Много съм ти задължен, Джийвс

Глава 8

Общоизвестно е, че когато Бъртрам Устър се захване здраво за работа, не се отплесва да бере маргаритки и да оставя тревата да поникне под краката му. Много хора на мое място, поели ангажимента да агитират за приятел, мераклия за Парламента, преди да започнат, биха изчакали чак до следобеда на следващия ден. Сигурно си казват — какво значение имат тук няколко часа и се запътват към залата за билярд да изиграят една-две партии снукър. Както се изразява Джийвс, в пълна противоположност на тях аз тръгнах веднага след закуска. Едва ли е било по-късно от единадесет без четвърт, когато подкрепен от две-три пушени херинги, препечени филийки, мармалад и три чаши кафе, бихте могли да ме забележите как приближавам до една редица къщички, разположени на алея покрай реката, която някой с нюх към точния израз беше нарекъл улица „Крайречна“. Познавах Маркет Снодсбъри от дълго време и знаех, че това е една от по-шикозните части на градчето, където стопаните сигурно симпатизираха на Консервативната кауза. По тази причина избрах точно тази част за моя първа цел. Искам да кажа, че няма никакъв смисъл да започвам от по-бедните къщи, където всеки поддържа лейбъристите и не само че няма да ти обърне никакво внимание, ами дори може да те замери с някоя тухла. Без съмнение Джинджър си имаше тайфа от поддържници-здравеняци, от ония, дето говорят и плюят през ъгъла на устите си. Та точно те щяха да се погрижат за онази част от електората, дето хвърля тухли.

Бяхме заедно с Джийвс. Но докато аз бях отбелязал като първа цел дом номер едно, неговото намерение беше да пробва номер две. След това аз щях да обработя номер три, а той щеше да направи същото с номер четири. След кратко съвещание бяхме решили, че ако влизаме и двамата заедно, собствениците щяха да останат с впечатлението, че това е посещение на цивилни ченгета и щяха твърде много да се притеснят. Много от хората, живеещи по места като улица „Крайречна“, са предразположени към апоплектични удари в резултат на разкоша, в който живеят, а един гласоподавател, издъхващ на пода от удар, означава един по-малко в списъка на гласувалите. Тези неща трябва да се имат предвид.

— Не мога да разбера, Джийвс — подхванах, тъй като бях потънал в мисли, — защо хората нямат нищо против някой, ама дето никога не са го виждали, да им се изтърси в къщата без даже и… без… как беше? На върха на езика ми е.

— Имате предвид „с ваше позволение“ ли, сър?

— Точно така. Без позволение да започне да им дава акъл за кого да гласуват. Удивен съм от такава волност.

— Такъв е обичаят по време на избори, сър. Обичаят ни кара да се примирим с всичко, както беше казал един мъдър човек.

— Шекспир?

— Бърк, сър. Тази сентенция ще намерите в книгата му „За възвишеното и красивото“. Мисля, че избирателите под влияние на дългогодишна агитация, ще бъдат разочаровани, ако ние не се отбием при тях.

— Значи ще внесем слънчев лъч в техния скучен живот?

— Нещо от този род, сър.

— Е, може и да си прав. Вършил ли си такава работа преди?

— Един или два пъти, сър, преди да постъпя на работа при вас.

— Какви бяха методите ти?

— Очертавах възможно най-кратко главните аспекти на моята теза, след това се сбогувах и се оттеглях.

— И никакви встъпления?

— Сър?

— Не си произнасял никакви речи преди да стигнеш до същината? Не си споменавал Бърк, Шекспир или поета Бърнс?

— Не, сър. Това би ги раздразнило.

Не се съгласих с него. Чувствах, че е на погрешен път и не очаквах нищо, приличащо на триумф в дом номер две. Едва ли има нещо, на което гласоподавателят би се радвал повече, от това да чуе най-новото около Бърк и неговата „За възвишеното и красивото“, а той какво? — доброволно да се откаже от предимствата, които учеността му предоставяше. Почти бях склонен да спра вниманието му върху притчата за дарбите, с която бях добил слава, спечелвайки онази награда за Познаване на Светото писание в училище. Обаче времето напредваше, така че се отказах от тази идея. Само му казах, че според мен той греши. Въведението, настоявах, е много важно. Наричат го разчупване на леда. Искам да кажа, не можеш да се натресеш на някой непознат и да имаш успех с някое рязко: „Ей, вие. Надявам се, че ще гласувате за моя кандидат!“. Колко по-добре е да се каже: „Добро утро, господине. Веднага се забелязва, че сте културен човек, вероятно най-щастлив, когато четете вашия Бърк. Дали сте запознат с неговата «За възвишеното и красивото»?“ И продължавате така, полагайки едно успешно начало.

— Трябва да имаш подход — казах. — Аз, например, съм изцяло за сърдечния и жизнерадостен подход. Препоръчвам при среща с домакина да се започне с едно весело: „Ехо, господин Еди-кой-си, ехо!“ и по този начин го предразполагате от самото начало. След това му разказвате някоя смешна история. И тогава, чак тогава минавате към същината — след като сте го изчакали да спре да се смее, разбира се. Успехът е гарантиран.

— Убеден съм, сър. Тази система не ме устройва, но това е въпрос на вкус.

— Психология на индивида, а?

— Точно така, сър. Всеки човек се отличава със собствен метод.

— Бърк?

— Чарлз Чърчил, сър. Поет, творил в началото на осемнадесети век. Тези думи са от неговото „Послание до Уилям Хогарт“.

Спряхме. Друсайки се в бодро темпо, бяхме стигнали до вратата на номер едно. Натиснах звънеца.

— Дванадесетият час, Джийвс! — казах тържествено.

— Да, сър.

— Продължавай.

— Много добре, сър.

— И нека небесата ти помагат за агитацията.

— Благодаря, сър.

— И на мен.

— Да, сър.

Той продължи и заизкачва стълбището на номер две, оставяйки ме със същото чувство, което изпитвах преди много време, когато бях у един чичо, свещеник в Кент, на откритото състезание с велосипеди за момчета от църковния хор, чиито гласове не бяха мутирали. Бях нервен, но изпълнен с воля за победа.

Докато прехвърлях наум по-важните моменти от забавната историйка, която смятах да разкажа, щом вляза вътре, вратата се отвори. Пред мен стоеше прислужница и представете си вълнението ми, когато в нея разпознах момичето, което беше на служба при леля Далия последния път, когато се радвах на гостоприемството й. Същото момиче, с което моите стари читатели ще си припомнят, предъвквахме темата за котарака Огъстъс и неговата склонност да прекарва дните си в спане, вместо да тича насам-натам и да лови мишки.

Дружелюбното й лице ми подейства като тоник. Бойният ми дух, който се беше пооклюмал след като се разделихме с Джийвс, рязко се вдигна почти до средните показатели. Чувствах, че дори ако този, с когото трябваше да говоря, ме изриташе надолу по стълбите, тя щеше да е там, за да ме изпрати и да ми каже, че тези неща са едно изпитание за нас, с цел да ни направят по-духовни.

— Хей, здрасти! — поздравих.

— Добро утро, сър.

— Пак се срещаме.

— Да, сър.

— Помниш ли ме?

— О, да, сър.

— И не си забравила Огъстъс?

— О, не, сър.

— Той си е все така летаргичен. Дойде при мен на закуска тази сутрин. Едва успя да остане буден, докато отнасяше навън порцията си пушена херинга, а след това изпадна в безпаметен сън на ръба на леглото с провиснала надолу глава. Значи си напуснала работата при леля Далия. Лошо. Ще ни липсваш на всички. Харесва ли ти тук?

— О, да, сър.

— Все така бодра. А сега — на работа. Дошъл съм да говоря с шефа ти по един въпрос от голямо значение. Що за човек е той? Не много раздразнителен? Не твърде склонен да се ядосва от посещения, надявам се.

— Не е джентълмен, сър. Дама е, госпожа Маккоркадейл.

Господи! Почти се смръзнах. А това отне доста голяма част от еуфорията ми. Разчитах много историйката, която бях приготвил, да ми свърши добра работа, като ме спаси от първите мигове на неловкост, когато човекът, при когото съм отишъл без покана, ме зяпа, чудейки се на какво дължи честта на това посещение. Сега историята ми ще си остане неразказана. Бях я чул от Катсмийт Потър-Пирбрайт в „Търтеите“ и всъщност беше разказ, чийто духовен дом беше пушалнята на някой лондонски клуб или мъжката умивалня на някой американски влак — накратко, съвсем неподходяща за слуха на този представител на нежния пол, който може би оглавява местния комитет за изборите.

Прислужницата въведе в приемната един потиснат и угнетен Бъртрам Устър, а при вида на домакинята настроението ми не успя да се покачи дори с един градус. Госпожа Маккоркадейл беше от тези жени, които наричам зловещи. Не толкова зловеща колкото леля ми Агата, може би, защото това е практически невъзможно, но във всеки случай се доближаваше много до класата на Иаил2, жената на Хевер и Мадам Еди-коя-си, дето си седяла и си плела досами гилотината по време на Френската революция. Госпожата имаше клюноподобен нос, тънки, стиснати устни, а погледът й можеше да бъде използван за цепене на трупи в горите на Борнео. Оглеждайки я продължително от главата да петите, както е думата, човек би се удивил на безстрашието на господин Маккоркадейл, задето се е оженил за нея — явно е човек, който не се плаши от нищо.

Обаче аз бях дошъл тук, за да бъда сърдечен и жизнерадостен и бях твърдо решил да се държа по този начин. Актьорите ще потвърдят, че при подобни случаи, когато душата е смутена, а нервната система ти играе кални номера, това, което трябва да направите, е да поемете дълбоко въздух. Аз го направих три пъти и се почувствах много добре.

— Добро утро, добро утро, добро утро! — казах аз и добавих: — Добро утро! — защото политиката ми беше да не се скъпя.

— Добро утро — отговори тя и ако трябва да направим анализ, дотук нещата се развиваха добре. Но ако ви кажа, че тя произнесе думите сърдечно, значи да измамя читателите. Останах с впечатлението, че видът ми й причинява болка на някое чувствително място. Беше ясно, че жената споделя мнението на Споуд относно това какво бе нужно да се направи, за да стане Англия земя на герои.

След като не бях в състояние да разкажа историята и усещайки пронизващия й като очистително поглед, повече от мъчителен за моето вече поувехнало самообладание, сигурно щях да имам големи затруднения при воденето на разговора, но за щастие бях изпълнен с материал, само чакащ знак да се излее. На по една цигара снощи след вечеря Джинджър ме беше осветлил какво неговите хора възнамеряват да направят, когато спечелят. Щели да премахнат данъците, да сложат в ред външната политика, двойно да увеличат износа, всяко семейство да има в гаража си два автомобила, а в тенджерата — две пилета и да стимулират английската лира — нещо, за което отдавна е крайно време. Тогава и двамата се съгласихме, че от това по-хубаво няма и не виждах никаква причина старата ламя Маккоркадейл да не е на същото мнение. Започнах, разбира се, с въпроса, дали възнамерява да гласува и тя отговори с: „Да, разбира се.“, а аз казах: „Е, това е добре.“, защото ако тя не възнамеряваше, моята аргументация щеше да е до голяма степен безсмислена.

— Винаги съм мислил, че е чудесно, дето жените могат да гласуват — продължих сърдечно аз, а тя отговори, както ми се стори доста злобно, че се радва за това ми отношение. — Когато гласувате бюлетината си, ако гласувате с точната дума, съветвам ви най-искрено да бъде в полза на Джинджър Уиншип.

— На какво се основава този ваш съвет?

На по-добра реплика от тази не можех и да разчитам. Направо ми я поднесе на тепсия. На мига започнах с агитацията, споменавайки отношението на Джинджър към данъците, външната политика, автомобилите в гаража, пилетата в тенджерата и оказването на първа помощ на бедната стара лира, но бях шокиран да забележа отсъствието на какъвто и да е ентусиазъм от нейна страна. Дори един-единствен лъч на одобрение не озари суровата й като на скалист бряг непристъпност. Приличаше ми на леля Агата, изслушваща обясненията на младия Устър защо прозорецът в гостната е счупен с топка за крикет.

Атакувах я още по-горещо или май се казваше по-разпалено.

— Вие искате намаление на данъците, нали?

— Да.

— И да се подобри външната политика?

— Определено.

— А износът да се удвои, а под лирата да заложим една пръчка динамит? Обзалагам се, че го желаете. В такъв случай гласувайте за Джинджър Уиншип — човекът, който с ръка на кормилото на държавния кораб ще насочи Англия към благоденствие и щастие, както в добрите времена на добрата кралица Бес3.

Това бяха слова, които Джийвс дошлифова за моя употреба. Имаше също нещо доста впечатляващо за острова-владетел и раят на земята, и още нещо имаше, ама съм го забравил.

— Не можете да отречете, че ще бъде чудесно — завърших.

Само преди миг не бих си и помислил, че е възможно тази жена да наподобява повече леля Агата, отколкото който и да било друг, но в този момент тя ми демонстрира такова забележително постижение, от което ми спря дъхът. Тя изсумтя, да не кажа изпръхтя и заговори:

— Млади момко, не ставайте идиот. С ръка на кормилото на държавния кораб, а? Ако господин Уиншип извърши това чудо да спечели изборите, което няма да стане, той ще бъде един обикновен смирен депутат от последните редици, който няма да прави нищо друго, освен да вика: „Браво, точно така!“, когато говорят по-висшестоящите от него и: „У-у-у, не е вярно!“, когато опозицията има думата. Точно както и аз — продължи тя, — ако спечеля изборите, както възнамерявам.

Запремигах. Бях шашардисан. Едно рязко: „Какво казахте?“ изскочи от устата ми, а госпожата продължи да обяснява, или, както би се изразил Джийвс, да осветлява.

— Не ви бива много по бързото схващане на нещата, а? Така трябва да е, иначе щяхте да забележите, че Маркет Снодсбъри е облепен целият с плакати, на които пише: „Гласувайте за Маккоркадейл“. Ако трябва по-директно да ви го кажа — не сте от хората, които са в състояние да схванат тяхното значение.

Това беше удар, от който, признавам, се олюлях като трепетлика, ако трепетликите бяха онези неща, дето се олюляват. Устърови могат да понесат много, но не чак толкова. Най-оформената ми мисъл в този момент беше, че с моя тъп късмет, отправяйки се да агитирам, още със започването се бях натресъл на кандидата-съперник. Също имах чувството, че ако Джийвс беше започнал от номер едно, а не от номер две, сигурно би успял да убеди мама Маккоркадейл да гласува против себе си.

Вярвам, че ако запитате Наполеон как се е измъкнал от Москва, сигурно някои моменти, забулени в мъгла, ще му се губят. В моя случай беше точно така. Когато се осъзнах, бях вече пред прага на къщата със съвсем смътна представа как съм се озовал там. Бях в най-ужасно състояние и за да приведа поне малко в ред нервната си система, запалих цигара. Тъкмо изпусках дима от първото дръпване, и чух жизнерадостно подвикване и усетих присъствието на още един организъм върху стълбището. „Ей, Устър, стари приятелю!“ — казваше гласът и щом мъглата от очите ми се разсея, забелязах, че това беше Бингли.

Удостоих тази напаст само с резервиран поглед. Тъй като знаех, че този срам за човешкия род живее в Маркет Снодсбъри, предполагах, че рано или късно може да попадна на него и появяването му не ме изненада, но определено не ме и ощастливи. Последното нещо, което желаех в това състояние, в което ме приведе Маккоркадейл, бе да захвана разговор с човек, който подпалва къщи и преследва ръката, която го храни, със сатъра за месо.

Държеше се прекалено фамилиарно, нахално, дръзко, досадно и неадекватно. По същия начин, по който се беше държал и в „Ганимед младши“. Потупа ме сърдечно по гърба и сигурно щеше да ме ръгне дружески в ребрата, ако се беше сетил. Никога не бихте си помислили, че някога между нас са стояли сатърчета за месо.

— Какво правиш по тия места, мой човек?

Отговорих му, че съм на гости у леля Травърс, която има къща в околностите, а той каза, че знае мястото, въпреки че не познавал лично въпросната старица.

— Мяркал съм я тъдява. Едно червендалесто бабче, нали?

— Направо мораво.

— От високото кръвно, сигурно?

— Или пък от многото ходене на лов. От него бузите се зачервяват.

— Значи нещо като езика на момичетата зад бара — от него бузите на клиентите също доста се зачервяват.

Ако си мислеше, че с тази дебелашка шега ще ме развесели, трябваше да го разочаровам. Бях равнодушен като публиката на сутрешно представление в сряда, така че той продължи:

— Да, от това трябва да е. Изглежда спортен тип. А ти за дълго ли?

— Не знам — отговорих, тъй като продължителността на престоите ми у леля никога не е сигурна. Най-много зависи от това дали ще ме изхвърли или не. — Всъщност съм дошъл да агитирам в полза на кандидата на Консервативната партия. Приятел ми е.

Той подсвирна учудено. Досега изглеждаше отблъскващ и весел, а сега — отблъскващ и мрачен. В този момент, изглежда се сети, че е пропуснал един жест на добронамереност и ме ръгна в ребрата.

— Губиш си времето, Устър, стари друже. Той няма абсолютно никакъв шанс.

— Никакъв? — потреперих. Всъщност това си беше само негово мнение, но искреността, с която го каза, беше безспорно впечатляваща. — Какво те кара да мислиш така?

— Няма значение какво ме кара да мисля така. Помни ми думата. Ако си умен, обади се на букмейкъра си и му кажи да заложи на Маккоркадейл. Няма да съжаляваш. Някой ден ще дойдеш да ми благодариш за печалбата със сълзи на…

По време на тази официална речева размяна на мисли, както го водят в синонимния речник на Джийвс, Бингли трябва да е натиснал звънеца, защото в този момент вратата се отвори и се появи моята стара познайница прислужницата. Бързо добавяйки думата „очи“, моят събеседник се обърна към нея.

— Г-жа Маккоркадейл в къщи ли си е, миличка? — попита той и след като му отговориха положително, той ме изостави, а аз се отправих към дома. Трябваше, разбира се, да продължа по „Крайречна“, като посещавам нечетните номера, докато Джийвс се занимава с четните, но не ми бяха останали сили за това.

Не беше лесно. Ако знаете тази дума, бихте си казали, че предсказанието на такъв тумор за човешкия род като Бингли не заслужава ни най-малко внимание, но той го изрече с такова убеждение, като някой, който има точна информация, че не можах да го отмина с безгрижен смях.

Пристигнах дълбоко замислен в имението и заварих старата родственица излегната в шезлонг и попълваща кръстословицата в „Обзървър“.