Момчето в снега

69

Мунк паркира в гаража на „Марибуесгате“ и телефонът му иззвъня. Надяваше се на екрана да пише „Миа“. Опита да ѝ се обади няколко пъти, но тя отказваше да отговори.

— Анете е. Пипнахме го.

— Кого?

— Иван Хоровиц.

— Наистина ли?

Получихме сведения от три различни места — обясни задъхано Голи. — Предадох на Едваршен. На път са.

— На път ли? Кой? Закъде?

— Има вила. Не е далеч от мястото, където е намерена Вивиан Берг. На един час през гората в обратна посока.

— Хоровиц ли?

— Да, както споменах, обадиха се трима души и тримата казаха едно и също. Оттеглил се е там отдавна — продължи тя. — Писнало му е от хората. Искал е да живее сам сред природата. Оттогава никой не го е виждал.

— Боже! — възкликна Мунк и изтича обратно до колата.

— Кой отива?

— Военни. Изпратили са отряда, за който стана дума. „Алфа“. Едваршен иска да ни види.

— В командния пункт ли?

— Да.

— Защо?

— Не ме питай — въздъхна Анете. — Сигурно да се похвали. Да ни натяква колко по-добри са от нас. Знам ли? Както и да е, в ръцете ни е. Всичко скоро ще приключи. Слава богу.

В изморения ѝ тон се долавяше облекчение.

— Идваш ли?

— Тръгвам — откликна Мунк и бързо се напъха в колата.

70

Миа Крюгер се събуди, но не разбра къде. Сякаш още сънуваше. В съзнанието ѝ ту изникваха, ту се разпадаха смътни образи. Не различаваше кое е сън и кое реалност. Намираше се в колиба. Видя стена от чамови греди. Затулено прозорче. На крайчеца на леглото седеше баба. Усмихна се и я зави с одеяло. Не, баба я няма. Ръката на Миа бе прикована към тясното легло. Кракът ѝ — също. Мирише на дърво. И на птици. Челото ѝ гори. До нея седи мама. Държи поднос със сок и студена кърпа. Не, и мама не е там. Татко е на двора. Току-що се е върнал от работа. Поправил е колата. Големият, нефритенозелен ягуар. Един ден ще наследи колата. На леглото седи Сигри. Държи фотоалбум. Миа иска да протегне ръце. Да я прегърне. Да я притисне, та да не изчезне отново.

Смъртта не е страшна.

Баба се е върнала.

Сигри се усмихва насреща.

Идваш ли, Миа?

Миа отвори очи. Задушаваше се.

Какво става, по дяволите?

Опита да се надигне, но не успя да помръдне. Усети как от дълбините на съзнанието ѝ я обзема паника, но я отблъсна.

Спокойно, Миа. Само спокойно.

Ръката ѝ бе завързана за леглото. Също и единият крак. На устата ѝ имаше нещо. Огледа обстановката. Зрението ѝ още бе замъглено, но вече не халюцинираше. Чамова стена. Врата към друга стая. На една от стените — долап. Старовремски. Селска къща. Закрит прозорец. Глобус на тавана. Пое дълбоко въздух и се опита да си освободи ръката. Не се получи. Не успя да отскубне и крака си. Добре.

Не изпадай в паника, Миа.

Пленил те е, но не те е убил.

Това означава все нещо.

Бавно започна да си припомня изминалите събития и силно ѝ се догади, фотоапаратът. Снимките. Тях трябва да гледа, не самия апарат. Снимките на Чарли Брюн. Числата. Нейният албум. Убийствата са свързани с нея. Салем. Лежи в затвора „Юларшмо“. Златният пръстен.

Не успя да стигне по-далеч.

Неочаквано малката врата се отвори и пред очите ѝ изникна нахилена физиономия. Носеше нещо.

Нещо горящо.

Свещи?

Торта?

— Честит рожден ден, скъпа! Нямаш рожден ден, знам, но реших, че непременно трябва да празнуваме. Ще духнеш ли свещичките? Или да ги духна аз?

71

Къри никога не се бе замислял как ще умре. Никога не му бе минавало през ума. Сигурно от старост. В далечен край на някоя веранда с изглед към морето. Във всеки случай не така. В мръсен апартамент, пленник, завързан за стол и с качулка на главата.

Дръпна се, но не успя да се отлепи от твърдия дървен стол. Въжето се впиваше в кожата на китките му. Дощя му се да вие, но стисна зъби. Болеше го главата. Усети съсирена кръв на врата си. Избили са му ума. Мозъкът му не работи.

Джимбо?

Не, не Джимбо, по дяволите.

Джимбо му бе уредил среща. С онзи наркоман, Кевин. Той имаше връзка с Лоте. Помощницата на Алан Дал. Така беше. Затова киснаха там онази сутрин. Дал си пазеше момичето. Хероина си. Парите си.

Завързан е за стол.

С нахлупена на главата качулка.

Предаден от проклетника, който уж е на негова страна.

Мамка му.

Не, не си го представяше така.

Вече не се чуваше нищо. Известно време цареше трескава дейност. Гръмогласна реч на развален английски. Някоя и друга дума на норвежки. Разпозна тембъра му.

Проклетият Дал!

— What to do with him? Какво да правим с него?

Дал отговори нещо.

Kill him? Да го убием ли?

Или нареди we leave?

Не разбра.

Къри напъна още веднъж въжетата, но само си докара още болка в китките.

Изправи гръб и усети ударите на сърцето си под потната, окървавена риза.

О, господи.

Стъпки.

Там имаше някого.

Вратата изскърца.

Божичко.

Блесна ослепителна светлина — виждаше се дори през качулката. На вратата се появи силует. Огромна черна сянка. Чу прищракване на пистолет. Предпазителят.

О, боже.

Инстинктивно сведе глава.

Добре.

Значи така ще свърши.

Затвори очи. Трепереше. От сухите му устни се отрониха последните му думи.

Простете ми.

Благодаря.

Задето ме имаше.

72

Мунк седеше в края на овалната маса. Атмосферата в помещението се бе наелектризирала. Генералът правеше неумели опити да прикрие усмивката си. Голи имаше право. Бяха ги поканили само като наблюдатели. Усетила го беше още миналия път. Снизходителни погледи. Полиция. Цивилни. Сега ще видят кой командва в тази държава. Кой всъщност носи отговорност, когато сигурността на Норвегия е заложена на карта.

— Всяка видеокартина се предава директно от шлем на войник.

Едваршен приличаше на дете с дистанционно в ръка.

— Прожектираме ги, както си пожелаем, на големия екран.

Дете с видеоигра. За милиарди крони. На Мунк му се повдигаше, но вече нямаше никакво значение. Иван Хоровиц. Сериен убиец. В къщичка в гората. Скоро всичко ще приключи.

Можеха да изпратят „Делта“, отряда за бързо реагиране. Но Едваршен, то се знае, бе избрал своите. За да покаже на политиците в залата колко добре харчат парите от данъците. Възможно е догодина да им отпуснат още един-два милиона от бюджета. Хубаво. Дяволите да го вземат. Да се свършва по-бързо. Веднъж завинаги ще пипнат този психопат — това е най-важното. Мунк дълго време се отнасяше скептично, но смъртта на свещеника го бе убедила. Паул Мали. Двайсет и девети номер в списъка.

От екрана се разнесе стържещ звук:

— Едно, тук три. Целта забелязана. Край.

— Три, едно, изчакайте. Край.

Между гъстите стволове витаеше мъглица. Войник две.

Камерите се движеха през гора — почти като във видеоигра. Войник едно. Вижда се къщата, колибка в далечината. Мярна се дуло на автомат. Войник три. Тича, тъпче калуната зад един дънер. Колибата не е много далече.

— Едно, тук четири. Готови за настъпление. Край.

— Четири, тук едно. Чакайте заповед. Край.

Води се дигитална война. Пряко предаване от затънтена гора. Няколко войници наобиколиха сива врата, а Мунк бе неспособен да откъсне очи от екрана.

— Отряд, тук едно. Край на връзката. Изчакайте заповед.

Изведнъж стана тихо. Появиха се дула на фона на калуната. Вдигнат палец пред една от камерите — съвсем близо до вратата.

Последваха други жестове.

Двама войници с маски си сменят местата.

Пред вратата стоят двама, другите са заели позиция по човек до прозорец.

Колибка.

Вдън гората.

Иван Хоровиц.

Скоро ще се свърши.

Най-сетне.

— АТАКА!

Картината се взриви. Избухват димни гранати. Вратата е на трески. Стъклото е пръснато.

Първият войник щурмува малката постройка. Камерата отчаяно се оглежда. Друг се прехвърля през прозореца. Плъзва пушек. Настъпи хаос. Не се виждаше какво става. Изведнъж тишината е нарушена, а димът се разнася.

— Хванахме го.

— Тук е.

— По дяволите.

Ръка в ръкавица посочи висящо от тавана безжизнено тяло.

— Едно, тук три. Ето го, но явно отдавна е в това положение.

— Три, тук едно. Идентифицирахте ли го?

Същата ръка се насочи към врата на почти разложения труп. Показа плочка с име от армията.

— Едно, тук три. Това е нашият човек. Хоровиц. Само че, както виждате, едва ли той е извършил убийствата.

Изведнъж камерата се обърна надолу. Войникът повърна, не издържал на зловонието на трупа.

— Тук Игъл — обади се със сериозен глас Едваршен.

— Игъл, слушам.

— Сигурни ли сме?

— Игъл, повтори.

— Убедени ли сте, че това е Хоровиц — нервно попита Едваршен.

— Две, тук едно, проверете пак самоличността.

Друг войник си запуши носа с ръка и се приближи до тялото да погледне плочката на врата му.

— Хоровиц — потвърди той.

— Игъл, тук едно. Открихме човека, но не е възможно да е издирваният.

— Мамка му — изруга генералът и бавно се извърна към присъстващите.

— Взимаме си телефоните — изръмжа сърдито Мунк, стана и излезе от залата.

73

— Уплаших се, че няма да се събудиш — поде усмихнатото лице. — Толкова дълго чаках и ето, часът най-сетне настъпи. Не се ли радваш?

Миа не проумяваше какви са тези образи, отразени в ретините ѝ.

Александър?

Съседът?

От къде на къде, за бога?

Русокосият младеж се изправи и взе някакъв предмет от малката маса.

— Виж.

Ръка подпря тила ѝ. До устните ѝ допряха чаша — половината ѝ съдържание се стече по врата и пуловера, но останалото беше божествено.

— Защо — прокашля се Миа, ала гласът ѝ секна.

— Навярно си доста учудена, аз пък съм изключително нетърпелив да ти разкажа — поде той, големите му очи се усмихваха. — Да започнем тогава. Не разполагаме с много време преди тръгване.

Александър нежно я погали по бузата. Миа инстинктивно се дръпна, възелът се стегна и въжето се впи в китката ѝ.

— Или предпочиташ сама да отгатнеш? Вече успя, но сигурно не си се досетила за причината.

— Убил си всички тези хора… заради мен.

Гласът ѝ сякаш идваше от друг свят.

— Видя ли снимките от албума? Много елегантно от моя страна, нали?

Нахилен, Александър отново ѝ даде да пие.

Миа огледа стаята.

Врата. Беше отворена. Води към салон.

Оттам се носят звуци. Дочуват се приказки.

Работи радио. Не, полицейска станция. Не, няколко станции.

Не се различава никаква отчетлива реч.

Мамка му.

Има хора някъде далеч. Много далеч.

— Беше изключително забавно да те следя. Страшно интересно. Отдавна имам достъп до телефона ти. Знаеш ли колко си сладка, когато спиш?

Той се изправи бързо, излезе и се върна с нейните дражета. Пъхна едно в устата ѝ.

— Ето, солчица. Ще ти помогна. Горкичката! Не се ли чувстваш малко по-добре?

Отново я помилва с пръст по бузата, после за момент го допря до устните ѝ.

— Съдба. От колко години се познаваме, Миа? И изведнъж какво виждам? Апартаментът срещу твоя… се продава? Ха, познай кой предложи да го купи! Помисли си, Миа. Съседи! Представи си колко се зарадвах! Но после…

Тръсна глава.

— Дори не ме поздравяваше. След всички тези години… Бях разочарован, Миа. Изключително егоистично. Ако не бяхме предопределени един за друг, щях да си помисля, ами…

Момчето пак се усмихна и сложи кърпата на челото ѝ.

— Влизал си вкъщи? — отрони с дрезгав глас Миа.

Тя отново се огледа, но погледът ѝ се изгуби в сенките. Очите ѝ бавно се затвориха, ала той я смушка.

— О, не, няма да спиш, мила. Не разполагаме с много време, не забравяй.

Хвана я леко за челюстта и я разтресе.

— Великата следователка Миа Крюгер — провикна се младежът и се изправи. — Забеляза ли голямата любов под носа си? Не! И как нещастният пренебрегнат влюбен да спечели благоразположението ѝ? От какво е обсебена гениалната детективка? Ама разбира се!

Младежът размаха показалец, усмихнат до уши. На Миа ѝ се струваше, че наблюдава нелеп цирков номер.

Очите му.

Усмивката му.

Той не беше там. Намираше се някъде другаде.

— Сега ме забелязваш, нали, Миа?

Съседът ѝ разпери демонстративно ръце.

— Вече не съм незабележим. Какво казваш? Не? Да? Виждаш ме, нали?

Изведнъж се изсмя гръмко.

— Не е ли гениално? Признай си. О, да. Прочетох всичко. Видях всичко. Знам всичко за теб, Миа. Снимките. Дневникът ти. Разлиствах го понякога, докато спеше. Не е ли странно колко хубаво може да бъде?

Пристъпи към леглото все така засмян. Помилва я отново по лицето.

— Колко добре можем да се познаваме, дори и да не си говорим.

— Защо — измънка Миа, но ѝ причерня пред очите.

— Ти спаси живота ми — обяви с неочаквано сериозен тон младежът. — Всъщност не беше точно така, но за мен е вярно. Ти го хвана, нали? Салем. Пиромана.

Тя поклати глава. Или кимна — не знаеше. Не си усещаше нито ръцете, нито краката.

— В къщата се вдигна пушек — отново се изправи младежът.

Нов цирков номер, но този път сериозен.

— Бях в стаята си. Това е последният ми спомен. Когато се събудих, те бяха мъртви. Татко. Брат ми Шире. И двамата. Пламъците погълнаха къщата ни във Фредрикста. И отгоре на това тя реши, че съм бил аз. Аз, Миа. Аз съм бил виновен.

Пожар.

Братята с лъвски сърца.

Мъртъв брат.

Беше права.

— Играех си с кибрит.

Той наведе глава настрани. На устата му бе изписана усмивка, ала очите му блуждаеха.

— Предишното лято ме хвана в действие. В градината. Просто някакъв хамстер и после котката. Помисли, че аз съм подпалил къщата.

Миа се опита да каже нещо, но не успя.

— След това — продължи разпалено Александър, сякаш дълго е очаквал възможност да държи предварително заучена реч. — Не искаше да има нищо общо с мен. Като че ли съм белязан. Като че ли съм син на Сатаната. Не желаеше да ме погледне. Затваряше ме в мазето. Ходех на училище, но само това. Имахме телевизор и стар видеоплейър. И един филм. Постоянно го въртя. Бамби се пързаля по леда. Бях самичък. С този филм. Какво според теб би причинило това на едно дете, Миа?

Очите над тънките устни гледаха мрачно, без да я виждат. Намираше се някъде далече.

— Но ето че един ден, Миа, чух: Искаш ли да отидел на вилата, Александър? Разбираш ли, Миа? Представяш ли си колко се зарадвах? Да пътувам? С мама? Помня колко беше хубаво да седя в колата и да слушам радио. Огънят в камината гореше. От кухнята се носеше аромат на гозба. Беше през зимата. Мама свали нещо от стената и го върза на главата ми. Рог от сръндак. Посочи езерцето под къщата, покрито с искрящобял лед. Бамби е там. Това бяха думите ѝ, Миа. Бамби е там, Александър. Ако отидеш там с този рог на главата, ще го видиш…

Миа бавно издърпа крака си и установи, че има известно поле за действие. Само да успее да си освободи ръката…

— Слушаш ли ме, Миа? — попита младежът със скръбен поглед.

— Слушам — отвърна дрезгаво тя, мъчейки се да се усмихне. — Слезе на леда да видиш…

— Бамби. Бях на десет и щях да видя Бамби. Нали разбираш? Обичах Бамби. Стоях там, на леда. Много часове. Докато не посинях. Обаче Бамби не дойде, а когато най-накрая се отказах и се върнах в къщата, проправяйки си път през снега, там нямаше никого.

— Какво? — измърмори Миа.

— Мама. Беше си тръгнала.

Младежът млъкна за миг.

— Но после дойде ти, Миа Крюгер. От нищото. Пироман, мамо. Не бях аз. Бил е пироманът. О, Миа, да беше видяла очите ѝ там, в болничното легло, когато ѝ занесох вестника. Спомняш ли си? Заглавната страница.

Мярна се смътен спомен.

„Ве Ге“ и „Дагблае“.

Тъкмо го беше хванала.

— Тя разбра, Миа. Погледна ме с любов. Представяш ли си? След всички тези години. Точно преди да умре. Очите ѝ. Погали ме по ръката, Миа. Разбра. Съзнаваш ли го?

Младежът помилва бузата си.

— Мама…

Миа внимателно дръпна крака си, но не успя да се отвърже. Ето че Александър отново се появи в стаята.

— Тя се намеси. Миа Крюгер. Съдбата. Вечната ми любов. Ще бъдем заедно навеки. Не е случайно, нали Миа? Ти ме спаси.

— Поздравления.

Най-сетне се насили да се усмихне.

— Сега ще отпътуваме заедно — тръсна глава момчето, слава богу, вече по-спокойно. — Но първо…

Излезе тичешком от стаята и се върна засмян. Носеше нещо…

Булчинска рокля?

— Ще ти стане ли? Аз и ти, любима… Преди да отпътуваме.

Вдигна роклята и ѝ я показа.

— Къде… отиваме? — опипа почвата Миа.

— В какъв смисъл? — изненада се младежът.

— Каза „да отпътуваме“. Къде ще отидем?

Изгледа я учудено.

— При Шире, естествено. И при Сигри. Нали това искаш? Да оставим всичко. Ще отидем заедно в Нангияла.

Изведнъж Миа успя да се съсредоточи и проумя думите му. Книгите в кашоните. Записките ѝ след безконечните часове при психолози.

Мислите за самоубийство.

Близначката ѝ плавно пристъпва сред златна житна нива.

Ела, Миа, ела.

— О, почти забравих — плесна с ръце младежът.

Втурна се в салона и се върна с ръце зад гърба.

— Виж — усмихна се и размаха пред лицето ѝ блестящо бижу.

Миа видя буквата, но умът ѝ не възприе предмета.

М.

М. за Миа.

Това бе… гривната на Сигри?

Как по…?

— За теб, любима.

Александър внимателно положи гривната на леглото до нея.

74

— Чисто, тук няма никого.

Къри се сепна и се върна сред живите. Някой му свали качулката. Светлината беше още по-силна. Заслепяваше го.

Навън, в коридора, трополяха ботуши.

— И тук е чисто. Празно е, тръгнали са си.

Една ръка го хвана за брадичката и му повдигна лицето.

— Името ми е Йон Вол. Ти ли си Ларшен? Къри?

Не успя да продума.

— Дал? Адвокатът? Лоренцен? Бяха ли тук?

Къри кимна бавно.

Отдавна ли тръгнаха?

Отнякъде се долавяше полицейска радиостанция.

— Аз… — понечи да каже Къри, но гърлото му не го слушаше.

— Тръгнали са — повтори Вол, обърнат към някого — Къри не то виждаше. — Обяви ги за издирване. Не са стигнали далеч.

Господи.

Още се тресеше. Не можеше да спре.

— Развържи го — нареди глас.

Чифт ръце се насочиха към краката му. После към лактите. Усети как кръвта му отново потече към дланите.

— Никого ли няма?

— Никого. Само този.

И друг чифт ботуши затропаха по твърдия под.

— По дяволите. Добре тогава.

Нещо проскърца в далечината.

— Издай заповед. Затворете навсякъде.

Отново се чу гласът на Вол — като в пелена.

— Добре ли си? Можеш ли да се изправиш?

Помогнаха му да стане, ала краката не го държаха. Къри не чу нищо повече.

75

Миа се събуди — този път пред огледало. Отново бе изгубила съзнание. Беше я преместил. Дали още я упояваше? Седете на стол, в салона. Имаше белезници. Но краката ѝ бяха свободни.

— Ама че добре ти стои, любима!

Видя усмивката му в огледалото и усети нещо в косата си.

Четка.

Решеше ѝ косата.

Взря се в лицето си.

Беше я гримирал.

Имаше нещо на пръста.

Златен пръстен.

И нещо странно на тялото.

Булчинска рокля.

Беше я облякъл.

Беше я нагласил.

Мамка му.

Миа изпита инстинктивен порив да стане, да се отскубне, но не успя да помръдне. Видя по-ясно лицето му в огледалото; постепенно се връщаше на себе си.

— Как ти харесва, мила?

Противните му пръсти пипаха косата ѝ.

— Да я вдигна ли?

С блажено изражение младежът долепи лице до нейното.

— Или да я оставим пусната. Според мен си по-красива със спусната коса, но понеже е специален ден, може би на кок? Какво ще кажеш?

Трябва да спечели време.

Едва успяваше да си събере мислите.

— Вдигната — измърмори тя; надяваше се изражението ѝ да мине за усмивка.

— Да, съгласен съм — отстъпи назад Александър.

Да го накара да говори за нещо.

— Откъде… — поде пресъхналата ѝ уста.

— Какво, скъпа?

Пръстите му отново я помилваха по бузата.

— Гривната. Как се оказа у теб?

— О, съвсем случайно. Беше предназначена за теб. Приятелка на сестра ти — Сисе — тя я окачи на вратата вкъщи, но ти не я видя. Аз я взех. Дълго те чака. До стадиона. Шпионираше те.

Засмя се и прокара четката през косата ѝ.

— Впрочем беше права.

Шепнеше в ухото ѝ.

— Маркус Скуг. Онзи, когото застреля. Той уби Сигри. Поканих Сисе да влезе. Знаеш как е с наркоманите… Дадох ѝ пари, за да се отпусне малко. Разказа ми всичко.

— Защо…

Миа беше на път отново да изпадне в несвяст.

— О, изключително тривиална история — плъзна четката през косата ѝ Александър. — Сигри е била муле. Внасяла е хероин. След престоя си в рехабилитационната клиника обаче искала да се откаже.

Миа вече не беше в състояние да говори.

— Да, върнала се в града здрава и доволна. Готова за нов живот. Дори намекнала, че ще ги издаде, ако не я оставят на мира. Става дума за Маркус Скуг и някакъв адвокат. А те не можели да го позволят, нали разбираш?

Обгърна я мрак.

— Онази наркоманка — Сисе — била там. Лежала на дивана надрусана, ала видяла какво се случва. Боцване в ръката и Сигри вече я няма. Отнесли я в някакво мазе наблизо. Умряла наркоманка. Никой няма да заподозре нищо.

Засмя се и пак долепи буза до нейната.

— Сигурна ли си, че искаш кок? Дали все пак да не я оставим спусната — възможно най-естествено?

Миа едва не изгуби съзнание.

Не.

Не бива.

Стегна се.

— Как — запъна се тя. — Иван… Хоровиц…

Вдигна глава и с последни сили успя да прикове поглед в неговия през огледалото.

— О, да, не беше ли хитро?

Младежът остави четката.

— Лежахме заедно в „Блакста“. Шест месеца. Добре се опознахме. Бил се е във войната. Беше пълна развалина. А пък аз… е, аз съм си аз.

Засмя се.

— Не можех да ги оставя да ни се пречкат. Само ние двамата — това беше целта. Планът е гениален, нали? Да ги насоча към фалшива следа. Списък с жертви. Петдесет души, случайно подбрани.

Младежът се изсмя гръмогласно, наклони глава и вдигна четката от пода.

— Не, ще ти вдигна косата. Как ти се струва? Все пак денят е тържествен.

И последните ѝ събрани с мъка сили я напуснаха. Едва държеше главата си изправена.

Сигри.

Господи, не…

Не издържа повече.

Ще отпътува.

Защо не?

В света цари злото.

Сестра ѝ тича през поляна.

Никога няма да забрави тази картина.

Ела, Миа, ела.

Смъртта.

Към Нангияла.

— Или предпочиташ да е спусната.

Майната му на всичко.

Готова е.

— Прави каквото искаш.

Миа бавно затвори очи.

76

Едва успяха да излязат на улицата и телефоните им зазвъняха. Мунк отговори. Същото направи и Анете.

— Къде се губиш, Холгер?

Габриел Мьорк.

— Виж, Габриел, малко съм зает в момента. Имаме неочаквана ситуация. Ще ти се обадя.

— Не чу ли? — задъха се Габриел.

— Какво?

— Не е той.

— Кой?

— Намерихме го. Съседът ѝ. Казва се Александър Сьорли.

— Как, за бога…?

— Изчетохме файловете — продължи разпалено младият хакер. — С Юлва. Открихме нещо. Бил е пациент на Ритер, психиатърът. Обсебен е от Миа. Загубил е брат си при пожар. Очевидно я е срещнал там — първата жертва, Вивиан Берг.

— Успокой се — прекъсна го Мунк, забравил да си запали цигарата. — Какво говориш? Какви файлове?

— Съседът на Миа — повиши глас Габриел. — Вече изпратихме хора у тях. Къде беше?

— Какво сте направили?

Анете приключи разговора и му направи знак да затвори.

— Лудвиг го организира. Пратихме хора. Скоро ли идвате?

— Какво си организирал?

— Да отидем в апартамента на съседа ѝ. Александър Сьорли. Той е. Намерихме фотографии по стените. Снимки с различни костюми. Изкуствени зъби. Перуки. Очила. Има нейни снимки навсякъде, даже до леглото. Скоро ли ще дойдете?

— Снимки… на кого? — не разбра Мунк.

Анете му махаше нетърпеливо.

— На Миа. Всичко е свързано с Миа…

Голи се приближи.

— Намерили са момичето.

— Кое момиче? — заглуши микрофона Мунк.

— Момичето със зеления каскет. Дъщеря ѝ се обадила. Видяла е майка си по телевизията. В момента я разпитват в „Грьонлан“. Адски сме се заблуждавали, Холгер. Казва се Сьорли. Александър Сьорли.

По дяволите.

Мунк отново заговори в слушалката.

— Бяхте ли там?

— В момента сме. Трябва да видиш апартамента му. Страшно е… а нейната врата е отворена.

— Стой там, Габриел. Идвам — обяви Мунк и хвърли цигарата на асфалта.

77

Косата ѝ беше прибрана. Самата тя беше облечена в разкошна бяла булчинска рокля. Носеше златен пръстен. Краката ѝ бяха боси. Миа обаче не усещаше, вървеше безчувствено, когато излязоха от къщичката и той я поведе през гората. В гърба ѝ бяха опрени пистолети. Два броя. „Глок“.

Любимите ти, Миа.

И ти имаш същите, нали?

Той повдигна един клон и я насочи надолу към езерото, а вятърът шушнеше меко в лицето ѝ.

Да става, каквото ще.

Справи се добре.

Не пиеше.

Не вземаше хапчета.

Добро момиче.

Оптимистка.

Сега ще се спаси.

Хапчетата са на масата там.

Намираше се на брега на Трьонделаг.

На остров Хитра.

В къща, купена само за да угасне в нея.

Мунк.

Появи се с папка.

Ето го мъртвото момиченце.

На шест.

Беше овесено на дърво, с табелка на врата.

Пътувам сама.

Случаят беше стар. Реши да изчака. Остави се да я използват както винаги.

Да ги вземат мътните всичките.

Младежът я побутваше надолу през гората и накрая стигнаха езерото.

Мракът.

Проклетото зло.

Вече не издържа.

Ела, Миа, ела.

Александър пръв нагази във водата с насочени напред пистолети.

— Тук се случи, Миа.

Едва чуваше гласа му.

— Това е езерото. Тогава, естествено, беше замръзнало.

Усмивка озаряваше младото му лице.

— Тук седях. С рог на челото. Чаках Бамби, но той не дойде.

Миа отвори очи. Беше насочил пистолетите към нея.

— Да тръгваме?

В дърветата шумеше вятър.

Нежно дихание.

— Напред към Нангияла. Заедно.

Птици се рееха.

Порив на вятъра мина над водата.

Ела, Миа, ела.

Миа Кюгер отвори очи и неочаквано се почувства невероятно бодра. Видя нахилената физиономия до брега. Този преследвач. Проклет преследвач. Беше я взел за ангел. Убивал е заради нея. Виждала е много такива. Кротки, незабележими деца. Зад маската на невинността се крие злото. Така ли ще умре?

По дяволите, Миа, не.

Не и по този начин.

— Не.

— Какво? — изненада се младежът и я погледна изкосо. — Не искаш ли?

— Не — повтори твърдо Миа.

— Сигурна ли си?

Александър пристъпи навътре в езерото.

— Да.

— Няма да дойдеш?

— Не.

Вятърът шумолеше в дърветата.

— Значи искаш да живееш?

Тя кимна на фигурата във водата.

— Добре — усмихна се младежът, протягайки към нея ръка.

Стиснала пистолет.

Един.

— Радвам се, Миа. — Противната му уста се засмя и той направи още няколко крачки в студената вода. — Но ще ми направиш тази услуга, нали?

— Каква услуга?

— Застреляй ме. Направи го за мен.

Не очакваше последвалия изстрел.

От дърветата излетяха птици.

— Застреляй ме — повтори Александър и отново натисна спусъка.

Жилна я.

В бедрото, преди куршумът да се удари глухо в камъните зад нея.

После още веднъж.

През роклята, до хълбока — видя кръв под бялата тъкан.

— Застреляй ме, Миа.

Младежът пристъпи малко по-надълбоко и пак натисна спусъка.

Куршумът се заби в прасеца ѝ.

Миа насочи пистолета към усмихнатото момче.

— Александър — внимателно изрече тя.

— Ти или аз.

Последва плясък в тъмната вода.

— Обичам те, Миа.

Той отново вдигна пистолета с показалец на спусъка, но този път се прицели в лицето ѝ.

Тя се реши бързо.

Насочи оръжието.

И го застреля между очите.