Много съм ти задължен, Джийвс

Глава 5

Не след дълго се появи Джинджър и на път за колата му забелязах, че е успял да открие Магнолия, защото на задната седалка седеше едно момиче, а когато ни запозна, неговото „Господин Устър, Госпожица Гленденън“ не остави и капка съмнение.

Видя ми се приятно и доста хубавичко момиче. Е, не чак толкова, че „стотици кораби след нея да заплуват“, както понякога се изразява Джийвс, но това бе за добро, защото ако Джинджър се беше върнал от пътуването си в компанията на създание, предизвикващо подсвиркване у зяпачите, Флорънс щеше да има какво да каже. Мъж в неговото положение трябва да бъде изключително внимателен при избора на секретарките си, избягвайки всяка, която би имала шансове за добро представяне в конкурса мис Америка. Но външният й вид със сигурност бихте определили като приятен. У мен тя създаде впечатление, че е една от онези кротки, симпатични момичета, с които винаги можеш да споделиш проблемите си, сто процента сигурен, че ръката ти ще бъде в нейната и тя нежно ще те милва по главата. Такъв тип момиче, при което можеш да отидеш и да кажеш: „Виж, току-що убих човек и съм малко притеснен.“, а тя ще отговори: „Нищо, нищо, опитай се да не мислиш за това. На всеки може да се случи.“ Накратко, като една малка майчица с допълнителното предимство, че е машинописка и стенографка първо качество. Не бих си и мечтал делата на Джинджър да са в по-добри ръце.

Джийвс изнесе куфарите и ги нареди в багажника, а Джинджър ме помоли да шофирам, защото имал да уточнява много неща с новата си секретарка, предполагам, за да й обясни задълженията. И така, ние потеглихме. С Джийвс бяхме отпред.

Около пътуването няма нищо интересно за разказване. През цялото време бях във весело настроение, както винаги се случва, когато съм в очакване да вкуся още веднъж от ястията на Анатол. Вероятно по същия начин се чувствуваше и Джийвс, защото и той като мен е един от най-горещите почитатели на този майстор на кулинарното изкуство. Но докато аз доста си попях по време на пътуването, както си ми беше обичая, той запази безмълвната студенина на препарирана жаба, която не желае да се присъедини към хора на останалите, колкото и сърдечно да я канят.

Още с пристигането всички се разделихме — Джийвс се погрижи за багажа, Джинджър отведе Магнолия Гленденън в офиса си, а аз се отправих към приемната, където не намерих никой. Изглежда наоколо нямаше жива душа, както често се случва, когато пристигнеш в провинциална къща късно следобед. Никаква следа нито от леля Далия, нито от половинката й чичо Том. Хрумна ми да отида и да проверя дали той е в стаята, където държи колекцията си от старо сребро, но размислих. Чичо Том е от онези ентусиазирани колекционери, които хванат ли те, могат да те задържат часове с разкази за свещници и украшения с листовидни мотиви, релефни венци, украсени с панделки, накъдрени по краищата, а човек желае да знае колкото се може по-малко за тези неща.

Можех да засвидетелствам почитта си към Анатол, но след кратък размисъл реших, че е по-добре да не го правя. Той също е склонен към дълги монолози, стига да му паднеш в ръцете, само че любимата му тема е собствените му вътрешности. Анатол страда от пристъпи на mal au foie, както сам го нарича и разговорът с него би бил много по-интересен за някой медик, отколкото за профан в тази област като мен. Не знам защо, но когато някой започне да ми разправя за черния си дроб, никога не го слушам с истинска наслада.

Общо взето нищо друго не ми оставаше, освен да се пошляя малко из просторния парк на имението.

Беше един от онези тежки, задушни следобеди, когато природата като че ли си казва: „Сега мога или не мога да им изкарам акъла на тези хорица с една хубава лятна буря?“, но аз реших да рискувам. Недалеч от къщата има една горичка, която много обичам, така че се отправих натам. В тази горичка имаше една-две грубо сковани пейки за удобство на желаещите да поседнат и поразмишляват и като минавах покрай първата, видях на нея фотоапарат, който изглеждаше доста скъп.

Изненадах се, тъй като нямах представа, че леля Далия се е захванала с фотография, но все пак от една леля може да се очаква всичко. Мисълта, която ми мина почти на секундата, беше, че ако има буря, то ще има и дъжд, а един дъжд не би подействал никак добре на фотоапарата. И така, аз взех скъпата вещ и тръгнах обратно, за да я отнеса в къщата с чувството, че старата роднина ще ми бъде благодарна за загрижеността, може би дори със сълзи на очи, когато чух внезапно мучене и някакъв екземпляр излезе от храстите. Без да си кривя душата — доста се изплаших. Екземплярът беше изключително добре сложен физически, с широко румено лице и панамена шапка с розова панделка. Тъй като беше напълно непознат за мен, зачудих се какво ли прави тук. Никак не изглеждаше да е от приятелите, които леля Далия би поканила на гости. Още по-малко би се понравил на чичо Том, който е толкова алергичен към гости, че щом го предупредят за тяхното пристигане, хуква и така се покрива, че не оставя никаква следа, както съм чувал да казва Джийвс. Но все пак, както вече споменах, от една леля може да се очаква всичко и без съмнение старата роднина е имала сериозна причина да покани човека да отседне и да опознае местния живот, така че се усмихнах любезно и подхванах разговор с едно сърдечно: „Я виж ти!“

— Приятен ден — продължих приятелски. — Или, по-скоро не чак толкова приятен. Като че ли се задава буря.

Нещо като че ли го подразни. Руменината на лицето му потъмня и почти доби цвета на панделката на панамената му шапка, а бузите му леко потрепнаха.

— Проклети бури! — отвърна той рязко и аз се съгласих, че също никак не ги харесвам. Добавих още, че най-много възразявам срещу светкавиците.

— Казват, че никога не удряли на едно и също място два пъти, пък и не се налага.

— По дяволите светкавиците! Какво правите с фотоапарата ми?

Това, естествено, насочи разговора в друга посока.

— О, това вашият фотоапарат ли е?

— Да.

— Носех го към къщата.

— Така ли?

— Не исках да се намокри.

— О-о? А вие кой сте?

Зарадвах се, че ме попита. От цялото му държане за остър ум като моя ставаше ясно, че той е под впечатлението, че ме е хванал в момента, в който се каня да офейкам с имуществото му и се зарадвах на възможността да удостоверя самоличността си. Виждах, че ако искам добре да се посмеем над това забавно недоразумение, трябваше да изложа малко встъпителни бележки.

— Името ми е Устър — казах. — Искам да кажа, че съм племенник на леля си.

Продължих, защото ми се стори, че последните ми думи не прозвучаха много ясно.

— Леля ми е госпожа Травърс.

— В къщата ли сте отседнал?

— Да. Току-що пристигам.

— О? — каза той отново, но този път бих определил тона му като по-малко враждебен.

— Да — опитах се да му го втълпя.

Последва мълчание, което според мен той използва да претегли нещата още веднъж в светлината на моето изявление и да ги проучи в дълбочина и след като каза още веднъж: „О-о?“, се затътри нанякъде.

Не направих и опит да го последвам. И малкото време, в което бях общувал с него, ми беше достатъчно. Щом бяхме отседнали в една и съща къща, без съмнение щяхме да се срещаме от време на време, но както твърдо реших, не и ако аз го видех пръв.

Целият този епизод ми напомни първата ми среща със сър Уоткин Басет и недоразумението с чадъра. Този случай ме беше потресъл точно както и сега. Доволен бях, че пейката беше наблизо, така че можех да седна и да приведа нервната си система в ред. Небето беше станало още по-мастилено, да, мисля, че това е точната дума, а изгледите да се разрази буря бяха по-големи от всякога, но аз все още се мотаех. Чак когато от небето се чу шум като от петдесет и седем камиона, минаващи по дървен мост, помислих, че взимането на незабавно решение ще е много разумно. Станах, набрах скорост и стигнах до френския прозорец на гостната. Тъкмо се канех да вляза, когато отвътре долетя човешки глас. Впрочем, зачеркнете „човешки“, защото това беше гласът на моя нов познат, с който си бъбрихме за фотоапарати.

Аз се спрях.

Имаше една песен, която си пеех навремето, докато бях в банята. Припевът или с други думи рефренът започваше с думите: „Аз се спрях и погледнах, и чух…“ и това беше точно каквото направих, с изключение на поглеждането. Не валеше, нито пък отново се чу онзи шум от петдесет и седемте камиона по дървения мост. Като че ли природата си беше казала: „О, я стига!“ и бе решила, че в края на краищата тази буря ще й коства толкова много усилия. Така че нито щеше да ме удари гръм, нито щях да се намокря, което ми позволи да остана в статуквото. Онзи тип с фотоапарата говореше на някакъв невидим събеседник и това, което му казваше, беше:

— Името му е Устър. Казва, че е племенник на госпожа Травърс.

Беше ясно, че съм пристигнал по средата на разговор. Тези думи сигурно са били предшествани от въпрос, вероятно: „А-а, между другото, случайно да знаете кой е този висок, строен, хубав, бих казал очарователен младеж, с който разговарях навън?“ Но можеше и да греша. Във всеки случай трябва да е било нещо такова и може би другият е отговорил: „Съжалявам, но не го познавам“ или нещо подобно. И в този момент фотографът се е обадил. А щом пророни по-горе споменатите думи, цялата стая се разтресе от нечие пръхтене. Нечий глас, в чийто тембър звучеше и ужас, и отвращение, възкликна: „Устър!“ и аз настръхнах от ноктите на краката до върха на космите по главата. Сигурно даже съм ахнал, за щастие не много високо, че да ме чуят зад френския прозорец.

Защото това беше гласът на лорд Сидкъп или, както винаги ще остане за мен, без значение колко титли още може да наследи, Споуд. Този Споуд, за когото си мислех и се надявах, че повече никога няма да срещна, след като се отървах от Тотли Тауърс; Споуд, който обикаляше в търсене да погълне някого и който от ранно детство винаги е бил олицетворение на злото и освиркван от всички здравомислещи хора. Нищо чудно, че за момент ми причерня и трябваше да се хвана за един розов храст наблизо, за да не падна.

Трябва да обясня на новите приятели, които не са чели предишните томове от мемоарите ми, за да стане ясно, че този Споуд безброй пъти се е изпречвал на пътя ми и винаги с най-тревожни последствия. Бях споменал за невъзможността да се зароди прекрасно приятелство между мен и оня с фотоапарата, но вероятността такова сливане на души, както съм чувал Джийвс да се изразява, да се осъществи между мен и Споуд, беше даже още по-нищожна. Мненията ни един за друг бяха непоклатими. Неговото беше, че това, от което Англия се нуждае, за да стане страна на герои, е колкото се може по-малко Устъровци, докато аз винаги съм чувствал, че ако Англия има проблем, той може да се реши просто с едно изсипване от високо на тон тухли върху главата на Споуд.

— Познавате ли го? — попита типът с фотоапарата.

— За съжаление, да — каза Споуд с репликата на Шерлок Холмс, запитан дали познава професор Мориарти. — Как попаднахте на него?

— Спипах го, докато се опитваше да офейка с фотоапарата ми.

— Ха!

— Естествено, помислих си, че иска да го открадне. Но ако наистина е племенник на госпожа Травърс, предполагам, че греша.

Споуд никога не би разсъждавал по този начин, въпреки че на мен ми се стори много логичен. Той изпръхтя още веднъж, даже с по-голям хъс от първия път.

— Това, че е племенник на госпожа Травърс не означава нищо. И на архиепископ да беше племенник, би се държал по съвсем същия начин. Устър би откраднал всичко, което не е заковано, стига да е сигурен, че няма да го видят. Той не би могъл да знае, че вие сте наблизо, нали?

— Не, аз бях зад един храст.

— И фотоапаратът ви изглежда хубав.

— Струваше ми доста пари.

— В такъв случай, той със сигурност е искал да го открадне. Трябва да си е мислил, че го е споходил голям късмет. Нека да ви разкажа за Устър. Когато го срещнах за първи път, това беше в един антикварен магазин. Бях отишъл там със сър Уоткин Басет, моят бъдещ тъст. Той колекционира стари сребърни предмети. Та сър Уоткин беше подпрял чадъра си на някаква мебел. Устър е бил там, обаче се е спотайвал, така че не го видяхме.

— В някой тъмен ъгъл, може би.

— Или зад нещо. Когато го забелязахме, той се опитваше да се изниже с чадъра на сър Уоткин.

— Доста хладнокръвно.

— Той е хладнокръвен колкото си иска. Такива като него са винаги хладнокръвни.

— Предполагам. Изисква ледени нерви.

Да ви кажа, че кипях от оправдано възмущение, ще бъде твърде меко казано. Както бях писал някъде другаде, има готово обяснение за моето поведение. Въпросната сутрин бях излязъл без чадъра си и напълно забравяйки за това, съм взел този на стария Басет, подчинявайки се на първичния инстинкт, който кара човек без чадър да посегне на най-близкостоящия подобен предмет, като цвете, стремящо се към слънцето. Несъзнателно, разбира се.

Споуд продължи. Бяха млъкнали за момент, без съмнение, за да размишляват върху моето престъпление. Гласът му беше на човек, който наближава най-важния момент в разказа си:

— Едва ли ще повярвате, но скоро след това той се появи в Тотли Тауърс, къщата на сър Уоткин в Глостършир.

— Невероятно!

— Очаквах, че така ще реагирате.

— Маскиран, разбира се. Перука? Изкуствена брада? Бузите му намазани със сок от орех?

— Не, дойде съвсем открито, поканен от бъдещата ми съпруга. Тя изпитва някакво сантиментално съжаление към него. Мисля, че се надява да го превъзпита.

— Момичетата са си момичета.

— Да, но бих желал да не са.

— Смъмрихте ли бъдещата си съпруга?

— Тогава не бях в състояние.

— Мъдро, може би, във всеки случай. Веднъж аз смъмрих момичето, за което исках да се оженя, а тя ме напусна и тръгна с някакъв борсов агент. И какво стана?

— Той открадна един много ценен сребърен предмет. Една сребърна каничка за сметана. Наричат я „Сметанената крава“.

— Моят доктор ми забранява сметаната. Вие разбира се го арестувахте?

— Не можахме. Нямахме доказателства.

— Но вие знаехте, че той го е направил?

— Бяхме сигурни.

— Винаги така се получава. Виждали ли сте го оттогава?

— Това вече няма да повярвате. Той пак дойде в Тотли Тауърс!

— Невъзможно!

— Пак поканен от бъдещата ми жена.

— Това не е ли госпожица Басет, която пристигна снощи?

— Да, това е Маделин.

— Прекрасно момиче! Срещнах я в градината преди закуска. Моят доктор ми препоръчва глътка чист въздух рано сутрин. Знаете ли, тя мисли, че росата, която виждаме по тревата, са булчински воали на елфи?

— Тя има доста своеобразно въображение.

— Предполагам, че нищо не може да се направи. Но вие разказвахте за второто посещение на този Устър в Тотли Тауърс. Открадна ли нещо този път?

— Кехлибарена статуетка на стойност хиляда лири.

— Определено добре се справя — каза типът с фотоапарата, както ми се стори със завист, примесена с възхищение. — Надявам се, че са го арестували?

— Да. Прекара нощта в местния затвор. Но на другата сутрин сър Уоткин се смили и го освободи.

— Неуместна доброта.

— И аз така мисля.

Фотографът спря да разпитва повече по този въпрос, въпреки че сигурно си мислеше, че семейство Басет са най-тъпите хора, които някога е срещал.

— Е, много съм ви задължен за всичко, което ми разказахте за този Устър и предупреждението да съм нащрек. Нося един много скъп предмет от старо сребро и се надявам да го продам на господин Травърс. Ако Устър научи за това, той ще се опита да го свие. Но мога да ви кажа, че ако го спипам, няма да има разни глупости от рода на само една нощ в затвора. Той ще получи най-строгата присъда, която съдът може да произнесе. А сега, какво ще кажете за една кратка партия билярд преди вечеря. Моят доктор ми препоръчва малко ненатоварващи упражнения.

— С удоволствие.

— Да тръгваме тогава.

След като изчаках да се махнат, влязох в гостната и се отпуснах на един диван. Бях дълбоко покъртен. Ако си мислите, че хората обичат да слушат такива неща, дето Споуд надрънка за мен, грешите. Пулсът ми биеше ускорено, а челото ми се овлажни като на селски ковач. Изпитвах вопиюща нужда да пийна нещо алкохолно за освежаване и точно когато бях изплезил почернелия си вече в основата език, да пукна, ако това не беше Джийвс, който влизаше с поднос, съдържащ всичко необходимо за случая. Може би знаете, че санбернарите в Алпите имат подобно поведение и затова се радват на голямо уважение.

Първоначалният екстаз, който породи у мен, се смеси с учудването, че е влязъл в ролята на виночерпец. Това задължение беше по право от компетентността на Сепингс, икономът на леля Далия.

— Здравей, Джийвс!

— Добър вечер, сър. Разопаковах нещата ви. Да ви сипя ли едно уиски със сода?

— Разбира се. Но ти с какво се занимаваш? Това много ме озадачава. Къде е Сепингс?

— Той си легна, сър, след стомашна криза, предизвикана от отдаването му без мярка на обяда на мосю Анатол. В момента съм поел задълженията му.

— Много благородно от твоя страна. Също и задето влизаш точно в този момент. Преживях шок, Джийвс.

— Съжалявам да го чуя, сър.

— Знаеше ли, че Споуд е тук?

— Да, сър.

— И госпожица Басет?

— Да, сър.

— Все едно, че сме в Тотли Тауърс.

— Разбирам удивлението ви, сър, но останалите гости можем да отбягваме.

— Да, и като ги отбягвам, те какво правят? Ходят насам-натам и разправят на хора с панамени шапки, че си хибрид между продавач на късметчета и някой от ония, дето крадат чанти по гарите — отвърнах аз и с няколко думи му направих резюме на думите на Споуд.

— Много обезпокоително, сър.

— Много. И ти, и аз знаем колко добри бяха намеренията ми за всичко, което направих в Тотли. Ами ако Споуд разкаже на леля Агата?

— Малко вероятно, сър.

— Дано да е така.

— Но знам как се чувствате, сър. Боклук краде тоз, който кесията ми е отмъкнал. Тя дреболия е, не ценност. Била е моя — негова сега е, а по-преди е служила на други. Посегне ли обаче на доброто име, ще ме лиши от туй, с което той богат не ще да стане, но мене просяк ще остави.

— Съвсем точно. Твое ли е?

— Не, сър, на Шекспир.

— Шекспир е казал доста хубави неща.

— Намирам, че се харесва на всички, сър. Да ви забъркам ли още едно?

— Да, и то колкото можеш по-бързо.

Джийвс довърши санбернарския си акт и се оттегли, а аз отпивах от втората си чаша (вече по-бавно, отколкото първата), когато вратата се отвори и в стаята нахълта леля Далия — с най-розовите бузи и най-жизнерадостното настроение.