Много съм ти задължен, Джийвс

Глава 3

Не без удоволствие или нетърпение, няколко часа по-късно аз се отправих към мястото на срещата. Този Джинджър беше една от най-старите ми дружки. Е, не толкова стар като Кипър Херинг или Катсмийт Потър-Пирбрайт, с които изпотрошихме доста пари в основното училище, в мъжката гимназия и в университета, но все пак наистина стар. Стаите ни в Оксфорд бяха съседни и няма да е пресилено, ако се каже, че от момента, в който той влезе в моята, за да поиска на заем един сифон за газирана вода, ние станахме повече от братя и това продължи дори след като и двамата напуснахме учебните скамейки.

В продължение на доста време той беше изявен член на Клуба на търтеите, широко известен с оживената си атмосфера, но някак неочаквано Джинджър подаде оставка и замина да живее в провинцията. И то странно защо в Стийпъл Бъмпли, Есекс, където е бърлогата на леля ми Агата. Някой ми беше казал, че това се дължало на обстоятелството, че се сгодил за момиче със силен характер, което не одобрило Клуба на търтеите. То такива момичета се срещат под път и над път и по мое мнение е най-добре да се избягват.

Естествено, това ни раздели. Той повече не дойде в Лондон и аз, разбира се, никога не отидох в Стийпъл Бъмпли. Не можеш да ме накараш да приближа бърлогата на леля Агата, освен ако не е много наложително. Няма нужда сам да си слагам главата на дръвника, нали? Все пак много ми липсваше. Нещо като тъга по скрила се от взора длан.

Като пристигнах в „Бариболт“, намерих Джинджър във фоайето, където се поръчва гаргарата преди влизане в залата за хранене. След встъпителните здрасти, как си и откога не сме се виждали — неизбежни, когато две скрили се от взора за толкова дълго време длани отново възобновяват контакта, той ме попита дали не желая нещо за сливиците.

— Аз няма да мога да ти правя компания — каза той. — В действителност съм почти въздържател — малко вино на вечеря от време на време, но годеницата ми настоява да стоя далеч от коктейлите. Казва, че втвърдявали артериите.

Ако се каните да попитате дали не съм нацупил устни в този момент, мога да ви уверя, че познахте. Това показваше, че той е хлътнал и се е обвързал с едно девойче, напълно лишено от истински дух и това потвърди нещата, които бях чувал за нея, а именно, че е момиче със силен характер. Никой човек със слаб характер не би успял да отблъсне чашката от устните му по този начин. И дори беше успяла да го накара да заобича това, защото за нея той говореше не с мрачната горчивина на някой смазан под железния й ботуш, а с преданост във всяка сричка. Накратко — той бе приел това и нямаше нищо против да бъде командван.

Колко различно от моя случай, припомних си аз времето, когато бях сгоден за Флорънс Крей, властната дъщеря на чичо Пърси. Това не продължи дълго, защото тя ми би дузпата и се сгоди за някакъв Гориндж, който пишеше в свободно стихосложение. Но през цялото време на това изпитание, аз се чувствах като един от ония етиопски роби, които Клеопатра обичала да тормози, а това някак си ме дразнеше, докато Джинджър очевидно още не беше започнало да го дразни. Не е трудно да установиш дали някой се дразни, а у него аз не откривах подобни симптоми. Той приемаше наложеното президентско вето върху коктейлите като доказателство какъв ангел-хранител е това девойче, което прави всичко за негово добро.

Устърови не обичат да пият сами, особено когато са наблюдавани от критично око дали артериите им се втвърдяват, така че отклоних предложената глътка — с неудоволствие, защото бях жаден — и подхванах направо главната точка от дневния ред. Както вече сте предположили, на път за ресторанта аз сериозно поразмишлявах по въпроса за неговото кандидатиране за Парламента и исках да узная мотивите за този негов ход. Нещо не ми беше ясно.

— Леля Далия ми каза, че си отседнал при нея, за да си под ръка в Маркет Снодсбъри, докато се подмазваш на избирателите.

— Да, тя бе много мила да ме покани. Били са съученички с майка ми.

— Така ми каза и тя. Чудя се дали лицето й е било толкова червено в онези години? Харесва ли ти там?

— Чудесно място.

— Първа класа. Песъчлива почва, канализация, просторен парк, собствен водоизточник… И разбира се ястията на Анатол.

— Ах! — каза той и мисля, че в този момент би свалил шапка, ако имаше такава. — Много талантлив човек.

— Магьосник — съгласих се. — Неговите чудеса за вечеря трябва да те укрепват за задачите, с които ще се сблъскаш. Как вървят изборите?

— Отлично.

— Да си целувал бебета напоследък?

— Ах! — каза той отново, този път с тръпка на унес. Забелязах, че съм докоснал оголен нерв. — Колко проклети са тези бебета, Бърти, особено като им потекат лигите. И все пак, не може без това. Моят агент ми каза да не оставя непреобърнат камък, ако искам да спечеля изборите.

— Но защо искаш да ги спечелиш? Досега смятах, че не би докоснал Парламента и с триметров кол в ръце — казах аз, защото знаех, че там ги има всякакви. — Какво те накара да предприемеш тази необмислена постъпка?

— Годеницата ми го пожела — отвърна той и когато устните му се събираха да произнесат годеница, гласът му доби такова тремоло, като при мъжката гургулица, когато зове женската. — Тя мисли, че трябва да си създам кариера.

— Желаеш ли кариера?

— Не много, но тя настоява.

Неловкостта, която бях почувствал, когато ми каза, че дяволицата го е накарала да откаже коктейлите, се задълбочи. За опитен мъж като мен всяка негова дума правеше все по-очевиден факта, че той се бе захванал с нещо непосилно за него. За момент си помислих да го посъветвам да й изпрати една телеграма, с която да й съобщи, че всичко е свършило и като направи това, да си приготви един куфар и да хване първия параход за Австралия. Но като си помислих, че това може да го обиди, само го попитах каква е процедурата при кандидатирането за депутат. Не че особено се интересувах, но все пак това беше тема за разговор, различна от тази за неговата годеница.

Облак премина през лицето му, в което, трябваше да спомена по-рано, си струваше човек да се вгледа: ясни очи, бузи със загар, твърда брадичка, червеникавокестенява коса, правилен нос. А фигурата му също си я биваше — беше мускулест и добре сложен. Всъщност общият му вид приличаше на този, олицетворяван от Езмънд Хадок — скуайърът от Девърил Хол, където чичото на Джийвс Чарли Силвърсмит си изкарваше хляба, т.е. заплатата. Същото поетично изражение, като че ли всеки момент ще римува юни със струни. Но заедно с това (точно като Езмънд) създаваше впечатление, че ако иска, може да повали бик само с един удар. Не знам дали наистина го е правил някога, защото човек толкова рядко среща бикове, но през студентските си години той поваляше наляво и надясно кого ли не, представяйки университета на боксовия ринг в тежката категория в продължение на три години. Така че може и да е имало бикове сред жертвите му.

— Това е истински ад! — каза той със замъглени очи, припомняйки си кошмарното преживяване. — Трябваше да седя в една стая, където не можеше да се диша, защото беше претъпкана като Черната дупка в Калкута и да слушам приветствия за добре дошъл до среднощ. А след това трябваше да произнасям речи.

— Добре, а сега защо не си там да произнасяш речи? Да не са ти дали един ден отпуск?

— Дойдох да си потърся секретарка.

— Не може да си отишъл там без секретарка!

— Имах наистина една, но годеницата ми я уволни. Нещо не се разбираха.

Устните ми доста се бяха присвили, след като ми каза за годеницата си и за коктейлите, но сега ги свих още повече. Колкото повече слушах за това момиче, толкова по-малко исках да знам за нея. Мислех си колко добре биха се спогодили с Флорънс Крей, ако можеха да се срещнат. Искам да кажа, че бяха сродни души, а именно — според прецизното определение на една моя позната прислужница — надменни скандалджийки. Не го казах, разбира се. Има момент, в който можеш да наречеш някого надменна скандалджийка и момент, в който не можеш. Можеше да го обидя, ако критикувам момичето, което обича, а човек не иска да обиди един бивш боксьор от отбора на Оксфордския университет.

— Имаш ли някого предвид? — попитах аз. — Или отиваш в кофата за секретарки и взимаш която ти предложат?

— Надявам се да се свържа с една американка, с която се запознах преди да дойда в Лондон. Бяхме наели един апартамент с Боко Фитълуърт, когато той пишеше някакъв роман, а тя идваше всеки ден да работят заедно. Боко й диктуваше нещата си и каза, че тя е върхът като секретарка. Имам й адреса, но не знам дали е още тук. Ще намина след обяда. Казва се Магнолия Гленденън.

— Не може да бъде!

— Защо?

— Никой не би носил име като Магнолия.

— Може, ако е от Южна Каролина като нея. В южните щати на Америка не можеш да хвърлиш тухла без да удариш някоя Магнолия. Аз обаче ти говорех за тази работа с моето кандидатиране за Парламента. Първо трябва да получиш номинация и да те одобрят.

— Как успя?

— Годеницата ми го уреди. Познава един от правителството и той задвижил нещата. Някой си Филмър.

— Да не е А. Б. Филмър?

— Точно той. Приятел ли ти е?

— Не бих казал точно приятел. Запознах се с него бегло, докато бягахме по покрива на една беседка, преследвани от един ядосан лебед. Това ни сближи много за момента, но не станахме кой знае колко гъсти.

— Къде се случи това?

— На едно островче в езерото в Стийпъл Бъмпли, в имението на леля Агата. След като живееш в Стийпъл Бъмпли, сигурно го знаеш.

Той ме погледна с диво подозрение, точно както онези войници, за които Джийвс ми беше разказал, че се гледали на един връх някога си.

— Лейди Уорпълсдън твоя леля ли е?

— И още как!

— Никога не ми е споменавала.

— И не би. По-скоро би го пазила в тайна.

— Тогава, Боже опази, тя трябва да ти е братовчедка?

— Не, леля. Не може и двете едновременно.

— Говоря за Флорънс. Флорънс Крей, моята годеница.

Това беше удар, няма да крия, и ако не бях седнал, сигурно щях да се изтърколя. И все пак не би трябвало да ме учудва, Флорънс е от онези момичета, които винаги се сгодяват за някой. Първо за Стилтън Чийзрайт, след това за мен и накрая за Пърси Гориндж, който тогава поставяше на сцена нейния роман „Пръски от вълни“. Пиесата, между другото, наскоро беше представена пред публика в театър „Дюкът на Йорк“, веднага бе обявена за провал и я свалиха още на следващата събота. Един критик се беше произнесъл, че може би е гледал пиесата от неизгодно положение, тъй като я е бил гледал при вдигната завеса. Доста се чудех как ли се е отразило това на Флорънс при цялото й високомерие.

— Ти си сгоден за Флорънс? — извиках аз, гледайки го с недоверие.

— Да, не знаеше ли?

— Никой нищо не ми е казвал. Сгоден за Флорънс значи, а? Добре, добре.

Някой по-малко тактичен от Бъртрам Устър сигурно би добавил „ама че лош късмет“ или нещо от този сорт, защото точно това бе връхлетяло бедния човечец, но ако има едно нещо, което се намира в изобилие у Устърови, това е тактичността. Аз само стиснах ръката му, раздрусах я и му пожелах щастие, за което той ми благодари.

— Късметлия си ти! — казах аз, поставяйки си маската на искреността.

— На кого ги разправяш!

— Тя е очарователно момиче — добавих, все още носейки по-горе споменатото.

— Това е много точна дума.

— Също и интелектуална.

— Определено. Пише романи.

— При това постоянно.

— Чете ли „Пръски от вълни“?

— Докато не я прочетох, не можах да я изпусна от ръцете си — умело скрих истината, че изобщо не бях в състояние да я започна. — Гледа ли пиесата?

— Два пъти. Много жалко, че я свалиха. Адаптацията на Гориндж беше все едно написана от магаре.

— Още първия път, като го видях и разбрах, че е магаре.

— Жалко, че Флорънс не е могла.

— Да. Между другото, какво стана с Гориндж? Когато за последен път чух за нея, тя беше сгодена за него.

— Тя развали годежа.

— Много мъдро от нейна страна. Той имаше много дълги бакенбарди.

— Тя счита, че той е отговорен за провала на пиесата и му го каза.

— В неин стил.

— Какво искаш да кажеш с това „в неин стил“?

— Натурата й е толкова открита, честна и пряма.

— Наистина е така.

— Каквото й е на сърцето, това й е на езика.

— Винаги.

— Това е една възхитителна черта.

— Безспорно.

— Не можеш безнаказано да се измъкнеш от момиче като Флорънс.

— Не.

И двамата млъкнахме. Джинджър играеше с пръстите си и нещо като онуй-там-кво-беше се усещаше в действията му — все едно искаше да каже нещо, но имаше проблеми с произнасянето. Спомням си, че открих подобна нерешителност у преподобния Стинкър Пинкър, когато се опитваше да си даде кураж да ме помоли да отида в Тотли Тауърс. Същото нещо се наблюдава и при кучетата, когато сложат лапа на коляното ти и те погледнат в очите, но не казват нищо. Въпреки това дават да се разбере, че има една тема, по която много биха искали да се произнесат.

— Бърти — обади се той най-накрая.

— Моля?

— Бърти.

— Да.

— Бърти.

— Тук съм все още. Извинявай, че те питам, ама в рода си да имате някой развален грамофон? Или майка ти да е получавала уплах от такъв?

И тогава всичко бликна, сякаш изгърмя коркова тапа.

— Бърти, има нещо, което трябва да ти кажа за Флорънс, въпреки, че ти може би вече го знаеш, след като сте братовчеди. Тя е прекрасно момиче и практически е съвършена във всяко едно отношение, но има една черта, която много притеснява тези, които я обичат и са сгодени за нея. Не си мисли, че я критикувам.

— Не, не.

— Просто го споменавам.

— Точно така.

— Ето какво — тя не търпи неудачници. За да те уважава, трябва да си победител. Тя е като онези принцеси от приказките, които поставят разни задачи на юнаците, например да изкачат планина от стъкло или да й донесат косъм от брадата на Великия Татарски хан и им отказва, ако не успеят да се справят.

Спомних си този тип принцеси — винаги съм ги смятал за доста тъпи. Искам да кажа — каква основа за един щастлив брак може да бъде способността на младоженеца да изкачва стъклени планини. Едва ли ще го карат да прави това по-често от веднъж на десет години, ако изобщо го накарат някога.

— Гориндж — продължи Джинджър — не успя и това го провали. Някой ми беше казал, че много отдавна тя е била сгодена за някакъв жокей и го зарязала, защото паднал от коня на водното препятствие на състезанията за Гранд Нашънъл. Тя е перфекционист. Възхищавам й се за това, разбира се.

— Разбира се.

— Момиче като нея е призвано да има високи изисквания.

— Правилно.

— Но, както казах, това ме притеснява, Бог знае защо. Тя си е наумила да спечеля тези избори в Маркет Снодсбъри. Никога не съм предполагал, че се интересува от политика, но ако ги изгубя, ще изгубя и нея. Така, че…

— Сега всички достойни хора трябва да подкрепят делото ти.

— Точно така. Ти ще агитираш в моя полза. Искам да агитираш като луд и виж там, Джийвс също да даде едно рамо. Аз просто трябва да спечеля.

— Можеш да разчиташ на нас.

— Благодаря ти, Бърти. Знаех си, че мога. А сега хайде да влезем и да хапнем нещо.