Момчето в снега

На Коледа през 1999 г. един пенсионер шофираше през планината от Осло към Хемседал. На седемдесет и една години, вдовец, той беше посетил дъщеря си за празника. По принцип този път му харесваше поради две причини: първо, защото не обичаше града — хубаво е да се измъкнеш от хората и вечните им потребности; второ, просто защото го обграждаше изключително красива природа. Гора, високопланински помни, върхове, езера — еднакво пленителни през всички сезони. Най-хубавото от Норвегия. Докъдето стига погледът, все неподправена красота. Тази година зимата беше подранила и да караш през натрупалия вълшебен сняг бе все едно да прекосяваш красивия, притихнал пейзаж на пощенска картичка. По принцип. Възрастният мъж не виждаше добре и се опита да си тръгне рано, за да се наслади на пътя до вкъщи. По светло. Но не, този път не потегли навреме. Мракът. Не го обичаше. Едно е да си седиш у дома пред огнището — хубаво е, в такива моменти изобщо не възразяваше, че земното кълбо се е завъртяло и е негов ред да потъне в прегръдката на нощта — всъщност е доста уютно. Да си сипеш чашка от нещо хубаво, да се сгушиш под одеялото на дивана, а навън да се пробуждат нощните животни и студът така да се е вкопчил в дебелите греди на стените, та дървесината да пука. Но в колата? Толкова далече от дома? Не, не му харесваше. Възрастният мъж намали скоростта и наклони лице още по-близо до предното стъкло. Беше купил нови фарове с обсег от 1000 м. Мощни фарове за извънредни ситуации като тази — запали ги, когато облаците се плъзнаха по небето и затулиха слабата светлинка на луната. Изведнъж се спусна леден, непрогледен мрак. Възрастният мъж притаи дъх и за миг се поколеба дали да не спре да изчака. Каква идиотщина, за бога! Навън бе почти минус двайсет градуса, а той е откъснат от хората. Трябва само да стисне зъби, ще се оправи някак си. Възрастният мъж тъкмо понечи да включи радиото, за да го държи буден, когото предните светлини ненадейно се натъкнаха на нещо и той удари спирачката с два крака. По дяволите. Силует на пътя. Какво…? Петдесет метра. Двайсет метра. Десет метра. Отчаяно набиваше педала, сърцето му се качи в гърлото, кокалчетата на стисналите волана ръце побеляха, светът едва не рухна пред очите му, докато автомобилът не спря най-накрая. Седемдесетгодишният мъж остана на мястото си, мъчейки се да си поеме дъх. Какво, дяволите да го вземат, беше това? Насред пътната лента пред него стоеше малко момче. Неподвижно. С посинели устни. На главата му имаше рог от сръндак.