Митична бъркотия

ГЛАВА ШЕСТА

Отдавна бях решил, че основното изискване спрямо Негово величество и дубльорите му е имунитетът към скуката. След като вече описах колко наистина досадно е изпълняването на така наречените „държавни задължения“, мога да добавя единствено, че чакането те да бъдат изпълнени е далеч по-лошо.

Аз определено не се бях затърчал да посрещам бъдещата невяста на краля, още по-малко пък да се женя за нея. Щом обаче плъзна вестта, че пристигането й щяло да се забави цял ден, и тъй като постепенно денят премина в късно следобедно очакване на нейното посещение в „ранното утро“, се усетих, че ми се ще най-сетне да дойде, за да можем да й окажем почестите и да приключим.

Цялата друга кралска дейност бе напълно преустановена — опит да се подчертае колко важно е за Посилтум да посрещне своята бъдеща кралица. Когато гражданите покриха улицата с цветя и се подредиха в три редици, надявайки се да зърнат новата знаменитост, си помислих, че това едва ли е било необходимо. Очакването сякаш не снижаваше духа им, макар че злаковете вехнеха, но само колкото да бъдат периодично подменяни от жадни за работа ръце. Ако не друго, такова посрещане щеше да нанесе за някое време сериозни щети на посилтумската реколта от цветя. Разбира се, то можеше да нанесе щети и на всичките ни реколти, понеже улиците оставаха все тъй натъпкани с празнуващи люде, които — пръснеше ли се слух за ново отлагане — не даваха и най-малък знак, че ще се върнат на нивите или в занаятчийските си дюкяни.

— Не могат ли гражданите да правят нещо по-добро с времето си, отколкото да стоят така и да се замерят едни други с цветя? — изръмжах аз, като се отвърнах от прозореца. — Все някой би трябвало да пази кралството, докато трае всичката тази дивотия.

Както винаги, Джей Ар Гримбъл пое на гърба си задачата да ме успокои.

— Ваше величество просто се тревожи за наближаващото посрещане. Вярвам, че неговата мъдрост няма да позволи на гнева му да се изсипе върху лоялните му поданици.

— Когато тя пресече границата, ме увериха, че щяла да бъде тук днес сутринта. Сутринта! Да си виждал някога слънцето да залязва сутрин?

— Несъмнено е била забавена поради състоянието на пътната мрежа — предположи Злабрадва. — И по-рано съм казвал на Ваше величество, че пътищата ни отдавна плачат за ремонт. В сегашния си вид те затрудняват минаването на пътуващите… и евентуално на войската, ако нашата прекрасна земя бъде нападната.

Гримбъл оголи зъби:

— И Негово величество винаги се е съгласявал с мен, че поправянето на пътищата в този момент ще излезе прекалено скъпо… освен ако генералът не пожелае значително да намали големината на своята армия, така че да можем да използваме спестените заплати, за да платим за труда по ремонта.

Злабрадва стана пурпурен.

— Намали големината на войската и скоро ще изгубиш това съкровище, което толкова грижливо пазиш, Гримбъл.

— Достатъчно, господа — рекох аз, като им махнах с ръка да млъкнат. — Както и двамата се изразихте, тази тема вече многократно сме я обсъждали.

Беше решено, че вместо кралят на Посилтум да седи и да нервничи пред очите на цялото население, е по-добре да се поти насаме със своите съветници, докато невястата му пристигне наистина. Кралски имидж и разни такива. За нещастие това означаваше, че още от сутринта се бях затворил в една малка стая заедно с Джей Ар Гримбъл и Хю Злабрадва за компания. Постоянното им дърляне и заяждане се оказа достатъчно да превърне и бездруго съмнителното ми настроение в нещо рекордно лошо.

— Е, както чакаме, може би всеки от вас ще сподели своето мнение за бъдещата ми невяста и нейното кралство?

— Но, Ваше величество, това вече сме го правили много пъти.

— Хубаво, де, ще го направим пак. Нали се предполага, че вие сте ми съветници? Хайде, съветвайте ме. Генерал Злабрадва, защо не започнеш ти?

Злабрадва сви рамене.

— От последния ни разговор насам положението не се е променило съществено. Затънтия е малко кралство, съвсем мъничко — не наброява даже и хиляда жители. Те имат претенции върху цялата Затънтска планинска верига, от която държавата е получила името си и която съставлява основната част от военната им защита. Никой не оспорва претенциите им, най-вече защото планините са коварни и тъй като няма никаква или почти никаква причина да се влиза там. Поне деветдесет и пет процента от тяхното население е съсредоточено в единствената долина. Нямат редовна войска, а по-скоро милиция и тя напълно им върши работа, понеже към къщите водят не повече от пет прохода, където едно дете с купчина камъни може да задържи цяла армия… а камъни имат в изобилие. Най-уязвимото им място е прехраната. Теренът е такъв, че не са в състояние да задоволяват малобройното си население, и тъй като все още са скарани с кралството от другия край на долината, което първоначално я е владеело, са принудени да купуват всичката си храна от нас… на цени, които дори един щедър човек би нарекъл безбожни.

— Търсене и предлагане — каза Гримбъл със зъбеста усмивка.

— Почакай малко, генерале — прекъснах ги аз. — Ако разбирам добре, Затънтия не представлява военна заплаха за нас поради големината си. По-скоро тя пази нашия фланг срещу нападение откъм проходите. Така ли е?

— Правилно.

— С което тя вече и без това се е заела.

— Също правилно.

Видях пролуката и се втурнах в нея.

— Ние не можем да ги нападнем, но от думите ти личи, че те не разполагат с нищо, което да желаем. Тогава защо се главоболим с този брак… съюз?

Генералът многозначително погледна Гримбъл.

— Защото макар Затънтия да е малобройна и неплодородна, тя е разположена върху най-голямото находище от скъпоценен метал на континента — поясни канцлерът на хазната.

— Скъпоценен ме… Ох! Искаш да кажеш, злато.

— Именно. Чрез тоя съюз Посилтум ще стане най-богатото кралство.

— Това не ми се вижда достатъчна причина да се оженя — измърморих.

— Възгледите на Ваше величество по темата са ни добре известни — кимна Джей Ар Гримбъл. — Вие ги изразявахте надълго и нашироко всеки път, щом се зачекваше въпросът относно възможността за този брак. Много съм щастлив, че когато гражданите на Посилтум заплашиха да въстанат, ако не приемете предложението за годеж, вие най-накрая дадохте съгласието си.

— Хм, това се случи, след като ти разпространи слуха, че подобен съюз значително ще намали данъците, Гримбъл — намръщи се Злабрадва.

— Казах, че е възможно да намали данъците — невинно го поправи канцлерът. — Какво да сторя, когато простият народ си вади прибързани заключения?

Сега, след като имах по-ясна представа за положението, може би щях да развия симпатия към затруднението на краля, ако той наместо себе си не беше вкарал мен в него.

— Достатъчно за Затънтия. По-добре ми доверете какво мислите за моята бъдеща невяста.

Последва краткотрайно неловко мълчание.

— Затънтия няма монархия — подхвана внимателно Гримбъл. — Искам да кажа, до неотдавна. Тя беше по-скоро племенна държава, където управлява най-силният. Когато обаче умря последният крал, неговата дъщеря Бучиниша някак си успя да се наложи и запази трона, като с това създаде нещо от рода на кралска династия. Как точно го е постигнала, не е ясно.

— Някои говорят, че преди смъртта на баща си тя е съумяла да спечели… лоялността на всички годни бойци в кралството и по такъв начин е предотвратила оспорването на нейните претенции — обясни Злабрадва.

Вдигнах възпиращо ръка.

— Господа, туй, което ми казвате, са факти. Аз ви помолих за вашето мнение.

Този път последва дълго неловко мълчание.

— Толкова ли е хубаво, а? — направих гримаса аз.

— Ваше величество трябва да има предвид — запротестира Гримбъл, — че иска от нас да изразим скритите си чувства към една жена, която скоро ще бъде наша кралица.

— Не и преди женитбата — изръмжах. — В тоя момент вашият господар съм аз. Разбрахте ли накъде бия?

Те разбраха и с мъка преглътнаха.

— Идват ми наум думите „коравосърдечна“ и „безжалостна“ — рече генералът — и това е впечатлението на човек, изградил кариера от касапницата на войната.

— Аз съм сигурен, че слуховете, дето тя е убила баща си, за да установи контрол над кралството, са преувеличени — възрази неуверено Джей Ар Гримбъл.

— … Но ще бъде добре Ваше величество да настоява за отделни спални помещения и дори тогава да спи леко… и въоръжен — твърдо заключи Злабрадва.

— С отделните спални не би трябвало да срещнете трудност — ухили се Гримбъл. — Говори се, че кралица Бучиниша имала морал на улична котка.

— Страхотно — въздъхнах аз.

Канцлерът ме дари с бащинска усмивка.

— О, без съмнение цял Посилтум, включително и аз, се възхищаваме на Ваше величество заради жертвите, които той е готов да направи за своя народ.

Белята беше, че единствено аз знаех кого е готов да жертва кралят!

През притворените си клепачи наблюдавах усмивката на Гримбъл и отчаяно търсех в моя мозък нещо, което да прекъсне самодоволната му наслада от положението. И изведнъж открих.

— Смятах да попитам дали някой от вас двамата е информиран за настоящото местонахождение на нашия дворцов магьосник?

Усмивката на Джей Ар изчезна като вода в нагорещена тенджерка.

— Той… замина, Ваше величество.

— Какво? Пак ли за някое от неговите лудешки приключения?

Канцлерът отведе поглед встрани.

— Не, исках да кажа, че си е… заминал. Подаде си оставката и напусна.

— На кого си подаде оставката? — притиснах го аз. — На чия отговорност е зарязал поста си по време на този най-черен за мен час?

— Ахх… на моя, Ваше величество.

— Какво беше това, Гримбъл? Нещо не те чух съвсем добре.

— На моя. Заявих му, че може да си върви.

Сега пазителят на хазната видимо се потеше, което напълно ме устройваше. Всъщност в ума ми започна да се оформя една идея.

— Хм… доколкото те познавам, лорд канцлере, подозирам, че зад внезапното заминаване на Великия Скийв се крият пари.

— В известен смисъл — зашикалкави Гримбъл — би могло и така да се каже.

— Е, няма да стане — твърдо настоях аз. — Искам той да се върне… и то преди този проклет брак. Нещо повече, тъй като ти си одобрил заминаването му, ще те държа лично отговорен за неговото завръщане.

— Н-но, Ваше величество! Аз не зная откъде да започна да го търся. В тоя момент той може да се намира навсякъде.

— Не смятам, че е отишъл далеч — с небрежен тон подхвърли Злабрадва. — Драконът и еднорогът му са все още в дворцовата конюшня.

— Там ли са? — примигна Джей Ар.

— Да — усмихна се генералът, — както и ти би могъл да знаеш, ако изобщо някога подаваше нос извън кантората си.

— Слушай, Гримбъл — рекох. — За човек с твоите възможности задачата, която ти поставих, би следвало да е лесна. Сега заминавай. Колкото по-дълго се бавиш тук, толкова повече време ще ти трябва да намериш нашия своенравен магьосник.

Канцлерът понечи да каже нещо, но сетне сви рамене и тръгна към вратата.

— О, Гримбъл — повиках го. — Едно обстоятелство, което се налага да имаш предвид. Чух слух, че напоследък Великия Скийв понякога се преобразявал като мен за някоя лудория. Не ми е приятно хайманата да се перчи нейде с кралските черти на лицето. Тази пикантна новина би трябвало да ти помогне да го откриеш.

— Благодаря ви, Ваше величество — кисело отвърна канцлерът, на когото бе напомнено за способностите на предполагаемата му плячка да променя формата си.

Не бях сигурен, ала ми се стори, че Хю Злабрадва сподави някъде в дълбините на брадата си едно изсмиване, когато неговият съперник пое с тежки стъпки навън.

— Ами ти, генерале? Мислиш ли, че твоите хора могат да помогнат да се разпространи вестта, че сам кралят призовава Великия Скийв?

— Това няма да е необходимо, Ваше величество.

С внезапна сериозност той се приближи до мен, сложи длан на рамото ми и се взря в очите ми.

— Лорд магьоснико — рече, — кралят би искал да те види.