Много съм ти задължен, Джийвс

Глава 15

Облещих се срещу нея напълно объркан. Тя заговори с красноречието на истинска леля, като в същото време постоянно се потупваше по гърдите за нещо много умно, което беше направила, но в интерес на истината аз не схващах нищо от думите й. Този навик да говори с недомлъвки изглежда се задълбочаваше все повече и повече.

— Какво? — попитах. — Свила си му какво?

— Купичката му… Паничката. Казах ти още в деня, в който пристигна. Не помниш ли? Онова сребърно нещо, за което е дошъл тук. Дето ще се опита да пробута на Том.

Паметта ми се освежи. Спомних си разговора, който имаше предвид. Бях я запитал защо забавлява в дома си отпадъчни продукти като Л. П. Рънкъл, а тя ми отговори, че той е дошъл, надявайки се да продаде на чичо Том нещо сребърно за колекцията му и тя го беше накарала да поостане, за да може да го размекне с кухнята на Анатол, и когато вече се е размекнал, да постави въпроса относно паричната помощ за Тъпи.

— Ей сега, когато скъперникът му със скъперник ми отказа, изведнъж се сетих, че ако грабна нещото и му кажа, че няма да му го върна обратно, докато не стигнем до споразумение, бих имала чудесна позиция за диктуване на условията, и ще можем да обсъдим нещата по всяко удобно за него време.

Бях у-у… Как се казваше? Дявол да ме вземе, някой ден ще взема да си забравя и името.

Ужасѐн!

Това е думата, въпреки, че шокиран също би ми свършила работа. Не съм чел тези книги за поведението в обществото, дето ги продават под път и над път, но бях готов да се обзаложа, че водещите фигури на обществото, дето са ги написали, биха повдигнали една вежда, даже и две, при деяния от рода на гореописаното. В главата „Съвети за домакинята“ задължително трябва да има някой и друг параграф, който предупреждава, че не се прави така: да поканиш гости в дома си, да ги настаниш и да им свиеш купичките.

— Мили Боже! — извиках аз ужасѐн, или, ако по ви харесва, шокиран.

— Сега пък какво.

— Та този човек е под твоя покрив.

— Да не искаш да е върху него?

— Той е ял от хляба и солта ти.

— Много неразумно… с кръвно като неговото. Личният му лекар сигурно му забранява.

— Не можеш да направиш това.

— Знам, че не мога, но го направих — каза тя, точно като оня от историйката със затвора и разбрах, че ще бъде безсмислено да продължаваме да спорим.

Рядко има някаква полза да спориш с лели, ако си им племенник искам да кажа, защото са били с теб през всичките ти години на израстване, знаят какво голямо магаре си бил тогава и не могат да повярват, че нещо казано от теб по-късно ще си струва да се чуе. Изобщо няма да се учудя, ако разбера, че трите лели на Джийвс са му затваряли устата всеки път, когато е искал да каже нещо, знаейки, че на шестгодишна възраст Джийвс не е можел да направи разлика между поета Бърнс и дупка в земята.

Спирайки с протестите, ако това е подходящата дума, отидох до звънеца и го натиснах, а когато скъпата ми родственица поиска разяснение защо правя това, казах й, че предлагам да поверим тази работа в ръцете на по-висша сила.

— Звъня за Джийвс.

— Ще намериш само Сепингс.

— Сепингс ще намери Джийвс.

— И какво, мислиш, може да направи Джийвс?

— Да предложи нещо разумно.

— Не ми се вярва.

— Струва си да опитаме.

По-нататъшният дебат беше прекъснат и до идването на Джийвс настъпи тишина, прекъсвана от време на време само от сумтенето на старата родственица и моето дишане, по-дълбоко от друг път, защото бях доста развълнуван. Един племенник винаги бива развълнуван, когато открие, че любимата му леля не прави разлика между добро и зло. Разлика има… В частното училище магистърът по изкуствата Арнолд Абни ни го набиваше в главата и през седмицата, и през съботата, и неделята…, но очевидно никой не е говорил на старата за това и ето резултатът — да задига на хората купичките без трепване на съвестта. Това някак си ме разтърси. Признавам.

Когато Джийвс нахълта, изпитах радост да видя как главата му е изпъкнала отзад, защото там е мозъкът, а това, от което имахме нужда, беше човек с много от въпросното сиво вещество. Точно той беше човекът, който така ще изложи плана си, че дори и една кипнала леля не би имала нужда от много разяснения.

— А, ето го и Джийвс — каза скъпата ми родственица. — Бърти, изложи му фактите, а аз се обзалагам — Джийвс ще признае, че съм направила единственото възможно нещо и мога да продължа по предварително начертания план.

Можех да рискувам пет лири, да речем при залог дванайсет към осем, но не намерих това за много удачно. Да изложа фактите пред Джийвс беше добра идея и го направих незабавно, като внимавах да го осветля добре в цялата ситуация.

— Джийвс — казах.

— Сър? — отговори той.

— Съжалявам, че те безпокоя отново. Спиноза ли четеше?

— Не, сър. Пишех писмо на чичо ми Чарли.

— Чарли Силвърсмит — обясних на леля ми Далия. — Иконом в Девърил Хол. Един от най-добрите.

— Благодаря ви, сър.

— Малко хора познавам, които да ценя по-високо от твоя чичо Чарли. Е, няма да ти отнема много време. Просто възникна един проблем, който се отнася и до нас. В един неотдавнашен разговор ти бях разкрил ситуацията по отношение на Тъпи Глосъп и Л. П. Рънкъл. Спомняш ли си?

— Да, сър. Госпожата се надяваше да измъкне известна сума от господин Рънкъл в полза на господин Глосъп.

— Точно така. Е, не се получи.

— Съжалявам да го чуя, сър.

— Но не си и изненадан, нали? Ако си спомням добре, ти каза, че шансът е едно към сто.

— Приблизително, сър.

— Тъй като Рънкъл не е способен да изпитва състрадание.

— Точно така, сър. Зъл проклетник.

На това място старата родственица повтори съмненията си относно произхода на Л. П. Рънкъл и сигурно щеше да развие тезата си, ако не й бях дал знак с ръка да млъкне.

— Ходатайствала е напразно — продължих делово. — Направо я срязал. Няма да се учудя, ако й се е присмял.

— Тлъстото му копеле — намеси се родственицата, но отново я накарах да замлъкне.

— Нали знаеш какво става, когато постъпиш така с жена с нейната смелост? Умът й е изпълнен с мисли за отмъщение. И така, стигаме до същината. Решила и му свила сребърната купичка. Но да сме наясно, не го е направила като акт на отмъщение, ако разбираш какво имам предвид, а с цел да притежава така нужната и разменна монета, когато поднови пазарлъците. Да му каже „плащай“, когато следващия път го кара да разпъди молците от чековата си книжка, „или няма да видиш повече купичката си“. Ясно ли се изразих?

— Съвършено ясно, сър. Намирам ви за много красноречив.

— Така, първо трябва да ти обясним за каква купичка става дума, а тук съм затруднен, защото самият аз нямам ни най-малка представа, освен това, че е сребърна, стара и е едно от онези неща, които чичо Том колекционира. Рънкъл се надяваше да му я продаде. Би ли добавила някои подробности? — обърнах се към старата си родственица.

Тя свъси вежди и каза, че не може да помогне много в тази насока.

— Всичко, което знаем, е, че е от времето на Чарлз Втори и е от някакъв холандски майстор.

— В такъв случай, мисля, че знам за коя купичка говорите, сър — каза Джийвс с озарено лице, доколкото си позволява това, тъй като по причини, които са си само негови, той е с постоянно невъзмутим израз на лицето, като восъчна фигура на Мадам Тюсо. — Отбелязана е в един каталог на аукционната къща Сотби, който случайно разглеждах наскоро.

— Не е ли тази купичка — обърна се той към старата родственица — от позлатено сребро, с украсена кръгла основа, долната част гравирана със стилизирани акантови листа, с извити дръжки с мъниста, а капакът увенчан с розетка от спираловидно извити акантови листа, подставката в разлата форма върху кръгла подвижна основа с бордюр от акантови листа, прикрепена към многолистна пластинка, а дръжчицата на капака с извит нагоре ръб?

Той направи пауза, за да получи отговор, но родственицата не отговори веднага. Видът й беше като на човек, прегазен от трамвай. Странно, наистина, защото от години беше слушала такива неща от чичо Том. Накрая измърмори, че не би се изненадала или не би се учудила, или нещо такова.

— Не знам. Може и да е същата.

— Мисля, че е същата, госпожо. Споменахте холандска изработка. Името на бижутера не е ли Ханс Конраел Брехтел от Хага?

— Не мога да ти кажа. Знам, че не беше Смит, Джоунс или Робинсън, но само толкова. Но каква полза от всичко това? Какво значение има дали подставката е с бордюр от акантови листа или че дръжчицата на капачето е с извит нагоре ръб?

— Точно така — съгласих се и аз. — Или че заслугата за тази подставка и това капаче е на Ханс Конраел Брехтел от Хага. Въпросът, Джийвс, е не точно каква купичка е свила леля, а доколко е имала право да свива каквато и да е купичка въобще, когато собственикът й е неин гост. Аз мисля, че това е нарушение на правилата за гостоприемство и нещото трябва да се върне. Прав ли съм?

— Ами, сър…

— Продължавай, Джийвс — обади се скъпата ми родственица. — Кажи, че съм крадла, която трябва да бъде изхвърлена от Дамския клуб в Маркет Снодсбъри.

— Ни най-малко, госпожо.

— Тогава какво искаше да кажеш, но се подвоуми?

— Просто, по мое мнение, нищо няма да спечелим, ако задържим предмета.

— Нещо не ти схванах мисълта. А разменната монета при пазаренето?

— Боя се, че няма да ви е много от полза, госпожо. Доколкото разбрах от господин Устър, сумата, която се надявате да получите от господин Рънкъл, възлиза на няколко хиляди лири.

— Най-малко петдесет, ако не и сто.

— В такъв случай не си представям как ще удовлетвори искането ви. Господин Рънкъл е опитен финансист.

— Незаконнороден.

— Много е възможно да сте права, госпожо, въпреки че той умее много точно да преценява печалбата и загубата. Според каталога на Сотби цената, на която е бил продаден предметът на търга, е девет хиляди лири. Едва ли той ще изразходи сто или дори петдесет хиляди, за да го има отново.

— Разбира се, че няма — казах, пленен от красноречието му, както и той беше от моето преди малко. — Това е все едно да разменяш сливи за смет. Той просто ще каже: „Както дошло, така си и отишло“ и ще го включи в графата загуби, може би след консултация с адвоката си как да използва това, за да си намали данъците. Благодаря ти, Джийвс. Ти изясни нещата по присъщия си блестящ начин. Ти си… какво беше казал оня ден за някой си Даниил?

— Даниил, справедливият съдия6 ли, сър?

— Точно така. Това си ти — Даниил, „справедливият съдия“.

— Много мило от ваша страна, сър.

— Няма защо. Заслужил си го.

Хвърлих поглед към старата родственица. Всеки знае колко трудно е да накараш леля си да размисли, ако си е наумила това или онова, но веднага забелязах, че Джийвс беше успял. Не бях и очаквал, че ще бъде доволна, а тя и не беше, но си личеше, че е приела това, което понякога се нарича неизбежното. Бих я описал като човек, който няма какво да каже, ако в този момент не беше казала нещо, и то такова, че бе подходящо единствено за ушите на закоравели ловджии и съвсем неприемливо за смесена компания. Спомням си, че беше нещо, което би могла да каже някой път на Споуд, но по телефона.

— Мисля, че си прав, Джийвс — каза тя унило, въпреки че се държеше храбро. — Преди идеята ми изглеждаше чудесна, но съм съгласна с теб, че не е непробиваема, както си мислех. Толкова често се случва така с най-въжделените мечти на хората… Най-…

— … хитро скроените планове могат да пропаднат — подсказах й аз. — Справка — поетът Бърнс. Винаги съм се чудел защо шотландците казват „да пропаднат“. Бях те попитал веднъж, Джийвс, ако си спомняш, и ти ми каза, че не са споделяли с теб. Та, какво казваше, лельо?

— Исках да кажа…

— Или пък…

— Исках да кажа…

— Или пък „хитро скроени“, вместо…

— Исках да кажа — извиси глас любящата ме родственица, след като ме замери с книгата, за късмет по-неточно от предишния път, — че нищо не може да се направи, освен да върна нещото в стаята на Рънкъл, отдето го взех.

„Откъдето го взех“ щеше да звучи по-добре, но се намесих не за да коментирам стила й на изразяване. Мислех си, че ако й позволим да върне това нещо обратно, на път за стаята на Рънкъл тя може да размисли и да задържи плячката. Аргументите на Джийвс бяха убедителни до немай-къде, но човек не може да бъде сигурен, че ефектът и на най-убедителните аргументи няма да се изпари, особено при лели, които не различават правилно от неправилно и може да стане така, щото да реши, че ако задържи купичката сред сувенирите си, това може да бъде някаква компенсация за пропадналите й планове. „Винаги ми е толкова трудно да избирам подарък за рождения ден на Том.“ — би могла да си помисли. — „Ето едно подходящо нещице.“

— Аз ще я върна — казах. — Освен ако не желаеш ти, Джийвс?

— Не, благодаря, сър.

— Ще ти отнеме само една минута.

— Не, благодаря, сър.

— В такъв случай, свободен си, Джийвс. Много съм ти задължен за съдията Даниил.

— Удоволствието е мое, сър.

— Много поздрави на чичо Чарли.

— Непременно, сър.

Щом вратата се затвори след него, започнах да подготвям стратегията си и се обърнах за помощ към кръвната ми роднина. Тя ми обясни, че стаята на Рънкъл е така наречената Синя стая и купичката трябва да се постави в най-горното ляво чекмедже на шкафа, откъдето я беше задигнала. Попитах я дали е сигурна, че той е още в хамака и тя ми каза, че така би трябвало да е, защото след нейното оттегляне той сигурно е заспал отново. Намерих това за правдоподобно, имайки предвид колко си приличаха с котарака Огъстъс. С това заболяване, травматична симплегия, будното състояние е нещо много краткотрайно. Спомням си как веднъж Огъстъс потъна в сладък сън, само петнайсет секунди след като на главата му беше паднала пазарска чанта, пълна с консерви котешка храна. Тогава последва една нищо и никаква сподавена псувня и веднага след това той се върна отново в страната на сънищата.

Изкачвайки се по стълбите, се чудех как така са могли да дадат Синята стая на Л. П. Рънкъл, тъй като тя беше пазена само за най-почетните гости. Беше най-голямата и най-луксозна от стаите, определени за несемейни. Веднъж бях споменал на старата ми плът и кръв да ме настани там, но тя само каза: „Теб?“ и разговорът продължи на други теми. Да настаниш там Рънкъл, когато в къщата ти гостува Седми граф, означаваше, че старата е решила да обърне наопаки целия свят само и само да го умилостиви. Каква ирония — да се провали толкова прецизно изработения план. Това още веднъж показва, че Бърнс знае какво говори. Общо взето на тези поети може да се разчита при точното формулиране на нещата от живота, та да си заслужат пурата или кокосовото мляко… по техен избор.

Старите сладури добре си спомнят, въпреки че на новодошлите трябва да разясним, че не за първи път влизах в Синята стая с тайно поръчение. Предишното ми посещение, старите сладури със сигурност не са забравили, завърши катастрофално. Бях попаднал в небрано лозе, защото госпожа Хоумър Крийм, известната авторка на романи с напрегнат сюжет, ме беше спипала да лежа на пода, окичен с един стол на врата. Не беше лесно да й обясня защо. Без съмнение поради тази причина в настоящия случай аз пристъпих към вратата с чувства, подобни на тези, които изпитвах едно време, когато пристъпвах към вратата на Магистъра по изкуствата Арнолд Абни след сутрешна молитва. Като че ли някакъв глас ми нашепваше, че зад тази врата се крие нещо, което няма да ми донесе добро.

Кой знае защо, но гласът се оказа съвършено прав — информацията му беше вярна, явно от първа ръка. Това, което погледът ми срещна, щом влязох вътре, беше Л. П. Рънкъл спящ в леглото. С присъщата ми бързина предугадих какво трябва да се е случило. След като е бил настанен от старата родственица в тази тиха стая, трябва да е стигнал до заключението, че хамак навън, в средата на поляната, достъпен от всички посоки, не е място за човек, който желае покой и уединение, а тези неща може да постигне само в стаята си. Та точно там беше и отишъл и ето го на — Voila tout, както би казал някой, ако си е дал труда да понаучи малко френски.

При вида на тази спяща красавица се постреснах, разбира се, и сърцето ми подскочи чак до зъбите, но само за момент бях неадекватен на това, което Джийвс нарича интелектуален стрес на ситуацията. В кръговете, където се подвизавам, всеобщо е мнението, че Бъртрам Устър може понякога да е паднал, но никога победен. И всеки ще се обзаложи, че ако му се даде време да си събере мислите и да усмири световъртежа, той ще се изправи и ще премине моста от падението до възхода, както беше казал поетът. Този случай беше същият. Разбира се че предпочитах да оперирам в стая, лишена от присъствието на Л. П. Рънкъл, но съобразих, че докато спи, нищо не ми пречи да продължа. Изискваше се само всичко, което върша, да бъде при абсолютна тишина. И точно по този начин действах — повече като призрак или дух, отколкото като привилегирован член на Клуба на търтеите, когато изведнъж въздухът се раздра, както има една дума, от остър писък, като на пума или бял леопард, когато си наранят крака на някой остър камък. Усетих, че се бях спънал в котарака Огъстъс, който беше продължил да ме следва, според мен, все още под погрешното впечатление, че нося със себе си пушени херинги и всеки момент ще започна да ги ръся.

При нормални обстоятелства бих побързал с извиненията и щях да се опитам чрез почесване зад ухото да намажа с мехлем наранените му чувства, но в този момент Л. П. Рънкъл се изправи, каза: „Ай-ай-ай“, разтърка очите си и ми хвърли един пълен с неприязън поглед, в който се четеше въпроса „Какво, по дяволите, правиш в моята стая?“

Не беше лесно да се отговори на такъв въпрос. Нищо в нашите взаимоотношения, още от момента, в който се срещнахме за първи път, не можеше да послужи за повод да вляза и да му пооправя възглавницата например, или да го попитам дали желае нещо разхладително и затова не използвах тези обяснения. Мислех си колко права беше старата прародителка като ми каза, че ако неочаквано го събудиш, Л. П. Рънкъл ще се разлюти много. Цялото му държане беше на човек, който мрази човешкия род като цяло, но е особено алергичен към един от семейство Устърови. Дори и Споуд не би могъл да изрази неприязънта си по-добре.

Реших да опитам какво ще излезе, ако пробвам с любезност. Това беше подействало добре в случая с Джинджър, а и никъде не е писано, че няма да помогне и в тази ситуация.

— Съжалявам — казах аз с омайна усмивка. — Страхувам се, че ви събудих.

— Да, така е. И престанете да ми се хилите като малоумна маймуна.

— Дадено — казах и мигновено изтрих омайната си усмивка. Това беше най-лесната работа. — Не се учудвам, че сте толкова раздразнен. Но, уверявам ви, аз заслужавам повече съжаление, отколкото порицание. Спънах се по невнимание в котарака.

Тревога покри лицето му. Трябваше й доста време, но накрая успя да го обхване цялото.

— Калпака? — потрепери той, от което разбрах, че се притеснява за благосъстоянието на панаменото си шапкоподобно покривало за глава с розова панделка.

Без да губя много време го успокоих:

— Не калпака, а котарака.

— Какъв котарак?

— О, не се ли познавате? Името му е Огъстъс, въпреки че за по-кратко го наричам Гъс. Приятели сме с него още откакто беше малко котенце. Трябва да е вървял подире ми, когато влязох тук.

Голяма издънка беше да изтърся такова нещо, защото това ни върна към първоначалната тема.

— Защо, по дяволите, си дошъл тук?

Човек, непритежаващ хладнокръвието на Бъртрам Устър, щеше да се смути, а няма да крия, че аз също се смутих за няколко секунди. Но докато пристъпях от крак на крак и кършех пръсти, погледът ми попадна на фотоапарата му, поставен на близката масичка и получих едно от тези вдъхновения, които рядко идват. Може би Шекспир, Бърнс или дори Оливър Уендъл Холмс са ги имали цял живот, но при мен не идваха толкова често. Всъщност това беше първото посещение на музата от няколко седмици насам.

— Леля Далия ме изпрати да ви помоля да направите няколко снимки на нея и на къщата, нали разбирате, за да си ги гледа през дългите зимни вечери. Знаете колко дълги са зимните вечери в днешно време.

В момента, в който изрекох това, започнах да се съмнявам дали вдъхновението ми е било толкова добро, колкото предполагах. Имам предвид, че този човек съвсем наскоро беше имал разговор със старата дама, който за разлика от тези между държавни ръководители, не бе протекъл в атмосфера на приятелство и добросъседство и можеше да му се стори странно, че скоро след края му тя желае да бъде снимана. Но всичко мина както трябва. Без съмнение, той бе приел нейната молба като нещо от сорта на маслиненото клонче, както се казва. Както и да е, тъпунгерът му с тъпунгер се оживи извънредно и изяви ентусиазирано желание.

— Слизам веднага — каза той. — Кажете й, че веднага слизам.

След като скрих купичката в моята стая и заключих вратата, аз се върнах при старата роднина и я заварих с Джийвс. Все едно товар й падна от гърба, щом ме видя.

— О, ето те и тебе, скъпи Бърти. Слава на Бога, че не си ходил в стаята на Рънкъл. Джийвс ми каза, че Сепингс е срещнал Рънкъл по стълбите и оня го е помолил за чаша чай след половин час в стаята си. Бил казал, че ще си ляга. Можеше да попаднеш право в ръцете му.

Засмях се глухо и безрадостно.

— Джийвс е закъснял с предупреждението, стара родственице. Аз наистина му паднах право в ръцете.

— Искаш да кажеш, че е бил там?

— И още как.

— И какво направи?

— Казах му, че си ме пратила да го помоля да дойде и да направи няколко снимки.

— Съобразителен си.

— Мозъкът ми е истински бръснач.

— И той повярва ли?

— Така изглежда. Каза, че слиза веднага.

— Е, проклета да съм, ако се усмихна.

Не мога да кажа дали щях да започна да я разубеждавам да смекчи малко твърдото си решение и да покаже поне малка част от предните си зъби, когато Рънкъл щракне с фотоапарата, защото в този момент мислите ми поеха в друга посока. Неочаквано един въпрос изникна пред мен. „Защо толкова се бави този Рънкъл?“, питах се аз. Беше казал, че слиза веднага, но мина доста време, а от него ни следа. Тъкмо си мислех, че в топъл следобед като този човек с неговата фигура трябва да е получил сериозен пристъп, когато по стълбите се чу топуркане и ето го и Рънкъл сред нас.

Господи! Това, което се изправи пред нас, бе един много по-различен Л. П. Рънкъл от човека, който обеща веднага да слезе долу. Тогава той беше лъчезарен и сияещ, като фотограф-аматьор, на когото не само се бе удала възможност да досажда на хората със снимките си, ами отгоре на това бе и помолен да досажда — нещо, което рядко се случва на аматьор. Сега беше студен и твърд като дълго варено яйце за излет, а към мен гледаше с такава ненавист, че всеки нормален човек би помислил, че съм му стъпкал панамената шапка.

— Госпожа Травърс!

Гласът му се извиси като на зарзаватчия, който иска да привлече купувачите към червените си портокали и брюкселското зеле. Забелязах как прародителката ми се наежи и разбрах, че ще влезе в ролята си на истинска гранддама. Тази моя роднина, колкото и мила и дружелюбна да беше в приятелски кръг, ако обстоятелствата го изискваха, на мига се превръщаше в копие на някоя графиня от старата школа, способна да накара по-нисшестоящите да се почувстват като едно мръсно и ненужно петно. А най-забележителното е, че не използваше лорнет — успяваше да постигне непостижимото само със силата на човешкото око. Мисля, че по нейно време момичетата са учили този трик в края на обучението си в училище.

— Ще бъдете ли така добър да не ми мучите по този начин, господин Рънкъл? Не съм глуха. Какво се е случило?

Аристократичната студенина в тона й предизвика хладна тръпка по гърба ми, но в лицето на Л. П. Рънкъл тя имаше корав противник. Той се извини за мученето, но някак набързо и без истинско разкаяние. След това продължи по въпроса какво се е случило и се опита с неимоверни усилия да говори сдържано. Не точно като гълъбче, но все пак спокойно.

— Спомняте ли си, госпожа Травърс, една сребърна купичка, която ви показах при пристигането си?

— Да.

— Много ценна.

— Така казахте.

— Държах я в лявото най-горно чекмедже на шкафа в стаята си. Не ми е минавало и през ум, че е необходимо да я крия. Честността на всеки, живеещ под този покрив, приемах безусловно.

— Естествено.

— Дори когато научих, че господин Устър също е гост в дома ви, аз не взех никакви мерки. Фатална грешка. Той я е откраднал.

Предполагам, че изисква големи усилия да се държиш като гранддама за по-дълго време, тъй като това включва напрягане на лицевите мускули и гръбначния стълб, защото при тези думи старата родственица реши, че достатъчно се е правила на гранддама и се върна към старите дни, когато ходеше на лов със семействата Куорн и Пичли.

— Не ставайте кръгъл глупак, Рънкъл. Говорите безсмислици. Бърти дори не би си помислил да направи такова нещо. Нали, Бърти?

— Никога, дори и да живея един милион години.

— Този човек е истинско магаре.

— Даже глупаво магаре.

— Защото спи по цял ден.

— Оттам идва всичко това.

— Размътва мозъка.

— Така трябва да е. Също като при Гъс, котарака. Обичам го като брат, но след толкова години непрестанно спане, интелигентността му е сведена до тази на министър от правителството.

— Надявам се, че Рънкъл не те е ядосал с нелепите си обвинения?

— Не, не, стара прародителко. Не съм ядосан, само съм много, много огорчен.

Сигурно сте си помислили, че всичко това е сразило Рънкъл и той се е смалил до бледа сянка на това, което е бил. Нищо подобно! Нито погледът му се замъгли, нито силата на волята угасна.

Тръгвайки към вратата, той се спря, за да добави още няколко думи:

— Не съм съгласен с вас, госпожа Травърс, относно мнението ви за честността на вашия племенник. Предпочитам да вярвам на лорд Сидкъп, който ме увери, че господин Устър краде без изключение всичко, което не е добре заковано за пода. Само благодарение на провидението, каза ми лорд Сидкъп, при първата им среща за малко именно Устър да отмъкне чадър, принадлежащ на господин Уоткин Басет и от онзи момент насам, може да се каже, господин Устър е ставал все по-изпечен крадец. Чадъри, сметаниери, кехлибарени статуетки, фотоапарати, всичко това е като вода във воденицата му. За нещастие спях, когато той се е промъкнал в стаята ми и е разполагал с колкото си време иска, докато се събудя, за да извърши пъкленото си дело. Едва няколко минути, след като се беше изнизал, на мен ми хрумна да погледна в лявото най-горно чекмедже на шкафа. Подозренията ми се потвърдиха. Чекмеджето беше празно. А вероломният крадец — изчезнал с плячката. Но аз съм човек на действието. Изпратих иконома ви до полицейския участък да доведе полицай, който ще претърси стаята на господин Устър. А докато той пристигне, аз предлагам да останем навън, за да сме сигурни, че крадецът няма да отиде там и да се опита да скрие вещественото доказателство.

Като изрече всичко това и то с най-противен глас, Л. П. Рънкъл се обърна и остави в нашето полезрение само онова си място, дето е южно от гърба, а старата родственица със забележително красноречие се спря на темата за тлъстия мърляч със съмнителен произход, който имал безмерната наглост да изпрати някъде собствения й иконом. Аз също бях обезпокоен от заключителната част на речта му.

— Не ми харесва това — обърнах се към Джийвс, който през цялото това време беше стоял наблизо и се беше въплътил убедително в ролята на някой, който не е тук.

— Сър?

— Ако ченгето претърси стаята ми, аз пропадам.

— Не се вълнувайте, сър. Полицейски служител няма право да влиза в частна собственост без разрешение, нито пък правилникът му разрешава да настоява собственикът на тази частна собственост да му позволи това.

— Сигурен ли си в това?

— Да, сър.

Е, това беше някаква утеха, но ще излъжа любимите си читатели, ако кажа, че Бъртрам Устър беше в обичайното си безгрижно настроение. Твърде много неща се бяха случили, за да бъда отново веселия светски мъж, любимец на всички.

Ако възнамерявах да изясня различните ситуации, от които ми се вдигаше кръвното и да махна тъмните кръгове, които започваха да се появяват под очите ми, непременно трябваше да събера мислите си.

— Джийвс — казах аз, извеждайки го от стаята. — Трябва да си подредя мислите.

— Разбира се, сър, щом желаете.

— Но в същото време изобщо не съм в състояние да направя това тук, където проблемите изскачат отвсякъде. Можеш ли да измислиш някой добър претекст, под който да мога да отскоча до Лондон за една нощ. Това, от което се нуждая, е да остана за няколко часа сам в спокойната обстановка на апартамента. Трябва да се концентрирам, да се концентрирам!

— Нуждаете се от претекст, сър?

— По-добре е да имам някакъв. Леля Далия е в деликатно положение и ще се огорчи, ако я напусна сега, особено ако нямам важна причина. Не мога да я разочаровам.

— Тези чувства говорят добре за вас, сър.

— Благодаря ти, Джийвс. Можеш ли да измислиш нещо?

— Извикали са ви да участвате в жури, сър.

— Не известяват ли малко от по-рано за такива случаи?

— Да, сър, но когато пощата, съдържаща писмото от организаторите, пристигна, аз забравих да ви го дам и ето че го нося чак сега. За щастие не е твърде късно. Възнамерявате ли да тръгнете незабавно?

— На момента. Ще взема колата на Джинджър.

— Ще изпуснете дебата, сър.

— Кое?

— Дебатът между господин Уиншип и неговия опонент. Ще се състои утре вечер.

— В колко часа?

— Обявен е за седем без четвърт.

— И колко ще продължи?

— Може би час.

— Тогава ще се върна към седем и половина. Най-важното нещо в живота, Джийвс, ако искаме да сме щастливи и да преуспяваме, е да пропускаме колкото е възможно повече политически дебати. Не би ли желал да дойдеш с мен?

— Не, благодаря, сър. Изключително любопитен съм да чуя речта на господин Уиншип.

— Сигурно ще казва само „Ъ-ъ-ъ“ — отвърнах твърде остроумно.