледнаха очаквателно.

Няма грешка, казах „ние“. Аз се повлякох в края на процесията и комай никой не се възпротиви.

— Нещо да забравихте там отвън, клоуни такива? — подхвърли им Ад-вокат наместо „Добър ден“. — Като например кой трябваше да спечели?

Членовете на двата тима се спогледаха. Сетне по-малкият от червените сви рамене:

— Голяма работа. Променихме решението си.

— Да — подпя му неговият съотборник. — Решихме, че ще бъде зле за имиджа ни да загубим… особено пък от тези застреляни тутманици.

Това накара белия отбор да скочи като ужилен.

— Застреляни тутманици?! — ревна единият от тях. — Просто ни изненадахте. На нас ни казаха до третия рунд да не се напъваме.

— Ако имаше как да се напъвате по-малко, щяхте да заспите. От вас се очаква да се борите, не да танцувате.

Ад-вокат пристъпи помежду им.

— Значи всички признавате, че сте разбрали първоначалните си инструкции?

— Хей, я ни остави на мира, а? Ще си получиш вонящите мангизи обратно, така че к’во те засяга?

— Даже и да ни ги изплатите изцяло — подхвана кротко Ад-вокат, — все още остават парите, които загубихме, като заложихме на вашия екип. Предполагам, че никой от вас не е финансово независим?

— О, естествено — разсмя се единият от червените. — Това го вършим само за кеф.

— Едва ли е точно тъй. Гуидо, Нунцио, вижте какво ще предприемете, за да си разчистим сметките с тези джентълмени. И не бързайте. Искам да го почувстват, разбирате ли?

— Не знам, шефе — намръщи се Гуидо. — Те са ужасно малки. Не вярвам, че ще успеем да продължим дълго време.

— Добре, де, направете каквото можете. Скийв? Би ли дошъл с мен отвън? Не смятам, че ще пожелаеш да гледаш туй.

Беше по-прав, отколкото си мислеше. Макар последните години да бях минал през някои доста напечени и груби моменти, това не означава, че съм им се наслаждавал — та дори и като зрител.

Вратата зад гърба ни още не се беше затворила, а оттам се ливна поредица от глухи удари и трясъци.

— Казах им да не бързат — натърти Ад-вокат, като се начумери при настъпилата тишина. — Хм, както и да е, предполагам…

Изведнъж съблекалнята се отвори и на прага й се показа един от белия отбор.

— Ако са ти останали още няколко урока, ти предлагам да ни ги пратиш вътре. Тия двамата не ни научиха кой знае на какво.

И пак хлопна вратата, но не преди да зърнем двойката телохранители, проснати в безсъзнание на пода. Е, на пода всъщност бе Гуидо. Нунцио по-скоро стоеше като побит на глава в ъгъла.

— Корави дребосъци — забелязах нехайно. — Сигурно е заради четирите ръце. Мислиш ли, че ще съумееш да им намериш работа на Сгандия?

Ад-вокат бе видимо потресен, ала бързо се възстанови.

— Значи искат груба игра. К’во пък, мен това чудесно ме устройва.

— Нали не се каниш да влезеш вътре сам? — запитах го, искрено загрижен.

Той ми се отплати с изпепеляващ поглед.

— Няма начин.

После пъхна пръсти в устата си и силно свирна. Най-малкото така изглеждаше. Аз лично не чух нищо.

Преди да успея да се осведомя какво прави, гръмотевичен тропот оповести пристигането на две дузини сгандийски подкрепления.

Хитър номер. Предполагам, че свиркането е било прекалено високо, за да го възприема… или прекалено ниско.

— Пребиха Гуидо и Нунцио — викна Ад-вокат още преди неговите буци да спрат на място. — Хайде да им покажем кой управлява тук. След мен!

И като отвори рязко вратата, той се хвърли в съблекалнята, следван по петите от глутницата.

Не съм сигурен дали Ад-вокат някога по-рано наистина е участвал в сбиване, да не говорим пък да е водил група в боя. Сигурен съм обаче, че никога повече не е опитвал.

Писъците на болка и страдание, които се понесоха оттам, ме принудиха да предприема някои действия. Отдалечих се малко по̀ към залата и зачаках. Оказа се, че предпазливостта ми е била ненужна. Не рухнаха нито стените, нито таванът, нито пък самата сграда. Е, паднаха няколко къса гипсова мазилка и по едно време някой проби дупка в стената… с глава.

Помислих си, че ако любителите на тупаниците от арената действително са искали да видят спектакъл, който си струва парите, е трябвало да дойдат долу. Допълнителният размисъл обаче ме накара да реша, че е по-добре, дето не са дошли. И бездруго в съблекалнята се бяха натъпкали предостатъчно същества… а туй си беше основание, не по-лошо от което и да било, да си стоя в коридора.

Накрая звуците от битката замряха, оставяйки единствено зловеща тишина. Напомних си, че бях имал пълна увереност в това какъв ще е изходът. Понеже тишината продължаваше, намерих за необходимо да си го напомня още няколко пъти.

Най-после вратата се отвори и четиримата двуанци излязоха навън, като се смееха и приказваха помежду си.

— Браво, бе — обадих се. — Няма защо да бързате. Аз мога да се тревожа тук и цял ден.

Единият от белия отбор се затича към мен, прегърна ме и ме целуна.

— Съжалявам, хубавецо. Толкова се забавлявахме, че те забравихме.

— Ммм… преди да ме целунеш пак, не можеш ли да сториш нещо с маскировката?

— Оп-па-а, извинявай.

По-високият от червените затвори очи и двуанците изчезнаха. На тяхно място се появиха Аахз, Гюс, Тананда и Дружан. Ето защо не се безпокоях… чак в такава степен.

— Добра работа, Гюс — кимнах насърчително. — Но все още си мисля, че бих съумял и сам да се справя с вашата маскировка.

— А да ти се е случвало да видиш някой от Дву? — хвърли в лицето ми Аахз.

— Ами-и… не.

— Господин Гюс пък е виждал. Ето защо той се зае с тази операция. Край на дискусията.

— Имах една секретарка на име Етийл — обясни гаргойлът, пренебрегвайки нареждането на Аахз. — Беше голяма любителка на борцовия свят.

— Секретарка? — примигнах.

— Ами да, нима не си чувал за Двупръстата машинописка?

— Стига! — настойчиво каза первектът, като вдигна ръка. — Аз гласувам да се върнем в „Златният полумесец“ за малко празненство. Мисля, че за една вечер достатъчно попречихме на сганта.

— Аха — захили се Тананда. — Това ще ги научи да си подбират противници по ръста.

— Но вие сте на техния ръст — начумерих се.

— Знам — намигна ми тя. — Точно там е номерът.

— Слушай, Аахз, наистина ли си сигурен? — намеси се Дружан. — Разбирам, че ги сдрусахме яко, ама дали ще им държи влага до сутринта?

— Ако са късметлии — усмихна се широко моят ментор. — Не забравяй, че щом се свестят, ще трябва да докладват на своите началници.

— Смяташ ли, че ще се опитат да си наваксат загубите с още някой удар в хазарта? — запитах.

— Надявам се — отвърна Аахз и усмивката му стана доста по-широка. — Следващото голямо хазартно събитие, което се задава в дневния ред, са надбягванията с еднорози, а с тях лесно ще се справим.

— Батъркъп ли имаш предвид? Не можеш да го вкараш в състезанията. Той е боен еднорог.

— Знам. Помисли си за това.