Митична бъркотия

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА:

Представителите на търговците от Пазара не изглеждаха щастливи, но пък деволите никога не преливат от щастие, когато се разделят с парите си.

— Благодаря ви, господа — просия Аахз, потривайки радостно длани над внушителната купчина злато на масата.

— Сигурни ли сте, че сгандийците са си отишли? — запита главният говорител, като поглеждаше опечален към жълтия метал.

— Определено. Ние съкрушихме тяхното царство на терора и ги изритахме оттук.

Деволът кимна.

— Хубаво. Е, щом това е уредено, вече ще си ходим.

— … Разбира се — прозина се Аахз, — не виждам никаква гаранция, че утре няма да се върнат.

Последното накара делегацията да замръзне на място.

— Какво? Но ти каза…

— Погледнете истината в очите, господа. В този момент единственото нещо между Сгандия и Пазара е Великия Скийв, а когато той си отиде…

Деволите се спогледаха.

— Очаквам, че ще размислиш дали да не останеш — подхвърли единият с надежда в гласа. Възнаградих го с бащинска усмивка.

— Бих искал, ама нали знаете как е? Разноските са големи и аз трябва да съм непрекъснато в движение, за да си припечелвам хляба.

— Но при твоята репутация клиентите сами ще те търсят. На теб всъщност ти е необходимо постоянно местожителство, така че да могат да те намират.

— Напълно вярно — усмихна се Аахз. — Нека си го кажем откровено, защо да ви даваме безплатно онова, за което други измерения са готови да плащат? Мисля, че ако има някой, дето да го разбира, това сте вие, деволите.

— Сега вече стигнахме до същината на въпроса — въздъхна главният говорител и придърпа близкия стол към себе си. — Добре. Колко?

— Колко? — повтори досущ като ехо Аахз.

— Не ми излизай с този номер — отсече деволът. — У един перверт невинността изглежда смешно. Просто ни кажи какъв хонорар ще е нужен, та да задържим Великия Скийв на Пазара като магьосник резидент.

Аахз ми намигна и рече:

— Аз съм уверен, че ще намерите хонорара му за разумен. Е, разумен, когато се поразмислите какво получавате срещу парите си. Естествено числото, което имам наум, се отнася само за това той да направи Пазара своя оперативна база. Ако се появи някакъв специфичен проблем, ще трябва да преговаряме отделно.

— Разбира се — трепна като ужилен деволът.

Облегнах се назад, за да изчакам търпеливо. Щеше да отнеме известно време, обаче бях сигурен в крайния резултат. Освен туй си знаех, че какъвто и хонорар да е имал предвид Аахз отначало, той го е удвоил, когато говорителят на търговците направи гафа с „перверта“. Като первект Аахз е много чувствителен към това как го наричат… а този път нямах намерение да споря с него.

— Страшно съм доволен! — ликуваше скромно моят ментор. — Не само че получаваме твърда заплата и от Сгандия, и от деволите, но и не се налага да вършим нещо, за да я изработваме! Това е по-добро дори от уговорката, дето имахме в Посилтум.

— Блага сделка, Аахз.

— А какво ще кажеш за тази резиденция? От нея до колибата, която вие с Гаркин наричахте къща, когато за пръв път се срещнахме, е колкото от небето до земята.

Двамата с люспестия разглеждахме нашия нов дом, осигурен ни благодарение на една допълнителна клауза в договора с търговците от Пазара. Беше огромен и направо съперничеше по размери на кралския дворец в Посилтум. Най-интересното бе, че отвън изглеждаше не по-голям от някое най-обикновено дюкянче на Дева.

— Разбира се, настояването за пожизнена отстъпка за всичко на тоя Пазар беше гениална идея, ако мога сам да го кажа.

— Да, Аахз. Гениална.

Моят учител престана да ликува и да се самовъзхвалява, за да ме погледне озадачено.

— Скийв, да не би нещо да те безпокои? Виждаш ми се леко потиснат.

— Нищо няма.

— Хайде, изплюй камъчето — настоя той. — Сега би трябвало да си на седмото небе, а не като че гемиите ти са потънали, все едно си чул, че твоят дракон е пипнал смъртоносна болест, и тем подобни.

— Ами има едно-две нещица — признах с неохота. — Първо, някакво лошо предчувствие за сделките, които ти току-що сключи.

— Я почакай — намръщи се Аахз. — Преди да се захванем с търговците, обсъдихме всички подробности и ти рече, че двойната игра не те смущава.

— Наистина не ме смущава. Ако не друго, радвам се да видя, че за разнообразие и на Сгандия, и на деволите им се връща малко със собствените им номера.

— Тогава какво не е наред? Аз ти издействах всичко, за което успях да се сетя!

— Точно това не е наред.

Моят ментор рязко тръсна глава, сякаш да проясни погледа си.

— Трябва да си призная, че този път аз не разбирам ти к’во ми казваш. Можеш ли да го повториш пак, но по-бавничко?

— Стига бе, Аахз. Знаеш за какво става дума. Ти ми издейства повече пари, отколкото бих съумял да изхарча за цял живот, прекрасна къща… и то, имай предвид, не къде да е, ами на самия Пазар… стабилна работа всеки път, когато я поискам… Накратко казано, всичко, което ми е нужно не само да оцелея, а да процъфтявам. Всичко.

— Е, и?

— Питам се да не би да ме подреждаш така, за да можеш да си тръгнеш? Заради туй ли е цялата тази история?

Тайно се надявах, че первектът ще ми се изсмее в лицето, че ставам глупав. Вместо това той погледна встрани и потъна в мълчание.

— Хубаво, де, мислех си по въпроса — произнесе най-накрая. — Напоследък се справяш много добре и както казваш, тая последна сделка ще те осигури да не гладуваш. Истината е, че ти нямаш повече нужда от мен.

— Но, Аахз!

— Никакво „Но, Аахз“! В момента не върша нищо друго, освен да повтарям онова, което ти ми наблъска в ушите в началото на тази лудория: ти нямаш нужда от мен. Аз доста поразмишлявах. Прав си. Реших, че винаги си желал да го чуеш от моите уста.

— Може би не ми се ще да съм прав — рекох жално. — Може би искам наистина да се нуждаех повече от теб и нещата да могат да продължат вечно — така, както бяха по-рано.

— В това се състои по-голямата част от порастването, момче — въздъхна Аахз. — Да се изправяме пред действителността, независимо дали ни се иска, или не. Ти го правиш и аз си дадох сметка, че е време и аз да го направя. Ето защо смятам да остана тук.

— Обаче на теб не ти се налага да… Какво?

Лицето на моя ментор се разля в една от неговите широки усмивки.

— В този случай действителността, пред която съм изправен, е, че — независимо дали се нуждаеш от мен, или не — откак те взех за чирак, съм се забавлявал повече, отколкото за столетия наред. Не съм сигурен какво точно ще ти се случи следващия път, но не бих го пропуснал и заради цялото злато на Дева.

— Това е страхотно!

— … Разбира се, все още има много неща, на които мога да те науча, също както има много неща, които аз пък трябва да науча от теб.

— От мен? — примигнах.

— Аха. От известно време, момче, Аахз се учи от теб. Просто никога досега не съм бил способен да си го призная. Твоят маниер да се държиш с хората ти извоюва уважение дори от страна на онези, дето не те обичат. Аз невинаги успявам да го постигна. Доста народ се бои от мене, ала не чак толкова ме уважават. Ето защо изучавам твоите методи и съм напълно решен да продължа да го правя.

— Това е… м-м-м… Интересно, Аахз. Но защо се накани да ми го кажеш точно днес?

— Защото ако остана, ще бъде само при едно условие: да се събудиш и да възприемеш факта, че в нашите взаимоотношения ти си равностоен партньор. Край на всички тези „чирашки“ дивотии. Започват много да ми действат на нервите.

— Леле, Аахз… Аз…

— Уговорено?

— Уговорено.

Стиснахме си тържествено ръцете и в същия миг се сетих, че когато за пръв път ме прие за чирак, той ми отказа тоя простичък акт. Равностоен партньор. Уау!

— А сега кое е другото?

— М-м-м… извинявай?

— Ако си спомням добре, ти каза, че има едно-две неща, които те безпокоят. Кое е второто?

— Ами… тази къща.

— Че какво й е на къщата? — избухна Аахз, изпадайки с лекота в старите си маниери. — В нея ще се намери достатъчно място за нас и за нашите приятели, и за твоите телохранители, когато се появят, и за Батъркъп и Глийп… и за всеки друг, който мине насам.

— Вярно е.

— И нещо повече, получихме я безплатно. Беше добра сделка.

— Я го кажи пак, Аахз.

— Казах: „Беше добра…“ Ох.

— С деволите, нали?

— О-о, хайде сега, Скийв. Това си е просто една къща. Какво може да не е наред?

— Ще използвам твоята фраза: „Умът ми не го побира.“ Опитах се да схвана къде е уловката и ми се ще да провериш дали съм подбрал правилно фактите и дали логиката ми е точна.

— Давай.

— Така-а. Деволите са експерти по пътуване между измеренията. Ако добре съм разбрал, те се изхитряват да имат тези „по-големи отвътре, отколкото отвън“ къщи, като заемат мъничко от пространството на различни светове. Тоест ако номерираме измеренията и Дева е номер едно, нашата врата се намира в измерение едно, а останалата част от дома ни се помещава в измерение едно, точка четири или нещо подобно.

— Виж, туй не ми дойде наум — призна си Аахз. — Господа деволите и зъб не обелват по тоя въпрос. Иначе има смисъл. Трудно можеш да се правиш на обеднял собственик на магазин с такава къща току зад рамото ти. Напънех ли се повечко, щях да се сетя, че на всеки девол му е нужно тайно местенце, където да крие богатството си.

— Тъй че на нас на практика са ни дали собствено измерение — продължих аз. — Едно никъде неописано измерение, което е изцяло наше. И то безплатно.

— Точно така — кимна Аахз, но сега в гласа му звучеше нотка на съмнение.

— Е, чудя се: до колко от тези измерения търговците от Дева имат достъп и защо тъкмо това стои празно? Какво се намира в него?

— Къщата ни? — неуверено предположи моят ментор.

— И друго? — настоях аз. — Забелязах, че тук няма никакви прозорци. Какво има отвъд нашата задна врата, че деволите ни го дават с такава готовност?

— Задна врата?

Дръпнах настрани гоблена, за да му я покажа. Бях я открил при първата ни обиколка. Беше от тежка дървесина и с изрисувани странни символи. Освен туй бе укрепена с масивна греда и с няколко по-дребни, но не по-малко ефективни наглед кофари по краищата.

— Тогава се опитах да ти кажа нещо, обаче ти все ми повтаряше да млъквам.

— Май наистина ти повтарях, нали?

Десетина минути гледахме мълчаливо вратата.

— Слушай какво — рече кротко Аахз. — Хайде да отложим изследването за някой друг ден.

— Готово — съгласих се без колебание.

— … И докато не го направим, дай да не споменаваме за това на останалите.

— Точно същото си мислех.

— … И, партньоре?

— Да, Аахз?

— Почукат ли на тази врата, не отговаряй, освен ако сме двамата с теб.

Погледите ни се срещнаха и аз оставих гоблена да падне на мястото си.