Момчето в снега - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Самюел Бьорк (5) #6

5

57

Холгер Мунк седеше във „Фреди Фуегос Бурито Бар“ на улица „Хаусман“ и хапваше късна закуска. Спа лошо и за първи път се събуди без апетит. Беше раздразнен. Тесните и ужасно твърди пейки не допринасяха за доброто му настроение, но поне си напълни стомаха. Поколеба се дали да не отиде в „Старбъкс“ — беше по-близо — ала нямаше сили да понесе навалицата. Не и днес. Тръгна си от срещата с неприятно чувство и с напредването на вечерта то се задълбочи. Надменни всезнайковци, но възможно ли е да са толкова сигурни? Да са убедени, че това е човекът? Гложди го цяла нощ, става няколко пъти, пуши на прозореца цигари една след друга като комин, а след няколко часа се събуди в изключително лошо настроение и му се гадеше.

Смачка хартийката и довърши колата. В този момент в помещението влезе Анете Голи. Не бяха разговаряли от вчера следобед, а Мунк се нуждаеше от помощ да подреди мислите си. Обикновено разчиташе на Миа, но тя не си вдигаше телефона. Разбираемо защо.

— Здравей. — Анете се озърна леко объркана.

— Съгласен съм — избърса устата си със салфетката Мунк. — Трябваше да изляза от къщи. Изведнъж си представих как чуват и виждат всичко, което си казваме там.

— Кой?

Голи седна.

— Знаеш — измърмори началникът ѝ. — Генералите.

Анете се подсмихна, затъквайки косата си зад ухото. Беше изключително натоварена след срещата вчера, но колкото и да бе изтощена, го прикриваше добре.

— Кафе? — предложи Мунк. — Бурито?

— Не, благодаря. Трябва да се върна възможно най-бързо.

Бяха отворили импровизирана телефонна централа в „Грьонлан“: двайсет линии с прилежащия им персонал. Направиха заподозрения обществено достояние и отговорът не закъсня.

— Как върви?

— О, знаеш как е — изпъшка Анете. — Непрекъснато се обаждат. Не е лесно да се овладее положението, но пресяваме, доколкото ни е възможно.

— Дотук нещо може ли да се приеме за достоверно?

— Трудно е да се определи. Не разполагаме с капацитет да проверим и половината. Виждали са го при съседите, на Канарските острови, в метрото — току-що, на водни ски в езерото Сонване. Един човек дори твърдеше, че е треньорът на футболния отбор на дъщеря му — вярно, не приличал съвсем на снимките, но се държал като военен.

— Виж ти!

— За какво искаш да говорим? — попита Анете, пренебрегвайки звъна на мобилния си телефон.

— За това.

Мунк отвори папката на масата пред себе си. Извади портрета на Карл Йоверлан и го сложи до снимката на Иван Хоровиц.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Наистина ли смятаме, че е един и същ човек?

Голи погледна набързо изображенията.

— Холгер…

— Сериозно — изръмжа Мунк. — Погледни.

— Неприятно ти е да те командват, знам. На мен също, но какво да направим?

— Не, виж — настоя той. — Има прилики, но достатъчно ли са? Да захвърлим всичко налично? Да играем по тяхната свирка? Като палета?

— Така е, но и тези двете не са съвсем еднакви, нали?

Тя посочи двете рисунки.

— Нали вече стигнахме до заключението, че се крие, маскира или каквото и да прави там.

Телефонът ѝ отново иззвъня и тя погледна екрана.

— Микелсон. Трябва да вдигна.

— Ще почака — изсумтя Холгер Мунк. — Значи, според теб приликата е достатъчна, та да ги оставим да поемат ръководството.

— Все пак са приблизителни скици…

— Знам, но изпратих Къри.

— Къде?

— При хората, които са го видели на живо.

— В хотела в Стария град ли?

— И в „Сагене — чисти и мие“.

— Добра идея, въпреки че лично аз бих го държала под око.

— Ако не за друго, поне да потвърди тяхната хипотеза.

— Че е същият тип ли?

— Да.

Анете отново се подсмихна.

— Разбира се, Холгер. Ти решаваш, макар аз…

— Вярваш ли им?

— Не виждам причина да се съмнявам в тях. Защо ще ни насочват към грешен човек, защо ще ни дават секретна информация, ако нямат основание за това? Нали видя с какво разполагат? Нямаме и трошичка от техните ресурси. Имах чувството, че зад прозорците наднича ЦРУ. Колко време им отне да стигнат до Хоровиц? Двайсет минути?

— Да, така е.

— Ти решаваш, разбира се, Холгер, но ако питаш мен, сме на прав път. Снимките му са отпреди три години — не забравяй. Освен това…

— Знам, скиците не са точни. Просто искам да се уверя.

— Естествено — надигна се Анете.

— Само още нещо. — Мунк ѝ махна да седне. — Направи ли ти впечатление, че не ни дадоха списъка с петдесетте жертви?

— Секретна информация. NTK, нали така?

— NTK друг път — измърмори Мунк и извади един лист от папката.

— Взел си го? — изненада се Голи.

— Разбира се. Всичко си има граници. И виж тук.

Той прокара бързо пръст по няколко имена.

— Какво да видя?

— Ан-Хелен Юнергор.

— И?

— Том-Ерик Вангсетер.

— Не разбирам.

— Нямали капацитет да се погрижат за горките хора. Поне да ги предупредят, ако не друго.

— Холгер — поклати глава Анете.

— Честно. Колко хора се казват така? Антон Биргер Лундамо? Ясно, много от имената в списъка може и да са по-разпространени, но тези? Защо не направят нещо за някого от тях?

— Холгер — повтори тя.

— Не, сериозно. Обмислям да изпратя хора.

— Да се свържеш с тях?

— Да.

— Не, не.

— Защо не?

Тя се приведе през масата към него, озърна се крадешком и прошепна:

— И какво ще им кажеш? Един луд на свобода убива случайни хора и името ви е в списъка. Колко време ще мине според теб, преди да го видим по новините? Ще настъпи същински ад.

— Да, но, Анете, ами ако се касае за твой близък?

— И кого ще изпратиш? Габриел? Юлва? КРИПОС вече са пренасочени. Както и цялото управление в „Грьонлан“. Почти всеки регулировчик е зает да проверява получените сведения. Всичко това е много по-значително от нас, Холгер. Става въпрос за добруването на народа, за спокойствието на хората и подобни работи. Да не говорим, че на секундата ще си измият ръцете с теб. Преди да разбереш, ще броиш полярни мечки на Свалбард.

— Изобщо не ми пука — изсумтя Мунк.

— Твоя воля — отвърна Анете, а телефонът ѝ отново завибрира изключително дразнещо. — Лично аз се осланям на тях. Става дума за съветниците на министър-председателя, за Министерството на правосъдието. Не без основание са на този пост. За Иван Хоровиц съм убедена, че все някой знае нещо — трябва само да отсеем лудите. Близо сме. Скоро ще изскочи нещо. Усещам го. Трябва да вървя.

Тя стана и взе чантата си от масата.

— Надявам се да си права. — Началникът на отдел „Убийства“ прибра листата в папката. — Ще ме уведомиш веднага, ако се разбере нещо, нали?

— Ти си първи в списъка — засмя се Голи.

Телефонът ѝ иззвъня за пореден път.

58

Къри прекрачи прага на „Сагене — чисти и мие“ и се стресна от звънчето, оповестяващо пристигането му. Мамка му. Нервите му не бяха съвсем наред. Само три хапчета и малко уиски снощи. Дори изпитваше известна гордост, но тялото му не беше съгласно.

— Да? — От рецепцията го погледна възрастна виетнамка, без да оставя плетивото си.

— Полиция — извади картата си Къри. — Отдел „Убийства“. Кой е управителят?

— Вече — не си направи труда да стане възрастната жена.

— Моля?

— Вече бяха тук.

От задната стаичка излезе млад мъж.

— Казва, че вече сте идвали — усмихна се той, облягайки се на плота. — С какво мога да ви помогна?

— Йон Ларшен — отново показа картата си Къри. — Имали сте служител на име Карл Йоверлан, вярно ли е?

Виетнамката вдигна очи към небето и промърмори нещо.

— Не, не служител, а почасов работник — уточни елегантният мъж. — За какво става въпрос този път?

— За това — измънка Къри, пъхайки ръка в джоба на якето си.

Само три.

Или не бяха ли четири?

Не, три, нали беше спокоен?

Три хапчета и едно, може би две уискита.

Не помнеше кога се е мушнал под завивката до Луна, но като се събуди, тя му се усмихваше от възглавницата.

Пълен контрол.

— Благодарение на вашите показания направихме този портрет, нали?

Той изглади намачкания лист и го сложи на плота.

— Да — потвърди младият мъж. — Защо? Случило ли се е нещо?

— А този?

Къри прерови джобовете си и накрая намери снимката на войника, Хоровиц.

— Кой е това? — вторачи се в изображението младият виетнамец, присвивайки очи.

— Този мъж ли е бил ваш служител?

— Хм, да видим…

Виетнамецът сбърчи вежди и заразглежда фотографията. Жената с плетивото поклати глава и измърмори нещо неразбираемо.

— Какво казва?

Младежът се усмихна извинително.

— Надебелял е.

— Така ли? Обаче е същият човек? Той е бил… работил е при вас?

— Почасов работник — за втори път уточни виетнамецът и разгледа снимката по-отблизо. — Изглежда по-млад, но е Карл Йоверлан. Да, така ми се струва.

— Сигурен ли сте?

Жената с плетивото пак поклати глава, промърморвайки нещо.

— Същият човек е, доколкото виждам.

— Супер, благодаря. — Къри прибра портретите в джоба си.

Да се отбие в бар-ресторант „Сагене“.

Не се ли намираше точно ето там?

Малка бира.

Колкото да си проясни главата.

— Кажете, ако можем да направим още нещо. Ще се радваме да помогнем.

— Направихте повече от достатъчно. Още веднъж благодаря.

Къри отвори вратата, този път внимателно, за да избегне звънчето.

Иван Хоровиц.

Карл Йоверлан.

Един и същи човек.

От сутринта Мунк се намираше в ужасно настроение. Къри отдавна не го бе виждал толкова кисел, но сега въпросът беше изяснен.

Войник.

Ветеран от Афганистан.

Нямаше представа откъде се взе този заподозрян, но все едно. Потвърди го. Един и същи човек. В последно време беше като на тръни, а това със сигурност щеше да помогне да си върне благоразположението на Мунк. Потребно му беше. Трудно обясняваше откъде е цицината на челото му и защо не е отишъл на работа.

Бар-ресторант „Сагене“.

Само за малко.

Но първо ще се обади на Мунк.

Ще му съобщи добрата новина.

Извади си телефона от джоба и тъкмо понечи да набера номера, когато телефонът му зазвъня.

Вцепени се от изненада, виждайки името на дисплея, почти забрави да вдигне.

— Здравей, Миа — отговори той, когато най-накрая успя да координира пръстите си. — Къде си? Търсят те.

— Вдясно от теб. На петдесет метра. До църквата. Сив автомобил „Субару“. Виждаш ли го?

— Какво? — огледа се Къри.

— Синьо яке. Виждаш ли?

— Ъъъ, да.

— На отсрещния тротоар. Пред „Севън-илевън“. Жената с телефона. Със сиво палто. Кафяви ботуши. Виждаш ли я?

— За какво говориш — обърна се Къри.

— Не се издавай. Тръгни.

— Какво имаш предвид?

— Върви. Не им показвай, че си ги разкрил. Тръгни към парка.

Да ги е разкрил ли?

Къри не разбираше нищо, но все пак я послуша. Закрачи по тротоара.

— Какво става?

— Две червени телефонни кабини — виждаш ли ги?

— Ъъъ… да.

— Виждаш ли пейката?

Наистина не схващаше нищо. Отново погледна крадешком жената със сиво палто пред магазина. Изведнъж установи, че и тя го гледа. Не задълго. Само за секунда, преди да отвърне бързо поглед към витрината.

— Миа? Какво се случва?

— Само ме слушай, Йон. Прави каквото ти казвам.

— Добре. — Къри продължи да пристъпва по асфалта.

— Пейката — виждаш ли я?

— Да.

— Седни с лице към църквата.

— Ъъъ, добре.

Къри отново погледна към жената в сиво палто. Беше се обърнала към него и го следеше с очи.

Колата до тротоара. От нея излезе мъж в синьо яке.

— Провери какво има отдолу.

Той протегна механично ръка и напипа нещо, прикрепено към пейката. Лист хартия.

— Не разбирам — запъна се, а жената спокойно пресече улицата и застана пред една витрина точно срещу него.

— Влез в „Севън-илевън“.

— Добре.

— Покажи си значката. Имат заден изход. Намери ли бележката?

Мъжът в синьо яке влезе в парка.

— Да.

— Изключи си телефона. Ще се видим след час — повтори Миа.

И затвори.

59

Долорес ди Санти беше сигурна, че Дяволът се е наместил в живота ѝ. Израснала бе в малкото пристанищно градче Нортоскузо на остров Сардиния, беше дъщеря на местния касапин и на изключително богобоязлива жена. Майка ѝ започваше деня, като се кръстеше и произнасяше думите Non oggi, Dio; Не днес, Господи. През детството си се отнасяше скептично към прекомерната вяра на майка си в рая и ада, ала сега, седнала на студената пейка в катедралата „Св. Олав“ на улица „Акаршгата“, направи същото. Non oggi, Dio, макар да беше напълно убедена, че вече е твърде късно.

На младини мечтаеше да стане архитектка, но желанието ѝ не се изпълни. Той дойде с яхта и я превзе с щурм. Салваторе ди Санти. Наследник на богат род от Милано. И така годините отлетяха — не разбра къде са отишли. Дъщеря, после син. Майка ѝ беше домакиня и тя си бе обещала никога да не става като нея, но в крайна сметка заживя по същия начин.

Живееше добре, нямаше от какво да се оплаква. И дъщеря ѝ, и синът ѝ получиха добро образование — той стана лекар, а тя — инженер. Салваторе ди Санти се стремеше към политическа кариера и малко по малко амбициите му се увенчаха с успех. Прекараха пет години в Южна Африка — той като посланик на Република Италия, а тя — като съпругата на италианския посланик. Там именно се случи онова, което тя отдаваше на намесата на Дявола в живота ѝ. Съвсем безобидна забежка. Беше млад. Много по-млад от нея. Служител в посолството.

L’introdizione del diavolo.

Встъплението на Дявола.

Богомолците се изправиха и Долорес отново се прекръсти. Обедната служба приключи. Огледа се за отец Мали, но не го видя никъде. Днес месата отслужи друг свещеник, което я разочарова — беше тук да говори с отец Мали. Налагаше се да изповяда греховете си. Това бе единственият начин. Трябваше да сложи край на терзанията си, вече не се издържаше.

В Южна Африка беше топло. Пъстро. Пълно с живот. Тук, на това забравено от бога място, където се бяха преместили, беше тъкмо обратното. Посланик на Република Италия в Норвегия. Не вярваше, че е възможно да се мръзне така през зимата. Светлина не идваше. Вечен мрак. Според календара вече трябваше да е настъпила пролетта, но тя не се показваше, не искаше да я дари с така необходимата ѝ топлина. Il diavolo. Следваше я навсякъде и се налагаше веднъж завинаги да изповяда греховете си. Да се върне у дома, в Италия. Не понасяше повече тази мразовита земя.

Долорес се отправи нерешително към сакристията и кимна на свещеника.

— Отец Мали?

— Хм, не сме го виждали отдавна — отвърна младият човек на онзи дървен език, от който не разбираше нищо. — Навярно е болен. За съжаление не успяваме да се свържем с него.

— Отец Мали? — повтори тя, но той очевидно не схващаше.

— Сигурно скоро ще се появи — усмихна се свещеникът, ала тя пак не разбра и дума.

Затова беше наложително да разговаря с отец Мали. Той говореше малко италиански. Беше учил в Рим. Тя говореше малко английски. С общи усилия се получаваше. Мали я бе уведомил, че е удължил времето за изповед. Сутрин, преди обед, да дойде, когато пожелае.

Пристъпи бавно към дървената изповедалня в дъното на църквата — вероятно това се опитваше да каже новият свещеник — и седна да чака на пейката. След двайсет минути вече ѝ дотегна. Май нямаше да дойде. Вдигна чантата си от студения под и понечи да се изправи, но в този момент забеляза тесен процеп във вратата.

Дали наистина не беше там?

Това ли бе казал свещеникът?

Направо влизай.

Долорес направи няколко нерешителни крачки към богато орнаментираната кабинка.

— Scusa? Отец Мали?

60

Къри влезе в кафе „Мистрал“ в квартал „Майорстюа“ и свари Миа на една маса в най-отдалечения ъгъл.

— Какво става, по дяволите? — изръмжа булдогът и тежко се отпусна на стола срещу нея.

— Отърва ли се от тях? — погледна го неопределено тя.

Синеоката индианка изглеждаше крайно възбудена. Не знаеше къде да си сложи ръцете, нервно почукваше с нокти по чашата с кафе и непрекъснато се озърташе. Ако не я познаваше, щеше да предположи, че е взела нещо.

— Така мисля — смотолеви той. — Какво се случва, по дяволите? Да не си си изгубила ума?

— Изключи ли си телефона?

— Да.

— Добре. Следят ни. Джипиес. Знаят къде сме по всяко време. Досетих се, че така те наблюдават.

— Мен ли? — изпуфтя Къри. — Какво става, по дяволите?

— Извинявай — хвана ръката му Миа. — Трябваше да те потърся по-рано, но сега съм тук.

Възрастен мъж си поръча бира на бара. Изкушението погъделичка небцето на Къри, но той не му се отдаде.

— И кои, за бога, са тези хора?

— Специалният отдел, дълга история — нервно си затъкна косата зад ухото Миа. — Трябваше веднага да те предупредя, съжалявам.

— Специалният отдел ли? Полицията? Защо следят мен? Какво съм направил, по дяволите?

— Виж — приведе се към него тя. — Преди няколко дни ме навести агент на име Вол. Помниш ли адвоката — Лоренцен?

— Не.

— Собственикът на откраднатата кола, мерцедеса, с който са откарали Вивиан Берг в планината. Все едно, този Вол искаше да разбере дали го държим на мушка.

— Адвокатът ли? Защо?

— Хероин — отпи глътка кафе Миа. — Смятат, че са намерили основния канал за внос на наркотици и той е замесен.

— Дрога? — тръсна глава Къри. — И какво общо имам аз?

— Според тях трафикантите имат вътрешен човек — прошепна Миа.

— Какво?

— Полицай. Някой от нашите хора. И искаха да им помогна да го докажат.

Думите ѝ бавно му се изясниха.

— Аз ли? — изсъска Къри толкова силно, че човекът на бара се обърна.

— Шшшт — изшътка Миа.

— Аз ли? — изръмжа той по-тихо.

Тя кимна.

— Мамка му, това е безумие!

— Знам.

— Как, по дяволите, им е дошло на ума?

— Дълга история.

Тя се опита да го успокои, но Къри беше обзет от ярост.

— Какво, за бога, съм направил аз?

Удари с длан по масата с такава сила, че чашата на Миа издрънча. Барманът се сепна и ги погледна угрижено.

— Успокой се. Не е важно. Казах им, че не си ти. Няколко пъти. Нали не си ти, Йон?

Тя наклони глава и се загледа в него. Къри установи колко е изтощена.

— Не съм аз, естествено — гневно процеди той. — Защо ми е?

— Виждаш ли? Значи, няма за какво да се тревожиш.

— Мътните го взели — изруга той и остана безмълвен, неспособен да добави нищо друго.

Хероин?

Той?

— Необходима ми е помощ — приведе се напред Миа.

— Как изобщо…

Къри все още се мъчеше да проумее положението си.

Вътрешен човек?

Мамка му, наркотици!

Как, за бога, някой би си помислил…?

— Тук ли си? — привлече вниманието му Миа.

Сега видя ясно.

Отдаде го на възбуда. Сгреши. Тъкмо обратното. Деликатната му колежка бе толкова изтощена, че едва седеше на стола.

— Добре ли си, Миа?

Тя задържа дъха си за миг, затвори очи и сякаш се унесе.

— Миа?

— Добре съм. Просто…

— Не си ли спала?

Тя поклати глава.

— От колко време?

— По-малко от денонощие, няма страшно — махна с ръка тя.

— Какво става по дяволите. — Къри се облегна на масата. — Специалният отдел ме смята за изменник, а ти изглеждаш, все едно си видяла призрак. Какво си правила, та не си спала?

— Обхождах улиците — разтърка очи тя. — Из града.

— Защо?

— Слушай — стегна се тя. — Нуждая се от помощта ти, става ли? Не знам кого другиго да помоля.

— Разбира се, Миа. Готов съм на всичко.

В погледа ѝ проблесна благодарност. Отново затъкна косата си зад ухото и му се усмихна уморено.

Мамка му, наистина не беше наред.

— Става въпрос за Сигри — изплю накрая камъчето Миа.

— Сестра ти ли?

— Да. Аз…

— Но тя…

Синеоката индианка отново затвори очи и Къри за миг се уплаши, че ще припадне, ще се строполи пред очите му от другата страна на масата.

— Трябва да ми помогнеш да намеря един човек.

— Разбира се, Миа. Кого?

— Познаваш хората, нали? Беше дълго време в отдел „Наркотици“.

— Точно така. Кого търсиш?

— Казва се Кевин — сподели тихо тя. — Търсих го навсякъде цяла нощ, но…

— Наркоман ли е?

Тя кимна.

— В града ли се намира?

Миа наклони глава напред, но не я вдигна от гърдите си.

— Ще ти помогна, естествено — бързо я увери Къри, полагайки нежно ръка върху нейната. — Знаеш ли още нещо за този тип? Само името ли имаш?

— Сисе — изстена тя.

— Сисе ли?

— Кевин и Сисе. Един от тях или най-добре и двамата. Нали ще ми помогнеш?

— То се знае. Мога ли да попитам защо или…

Миа премигна и прокара ръка по умореното си лице.

— У нея има нещо мое.

— У наркоманката ли? У Сисе?

— Да.

— Ще се заема. За бога, Миа, разбира се! Обаче ако ми обещаеш нещо.

— Какво?

— Да поспиш малко, става ли?

Тя се усмихна пресилено.

— Ами…

— Не, сериозно, Миа. Кевин и Сисе. Поемам ги. Няма проблем. Ти поспи, съгласна ли си?

Последва дълго мълчание.

— Добре — склони накрая Миа.

— Чудесно.

Къри извади телефона от джоба си.

61

Мунк премина през загражденията и се качи по стълбите пред катедралата „Св. Олав“, където го посрещна командирът на операцията. Торгайр Бек, негов познат полицай. Няколко пъти бяха играли шах заедно. По време на партиите им на Мунк му се бе наложило да си признае, че все още има какво да учи.

— Патолозите са вече тук — докладва Бек.

— А криминалистите?

— Идват. Имаш ли представа какво точно се случва?

— В смисъл? — угаси цигарата си Мунк.

— Навсякъде е пълен хаос, не мога да се свържа с никого — почеса се по главата Бек.

— Иван Хоровиц — отсече началникът на отдел „Убийства“.

— Ясно, но все пак? Цялата полиция?

Без да удостои въпроса му с внимание, Мунк влезе през масивната порта. В църквата цареше полумрак. Стъпките му отекнаха във внушителния неф. Лилиан и екипът ѝ вече работеха в дъното до кафявата изповедалня.

— Кой го е намерил?

— Една италианка — отвърна Бек.

— Италианка ли?

— В свещеническата канцелария е. Не е на себе си. Не спира да плаче. Едно аташе от посолството е при нея. Тя е съпруга на италианския посланик.

— Виж ти!

— Да я задържим ли?

— Разпита ли я?

— Доколкото успях. Дошла е да се изповяда. Помислила, че свещеникът е вътре, което в известен смисъл се оказало вярно — вдигна вежди Бек.

— Запиши данните ѝ и я пусни да си ходи — нареди Мунк и се насочи към Лилиан Лун.

— Здравей, Холгер — свали си маската Лун и му се усмихна.

— Какво имаме?

Въпросът беше излишен. В едното от отделенията на изповедалнята видя отпуснатия назад свещеник — погледът му издаваше ужас.

— А там има фотоапарат — посочи Лун.

— От другата страна.

Тя потвърди безмълвно.

— Явно се е изповядал. После най-вероятно е дрогирал свещеника през решетката. Отишъл е от другата страна и е свършил каквото е имал да върши.

— Погледна ли в обектива?

— Да, не се въздържах.

— И?

— Двайсет и девет — промълви тя.

— Дяволска работа!

— Така изглежда — отвърна Лун без нотка на ирония.

— Има ли ранички по устата?

— Не видях такива, но не е задължително — хората реагират различно на веществата.

— А следа от убождане?

— Да, на същото място.

Лун си сложи маската, а към тях прокънтяха забързаните стъпки на Анете Голи.

— Какво имаме? — попита тя, след като си пое дъх.

— Номер двайсет и девет — глухо я осведоми Мунк.

Извади списъка от джоба на палтото си.

— Паул Мали, енорийски свещеник.

— Мамка му — изруга Анете, поемайки листа.

— Още ли не си съгласна? — изгледа я той.

— С кое?

— Паул? Мали? Не е ли време да започнем да предупреждаваме хората.

Анете Голи прехапа устни, но не отговори. Мунк поклати ядосано глава и се отправи към събралите се около олтара хора.

62

Не минаха много часове и тя получи отговор. Луна го изгледа с недоумение няколко пъти, но Къри настоя.

— Не искаш ли бира?

— Не, само кафе.

По усмивката ѝ разбра, че не възразява. Барът беше празен, само няколко редовни клиенти на преклонна възраст се навъртаха около джубокса, ала Къри беше обхванат от параноя.

Следят ли го?

Бяха ли…?

Никакви полицаи не бяха, естествено. Няколко пъти ги бе виждал тук безпаметно пияни, почти в безпомощно състояние. По дяволите. Нямаше какво да направи. Гордост. Леко се засегна, не, всъщност доста го заболя. Как е възможно някой да се усъмни в неговата почтеност. В какво се беше провинил, мамка му? Колко хора го подозираха? Негови познати. И колко време продължаваше всичко това? Сега, след като се поуспокои и премисли фактите, схващаше логиката. Типове в спортни якета на бара онзи следобед, когато не му вървеше, пи твърде много и забрави да яде. Биеха на очи — не си ли го помисли тогава? Дяволска работа.

На телефона пред него се изписа непознат номер.

Да не го вдига, да почака няколко минути и ще се обадят отново, от друг номер.

Джимбо.

Необяснимо защо, но той настоя да направят така. Когато разбра какво иска Миа, Къри нямаше съмнения на кого да се обади.

Джимбо Монсен.

Познаваше този талантлив полицай още от Полицейската академия. Бяха заедно в отдел „Наркотици“, но после Джимбо започна да работи под прикритие и оттогава правеше все същото. Съкурсниците му се изкачваха в йерархията, а Джимбо избра да остане на улицата. Преди няколко години, на по бира, Къри го попита каква е причината, но не получи ясен отговор.

— Така ми харесва — вдигна рамене той и повече не отвориха дума по въпроса.

Джимбо Монсен.

Кой друг?

И ето че отговорът дойде.

Изчака, докато прецени, че е минало достатъчно време, и набра изпратения му по-рано днес номер.

— Къри? — прозвуча мрачният глас.

— Как мина? — осведоми се напрегнато Къри.

— Бинго — отвърна лаконично Джимбо. — Кевин, нали така? Младеж. Със странни вежди.

— Да. И Сисе.

— Нея не я намерих. Знам за кого става въпрос, но се говори, че е умряла. Гушнала е иглата.

Годините под прикритие бяха повлияли не само на външността, но и на езика му. Къри едва го позна при последната им среща, помисли го за бездомник и щеше да му махне да се разкара.

— Така ли? Мъртва е?

— Не е сто процента сигурно, но май да.

— Ами Кевин — продължи да го разпитва Къри, — знаеш ли къде е?

— Не ти ли казах? Искаш ли да се срещнеш с него?

— Да, моля. Възможно ли е?

— Всичко е възможно — прокашля се Джимбо.

— Имаш ли мангизи?

— Мангизи ли? Защо?

— Ще ти уредя среща, но се съмнявам да се съгласи, ако не му се подхвърли нещо, нали разбираш? Пази се да не си развали репутацията, ако говори с ченгетата.

— Да, разбира се. За каква сума става въпрос?

— Колкото за една доза — би трябвало да е достатъчно.

— Хилядарка?

— Кажи ги две — така няколко дни няма да се налага да обикаля за дрога. Трябва да помагаме на хората, когато е възможно, нали?

— Добре. Как ще го осъществим?

— Ще те уведомя — отвърна лаконично Джимбо и затвори.

— Искаш ли още?

Луна пристъпи към него с кана кафе. Къри кимна. Замисли се дали да не се обади на Миа. Не. По-добре да изчака. Да я остави да се наспи. Отдавна не я бе виждал толкова уморена.

Тъпа работа.

В какво се беше забъркал?

Как така не е разбрал нищо?

Гадният алкохол беше виновен.

Той беше виновен.

Не, мамка му, това е недопустимо.

Корумпиран идиот ли е?

Не, по дяволите.

Той е добър полицаи.

Даже адски добър.

Ще настъпят нови времена.

Точно така.

Къри изруга тихо, надигна чашата кафе и зарея поглед през мръсния прозорец.

63

Габриел Мьорк седеше в малката зала за заседания с лаптоп на скута и не успяваше да събере мислите си. Стената срещу него беше почти пълна. Художествена творба на Лудвиг Грьонли. Снимки, листа и бележници във всякакви цветове. А на тясната стена до вратата — само една:

Иван Хоровиц.

Мунк не беше особено изчерпателен, Голи се бе изказала също толкова уклончиво. Сутрешното съвещание протече по странен начин, но въпреки това Габриел използва деня да работи по това, което му заръчаха. Новият заподозрян. Иван Хоровиц. Беше изчезнал безследно от 2012 г., ала все пак беше немислимо да не е оставил следи в мрежата.

Не намери много. Всъщност не откри нищо с по-скорошна дата. Само стар профил във фейсбук. Няколко снимки на Хоровиц в униформа, намръщен срещу слънцето, с автомат в ръце. Последната публикация беше от 2011 г. Скоро в отпуск и у дома, усмивчица. Доскоро, Иван. Само един коментар от някоя си Каролине. Габриел дори ѝ се обади, но тя очевидно не знаеше повече от останалите. Не го била виждала. За съжаление. Нямала представа. Очевидно не ѝ пукаше особено, изпитваше само известно любопитство и вълнение, колкото да има какво да разкаже на приятелките си. Познавам Иван, бяхме приятели във фейсбук. Нали се сещаш — издирваният сериен убиец. Обадиха ми се от полицията. Важна личност съм.

Габриел изпита неприязън по време на разговора и просто затвори.

Иван Хоровиц.

Място и дата на раждане: Гьовик, 21.11.1988 г.

На неговата възраст. Габриел тръсна глава и продължи да изучава бележките.

Майка: Ева Хоровиц, починала 2007 г. (пътна злополука).

Баща: Анатол Хоровиц, починал 2007 г.

Братя и сестри: няма.

Гимназия „Гьовик“: 2006-2008 г.

Армията, батальон „Телемарк“: 2008-?

Освободен от войската. 2010 г.

Приет в психиатрична клиника „Блакста“. 2011-?

Това му направи силно впечатление. Пациент в психиатрията „Блакста“. Помнеше колко се притесняваше в сградата с офиси близо до стадион „Юлевол“ и после просто заряза всичко.

Остана разочарован, признаваше си го. Толкова усилия, хвърлени на вятъра. Макар и да не намери начин да извлече информация от материала. Но пък да го остави ей така? Искаше му се да я помоли да се поровят още малко. Да седнат заедно и да проверят дали някъде там няма да открият нещо, но не го направи. Не я беше виждал от доста време. Не идваше на съвещанията. Никаква я нямаше. Миа сякаш се бе изпарила и нито Мунк, нито другите му колеги изглеждаха разтревожени. Това го порази, но пък и всичко в участъка му се струваше странно, откакто се бе появил основният заподозрян. Съвсем неочаквано, от нищото. Редовите служители в отдела не получиха обяснения нито от Мунк, нито от Анете, осведомиха ги само, че сега издирват този човек. Пълна мобилизация. Източникът е от Военноразузнавателните служби, не знаеха друго. Не биваше да задават въпроси.

Медиите бяха изцяло заети с издирването на Хоровиц.

Войник.

Сериен убиец.

Свободно обикаля по улиците на Осло.

Днес през деня Габриел се прибра за малко вкъщи видя лицата на хората. Бързаха да се придвижат от точка А до точка Б, прегърнали децата си, за да ги защитят. Съседите, с които обикновено разменяше по няколко думи в градината на Френския дом, се оттеглиха набързо, едва ли не тичешком се прибраха на сигурно място зад червената врата.

Влизаше им в положението.

Самият той изпрати Тове при майка ѝ в Хаделан заедно с Емилие.

— Сериозно ли говориш, Габриел?

— Всичко е наред, само за мое успокоение.

— Да, добре. Мама сигурно ще се зарадва да ни види.

Целуна ги набързо на раздяла и изпита облекчение, виждайки как задните фарове на волвото се губят в далечината.

— Колко забавно!

Юлва влезе с иронично изражение и лаптоп под мишница и се отпусна на съседния стол.

— Има ли нещо ново?

— Не и след съвещанието.

— Все трябва да е възможно да направим нещо, а не само да висим тук.

Исландката въздъхна и разтърка очи. Габриел разбираше какво има предвид. Обичайно пълните с живот помещения, непрекъснато звънящи телефони и тичащи из коридорите хора ги нямаше — участъкът се бе превърнал в пустош, там сега бяха само двамата. Лудвиг беше отишъл в „Грьонлан“, Мунк и Анете — в църквата. Бяха съобщили за нова жертва, свещеник. Габриел се надяваше да се върнат, да ги съберат и да ги информират за развитието на случая, но не, явно имаха друга работа. От Миа нямаше и помен.

— Кога ще ми кажеш? — смушка го Юлва.

— Какво?

— О, не се опитвай да ме заблудиш — усмихна се симпатичната исландка.

— За кое?

— Задачката ти — продължи закачливо Юлва. — Хайде де! Прозрачен си. За Миа ли е?

— За какво говориш? — Габриел усети как бузите му поруменя ват.

— Добре, така да бъде — престори се на обидена тя. — Тайно поръчение, значи? Нищо ли няма да ми кажеш? Моля те! Какво си направил?

Габриел Мьорк въздъхна. Да става, каквото ще. На Мунк сигурно му беше безразлично. А и без това едва ли щеше да послужи за нещо.

— Хакнах базата данни на Волфганг Ритер — изстреля той.

— Майтапиш ли се? — засмя се Юлва. — Без позволение.

— Получих позволение — смотолеви той. — От Миа.

— О, за бога! — подсмихна се тя. — Как я хакна? В кабинета му ли отиде? В компютъра му ли влезе?

— Седнах в чакалнята — сниши се леко Габриел. — Лошо ли постъпих според теб?

— Бога ми, не, разбира се! Майната му. Какво откри? Тук ли е?

Тя придърпа стола си по-близо до неговия и се взря любопитно в екрана.

— За нищо не става — уведоми я направо той. — Но е странно. Тъкмо мислех по въпроса. Хоровиц — той посочи бележките на Лудвиг, — лежал е в психиатрия „Блакста“.

— И защо да не става за нищо — полюбопитства Юлва. — Ами ако Иван Хоровиц също е бил пациент на Ритер? Възможно е да открием нещо във файловете.

— Вече проверих — поклати глава Габриел. — Не е бил там.

— Откъде знаеш?

— Прегледах ги — повтори той.

— Нали току-що каза, че са неизползваеми?

— Това са ръкописни бележки на психиатъра, сканирани във формат PDF. Разбираш ли? Не е възможно да се търси в документите.

— В смисъл?

— Написани са на ръка и сканирани.

Юлва очевидно не схващаше.

— Да кажем, че ни интересува думата пожар. Или Братята с лъвски сърца. Няма как да накараме компютърът да ги търси. Знаците трябва да са разпознаваеми. Нали така?

— Да.

— Ако искам да търся в бележките, трябва първо да науча компютъра да разпознава почерка му. А изглежда еди-как-си, Б — еди-как-си и така нататък, но това би било трудно. Как се различават отделните букви — Л от К, М от Н и прочее, нали?

— А, да! — възкликна тя; най-накрая разбра какво има предвид той.

— Положително е възможно, но пфу… ще отнеме седмици.

— А как… — намести очилата си Юлва.

— Какво как?

— А как знаеш със сигурност, че няма нищо за Хоровиц?

— По заглавията.

— Тоест?

— Погледни. — Габриел отвори един документ. — Нарекъл ги е по някакъв начин. Виждаш ли? Име и дата на раждане. В заглавията мога да търся, естествено — няма проблем, както и в останалите файлове.

— Ами ако… — замисли се тя.

— Ако какво?

— Знаем възрастта му.

— Е?

— Да го потърсим по рождената му дата? Щом е написана.

— Да, но аз вече знам, че не е сред пациентите. Името му го няма.

— А Карл Йоверлан.

— Няма го, проверих.

— Хубаво, но виж там. — Тя посочи стената пред тях. — Рисунките.

— Да?

— Не са еднакви.

— Какво се опитваш…?

— Убиецът очевидно е… не знам… действа изключително премерено. Нищо не е случайно. Тук носи очила, а там е с друга прическа. Ами ако във файловете има информация за Хоровиц. Под друго име или… нямам представа.

— Абсолютно излишно е — въздъхна Габриел. — Защо ще дава фалшиво име на психиатъра? И възможно ли е изобщо? Не трябва ли… Не, не става.

— Хм, прав си — свали очилата си исландката. — Защо ще лъже за името си.

— Именно.

— Защо, за бога, ще дава фалшиво име?

Тя отново си разтърка очите и намести очилата на носа си.

— Даа…

— Именно.

Замълчаха, загледани в пъстрата стена.

— Ами ако…

— Какво?

— Не, безсмислено е. — Исландката отпусна глава в дланите си. — Мамка му. Щеше да е толкова хубаво да подскажем нещо на старите. Седим тук като статисти. Мразя да не мога да допринеса с нещо.

— Абсолютно съм съгласен.

— Но все пак… Психиатрия „Блакста“? Нали и на теб ти е минавало през ума? Трябва накъде да е срещнал жертвите? Да, бе, случайни… Все нещо го е провокирало. И Вивиан Берг, тя е първата убита, нали?

— Да, и?

— Вивиан Берг. Първата жертва. Пациентка на Ритер. Познаваш Миа — изправи се нетърпеливо Юлва. — Защо ще иска да крадеш данните, ако не е предчувствала нещо? Каза ли за какво са говорили?

— Кога?

— Когато са разпитвали Ритер.

— Не.

— Мамка му, Габриел. Сигурно има причина.

— Да, но каква?

— Ами, нямам представа, но знаем възрастта му.

— На Хоровиц ли?

— Да.

— Двайсет и пет.

— Да му дадем няколко години повече или по-малко.

— Как така?

— Ами, виж записите. Рисунките. Описанията на свидетелите. Да кажем… от двайсет и три до… двайсет и седем, нещо подобно.

— Не разбирам какво имаш предвид.

— Спомена дата на раждане, нали? — Тя се приближи и посочи екрана. Какво ще излезе! 19… 86 до 1990. Опитай.

Габриел не беше съвсем сигурен какво иска, но зададе числата.

— Колко пъти се срещат?

— Двеста седемдесет и пет.

— Виждаш ли — смушка го Юлва доволна.

— Искаш да изчетем всички? Знаеш ли колко време ще отнеме?

— Защо не? Имаш ли какво друго да правиш?

В помещението цареше пълна тишина. Някъде в далечината се чуваха двигатели на автомобили. Бръмченето на вентилационна система, за чието съществуване Габриел дори не подозираше.

— Да, защо не? — измърмори накрая той.

— Супер — усмихна се тя и за пореден път го сръчка. Аз ще взема А до… до коя буква?

— Н.

— Чудесно. А ти се заеми с останалото. Изпрати ми ги, моля те — скочи Юлва.

Приличаше на ученичка, засмяна до ушите и пляскаща нетърпеливо с ръце.

— Среща тук, когато сме готови или ако междувременно изникне нещо.

— Може да отнеме дни — изпъшка Габриел.

— Няма значение. Изпращаш ли ги?

— Сега.

Той прикачи файловете в адресиран до нея имейл.

64

Миа, изпаднала във вакуума между съня и действителността, не си намираше място. Тялото ѝ беше напълно изтощено, ала умът ѝ работеше на високи обороти. Този път се отказа от вълшебния сънотворен еликсир на Марли, не се възползва от възможността да заспи дълбоко. Очакваше Къри да звънне всеки момент, налагаше се да остане будна, адекватна, да намери изход.

Мунк я търси няколко пъти, докато вървеше към квартал „Тьойен“, но тя не му вдигна. Кое им даваше право да се отнасят с нея по този начин? Дяволите да ги вземат всички. Тя прегледа набързо съобщенията, които ѝ бе изпратил. Нова жертва. Паул Мали, свещеник. Още един фотоапарат, номер двайсет и девет. Тези думи я последваха върху меката възглавница и бавно потънаха в изнуреното ѝ тяло.

Числата. Четири, седем, тринайсет, двайсет и девет. Списък? Не е ли твърде елементарно? И защо ще използва фотоапарат? Защо му е да ги издрасква на лещите? По един фотоапарат на убийство. Има толкова много други начини да напишеш число. На стената. На тялото. Няма ли да е по-подходящо! Какъв смисъл има да оставя фотоапарати? Убягваше ѝ нещо важно. Числата са… върху апарата. Добре. Не, не, не, съсредоточи се. Числата са вътре в камерата. Има огромна разлика. Върху лещата. Не отвън. Забрави за фотоапарата, фотографията. Фокусирай се върху тази мисъл, Миа, не заспивай. Важно е. Ако натиснеш спусъка, числото става… част от снимката.

Явно все пак заспа, защото изведнъж пред нея се появи сестра ѝ — блуждаеше по улиците на Осло. Беше само сянка без лице, но несъмнено беше тя — гривната подрънкваше тежко на тънката китка. Сигри ѝ махна бавно да я последва по мокрия асфалт. Ела, Миа ела. Ненадейно пред погледа ѝ изникна момче с жълта шапка, наведено над жена в червено ватирано яке, но после изчезнаха — загубиха се в мъглата. За миг изгуби и Сигри от очи. Спря се. Сърцето ѝ биеше лудо, а от гърлото ѝ не излизаше и звук. Неочаквано зърна мама, после и татко. Пред гроба. Плачеха, опечалени, и те бяха сенки — и ето че Сигри пак се появи. Сега разбра къде е: в мазето. Дюшек на земята. Мръсната дупка, където я намериха. Сестра ѝ легна, без да бърза, стегна гумения ремък на крехката си ръка. Миа отчаяно искаше да се спусне към нея. Да я защити с прегръдката си, ала тялото ѝ не се подчини. Краката ѝ не помръдваха. Не успяваше да се помести. Сигри взе спринцовката и впи поглед в близначката си. Миа се опита да извика, да извие, да изкрещи, ала нямаше глас. Зад нея се приближи неясен силует — не беше единствен в стаята. Ръцете му я сграбчиха, държаха я здраво — непозната длан закри очите ѝ. Обзе я паника, защото сестра ѝ забоде иглата в кожата си и ѝ се усмихна в мъглата, изпаднала в забрава.

Смъртта не е страшна, Миа.

Идваш ли?

Миа се изправи рязко в леглото. Задъхваше се. Пот се стичаше по лицето ѝ. Стана, залитайки, и се заклатушка боса към кухнята. Сънят още тежеше в тялото ѝ. По дяволите. Все още замаяна, тя отвори един шкаф, наля чаша вода и я изгълта. Напълни чашата повторно и изчака права до мивката действителността бавно да заеме мястото си. Цялата се тресеше. Отпусна се тежко на един стол и най-накрая отвори очи.

Оказа се в кухнята на Чарли Брюн. Добре. Чудесно. Безопасно място. Беше пределно изтощена. Не позволяваше на тялото си да заспи. Числата. Фотоапарат. Насочен към жертвата. Издраскани на лещата цифри. Виж, Миа, погледни, за бога! Погледни през камерата! Какво виждаш, Миа?

Разбра ли сега?

Тя погледна към окачената над масата семейна снимка. Горкият Чарли. Спомени от не особено лек живот.

Господи!

Насмалко не изпусна чашата.

Не е възможно…

Да, за бога…

Четири.

Балерина.

Седем.

Джаз музикант.

Тринайсет.

Момче по бански.

Двайсет и девет…

Боже, това…

Миа се изправи с такава скорост, че си удари коляното в масата, но се втурна в спалнята и навлече трескаво дрехите си, без дори да регистрира болката. Не помнеше къде е оставила ключовете на Чарли, но все едно. Нахлузи си якето на стълбите и остави вратата отворена.

Изскочи навън.

Хора сновяха напред-назад.

Къде има такси?

Там.

Скочи на задната седалка с наполовина обут ботуш.

— Площад „Софие“ 3.

— В квартал „Бишлет“, нали?

— Карайте. Важно е.

— Бързате ли?

— Тръгвайте. Карайте… бързо.

— Добре — обади се гласът зад волана.

И най-накрая подкара паркирания до бордюра автомобил.

65

Къри вдигна поглед към апартамента горе. По предното стъкло барабанеше дъжд. Проклето време. Тежка, мрачна зима, а сега дори пролетта не беше като хората. Извади доза тютюн от якето си, пъхна я под горната си устна и отново погледна през прозореца. Улица „Шире Греп“. Не беше ли идвал и преди? В началото не схвана съобщението от Джимбо. Ще се срещнеш с Кевин на улица „Шире Греп“ 75. На третия етаж, апартамент C. Шест часа. Носи мангизи. Изтича до „Марибуесгате“, очаквайки Мунк да му зададе всевъзможни въпроси и да се наложи да обяснява защо му е необходим автомобил, но за щастие участъкът бе почти празен. Там се намираха само Юлва и Габриел, наведени над компютъра в залата за съвещания. Измъкна връзка ключове, без дори да забележат присъствието му. Толкова по-добре. Точно сега нямаше сили да дава обяснения. За пореден път се загледа в жилището на третия етаж. Не много отдавна чакаше тук с Алан Дал. Именно тогава дойде добрата новина, че свикват отново отдела. Лоте ли се казваше оная горе? Или нещо подобно? Наркоманката там. Не му беше ясно защо си губят времето с нея. Извади телефона от джоба си и отново опита да се обади на Миа, но тя пак не отговори.

Часовникът на таблото заплашително се бе устремил към шест. Дали да не се качи сам?

Не, трябваше да я изчака. Нали? По дяволите, дори не знае какво да попита Кавин. Да, може да започне от гривната. Отново набра номера, но никой не отговори. Мамка му. Мамка му. Хм. What to do, what to do? Дъждът заудря още по-силно по предното стъкло. Чистачките не смогваха. Часовникът показа шест часа. Дадоха му доста кратък срок да се срещне с този тип. Ако не стане, щеше ли просто да го прати по дяволите? Да отплава на някой облак? Къри пак опита да се обади, но така и не успяваше да установи връзка. Неизменно попадаше на телефонен секретар и все същото автоматично съобщение:

Свързахте се с номер…

Прибра телефона в джоба си и се реши. Отвори бързо вратата, сложи си качулката и претича през улицата под плющящия по асфалта дъжд.

Проклето време.

Изтръска се и се загледа в редовете звънци.

Трети етаж.

Дали да не ѝ звънне пак?

Не, после ще му благодари.

Подсмихна се и натисна звънеца, на който пишеше C3.

66

Миа остави на шофьора на таксито всички пари, с които разполагаше, без да обръща внимание на изумения му поглед. Отключи входната врата с треперещи пръсти и се изкачи тичешком по стълбите. Слава богу, не срещна никого по коридора — не че имаше особено значение. Пъхна другия ключ в ключалката, бутна вратата, втурна се в спалнята и застана задъхана пред един от кашоните.

Разкъса тиксото с ключа, извади албума и се отпусна тежко на пода.

Албумът на Миа.

Ръцете ѝ пак се разтрепериха и цялото ѝ тяло се разтресе, когато го отвори и започна да брои. Първа страница.

Втора страница.

Трета страница.

Едва сдържа ужаса си, виждайки снимката.

Там.

На четвъртата страница.

Сигри в балетна рокля. Не е много голяма — може би на пет. До нея Миа гледа неуверено в обектива, присвила очи.

По средата…

Учителката по балет.

Съвсем младо момиче, на двайсет и няколко. В пълен балетен костюм — с палци, перлени обици на ушите. Беше прегърнала и двете и се усмихваше широко към фотографа.

Божичко!

Пръстите ѝ трепереха, но успя да прелисти албума.

Страница седем.

Татко. Държи я в скута си. На концерт на открито са. Смеят се и показват палец нагоре. На фона — сцена, джаз саксофонист. Отдолу — къдравият почерк на мама:

Любимото парче на татко. My Favorite Things.

Не е възможно…

Насили се да продължи.

Страница тринайсет.

Гладка крайбрежна скала в „Осгорщран“. Лято е. Тя е по бански и се мръщи срещу слънцето, вероятно е на четиринайсет. С тях е едно съседско момче. По бански. По слабото му тяло блестят капчици вода. Отзад, увита в кърпа, маха Сигри.

Най-сетне се показа слънцето. Младежта се забавлява.

Миа отгърна механично.

Страница двайсет и девет.

В църквата. Близначките носят еднакви рокли. Сигри се усмихва щастливо. Миа си държи устата затворена 1 не иска на снимката да се виждат брекетите ѝ. Между двете е застанал свещеникът.

Горди момичета след конфирмация!

Четири.

Седем.

Тринайсет.

Двайсет и девет.

Фотоапарат, поставен на статив. Издраскано в лещата число. Виж, Миа. Погледни през апарата.

Защо, за бога?

Изведнъж насъбралото се у нея рукна. Обля я пот и ѝ се догади. Миа се довлече до банята и отпусна глава над тоалетната чиния, но стомахът ѝ бе празен. Пъхна ръце в умивалника и обля лицето си със студена вода.

Тя е.

Това не е списък с жертви.

Албумът на Миа.

Става въпрос за нея.

Прокара ръка по лицето си и изтича в спалнята, седна с подвити под себе си колене, опитвайки се да мобилизира ума си да проработи.

По дяволите.

Добре.

Снимки.

От моя албум.

Внимателно отгърна на първата страница.

Тогава забеляза. Някой бе разместил снимката. Беше я извадил, а после я бе залепил наново. Ъглите стояха накриво. Пръстите все още не я слушаха, но най-накрая тя успя да я отлепи и внимателно я обърна.

Отзад беше написано нещо.

Заврънкулки, изписани със синьо мастило.

Поздравления.

Окопити се и отгърна нататък.

Следващата снимка. На седма страница.

Много си умна.

Миа отново отгърна, машинално — ето ги младежите върху скалата: трескаво измъкна снимката.

Искаш ли още един жокер?

Разтресе се толкова силно, че едва успя да прелисти страницата. Усмихнатият свещеник. Двете със Сигри в еднакви рокли.

Същият почерк.

Синьо мастило върху грапавата хартия.

Салем.

Естествено.

За бога.

Миа остави албума на пода, изправи се, залитайки, изтича през хола в антрето, за да си вземе якето, после се усети, че не го е събличала.

Салем.

Йон Ивар Салем.

Братята с лъвски сърца.

Къщата в пламъци.

Напипа телефона в джоба си, измъкна го и избра номера на Лудвиг Грьонли.

— Миа? Къде си? Мунк…

— Пироманът — прекъсна го нетърпеливо Миа.

Цялата стая се люлееше.

— Кой?

— Йон Ивар Салем. Помниш ли го?

— Да, естествено — потвърди Грьонли, зареял поглед в далечината.

— Ще го издириш ли, Лудвиг? Веднага. Къде е? В кой затвор?

— Добре ли си, Миа?

— Би ли го потърсил, Лудвиг? Моля те.

— Разбира се. Почакай малко.

Чу как пръстите му щракат по клавиатурата.

— „Юлершмо“.

— Сигурен ли си?

— Да. Какво се е случило, Миа?

Тя не отговори, направо затвори и се втурна в коридора. Ключовете за ягуара.

Мамка му.

Да, там са.

Откачи ключовете от кукичката до вратата и се втурна с всички сили надолу по стълбите. Не ѝ пукаше, че оставя вратата отключена.

67

Къри натисна звънеца на апартамента на третия етаж, но си даде сметка, че нещо не е наред. Мъглявата мисъл бавно обсеби ума му. Не беше ли виждал някъде автомобила, спрял на отсрещната страна на улицата? По случайност ли жилището е същото? Седеше пред сградата с Алан Дал. Следяха някакво момиче, напълно излишно. А къде ли беше виждал колата?

Вратата се отвори и оттам плахо надникна едно лице.

— Да?

— Кевин?

— Да?

— Аз съм Йон Ларшен. Имаме уговорка. Чрез Джимбо.

— Хм, да, добре.

Младежът не беше на повече от двайсет години. Откачи верижката и пусна Къри да влезе.

Имаше странни вежди. Почти невидими.

Това е човекът.

Липсваше само жълтата шапка, иначе напълно отговаряше на описанието на Миа.

— Носиш ли мангизи? — смотолеви наркоманът, обръщайки с ръка кльощавия си торс.

— Разбира се.

Къри набързо огледа апартамента и очакванията му се оправдаха. Нормален човек не би го нарекъл дом. Боклуци преливаха от коридора в хола, където на пода бяха нахвърлени дюшеци. До закрития с мръсен чаршаф прозорец стоеше зелена лампа от седемдесетте.

— За две хиляди ли се разбрахме? — пъхна ръка в джоба си Къри.

— Да, шефе — измънка Кевин, поглеждайки крадешком през рамо.

Колата на улицата.

Мамка му, колко бавно загрява.

Видя я през прозореца, когато беше при Луна. Когато се строполи на пода и го беше страх да не го видят.

Пъхна парите в протегнатите тънки посинели ръце. Тялото му действаше, преди умът да го възпре.

Алан Дал.

Все още беше като в мъгла, но бавно започваше да проумява.

Полицай?

Вътрешен човек?

Мъжът зад волана. Беше го виждал някъде, знаеше си. Адвокатът. Лоренцен.

По дяволите.

Разбира се.

Видя го в очите на наркомана. Момчето пое флегматично парите и нервно извърна поглед към ненадейно появилия се зад гърба му човек.

О, господи…

Къри инстинктивно вдигна ръце към главата си, за да се предпази, защото знаеше какво ще последва, ала беше късно.

Мъж, излязъл от сенките.

Метален удар по слепоочието му.

Изгуби съзнание, преди тялото му да се свлече на пода.

68

Леденостуденият проливен дъжд бе измил паркинга, но излизайки зашеметена през тежката врата на централния затвор „Юларшмо“, Миа дори не забеляза, че вече не вали. Йон Ивар Салем. Беше изумен колкото нея. Доведоха го от изолатора — нападнал други затворници, не запомни подробности. По дяволите. Какво си въобразяваше? Нали през цялото време беше все същото? Навсякъде фалшиви следи. Раймон Трегер. Клаус Хеминг. Отиде направо при него в тясната килия — емоционално, непрофесионално поведение, в жилите ѝ пулсираше адреналин. Нае ли някого за убийствата? Защото те спипах. Снимките ми… Албумът ми… Кой е влизал в дома ми? Гледаше я с ококорени очи, сякаш тя е лудата, а той — психично здрав.

Мамка му.

Най-известният пироман в Норвегия. Йон Ивар Салем. Този отвратителен човек бе опожарил цял Йостлан. Къща след къща. На пръв поглед съвсем произволно. Подпалваше ги нощем. Не използваше обаче туба бензин и запалка, о, не, циникът действаше с въображение. Беше водопроводчик, а разбираше и от електрически инсталации. По време на процеса стана ясно, че в някакъв момент е работил във всяка от опожарените къщи. Спукана тръба. Запушена тоалетна. Монтаж на бойлер. Бил е въплъщение на търпението. Изчаквал да мине достатъчно време, та подозрението да не падне върху него, ако някой се досети за нещо. Промъквал се през нощта. Предизвиквал късо съединение, често с помощта на стари дрехи или намерени в мазето парцали. После се качвал в колата си. Съзерцавал пламъците. Двайсет и четири къщи. Двайсет и четири семейства. Тринайсет жертви. И никой не съзрял връзката, преди да поверят случая на младата и неопитна Миа Крюгер.

В съдебната зала постоянно се извръщаше към нея. Тогава прочете в очите му по-скоро любопитство, отколкото омраза. Коя е тази жена, разкрила го след петнайсет години?

Йон Ивар Салем.

Огън.

Разбира се.

И въпреки това не…

Няма логика.

Йон Ивар Салем дори не подозираше за настоящите събития.

— Изпратиха ми пръстен — промърмори накрая той. — Щели да ме възнаградят.

На лицето му се изписа угодническа усмивка, когато надзирателят донесе пръстена от килията му.

— Кой?

— О, нямам представа. Трябва да получа нещо — само това знам. Носите ли ми наградата?

Златен пръстен.

Тя го пъхна в джоба си, въпреки бурните му протести. Накрая надзирателят се погрижи за него. Надяна му белезниците. И го върна в изолатора.

Златен пръстен?

Следобедното слънце надничаше иззад облаците и се оглеждаше в локвите на паркинга.

Миа извади от джоба си едно драже. Опита да си избистри ума.

Хубаво, Миа. Дишай.

Снимките. В албума. Албумът на Миа. Всички убийства са там. Възстановки.

Поздравления!

Много си умна!

Салем.

Миа бе потънала дълбоко в мислите си и не забеляза приближилия се зад нея човек. Чак впоследствие го видя с периферното си зрение. Пазач, естествено. Това е централен затвор. Тук лежат престъпници, извършили едни от най-тежките престъпления. И вътре, и отвън се прилагаха строги мерки за безопасност.

— Извинете? — отекна отблизо гласът.

Издрънча връзка ключове. Мярна се голям незапален фенер — оставаха няколко часа до падането на мрака.

— От полицията съм.

Миа извади картата от вътрешния си джоб и я показа.

Салем?

Йон Ивар Салем.

Какво друго би могло да означава, по дяволите.

Пазачът взе картата, разгледа я и ѝ я върна.

— Колко си умна!

— Какво?

Тя се обърна отнесено. Изведнъж дъждът заплиска в лицето ѝ.

— Колко си умна, Миа!