Много съм ти задължен, Джийвс

Глава 16

Със сломено сърце, лошо настроение и тъмни кръгове под очите повече от всякога, тръгнах по обратния път на следващия ден на свечеряване. Спомням си, веднъж Джийвс ми беше говорил нещо за тежкото и уморително бреме на непознаваемия свят… Не са негови думите, както разбрах, а на някой си Уърдсуърт… Ако съм запомнил името правилно… Тогава ми се стори много точно като описание на потискащото чувство, което изпитваш, когато супникът след миг ще се излее върху теб, а спасение няма отникъде. Това тежко и уморително бреме бях почувствал още доста отдавна, по времето, когато братовчедите ми Юстис и Клод, без да ме уведомят, бяха вкарали двайсет и три котки в стаята ми. Днес, в този час и в този момент го изпитвах отново и то много осезателно.

А сега погледнете фактите. Бях отишъл в Лондон, за да се преборя със следните проблеми:

А/ Как да направя така, че да не се оженя за Маделин Басет?

Б/ Как да върна купичката на Л. П. Рънкъл преди да е дошъл полицаят, за да ме хване за врата?

В/ Как прародителката да измъкне пари от Рънкъл?

Г/ Как Джинджър да се ожени за Магнолия Гленденън при положение, че е сгоден за Флорънс?

Но колкото и да мислих, и с четирите бях в начално положение. Цяла нощ и цял ден им отделих каймака на Устъровата мисъл, но със същия успех, с който старата родственица решаваше кръстословицата в „Обзървър“.

Вече към края на пътуването, пристигайки в имението, насочих колата към алеята за автомобили. Някъде по средата на пътя имаше един доста коварен завой и тъкмо намалих, за да го взема мирно и тихо, когато някакъв силует се появи пред мен, един глас извика: „Хей!“ и видях, че това е Джинджър.

Изглеждаше ми ядосан от нещо. Имаше нотка на упрек в това негово „Хей!“, а когато приближих съвсем и той напъха туловището си през прозореца, вече имах ясното усещане, че е ядосан.

Встъпителните му думи потвърдиха това:

— Бърти, ти мръсна гадино, къде беше през цялото това време? Когато ти дадох колата, не очаквах, че ще се върнеш в два часа през нощта.

— Сега е само седем и половина.

Той изглеждаше удивен.

— Така ли? Мислех, че е по-късно. Толкова много неща се случиха.

— Какво се е случило?

— Нямам време да ти разправям сега. Бързам.

Точно в този момент забелязах нещо във външния му вид, което бях пропуснал. Дреболия, но аз съм много наблюдателен.

— Имаш яйце по косата — казах аз.

— Разбира се, че имам яйце по косата — думите му изразяваха нетърпение. — Какво очакваш да имам по косата, „Шанел“ пет ли?

— Някой те е захвърлил с яйце?

— Всеки захвърляше с яйца всекиго. Поправка. Някои от тях хвърляха репи и картофи.

— Искаш да кажеш, че събранието бе прекратено в пълен хаос, както се казва?

— Не вярвам изобщо в историята на Англия някое събрание да е завършвало в по-голяма бъркотия. Яйца хвърчаха от всички страни. Чак притъмня от хвърляните зеленчуци от всякакъв вид. На Сидкъп му насиниха окото. Някой го фрасна с картоф.

Бях шашардисан и раздвоен. От една страна изпитвах остра болка на съжаление, че съм пропуснал това, което носеше всички белези да е било едно от най-изключителните политически събрания; от друга, подейства ми като екзотичен и освежаващ плод да чуя, че Споуд е бил цапардосан с картоф по окото. Почувствах как изпитах благоговение пред стрелеца, извършил това предостойно дело. Само ръка на майстор може да се прицели точно с картоф, като се вземе предвид формата му.

— Разкажи ми повече — помолих аз развеселен.

— Имаш да вземаш. Трябва да стигнем до Лондон рано-рано, за да изберем гражданското.

Това не звучеше като събитие, имащо нещо общо с Флорънс, която, ако изобщо успее да не развали годеж, със сигурност ще настоява за епископи, шаферки, хор и прием след това. Порази ме една мисъл и мисля, че може и да съм зейнал от учудване. Някой издаде звук като от сифон за газирана вода и сигурно съм бил аз.

— Като казваш „ние“, теб и Магнолия Гленденън ли имаш предвид?

— Че кой друг?

— Но как?

— Няма значение как.

— Но за мен има значение. Ти беше проблем „г“ в моя списък и искам да знам как е бил разрешен. Предполагам, че Флорънс ти е опростила наказанието…

— Да, и то недвусмислено. Излизай от колата.

— Но защо?

— Защото, ако до две секунди не излезеш, аз ще те изхвърля.

— Искам да кажа, защо ти е опростила наказанието?

— Питай Джийвс — отвърна той и прикрепвайки се с ръка към яката на палтото ми, ме извади от колата, тъй както хамалин изхвърля чувал със зърно. Застана на моето място зад волана и отпраши по алеята, за да отиде на среща с женичката, която, предполагам, го чакаше на някое уговорено място с нужния багаж.

Джинджър ме остави в състояние, което най-точно може да се опише като объркано, зашеметено, озадачено, смутено и шашардисано. Това, което разбрах от него беше: а/ че дебатът не бе протекъл в приятелска атмосфера, б/ че след края, Флорънс бе развалила годежа, в/ ако исках допълнителна информация, можех да я получа от Джийвс. Малко повече, отколкото змиеукротителите получават от глухата змия, но не кой знае колко. Чувствах се като адвокат, като мама Маккоркадейл например, на който незадоволителен свидетел е объркал плановете.

В този момент си спомних, че Джинджър описа Джийвс като фонтан от информация, така че първото нещо, което направих, щом стигнах до гостната и не намерих никого там, бе да сложа палец върху звънеца и да натисна.

Сепингс се обади на повикването. Ние с него сме дружки от детинство. Моето, разбира се, не неговото — и по правило, когато се срещнем, разговорът ни блика като буйна река, главно на тема времето и неговото лумбаго. Но този път не ми беше до празни приказки.

— Сепингс — казах аз. — Трябва ми Джийвс. Къде е?

— В помещението за прислугата, сър, утешава прислужничката.

Разбрах, че има предвид момичето, на чиято работа с гонга се бях възхитил още първата вечер и колкото и неотложна да беше работата ми, реших, че ще е проява на човещина, ако кажа една-две утешителни думи, без значение какво беше нещастието й.

— Получила е лоша вест, така ли?

— Не, сър, беше ударена с ряпа.

— Къде?

— В ребрата, сър.

— Искам да кажа, къде се случи това?

— В кметството, сър, към края на дебата.

Поех дълбоко дъх. Все повече и повече започвах да осъзнавам, че събранието, което бях изпуснал, беше белязано от страсти, които напомняха най-страшните ексцесии на френската революция.

— Самият аз, сър, замалко не бях улучен от домат. Профуча покрай ухото ми.

— Това много ме изненадва, Сепингс. Не се учудвам, че си бледен и трепериш.

И наистина трепереше, като зле приготвено желе.

— И защо цялата тази бъркотия?

— Заради речта на господин Уиншип, сър.

Това ме учуди. Винаги съм предполагал, че речите на Джинджър не отговарят на стандартите, поставени от Демостен, ако така му беше името, но не мислех, че са до такава степен отвратителни, та да накарат слушателите му да започнат да хвърлят яйца и зеленчуци. И даже се канех да продължа разследването, когато Сепингс се запромъква към вратата с думите, че ще информира господин Джийвс за моето желание да разговарям с него. И само след миг моят човек се появи.

— Пожелали сте да ме видите, сър.

— Можеш да използваш и по-силна дума, Джийвс. Копнеех да те видя.

— Нима, сър?

— Току-що срещнах Джинджър на алеята.

— Да, сър, той ми съобщи, че отива там да чака вашето завръщане.

— Каза ми, че вече не е сгоден за госпожица Крей и сега е сгоден за госпожица Гленденън. И когато го попитах как е станала тази рокада, той ми отговори, че ти ще ми обясниш.

— Ще бъде удоволствие за мен, сър. Желаете подробен доклад?

— Точно така. Не пропускай никакви подробности, даже и най-малките.

Той замлъкна за момент. Без съмнение си подреждаше мислите. След това започна:

— Значението, което електоратът придаваше на дебата — започна той, — беше очебийно. Значителна аудитория се беше събрала в кметството. Кметът и общинарите бяха там, заедно с цвета на аристокрацията на Маркет Снодсбъри, а също и елементи от по-низшите слоеве с каскети и пуловери с високи яки, които изобщо не биваше да бъдат допускани.

Тук трябваше да го порицая:

— Не е ли малко снобарско това, а, Джийвс? Май си малко склонен да съдиш хората по дрехите. Пуловери с висока яка са кралско одеяние, когато се носят от добродетелни хора, а под каскета може да се крие честно сърце. Сигурно това са прекрасни хора, ако ги опознаеш.

— Бих предпочел да не ги опознавам, сър. Те бяха тези, които по-късно започнаха да хвърлят яйца, картофи, домати и репи.

Трябваше да призная, че в този пункт бе прав.

— Наистина, бях забравил за това. Добре, Джийвс, продължавай.

— Процедурата започна с националния химн, изпят от момчетата и момичетата от началното училище в Маркет Снодсбъри.

— Представям си. Сигурно е било ужасно.

— Доста отблъскващо, сър.

— И после?

— Кметът направи кратко встъпление, представяйки противниците и госпожа Маккоркадейл стана да говори. Беше облечена в хубаво палто от рипсено кадифе от високо качество, а под него носеше официална рокля с дълги ръкави от креп на фигурки, надиплени от двете страни и деколте, завършващо…

— Прескочи това, Джийвс.

— Извинете, сър. Мислех, че искате всички подробности, колкото и дребни да са те.

— Само когато са… как се казваше?

— Уместни ли, сър?

— Точно така. Остави обвивката на Маккоркадейл настрана. Как беше речта й?

— Много изразителна, въпреки честото апострофиране.

— Това не е нещо, което би я смутило.

— Ни най-малко, сър. Направи ми впечатление на жена с изключително силен характер.

— На мен също.

— Вие сте се срещали с дамата, сър?

— За няколко минути, които всъщност бяха достатъчни. Дълго ли говори?

— Да, сър. Ако желаете, може да прочетете всичко, сър. Стенографирах речите и на двамата.

— А какви бяха аплодисментите? Енергични? Вяли?

— От единия край на залата съвсем енергични. Елементите на низшите слоеве, изглежда, се бяха разделили на две половини — едните — нейни поддръжници, другите — на господин Уиншип. Седяха в противоположни страни сред публиката без съмнение по предварителен план. Нейните поддръжници викаха: „Браво!“, а тези на господин Уиншип: „У-у-у!“.

— И когато Джинджър е станал да говори, предполагам, че нейните са викали „У-у-у!“.

— Без съмнение щяха да направят това, ако не беше тонът на неговата реч. Появяването му беше посрещнато с известна доза враждебност, но още с първите си думи беше възторжено аплодиран.

— От противниковия лагер?

— Да, сър.

— Странно.

— Да, сър.

— Би ли обяснил.

— Да, сър. За момент само да погледна записките. А, да. Встъпителните думи на господин Уиншип бяха: „Дами и господа, изправям се пред вас като променен човек.“ Глас от публиката: „Това е добра новина.“ Друг глас: „Млъквай, гадняр!“ Трети глас…

— Предлагам да не се спираме на гласовете, Джийвс.

— Много добре, сър. След това господин Уиншип каза: „Бих искал да започна с няколко думи към господина с полото, ей там, който непрестанно наричаше моя опонент «изкуфяла бабушкера». Ако би бил така добър да дойде тук на подиума, ще бъда щастлив да му пръсна тиквата. Госпожа Маккоркадейл не е «изкуфяла бабушкера»“. Глас от… Извинете, сър, бях забравил. „Госпожа Маккоркадейл не е изкуфяла бабушкера“ — каза господин Уиншип, — „а интелигентна жена с голям размах. Аз й се възхищавам изключително. Слушайки я тази вечер, изцяло промених политическите си възгледи. Тя успя да ме приобщи към своите и възнамерявам, когато дойде време да гласуваме, да дам своя глас за нея. Съветвам и вас да направите същото — благодаря.“ След това той зае мястото си.

— Мили Боже, Джийвс!

— Да, сър.

— Наистина ли каза това?

— Да, сър.

— Нищо чудно, че Флорънс е развалила годежа.

— Признавам, че това никак не ме изненада, сър.

Бях поразен. Изглеждаше невероятно как Джинджър, на който силната му страна са мускулите, но не и мозъка, е имал находчивост и ноу-хау да измисли такъв план за освобождение от смъртната хватка на Флорънс, без да опетни честта си на истински джентълмен. Това го представяше като човек, обладаващ змийско коварство от най-висша класа и тъкмо си мислех, че никога не можеш да предвидиш какво се крие в дълбините на човешката душа, когато ненадейно една мисъл се показа на повърхността.

— Ти ли го измисли, Джийвс?

— Моля, сър?

— Ти ли посъветва Джинджър да направи това?

— Възможно е господин Уиншип да се е повлиял от нещо, казано от мен, сър. Той беше доста загрижен по отношение на затрудненията си от сърдечно естество и ме удостои с честта да се посъветва с мен. Твърде възможно е да съм изпуснал някоя невнимателна забележка, която да е насочила неговите мисли точно в тази посока.

— С други думи, ти му каза да опита с това.

— Да, сър.

Замълчах. Мислех си колко хубаво би било, ако можеше да забърка нещо със същия ефект по отношение на мен и Маделин Басет. Освен това си помислих също, че това, което се е случило, колкото и прекрасно да е било за него, не се е отразило добре на сподвижниците и поддръжници на Консервативната идея като цяло. Споменах това:

— Лоша работа за тези, които са заложили на него.

— Понякога на човек му изневерява късмета, сър.

— Може и на добро да е. Ще им напомня за в бъдеще да пазят добре парите си, да не рискуват на залагания. Може да се окаже повратна точка в живота им. Това, което ме натъжава е, че Бингли ще обере парсата. Ще спечели цяло богатство.

— Той ми спомена този следобед, че се надява да стане така.

— Искаш да кажеш, че си го срещнал?

— Беше тук към пет часа, сър.

— Суров, безмилостен и гневен, предполагам.

— Напротив, сър, изключително дружелюбен. С нищо не намекна за миналото. Предложих му чаша чай и си побъбрихме около половин час.

— Странно.

— Да, сър. Помислих си дали не е имал някакви скрити подбуди при това посещение.

— Например?

— Трябва да призная, че в момента не мога да знам. Освен ако не е хранил надежда да получи клубната книга, но не ми се струва много вероятно. Ще желаете ли още нещо, сър?

— Искаш да се върнеш при пострадалата прислужница?

— Да, сър. Когато позвънихте, тъкмо проследявах как ще й подейства малко слабо бренди с вода.

Изпратих го да върши милосърдната си мисия и седнах да премисля. Може да сте предположили, че мислите ми са били заети от странното поведение на Бингли. Искам да кажа, че когато човек чуе, че тип с неговата пословична злоба е действал странно, вашият естествен импулс казва „аха!“ и се чуди „какво ли си е наумил сега?“. И може би за минута-две наистина се бях замислил над това. Но имах толкова много неща за замисляне, че темата Бингли скоро бе изхвърлена от употреба. Ако си спомням правилно, тъкмо се бях замислил по проблем „Б“, оня за връщането на купичката на Рънкъл и все удрях на камък, когато мислите ми бяха прекъснати от появяването на старата ми прародителка.

Личеше й отвсякъде, че си е прекарала чудесно. Откакто продаде издавания от нея седмичник, този, за който написах небезизвестната статия „Какво носи добре облеченият мъж“, тя си живееше мирно, тихо и достатъчно приятно, но й липсваше вълнението от неочакваното. Истински сензационно събитие като захвърлянето с яйца и зеленчуци на събранието, на което беше присъствала току-що, трябва да я е освежило като едноседмична почивка на море.

По-сърдечен поздрав от нейния не можете да си представите. Всяка сричка излъчваше любовта й към Бърти.

— Здрасти, отвратително създание — бяха думите й. — Значи се върна?

— Току-що.

— Много жалко, че трябваше да бъдеш в онова жури. Изтърва едно завладяващо преживяване.

— Джийвс ми разказа.

— Накрая Джинджър нещо откачи.

С поверителната информация, която ми беше предоставена, имах възможността да коригирам мнението й.

— Даже никак не е откачил, стара родственице. Неговите действия са били мотивирани от най-практично благоразумие. Той искаше да се откачи от Флорънс, без да й казва, че трябва да си търси половинка другаде.

— Не ставай глупак. Той я обича.

— Вече не. Хлътнал е по Магнолия Гленденън.

— Имаш предвид неговата секретарка?

— Същата, скъпа ми родственице.

— Откъде знаеш?

— Той сам ми каза.

— Не може да бъде! Значи най-накрая му писна от деспотичното държане на Флорънс?

— Да. Мисля, че от дълго време това е назрявало в него, без той сам да знае. Подсъзнателно, както би се изразил Джийвс. Запознанството с Магнолия е изяснило нещата.

— Изглежда приятно момиче.

— Много приятно според Джинджър.

— Трябва да го поздравя.

— Трябва малко да почакаш. Заминаха за Лондон.

— Споуд и Маделин също. Рънкъл също ще заминава скоро. Нещо като Великото преселение на народите през Средните векове, за което съм учила в училище. Е, това е чудесно! Много скоро ще бъде безопасно за Том да се върне в родното гнездо. Остава Флорънс, разбира се, но се съмнявам, че ще остане. Чашата на търпението ми преля, Бърти. Много ми липсва чичо ти Том. Къщата не е същата без него и неговия безпорядък. Какво си ме зяпнал като шаран, подготвен от продавача да бъде умъртвен с чук?

Не подозирах, че изражението ми е наподобявало споменатата рибка, но погледът ми определено е бил от настойчивите, тъй като първите й думи ме бяха разтърсили до дълбините на душата.

— Не спомена ли — казах — не, изкрясках е най-точната дума, — че Споуд и Маделин Басет са заминали за Лондон?

— Преди половин час.

— Заедно?

— Да, с неговата кола.

— Но Споуд ми каза, че тя го е зарязала.

— Така беше, но сега нещата се оправиха. Той няма да се отказва от титлата си и няма да се кандидатира за Парламента. Плановете му напълно се промениха, след като бе ударен в окото с картоф. Този картоф го накара да осъзнае, че ако трябва да минеш през всички тези неща, за да те изберат в Камарата на общините, по-добре е да не рискуваш и да опиташ в Камарата на лордовете. А тя, разбира се, с уверенията, че няма да е някоя си, а ще бъде графиня Сидкъп, оттегли възраженията си за техния брак… Сега пък пухтиш като Том, когато изкачва стълбите твърде бързо. Какво ти е?

Всъщност аз не пухтях, а дишах дълбоко и определено не като чичо Том, когато изкачва стълбите твърде бързо, но предполагам, че за една леля няма много голяма разлика между един дишащ дълбоко племенник и един пухтящ племенник. Във всеки случай не бях в настроение да дискутирам по темата.

— Ти не знаеш ли кой е бил този, който е хвърлил картофа, а? — попитах.

— Който удари Споуд? Не. Все едно долетя отникъде. Защо?

— Защото, ако знаех, щях да изпратя камили, натоварени със слонова кост, маймуни и фазани на адреса му. Той ме спаси от съдба, по-лоша и от смъртта. Намеквам за женитба с това бедствие на име Басет.

— Тя е възнамерявала да се омъжва за теб?

— Според Споуд.

Нещо като благоговение се изписа по лицето на старата прародителка.

— Колко прав беше — каза тя, — когато веднъж ми каза, че вярваш в своята щастлива звезда. Вече съм забравила колко пъти си бил на косъм от олтара, с почти никаква надежда да избегнеш наказателния взвод и всеки път все нещо се случваше и ти успяваше да се измъкнеш. Има някакво тайнство.

Мисля, че се канеше да се задълбочи още повече в материята, защото вече беше започнала да отдава почит на моя ангел-хранител, който, според нея, си разбираше добре от работата, но в този момент се появи Сепингс и я попита дали би желала да говори с Джийвс.

А аз тъкмо се бях излегнал удобно на шезлонга и бях започнал да се унасям блажено в мисли за удивителния късмет, премахнал заплахата Басет от моя живот, когато влизането на Л. П. Рънкъл изви гръкляна на моето, както казват французите bien etre — добро настроение.

Всъщност, само неговото появяване, при каквито и да било обстоятелства, беше достатъчно да смрази кръвта и да изправи косата като бодлите на изплашен таралеж, както съм чувал да казва Джийвс.

Изобщо не му се зарадвах, а той, напротив, изглеждаше доволен, че ме вижда.

— О, ето ви и вас — каза той. — Съобщиха ми, че сте изчезнал. Много разумно от ваша страна да се върнете. Да бягаш от закона никога не носи добро, защото рано или късно полицията залавя престъпника и още по-лошо за него, ако се е опитал да избяга.

Хладно и с достойнство му казах, че съм ходил в Лондон по работа. Той не обърна внимание на това. Изучаваше ме с поглед като шарана, за който спомена прародителката в скорошния ни разговор.

— Странното е — каза той, продължавайки да ме изследва подробно, — че нямате лице на престъпник, физиономията ви е глуповата, тъпоумна, но не и на престъпник. Напомняте ми на онези типове, дето танцуват с прислужнички в музикалните комедии.

Давай, давай, казах си, това е вече друго. Споуд ме беше сравнил с участник в масовката. Според Л. П. Рънкъл бях от главните действащи лица. Което означаваше, че се издигаме в обществото.

— Сигурно много ви помага в бизнеса. Приспивате бдителността на хората. Те си мислят, че не може да има опасност от човек с вашата физиономия, свалят гарда и бум! Вие изчезвате с техните чадъри и фотоапарати. Без съмнение дължите всичките си успехи на това. Но вие знаете старата приказка за стомната, дето ходила за вода. Този път…

Той замлъкна, не защото беше стигнал до края на обидните си забележки, а защото Флорънс се беше присъединила към нас и нейното появяване за момента привлече вниманието му. Не мога да кажа, че се беше наконтила. Виждаше се, че е била на първите линии в последната битка, защото докато Джинджър се беше отървал само с яйце по косата, тя беше, както се казва, окичена с яйца. Очевидно е била в центъра на огневата линия. При всички политически събрания от по буреносен характер, тези неща са въпрос на късмет. „А“ остава невредим, „Б“ се превръща в омлет.

Ако човек е по-тактичен от Л. П. Рънкъл, би се направил, че не забелязва това, но мисля, че на него никога не му е минавало през ум да се прави, че не забелязва някои неща.

— Здравейте — каза той. — Цялата сте оплескана с яйца.

Флорънс отвърна доста кисело, че знае това.

— По-добре е да се преоблечете.

— Така и смятам да направя. Имате ли нещо против господин Рънкъл, да разменим някоя дума с господин Устър насаме?

Мисля, че Рънкъл тъкмо се канеше да попита „за какво?“, но срещайки погледа й, замълча благоразумно. Затътри се навън, а тя започна с думата, за която бе споменала.

Говореше ясно и гладко. Липсваха ъ-канията, характерни за речта на Джинджър. Дори Демостен би навлязъл в същината по-бавно, въпреки че той разбира се е бил в по-неизгодното положение да говори на гръцки.

— Радвам се, че те намерих, Бърти.

Едно вежливо „О, а!“ беше единственият отговор, който можах да изрека.

— Премислих нещата окончателно и реших. Харолд Уиншип е пълен простак и вече нямам нищо общо с него. Сега виждам каква грешка съм направила, като развалих годежа си с теб. Ти имаш своите недостатъци, но лесно ще ги поправим. Реших да се омъжа за теб и мисля, че ние двамата ще бъдем много щастливи.

— Но не веднага — каза Л. П. Рънкъл, присъединявайки се отново към нас.

Преди малко бях споменал, че се бе затътрил навън, но човек като него никога не се затътря толкова надалеч, че да няма възможност да чуе какво някой има да каже на четири очи на някой друг.

— Първо ще трябва да излежи една въздлъжка присъда в затвора.

Новото му появяване накара Флорънс да настръхне. Тя се наежи и видът й започна да наподобява този на старата прародителка, когато се държи като гранддама.

— Господин Рънкъл!

— Тук съм.

— Мислех, че сте напуснали.

— Не съм.

— Как смеете да подслушвате лични разговори!

— Те са единственото нещо, което си струва да се подслушва. Голяма част богатството си дължа на подслушването на лични разговори.

— Какви са тези бръщолевения за затвор?

— За Устър не са бръщолевения. Той ми отмъкна много ценна сребърна купичка, за която бях платил девет хиляди лири и всеки момент очаквам да дойде един човек, който ще свидетелства достатъчно убедително за обвинение. Случаят ще мине по бързата процедура.

— Вярно ли е, Бърти? — попита тя с тона на областния прокурор, който толкова живо си спомнях, че успях само да кажа: „Ами… аз… ъ-ъ… такова…“

С ангел-хранител като моя, доработващ допълнително в извънработно време, това бе достатъчно.

— Няма да се омъжа за теб! — каза тя и излезе гордо да си свали пането.

— Много разумно от нейна страна — каза Л. П. Рънкъл. — Правилно решение. Човек като вас, обречен на влизания и излизания от затвора, не може да бъде добър съпруг. Какви планове може да има вашата съпруга… вечери, пътувания, коледни подаръци за децата, хилядите неща, за които една жена трябва да мисли, когато не знае от днес за утре дали главата на семейството няма да й телефонира, за да каже, че е бил арестуван отново и не го пускат под гаранция? Не е ли така? — каза Рънкъл и на вратата се появи Сепингс.

— Някой си господин Бингли иска да ви види, сър.

— А, да, очаквах го.

Той изскочи навън и едва беше престанал да замърсява въздуха, когато нахълта старата прародителка.

Беше удивително подобие на котка върху нагорещени тухли. Задъхваше се и възбуденото й лице беше добило бледоморавия цвят, характерен за нея, когато не е много спокойна.

— Бърти — избоботи тя. — Когато замина вчера, да не си оставил вратата на стаята си отключена?

— Разбира се, че не.

— Джийвс казва, че сега е отворена.

— Не може да бъде.

— Може. Той мисли, че Рънкъл или някой негов човек я е отворил с шперц. Не викай така, мътните да те вземат.

Можеше да кажа нещо от рода на „какво да правя сега“, когато всичко ми стана ясно. Но толкова бях обсебен от това всичко, което ми бе станало ясно, че не ми се отклоняваше в спорове по въпроса за гласа ми. Ужасната истина ме беше праснала точно между очите, все едно беше яйце или картоф, хвърлен от някой избирател от Маркет Снодсбъри.

— Бингли! — възкликнах.

— И не ми опявай.

— Не опявам, а възкликнах „Бингли!“ или извиках „Бингли!“, ако ти харесва повече. Помниш ли Бингли, дето открадна клубната книга, оня тип, дето щеше да го хванеш за гръцмуля и да го разтърсиш като плъх? Стара родственице, загазили сме здраво, няма никакво съмнение. Бингли е човекът на Рънкъл, за който спомена. Джийвс ми каза, че е наминал днес следобед да пийнат по чаша чай. Какво по-просто от това за него, след чая да се качи и да претърси стаята ми? Той е работил при Рънкъл и съвсем естествено е Рънкъл да се обърне към него за съучастие в пъкленото си дело. Не се учудвам, че си развълнувана — добавих аз, тъй като беше вдигнала вой до небесата с една от онези пронизителни едносрични думи, които толкова често са й били на устата в годините със семейство Куорн и Пичли. — И ще ти кажа още нещо, което ще разсее и последните ти съмнения, ако изобщо имаш такива. Той току-що пак дойде, а Рънкъл отиде да разговаря с него. За какво мислиш, че ще си говорят? Имаш право да познаеш до три пъти.

И Куорн, и Пичли възпитават добре дъщерите си. Тя не припадна, както много лели на нейно място биха направили, само повтори едносричните думи с малко по-нисък тон, някак си замислено, като някой аристократ по време на Френската революция при информирането му, че гилотината го чака.

— Загазихме — промълви тя същите думи, които би изрекъл един аристократ, само че на френски, разбира се. — Трябва да кажа, че аз съм взела купичката.

— Не, не, не бива да правиш това!

— Няма да позволя да отидеш в пандиза.

— Нямам нищо против.

— Но аз имам. Може да си имам кусури…

— Не, не.

— Да, да. Знам, че има недостатъци в характера ми, които е трябвало да бъдат отстранени още в училищна възраст, но няма да позволя моят племенник да лежи в затвора за кражба на купичка, която самата аз съм откраднала. Край.

Разбрах какво има предвид. Благородството задължава и така нататък. Правеше й чест. Но аз имах мощен аргумент и й го представих без да се помайвам.

— Почакай малко, стара прародителко. Тази работа има още една страна. Ако се… Как беше?… Ако се разтръби наляво и надясно, че аз съм само един чист и неопетнен като първи сняг наблюдател, годежът ми с Флорънс ще бъде отново в сила.

— Твоят какво? С кой? — Трябваше да каже „С кого?“, ама карай да върви. — Да не искаш да кажеш, че ти и Флорънс…

— Тя ми направи предложение преди десет минути и аз трябваше да приема, защото човек или е кавалер, или не е, а след това Рънкъл се намеси и изтъкна неудобството да се омъжиш за някой, който в най-скоро време ще шие пощенски чували в затвора Уърмуд Скрабс и тя оттегли предложението си.

Моята стара плът и кръв изглеждаше стъписана, сякаш бе попаднала на нещо непонятно в кръстословицата на „Обзървър“.

— Какво е това нещо у теб, дето така привлича момичетата? Първо Маделин Басет, сега Флорънс и дузина други преди това. Сигурно си магнетична личност.

— Сигурно това е обяснението — съгласих се аз. — Както и да е. Та ето какво, само някой да подшушне, че няма и петънце върху личността ми и аз съм безнадеждно вътре. Епископът ще бъде уведомен, помощният клир и шаферките свикани, органистът ще започне да репетира „Гласът, който се носеше из рая“, а смачканата фигура с клюмнала глава пред олтара ще бъде Бъртрам Уилбърфорс Устър. Умолявам те, стара кръвна родственице, да си мълчиш и законът да свърши своето. Ако мога да избирам между доживотна присъда с Флорънс и ушиването на някой и друг пощенски чувал, дай ми по-скоро чувалите.

Тя кимна одобрително и каза, че разбира какво искам да кажа.

— Знаех си.

— В думите ти има много истина — умисли се тя. — Всъщност, въпреки че се съмнявам, че ще се стигне до пощенските чували, знам какво ще направя. Рънкъл ще ми предложи да оставя тази работа, ако му дам Анатол.

— Мили боже!

— Мили боже, я. Знаеш какво означава Анатол за Том.

Нямаше нужда да дава повече разяснения: чичо Том съчетава истинската страст към храната и изключителната трудност при смилането й, а Анатол е единственият готвач на земята, в състояние да го натъпче до ватерлинията без да причини с това бунт сред стомашните му сокове.

— А Анатол би ли отишъл при Рънкъл?

— Би отишъл при всеки, ако заплатата си струва.

— Няма ли у него поне капчица вярност или лоялност?

— Не. Възгледите му са най-прагматични. Като всеки французин.

— Чудя се как си успяла да го задържиш толкова дълго. Сигурно е имал и други предложения?

— Винаги наддавах. Ако и този случай беше само да предложа повече от другия претендент, нямаше да се тревожа.

— А когато чичо Том се върне и забележи очевидното отсъствие на Анатол, няма ли да заври и закипи тук?

— Не искам да си помислям за това.

Но си мислеше. Също и аз. И двамата си мислехме за това, когато мислите ни бяха прекъснати от завръщането на Л. П. Рънкъл, който влезе, поклащайки се като гъска и ни фокусира с ококорените си очи.

Предполагам, че ако не беше толкова дебел, би изглеждал като олицетворение на смъртта, но въпреки неотложната нужда от диета за отслабване, той се доближаваше достатъчно до образа, който кара вътрешностите ми да омекнат, сякаш някоя здрава ръка е работила сред тях с уреда за биене на яйца. А когато заговори, беше определено впечатляващ. Тези типове, построили огромни търговски империи, са винаги, както Джийвс ги нарича, бомбастични. Стават такива покрай ръководенето на събранието на акционерите. След като започна с: „О, ето ви и вас, госпожа Травърс.“, той се впусна в реч, по-бомбастична от всяка една, която съм чувал. Съдържанието й беше, доколкото си спомням, следното:

— Надявах се да ви видя, госпожа Травърс. В един предишен разговор, сигурно си спомняте, аз ви заявих най-отговорно, че вашият племенник, господин Устър, е откраднал сребърната купичка, която бях донесъл тук, за да я продам на вашия съпруг, за чието отсъствие много съжалявам. Сега се доказа, че това не е било само подозрение. Аз имам свидетел, който е готов да даде показания под клетва в съда, че я е намерил в най-горното чекмедже на шкафа в стаята на господин Устър, несръчно скрита зад чорапи и носни кърпи.

На това място, ако беше на събрание на акционерите, вероятно щеше да се сети за някоя забавна история, която може да не е известна на някой от присъстващите този следобед, но предполагам в частен разговор той е решил, че може и да я пропусне. Така че той продължи надуто както преди.

— В момента, в който докладвам на полицията и ги запозная с доказателствата, с които разполагам, ще последва автоматично арестуване на Устър и неизбежният резултат ще бъде строга присъда.

Неприятен беше начинът, по който го каза, но бях принуден да призная, че това покриваше фактите точно както кувертюрата покрива леглото. Приготви килията, Уърмуд Скрабс, си казах, пристигам скоро.

— Така стоят нещата. Но аз не съм отмъстителен човек и нямам желание, ако съществува такава възможност, да причиня мъка на домакинята, положила толкова усилия да направи престоя ми тук приятен.

Направи кратка пауза, за да оближе устните си, а аз си знаех, че още един път преживява вкуса на ястията на Анатол. И точно Анатол беше темата, която подхвана.

— Докато бях ваш гост тук, аз бях изключително впечатлен от уменията и изкусността на вашия готвач. Съгласен съм да не повдигам обвинения срещу господин Устър, в случай, че се съгласите да позволите на този талантлив мъж да премине на работа при мен.

Силно пръхтене, едно от най-мощните, с които разполага леля, разтресе стаята. Спокойно може и него да наречете бомбастично. След това последва едно „Ха!“, придружено с яден жест и тя се обърна към мен.

— Казах ли ти, Бърти! Не бях ли права? Не ти ли казах, че копелето ще иска да ме изнудва?

Тип с наднормено тегло като Л. П. Рънкъл изпитва трудност да придаде твърдост на цялото си тяло при такава обида, но той се опита, доколкото може. Все едно някой от акционерите беше казал нещо не както трябва.

— Да изнудвам?

— Точно това казах.

— Не е изнудване. Нищо подобно.

— Той е напълно прав, госпожо — намеси се Джийвс, появявайки се от не знам къде. Бих се заклел, че само преди секунда го нямаше тук. — Изнудването предполага измъкване на пари. Господин Рънкъл просто иска да измъкне готвач.

— Точно така. Просто една сделка — каза Рънкъл, очевидно признавайки Джийвс за Даниил, неподкупния съдия.

— Разликата е много голяма — продължи Джийвс, — ако някой се опита да измъкне от него пари, заплашвайки да огласи факта, че когато е бил в Америка, е излежал присъда за подкуп на съдебен заседател по дело, в което е бил замесен.

Вик се изтръгна от устните на Рънкъл, подобно на звука, който котаракът Огъстъс издаде, когато торбата с котешка храна се стовари върху главата му. Той залитна и лицето му сигурно щеше да стане пепеляво, ако кръвното му налягане не беше от такъв сорт, че да изпита неимоверна трудност да превърне едно лице в пепеляво. Най-доброто, на което бе способно, бе да го направи, както Флорънс би казала, бледожълтеникаво.

От друга страна прародителката ми се бе съживила като цветче, поръсено с вода. Не че изглеждаше като цветче, но вие разбирате какво искам да кажа.

— Какво! — извика тя.

— Да, госпожо, подробностите са отбелязани в клубната книга. Бингли ги е описал много по-детайлно. По онова време политическите му възгледи бяха крайно леви и мисля, че е изпитал значително задоволство да изобличи джентълмен с богатството на господин Рънкъл. Освен това той описва с истинска наслада как господин Рънкъл, под сериозната заплаха от по-голяма присъда във връзка с измама за имоти, се е отказал от парите, които депозирал като гаранция за появяването си в съда, и изчезнал.

— Не се явил в съда ли искаш да кажеш?

— Точно така, госпожо. Избягал в Канада с фалшива брада.

Прародителката си пое дълбоко въздух. Очите й грееха също като две звезди. Ако дните на танцови забави не бяха отдавна отминали, мисля, че щеше да се впусне в балетни подскоци. Даже краката й потреперваха, като че ли ей сега ще рипне.

— Е — каза тя, — добра новина за тези, които раздават благороднически титли. „Рънкъл?“, ще кажат, „Тоя стар пандизчия? Ако на такъв дадем титла, има да ни трият сол на главата. Момчетата от опозицията ще ни направят за посмешище.“

Скъпата ми родственица бе във вихъра си.

— Рънкъл — продължи тя, — вчера обсъждахме онзи дребен въпрос за парите, които би трябвало да дадеш на Тъпи Глосъп още преди години. Ако дойдеш в будоара ми, можем да го преразгледаме на спокойствие още веднъж.