Момчето в снега - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Самюел Бьорк (3) #4

3

30

Беше ранно утро. Нямаше и шест часа. Навярно това беше най-скучното направление на света, обаче трийсет и две годишният Йонас Улсен седеше зад волана с широка усмивка. Споменът за предишната вечер още сгряваше тялото му. Оказа се невероятно. Мина толкова добре.

Почти нереално.

Април бе настъпил. Пролетта идваше — дори въпреки тъмнината навън, по дърветата се забелязваха зелени пъпки. Обикновено се чувстваше тягостно. Измъчваше го самота. Особено през този сезон. Странно наистина. Човек би си помислил друго — най-тежкото е мракът. Но не, не е вярно. Прочел го бе в статия в интернет. В Норвегия ставаха повече от шестстотин самоубийства на година и повечето от тях бяха през пролетта. Не разбра всичко, но явно през зимата всички са потиснати, а грейне ли слънцето, се чувстваш различен. Когато навън е светло, осъзнават, че мракът е в теб — нещо такова — не му стана съвсем ясно.

Йонас Улсен се приведе напред и включи радиото. Развиделяваше се. Движеше се по пенсионерски маршрут: кварталите „Хелсос“ и „Грефсен“, после долината Маридален. Чудесно, ако си ленив — спокойно е, няма много спирки и са отдалечени една от друга. Поне в тази посока — към Лагера „Скар“. Затворената казарма понастоящем бе преобразувана в гимназия. Разкарването дотук му изглеждаше ненужно. Намираше се далеч от града. Насред нищото. Не си представяше, че някой ще бие целия път дотам за малко тебешир и няколко стари компютъра. Но това му беше работата, а днес нямаше никакво значение. По една радиопрограма намери песен, която му допадна, и започна да си тананика и да тактува весело по волана.

Беше се отказал от идеята да си намери гадже. Дори в собствените си очи изглеждаше твърде странен: беше прекалено притеснителен; прекомерно непохватен. С ужас си спомняше ученическите години. Неумелите му опити да общува с другия пол, общо взето, свършваха зле. Прекарваше повечето време вкъщи, с нос, забит в книгите. А сега? Не, не можеше да повярва. Линда. Рецепционистка по заместване. Другата бе излязла в майчинство. Линда. У нея имаше нещо специфично. Неопределимо. Знаеше обаче, че скоро ще дойде краят. Другата ще се върне. Искаше му се да застопори календара в стаята за почивки. Не оставаха много дни. Ако времето не тече, ще си остане там.

Не щеш ли, съвсем неочаквано тя го покани.

Дали да не отидем на кафе някой път?

От смущение едва не си глътна езика.

Да… може би.

Или на обяд, ако искаш. В събота. Става ли? Или си зает?

Зает? Не. Не, не, събота е чудесно.

Усмихнати очи, вперени в него. Подаде му бележка през бюрото. Телефонният ѝ номер.

Едва успя да напъха ключа, за да запали колата. Непосредствената радост бе последвана от обичайната тревожност. Стовари се тежко върху него, сякаш бавно потъваше в тъмна, леденостудена вода. Не, не, не. С какво се съгласи? Няма да мине добре. Трябва да отмени срещата. Какво ще каже? Ще го намрази, когато разбере колко е глупав. Напрегнат. Страхлив. Дори не може да говори. От устата му излизат само щуротии. Толкова често се бе сблъсквал с насмешката. Толкова пъти го бе съпровождал шепотът зад гърба му, когато минаваше по коридора в училище или впрочем на работа.

Само че тя го харесваше.

— Много те харесвам, Йонас.

Линда.

— Искаш ли да измислим нещо и за утре?

Не му се вярваше.

Все едно светът реши отново да го приветства радостно, изведнъж слънцето се показа и помете мрака от горите около езерото Маридалсване. Изгря ново утро в царството на пролетта. Заобикаляха го ярки, великолепни цветове.

— Каква разлика само — каза си, поемайки нагоре към паркинга. Природата в тъмнина и природата, обляна в слънчева светлина. Животът в самота. И животът с…

Не посмя да довърши. Прекараха заедно само една вечер. Имаше сериозен риск да се изложи за пореден път. Не бива да го приема за даденост отсега. По-добре да се наслади на мига. На прекрасното усещане в тялото си.

Стигна паркинга в Скар. Оттук човек може да се изкачи през гората чак до Йоюнген. Да нахрани патетата. Или да разпъне палатка за през нощта и да гледа как подскачат рибките. Моторът на една от колите на паркинга бръмчеше. Обхвана го раздразнение. Не мислят ли тези хора? Йонас Улсен загаси двигателя и слезе да провери вратата. Веригата си беше на мястото. Никой не бе пипал катинара. Понечи да седне отново зад волана, но нещо привлече вниманието му и той застина. Колата с включения мотор. Имаше нещо… странно. Направи няколко предпазливи крачки. Все пак е пазач. Отговорен е всичко да бъде, както трябва. Какъв е този…?

Видя го ясно чак когато се приближи на няколко метра. От отворения прозорец от пътническата страна излизаше дим. Малко — тънка сива лента, но все пак…

— Ехо?

Йонас Улсен почука по стъклото, но там явно нямаше никого.

— Не оставяй колата на празен ход. Би ли…?

Никой не отговори. Странно. Почука още веднъж.

— Ехо?

Отново не последва отговор. Пазач е. Отговорността е негова. Да, несъмнено. Улсен потропа за трети път, после отвори вратата: седалките бяха празни и беше задимено.

— Ехо?

Тогава го забеляза.

Нещо гореше.

На задната седалка.

Малка кукленска къщичка.

— Има ли някого?

Връхлетя го, страхът; тъмната вода. Бързо измъкна глава и се отдалечи от колата, напипа бутона на радиостанцията, прикрепена към джоба на ризата му.

— Централа, обажда се Ѝ. У. Линия КГМ. В Скар съм. Чувате ли? Край.

Отдалечи се още малко от автомобила. Сърцето му биеше силно.

— Централа? Ѝ. У. Чувате ли ме? Край.

Не го беше забелязал, но сега видя процепа в багажника. Не беше напълно затворен.

Не искаше да се приближава, ала беше неизбежно.

Не.

Пред себе си видя нечии ръце, сякаш не той бе повдигнал капака.

— Централа? Чухте ли…?

В багажника лежеше младо момче.

— Централа?

Очите му бяха отворени.

В този момент стана непоносимо.

Най-после гласът от радиостанцията отговори, но Йонас Улсен вече не беше в съзнание.

31

Миа Крюгер се събуди от звъна на телефона, без изобщо да е усетила съня. Цяла нощ се въртя в леглото, няколко пъти стана. Образът на Вивиан Берг се бе запечатал върху ретините ѝ. Крехко, бяло тяло, наполовина потънало в тъмната вода. Отчаянието в погледа на Каролине Берг представляваше море от скръб, което щеше да прелее едва по-късно. По лицето на Курт Ванг бе изписан ужас.

Ела, Миа, ела.

Сестра ѝ стоеше насред нивата.

Познато видение.

Дълго го нямаше, но ето че се бе завърнало.

Отиде в стаята с кашоните. Почуди се дали да не отвори някой.

Албумът на Миа.

Да разгледа снимките на баба.

Винаги ѝ помагаше.

Баба ѝ, която виеше срещу луната. Съседите я наричаха „вещица“, но за Миа тя бе единственото нормално същество в този побъркан свят.

Не слушаш, нали?

Себе си не слушаш.

Защо не замина?

Не си здрава, Миа, нали знаеш?

Нощ, изпълнена с мрачни мисли, и тресящо се тяло. Накрая се запита: „«Лори» не е ли отворен до три?“.

Две бири и един „Йегер“ само за да успее да заспи.

Травеститската бърлога на Чарли Брюн в квартал „Тьойен“ беше отворена денонощно.

Няколко хапчета, за да си почине.

От известно време се въздържаше, без сама да знае как. Телефонът на нощното ѝ шкафче показваше малко след седем и половина.

— Да?

— Будна ли си?

От другата страна прозвуча гласът на Анете Голи.

Миа не познаваше друг толкова енергичен човек. Сякаш, за да живее, нямаше нужда нито от сън, нито от храна.

— Вече да — прозина се тя. — Какво има?

— Имаме още един — съобщи лаконично Голи.

— Къде?

Стана от леглото и установи, че е спала с дрехите.

Беше се облякла.

Нима се бе приготвила да ходи при Чарли в „Тьойен“?

По дяволите.

— Маридален — отново се чу Анете Голи. — В багажник. Изглежда и този път колата е открадната.

— Момиче ли?

Миа влезе в банята.

— Не, момче — уведоми я Голи.

Ходила ли е там?

Не, легна си трезва.

Едва издържа, но все пак успя.

На гърдите му има следи от убождане.

Миа изплакна набързо лицето си със студена вода. Животът в нея бавно се събуждаше.

— На четиринайсет години. Рюбен Иваршен.

— Вече знаем ли кой е?

— Да. Дрехите му са намерени в торба, оставена до автомобила. Имало е телефон и дебитна карта. Лежал е гол в багажника, бил е само по…

— По какво?

— По бански.

— Повтори последното.

Миа свали якето си от закачалката.

— Оставен е в багажника почти гол, носел е само бански, а в колата нещо е горяло.

— Какво? — поинтересува се Миа, докато си обуваше обувките.

— Кукленска къща. Идваш ли?

— Къде сте?

— В Маридален. На паркинга при лагера „Скар“.

— Уведомихте ли семейството му?

— Снощи майка му е съобщила, че е изчезнал. Опитвам да се свържа с нея. Тръгна ли?

— Идвам — викна Миа и затвори.

32

Застанал на известно разстояние от загражденията пред лагера „Скар“, журналистът Ерик Рьонинг съжаляваше, задето не си бе облякъл по-дебел пуловер под палтото от камилска вълна. Не трябваше ли вече да е пролет? Очевидно не. Обикновено не работеше по такива случаи. Беше есеист и се чувстваше най-добре на закрито. И по-специално вкъщи пред камината в жилището му в квартал „Фрогнер“, по възможност с чаша коняк и пура, оставени до клавиатурата. Преди няколко години Рьонинг спечели наградата на Организацията за критика и разследваща преса за серия репортажи, посветени на бездомниците в Осло, ала дори тогава рядко излизаше от дома си. Затова пък сега се намираше тук. Преди няколко месеца шефът му, редакторът на „Афтенпостен“ Гайр Грюнг, го бе извикал в кабинета си. Интересуваше се дали са верни слуховете в редакцията по негов адрес. Дали наистина само е изпращал фотограф да снима хора в нужда и си е измислял историите им. Дали е скалъпвал фалшиви интервюта. Дали сълзливите разкази, излезли като поредица в специалното издание на вестника в края на седмицата, са врели-некипели. Възможно ли беше такова нещо?

Ерик Рьонинг нито призна, нито отрече — умееше ги тези работи. От него щеше да излезе добър политик, ако хората го интересуваха, но те изобщо не го вълнуваха. Разкриеше ли се, че е изфабрикувал всичките случаи, репутацията на вестника щеше да бъде накърнена сериозно. И макар че го знаеше прекрасно, двайсет и няколко годишният младеж не се безпокоеше особено. Разчиташе шефовете да си спасят кожата. И се оказа прав. Като временно наказание обаче го изпращаха да отразява случаи от рода на този. Труп в балетна рокля, изплувал от планинско езеро. Друг — в мрачна хотелска стая. Имаше ли връзка? Полицията отричаше, но на тях не може да им се вярва. А сега се бе появил трети труп на паркинг край едно от любимите места за излети в Осло. Още не знаеха кой е. Вероятно някакъв наркоман. Убит от ревнивото си гадже. Всъщност на Ерик Рьонинг изобщо не му пукаше.

Ако не…

Сгуши се в палтото си и съжали, задето не си бе сложил шапка. Почуди се пред огледалото, но се отказа. Шапките винаги му разваляха прическата. Избра тънко сиво кашмирено поло и облече бежовото палто. Кафявите ръкавици от агнешка напа бяха достатъчно къси, за да се вижда току-що купеният часовник „Брайтлинг“. Същият като в рекламата с Леонардо Ди Каприо. Прояви благоразумието да си сложи тънък вълнен клин под панталона. Все пак живееше в Норвегия. Засега. А в бъдеще? Може би в Монако? С тази задна мисъл бе инвестирал в онези акции.

Миа Крюгер?

Значи и Мунк е там. Тежката артилерия. Сигурно тялото, намерено на паркинга, не е просто на премръзнал до смърт алкохолик или на самоубил се студент. Миа и Мунк. Първо балерината, после джаз музикантът, а сега това. Нима наистина бяха свързани? Рьонинг се усмихна, усещайки лек гъдел под палтото си. Да не би всъщност да става дума за… сериен убиец? Това вече е нещо друго. Новина, подходяща за човек от неговия калибър. Навярно богинята на късмета все пак не го е изоставила. Рьонинг си проправи път сред насъбралото се множество и попадна на Уле Лун, колега от „Ве Ге“.

— Какво е положението?

— Все още не знаем много — подхвърли Лун, — но според слуховете жертвата е младо момче.

Рьонинг извади цигара от джоба си.

— Не знам. Възможно е.

— Какво се е случило? — попита новопоявило се лице.

Беше от „Дагблае“. Вибеке някоя си. Рьонинг не помнеше името, но така или иначе си беше крава. Веднъж се опита да я свали в бара на хотел „Гран“. Хареса му как ѝ стои роклята отзад.

— Студент — излъга той. — Вероятно се е самоубил.

— Какво говориш? — изненада се Вибеке Кравова. — По полицейската радиостанция съобщиха друго.

— Какво? — поинтересува се Лун.

— Четиринайсетгодишен — уточни Вибеке и изгледа Рьонинг. — Ти друго ли си чул?

— Нямам представа. Току-що дойдох — ухили се той и запали цигарата.

— Глупак.

Вибеке Кравова тръсна глава и тръгна към загражденията.

— Знаем ли името му?

— Не е съобщено официално, но се говори, че се казва Рюбен Иваршен. На четиринайсет.

Изникна още едно ново лице — младеж с очила. Този пък беше от „Дагависен“.

— Откъде знаеш? — полюбопитства Лун.

— Имам си източници — засмяха се очилата.

Рьонинг си извади телефона и бързо написа съобщение:

Жертва, вероятно някой си Рюбен Иваршен, 14. Намери училището. Изпрати някого там. Семейство, съученици, учители и т.н.

Изведнъж настана суматоха.

— Голи!

— Анете!

От загражденията излезе черна кола. Сред пороя от светкавици нетърпеливо се протягаха ръце, устните се задъхваха, по раменете бяха накацали телевизионни камери.

— Голи!

— Анете!

— Има ли връзка с другите жертви?

Именно.

Значи не само той го бе заподозрял.

Чудесно. Ето ти предизвикателство. Време е да им покаже кой е. Не му подхождаше да стои тук като някаква уличница.

Ерик Рьонинг отстъпи малко назад и намери място, откъдето се виждаше по-добре. Може и да беше мързелив, но не бе глупав. Неслучайно Грюнг беше най-близък с него. Той бе галеникът на редактора. Определено му харесваше и го жегна. Спомни си как го бе изгледал Грюнг, старият вестникар, когато осъзна, че малкият му награден любимец всъщност е измамил всички.

Добре, хубаво. Няма причина да провесва нос. Време е да си заслужи хайвера. Отдалечи се още малко, за да провери дали друг път не води нагоре. Мунк и Миа бяха от класа, но останалите… Дежурните полицайчета. Бяха събрали всичките от охраната на търговските центрове и Рьонинг се съмняваше, че толкова бързо са успели да отцепят целия район. Смешниците продължаваха да стоят скупчени пред загражденията и наблюдаваха пътя.

Аматьори.

Не е за чудене защо няма да стигнат далеч.

Ерик Рьонинг се подсмихна, хвърли си цигарата и се заоглежда за пътека, отвеждаща към паркинга.

33

Миа пристигна на паркинга пред лагера „Скар“. Мунк я посрещна с угрижено изражение.

— Не си ли спала?

— Защо?

— Изглеждаш ужасно.

— Боже, благодаря! — възкликна Миа.

— Извинявай. Не исках да те обидя. Наред ли е всичко?

— Добре съм. Какво става?

— Нова кола. — Мунк посочи с глава към дъното на паркинга. — Открадната е. Собственост е на семейство от Йокарн. Върнали се от почивка и не си намерили колата.

— А защо сме тук?

— Патолозите искат да приключат.

— Нова ли е? — Миа посочи тъмнокосата жена пред багажника, която оживено жестикулираше, а около нея се тълпяха хора.

— Лилиан Лун.

— Сериозна ли е?

— Изглежда добра — кимна Мунк.

— Убождане от инжекция ли е пак?

— Да.

Миа забеляза още един фотоапарат на статив, насочен към задната част на колата.

— Провери ли фотоапарата?

— Тринайсет — бавно процеди той.

— По дяволите — изруга тя.

— Подсказва ли ти нещо?

Мунк се обърна към нея и си запали цигара.

— Четири, седем, тринайсет…

— Ти си математикът — разтърка очи Миа.

— Числа от тотото?

— В какъв смисъл?

— Не знам. Мамка му, дразни ме.

— Кое?

— Ами всичко. Числата. Играе си с нас, ужасно е.

— Кой го е намерил? — осведоми се Миа.

— Някакъв пазач. Улсен. Изпаднал е в шок. Изпратихме го в „Грьонлан“. Анете ще го разпита.

— Отдавна ли?

— Преди няколко часа. Какво значение има.

Тя посочи към пътя.

— Пресата вече е тук.

Мунк сви рамене.

— Надушват кръвта — промърмори Миа.

Към тях се приближи криминалистка. Свали си маската и въздъхна.

— Ти ли нареди така?

— Как?

— Не ни допускат, преди патолозите да свършат.

— Едва ли ще отнеме много време.

— Да, но…

— Търсихте ли в гората? — поинтересува се Миа.

— Да, работим. Стигнахме до колата.

— Продължавайте наоколо — изкомандва инспекторът. — Ще започнем, когато патолозите приключат.

Криминалистката поклати глава и измърмори нещо неразбираемо. Сложи си маската и се върна при колегите си.

— А кукленската къща? — полюбопитства Миа.

— Според пазача е горяла, когато е пристигнал.

— Ти видя ли я?

— Да, според мен няма да е трудно да разберем откъде е.

— Защо?

— Изглежда ръчна изработка. Не е като масово произвежданите играчки от „Тойс ар ъс“.

За миг се усмихна.

Сети се за Марион, внучката му. Любимката на Мунк. Обсипваше малката с подаръци, докато накрая майка ѝ не тропна с крак.

— Търсим ли?

— Грьонли се занимава с това.

Дръпна от цигарата, а в това време към тях се приближи още един криминалист. Понечи да каже нещо, но Мунк го изпревари.

— Чакаме — изръмжа той. — Няма да продължи дълго.

— Отцепили ли сме района? — попита Миа.

— Надявам се. А, да, между другото, Лудвиг не е открил нищо. Помоли ме да ти кажа.

— Какво?

— Попитала си го дали нямаме случай с горяща къща номер 47… 74…

— Да.

— Засега нищо.

— Струваше си да се опита.

— Добра идея, впрочем.

— Не е далече от ума. Братята с лъвски сърца. Къщата гори.

— Изглежда, не си била далеч от истината. — Мунк погледна колата.

— Горяла ли е още, когато е пристигнал?

— Май да — кимна той. — Както споменах, не е на себе си.

— Какво заключваме?

— За времето ли?

— Да.

— Според него е пристигнал около шест и петнайсет.

— Колко дълго гори подобно изделие?

— Невъзможно е да се каже. Вероятно няколко часа, ако е напоено с нещо.

— Значи, някъде между три и четири часа през нощта.

— Даже по-късно, най-вероятно.

— Току под носа ни.

— Така е. — Мунк смачка угарката.

— Как е дошъл дотук?

— Нямам представа.

— Толкова рано не пътуват автобуси, нали?

— Не, първият тъкмо мина.

— Може да е пристигнал със собствен автомобил?

— Едва ли. — Мунк видимо се колебаеше дали да не запали следващата цигара, но се отказа. — Кой тогава е карал този?

— Какво ще кажеш за колело?

Той сви рамене.

— Не е изключено по пътя насам да са монтирани камери. Има един супермаркет „Кооп“ недалеч оттук. Проверяваме го.

— И момчето е без дрехи?

— По бански. Дрехите му са оставени в торбичка до колата.

— Съблякъл го е тук? Господи, това е…

— Знам. — Все пак Мунк запали. — Започвам да си мисля, че грешиш.

— За какво?

— За случайния подбор на жертвите. Според мен е наясно точно кого иска. И какво ще направи с него.

Той сбърчи вежди, а погледът му помръкна. В този момент телефонът му зазвъня. Тръсна глава и се отдалечи на няколко крачки, за да отговори.

— Миа Крюгер.

Към нея пристъпи тъмнокоса жена на годините на Мунк, свали си маската и ѝ подаде ръка.

— Лилиан Лун. Съдебна медицина. Готови сме да го вземем.

— Вие ли направихте аутопсията на Вивиан Берг?

— Да — потвърди Лун.

— А на Курт Ванг?

— Също.

— Сигурна ли сте, че извършителят е един и същ?

— Подходът е същият, да. Дали е от мъжки род не знам. Има следа от игла, забита в сърцето. Никъде другаде няма видими наранявания. Според мен е странно.

— Защо?

Лун я изгледа учудено.

— Защо липсват следи от борба, от съпротива? Не е ли неестествено? И при тримата.

— Нищо ли няма под ноктите?

Патоложката вдигна рамене.

— Необходимо е да вземем проби в лабораторията, за да установя със сигурност, но доколкото виждам, не. Точно както при другите.

— А ранички около устните?

Лилиан Лу наклони глава и се взря в нея.

— Вие ли ги забелязахте?

— Да.

— Имате набито око. Открихме същите. Само че този път под скоч.

— Скоч ли?

— Да. На устата. Желаете ли да го видите, преди да го отнесем?

— Ако е възможно.

В това време Мунк се приближи с бърза крачка.

— Холгер — усмихна се патоложката.

— Здравей, Лилиан.

— Какво има? — попита Миа.

— Намерили са го — изсъска възбудено началникът на отдела.

— Кого?

— Раймон Грегер. Идва от Ларвик.

— Искаш ли да го поема аз?

— Ще работим заедно. Трябва обаче да почакаме. Помолил е за адвокат.

— Ще погледнете ли тялото? — отново попита Лилиан Лун и си сложи маската.

— Разбира се. — И Миа последва новата патоложка към отворения багажник.

34

Мунк и Анете Голи стояха зад огледалното стъкло. Той реши да остави Миа да започне разпита сама. Понякога предпочиташе този подход. Да не предизвиква страх. Все пак нямаха нищо срещу човека. Срещу Раймон Грегер. Само слухове. Свързваха го с историята от Будьо. Не разполагаха обаче с никакви веществени доказателства. Нито със свидетел, който да го е видял близо до някое от местопрестъпленията. Никоя базова станция не бе засякла телефонен трафик. Роднинска връзката връзка беше налице, но това едва ли щеше да помогне, ако не го накарат да проговори.

Миа започна разпита и Холгер Мунк погледна към Анете:

— Ще увеличиш ли звука?

Тя завъртя копчето на панела до вратата.

— Часът е 12:14 — обяви Миа, привеждайки се леко към микрофона. — Първи разпит на Раймон Грегер. В стаята се намират Раймон Грегер, адвокат Алберт Вик и Миа Крюгер, инспектор от отдел „Убийства“.

Гласът ѝ прозвуча меко. Когато двамата влязоха, тя се усмихна приветливо. Добре изиграно. Неведнъж я беше виждал да губи самообладание, да дава израз на чувствата си, но не и този път.

— Искам първо да заявя, че клиентът ми недоумява защо са му отправени обвинения. — Адвокатът пристегна възела на вратовръзката си. — Ако в съда не е внесена жалба, настояваме незабавно да го освободите. Също така официално обявявам намерението ни да подадем оплакване срещу полицията за нападките срещу клиента ми в медиите.

Адвокати! Това им е работата.

Мунк поклати глава и разкопча още едно копче на сакото.

— Няма никаква жалба. — Миа продължаваше да се усмихва все така добронамерено. — Съжалявам за случилото се. Както навярно сте запознати, разполагаме с четирийсет и осем часа, но се надяваме, естествено, да приключим възможно най-бързо. Съдействайте ни, кажете ни всичко необходимо и веднага ще ви освободим. Така виждаме нещата. Били сте на вилата, нали? Излезли сте в болничен?

Грегер погледна бързо адвоката и той му кимна в отговор.

— Струпа ми се много в последно време. Претоварих се. Исках да ходя на работа, но лекарят ми предложи да прекарам няколко седмици на спокойствие.

— Точно така — насърчи го Миа. — И не сте научили за случилото се. Племенницата ви е намерена мъртва.

— За съжаление, не. — Гласът на Грегер звучеше неподправено. — Вилата не е моя. Наех я от един приятел. Той е спестовник, ако мога да се изразя така. Няма нито интернет, нито телевизия, само електричество от малък слънчев панел.

— Значи изобщо не сте били подготвен, когато полицията ви е посетила?

След разкритията по „Те Ве 2“ се беше обадил негов съсед от скалистото крайбрежие.

— Не знаех нищо. Горкото момиче! Каква трагедия!

— Вие сте брат на Каролине Берг, нали? — прелисти записките си Миа.

Отново играеше ролята си. Чудесно знаеше какво пише там.

— Доведен брат — уточни Грегер. — Майка ми се омъжи повторно. За баща ѝ. А аз, така да се каже, вървях в комплект.

— Какво се случи с двете момичета през 2007 година? — ненадейно попита тя.

Изведнъж Грегер трепна на стола. Адвокатът му също изглеждаше учуден. Мунк си съблече сакото с доволно изражение.

— За какво говорите?

Идиот.

Началникът на отдела поклати глава.

Да не би да не е очаквал да се доберат до тази информация, независимо че не фигурира в документите?

— Клиентът ми ще се въздържи от… — подхвана адвокатът, но застаряващият учител го прекъсна.

Свали си очилата и си потърка лицето.

— Не бях аз — тръсна накрая глава той.

— Не сте били вие? — повтори Миа, прехвърляйки отново листовете пред себе си. — Камила е била на седем. Хеге — на девет. Често сте ги вземали след училище. Примамвали сте ги да се качат в колата ви. Държали сте ги затворени с часове. Обичате момиченца, нали? Обичате да си играете?

— Струва ми се… — промърмори адвокатът, по чието лице се бе разляла руменина, но Грегер отново го прекъсна.

— Не бях аз — унило повтори той.

— Не сте го направили?

— Направих го, но не бях аз.

— Моля да ми обясните. — Миа пак се усмихна приветливо. — Две момиченца са били отведени мимо волята им посред бял ден.

— Слушайте, бях… Периодът беше лош. Аз… жена ми ме напусна. Излъга за всичко. Съдията взе нейната страна. Получи родителските права. Дъщеря ми… тя… не ми позволяваха да я виждам повече.

Миа погледна дискретно над рамото му към огледалното стъкло.

— Дъщеря ли има? — Мунк погледна Анете.

— Съжалявам, не знаехме. Вината е моя — промърмори русокосата прокурорка. — Веднага ще проуча въпроса.

Бързо си извади телефона от джоба и излезе от помещението.

— Да виждате дъщеря си ли? — уточни Миа. — На колко сте години.

— На петдесет и седем.

— А тя?

— През лятото Нина ще стане на тринайсет.

— Значи през 2007 г. е била на седем.

Мунк долови раздразнението в тона на Миа и, естествено, я разбираше. Провежда разпита неподготвена. Отговорността беше негова. Аматьорска грешка.

— Какво… — понечи да зададе въпрос тя, но Грегер я прекъсна.

— Не се оправдавам за стореното. Беше грешка. Знам. Преживявах труден момент, както ви обясних. Изведнъж ми отнеха всичко, изградено от мен. Нина… тя беше… тя е…

Отново си свали очилата и сякаш изтри сълза.

Театър ли разиграваше?

От мястото си Мунк не успяваше да определи със сигурност.

— Понеже вашата дъщеря ви е липсвала, сте решили да си намерите друг другар за игра? — от ласкавия тон на Миа не бе останала и следа.

— Да — сведе поглед към масата Грегер.

Адвокатът седеше с полуотворена уста, без да гъкне, завладян от силно любопитство.

— Знаете как звучи. Две момиченца. Похитени.

— Знам, знам. Не бях на себе си. Не направих нищо. Само… — Грегер отпусна глава на дланите си.

— Само си играехте? — подсказа язвително Миа.

— Помолих да ме накажат. Не исках да им причиня зло. „Затворете ме“ — така им казах.

Вратата се отвори и Анете се върна в стаичката.

— Има дъщеря. На тринайсет. Получила е развод през 2007-а. Дали са ѝ пълни родителски права, бащата няма право да ги посещава. Обвинява го във физически и психически тормоз и над двете. Опитах се да намеря съдийката, разглеждала случая, но не успях да се свържа с нея. Говорих с човек от архива.

Миа отново погледна дискретно стъклото.

Няма ли да ми помогнете?

— Защо не ви позволиха да виждате Нина?

— Тя излъга — отвърна лаконично Грегер.

— За какво?

Адвокатът се беше предал. Наблюдаваше сцената, облегнат на стола.

— Според нея съм се държал лошо с тях.

— А не е ли вярно?

— Вижте, не съм безгрешен, вярно е, но все пак…

Телефонът на Мунк иззвъня. Той бързо го извади от палтото си. Съобщение от Лудвиг Грьонли.

Открихме откъде е кукленската къща! Да пратя ли Къри?

— Какво ще правим? — обади се Анете. — Нашият човек ли е?

Мунк поклати глава.

— Часът е 12:24 — съобщи Миа, когато Анете надникна в залата за разпити. — Временно прекратяваме изслушването на Раймон Грегер.

— И какво ще… — намеси се притеснено адвокатът.

Очевидно още не разбираше какво точно се е случило.

— Останете по местата си.

Миа премина в стаичката зад огледалното стъкло и разпери ръце.

— По дяволите, Холгер, какво е това?

— Да, аз съм виновен.

— Да го погна ли за отношенията му с Каролине Берг?

— Нашият човек ли е според теб?

— Нямаме нищо срещу него, нали? — Миа погледна Анете, а тя поклати глава. — Но все пак си играе с малки момиченца — продължи, загледана в Грегер през стъклото.

— Ще го задържим — обяви Мунк. — Да видим дали няма да признае още нещо, но засега можем да го зачеркнем от списъка със заподозрени.

— Да поема ли разпита?

— А защо аз да не продължа? — попита Миа.

— Разбрахме откъде е купена кукленската къща — осведоми я началникът ѝ.

— Толкова бързо?

— Да. Лудвиг откри мястото. Къри ще се заеме. Ще отидеш ли с него?

— В участъка ли е?

— Предполагам.

— Проклет тип — процеди Миа, извърнала лице към залата за разпит.

— Анете ще продължи разпита.

Мунк даде знак на Голи и тя прие мълчаливо.

— Добре — промърмори Миа, хвърли още един поглед към стъклената преграда, после вдигна ципа на коженото си яке и излезе.

35

Ерик Рьонинг си поръча омар с кимчи и естрагон и чаша „Пьоти Шабле“. Всъщност му се пиеше кола. Мъчеше го лек махмурлук след купона от предната нощ, но нямаше да направи добро впечатление, особено тук, в изисканото „Гран Кафе“. Сервитьорът се изгуби с менютата и Рьонинг усети гъдел в стомаха. Отново се намираше на топло. При това не отне много време.

Грюнг не си намираше място от другата страна на масата.

— Къде е? — прошепна старият вестникар и се озърна.

Ерик Рьонинг се усмихна и почука по телефона си.

— И цялото убийство ли показва? — Грюнг премрежи поглед.

Рьонинг кимна.

О, как прелестно му се усмихваше богинята на късмета!

Не го ли осени предчувствие там горе?

— Може ли да видя? — Грюнг се пресегна нервно към телефона му.

— Не тук. — Рьонинг прибра телефона в джоба на сакото си.

Слаба богу, успял бе да стигне до вкъщи да се преоблече. Разходката до долината Маридален щеше да го позлати, но му съсипа премяната. Как щеше да седи в „Гран“ с изцапани панталони и кални обувки? Нямаше да остане незабелязан, хи-хи. Избра тъмносин костюм на Ерменеджилдо Дзеня в съчетание със семпла черна вратовръзка „Армани“ и кафяви обувки от Мантеласи.

— Разкажи ми пак — помоли го Грюнг, когато сервитьорът донесе обяда.

Естествено, искаше веднага да види клипа.

Моля?

Ела в редакцията! Веднага!

Само че Рьонинг имаше по-добра идея. Редакцията ли? И дума да не става. Преди да разбере, щяха да се намесят и други. Силе Улсен. Или онзи идиот, Елингсен. Не, държеше да запази Грюнг за себе си. А и защо да не е малко по-тържествено? Да го отпразнува. Все пак бе прекарал цяла сутрин в пущинака заедно с тълпа идиоти. Поднесе чашата бяло вино към устните си, чувстваше се почти пиян. Грюнг отдавна не го бе гледал така. Едва ли не с възхищение.

— Добре. Стоя там до загражденията… — поде Рьонинг.

Грюнг вече беше чул основното по телефона, но слушаше търпеливо. Джобът му упорито вибрираше, ала възрастният редактор дори не понечи да отговори.

— Всички бяха там. Лун, Викхамер — цялата компания.

— Естествено.

— Обаче ми хрумна идея — продължи Рьонинг гордо. — Защо да стоя на това място? Та оттук не се вижда нищо. Невъзможно е да са успели да отцепят целия район.

— Добре си се сетил — похвали го Грюнг.

— Нали? Получихме съобщението май точно час по-рано. Признавам, не очаквах толкова много народ. „Ен Ер Ко“ и „Те Ве 2“ вече бяха пратили коли.

— Заради балерината. — Грюнг набоде хапка от татарски бифтек. — Публиката е на крака.

— Точно така — усмихна се Рьонинг. — Но някои от нас си седят тук, а други още мръзнат там горе.

— Дали са още там?

— Все едно — вдигна рамене той.

— Да, продължавай. Стигнахме до загражденията.

— Наистина бяха отцепили района, така се оказа. Обаче, както ти е известно, обиколката не се оказа напразна. Като че ли… — отпи глътка вино и си потупа носа, — понякога просто надушваш нещата.

Грюнг надигна чашата си.

— Не разбрах много добре — призна редакторът; едва прикриваше любопитството си. — Какво общо имат тук проститутките?

— Именно за това става дума.

Усмихнат, журналистът избърса устни със салфетката. Харесваше му. Искаше да се наслади на мига.

— Заизкачвах се покрай пътя и хоп — кого виждам?

— Кого?

— Трябва да започна отначало. — Рьонинг махна на сервитьора да донесе още вино.

— Проститутките ли? Какво общо имат те?

— Имат — отвърна Рьонинг с усмивка. — Разпознах едно от лицата. Сред тълпата.

— Сред зяпачите ли?

— Веднага разчетох погледа му — триумфираше Рьонинг. — Не беше там да гледа. Отвличаше вниманието.

Грюнг поклати глава.

— Давай малко по-бавно. Кой, казваш, е този човек?

— Казва се Пол Амюнсен.

— И кой е той?

— Помниш ли случая, по който работехме? — прошепна Рьонинг, приведен над масата. — Преди няколко месеца получихме информация за клиенти на проститутки: вземат момичетата от центъра и ги водят горе, за да… за да си свършат работата.

— И ти заложи камери. — Грюнг го погледна строго, сбърчил нос.

— Не, не официално, но ми посочиха един тип да ми помогне с онези неща. Сещаш се, реагират на движение. Използват се за заснемане на животни.

— Това не ни е позволено, Ерик, знаеш. По дяволите! — Грюнг ядосано тръсна глава.

— Така и не заложихме фото капани. Нищо не ме свързва с Амюнсен, успокой се!

Шефът му понечи да се обади, но се отказа.

— Зарязахме темата. Нищо не излезе, нали помниш, само че долових нещо в погледа му.

— Оставил е камерите.

— Свиня! — сухо изруга Ерик. — Надявал се е да заснеме нещо за лично ползване. Веднага разбрах. Смърдеше на угризения. Само за десет секунди го накарах да си признае.

Сервитьорът се върна с виното. Рьонинг изчака да му напълнят чашата и продължи.

— Бум! След двайсет минути бяхме у тях, включихме компютъра му и ето…

Нахилен, той остави телефона на масата.

— Невероятно — цъкна с език Грюнг. — Гледа ли го?

— Естествено.

— И?

— Цялата сцена.

— Цялата ли? Вижда ли се…?

— Всичко.

Рьонинг побутна телефона по бялата покривка.

— Може ли?

Редакторът го взе от масата, все едно поема новородено бебе.

— Естествено.

— Благодаря — смотолеви Грюнг и пъхна телефона в джоба на сакото си.

— Удоволствието е мое — вдигна чаша за наздравица Рьонинг.

Възрастният редактор се озърна нервно, сякаш се опасяваше, че са ги проследили от Агенцията по сигурността или всеки момент ще нахлуе отрядът за бързо реагиране. После се изправи внимателно и спокойно се отправи към тоалетната.

36

Когато Миа пристигна, Къри вече я чакаше пред асансьорите. Набитият булдог натисна копчето и се хвана за челото.

— Тежък ден, мамка му!

— Да, за всички ни — съгласи се Миа.

— Къде се изгуби? Да не си пиянствал?

— Само малко, спокойно.

От изражението му Миа заключи, че не иска повече да го разпитват.

Беше отпуснал рамене, а под очите му се очертаваха черни кръгове.

В погледа му имаше нещо неразгадаемо.

Не успя да пропъди спомена за думите на Вол в „Лори“, но в момента силите ѝ не стигаха да се задълбочава в тях. Три убийства. Не му беше времето сега.

— Къде отиваме? — попита тя, докато пресичаха подземния паркинг.

— Мястото се казва „Игри в «Торшхов»“.

Къри отключи една кола с дистанционното.

— Аз ще карам. — Миа му взе ключовете.

— Сериозно ли? — изджавка булдогът.

— Да.

Тя се настани зад волана, а Къри с въздишка си сложи колана. Видимо му беше доста трудно да си крепи главата на раменете.

— Как успяхме да го открием за толкова кратко време? — поинтересува се Миа, изкарвайки колата от гаража.

— Грьонли прати имейли на всички, за които се сети. Магазини за играчки, вносители, хора от бизнеса и бързо-бързо получи отговор относно евентуалния ни заподозрян.

— Говори ли с човека?

— Силно е да се каже. Спеше. Обеща да дойде възможно най-бързо.

— Не беше ли отворено.

Къри изстена и подпря глава с ръце.

— Ъъъ… не. От онези алтернативни места е. Предлагат истински играчки. Ръчна изработка. Материалите им не вредят на бедните деца от Третия свят — такава история. С хипарско работно време. Обаче идва.

Той извади от вътрешния си джоб кутийка с тютюн и с мъка успя да си напъха една доза под устната.

— Носиш ли вода?

Миа се засмя.

— Каква вода? Да не би да имам кранче в джоба?

— Знам ли, мамка му. — Къри отново подпря глава. — Хората си носят бутилки с вода. Не е невъзможно, по дяволите.

— Извинявай.

Тя свърна по пътя за квартал „Торшхов“.

— Ами ибупрофен?

— Не — усмихна се съчувствено Миа. — Да спра ли някъде?

— Може ли?

Миа Крюгер свърна до тротоара и изчака Къри да изтича до „Севън-илевън“.

— Благодаря — смотолеви булдогът.

В колата глътна четири таблетки и почти цялото съдържание на бутилката.

На Миа ѝ се стори най-разумно да мълчи, докато стигнат.

Паркираха и откриха ръчно издяланата табела. Междувременно до тях се дотътри дългокос мъж на средна възраст с гъста брада.

— Вие ли се обадихте?

Той измъкна дрънчаща връзка ключове от широкия си анорак.

— Йон Ларшен — подаде му ръка Къри.

— Тумас Ланге — представи се брадатият мъж. — Но всички ми викат Тумас Дългия3.

— А не ви ли наричат Кале? — Миа посочи табелата над вратата.

Мъжът се усмихна.

— „Дървото на Кале“? Чували ли сте за него? От детската програма.

— По цял ден лежи на дървото и зяпа облаците — измърмори Къри.

— Това съм аз — отново се усмихна Ланге.

— „Живее сред града момче, казва се Кале; има си дърво Кале…“ — затананика полицаят, без да уцели нито тон от мелодията.

— Помниш ли? Кале си лежи в клоните и размишлява над живота, а дядо му чете вестник, седнал на тревата.

— Помня — кимна Миа.

— Шведска работа. Защо, по дяволите, всичко хубаво идва от Швеция. Емил, Тьорвен, детектив Бломквист4, „Белият камък“5. Да се сещаш за нещо хубаво от Норвегия? Не, дявол го взел, всичко е шведско.

— Да влезем ли? — посочи отворената врата Миа.

— „Роня, дъщерята на разбойника“, Алфонс Оберг6.

— След теб. — Миа прекрачи прага след Къри.

— Виждал ли съм ви преди? — попита Ланге, когато и тримата се озоваха в магазина.

— Миа Крюгер — подаде ръка тя.

— Аха. — Той свали дългия си пъстър шал и го захвърли върху щанда. — Знаех си, че сте известна. Да ви предложа ли нещо?

— Не, благодаря.

— Само ни кажете вие ли продадохте това.

Къри извади от джоба си снимка. Ланге я взе и сбърчи нос.

— Моя е, да. Кой е запалил къщичката ми?

— Това се опитваме да разберем — обади се Миа. — Много ли сте продали?

— Не, само една — тази. В днешно време не се търсят качествени стоки. Жалко, направих много. Според мен се получиха хубави.

Ланге върна снимката на Къри и изчезна в склада. Върна се с бяла кукленска къща, точно копие на намерената пред лагера „Скар“.

— Бамбук. — Ланге остави къщичката на щанда. — Най-екологичният материал на света. Расте бързо. Изисква малко ресурси. Би трябвало да правим всичко от бамбук. Тук някъде имам брошура…

— Не се притеснявайте — успокои го Миа. — Наскоро ли я продадохте?

— Всъщност да. На едно изключително симпатично момиче. Приличаше малко на вас, но с по-светла коса.

— Момиче ли?

— Момиче, жена, дама… Както предпочитате. Млада жена да, на двайсет и няколко. Много симпатична. Дълго разговаряхме. Искаше да замине за Гоа. Били ли сте там?

— Ангола ли? — не разбра Къри.

— Не, Гоа, Индия. Раят, както го наричам. Обикновено прекарвам там зимата, но не и тази година, за съжаление. Търговията ми не върви добре както по-рано. Всички искат лъскави пластмасови дрънкулки. Не ни пука за планетата. Планетата ни отива по дяволите, а децата ни ще наследят целия този боклук. А сега и тези изтребители. Колко ще излязат? Сто милиарда крони? Хората гладуват на улицата, децата нямат учебници, никой не наглежда пенсионерите с памперси по старческите домове. Страната ще загине, ако в скоро време не назначим разумни управници.

— Млада жена? — повтори учудено Миа, хвърляйки бегъл поглед към Къри.

— Да, денят беше хубав — продължи с усмивка Ланге. — Приятно е да ти оценяват труда. Изработена е на ръка до най-малкия детайл.

— Нямате ли случайно охранителна камера?

— За да ме наблюдава големият брат ли? Не, благодаря.

— Ами… списък с имейли или нещо подобно? Не записахте ли името ѝ? — поинтересува се Къри.

— Списък с имейли ли? — изсумтя Ланге. — Посегателство над покоя и личния живот. Наясно ли сте колко много знаят големите компании за вас? Big data. Да не би според вас телефонният ви номер или имейл адресът ви да им трябват, за да ви помогнат с нещо? За по-кратък работен ден или за по-висока заплата? О, не: купувай и пак купувай. Нямам списък с имейли, естествено. Обаче имам бурканче и който иска може да пусне няколко крони за едно училище в Руанда. С приятелката ми сме му спонсори. Да имате някоя дребна пара за най-нуждаещите се?

Къри погледна наполовина празния буркан, поднесен му от Ланге, и най-накрая измъкна с нежелание една петдесетачка от джоба на панталона си.

— Можете ли да ни кажете още нещо за момичето? — попита Миа.

— Хм… — подхвана Ланге. — Както споменах, беше много симпатична. На двайсет и няколко, слаба, с дълга коса, зелен каскет. Дрехите ѝ бяха малко дрипав шик, както биха се изразили в квартал „Фрогнер“.

Усмихна се иронично и посочи с пръст елека си.

— Но нямате име или адрес?

— Големият брат — натърти Ланге, поклащайки глава. — Не бих си го и помислил.

— Бихте ли ни звъннали, ако се появи пак? — Миа извади от джоба си визитна картичка.

— Непременно. Сигурни ли сте, че не искате нищо? Имам превъзходен чай „Дарджилинг“ и мед, доставен направо от алтернативния квартал „Свартламон“ в Тронхайм. Натурални продукти. Приятно е да се загрееш, когато пролетта не иска да дойде.

Брадатият мъж се взря в мъгливия градски пейзаж навън.

— Природата си отмъщава. Скоро всички ще се вкочаним. Така ни се пише!

— Имате ли нещо против да пратим художник?

— Художник ли? Портрет ли ще ми правите? — смигна брадатият хипар.

— Ще скицира купувачката на кукленската къща.

— Разбрах. На двайсет и няколко, дълга руса коса, зелен каскет, но го пратете. Тук съм. Или наблизо.

— Чудесно. Благодарим ви за помощта. Обадете ни се, ако се сетите за нещо.

Миа излезе от магазинчето след Къри. За момент се спря на влажния тротоар.

— Там, там и там — посочи.

— Какво? — не схвана Къри.

— Камери. Ще се погрижиш ли?

— Аз ли?

— Да.

— А ти къде отиваш?

— Да проверя нещо. Наред ли са нещата впрочем?

— С кое?

— С теб.

— Да, да, не се притеснявай — прокашля се якият булдог, изплю тютюна и лапна нова доза.

— Ще си хвана такси. Ще се видим в участъка.

— Чудесно — съгласи се Миа, сядайки зад волана.

37

Габриел Мьорк се чудеше какво да прави с огромното количество информация, която свали на макбука си. Неочаквано в кабинета му надникна Юлва.

— Голяма олелия.

— Моля?

— Целият отдел пътува насам.

— Защо?

— Някакъв журналист от „Афтенпостен“ е заснел цялото убийство.

— Какво? Кое убийство?

— Рюбен Иваршен.

— Майтапиш ли се? Как е възможно?

— Не питай мен — подвикна Юлва и се загуби по коридора.

— Добре. Като начало… — обърна се Мунк към събралите се в залата за съвещания. — Тъкмо получихме скиците на младежа, видян в хотел „Лунгрен“ и във фирмата за почистване.

— Карл Йоверлан ли? — обади се Къри.

Мунк кимна.

— Според мен, преди да видим записа — продължи той, когато екранът зад него най-сетне проработи, — е важно да ги разгледаме.

Появиха се два фоторобота. Шепот изпълни помещението.

— Не е същият човек — смая се Юлва.

Габриел си помисли същото. Портретите бяха съвършено различни. Мъжът вляво беше късо подстриган. Мъжът вдясно имаше прическа а ла „Бийтълс“ с перчем и в добавка — очила.

— Да не би да търсим двама души? — обади се Къри. — Сигурно действат заедно.

— Нещо ми подсказва, че ни заблуждава — намеси се Миа, облегната на стената.

— Защо? — полюбопитства Юлва.

— Погледни там — посочи Миа. — Очите. Еднакво големи са. Носът е съвсем същият. Брадичката — почти еднаква. Тези черти трудно се прикриват — обърна се и към останалите.

— Значи се дегизира — предположи Голи.

— Така смятам — отвърна кратко Миа.

— Наистина ли? — възкликна Къри.

— Според мен Миа е права — намеси се Мунк. — Затова и не успяхме да го идентифицираме от различните записи.

— Променя външността си.

— Ако наистина става дума за един и същ човек — Мунк погледна екрана, — имаме основание да приемем тази хипотеза. А ако лицето му е толкова неузнаваемо, кой знае как още се представя. Сега-засега…

— Всичко е за отвличане на вниманието — прекъсна го Миа. — Замърсяване на местопрестъплението. Неверен адрес. Очевидно иска да ни разиграва, да разхищаваме ресурси.

— Докато той изпълнява следващия си ход ли? — пак се намеси Голи.

— Възможно е.

Отново се разнесе приглушен шепот.

— Значи очакваме още жертви? — отбеляза с безпокойство Юлва.

— Вижте — взе думата Мунк. — Не знаем нищо. Това е само теория, но си заслужава да го имаме предвид.

— Ами ако са роднини? — колебливо се обади Габриел.

Рядко вземаше думата на тези събрания, но не се въздържа.

Мунк погледна Миа.

— В смисъл — продължи той, — възможно е да изглеждат еднакво, но да са двама души. Ами ако чертите, които, както отбеляза ти, трудно се прикриват — очи и нос — просто са сходни?

Усети как лицето му пламва, когато Мунк отново извърна поглед към Миа.

— Всъщност — идеята не е глупава — отсъди тя накрая. — Добро хрумване, Габриел.

— Братя… — промълви началникът на отдела.

Шефовете току-що бяха гледали рисунките и явно не им бе останало време да ги обсъдят.

— А клипът? — обади се сега Къри. — Вярно ли е?

— Кое?

— Наистина ли се вижда цялото убийство при лагера „Скар“? Между другото, как така са го заснели? Там е напълно безлюдно. Откъде са знаели, че ще се случи нещо? Да не би да са ги информирали предварително?

Мунк погледна Анете.

— Оправдават се с безопасността на източниците си — обясни раздразнено тя. — Разговарях обаче с някои наши адвокати. Непонятно ми е как това се приема за аргумент, особено за този случай, но така или иначе ще отнеме известно време да се разберем.

— Отнесено ли е до съда? — попита Грьонли.

— Бихме могли да опитаме. — Анете вдигна поглед към началника на отдела. — При всички положения няма да стане веднага.

— Нищо не ни подсказва, че са знаели предварително — поде началникът на отдела. — Познавам Грюнг. Сериозен тип. Свестен човек. Никога не бих допуснал да се е съгласил с нещо подобно. В никакъв случай. Ако са знаели нещо предварително, щяха да ни информират.

— Ами онзи журналист? — обади се Къри. — Ерик Рьонинг. Не беше ли някакъв самохвалко? Фукльо. Нима може да му се има доверие за нещо?

— Както разбрахте, полагаме всички усилия да научим какъв е произходът на записа — продължи началникът. — Дотогава да сме благодарни, че ни е паднал, колкото и ужасно да звучи. Кога сме имали възможност да се доберем до подробности за подобно престъпление? По този начин се превръщаме в невидими наблюдатели.

— Какво чакаме — разпери ръце Къри.

Явно беше под влияние на нещо, защото леко фъфлеше.

— Съвършено различен вид. — Мунк погледна екрана. — Исках да ви ги покажа, защото този път се вижда.

— На видеозаписа ли? — възкликна Юлва.

— Да, обаче сега…

— Само не казвай, че се подвизава с различна външност — въздъхна нетърпеливо Къри и без да подозира, попадна точно в целта.

Началникът на отдела погледна Миа, после и Анете.

— Сериозно ли? — изуми се Къри. — Имаме и трети човек ли?!

— Качеството не е супер — измърмори Мунк. — Камерата е доста далече и записът е зърнист, но се вижда, върши работа. Автомобилът се задава. Рюбен Иваршен седи на задната седалка. Все още не виждаме лицето на шофьора. Иваршен слиза от колата и веднага започва да се съблича. Пъха дрехите си в торбичка и за момент остава гол на паркинга. После си обува банския и застава зад колата. И тогава…

— Извършителят взема торбата, слага я пред колата и в този момент го виждаме — допълни Голи.

— И? — не се стърпя булдогът.

— Трето лице — обяви сериозно Мунк. — Този път е с брада.

— Не е възможно да са трима братя, нали? — заекна Къри. — Явно е някакъв, знам ли, маскараден тип. Защо просто не пуснеш записа?

— По дяволите — изруга Миа, която витаеше някъде.

— Какво има? — обади се Мунк.

— Ще ми направиш ли скрийншот? — Тя се обърна оживено към Лудвиг Грьонли.

— На кое?

— На лицето от записа.

— Разбира се. Сега ли?

— Да — навлече си якето Миа.

— Естествено — съгласи се Грьонли.

— Трябва да проверя нещо — смотолеви тя и излезе от залата, следвайки побелелия инспектор.

38

Миа се зададе с бърза крачка по площада. Сюсане Хвал вече стоеше на стълбите пред Националния театър между статуите на Бьорнстерне Бьорнсон и Хенрик Ибсен. Под палтото си усети леко, неопределено стягане. Естествено, радваше се да я види отново. Бяха приятелки отдавна, от Осгорщран. Ала Сюсане открай време имаше чувството, че отношенията им се подчиняват на правилата на Миа. В продължение на месеци се опитваше да се свърже с нея, но тя не ѝ отговаряше. Миа Крюгер. Следователка в отдела за убийства. Приятелката ѝ явно винаги имаше по-важна работа.

Обади ѝ се съвсем неочаквано.

Би ли ми помогнала с нещо?

Навярно е глупаво, че е такава. Винаги се съгласява с всичко, с всички, дори да не е взаимно. Какво от това? Очевидно беше важно.

— Здравей, Сюсане — прегърна я силно Миа. — Не ти отговорих, извинявай, но знаеш как е.

— Не се тревожи — усмихна се Сюсане. — Всичко наред ли е при теб?

Миа изглеждаше чудесно. При последната им среща приличаше на призрак. Беше слаба, изтощена; скелет на път да се пречупи. Сега видът ѝ бе съвсем друг. Беше себе си. Почти като едно време.

— Добре съм — кратко я осведоми Миа. — Стана ли?

— Кое?

— Успя ли да се уговориш с него?

— Няколко са — уведоми я усмихнатата Сюсане. — Но се уговорих с един от тях. Толкова ли е спешно?

— Работим по важен случай — смотолеви Миа, оглеждайки стълбите. — Трябва да потвърдя конкретно подозрение. Или да го опровергая. Вътре ли е?

— Няма ли първо да пием кафе? Или да обядваме? В момента там текат няколко срещи. „Преображението“ на Кафка. Поставя го Гисли Йорн Гардаршон, исландецът. Миналата година залата се пръскаше по шевовете и тази есен пак ще го играят на голяма сцена.

— Ще го отложим — отвърна отнесено приятелката ѝ. — Не съм гладна. Наистина ли умее всичко това?

— Кое?

Миа посочи лицето си.

— Маски, промяна на външността, такива работи…

— О, да — усмихна се Сюсане, прикривайки разочарованието си. — Тук всички повече или по-малко владеят това изкуство.

Поведе я нагоре по стълбите.

— Съгласен ли е да съдейства на полицията? — попита Миа, когато наближиха ателието за костюми.

— Едва успях да разговарям с него. — Сюсане протегна ръка към вратата. — Ако ми беше дала малко повече време…

— Не бива да споделя с никого какво съм му показала — прекъсна я приятелката ѝ. — Ясно ли е? Нито пък ти.

— Естествено.

Сюсане отвори вратата. Седнал до писалище в дъното, Ишмаел надигна глава при влизането им.

— Миа Крюгер — понечи да го представи Сюсане. — Това е…

— Ишмаел Малик — взе думата младият костюмиер.

Не успя да скрие, че отлично знае коя е. Неизменно се получаваше така. Миа Крюгер. Инспекторката от отдел „Убийства“. Звездата. Сюсане винаги ревнуваше леко. Впрочем не, не изпитваше точно ревност — гордееше се с приятелката си, но честно казано, усещаше и известна завист.

— Здравей, Ишмаел — поздрави Миа, вадейки нещо от чантата си. — Извинявай, задето се обръщам към теб без предупреждение, но се налага да ти покажа нещо. Става ли?

— Разбира се — усмихна се младият норвежец от афганистански произход и разчисти място на бюрото си. — С радост ще помогна. За какво става въпрос?

— За това.

Тя нареди пред него три листа: две рисунки и една снимка.

Сюсане не беше глупава. Досети се, естествено, за връзката с онова, за което говореше цяла Норвегия. Обсъждаха го навсякъде и по всяко време, по която и програма да пусне. Гледа пресконференцията. Русокосата прокурорка се стараеше винаги да отклонява въпросите и се опитваше да изглежда спокойна. Няма причина за безпокойство. Въпреки това всички в театъра, а и познатите ѝ извън него, се озъртаха тревожно. Сериен убиец на свобода в Осло? Днес ѝ се обади даже майка ѝ. Няма ли да се прибереш в Осгорщран, Сюсане? Сигурна ли си?

— Какво е това?

— Ще си остане между нас, нали? — сложи ръка на рамото му Миа.

Ишмаел кимна. Все още я гледаше, сякаш не му се вярваше да е тя.

— Един и същи човек ли е? — попита направо полицайката.

— Трудно е да се каже. — Ишмаел изучаваше оставените върху бюрото изображения. — Това са рисунки, тъй че…

Вдигна снимката и я разгледа на светлината.

— Перчемът — посочи Миа. — И както виждаш, на тази е с брада, а на другата — с очила. Лесно ли се постига? Имам предвид да промениш до такава степен външността си.

— Както споменах — Ишмаел остави снимката, — няма как да преценя само от рисунките, но според мен не би било проблем.

— Значи не е невъзможно?

— Да се промени нечий облик ли? Не, определено не. Възможно е да е същият човек, ако това ме питате.

— Питахме се дали не са различни хора.

— Така ли? — страните на Ишмаел пламтяха. — И това не е изключено, разбира се, но според мен не са.

— Сигурен ли си?

— Възможно е да не съм прав — отвърна той. — Но тук има сходство в структурата.

— Така ли мислиш? Носа ли имаш предвид?

— Не, не — разпали се младежът — Всичко това се променя. Нос, чело, уши, брадичка — мога само за няколко часа да те превърна в дебел възрастен мъж. Гледайте очите.

— Виж ти!

— Да, погледнете тук. Не е възможно очите да се променят.

— Значи, според теб е един и същи човек.

— Ще повторя…

— Като оставим настрана факта, че това са само рисунки, разбрах.

Леко разочарование отново обхвана Сюсане. От толкова дълго време се опитваше да се свърже с Миа. Нямаше конкретен повод, просто да се видят.

Потисна го и се усмихна. Напразно, естествено, никой не забелязваше присъствието ѝ.

— Значи за теб човекът е един и същ — повтори Миа.

Ишмаел се вгледа за пореден път в изображенията.

— Така мисля, да. Погледнете тук. Линиите. Ето тук. Ако художникът или онзи, който му е дал указания какво да нарисува, го е предал правилно, тези черти се скриват трудно.

Сюсане потърси телефона в джоба си, за да има с какво да се занимава.

— Много благодаря, Ишмаел. Това ли е всичко?

— Да, моля. — На ъгълчетата на устните му се изписа смутена усмивка.

— Златна си, Сюсане.

Отново излязоха навън. Миа я прегърна набързо и вдигна ципа на якето си.

— За теб винаги. Да се видим за обяд или на по питие някоя вечер.

— Разбира се. Ще ти се обадя. — Целуна я по бузата, спусна се надолу по стълбите и се изгуби в тълпата пред „Спикерсюпа“.

39

Тъкмо бяха гримирали Ерик Рьонинг: намираше външността си за странна, но и преди го бяха канили в телевизията и знаеше какъв е редът. Под прожекторите в студиото ще изглежда по-добре. Преди малко повече от половин час влезе в сградата на „Те Ве 2“ на улица „Карл Юхан“, където го приветстваха като герой, ако може да се каже така. Телефонът му не спря да звъни, откакто се бе разчуло за записа от лагера „Скар“. Обсъди с Грюнг дали да не говори само пред „Афтенпостен“, ала двамата изразиха единодушно мнението, че вестникът ще спечели още повече внимание, ако и други медии интервюират Ерик, а и той, естествено, не възразяваше. Освен че даде интервюта за пресата, участва в журналното предаване на телевизия „Ен Ер Ко“ от 18 ч., а сега се съгласи да влезе в ролята на експертен коментатор за новинарския канал на „Те Ве 2“. Вратите пред него бяха отворени. По коридорите му отправяха усмивки. Ръце се протягаха към него, копнеещи да се здрависат.

Заповядайте, Ерик.

Боже, каква сензация!

Как го постигнахте?

Радваме се, не успяхте да дойдете!

Какво ще кажете за едно питие довечера?

— Готови ли сте?

В помещението надникна млада, елегантно облечена жена със слушалки на врата и впери в него любопитен, ласкав поглед.

— Готов съм — кимна Ерик.

— Чудесно — усмихна му се продуцентката. — След малко ще излъчим рекламния блок, след това сте вие.

— Идвам, само да мина през стаичката за момченца — смигна ѝ Рьонинг и се надигна от стола в гримьорната.

Жената със слушалките се изкикоти.

— Да не избягате.

— Ще се постарая да устоя на изкушението — усмихна се той и влезе в тоалетната.

Ми-ми-ми-ми

Мо-мо-мо-мо

Ки-ка-ко-ка-ки-ко

Врр-брр-врр-брр-врр

Прочисти си гласа, както го бяха учили през годината, прекарана във Висшето народно училище по музика и театър в Румерике, когато възнамеряваше да става актьор, и се огледа. Беше заложил на тежката артилерия. Избра тъмносиния костюм, ушит по поръчка в „Букс Брадърс“ в „Манхатън“. Всъщност, леко му бе отеснял — не тренираше достатъчно — но въпреки това изглеждаше чудесно. Семпла червена вратовръзка „Армани“ и обувки на „Салваторе Ферагамо“. Провери дали няма останала храна между зъбите, изплакна пръсти и се върна в гримьорната. Отново видя отражението си в голямото огледало: високопоставен държавник — така изглеждаше. Може би от това би излязло нещо? Депутатът Ерик Рьонинг. Министърът на външните работи Ерик Рьонинг. Засмя се и приглади с ръка косата си, та перчемът му да стои наляво. Така му харесваше — твърдо и гладко. Проклетите му колеги се мислят за артисти и затова косите им стърчат във всички посоки и отгоре на всичко се явяват в офиса по сандали „Крокс“, моля ви се. Премиерът Ерик Рьонинг. Прокара ръка по червената вратовръзка и леко пристегна възела. Червена вратовръзка. Такава носят консерваторите винаги когато искат да ги възприемат като човеколюбиви и благонадеждни хора, като хора със сърце. Известно време Рьонинг излиза за кратко с една стилистка, работеща в пиар агенция, и нейната задача се състоеше именно в това: да придаде човечен вид на идиотите. Да се харесват на телевизионните зрители. Нали там е работата?

— Включваме се след рекламите. Готов ли сте?

— Винаги съм готов. — Рьонинг отново намигна и последва жената към студиото.

Кимна на водещите и се настани на посочения му стол. Студиото беше малко. Почти колкото неговия хол. Винаги се изумяваше колко различна е телевизията отвътре.

— Проверка на микрофоните — обяви млад мъж, също със слушалки.

Ерик Рьонинг преброи „едно — две“ и насреща му вдигнаха палец.

— Двайсет секунди — оповести продуцентката.

Рьонинг се обърна към водещата, която му отвърна с усмивка.

Как ѝ беше името?

Мосфюр?

Мосберг?

Вероника Мосберг, да, така се казваше. Беше я срещал по разни коктейли и тя все го заглеждаше, но сега бе различно.

— Десет секунди — вдигна ръка продуцентката.

— Пет — отброяваше с пръсти.

Свиваше ги един по един в юмрук. Тишина. Рекламите свършваха. Шапката на предаването бе грандиозна и колоритна. Продуцентката направи знак на Мосберг.

— Здравейте отново — обърна се към зрителите красивата водеща. — В студиото ни е Ерик Рьонинг от „Афтенпостен“. Журналистът, който успя да заснеме ужасяващото произшествие от тази сутрин. Но нека първо обобщим за новите ни зрители. Рогер?

Рьонинг си прочисти гърлото и отпи глътка вода. Рогер. Дребосък с червендалеста физиономия. Преди няколко месеца бяха играли заедно покер и Ерик никак не го бе харесал.

— Върлува ли сериен убиец из Осло? — подхвана сериозно, леко театрално Рогер. — Този въпрос вълнува цяла Норвегия, след като трета жертва бе открита сутринта в багажник в долината Маридален. Ларш Елингсен с подробностите.

Продуцентката отново се появи и им показа с махване, че не са в ефир. На малък екран зад тях тръгна предварително заснет репортаж без звук. Рьонинг вече го бе гледал днес. Балерината Вивиан Берг. Дъра-бъра. Курт Ванг. Джаз музикант. Намерили го в хотелска стая. Рюбен Иваршен, момче. Един и същи ли е убиецът? Ала-бала. Налагаше ли се? След като разполагат с него. Поклати глава, надявайки се да забележат реакцията му. Отпи още една глътка вода и прокара език по зъбите си.

Продуцентката застана до камерата и в края на репортажа отново започна да отброява с ръце.

Три-две…

— Както ви съобщихме, с нас е журналистът Ерик Рьонинг от „Афтенпостен“. Добре дошли! — кимна му Рогер при новото включване.

— Благодаря — отвърна с печален тон Ерик.

— Сдобили сте се с видеозапис на самото убийство на Рюбен Иваршен. Вярно ли е?

— Вярно е — сплете пръсти Рьонинг.

— Как успяхте? По случайност ли? Или всъщност убиецът ви е предупредил, както твърдят злите езици?

— Веднага ще ги опровергая, Рогер — покашля се Рьонинг. — Видеозаписът бе във връзка с друго разследване, върху което работехме, и… нека хората отсъдят дали сме изключително способни, или просто сме имали късмет, но слава богу… — Той погледна в камерата, за да установи контакт със зрителите. — … снабдихме полицията с изключително ценно доказателство. Бяха ни много благодарни.

— Наистина ли — продължи със съвсем различна интонация Вероника Мосберг.

Очевидно се впечатли, докато тоя Рогер само завиждаше. Такова е положението в този бранш. Рьонинг се изсмя вътрешно, виждайки как водещата го попива с очи, докато джуджето до нея отвръща кисело поглед.

— … записът никога няма да стане достояние на широката общественост? Всички имаме право на свободно достъпна информация, не смятате ли?

— Вижте, Вероника — отново се прокашля Рьонинг. — Както знаете, важно е да се защити не само жертвата на това престъпление и неговото семейство, но и всички норвежци.

— Но — опита се да възрази Рогер.

— Това, естествено — вдигна обезоръжаващо ръце усмихнатият Ерик Рьонинг — не е само мое становище или на редакцията на „Афтенпостен“. Работим в тясно сътрудничество с властите и с органите на реда, а и замислете се, Рогер, не е ли очевидно? Бихте ли позволили телевизия с покритие в цялата страна да излъчи убийството на вашия син? Едва ли.

Рьонинг му намигна и отново надигна чашата.

— А какво ще кажете — продължи водещата — за възможността тук, в нашата малка Норвегия, да се е появил втори сериен убиец за по-малко от година? На път ли сме да стигнем положението в Америка? Какво се случва в малката ни страна?

— Ами, Вероника — понечи да се изкаже Рьонинг, но Рогер го прекъсна, допирайки с пръст слушалката в ухото си.

— Тук трябва спешно да прекъснем. Току-що успяхме да се свържем с най-авторитетния шведски експерт в тази област, криминалния писател и професор по криминология Юаким Першон, който се включи директно от Стокхолм. Першон, добре дошли, благодаря, че откликнахте на поканата ни.

На екрана пред тях изплува образът на брадатия швед на средна възраст.

— Моля — обади се шведът.

Рьонинг отново поклати глава и отпи от чашата.

Какво е това сега?

Необходимо ли беше?

Имаше си и друга работа, освен да седи в студиото на „Те Бе 2“ и да чака.

Маса други програми щяха да са благодарни за късмета си, задето си е дал труда да отиде при тях. А тези да го отрежат заради някакъв си швед?!

— Тук, в Норвегия — продължи Рогер, — не сме свикнали с такъв феномен — убиец хедонист, убива жертвите си случайно. Вие обаче сте специалист и навярно ще ни обясните логиката на подобно престъпление.

Убиец хедонист ли?

Откъде го измисли това, по дяволите?

Мамка му, пък и звучи страшно добре!

— Рано е още — поде Першон. — Освен това не работя в полицията, опирам се единствено на медийната информация, но след като питате, имаме си работа с престъпник, който може всеки момент да убие отново, в това нямам съмнения.

— Въз основа на какво правите такъв извод?

— Очевидно е имал план. Методът му е идентичен и двете местопрестъпления изглеждат инсценирани. Характерно за подобни случаи е…

Рьонинг престана да слуша шведа и се замисли дали и той да не използва този израз.

Убиец хедонист.

Написал бе нова статия — щяха да я качат в интернет след няколко часа. Непрекъснато се занимаваха със случая, в редакцията не правеха нищо друго. Изпратиха собствен екип на терен — в училището, при съседи и приятели. Според слуховете Рюбен Иваршен отивал да преспи при свой приятел, но изчезнал, след като заредил с гориво мотопеда си на една бензиностанция.

Дали имаше връзка между момчето и първите две жертви? Никой досега не бе открил такава, но явно и трите убийства бяха замислени предварително, макар и полицията да отричаше засега.

Шведът продължаваше да говори за серийните убийци: защо играят роли и правят, каквото правят.

Тед Бънди.

Дейвид Бърковиц.

Джефри Дамър.

Едмънд Кемпър.

Дрън-дрън.

Рьонинг не слушаше подобни приказки за първи път.

Възможно ли бе джуджето Рогер наистина да се е натъкнало на нещо? Нима извършителят избираше жертвите си на случаен принцип? Убиваше хора само защото… му е приятно?

Това беше нещо голямо.

Можеше да го използва.

В него нямаше никаква логика, нали? Беше просто… гадно.

Сексуален нагон?

Случайни жертви?

Убиец хедонист?

Трябва да се обади на Грюнг. Усети тръпки под ризата си, когато шведът благодари, а продуцентката вдигна ръка и отброи секундите до рекламната пауза.

40

Мунк излезе на терасата за пушачи. В този момент телефонът му иззвъня. Погледна дисплея и реши да отговори.

— Здравей, Мариане! Как си?

— Щях да те попитам същото.

Толкова пъти бе чувал този глас. Бившата му съпруга се мъчеше да прикрие тревогата си, но не ѝ се удаваше особено.

— Напрегнато. А Мириам?

— Все по-добре. Вчера физиотерапевтът я похвали.

— Чудесно.

Мунк запали цигара и изчака да дойде това, което предугаждаше.

— Чу ли? — попита бившата му жена.

— Какво?

— За сватбата.

— Обади ми се.

Съжали, че е вдигнал телефона. В същия миг облаците, които цял ден тегнеха над града, пуснаха слънцето да се промъкне за миг.

Не му беше до това. Не и в момента.

— Какво мислиш? — продължи Мариане с все същата нотка на угриженост в гласа.

— Не виждам нищо лошо — заяви кратко той.

— Виждал ли си го?

— Не, а ти?

— За малко.

— И?

Грьонли му махне през стъклото. Мунк кимна и посочи телефона.

— Ами, изглежда добро момче. Зиги — май така му викат. Стояха на стълбите отпред. Все още не иска да го представя на Марион. Дотук добре, но да се омъжва? Сега? Не ти ли се струва малко рано?

— Да.

Мунк не слушаше. Налагаше се да пренасочи отрядите, да направи някои рокади. Семейство Иваршен трябва да е приоритет. И да продължат с разпитите на хората около Курт Ванг. Джаз бендът. Някакъв португалец с досие.

— … нали?

— Какво?

— Съгласни ли сме?

— Тя е голям човек — опита се да я вразуми Мунк, а Грьонли отново се появи зад прозореца.

— Все пак е наша внучка — запротестира бившата му съпруга вече с различен тон. — Поне можем да дадем съвет, нали?

— Марион е корава. Важното е Мириам да се чувства добре, не мислиш ли. След всичко преживяно.

Грьонли се изгуби, слънцето също се скри. Пролетта отказваше да дойде. Той се уви плътно с палтото си, а от телефона му се разписука второ повикване.

— Точно това имам предвид. Колко време мина оттогава? Половин година? Още не говори, както трябва. А решението е важно. Не е ли редно да почака, докато… докато се върне на себе си.

— Налага се да тръгвам — прекъсна я Мунк, а писукането спря. — Зает съм. Приех да я заведа до олтара. Според мен заслужава.

За момент настъпи тишина, сякаш бившата му жена се готвеше да каже нещо.

— Трябва ли да се тревожим?

— Както вече казах, ако така е решила, аз я подкрепям.

— Не, не за това. Имах предвид репортажите по телевизията. Сега, предполагам, работиш по същия случай. Всички тези ужасни убийства…

— Не мога да говоря за работата си, Мариане, знаеш.

— Знам, Холгер, но все пак…

— Няма причина да се тревожиш за нищо.

Мунк се надяваше да е прозвучал убедително. Телефонът му отново се разписука.

— Подскажи ми. Необходимо ли е да бъдем предпазливи? Да вземам ли Марион от училище?

— Не, не.

Грьонли подаде глава на терасата.

— Ще вдигнеш ли на Миа? Опитах се да ѝ обясня, че говориш по телефона.

— Две секунди — кимна Мунк.

— Там ли си, Холгер?

— Слушай, Мариане — той дръпна от цигарата. — Нека оставим Мириам сама да реши. Така се разбираме. А колкото до другото, живейте си нормално. Няма причина за тревоги. Става ли? Трябва да вървя. Ще ти се обадя по-късно. Поздрави момичетата от мен.

Затвори, без да ѝ даде възможност да отговори, и включи Миа.

— Не си ли вдигаш телефона вече? — тросна се тя.

— Ето ме — успокои я Мунк.

— Един и същи човек е, така мисля — изстреля следователката.

— На какво основание?

— Говорих с един тип, отговаря за костюмите в театъра. По негово мнение очите са същите.

— И го е разбрал от рисунките?

— И кадъра от видеозаписа. Възможно е да са братя — поде тя, без да го слуша. — „Братята с лъвски сърца“ и така нататък, но не, според мен все пак трябва да изхождаме от хипотезата, че е един и същи човек.

— Добре — съгласи се началникът на отдела. — Ще дойдеш ли?

— Не, имам нужда да помисля. Сигурно ще си изключа телефона. Ядосва ме. Трябва да си купя нов.

— Остави го включен. Става ли? — помоли Мунк, но нея вече я нямаше.

Той угаси цигарата в препълнения пепелник, а от телефона му за пореден път се разнесе звън.

— Мунк на телефона.

— Здравей, Холгер — поздрави го приветлив глас. — Обажда се Лилиан Лун. От патологията. Надявам се, няма проблем да се обаждам директно на теб.

— Не, няма, естествено. С какво мога да ти помогна?

— Ами, с две неща. Първо, исках да ти съобщя, че всичко се връзва относно сходството между убийствата. Етиленгликол. Този път дозата е малко по-висока, но няма съмнение: причината за смъртта е същата. Отново не намерихме нищо по тялото. Няма следи от борба, нищо под ноктите, знаеш. Също както при Вивиан Берг и младежа в хотела.

— Ясно — запали поредната цигара Мунк. — Открихте ли нещо за раничките по устните.

— Да. — Лун направи кратка пауза. — Току-що получих резултатите от изпратените за изследване проби.

— И?

— Разбрах, струва ми се.

— Какво?

— Защо не се съпротивляват.

— Така ли?

— Слушай — прочисти гърло Лун. — Не е съвсем по правилника, но може ли да се срещнем? Предпочитам да не говоря за това по телефона.

— Разбира се.

— Какво ще кажеш да хапнем заедно? — предложи патоложката. — Имах уговорка с приятелка, но тя се отказа в последния момент. Запазила съм маса, а не обичам да ям сама. Съгласен ли си?

— Естествено — прие Мунк. — Кога и къде?

— Обичаш ли суши?

— Всъщност не, но ще направя изключение.

— Чудесно — отекна приветливият глас на Лун. — „Алекс суши“ в квартал „Хювхолмен“. След около час.

— Ще се срещнем там — обеща Мунк и затвори.

41

Лилиан Лун вече го чакаше на една маса до прозореца и при влизането му стана.

В първия момент той не я позна. Беше в ежедневно облекло. Нищо не скриваше главата и устата ѝ. Тъмната коса се спускаше свободно по раменете ѝ, а вместо бяла престилка носеше жълта рокля и късо сако.

— Здравей, Холгер — усмихна се тя. — Извинявай.

— Изобщо няма за какво. — Мунк си разкопча палтото.

— Просто… Нямам никакво желание да се храня сама. Струва ми се някак нередно. При теб не е ли така?

— Не бих казал — подсмихна се Холгер и седна. — Май имам прекалено малко проблеми с храната.

Засмя се. В това време към масата пристъпи почти незабележимо сервитьорка с японски вид и сложи две менюта пред тях.

— Препоръчвам ти маки — изгледа го, без да спира да се усмихва, Лун. — Не си опитвал маки, ако не си идвал в „Алекс“. Всички така твърдят, но едва когато дойдох тук за първи път, разбрах защо. Алергичен ли си към нещо?

— Моля? Не — прокашля се той и съжали, задето не бе минал през къщи.

Носеше дрехите си от вчера или май отпреди два дни. Не смееше да вдигне ръце от страх да не би миризмата от два дни работа да бъде неприятна на другите гости. Да става, каквото ще. Сега си имаше по-важни грижи.

— Ще възразиш ли, ако поръчам аз? — махна на сервитьорката Лун.

— Ни най-малко.

— Чудесно. — Усмивката не слизаше от лицето ѝ; прошепна нещо на момичето, без да гледа менюто.

— Е? — подкани я Мунк, когато останаха сами.

— Да. — Патоложката сложи салфетката на скута си. — Извинявай отново, аз… стори ми се най-добре да поговорим очи в очи.

— Вече стана въпрос, не се притеснявай. — Холгер Мунк се опита да прикрие любопитството си.

— Честно казано, пробите… — тя отпи от чашата с вода пред себе си — … оправдаха донякъде опасенията ми.

— Така ли?

— Или не, навярно „опасения“ е твърде силна дума, но…

Лун се загледа за миг през прозореца.

— Скополамин, хиосциамин и атропин — изброи бързо красивата патоложка и отново го погледна в очите.

— Аха. И какво означава това?

— Чувал ли си за веществото скополамин?

— Нищо не ми говори.

— Дъхът на Дявола.

— Дъхът на…

— Дявола — кимна тя. — Така го наричат. Скополамин. Има много загадки около него. Мнозина вярват, че всъщност е мит и никога не са го използвали.

Покашля се, преди да продължи.

— Според доклади, основно от Южна и Централна Америка, престъпниците си служат с него, за да подчинят жертвите си. Не фигурира в списъците с наркотични вещества в Норвегия, но явно е толкова силен, че действието му е незабавно. Достатъчно е леко докосване, допир до кожата, например при здрависване — оттам идва и името му.

— Дъхът на Дявола.

— Да — потвърди Лун.

— И сега говорим именно за тази субстанция?

— Да, за жалост, няма съмнение.

— Скопо…

— Скополамин. В Норвегия е възможно да се извлече от растението татул. Има го в Ботаническата градина. Ако го разпознаеш, естествено. Довежда до състояние, подобно на дълбока хипноза. Всъщност е странно, че не е масово познато, което, разбира се, не е лошо.

Тя го погледна за миг и пак му се усмихна.

— И се намира в Норвегия?

— Да, свободно достъпно е. Някои отглеждат това растение — така съм чувала.

— И според теб…

— Раничките по устата — приведе се към него патоложката. — Те ме подтикнаха да взема проби и да проуча по-подробно въпроса. Според мен е възможно да са реакция към веществото.

— Сериозно ли?

— Все пак е отрова. Смъртоносно е. Изключително опасно, ако се предозира. Жертвите са били изложени директно на въздействието му. Вероятно някой им го е впръскал в устата или нещо подобно, знам ли.

— Скополамин — учуди се Мунк. — Защо не съм чувал за него?

— Не е особено известно, както споменах. — Лун затъкна косата си зад ухото. — Очевидно предизвиква увреждане на мозъка. Научните изследвания са твърде малко, но се говори за хора, срещнали непознати на улицата и непосредствено след това изпаднали в своеобразен транс. Агресорът — не знам дали тази дума е подходяща — ги е следвал до дома им. Обирал е ценностите им. Канели са го да отвори сейфа, изпразвал е банковата сметка на жертвата. Събуждали са се няколко дни по-късно без притежанията си и без спомен какво се е случило. Разбираш ли? Били са будни и са присъствали на целия обир. Страшно зловещо.

— И си сигурна, че са приели именно това.

— Да.

— Защо?

— Заради сместа. Скополамин, хиосциамин и атропин. Datura. Или казано по-просто, татул.

— Дяволите да го вземат — измърмори Мунк. — Защо някой ще отглежда това нещо?

— За да се надруса — вдигна вежди Лун. — Халюциногенно е като ЛСД, но много по-силно.

— А защо…

— Защо не исках да ти го съобщя по телефона ли?

— Нямаше да попитам това, но кажи.

Лун се прокашля, погледна през прозореца и отпи от чашата с вода.

— Имаш ли деца?

— Дъщеря. Защо питаш?

— Аз имам син. Бенямин. На двайсет и шест. Той е… как да го определя? Различен. Трудно му е да намери мястото си в света. Разбираш ли какво имам предвид?

— О, да, напълно — усмихна се Мунк.

— Бенямин — отново се прокашля тя, преди да продължи. — Да, изпитва известни затруднения да се нагоди към нормалността, ако мога така се изразя. Винаги е имал артистични наклонности, нали знаеш? Извинявай, ако те занимавам с прекалено лични работи.

— В никакъв случай — увери я Мунк.

— Благодаря — продължи Лун. — Замина за Тронхайм, за да следва антропология. В Норвежкия техническо-природонаучен университет. Според мен го избра наслуки, но както и да е. Там заживя в… как да го нарека… леко алтернативна среда. Свиреха в групи. До тях достигнали слухове, промъкнали се в тамошната ботаническа градина и намерили растението. Безразсъдна проява, естествено, но все едно. Момчетата се свестили чак след няколко дни на другия край на града и нямали представа какво се е случило през това време. Каза ми, че той не е пробвал, но… да, искал е да спести на майка си тревогата.

Мунк не успя да прикрие усмивката си.

— Какво? — сбърчи вежди патоложката.

— Извинявай. Не знаех какво да мисля, когато отказа да ми съобщиш подробностите по телефона.

— Глупаво е, нали? — подсмихна се и тя. — Просто… знаеш как е при моята професия.

— Чувствителна си: става въпрос за твоето дете, разбирам.

Сервитьорката им донесе поръчката.

— Както и да е. — Лун разопакова клечките. — Веществото е дяволски дъх.

— Ако си права, това обяснява много неясноти. Само недоумявам как е възможно да не съм чувал за него.

— Употребяват го в Латинска Америка. Освен това, както споменах, почти не е изследвано, но става все по-популярно, поне ако вярваме на написаното в интернет.

— И не е забранено?

— Засега не, но очаквам в скоро време да го забранят. Впрочем не си длъжен да ядеш с клечки.

— Сигурна ли си?

Тя се засмя.

— Не ги използвай, ако не искаш. В Япония често ядат с ръце. Това е типично за нас, в Норвегия: страх ни е да не сгрешим с нещо. Зеленото е уасаби. Смесва се със соевия сос.

— Добре — усмихна се Мунк.

— О, извинявай. Забравих да те попитам дали не искаш бира или друго за пиене.

— Не пия алкохол — призна Мунк.

— Наистина ли?

— Да.

— Никога ли?

— Да, опитах веднъж, но не е за мен.

— Виж ти! Мъж по вкуса ми — смигна тъмнокосата патоложка и вдигна чашата с вода за наздравица.

42

Миа хвърли поглед през прозорците на „Лори“ и се отказа. Нейното сепаре беше заето, а барът бе претъпкан. Над улиците на Осло се спускаше мрак, а тя още не бе успяла да поспи. Върна се вкъщи и отново се опита да заспи, но циркът на входа не преставаше. Пак срещна същата старица. Този път бе изгубила някаква животинка. Виждали ли сте котката ми? А и съседът ѝ — видя го да излиза, в очите му още се четеше надежда. Какво стана с почивката? Аха да си отвори устата да я попита, но Миа се вмъкна в апартамента си, без да му даде тази възможност. Отпусна глава на възглавницата, както си беше с дрехите. От горния етаж се разнасяше тропане. Мъжки глас ругаеше, а женски не оставаше по-назад. Баналности от всекидневието. Замижа, ала душата ѝ не ѝ даваше мира. Не успяваше да прогони света. Занимаваха я хората. Тя бе отговорна за безопасността им. За да могат да си търсят котките. Да помагат на сестрите си. Да се дърлят с мъжете си. Зависеше от нея. Да не ги намират в планинско езеро по балетен костюм. Или на леглото в долнопробен хотел. Или да се окажат насред паркинг посред нощ сами, без дрехи, без шанс да се защитят.

Работата ти те разболява.

Наясно ли си?

Трябвало е да са занимаваш с нещо съвсем различно.

Още един добронамерен психолог. Беше се опитала да изтласка спомена, ала той я връхлетя отново, докато пресичаше улицата, търсейки къде да се приюти. Озова се пред бара на творците. Всъщност представляваше малка дупка в стената. На бара мъж с брада седеше с питие и скицник. Три безмълвни лица бяха наобиколили шахматна дъска; груби ръце държаха топли бири. Тъкмо се настани на една маса в ъгъла и телефонът ѝ иззвъня. Габриел. Остави си чантата на стола и излезе на улицата да вдигне.

— Ще ми отделиш ли две минути?

— Разбира се, Габриел. Как мина?

— Разполагам с всичко — измърмори младият хакер. — Какво да нравя с информацията?

— Много ли е?

— Страшно много. Беше ме страх да я прегледам — лични неща са, знаеш.

— Може ли да се търси?

— В смисъл?

— Във файловете. Възможно ли е да напишеш дума или име и да видиш къде се среща?

— Не. Не е база данни. Просто хиляди документи. Сканираните му записки. Няма как да търсиш в тях.

— Ритер сигурно си има начин да търси.

— Той знае как се казват, така не е трудно. Ако ми дадеш име, ще ми отнеме десет секунди. Или рождена дата, адрес, нещо подобно.

— Не е толкова важно — успокои го Миа. — Просто ми хрумна, докато бяхме там.

— Не разполагаш ли с някакво име?

— Не, освен ако Карл Йоверлан не се среща някъде.

— Опитах, но не излезе нищо. Името е фалшиво, нали?

— Остави го, докато не намерим с какво да го обвържем.

— Добре — съгласи се Габриел. — Говори ли с Мунк? Разбра ли каква дрога са открили? Скополамин.

— В течение съм.

— Затова ли Вивиан Берг се е изкачила сама през гората? И нито една от жертвите не се е съпротивлявала?

— Възможно е — измърмори нетърпеливо Миа.

Беше време да се върне в бара.

— Зловеща работа! — възкликна Габриел Мьорк. — Представяш ли си? Способен е да отвлече всекиго от нас, когато си поиска, а ние сме безсилни да се защитим.

— Виж, малко съм заета. Ще ти се обадя, ако се сетя за нещо. Става ли?

— Дадено — затвори Габриел.

Какво ли не би дала за малко сън, но се отърси от умората. Поръча си кафе и минерална вода и извади бележника си от чантата. Устоя на буретата на бара. Щеше да е много по-лесно. Да се отърси от света с помощта на бира или „Йегер“. Би било малодушно, ала си признаваше, че щеше да ѝ се отрази добре.

Кафето имаше вкус на тинеста вода, но се примири. Допря химикалката до листа.

Горяща кукленска къща?

Не е ли същият знак?

Братята с лъвски сърца?

Къща в пламъци.

Бамбук.

Ръчна изработка.

Несъществено.

Числата?

Четири? Седем? Тринайсет?

Рождена дата?

Не.

Четвърти ден от седмия месец, тринайсет.

Не означава нищо.

Освен ако…

Пробва различни комбинации на листа, но не излизаше нищо смислено.

Седми април, четвърти юли, тринайсети… нещо?

Възможно е да означава нещо.

Тринайсети, нова жертва, 1974?

Отпи от горчивата помия.

По дяволите.

Една бира не би ѝ навредила.

Само за да ѝ се отприщи мисълта.

Отново се отказа и предпочете минералната вода.

Бански костюм.

Същото.

Вода.

Лед.

Watch what I can do?

Може би се заблуждава. Може би няма връзка с Бамби, а и защо да има? Милион причини да бъде друго.

Виждате ли ме?

Смея ви се в лицето?

Гледайте какво мога.

А вие нямате власт да ме спрете.

Watch what I can do.

Химикалката дращеше бързо по листа.

Жертва 1.

Вивиан Берг.

Балетна рокля.

Костюм?

Защо?

Важно е, нали?

Жертва 2.

Курт Ванг.

Музика от телефона?

My Favorite Things.

Къде е… костюмът?

Саксофонът? Цялата сцена?

Важно е.

Получаваше се.

Тук има нещо.

Жертва 3.

Рюбен Иваршен.

Възраст. Възрастта има ли значение?

Бански костюм.

Не е ли символ?

Не?

Ами водата?

По-конкретно?

Погледни… дрехите.

Нов костюм?

Игра на ума?

Пръстите ѝ стискаха разпалено химикалката.

Волфганг Ритер?

Психиатърът?

Убийство-танц…

Мамка му, едва не го забрави.

Волфганг Ритер.

Налага се да се върнат при него.

Там имаше още нещо.

Подчерта името и захапа химикалката.

Клаус Хеминг?

Жив ли е?

Не, не е възможно.

Не го видя да влиза, забеляза го чак когато застана до масата. Далечно лице, обвито в мъгла.

— Телефонът ви не работи ли? — Гласът му прозвуча глухо и той се отпусна на стола срещу нея.

43

През цялата вечер Ерик Рьонинг не си купи нито едно питие, а ето че му донесоха поредното — последва го ново лице с все същото изражение. Петдесет процента завист, петдесет — любопитство. Следващият немарливо облечен колега си проправи път и се настани до него с надеждата да изкопчи последните новини. Бил от вестник „Нетависен“. Как му беше името? Рьонинг не си спомняше. Все едно. Вдигна джина с тоник и пусна тънка усмивка към Вероника Мосберг — изглеждаше още по-добре след… шест чаши ли изпи? Не помнеше.

Намираше се в клуб „Стоп Пресен“. Не идваше често — прекалено работническо бе за неговия вкус. Твърде простолюдно. Редакторите рядко се вестяваха тук, а значи и той нямаше причина да виси в този бар, но водещата бе предложила да дойдат.

— Как се добрахте до записа? — попита Мосберг с премрежен поглед.

Не беше ли откопчала още едно копче на блузата си? Така изглеждаше. Беше се обърнал само за миг, за да стисне поредната протегната ръка. Намигна ѝ и се усмихна над питието си, после се примъкна по-близо до нея.

— Знаеш как — провеси ръка от дивана. — Добър нюх. Здрава работа.

Мосберг се изкикоти и поклати глава.

— Не, сериозно, Ерик, любопитно ми е. Кажи де.

— My lips are sealed, устните ми мълчат — нахили се той и прокара пръст по устните си.

— Хайде де. Само ние сме — смигна Мосберг.

— Абсолютно.

Ерик показа идеално наредените си бисерни зъби. Беше ги избелил само преди няколко дни. При зъболекаря на площада пред кметството. Всъщност се замисли дали да не си сложи коронки. Да се поддържат изрядно бели зъбите изисква непрестанни усилия, защо да не реши въпроса веднъж завинаги? Но засега се отказа. Преди една седмица го бяха поканили инвеститори — нещо, свързано с хотел в Дубай — и жената на единия (или май му беше любовница, не успя да прецени) приличаше на кон с новите си зъби, така че навярно щеше да си остане с дарените му от природата.

Примъкна се още по-близо до Мосберг, докосна с устни меката ѝ буза. Долови парфюма ѝ.

— Сещам се за едно по-спокойно местенце — прошепна Ерик.

— Така ли? — изхихика тя и лапна сламката.

На хоризонта изникна непозната човешка фигура. Навярно щеше да последва поредната почерпка. Още поздравления, още любопитство. Така бе през целия ден. Проклети тъпаци. Нима очакват да им разкрие как са заснели убийството? Без майтап?

— Здрасти — изправи се Мосберг.

Целуна непознатия.

— Ерик, това е съпругът ми Конрад. Не се познавате, нали?

Съпруг ли?

Рьонинг изхълца тихо и потисна позива си да се оригне. Надигна се неохотно и протегна ръка.

— Конрад Ларшен — представи се мъжът.

Сако, разгърдена риза. Идиотска брада и очила.

— Приятно ми е — измънка Ерик, а мъжът седна.

Мамка му.

Сега усети алкохола.

Шест или седем изпи?

Трудно уцели дивана.

— Направихте сензация. — Ларшен погали Мосберг по рамото. — Случайно ли стана?

Откъде пък се взе този?

Ама че работа.

Върна си усмивката, смотолеви нещо в отговор и се извини. Добра се до тоалетната и се загледа в отражението си в огледалото. Ненужно разхищение на време. Седи там и плещи. Би се отказал от част от почерпката. В замяна на женска. Отвори кранчето и пъхна лице под струята. Защо не отиде в бара на Гранд хотела? За малко шампанско?

Доклатушка се до халето и се поколеба дали да не си излезе направо, но тогава забеляза до бара вторачени в него очи. Коктейл и червени устни. Руса коса. Тясната рокля не оставяше много на въображението. На неговата възраст или малко по-млада. Не му стана ясно за какво ѝ е зеленият каскет, но всъщност защо не? Спортна визия.

Рьонинг оправи възела на вратовръзката си и си проправи път към бара.

— Какво пиеш — нахили се, сочейки чашата ѝ.

— Празна е? — изкикоти се момичето.

— О — смигна журналистът. — Няма как да поръчаме от същото.

Махна на бармана, но той не го забеляза. Не знаеше ли кой е в заведението?

— Малко е претъпкано тук, не мислиш ли?

— Моля — извърна се към нея Ерик.

— Леко е пренаселено — намигна му и тя.

— Определено — примъкна се към нея Рьонинг. — Сещаш ли се за друго място?

— За съжаление живея далече. А ти?

Право в целта.

— На две крачки надолу по улицата. — Той погали внимателно голата ѝ ръка.

— Какво предлага заведението? — изхихика тя.

— О, каквото ти се иска.

— Ще ми дадеш ли две минути? — усмихна се момичето, хващайки чантата си.

— Разбира се.

— Веднага се връщам.

Момичето със зеления каскет му стисна нежно ръката, отново намигна и грациозно заприпка към тоалетната.

44

— Прощавайте — извини се Йон Вол. — Работите, виждам, но се опитах да ви се обадя. Размислихте ли за това, за което си говорихме.

Той си разкопча палтото, свали си кожените ръкавици и ги остави на масата.

— Слушайте… — тросна се Миа.

Беше близо. Беше напипала нещо. Замалко ѝ се бе изплъзнало.

— Разбирам — вдигна ръце, сякаш се предава, Вол. — Заета сте. Но е важно.

— Четете ли вестници? — изръмжа тя и впи очи в него.

— Естествено. Нямаше да ви безпокоя, ако не беше наложително. Да ви взема ли нещо? Кафе? Бира?

— Не, нищо — тръсна глава Миа. — Вижте…

— Знам, знам. Пет минути и си тръгвам. Искам само да разбера дали сте с нас. Подобни неща навярно ви отвращават, Миа. Собственият ви екип. Приятел — доколкото знам — разбирам ви, но тук става въпрос за основен канал. Пласьори на хероин. Освен това… проучих въпроса, нали разбирате? Миа Крюгер? Можем ли да ѝ се доверим? Не е ли…

Подсмихна се.

— Така ли? Не е ли какво?

— Знаете какво. Видях досието ви. Не сте от най-кротките, нали?

— Какво намеквате? — хладно се сопна Миа.

— Нищо повече от прочетеното — възкликна помирително Вол. — Какво е мнението на хората за вас. Все пак сте застреляли заподозрян. Неведнъж са ви отстранявали от работа. Какво беше написал за вас?

— Кой?

— Микелсон. Не сте първи дружки, нали?

— Вижте какво — кипна Миа.

— Миа — заувещава я Вол. — Не го казвам аз. Аз предложих да ви изберем, не забравяйте. Не си го изкарвайте на мен. Става въпрос за изключително секретна, вътрешна информация. Разказвам на Миа Крюгер с какво се занимаваме. Поемам риск. Възможно е неин близък приятел да е замесен. Залогът е огромен, нали ме разбирате?

Изведнъж на Миа ѝ се допи бира.

— Добре — въздъхна тя, отпивайки от минералната вода. — Какво искате от мен?

— Къри.

Вол махна на сервитьора и си поръча кафе.

— Според мен грешите. Това ли искахте да разберете?

— Не — отвърна Вол. — Исках да знам дали бихте приели да ни сътрудничите. В най-добрия случай да потвърдите предположенията ни.

— Чувате ли какво ви говоря? — изстена Миа. — Не е Къри. Той е полицай до мозъка на костите. Никога не би продал душата си.

— Старият Къри може би не. — Донесоха кафето на Вол. — Но какво ще кажете за новия? Как се държи напоследък? Точен ли е? Напива ли се?

Той поднесе чашката към устните си и направи гримаса, кога го усети вкуса.

— Познавате ли новата му приятелка?

Миа поклати глава.

— Луна Нювик. На двайсет и една. С расти. Барманка.

— Казах ви, не я познавам.

Той измъкна от джоба на палтото си снимка и ѝ я подаде.

— Летище Осло миналото лято. Връща се от Банкок. Оставихме я да влезе в страната с надеждата да ни заведе при някой по-високопоставен, но за жалост ни се измъкна.

— Значи Къри си е хванал гадже. Какво от това? — Миа му върна снимката. — Съвпадение. Май нямате нищо конкретно.

— Нима щях да ви питам, ако не бяхме съвсем сигурни? — Приведе се към нея. — Близо сме. Лоренцен, адвокатът. Несъмнено е замесен. Пране на пари. Притежава компания на Каймановите острови. Отдавна да сме го прибрали, но шефовете искат да спипат вътрешния човек. Полицая. Виновникът улиците да са пълни с хероин. С такъв човек не правим добро впечатление, нали разбирате?

— Имам работа — въздъхна Миа. — А и не вярвам да е Къри. Намерете си някой друг. Да го кажем така: не.

За момент привлекателният агент замълча. Сякаш мереше думите на езика си, преди да се реши да заговори отново.

— Можем да намерим друг човек, разбира се. Обаче има причина да изберем вас, Миа. Разбирате ли ме?

— Не — призна тя.

— Хероин — приведе се напред Вол.

Усещаше дъха му. Напомняше ѝ за нещо. За лятото. Загладени от вълните скали. Стар любим.

— Какво намеквате?

— Наистина ли питате?

— Да, изобщо не разбирам за какво говорите.

Вол поглади брадичката си. Погледна я изкосо. Очите им си приличаха. Поглед, пълен с ласкаво любопитство. Тя е по бански. Кикотят се върху хавлията под прежурящото слънце на насечения скалист бряг. Как се казваше?

— Вижте, останалите бяха против. Според тях трябваше да се спрем на друг. Например, на Грьонли. На Голи. Аз ви избрах, тоест избрах да попитаме вас.

— О, каква чест! Много благодаря — процеди саркастично Миа.

— Не в този смисъл — подхвана той. — Просто… прецених, че сте правилният избор. Защото вече сте замесена.

— Как така?

— Не сте ли в течение? За сестра ви? — стъписа се Вол.

От стомаха ѝ се измъкна някакво животно и се закатери нагоре.

— Не — промълви сухата ѝ уста, а помещението изведнъж се смали.

Шахматистите станаха и си тръгнаха.

Мъжът, който рисуваше до бара, се извърна към нея.

Ела, Миа, ела.

— Миа? Добре ли сте?

— Да — промърмори тя, пресушавайки бутилката минерална вода.

— Да ви донеса ли нещо? Лошо ли ви е?

— Добре съм.

— Не знаехте ли?

— Какво? — попита тя.

— Имаме основание да смятаме, че е една от първите. — Вол преплете пръсти върху масата.

— Кои първи?

— Мулетата — уточни той. — Това е причината. Разбирате ли?

— Затова ли ме избрахте?

— Да.

— Не ви вярвам — отсече тя.

— Ваша работа — усмихна се Вол. — Замислете се обаче. Как е умряла Сигри? Дали сама си е инжектирала свръхдозата?

Миа вдигна очи към кранчетата за бира.

— Маркус Скут. Внасяла е дрога за него. Според нас всичко е свързано. Затова дойдох точно при вас, мислех, че знаете.

Бира.

— Не — промърмори Миа. — Не знаех.

Той се вторачи в китката ѝ.

— Нищо ли не подозирахте? Все пак…

„Йегер“.

Трябваше да пийне нещо.

— Какво гледате?

— Бижуто…

— Да? — промълви полугласно тя и вдигна ръка.

Усещаше хладната гривна върху кожата си. Сърчице, котва и буква.

Искаш ли да вземеш моята, а аз — твоята?

— Това ли?

— Да.

— Какво за него?

— Носят се слухове — отвърна със сериозен тон Вол, приближавайки се към нея. — Една по-възрастна разносвачка. Казва се Сесилие. Изглежда е била там.

— Къде?

— Присъствала е на смъртта на сестра ви. Виждали са я да обикаля из града с гривна като вашата. Досущ такава. — Той кимна към китката ѝ. — Иска нещо. Да вземе пари за нея, знам ли.

— Как, казахте, ѝ е името?

— Сесилие. Викат ѝ Сисе. Наркоманка. Наближава четирийсетте. Руса. Носи червено ватено яке. За съжаление не знаем нищо друго. Още не мога да повярвам, че не са…

Хапчета.

Опиати.

Каквото ѝ да е.

Вече няма значение.

Миа вдигна ръка и му се усмихна обезоръжаващо.

— Няма нищо. Благодаря. Ако е възможно да си вървите, би било чудесно.

— Разбира се — изправи се Вол. — Но сте с нас, нали?

— Определено.

— Имате ли номера ми?

— Имам го.

— Ще ни се обадите ли?

— Веднага щом разбера нещо.