Момчето в снега

1

Десетгодишното къдрокосо момченце седеше отзад на малката гребна лодка и се стараеше да не мърда. То погледна крадешком баща си, настанил се зад греблата, и усети как го облива топлина. Отново бе на гости на татко. Най-сетне. Изминало беше доста време от последния път, след който мама научи за случилото се в татковата къща навътре в гората, в подножието на планината — мама я наричаше „съборетина“. Момченцето се опита да ѝ обясни как няма никакво значение, че татко не приготвя вечеря като нея, пуши вътре и държи пушки във всекидневната. С тях стреляше по яребици, не по хора, но мама не искаше и да чуе. Повече никакви посещения. Дори се беше обадила в полицията или май не в полицията, но за всеки случай повика един човек, който дойде и разговаря с него до масата в кухнята и си водеше бележки в тефтер, а след това момченцето не видя повече баща си. До днес. На десетгодишното дете му се искаше да разкаже колко книги е прочело от миналия път — книги за риболов. Вече може да изброи много видове риба — сиг, сивен, молва, пъстърва, сьомга — и научи, че в тези води не се среща щука, защото щуката обича да се спотайва в дзуката. Тук такава няма въпреки заблатения бряг, но момчето не каза нищо, защото си знаеше урока: на риболов се мълчи, само ако татко го затвори пръв, му е позволено да отвърне съвсем тихичко.

— Първото ни излизане в езерото Свартшьон за годината — прошепна баща му, усмихвайки се през брадата.

— Всеки път е вълшебно — на свой ред прошепна момчето и го обля нежна топлина, защото татко му намигна.

Многократно се бе опитвал да обясни на мама: за татко; колко обича да идва тук; за птиците навън и за миризмата на дърветата; че невинаги нещата опират до парите, а татко не е виновен, задето не искат да купуват рисунките му; как може да вечеряш и без да си измиеш ръцете, и без покривка на масата. Ала тя не искаше и да чуе, а по някое време, понеже с такава мъка намираше думите, престана да прави опити.

При татко.

Вдигна очи към облаците с надеждата скоро да изчезнат. Да се появи звездно небе. Тогава рибата идва. Отново погледна баща си — силните му ръце безшумно движеха греблата през почти въгленовочерната вода — искаше му се да сподели, че и той е тренирал и скоро ще се справя и самичък — ще гребе, но си замълча. Не ходеше във фитнеса при мама — там не беше позволено за деца, но тренираше вкъщи, в стаята си, от половин година правеше лицеви опори и коремни преси почти всеки следобед. Често се оглеждаше — мускулите му не бяха заякнали особено. Обаче имаше план. Може би другото лято щеше да се получи. Къдрокосото момче си представяше сцената: ще влезе през вратата с раница на гърба, евентуално с тениска като на мъжете от фитнеса на мама, със здрави ръце и изпъкнали мускули, годни да гребат. Тогава татко ще си седи отзад, а той ще върти греблата.

— На риболов не може без бира — прошепна баща му и пак му намигна, като се наведе напред и отвори една от зелените кутии между краката му на дъното на лодката.

Момчето кимна в отговор, макар мама да обсъждаше с хората, които ги посещаваха, и този въпрос: татко пие прекалено много и се държи безотговорно. Свартшьон: тайно, прекрасно езеро високо в планината. Малцина знаят за него, а сега с татко са там, затова се стараеше да не мисли много за другото; за думите на мама: няма да се повтори. Няма да ходи повече при татко. Сега навярно е за последен път.

— Да хвърлим ли въдиците? — попита татко шепнешком, пускайки греблата.

— Муха или блесна? — на свой ред прошепна къдрокосото момче — знаеше колко е важно, макар да не му бе съвсем ясно защо.

Баща му отново отпи от кутията с бира, хвърли поглед към облаците и попита, обърнат към тъмната вода:

— Ти какво мислиш?

— Блесна? — колебливо предположи момчето, но усети приятен гъдел по бузите си, защото баща му кимна усмихнат и отвори кутията с риболовни принадлежности на пейката до него.

— Твърде е тъмно за мухи, съгласен ли си?

— Съгласен съм — потвърди момчето, оглеждайки облачното небе, сякаш едва сега го забелязва.

— Дръж! — нареди баща му, след като привърза пъстрата кукичка към края на въдицата.

Тържествен момент: ръцете на момчето поеха въдицата от баща му. Макар и наясно какво ще каже татко, се престори, че научава нещо ново, когато той прошепна:

— Без резки движения, за да не се озовем на дъното.

— Добре — съгласи се момчето и метна въдицата от ръба на лодката.

Задържа макарата. Повдигна въдицата. Придърпа я. Отпусна в точния момент. Къдрокосото момче усети как го облива топлина, понеже прочете в погледа на татко, че е направило всичко, както трябва. Пъстрата кукичка падна в черната вода с почти недоловим плясък.

— По-леко — отвори още една кутия бира баща му. — Издърпай. Внимателно.

Момчето го послуша и изведнъж му се дощя да каже на мама, че не е права. Тук е лодката, водата. Искаше му се да остане при татко, каквото и да разправят хората с бележниците. Навярно дори е възможно да се премести тук? Да храни птиците? Да помогне на татко да поправи покрива? Да ремонтират пропадналите стъпала на стълбището? Така се улиса в тези мисли — колко би било хубаво — че почти забрави въдицата в ръцете си.

— Риба!

— Какво?

— Хванал си риба!

Малкото момче се сепна при вида на извитата въдица. Макарата не помръдваше.

— Голяма е — провикна се, забравил, че трябва да пази тишина.

— По дяволите — изруга баща му и се приближи. — Да не би да си закачил дъното?

— Не… мисля.

Момчето с мъка навиваше макарата. Тежестта бе голяма — чак лодката се премести бавно към брега.

— Скоро ще се появи — засмя се бащата му и разпери ръце над планшира.

— Какво е?

— Не гледай, Тумас! — ненадейно извика мъжът, когато нещо изплува на повърхността.

— Татко?

— Легни на дъното. Не гледай!

Момчето искаше да го послуша, но ушите му не чуваха.

— Татко?

— Залегни, Тумас! Не гледай!

Ала Тумас вторачи поглед.

Долу във водата лежеше момиче.

Бяло-синьо лице.

Отворени очи.

По водата се носеха подгизнали дрехи — беше облечена твърде леко за разходка в гората.

— Татко?

— Залегни, Тумас! По дяволите!

Момчето не видя нищо повече, защото баща му се спусна изневиделица, прескачайки скамейките, и го притисна към дъното на лодката.

2

Не че Каролине Берг се страхуваше да лети. Използваше го само като претекст. В действителност се страхуваше изобщо да пътува. Най-добре ѝ беше у дома. Обичаше рутината. Не, нуждаеше се от рутина.

— Няма ли да дойдеш на гости, мамо?

— С удоволствие бих дошла, Вивиан, но знаеш, страх ме е да летя.

— Защо тогава не вземеш влака?

— Да прекарам шестнайсет часа, затворена в консервена кутия с непознати?

— Разбирам те, но страшно искам да ме видиш как танцувам.

— Виждала съм те, Вивиан. Много пъти.

— Да, но това не е културният дом в Будьо, мамо, а операта в Осло. Операта! Казах ли ти, че ме приеха в ансамбъла на Александър Екман? Ще танцувам в „Лебедово езеро“. „Лебедово езеро“! Не е ли страхотно?!

— Прекрасно е, Вивиан. Поздравявам те, скъпа.

— Пуснала си корени там, мамо. Стоиш съвсем сама. Защо да не се разходиш до Осло? Ще отидем на ресторант. Нали си чувала за „Маемо“? Има го в справочника на „Мишлен“. Не може ли да…

Искаше, естествено, да види как дъщеря и танцува.

Това бе единственото ѝ желание, за бога.

— Ще се видим, като си дойдеш. Така се разбираме.

— Непременно, мамо. Сега трябва да бягам — имаме репетиция. Добре си, нали?

— Добре съм, Вивиан. Не се тревожи за мен.

— Хубаво, мамо. Ще се чуем скоро.

— Ще се чуем.

Божичко, кога порасна?

Дните просто идваха и си отиваха.

Къде отиде животът ѝ?

Животът, за който мечтаеше?

Беше на четирийсет и две, а се чувстваше на сто. Всяка събота седеше в ресторант „Сюдвест“ и дъвчеше сандвич със скариди. Не го изричаха на глас, но тя нямаше съмнения: присмиваха ѝ се. Приятелките ѝ. Същите от едно време; от гимназията в Будьо. Дойде абитуриентският бал. Само тя имаше амбиции. Да замине за Индия, за Африка. Да бере ябълки в Гватемала. Да свири на китара по улиците в Амстердам. Другите нямаха такива стремежи. Те щяха да се омъжат, да родят деца, да си намерят работа в общината, в супермаркет „Рема“. Във всеки случай щяха да останат в Будьо. Обаче явно всички бяха обиколили света, само не и тя.

Пролетта преди две години Вивиан замина за Осло, за да се яви на прослушване. Силната, сладка Вивиан — появи се неочаквано, сякаш от нищото. Спомни си летището в Будьо. Оттам излитаха самолети за цял свят, а войниците от НАТО идваха на учения. Каролине Берг бе на двайсет и безгрижна. Той дойде от Англия, остави я с надут корем и без адрес за връзка.

Негова ли е вината?

На Люк Мур от Лийдс, готиния пилот с тъмните къдрици?

Той ли е виновен, задето не си ходила никъде, Каролине?

Не, сърди се единствено на себе си.

Живееше в малък апартамент само на двеста метра от летището, където самата тя не беше стъпвала.

Никъде не бе пътувала.

Непременно идете в Аликанте — там е прекрааасно.

Мете.

Някога най-добрата ѝ приятелка. Вече не — сега имаше мъж, деца, хубава къща в Хюнста, всяко лято ходеше на почивка на разни далечни места.

Божичко, Кий Уест! Чудно е, така съм чувала, но ти си луда!

Сюньове.

В училище не можеше да върже и две думи, но хвана предприемач от Харста, любител на яхти, който инвестираше в недвижимо имущество в чужбина.

Безспорно ѝ се присмиваха при всяко влизане в супермаркет „Куп“.

Не гласно, ала тя забелязваше.

— Искате ли фактура? Торбичка?

Стоките върху поточната линия и неизменният звук.

Пълнозърнест хляб.

Бийп.

Мляко.

Бийп.

Четири коли на промоция.

Бийп.

Грозна си.

Бийп.

Никога няма да постигнеш нищо.

Бийп.

Но ето, тайно — само да знаеха! — набра номер, намерен в интернет. Изпи няколко чаши червено вино, преди да се осмели. Първите два пъти затвори, без да каже нищо, дланите ѝ се потяха, но най-накрая, на третия опит, дръзна да си отвори устата.

Психолог.

Боже мили, още една тема за одумки, поредната причина да ѝ се присмиват, но въпреки всичко се обади.

Слава богу!

Летището в Будьо.

Живееше наблизо от почти трийсет и пет години, но никога не бе стъпвала на територията му.

Каролине Берг извлачи през последните няколко метра до входа големия нов червен куфар и се спря да си поеме дъх.

Какво каза психологът?

Стъпка по стъпка.

Ще се справиш, Каролине.

Виждаше отражението си в лъскавите плъзгащи се врати. Стигаше ги с ръка, но сякаш бяха на друга планета. Купи си нови дрехи. Отиде на фризьор. Да, след като веднъж се осмели да се обади, изпълни всичките му наставления. Не от първия път, не, тогава я отврати. Сякаш щом си отвореше устата, оттам излизаше мръсотия. Пита я за много лични неща. Неща, за които не се бе замисляла. Какви бяха отношенията ви с баща ти? Как се разбирахте с майка ти? Божичко, виеше ѝ се свят, призляваше ѝ, у нея бушуваха неподозирани чувства и мисли, не мигваше по цяла нощ. Но ето че след няколко седмици се отприщи. Подобно на лавина. Щом се отпусна, вече не можеше да спре.

Усмихна се на собственото си отражение.

Колко си красива, Каролине!

Колко си способна, Каролине!

Палтото ти ново ли е, Каролине? Много е хубаво.

Даваше ѝ такива задачи.

Трябва да се научиш да обичаш себе си.

Осло?

Столицата.

От толкова време искаше да отиде там!

Да види двореца. Стуртинга. Улица „Карл Юхан“. Националният театър. Парк „Фрогнер“ със статуите. И не на последно място — Операта.

Пое дълбоко въздух за последен път и се насили да направи няколкото крачки до входа. Единият крак. После другият. Ето че се озова вътре. Намираше се в залата за заминаващи пътници. Леко ѝ се виеше свят, но не спря. Всичко ще бъде наред, Каролине. Само още малко. Син екран. SK4111. SAS. Осло. Излита в 12:35.

Идвам, Вивиан.

Мама идва да види как танцуваш!

3

Застанал на прозореца в малкия си апартамент. Холгер Мунк палеше четвъртата си цигара за деня и се чувстваше като идиот. Пролетта бе дошла в Осло, дърветата около стадион „Бишлет“ се раззеленяваха, но нямаше какво друго да го разведри. Зимата беше тежка. Не, зимата беше хубава, затова се чувстваше толкова глупаво. Беше в отпуск. Дъщеря му Мириам бе претърпяла злополука. Не ходеше на работа, за да ѝ помогне да се вдигне на крака. Бедата сближи семейството. Напуснала бе някогашния си дом в квартал „Рьоа“ преди повече от десет години, но тази зима сякаш бяха заличени всички трагични последствия и разводът му с Мариане все едно не се бе състоял. Отначало Мириам лежеше в болница, но когато лека-полека започна да се подобрява, я преместиха вкъщи, в стария им дом. И той я последва. Новият мъж на бившата му съпруга, Ролф, се изнесе, за да не пречи на болната, а Мунк се възползва и зае мястото му. И ето че отново бяха почти семейство. Няма да я бъде, как не се досети, по дяволите!? Господи, колко беше глупав! Вечеряха във всекидневната, събрани около масата от скъпо дърво. Преди много години я бяха купили заедно — той току-що бе започнал работа като следовател в случаите с убийства и за първи път разполагаха с малко допълнителни средства. Петък вечер пред телевизора — като съвсем нормално семейство. Двамата с Мариане седят на дивана, а внучката им Марион се е разположила между тях. Мириам едва не се прости с живота си. Трябваше да разбере, че това е причината тя да се държи така. Като едно време. Сякаш пак са заедно.

Мариане дори не го обвиняваше, макар дъщеря им да бе на косъм от смъртта по негова вина. В някакъв смисъл. В отдел „Убийства“ бяха по петите на извратен убиец, а Мириам щеше да е последната му жертва. Можеше да стане последната му жертва. Мунк дръпна от цигарата и поклати глава. Тялото му още не се бе отърсило от ужаса. Какво щеше да стане, ако…? Ами ако…? Но се размина. За щастие. После се опи от приятния уют. Той и Мариане. И Мириам. И малката Марион. Даже отново започна да носи венчалната халка. Идиот — навярно това представлява в очите ѝ. Преди няколко дни дойде при него на стълбите, докато пушеше.

Трябва да поговорим, Холгер…

Прочете го в погледа ѝ.

Ролф се връща утре…

Само кимна. Взе малкото си багаж и за пореден път си тръгна с подвита опашка.

Какъв идиот!

Приличаше на глупав тийнейджър.

Холгер Мунк смачка наполовина изпушената цигара в пепелника до прозореца и понечи да запали нова, когато телефонът му зазвъня.

Името, изписано на дисплея, не бе виждал отдавна.

Анете Голи.

Талантливата русокоса прокурорка движеше отдел „Убийства“, докато той отсъстваше.

— Да? Мунк на телефона.

— Здрасти, Холгер! — изрече с ласкав глас.

Холгер Мунк оглавяваше специален отдел „Убийства“ на улица „Марибуесгате“ повече от десет години и с течение на времето се бе обградил с най-способните хора в Норвегия. Анете Голи безспорно бе сред тях. Нямаше как да се отрекат конфликтите между отдела и началството в „Грьонлан“. Мунк обичаше да действа, както си знае, а това не се нравеше на всички. Например на шефа, Микелсон. Мунк беше убеден, че ако процентът на разкритите убийства не беше изключителен, Микелсон щеше да ги принуди да се върнат в „Грьонлан“, за да ги държи под око. Въпрос на политика и контрол. Анете Голи обикновено влизаше в ролята на дипломат. Беше сглобката, която поддържа системата.

— Как върви? — осведоми се Голи. — Как е тя?

— Мириам е добре. — Мунк се протегна за още една цигара. — Всъщност все по-добре — отново проговори, не съвсем ясно, — но и това ще стане.

— Радвам се. — Гласът на Голи зазвуча по-сериозно. — Извинявай, ако те притеснявам, но се налага да говоря с теб. Микелсон иска отдела в бойна готовност. Не те притискам, разбира се. Само проверявам дали си готов да се върнеш.

— За момичето от онова езеро ли става въпрос?

— Да — отвърна Голи. — Значи си в течение?

Мунк се бе заточил в кулата си от слонова кост, странеше от света, но естествено, не беше възможно да избегне тази новина. Медиите тръбяха. Младо момиче в балетен костюм, намерено мъртво в отдалечено планинско езеро.

— Донякъде — потвърди Мунк. — Знаем ли коя е?

— Вивиан Берг, на двайсет и две, от трупата на Националния балет.

— Виж ти! Значи е оттук?

— Всъщност е от Будьо, но живее тук, затова Микелсон иска да поемем случая.

— Обявена ли е за издирване?

Мунк усети как у него се завръща полицейската мисъл.

Момиче в балетен костюм.

Открито в планинско езеро.

Беше изтласкал мисълта за нея, но вече нямаше смисъл. Отново се намираше в малкия си апартамент, сам. Венчалната халка беше на сигурно място в шкафчето в банята.

— Не, незнайно защо.

— Как тогава знаем коя е?

— Майка ѝ я е посетила изненадващо и не я е открила вкъщи.

— По дяволите! — изруга Мунк.

— Точно така — подкрепи го Голи. — И какво ще кажеш? В състояние ли си?

— Кой разследва случая в момента?

— КРИПОС, но само временно. Наш е, ако си готов.

— В участъка ли си?

— Да.

— Идвам след двайсет минути — обяви Мунк и затвори.

4

Миа Крюгер понечи да залепи с тиксо последния кашон и в същия миг от отворения пред нея лаптоп се разнесе сигналът на Скайп. Трийсет и четири годишната полицайка видя кой я търси и се усмихна.

Endless Summer, безкрайно лято.

Шест месеца на яхта в Карибско море.

Вдигна чашата с кафе от пода и подви крака под себе си на дивана.

— Здравей, Миа? Какво правиш? Купи ли си самолетен билет?

Виктор Вик. Някогашен колега, който преди много години бе изоставил и леденостудената Норвегия, и службата, за да последва мечтата си.

— Купих го вчера — кимна Миа. — Летя през Ню Йорк.

— Чудесно! — усмихна се от екрана лицето със слънчев загар. — Кога пристигаш?

— Другия вторник. На Сейнт Томас ли сте?

Зад гърба на Виктор изникна тъмнокож сервитьор и остави на масата коктейл с чадърче.

— Не, акостирали сме в пристанището на Роуд Таун на Тортола. Там е голяма навалица.

— На Сейнт Томас ли?

— Да, пристанище за круизни кораби. Освен това там кацат всички американски туристи.

— Аз ли да дойда при вас?

— Не, не.

Виктор извади няколко долара от джоба на пъстрата си риза. Сервитьорът кимна и се изгуби. На фона се извисяваше палма. На тавана имаше вентилатор. Наблизо минаха прегърнати мъж и жена, и двамата с питие: тя носеше бели бикини, а той беше гол до кръста.

Карибите.

Не можеше да повярва, че е истина.

— Ще те вземем. Не се притеснявай. Тук днес е адски горещо, а там как е? Още ли е зима?

Намигна и избърса чело с опакото на ръката си.

— Вече започва да прилича на пролет.

Миа погледна през прозореца. Бледото слънце хвърляше меки лъчи по почти голия под на всекидневната. Април. Пролет в Осло. Тринайсет градуса. Тежкият мрак, тегнал над столицата цяла зима, най-сетне се бе разсеял, но естествено, нямаше място за сравнение с онова, което я очакваше.

Вирджинските острови.

— Тук през цялата година е лято — усмихна се Виктор Вик и отпи от питието си. — Много се радвам на това, което ни предстои, Миа. Ще бъде чудесно да те видя отново. Нали ще ми се обадиш, преди да се качиш на самолета? Така ще знам, че си на път.

— Разбира се — потвърди Миа. — Май пристигам в Сейнт Томас около един часа в четвъртък.

— Да, възможно е, със сутрешния полет от Ню Йорк — предположи Виктор. — Кажи, ако трябва да акостираме другаде.

— Не, така е идеално.

— Безкрайното лято те чака — усмихна се Виктор Вик и пак надигна питието, преди да натисне клавиша и да изчезне.

Миа Крюгер затвори програмата и по тялото ѝ се разля топлина.

Шест месеца на яхта.

Как не ѝ бе хрумнало досега?

В съзнанието ѝ изплува картина: в кухнята у дома в Осгорщран баща ѝ се е надвесил над списанията за корабоплаване.

— О, погледни, Миа — „Индевър“, J-класа. Виждала ли си такава красота?

Беше на осем. За кратък миг ѝ се бе удало да остане насаме с татко. Близначката ѝ Сигри беше отишла някъде: на балет, на хор, на езда. Това ги отличаваше. Сигри беше винаги активна, тя — по-кротка. Не обичаше да се показва. Две момичета, родени по едно и също време, завинаги свързани и все пак толкова различни.

Искаш ли да бъдеш Снежанка, а аз да съм Спящата красавица?

Защо все аз съм Снежинка, Сигри?

Защото имаш тъмна коса, а аз съм руса. Не разбра ли?

Не. Тъпа съм.

Тъпа ли? Никога повече не го казвай. Не познавам по-умен човек от теб, Миа.

Миа Крюгер затвори лаптопа и остави чашата на пода.

Не биваше да мисли вече за това.

Беше минало.

Облепи с тиксо капака на кашона и взе маркера. Известно време се чудеше какво да напише, но най-накрая се спря на нещо просто: снимки.

Миа вдигна кашона, занесе го в малката спалня и го остави при другите. Спомените. Най-накрая събра сили да ги прегледа, да приключи с така изнурителната задача. Със съдържанието на последния кашон се оказа най-трудно. Особено тежко ѝ бе да прелисти един от фотоалбумите. Албумът на Миа. Майка ѝ го бе наредила за нея. На първата страница: тя като бебе в бебешка количка, единствената снимка, на която е сама, и после в тази последователност: Миа и Сигри на втория им рожден ден. Сигри и Миа на дансинга. Татко е купил нов автомобил! Цялото им детство в Осгорщран, документирано, както е възможно само във фотоалбум от осемдесетте. Спомени в избледнели цветове, извикващи непосредственото желание да се втурне в банята, да отвори шишенцата с хапчета, да се зашемети, но естествено, не го направи.

Сега там е празно.

Хапчетата вече ги няма.

Всички шкафове са празни.

Шишенцата вече ги няма.

Преди четири месеца зимата в душата ѝ бе по-мразовита от зимата, бушуваща навън. Алкохол и хапчета. Непрестанно опиянение като реакция на света, с който не се справяше.

Преди десет години намериха в мръсно мазе в квартал „Тьойен“ близначката ѝ Сигри мъртва от свръхдоза хероин. Родителите ѝ си отидоха заедно от скръб, нямаше ги, бяха покойници.

Преди година продаде апартамента си в Осло и купи къща на брега на Трьонделаг, решена да ги последва.

Да сложи край на живота си.

Ела, Миа, ела.

Сестра ѝ тича в бяла рокля насред златожълта житна нива, вика я като насън.

Господи, колко беше глупава!

Още я беше срам.

Хвърли за последно поглед към кашоните и се върна във всекидневната, затваряйки вратата след себе си.

Нов живот.

Шест месеца на яхта.

Отново се усмихна, занесе празната чаша от кафе на плота в кухнята и тръгна към банята да си вземе душ, но в същия миг на вратата се позвъни. Миа излезе в коридора и през шпионката видя познато лице. Съседът ѝ Александър, младо момче на двайсет и няколко, придружен от светлокосо момиче, вероятно сестра му.

Защо не размислиш и не дадеш апартамента под наем?

Докато те няма.

В момента е в леко затруднено положение…

Миа Крюгер възнамеряваше да го продаде, да приключи с този град, но от край време си имаше слабо място. Да помогне на човек в нужда. И в това отношение със Сигри бяха напълно различни. Сигри бе много по-твърда, а Миа — уязвима в отношенията си с околните, понякога се чувстваше почти прозрачна. А стана полицайка. Трябваше да работи нещо друго. На моменти злото едва не я смазваше. Всъщност бе решила да следва литература. Още от малка потъваше в света на художествената измислица — пространство, където не е подвластна на силните впечатления. Направи някакъв опит: записа се в „Блиндерн“, посети няколко лекции, но не се яви на изпитите. Струваше ѝ се безсмислено. Да чете книги, докато Сигри живее на улицата, боде се по входовете — не, беше длъжна да предприеме нещо конкретно. Затова почти случайно кандидатства в Полицейската академия и учудващо, незнайно как, се представи изключително добре. Сякаш бе създадена за това. Мунк я взе в отдел „Убийства“ още преди да завърши. Хареса ѝ от първия миг. Екипът беше сплотен, хората — извънредно способни и интелигентни. Изпита чувството, че с нещо ще е полезна; ще се превърне в щит срещу нищетата. Но това бе нож с две остриета. Извънмерно силна и същевременно така ранима.

Затова си толкова специална, Миа.

Затова си най-добрата сред хората ми.

През последните десет години Холгер Мунк се грижеше като баща за нея и винаги щеше да му бъде благодарна, ала вече беше време.

Празна страница.

Шест месеца свобода.

Отваряйки широко вратата на младежа и момичето, отново усети как радостта се надига и я залива.

5

Миа си поръча кафе и минерална вода и се усамоти на една маса в тихо ъгълче в „Юстисен“. Преди няколко месеца, без да се замисля, щеше да поиска бира и „Йегермайстер“. Сякаш живееше нов живот. Почти ѝ се догади при тази мисъл. Мунк закъсняваше, а Миа го чакаше, играейки си с гривната на китката си. За момент се замисли дали да не я прибере при другите вещи, но се отказа. Всяка бе получила по една сребърна гривна със сърчице, котва и буква. „М“ на нейната. „С“ на гривната на Сигри. Разглеждаха ги заедно на светлината на прозореца в детската стая след края на цялата суматоха и Сигри предложи.

Искаш ли да вземеш моята, а аз — твоята?

Миа не я свали повече. Датата на телефона ѝ показваше 10 април. След осем дни щяха да се навършат точно единайсет години оттогава. Свръхдозата. Неслучайно избра именно тази дата за пътуването. Нямаше сили да посети гроба. Страхуваше се, че ще се случи нещо с ума ѝ. Четири месеца без опиати. Почти всеки ден тренираше. Никога не се бе чувствала по-добре. Рискуваше видът на гроба да я завлече отново в мрака. Не се решаваше да рискува.

Сигри Крюгер.

Сестра, приятелка и дъщеря.

Родена на 11 ноември 1979 г. Починала на 18 април 2002 г.

Със силна обич и дълбока скръб.

Не, не е в състояние да прибере гривната. Достатъчно е, че струпа в кашони снимките и другите спомени.

„С“ за Сигри.

„М“ за Миа.

Отпи глътка минерална вода и хвърли поглед към бара — възрастен мъж тъкмо си поръчваше ледена бира. Не. Няма проблем. Чисто и просто не изпитва желание.

Мунк закъсня с половин час. Свали си бежовото палто, прегърна я, седна и остави на масата една папка.

— Поръча ли нещо за ядене?

— Не, не съм гладна.

Той махна на един келнер да се приближи и поиска сандвич със скариди и ябълков сок.

— Слушай, Миа — приведе се леко към нея Мунк, — говорих с Микелсон и сме напълно единодушни. Той е идиот. Вече не си отстранена. Вината е негова. Нужна си ни на работа. Нали така?

Миа се поусмихна.

— Заминавам след седмица, Холгер.

— Решила ли си го?

— Да.

— Напълно ли си убедена?

Тя кимна.

Мунк въздъхна и се почеса по брадата.

— Разбирам. Естествено, бих искал да работиш с мен, но приемам решението ти. Няма да те тормозя повече. Длъжен бях да попитам.

— Отделът отново ли е на крак?

— Да.

— Заради момичето в езерото ли?

Мунк потвърди, а в това време келнерът му донесе поръчката.

— Вивиан Берг. Балерина. Намерили са я в балетна рокля. Момченце и баща му, отишли за риба.

— Къде?

— Езерото се казва Свартшьон. Намира се във Васфаре. Разположено е високо в планината — странен сценарий.

— В какъв смисъл?

Мунк захапа сандвича и заговори с пълна уста.

— Изчезнала е от жилището си в четвъртък, а е намерена в събота в балетен костюм високо в планината. Какво тук не е странно?

Той сложи пръст върху папката между тях.

— Всичко е вътре.

— Знам какво се опитваш да направиш, Холгер, но вече съм решила.

— Разбирам — отвърна Мунк.

— Какво имаш предвид под балетен костюм?

— Вдигната коса. Балетна рокля с онази поличка — пачка. Бял клин. И балетни палци.

— Балетни палци ли? С тях ли е била обута?

Мунк кимна.

— Странно.

— Нали?

— Колко отдалечено е езерото от пътя?

— Ами може би четирийсет и пет минути изкачване по доста стръмен терен.

— Той ли я е занесъл горе?

— Да кажем — вдиша рамене Мунк.

Вторачи се в нея, ръфайки сандвича си, и тя разбра по погледа му.

— Какво има? — наклони глава Миа.

— В какъв смисъл? — не схвана Мунк.

— Какво не ми казваш?

Изгледа я сериозно и избърса устата си със салфетка.

— Според мен се е изкачила сама — пророни най-накрая.

— Как така?

— Балетните палци са съдрани и изпокъсани. Подметките — също. Очевидно е ходила дотам.

— Мислиш, че се е самоубила ли?

— Не, в никакъв случай. Убита е с игла в сърцето.

— С инжекция?

— Да.

— Какво е имало в нея?

— Етиленгликол.

— Тоест?

— Антифриз.

— За бога!

— Именно. Смъртоносен е и всеки може да го купи, от която и да е бензиностанция.

— Защо си убеден, че не се е изкачила до езерото и не се е инжектирала сама?

— Как мислиш? — Мунк се облегна назад. — Ти би ли си причинила подобна болка?

Миг безразсъдство и сам щеше да разбере.

Случи се точно преди една година.

Пред нея е маса, обсипана с разноцветни хапчета.

А тя е сама на остров близо до крайбрежието на Трьонделаг.

Ела, Миа, ела.

— Съжалявам — обади се Мунк. — Не исках, разбира се, да…

— Няма проблем, Холгер — вдигна ръка Миа.

— Как си впрочем? — продължи той, видимо притеснен. — Съвсем забравих да те попитам. Извинявай. Знаеш как е.

— Естествено, Холгер. Влизам ти в положението. Освен това съм добре. Даже отлично.

Тя взе бутилката минерална вода, размаха я и отпи демонстративно.

— Чудесно — одобри Мунк. — Между другото, изглеждаш чудесно, дяволски хубаво, ако мога да се изразя така. Отдавна не съм те виждал толкова… Как да го нарека?

— Трезва? — усмихна се Миа.

Мунк се засмя.

— Нямах точно това предвид, но защо не? Откога?

— От четири месеца.

— Божичко, поздравления!

— Моля те — въздъхна Миа. — Напоследък съм ужасна полицайка. Наистина съжалявам.

— Да не съм чул и дума! — изсумтя Мунк и поклати глава. — Кой знае какво щеше да стане без теб. Господи, не смея и да си помисля. Ти разплете случая. Не ме интересува какво е трябвало да погълнеш, за да успееш, но въпреки това ми е приятно да те видя толкова… будна.

Почувствала искреността му, Миа отвърна с усмивка.

— Как е тя?

— Мириам ли? Все по-добре. Силна е. Ще се справи. Между другото, заръча ми да те поздравя. Трябва да ѝ отидеш на гости.

— Ще се опитам да намина преди пътуването.

— Чудесно. Ще се радва.

Мунк се усмихна сърдечно и пъхна ръка в джоба на палтото си.

— Ще ми правиш ли компания, докато изпуша една цигара?

Миа се съгласи и го последва навън, под лампите в задния двор. В Осло бе настъпила пролетта, но естествено, все още не беше особено топло. Тя обгърна тялото си с ръце, а Мунк запали цигара и отново придоби сериозно изражение.

— Защо не ми дадеш седем дни? — престраши се да попита той.

— Не знам, Холгер.

— Седмица. Не повече. Искам само да погледнеш. Да ми кажеш мнението си.

Миа стисна устни и се замисли.

Младо момиче в балетна рокля.

В планинско езеро.

Инжекция с антифриз.

— На мястото на деянието открихме някои необичайни неща — прокашля се Мунк и впи в нея добре познатия ѝ поглед.

Тук има нещо странно, Миа.

— Какво открихте?

— Ще ми дадеш ли една седмица?

Очите му почти я умоляваха.

— Добре — въздъхна накрая тя.

— Разкошно — засмя се Мунк и я потупа леко по рамото.

— Та какво намерихте?

— Не знам откъде да започна. — Той направи кратка пауза. — Сложил е камера.

— В смисъл?

— Фотоапарат на статив.

— Насочен към трупа?

Мунк потвърди умислено и вдиша дълбоко цигарения дим.

— Имаше ли снимки в него?

— Не, празен е. Извадил е картата памет.

— Защо „той“? Сигурен си, че е бил мъж.

— Заради следите по пръстта. Четирийсет и трети размер.

— До брега ли е била?

— Да.

— Странно — промърмори Миа.

— Знам.

— Имаше ли още нещо?

— Не съм сигурен дали е от значение, но малко по-далече открихме страница от детска книга.

— Коя?

— „Братята с лъвски сърца“ на Астрид Линдгрен. Ще ми направиш ли тази услуга? Ще хвърлиш ли един поглед. Би означавало много за мен.

Мунк загаси цигарата си.

— Струва ми се познато, Холгер. Появяваш се със снимки и искаш да ги видя.

— Само един поглед.

— Добре, Холгер, само заради теб. — Миа го последва към масата с въздишка.

6

Мунк захапа цигара и с известно угризение хвърли поглед навътре през прозореца. Отдих. От всичко настоящо и минало. Господи, малцина заслужаваха почивка повече от Миа, но това беше без значение — сега имаше нужда от нея. Случай за Миа. Веднага си го помисли, щом видя снимките от местопрестъплението. Холгер Мунк работеше като следовател в отдел „Убийства“ от почти трийсет години и подобни случаи бяха рядкост. Престъплението бе извършено хладнокръвно. Пресметнато. Обмислено. Сякаш някой бе оползотворил всяка секунда. Убийство. Отнет е живот. Естествено, звучи ужасно за обикновения човек, такова е и за всички замесени, но по правило е изключително просто. Мотивите винаги са ясни. Ревност. Омраза. Мъст. Често в комбинация с твърде много алкохол. Такава е човешката природа. Не е трудно да се обясни. На пръстите на едната му ръка се брояха случаите, при които не си бе представил веднага как е протекло престъплението или впоследствие да не е открил извършителя сред първоначалните заподозрени. Понякога, разбира се, отнемаше време, но обикновено първото му предположение се оказваше вярно. Обаче това? Тръсна глава и дръпна от цигарата. В същия миг телефонът в джоба на бежовото му палто започна да вибрира.

— Анете е. Имаш ли време?

— Да, кажи — отвърна Мунк.

— Най-накрая се свързах с болница „Юлевол“. Явно Каролине Берг най-сетне е готова да говори с нас.

— Чудесно. Имаме ли час?

— Само кажи кога ще дойдеш и ще се разбера с дежурните.

— Добре. А директорката на балета?

— Кристиане Спидсьо — подсказа Голи. — Днес е на работа в Операта. Не е на себе си, но ще ни приеме, когато ни е удобно.

— Открихме ли нещо за колата?

Служителите от КРИПОС намериха сив мерцедес, оставен встрани от пътя, близо до място, откъдето тръгваше пътека. На пода под седалката криминалистите се натъкнаха на верижка. Майката на Вивиан Берг потвърди, че принадлежи на дъщеря ѝ. Странна история. Дотам ли я бе закарал? И после е продължила сама? Защо колата е оставена отключена? И защо там, горе?

— В сряда някой си Тумас Лоренцен, адвокат, е съобщил за кражбата на мерцедеса.

— Имаме ли нещо за него?

— Доколкото виждам, не, но помолих Грьонли да звънне тук-там. Не разчитам на новите бази данни.

— Добре. Чудесно.

Мунк забеляза раздвижване до масата вътре, в „Юстисен“.

— Как върви при вас? — попита Анете.

— Тъкмо разглежда снимките.

— С нас ли е?

— Така ми се струва.

— Хубаво — одобри Голи. — Предупредих съдебна медицина, че идваш. Искаш ли да започнеш оттам?

— Ще говоря с тях по-късно днес. Ернст Хюго ли беше?

— Не, Вик се е пенсионирал. Има нова патоложка — Лилиан Лун.

— Добре. Да започнем с Каролине Берг, ако е в състояние да разговаря с нас.

— Ще вземеш ли и Миа?

— Надявам се.

— Окей. Успех! Ще ти се обадя, ако изникне нещо — обеща Голи и затвори.

Мунк хвърли фаса върху сухия асфалт и влезе в „Юстисен“. Прокашля се тихичко и внимателно се настани на стола срещу Миа.

— Какво ще кажеш?

Неведнъж бе виждал този поглед: ясните сини очи може и да гледаха право в него, но тя бе на мили разстояние.

— Ще кажа, че е свършено с почивката ми — отсече Миа, прокарвайки длан през гарвановочерната си коса.

— Сигурна ли си? — попита Мунк.

— Така изглежда — промърмори тя.

— Какво мислиш? — Той колебливо положи ръка върху папката на масата.

— Нещо липсва.

— Какво?

— Нямаме перспективата на фотоапарата. Не е ли направена такава снимка?

Тя разлисти фотографиите и го погледна. Връщаше се към действителността.

— Не, ако я няма в папката.

— Аз… — отново се отнесе Миа.

Мунк не каза нищо. Остави я да потъне в мислите си. Екип със или без Миа Крюгер? Разликата бе огромна. Нека се бави, колкото иска.

— Какво забеляза?

— Не разбирам защо е избрал това място — промълви най-накрая тя и отново вдигна очи към него.

— В какъв смисъл?

— Отначало е искал да бъде насаме с нея. Нали така?

— Какво имаш предвид под „отначало“?

Тя наклони глава и го изгледа. И този поглед бе пределно познат на Мунк — казваше „Не виждаш ли каквото виждам аз?“.

— Нагласил е фотоапарата. Оставил я е в езерото, не е направил опит да я скрие.

— Да…?

— Искал е да я намерим.

Миа потърси с ръка нещо на масата, сякаш изненадана от липсата му. Питие. Досега винаги когато така вглъбено изучаваше снимки пред погледа на Мунк, пред нея стоеше бутилка и сякаш за миг тялото ѝ бе забранило, че там няма алкохол.

— Мислиш ли?

— Не си ли съгласен? — отпи най-накрая глътка вода Миа.

— Не знам. Обясни ми.

— Нали винаги се разкайват? Покриват трупа, за да скрият деянието от самите себе си. Ти си ми го казвал. О, боже…

Миа отново се отнесе.

— Искал е да бъде насаме с нея.

Мунк не каза нищо.

— Това си искал, нали? — пророни тихо Миа с поглед, зареян някъде далеч. Ти и тя. Сами в гората. Взел си я със себе си. Как си я завел? Познавал ли си я? Заедно ли сте се изкачили? Имала ти е доверие.

— Какво ще кажеш за книгата? — намеси се Мунк.

— Коя книга? — промърмори объркано Миа.

— Страницата от книгата. Има ли връзка?

— Безсъмнено.

Миа отвори папката и обърна една снимка към него.

— Виждаш ли?

— Какво трябва да видя?

— Изчезнала е в четвъртък, нали?

— Да, и?

— Миналата седмица валя, а тази — не. Листът не е стоял дълго там. Навлажнил се е от пръстта. Оставил го е за нас.

Тя се облегна на стола и за пореден път прокара ръка през косата си.

— Братята с лъвски сърца — какво означава според теб?

— Рано е да се каже — отвърна Миа и за миг пак потъна в себе си.

— Значи си с нас? — попита Мунк.

— Не съм имала по-кратка ваканция — измърмори тя и му се усмихна примирено. — Каза ли нещо за майка ѝ?

— Дошла е от Будьо да я види как танцува. Не я намерила и я обявила за издирване.

— Къде е тя сега?

— Изпаднала е в шок. Приели са я в „Юлевол“.

— Можем ли да говорим с нея?

— Току-що получих картбланш — отвърна Мунк.

— Дай ми две секунди. — Миа се изгуби към тоалетната.

7

Полицай Йон Ларшен, по-известен като Къри, имаше толкова силно главоболие, че с мъка гледаше през предния прозорец на автомобила. Отпи глътка вода от шишето, което стискаше между коленете си, и присви очи: не можеше да реши дали днешната задача му харесва, или не. Напрежение. Никакво действие. Хвърли поглед към апартамента на улица „Шире Греп“. Там живееше Лоте. Седемнайсетгодишна наркоманка. Поредният човек на дъното на наркойерархията, но кой знае защо я следяха. Навярно щеше да ги заведе до някоя по-важна особа. Не изслуша целия инструктаж. Достатъчно му бе да държи очите си отворени и закуската в стомаха си. Сигурно трябваше да избере друг бар, но естествено, пак отиде в същия. Бира и уиски. Няколко чашки край масата за билярд. Още бира. Допълнително уиски. Сетне за пореден път се събуди с махмурлук в познатото легло, до младото лице на съседната възглавница, но той сякаш бе изпаднал от друг свят.

Луна. Що за име е това, по дяволите? На двайсет и една години, с расти и халка на носа. На ръката ѝ беше татуиран персонаж, за който Къри дори не беше чувал. Луна. Кой, мамка му, кръщава децата си така? Хвана се, че самият той си го мисли. Хлапе. Дете. Е, не беше дете, но все пак бе с четиринайсет години по-млада от него. Не, не може да продължава така. Налага се да предприеме нещо.

Опита се да накара ума си да проработи, да състави план, но не стигна дотам. Вратата се отвори и колегата му се шмугна на седалката до него. Алан Дал. Противоположност на Къри в много отношения. Висок и длъгнест, с брада. Носеше я още от миналия път, когато Къри работи с отдел „Наркотици“, и неочакваното ѝ връщане на мода очевидно не го вълнуваше особено.

— Нещо да се е случило?

— Не, нищо — измърмори Къри.

— Нали няма друг изход?

— Не, освен ако междувременно не са избили.

Дал взе кафето от поставката за чаши, без да обърне внимание на неприкрития сарказъм.

— Мока лате за мен, обикновено черно за теб. Извинявай, че се забавих толкова, наложи се да отида чак до „Кафегюта“ на „Вогтсгате“, за да взема нещо свястно.

Къри опита кафето, но откровено казано, не му се стори по-различно от това, което сервираха навсякъде другаде.

— И тъй… — хвърли му любопитен поглед Дал. — Вчера срещнах най-добрата ти приятелка. Да не би да пътува зад граница?

— Кого?

— Супердетективката. Беше долу на първия етаж, вадеше си нов паспорт. Да не си е намерила работа в чужбина?

Къри отпи още една глътка кафе. Бавно започна да проумява за кого става въпрос.

Миа Крюгер.

Поклати глава. Супердетективка, не думай. Чувал бе да я наричат с много странни прозвища, но не и с това. Открай време другите колеги от полицията изпитваха известна завист. Екипът на Мунк се ползваше с голям авторитет и онези, които не ги избираха, имаха склонност да злословят. Напусна отдел „Наркотици“ с вдигната глава и сега, когато отново се ползваха от услугите му, видя злоради усмивки.

Така значи?

Пак разпуснаха отдела.

Не ви провървя.

Къри не се смяташе за най-умният или най-начетеният човек на света, но понякога усещаше, че хората наоколо се държат като деца. Завист по коридорите, наляво и надясно спречквания, непрекъсната борба за изкачване в йерархията, все едно са в началното училище или в кокошарник.

Все едно.

Довечера няма да пиянствам.

Реши го твърдо. Тази седмица се напиваше всяка вечер. Все същия бар, все същото младо момиче в леглото до него — какво изобщо виждаше в него?

— Или вече не поддържате връзка?

Дал не се предаваше.

— Чуваме се от време на време.

— При самозащита ли е убила онзи тип, или просто го е гръмнала?

Къри се престори на внезапно силно заинтересуван какво се случва в наблюдавания от тях апартамент, но не успя да се измъкне.

— Говори се, че просто го е очистила. Хлопала ѝ дъската. Тя го е убила, нали? Не е бил Мунк.

Къри въздъхна.

Около този случай се вдигна много шум. И тогава работеше в управлението в „Грьонлан“.

Издирвайки изчезнало момиче, Мунк и Миа тръгнали по следа, която ги отвела до каравана, паркирана на брега на езерото Трюван. Озовали се там, открили нещо съвсем неочаквано — техен отдавнашен познат, наркомана Маркус Скут. И бивше гадже на близначката на Миа — Сигри. Миа стреляла два пъти в гърдите му. Незабавно я отстраниха и понеже Мунк се бе застъпил за нея, не му се размина и на него. Преместиха го извън града. Разформироваха отдела.

— Било е самозащита — смотолеви Къри, надявайки се да сменят темата.

— Но нали тя е стреляла?

— Да, Мунк е влязъл по-късно.

— Как тогава отговаря за нея?

Дал отпи глътка кафе и му смигна.

— Впрочем, прякорът ѝ не дойде ли от вестниците?

Къри въздъхна отново. Явно щяха да говорят цял ден. Медиите бяха подели случая и за един миг Миа Крюгер се бе превърнала в най-голямата звезда в страната. Лесна плячка. Любим обект на папараците. Слава богу, отшумя доста бързо — лешоядите се насочиха към следващата жертва, но очевидно в полицията все още любопитстваха.

— Кой прякор?

— Миа Лунен лъч.

— Не, прозвището идва от баба ѝ.

Къри остави чашата и раздразнен се обърна към колегата си.

— Понеже прилича на индианка. Нали знаеш, дълга черна коса… Лесно хваща тен през лятото. Впрочем е осиновена, подозираше ли?

— Така ли? Не…

— Да, двете близначки са осиновени — потвърди Къри. — Веднага след раждането им. Миа и Сигри. Осиновило ги е семейство в Осгорщран. Страшно приятни хора, доколкото съм чувал. Всички вече са мъртви, погребани са в едно гробище. Останала е само тя. А, да, има белег над окото си. Разпитвала някакъв тип. А той — прас! По чудо не е ослепяла. Освен това ѝ липсва фаланга на един пръст. Дело на ротвайлер, ако не се лъжа. Впил зъби в ръката ѝ, наложило се да застреля животното.

Дал прокара пръсти през оредялата си коса, подсмихна се и му намигна.

— Има и татуировка на пеперуда някъде по хълбока.

Къри си вдигна пуловера.

— Тук струва ми се.

— Добре, добре, успокой се — измърмори Дал. — Само питах. Дявол да го вземе, ще стоим тук цял ден.

— Да, а защо всъщност? — поинтересува се Къри. — Момичето очевидно няма да отиде никъде. Най-вероятно лежи там сред розови облачета. Хабим ресурси, вместо да ги използваме за друго.

— Нареждания — изкоментира кисело Дал и сви рамене. — Какво ти става днес? Сигурно не си закусил.

Къри поклати глава и отпи глътка вода. Такива са те, момчетата от отдел „Наркотици“. Нищо не се беше променило. През последните седмици градът бе залят от хероин и според слуховете пласираха изключително хубава стока. Екипът, натоварен да предотвратява смъртни случаи в резултат на свръхдоза, се скъсваше от работа, а дълбоко в себе си Къри въобще не се съмняваше, че нещо в системата куца. В най-добрата страна за живеене на света. Навярно най-уместно бе да легализират дрогата. Да вкарат ред. Хората несъмнено имат нужда от опиати — защо държавата да не контролира цялата работа? Може би не хероин, но по-леките субстанции — хашиш, марихуана. Да не се прилагат толкова стриктни мерки, наркоманията да се декриминализира. Всичко би било много по-просто. Преследват седемнайсетгодишна наркоманка, на която и бездруго не ѝ е лесно. Какъв смисъл има в това?

Дал седеше мълчаливо. Очевидно си бе извадил поука.

Да злослови срещу Миа Крюгер?

Не, мътните го взели.

Не и когато е дежурен той.

Завистливи идиоти.

— Та — след известно време се прокашля Дал, явно се опитваше да поправи създаденото впечатление — какво ще кажеш за намереното момиче в езерото? Чудна работа. В балетен костюм. Да си чул нещо?

— Не — отсече Къри.

— Странно е, че не ни съобщават нищо. Все пак минаха два дена. Редно беше вече да излезе някаква вътрешна информация.

— КРИПОС — изпъшка Къри. — Никога не свалят картите.

— Не знам — изсумтя Дал. — Според мен има и друга причина.

— Така ли?

— Не си го чул от мен, но един приятел криминалист сподели, че са се натъкнали на удивителни неща.

— На какво?

— Не ми каза. Изглежда са забранили на всички да говорят.

— Виж ти — надигна чашата с кафе Къри.

— Да, не искат да издадат някои подробности. Определено — прошепна Дал. — По дяволите, колко съм гладен! Имаш ли пет минути? Мога да постоя тук и сам. Ще ни измислиш ли нещо за хапване?

— Но нали преди малко се върна? Защо не взе?

Дал сви рамене и кимна към жилището, сякаш да покаже старанието си да не пропусне нищо.

Къри изпуфтя. Наистина не разбираше защо е необходимо да седят тук цял ден и да дебнат седемнайсетгодишната наркоманка Лоте. Понечи да излезе и в същия миг получи известие за съобщение на телефона си. Прочете го и не успя да скрие усмивката си.

— Какво има? — попита Дал.

— Сам си намери храна.

— Моля?

— Анете Голи ми писа. Отделът пак работи. Успех с наркоманката!

Къри се засмя и приятелски потупа колегата си по рамото, после слезе от колата и извика такси към центъра.

8

Каролине Берг гледаше с отвеян поглед, но никое хапче на света нямаше да прикрие факта, че в нея нещо е мъртво и никога няма да се съживи. Тъкмо започваше четирийсетте и носеше русата си коса средно дълга. Държеше да стане и да ги посрещне права, макар краката очевидно да не я държаха.

— Както ви казахме, сме безкрайно признателни, задето отделяте време да разговаряте с нас — поде Мунк, след като приключиха с формалностите и Каролине Берг се върна в болничното легло.

Миа Крюгер бе изпълнена с лошо предчувствие. Русокосата жителка на Северна Норвегия явно не бе на себе си, не се намираше там, в стаята, и определено не бе готова за подробен разпит. Предпочиташе да се обърне и да излезе.

— Вече я няма, но умът ми не го побира.

Гласът бе тънък и свистящ, погледът — празен.

— Разбирам — обади се Мунк, седнал на един стол близо до леглото. — Отново се извиняваме, задето се налага да ви безпокоим, но много ни се иска да се опитаме да разберем какво се е случило.

Срещата с близките на жертвата винаги разтърсваше Миа. За щастие Мунк бе нейна пълна противоположност. Виждала го бе многократно. Добродушното плюшено мече в него се събуждаше и той съумяваше да го извади: кроткото, бащинското. Предразполагаше скърбящите да се почувстват в сигурни ръце. Често си представяше Мунк в ролята на добър свещеник — стига да беше малко по-набожен.

— Първо не повярвах, че е тя — промълви Каролине Берг, загледана през прозореца. — Не приличаше на себе и. Беше толкова жизнена. Същността на Вивиан я нямаше, не беше възможно да е тя.

— Разбирам — повтори приятелски Мунк. — Наистина, Каролине, ако ви дойде в повече, само кажете. Ще следваме вашето темпо.

— И тези перлени обици — продължаваше Каролине Берг, пренебрегвайки намесата му. — Никога не би ги сложила. Мразеше продупчени уши. Опитах се да я накарам — всички момичета трябва да носят обици — но тя не искаше и да чуе.

Мунк погледна Миа с леко повдигнати вежди.

— Значи обиците бяха новост за вас?

Каролине Берг кимна мълчаливо, без да сваля очи от прозореца.

— Искрено съжалявам, но е задължително да ви зададем този въпрос — за пореден път се обади Мунк. — Знаете ли кой би причинил това на Вивиан? Споделяла ли е да се е случило нещо? Имаше ли недоброжелатели?

Севернонорвежката блондинка се извърна към него. Празните ѝ очи сякаш не регистрираха присъствието му напълно.

— Според мен не са били гаджета със Себастиан. Доколкото разбрах, само са другарували. Вивиан искаше просто да танцува, момчетата никога не са я вълнували особено.

Миа се прокашля и се опита да хване погледа на Мунк. Очевидно Каролине Берг не бе готова за разпит. Дори не отговаряше на зададените въпроси.

— Себастиан — внимателно вметна Мунк. — Спомняте ли си презимето му?

— Перлени обици? Не е типично за теб, Вивиан. Нали не искаш да приличаш на баба? Никога не са ти харесвали. Твърде е превзето за теб.

Каролине се засмя тихо, а ирисите ѝ изчезнаха наполовина. Миа виждаше само бялото на очите ѝ. Нещастната жена полежа за момент така, после се поразбуди и отново ги съзря.

— О, простете — промърмори и седна в леглото.

Мунк деликатно положи длан върху ръката ѝ.

— Изобщо не се безпокойте, Каролине. Чудя се дали да не дойдем по-късно, за да си починете още малко.

Той хвърли бегъл поглед към Миа, тя кимна утвърдително и се изправи.

— Тръгвате ли си вече? Не, не. Искам да помогна, нека помогна. Не бива да лежи там сама, някой трябва да ѝ окаже помощ. Вивиан, мама идва.

Жената направи опит да стане, но ръцете ѝ не напипаха края на завивката.

— Не се тревожете — успокои я Мунк и натисна червения бутон до леглото.

— Нямаме нищо общо с него! — внезапно възкликна Каролине Берг.

— С кого? — попита Мунк.

— Вивиан, обещай ми. Той не е вече от семейството.

Крехкото тяло се разтресе.

Вратата се отвори и в стаята влязоха две медицински сестри — едната сложи ръка на челото ѝ и даде знак на Мунк да си тръгват.

— Трябва да си вървите.

— Разбира се — надигна се Мунк.

— Каролине? Чуваш ли ме?

Вратата се отвори повторно: този път беше лекарят.

На паркинга Мунк избухна — Миа отдавна не го бе виждала такъв.

— Кой, по дяволите, позволи това? Изобщо не биваше да идваме.

— Не питай мен — качи се в аудито Миа. — Какво да мислим?

— За този Себастиан ли?

— По-скоро за последните ѝ думи.

— Обади се в участъка. — Мунк запали колата. — Търси Габриел. Беше в ЕКОКРИМ1, но би трябвало да се е върнал.

Миа отвърна с кимване и извади телефона от коженото си яке.

— Къде отиваме?

— В Операта при директорката на балета.

Той сви по „Юлеволсвайен“.

— Добре — съгласи се Миа и набра номера на Габриел Мьорк.

9

Натискайки копчето на асансьора Габриел Мьорк си даде сметка, че отдавна не е усещал подобна тръпка. Преди време премина в ЕКОКРИМ. Не беше зле, но естествено, бе несравнимо с това да работи на „Марибуесгате“ 13.

Отделът е възроден.

Усмихна се на отражението си в асансьорната врата и се замисли колко се бе променил животът му. За толкова кратко време. Направо се преобърна наопаки. Самият той бе неузнаваем. Преди по-малко от година Холгер Мунк го беше измъкнал от самотното му хакерско битие пред компютрите в килера и го бе внедрил в полицията. Сега живееше в нов апартамент в „Торшхов“ и привикна да става сутрин и да ходи на работа. И не на последно място, имаше дъщеричка.

Емилие.

Все още се намираше в шок. Татко? Габриел Мьорк не знаеше как точно си е представял живота, но със сигурност не и така. Спокойствие. Усещане за посока. Нещо по-важно от него самия. Случваше се да се събуди нощем само за да я погледа. Малките пръстчета се свиваха бавно към мекичките длани. Долепяше ръка до коремчето ѝ, за да се увери, че диша.

Какво правиш?

Само проверявам.

За бога, Габриел, спи, добре е.

Да, но…

При отварянето на асансьорната врата се усмихна сам на себе си.

Миналата есен работиха по случай, в който бе замесена дъщерята на Мунк, Мириам. Тя едва успя да се измъкне, слепешката се втурна в пропастта и се преби почти до смърт, но слава богу, оцеля. Мунк си взе отпуск, за да се грижи за нея, а отделът се пръсна във всички посоки. Къри се прехвърли в отдел „Наркотици“, Юлва — в службата по сексуални престъпления, той — в ЕКОКРИМ, а Анете Голи и Лудвиг Грьонли останаха да крепят отдела. Миа… ами не знаеше къде бяха преместили Миа, но се радваше, че ще я види.

Отново работят.

Най-сетне.

Габриел слезе от асансьора и попадна на познато лице.

— Виж ти, това не е ли татко Мьорк?

Булдогът Къри идваше от стаята за почивка и го потупа по рамото.

— Миа ли се казва?

— Моля? — не схвана Габриел.

— Остави момчето на мира, Къри — намеси се Лудвиг Грьонли.

— Хей, Габриел, радвам се да те видя.

— Просто питам — подсмихна се Къри. — Нали се обзаложихме?

— Какви ги приказваш?

— Само те дразни — вметна Грьонли и се изгуби по коридора.

— А?

— Чудехме се дали се казва Миа, нищо повече — нахили се булдогът.

— Не. — Габриел най-сетне схвана за какво иде реч. — Казва се Емилие.

— По дяволите, заминаха ми парите — смигна Къри и отново го потупа по рамото.

— Ха-ха — изсмя се Габриел и влезе в кабинета си.

Беше обществена тайна, че Габриел Мьорк е влюбен в Миа Крюгер. Всъщност наистина го бе обмислял, обаче приятелката му Тове се възпротиви. Тя неведнъж му намекна колко е чудесно да работи със способни хора, но необходимо ли е да говори толкова много за тази своя колежка? В крайна сметка не я нарекоха Миа.

Емилие.

Усмихна се и за пореден път си помисли с нежно чувство за момиченцето.

Тъкмо седна на бюрото, свърза компютъра с мрежата и телефонът му иззвъня.

— Да?

— Здрасти, Миа е. Искам да провериш нещо. Става ли?

— Разбира се. Какво?

— Телефонът и лаптопът ѝ пристигнаха ли от криминалистите?

— Не знам, но мога да разбера. Защо?

— Изглежда си е имала гадже, обаче знаем само малкото му име.

— И какво е то?

— Себастиан. Би ли се опитал да научиш кой е?

— Веднага.

Габриел притисна телефона с рамо и защрака с пръсти по клавиатурата. Намери страницата на Вивиан Берг във фейсбук.

— Открих някакъв Себастиан Фалк. Приятели са във фейсбук. Да видим…

— Какво пише за него? И той ли е балетист?

Мунк боботеше на заден план.

— Не, няма вид на балетист. — Габриел преглеждаше страницата, на която бе попаднал. — По-скоро прилича на маниак по екстремни спортове. Пише, че е инструктор по оцеляване в дивата природа — каквото и да означава.

На екрана се появи млад мъж на планински връх. После — в зала за катерене. Трима мъже в кръчма — всеки с по бира. Хеликоптер, а под него нещо виси. Каяк се спуска по бурна река. Габриел Мьорк винаги се бе изумявал колко много информация за личния си живот споделят хората тук.

— Има снимки на… как да се изразя… на дейности на открито, линк към Екстремспортвеко2 във Вос, скачане с парашут, алпинизъм, такива неща — нищо не пише за връзка, но няма значение.

— Имаме ли адрес?

Габриел отвори нов раздел и намери телефонния указател.

— Намирам само един Себастиан Фалк. Ако е същият, живее в Тьойен, има номера му.

— Дай го на Лудвиг. Помоли го да се заеме веднага. Става ли?

— Разбира се.

Последва моментна тишина. Габриел чу как Мунк изломоти нещо, но не разбра какво.

— Трябва ми и друго. Малко е мъгляво, но предполагаме, че някой от семейството е замесен в нещо.

— В какво например?

— Ами не знаем. Ще провериш ли дали не разполагаме със сведения за някого от тях?

— Няма проблем — обеща Габриел.

— Хубаво. Ще ми звъннеш ли, ако изскочи нещо?

— Естествено. Не пътувате ли насам?

— Не, отиваме в Операта.

— Добре. Ще се обадя, ако… — понечи да каже младият хакер, но Миа вече беше затворила.

Габриел си съблече якето, взе си кола от раницата и се логна в системата.

По време на обучението се бе потресъл колко много информация съхранява държавата дори за обикновени граждани.

Преди малко повече от година по цяла нощ търсеше заобиколни пътища към подобни страници, а сега само едно натискане на клавиш му осигуряваше свободен достъп — даже в началото му се струваше твърде просто.

Десет различни бази данни, включително регистър на ДНК, на снимки и пръстови отпечатъци, регистър на личните данни и не на последно място, Индисиа, криминалните досиета, където полицията разполага с подробна информация не само за хора, извършили престъпление, но и за заподозрени, както и за семействата, обкръжението и колегите им.

Big data.

Big Brother is watching.

На някогашните му колеги анархисти в мрежата сигурно щяха да им гръмнат микрочиповете, ако знаеха с какво се занимава сега, но честно казано, вече не му пукаше особено. Да, получил бе няколко саркастични съобщения в IRC чатовете.

Changed sides, have we?

Засягаше ли се?

По дяволите, не.

Шестгодишни момиченца висяха от дървета с табелка на врата. Гола девойка върху постеля от пера в кръг от свещи. Вивиан Берг, на двайсет и две, намерена в планинско езеро, умъртвена със забита право в сърцето инжекция антифриз.

Да мислят, каквото щат.

Сега е полицай.

Габриел изпита известна гордост, когато влезе в първата база данни, отпивайки глътка кола.

10

Кристиане Спидсьо беше грациозна, тъмнокоса жена в средата на трийсетте и нямаше съмнение, че е била танцьорка. В приемната се движеше като балерина, наливаше кафе в чашите с усмивка на уста и вдигната глава, сякаш е на представление, но колкото и да се стараеше да изглежда, че срещата е съвсем обикновена, Миа виждаше колко дълбоко е разтърсена тази красива жена от убийството.

— Мляко или захар?

Грациозната директорка се наведе над масата и посочи сребърен поднос.

— За мен нищо, благодаря — отвърна Мунк.

— Каква трагедия. — Спидсьо хвърли бърз поглед към Миа.

— Нашите съболезнования, сигурно сте преживели същински шок.

Мунк си разкопча палтото.

— Ужасно — поклати глава Спидсьо. — Все още не можем да повярваме. Вивиан. Беше… нашето слънчице.

Усмихна се за момент и поднесе чашата с кафе към устните си.

— Сигурно звучи глупаво, но е вярно. Вивиан не беше като останалите. Не беше толкова самовлюбена, ако ме разбирате.

— Всъщност не — прокашля се с усмивка Мунк.

— Ами знаете — обясни Спидсьо. — Балетисти.

— Все още не разбирам съвсем — призна дружелюбно той.

— Сестра ми танцуваше — вметна Миа.

— О, професионално ли?

— Не, когато бяхме малки. В училищни представления и подобни.

— Великолепно — кимна Спидсьо. — Сред огромната тълпа литературни ценители танцът за съжаление е подценено изкуство, но правим каквото можем. Образоваме масите.

— Добре ли я познавахте? — попита Мунк, като отново се прокашля леко.

— Вивиан ли? И да, и не. — Спидсьо остави чашата с кафе. — В качеството ми на директорка на балета отговарям за почти шейсет танцьори, както и балетмайстори, педагози, административен персонал, но се опитвам да поддържам личен контакт с всички, доколкото е възможно.

— Кога я видяхте за последно? — попита Миа.

— В сряда следобед. Между представленията сме, затова всички са свободни четвъртък и петък. Вивиан дойде в кабинета ми, за да помоли за почивка и в понеделник.

— Така ли?

— Готвеше се да пътува.

— Каза ли къде? — полюбопитства Мунк.

Спидсьо се пресегна към сребърния поднос и пусна бучка захар в кафето си.

— Семеен ангажимент, струва ми се. Съжалявам, бях заета с друго. Имаме дупка в бюджета, затова е малко натоварено в последно време.

— Но се съгласихте.

Спидсьо кимна.

— В сезона на представленията всички работят денонощно, затова се радвам, когато балетистите ми си вземат малко почивка, стига обстоятелствата да го позволяват.

— Но нямате идея къде е щяла да замине?

— Нямам, за съжаление.

Миа се загледа през прозореца. В далечината плаваше яхта.

— Каква трагедия! Имате ли представа…

— За съжаление, все още не — прекъсна я Мунк.

— Вивиан имаше ли дупки на ушите? — попита Миа.

— В какъв смисъл? — изгледа я учудено Спидсьо.

— Ето тук. — Полицайката докосна възглавничката на ухото си.

— Ъъъ, ами не съм забелязала. Защо питате?

Сега на Миа ѝ стана ясно. Това беше само фасада. Кристиане Спидсьо само си придаваше вид на хладнокръвна, за да издържи, но в действителност бе пред срив. Чинийката под чашата с кафе задрънча, когато я остави на масата с треперещи ръце.

— Съжалявам, аз…

Спидсьо се усмихна едва-едва, а една сълза се търкулна по бузата ѝ. Изтри я припряно и отново изпъна гръб.

— Ние съжаляваме — увери я Мунк. — Знаем колко ви е трудно. Признателни сме, задето отделяте време да ни помогнете.

— Как бих могла да ви откажа помощ? — Нова сълза последва първата.

Миа усети, че ѝ призлява.

Цялата тази скръб.

Спаси я телефонът, вибриращ в джоба на коженото ѝ яке.

На дисплея се изписа името на Лудвиг Грьонли.

— Трябва да вдигна — извини се тя и излезе в коридора.

— Да?

— Свързах се с него — съобщи Грьонли. — Себастиан Фалк. В Швейцария е, на катераческо пътешествие. Горкият дори не беше разбрал, че е починала.

— Как реагира?

— Изпадна в шок — промърмори Лудвиг. — Изгуби ума и дума. Наложи се да легне и да ми позвъни по-късно.

— Попита ли дали са имали връзка?

— Останах с впечатление, че са били много близки приятели, но нищо повече. Ще хване следващия полет.

— Помоли ли го да се обади, когато дойде?

— Иска да съдейства. Казах му да ми се обади.

— Чудесно. Благодаря ти, Лудвиг.

Миа понечи да се върне в кабинета на директорката на балета, но телефонът ѝ отново иззвъня.

— Здравей — чу се гласът на Габриел Мьорк. — Има ли проблем с телефона ти?

— Да, държи се странно. Ще си купя нов, когато имам време. Откри ли нещо?

— Определено — съобщи младият хакер и едва сега тя забеляза оживлението в гласа му. — Отне ми време, но накрая го намерих.

— Какво научи?

— Открих в Индисиа запис за Каролине Берг във връзка с мъж на име Раймон Трегер.

— Полицията ли я е разследвала? — изненада се Миа.

— Не, не нея, а него. Чудното е, че файлът не съдържа никаква информация — само име на прокурорка от Будьо.

— Файлът в Индисиа е празен?

— Да, напълно, само двете имена, но се обадих на прокурорката. Доста е любопитно, бих казал. Имаш ли минутка?

— Да, давай.

— Оказва се — поде Габриел, — че преди няколко години срещу въпросния Раймон Трегер е заведено доста необичайно дело.

— И каква е връзката му с Вивиан.

— Да, извинявай. Бил ѝ е вуйчо.

— Брат на Каролине Берг?

— Доведен брат.

— В какво е бил заподозрян?

— Тук става интересно — похвана Габриел. — Преди няколко години при различни обстоятелства в Будьо изчезват две малки момиченца. По-късно ги намерили; и двете разказали една и съща странна история.

— А именно?

— Някакъв мъж ги взел и ги завел в къща извън града.

— Сексуално посегателство?

— Ами не, не точно. Играл си е с тях.

— Какво имаш предвид под „играл си е“?

— Точно това. Играли са с кукли, устройвали са чаени партита, маскирали са се…

— А?

— Да, най-шантавото нещо, което съм чувал от дълго време насам.

— И защо не е описано в базата данни?

— Сега ще чуеш — отвърна възбудено Габриел. — И двете момичета са посочили Раймон Трегер, но делото било прекратено.

— Защо?

— Не разбрах, поради някаква техническа причина. Сигурно Анете ще обясни по-добре, но както и да е, оправдали са го и е наел адвокат да се погрижи в регистъра ни да не се впише нищо за него.

— Има ли някакво обяснение?

— Навярно, за да не прекъсва.

— Какво да не прекъсва?

— Работата си. Учител е.

— Шегуваш се.

— Не.

— В Будьо ли?

— Не, преместил се е.

— Знаем ли къде е сега?

— Знаем — оповести победоносно Габриел. — Проследих го. Преподава в прогимназията в Хедрюм, близо до Ларвик.

— По дяволите.

— Точно така. Според теб ще послужи ли за нещо?

— Със сигурност. Браво, Габриел.

— Прокурорката помоли да я държим в течение.

— Окей, предай на Анете.

— Добре.

— Страхотна работа, Габриел. Ще се видим по-късно. Миа прибра телефона в джоба си и се върна в кабинета на директорката на балета.

11

Седнал в кантората си на улица „Габриелсгате“, адвокат Тумас Лоренцен гледаше телефона пред себе си с тревога. Очакваше неминуемо обаждане. Няма начин. Ей сега ще му се обадят, гарантирано. Как, по дяволите, се случи? Преди по-малко от седмица откраднаха колата му, мерцедеса, паркиран точно под кантората. И сега откриха возилото при разследване на убийство.

Мамка му, не виждаше никаква логика.

Телефонът на писалището не издаваше и звук. Сякаш бездушният, черен, блестящ предмет му се присмиваше. Тормозеше го с мълчанието си. Искаше му се да го запрати в стената. Звъни, да те вземат дяволите. Така или иначе скоро ще ти се наложи да иззвъниш, защо ме караш да чакам? Лоренцен изгледа свирепо апарата, разхлаби възела на вратовръзката си и се надигна от стола. На път към минибара погледът му попадна върху отражението му в прозореца. Изтормозен ли изглежда? Не се чувстваше така, разбира се, и все пак всичко това му се отразяваше, макар, по дяволите, да нямаше нищо общо с убийството.

Или имаше?

Имаше ли връзка с онова другото?

Лоренцен отвори барчето и си наля голямо уиски в една от кристалните чаши на секцията. Не си даде сметка, че се е втурнал тичешком обратно, за да се настани зад голямото махагоново бюро. Проклетият телефон. Дори не беше хубав като неговия, поръчан специално от Англия — позлатен айфон. Не успя да се въздържи. Беше му ясно, естествено, че не бива да бие на очи, да показва колко пари има, но не устоя на изкушението. Нещо все пак трябваше да си позволи, нали? След всичко направено. Имаха ли представа какъв риск поема, по дяволите? Ядоса се.

Труп, мамка му. И не на някой невръстен наркоман, за когото на никого не му пука. По новините тръбяха навсякъде. Млада жена. Балерина. В езеро. Трескаво сканира ума си, за да открие логика, но там беше празно. Трябваше да е съвпадение, не разбираше как иначе е възможно. По-рано днес му се обадиха от полицията. Някой си Грьонли.

— Тумас Лоренцен ли е?

— Да.

— Вие ли сте собственикът на сив „Мерцедес Бенц“ Е220 с регистрационен номер DN87178?

— Да.

— Твърдите, че колата е била открадната.

— Да, миналата сряда.

— Сигурен ли сте?

Сигурен?

Сигурен е, естествено.

Колата беше паркирана долу. На личното му място. Редно е да бъде защитен от подобни произшествия, щом паркира в задния двор до портата. Въпреки това колата бе изчезнала.

— Обадете ни се, ако ви хрумне нещо.

Лоренцен издърпа вратовръзката от врата си и усети как се поти под мишниците.

Да му хрумне нещо?

Какво означава това?

Разбрали ли са?

Да не би да е само постановка, за да го пипнат?

Да не би всичко да е…

Сам се прекъсна, облегна се назад и едва не се разсмя.

Вярно, беше важна личност. Но да инсценират смъртта на балерина в планинско езеро, да задействат целия вой и медиен цирк само за да го разобличат, не, хе-хе, невъзможно е, разбира се.

Стегни се, Тумас.

Не се вълнувай.

Не забравяй какво каза докторът.

Лоренцен извади кутийка от едно чекмедже и преглътна две кръгли, бели хапчета с малко уиски.

Полиция?

Защо му се обадиха от полицията?

Нали имат вътрешен човек?

Работата му не е ли да ги предпазва от подобни неща?

Лоренцен стана отново, без да отлепя поглед от телефона.

Звъни, дявол да те вземе.

Пресуши уискито и пак напълни чашата, този път се опита да избегне отражението си в прозореца, а мислите му го отведоха натам, накъдето толкова често го насочваха напоследък. Не само заради случилото се, не, може би защото вече беше време.

Взимай парите и изчезвай.

Махни се.

Изтри потта от челото си.

Защо не?

Имаше достатъчно.

От дълго време насам.

Единствената пречка бе, че…

Отпусна се на стола и усети колко изтощен е всъщност.

Ще го открият.

Където и да отиде.

Навсякъде са.

Продаде душата си на Дявола.

Доброволно.

Нямаше изход, нали го предупредиха?

Лоренцен поклати глава и разкопча още едно копче на ризата си.

Дявол да го вземе, колко е горещо тук!

Стегни се, идиот такъв!

Добре, да състави план за действие.

Остави чашата на масата и отвори компютъра. Въведе поискания код и влезе. Числото, изписано на екрана, беше главозамайващо. На обикновения гражданин щяха да са му необходими около сто години, за да изхарчи и трошица от посочената там сума.

Женева.

В главата му започваше да се оформя план, усети колеблива усмивка в ъгълчетата на устните си.

Следващата пратка.

Пръстите му мигновено се насочиха към клавиатурата, разгледа разписанието и картата, появили се пред него.

Имаше връзки, естествено. И те не знаеха за тях.

Тази за последно и после…

Лоренцен се усмихна широко, гаврътна чашата уиски и се заклатушка през кабинета, за да си долее.

Замръзна с чаша в ръка.

Оттеглям се.

Махам се.

Безмълвно кимна към прозореца.

Свърши се.

Засмя се и вдигна чаша за наздравица със себе си, но в същия миг апаратът на писалището се раздвижи.

Телефонът звънеше.

Изведнъж чашата се изплъзна от ръката му — не усети, преди кристалът да се разбие на пода.

По дяволите.

Няколко секунди Тумас Лоренцен остана вцепенен, после, най-накрая взе телефона от бюрото.

— Ало?

12

Дъждът барабанеше по бронята на черното ауди. Подгизнал, Мунк претича през площада и седна зад волана.

— Отказах се. Не отиваме там.

— Защо? — попита направо Миа.

— Раймон Трегер е в болнични и не успявам да се свържа с него. Може да е навсякъде.

Миа извади от джоба на коженото си яке драже за смучене, а в това време ритъмът на дъжда се ускори и тропотът се усили. Грохотът от потопа навън напомняше оркестър. Хората се щураха като подплашени котки, търсейки подслон.

— Изпратих патрул. Ако го открият, може да размислим, но в момента нямам сили за безсмислено тричасово пътуване.

— До полицията в Ларвик ли?

Мунк потвърди и извади кутия цигари от джоба на мокрото си палто.

— Какво мислиш за Спидсьо?

— Изглежда искрена. На теб как ти се струва?

Шефът ѝ сви рамене.

— Имам усещането, че крие нещо от нас, без да съм съвсем сигурен.

Запали цигара и открехна прозореца. Капките нахлуха в автомобила и се смесиха със сивия дим, но Миа си замълча.

— Как така позволяват на тип, който отвлича малки момиченца, да си запази работата като учител? — възнегодува Мунк, загледан през стъклото.

— Няма причини да се спрат, ако в регистъра липсва информация за него.

Той поклати глава.

— Нещо в системата е напълно сбъркано — измърмори, дръпвайки от цигарата.

В същия миг се разнесе звън от телефона на Миа.

— С Миа Крюгер ли разговарям? — осведоми се мъжки глас.

— Да.

— Здравейте! Казвам се Турфин Накен. Обаждам се от Домоуправители „Бишлет“. На площад „Софие“ 3 ли живеете?

— Да. Какво има?

— На третия етаж ли сте? — продължи мрачно гласът.

— Откъде, казвате, се обаждате?

— Домоуправители „Бишлет“ — ние отговаряме за сградата. Извинете за безпокойството, но в офиса ни е извършен обир с взлом и липсват няколко шперца. Да е станало нещо необичайно в апартамента ви?

Миа размаха ръка, за да разсее дима от цигарата на Мунк и отвори прозореца от своята страна.

— Какво, например? — не схвана Миа.

— Неочаквано посещение, изчезнали вещи, подобни работи…

— Не, не съм забелязала.

— Добре, чудесно — въздъхна Накен облекчено. — Страшно скъпо ще ни излезе с тези шперцове: трябва да се сменят бравите в цялата сграда. Стотици хиляди крони. Колкото до нас, застраховката го поема, но е безсмислено да се губи време, ако никой не е разбрал къде са отишли шперцовете, нали? — разсмя се той.

— Вижте, в момента съм малко заета. — Миа погледна към Мунк, явно бе получил съобщение.

— Да, разбира се, извинете. Налагаше се да проверя. Тогава записвам „всичко ок“ на Крюгер, Миа.

— Точно така.

— Приятен ден!

— И на вас! — пожела му на свой ред тя и затвори.

— Анете — изстреля Мунк.

— И?

— Имаме името на психиатъра.

— Кой психиатър?

— Не ти ли казах? Извинявай. В жилището ѝ са намерени лекарства: антидепресанти, предписани са от личния ѝ лекар, вероятно по препоръка на този човек.

Мунк ѝ показа телефона си.

— Волфганг Ритер?

— Говори ли ти нещо? — попита с видимо задоволство той.

— Не.

— Наистина ли? Волфганг Ритер? Не гледаш ли новини?

Миа поклати глава и бръкна в джоба на якето си за ново драже. Отдавна беше изхвърлила телевизора и доколкото бе възможно, избягваше вестниците. Когато беше малка, гледането на телевизия бе задължително: цялото семейство се събираше във всекидневната в Осгорщран за вечерните новини, но тя вече нямаше сили. По-рано медиите поне поемаха определена отговорност спрямо обществото. Осведомяваха населението. Сега управляваше капиталът. Надали вой, страхът и разни популярни личности се съревноваваха за ефирно време и за лайкове в интернет. Не издържаше дори да погледне заглавните страници в пресата, по възможност отвръщаше очи.

В какво се корени конфликтът между Израел и Палестина?

Как се казва писателят, срещу когото аятолахът Хомейни е издал фетва?

Защо протестират китайските студенти на площад „Тянанмън“?

Мама Ева Крюгер. Беше учителка в училище „Осгорен“ и за нея бе особено важно момичетата да са добри ученички и да са запознати със събитията. Сигри, естествено, беше по-добра. Най-добрата във всичко. Донякъде Миа намираше обяснението за всичко тук, цялото това съвършенство ѝ бе дошло твърде много, дрогата е била своего рода бунт, но цялостната логика ѝ се изплъзваше. Мама и татко. Ева и Шире. Той продаваше бои. За бездетната двойка осиновените близначки бяха дар от бога. Случваше се мама да е малко рязка, но никога твърде строга. Често вкъщи се държеше като учителка, ала нищо повече от това.

Маркус Скуг.

Той е виновен.

— Доктор ЛСД — натърти Мунк.

— Кой?

— Волфганг Ритер. Директорът на „Блакста“. Психиатър, давал е халюциногенни вещества на пациенти с тежки разстройства.

— Никога не съм чувала за него.

— Преди седмица излъчиха дълъг документален филм — „фокус“.

— Не съм го гледала. Не се ли е практикувало още през 70-те?

— Да, разбира се, но вече не. Къде си се отнесла, по дяволите?

Мунк се извъртя на седалката и я изгледа.

— Извинявай — отърси се от мислите си Миа. — Слушам те.

— Привидно напълно здраво момиче. Слънчице. На тежки антидепресанти. Не те ли учудва?

Той се почеса по брадата и се пресегна за поредната цигара, но се отказа.

— Определено — потвърди Миа. — Свързахте ли се с него?

— Необходимо е съдебно решение.

— Лекарска тайна, а?

— Анете се е заела. Това е само формалност, едва ли ще отнеме много време — отбеляза началникът на отдела, а телефонът му зазвъня.

— Да?

Простреля го.

Два пъти в гърдите.

Маркус Скуг.

— Бяхте ли в дома му?

Не, приключено е.

— Има ли семейство? Свържете се с колегите му от училището и проверете дали някой от тях не знае нещо.

Спомените, скътани в кашоните вкъщи.

— Изпратете патрул пред къщата. И обявете общодържавно издирване. Да. Той е от изключителна важност за нас. Използвайте всички налични ресурси, доколкото е възможно. Дръж ме в течение. Чудесно. Благодаря.

Затвори и смръщи вежди.

— Ларвик?

— Да. Не го откриват. Не си е вкъщи. Съседите не са го виждали от една седмица.

— Виж ти!

— Подозрително съвпадение, нали?

— Определено — съгласи се Миа. — Трябва ли да се върнем при нея?

— При Каролине Берг ли?

— Да.

— Никак не ми се иска, но се налага.

Мунк въздъхна и забарабани с пръсти по волана.

— Ще дойдеш ли в „Съдебна медицина“?

— Не, искам да говоря с Халвуршен от криминалистите. Според мен е учудващо, че не разполагат с нищо за нас.

— Добре, ще те закарам пътьом. — Мунк изкара колата от паркинга.

— Попитай я за раничките на устата — заръча Миа, когато наближиха седалището на КРИПОС на „Брюнсалеен“.

— Какви ранички по устата?

— Вивиан Берг имаше ранички около устните. Не помня да съм виждала някога подобни.

— Добре.

— Общо съвещание този следобед?

— Към седем-осем часа — потвърди Мунк.

— Ще се видим тогава.

Миа слезе от колата.

13

Мунк натисна звънеца и изчака да чуе гласа ѝ. Новата патоложка. Лилиан Лун. Изпитваше известно любопитство да се запознае с нея.

— Да?

— Холгер Мунк е.

— О, да, чудесно. Здравейте! Влезте. Намирам се в зала едно. В дъното на коридора. Следвайте музиката.

Музиката ли?

Мунк не разбираше за какво говори тя, докато не се озова в помещението. Тоновете струяха от самото начало на коридора — положителен нюанс в иначе твърде мрачната обстановка. Не успя да възпре усмивката си, когато чу каква е музиката. Бах. Един от абсолютните му фаворити. И не кое да е изпълнение, а на Глен Гулд. Голдберг вариации. Вкъщи имаше диска. След многократното слушане го знаеше почти наизуст. Пианистът Глен Гулд. Безспорен гений, но и творец на ръба на лудостта. Не успя да избегне асоциацията с Миа, насочвайки се към помещението, откъдето звучеше музиката.

— Ехо!

Потропа на вратата и понечи да влезе, но млад мъж в бяла найлонова престилка, с маска на устата и латексови ръкавици, му препречи пътя.

— Кой сте вие?

— Мунк — представи се той, показвайки полицейската си карта. — Отдел „Убийства“, „Марибуесгате“. Търся Лилиан Лун.

Вътре музиката звучеше по-силно. Деликатните, красиви тонове контрастираха със сивото, хладно помещение и не на последно място с трупа на масата точно пред входа.

— Здравейте, Мунк — изникна внезапно тя от задната стаичка и свали едната си ръкавица, за да го поздрави.

Носеше маска, но я махна.

— Лилиан Лун — представи се усмихнатата жена насреща му.

Тъмна коса. Ясни сини очи. На неговата възраст, ако трябва да гадае.

— Не е вашият — посочи трупа на масата. — Вашият ще пристигне в два. Само довършвам тук и идвам.

— Ще изчакам в коридора — предложи Мунк.

— Чудесно — отново се усмихна Лилиан Лун и се обърна към пресрещналия го мъж. — Ще ми донесеш ли пробите, за които те помолих?

— Пак ли?

— Според мен са замърсени. Стойностите са прекалено високи.

— Да, да, разбира се — съгласи се русокосият мъж, хвърляйки скришом поглед към Мунк, преди да изчезне, откъдето бе дошъл.

Началникът на специалния отдел излезе в коридора и се замисли дали да не запали цигара. Преди нямаше да е проблем. Ернст Хюго Вик, предишният патолог, отговарящ за повечето случаи, разследвани от Мунк, беше ексцентрик и заклет пушач и не си правеше труда да спазва установени норми. Нещо му подсказваше, че под ръководството на Лилиан Лун важат други правила, затова се отказа.

Не отне дълго време, преди тя да се появи пред него.

— Уф, съжалявам — засмя се Лун и се настани на стола срещу Мунк. — Четири трупа за четири дни. Вашето момиче и три свръхдози. Изглежда, градът в момента е залят с дрога.

— Тук ли приемате свръхдозите? — изненада се Мунк.

— Естествено. Защо питате?

— Просто е новост за мен.

— Нов началник, нови правила — приветливо обобщи патоложката. — Според вас не съм ли права да искам да видя всички?

— Абсолютно сте права.

Мунк вече я харесваше.

Будна и решителна. И в добавка от колоните се носи Глен Гулд.

— Искате ли да я видите? Или наистина гледате само снимките, както чух.

— Какво искате да кажете?

— Не е ли вярно? — полюбопитства Лун. — Не сте ли следователят, който няма нужда да вижда труповете?

— Бъркате ме с Миа Крюгер, струва ми се — усмихна се Мунк.

— А, добре. Извинете.

— Няма причина да се извинявате. Какво открихте дотук?

— Как така „дотук“? — не схвана Лун. — В шкафа има дрехи, между другото.

Да облече бяла престилка, за да види тялото? По времето на Вик изобщо не се налагаше. Несъмнено в Института по съдебна медицина бяха настъпили нови времена.

— Ами нали не разполагахте с много дни — обясни Мунк.

— О, това е мит. Дето всичко отнемало време. Понякога да, но в този случай нямаше място за колебание.

Лун си сложи маската и му даде знак да я последва в залата за аутопсии. Отстрани белия чаршаф от лежащото там тяло и постави пръст върху една точка на гръдния кош. Разрезите след аутопсията бяха зашити изключително грубо — за момент на Мунк му се стори, че тялото не е истинско. Винаги му беше неприятно — с гледката на труп не се свиква. Когато му се случеше да попадне на онези сериали със следователи, наведени над мъртви тела, без да им мигне окото, му се искаше да се обади в телевизията и да се оплаче. Несериозно. И абсолютно нереалистично.

— Ето я дупката от иглата. Нали получихте доклада ми до КРИПОС? Етиленгликол.

Той потвърди мълчаливо.

— Не помня да съм виждала нещо подобно. А вие?

Мунк не отговори. Прояви уважение към бледото, цялото в разрези тяло, проснато безжизнено пред погледа му. Беше следовател от трийсет години, но така и не свикна с тази картина. Нито със смъртта. Нито с прекъснатия живот, сведен до технически обект на маса в сивото подземие в „Юлевол“.

— Да я покрия ли? — погледна го със симпатия Лун.

— Не се притеснявайте — прокашля се Мунк.

— Абсолютно ви разбирам. Занимавам се само с това, но дори на мен ми е трудно.

— Какво казвахте? — Мунк отново надяна маската на професионалист.

— Виждали ли сте това преди? Антифриз?

— Не и по този начин, не, никога — отвърна той. — През годините сме имали няколко случаи на отравяне с антифриз, но винаги орално. Изходът е общо взето добър. Има щети, но оцеляват. Не е лесно да извършиш убийство по този начин.

— Прав сте — съгласи се Лун и си прехапа устната. — Доста хладнокръвно, не мислите ли?

— В смисъл?

— Ами не съм следовател, но не всеки би успял да се доближи толкова, да забие игла право в сърцето на човек…

— Още сме в началната фаза.

— Разбирам. — Лун се премести откъм краката на бялото тяло. — Вагина. Липсват белези от насилствена пенетрация. Няма следи от сперма. Не изглежда мотивът да е сексуален, не и доколкото мога да преценя.

Мунк кимна.

— Нокти, ръце — посочи тя. — Учудващо малко, почти никакви следи. Сякаш някой я е измил.

— Виж ти! — заинтригува се Мунк.

— Да — свъси вежди Лун. — Изобщо тялото е почти съвсем чисто.

— Все пак са я намерили в езерото.

— Да, така е и въпреки това би следвало да има нещо. Нито една рана, нито едно натъртване, няма дори драскотина. Нормално е… да, поне малко да се е съпротивлявала. Силно момиче като нея…

— Работим по хипотезата, че сама е стигнала до местопрестъплението — довери ѝ Мунк.

— Сериозно? — изгледа го изненадана Лун.

— Да, дотам сме стигнали.

— Нямате ли някого предвид?

— Наблюдаваме определен човек, но не, все още нямаме директен заподозрян, за съжаление.

— Само едно не ми е съвсем ясно. — Лун се доближи до главата.

— Какво?

— Виждате ли устата ѝ?

— Да?

— Била е залепена със скоч, нали? В началото не я огледах внимателно, обаче нещо привлече вниманието ми… виждате ли?

Посочи кожата около ъгълчетата на устните.

— Не е нормално.

— Кое?

— Тези мехурчета. Напомнят на изгаряне. Забелязваш ли ги?

— Точно така — кимна Мунк. — Миа ме помоли да попитам за това.

— За раничките около устата ли?

— Да.

— Наблюдателна е — похвали я Лун. — Не е от скоча. Не съм установила точно какво е, но изпратих проби за изследване.

— Кога според вас можем да очакваме отговор?

— Няма да отнеме много време. Предполагам утре в рамките на деня.

— Чудесно.

Неочаквано младият рус асистент влезе в стаята, без да почука, и прекъсна разговора им. Незнайно защо избягваше погледа на Мунк.

— Съжалявам за безпокойствието, но още един е на път.

— Свръхдоза ли? — осведоми се Лун.

— Да.

— Дяволите да го вземат. Извинете ме за езика, но какво се случва в този град?

Лилиан Лун поклати ядосано глава и се запъти към вратата. Мунк я последва в коридора.

— Простете, но се налага да ви оставя тук.

Тя свали ръкавиците и маската и му подаде ръка.

— Благодаря ви за помощта.

— Моля. Ще ви звънна веднага щом разбера нещо — обеща тъмнокосата патоложка и бързо се изгуби по коридора, откъдето идваше музиката.

14

Тео Халвуршен седеше в лабораторията наведен над микроскопа, но бързо се изправи, когато видя кой влиза.

— Лунен лъч — засмя се криминалистът, мъж на средна възраст. — Отдавна не съм те виждал. Къде се губиш?

— Никъде, за съжаление — усмихна се Миа.

— Пак ли те отстраниха? — свали си очилата Халвуршен.

— Така ли се говори?

— Зависи за кого питаш — вдигна рамене любезният криминалист, все така засмян. — Някои разправят, че са те изритали, според други се каниш да отплаваш.

— Второто е вярно, но не стигнах дотам. Възложили са ти балерината, нали?

— О, да — изстена Халвуршен. — Както и цял куп друга работа. Никога няма да успея да я свърша. Дали някой ден ще се спася?

Криминалистът разпери ръце и се огледа. Продълговатата лаборатория беше пълна с документи и кашони от пода до тавана. Поради липсата на прозорци тя изпита чувството, че се намира в мазе, макар да бяха на четвъртия етаж. Халвуршен бе помолил да покрият прозорците, за да не се разсейва.

Тео Халвуршен. Миа познаваше петдесет и няколко годишния криминалист от почти десетилетие и макар да бе известен с непрестанните си оплаквания с колко много работа е затрупан, не би отишла при другиго, за да търси отговор. Халвуршен бе същинско копие на Айнщайн. Не обичаше да си сътрудничи с никого, предпочиташе да върши всичко сам, но резултатът неизменно бе по-добър и точен от това, което вършеха по-долу от четвъртия етаж.

— Не си ли ходил на вилата? — Миа го последва навътре в помещението.

— Кога да намеря време? — Халвуршен си сложи очилата.

Качи се на една табуретка и от някакъв рафт извади малка картонена кутия.

— А как е Брит?

— Все още не ме е зарязала, жалко за нея — смигна той и занесе кутията при микроскопа.

— За мен ли е — посочи я Миа.

— Кое?

— Това тук. Защо държиш на толкова недостъпно място материали от скорошни случаи?

— Лунен лъч — въздъхна Халвуршен, поклащайки глава. — Знам, че всички тичат след теб, заслепени от викторианския ти чар, но не и аз — тук нещата са по протокол.

— И какво е това?

— Зъби. — Той си надяна сини латексови ръкавици.

— Скъпа, не всички убийства са естетически красиви, нито извършени интелигентно, с joie de vivre, за да дадат възможност на Еркюл Поаро или на младата Крюгер да използват сивото си вещество и да останат в историята.

Халвуршен изпусна поредната тежка въздишка и отвори кутията.

— Невръстен дилър е убит с кози крак зад търговския център „Манглерю“. Искат да знаят дали има връзка с убийството на друг гангстер, намерен в парка „Софиенберг“ с разбита челюст. Апетитно, нали?

Както стана дума, Халвуршен се славеше с постоянното си недоволство, но въпреки това Миа го харесваше. Много разследвания стигаха до задънена улица, а невероятно острият поглед на криминалиста изнамираше нужните доказателства и тя знаеше, че те са неговият щит да се опази, зад който се крие, когато светът е против него.

— Значи не ходите на вилата?

— Ходим от време на време — измърмори Халвуршен и отново допря око до микроскопа.

Миа го изчака търпеливо да разгледа избитите зъби, да ги прибере и да въведе в лаптопа на масата зад него информацията.

— Да си дойдем на думата. — Халвуршен отново си свали очилата.

— Вивиан Берг — напомни Миа, вадейки поредното драже от джоба си.

Халвуршен се оттласна със стола и се върна с папка, която сложи пред нея.

— Вече я имаме — отбеляза Миа, след като я прегледа.

— Добре, но нямам повече.

— Това дадохте на КРИПОС, нали?

Халвуршен кимна.

— Да. Казах им същото.

— Какво?

— Това са щуротии. Как да разбера нещо оттук?

— В смисъл? — не схвана Миа.

— Не си ли го чела?

— Да… не. Какво пише там?

Халвуршен изпъшка.

— Цирк. Това пише.

— Цирк ли?

— Наистина не си го прочела. Всеки ден си задавам един и същи въпрос: защо всъщност върша тази работа?

Той изпуфтя тежко, отново се оттласна заедно със стола, върна се с лист хартия и го плъзна към нея.

— Обясни ми — помоли Миа, след като разгледа листа.

— Изобилие — заяви Халвуршен.

— Какво имаш предвид?

— Гаврят се с вас.

— Тоест?

Той въздъхна отново и посочи подадения ѝ лист.

— ДНК.

— Е?

— От цяла Норвегия на едно място. Как да работя, като на местопрестъплението и в колата има повече коса и кожа, отколкото в каналите на плувния комплекс „Фрогнербаде“.

— Това уликите от мерцедеса ли са?

— Да, и от езерото Свартшьон. — Криминалистът се завъртя към един лаптоп.

— Правя го за теб, Лунен лъч.

Вдигна компютъра, за да ѝ го покаже, и отвори някакъв документ.

— Ето.

Миа се вторачи в екрана, но не разбра нищо.

— Какво ми показваш?

— Всичко е омацано — простена Халвуршен и протегна ръка към данните в документа.

— В смисъл?

— Шестнайсет косъма. Четирийсет и девет находки на епидермални клетки. Осем следи от екскременти. Няма съвпадение на ДНК. Така излиза, че на местопрестъплението и в колата са присъствали над сто души. Как според вас да работя с подобни улики?

— Замърсил е местата на деянието.

— В това вече сме сигурни, Шерлок. — Той остави вързаните с шнурче очила да паднат на гърдите му. — Въпросът е по-скоро как, по дяволите, се е добрал до всичко това? Кожа и коса ли е събирал? И екскременти? Кой прави така, Миа? А, между другото — Халвуршен рязко се изправи. Изчезна някъде из лабораторията и се върна с фотоапарат.

— Виждаш ли какво става, когато човек има твърде много задачи?

— Този фотоапарат ли са открили на местопрестъпление го?

— Мда. „Никон“ Е300. Няма пръстови отпечатъци естествено — пито по апарата, нито по статива, обаче… — усмихна се хитро и ѝ подаде фотоапарата.

— Погледни през него.

Миа го вдигна срещу светлината и надникна през визьора.

— Виждаш ли нещо?

Отне няколко мига, но после изведнъж го забеляза.

Издраскано върху лещата.

— По дяволите — смотолеви тя. — Възможно ли е? — промълви вече по-ясно.

Число.

— Дяволите да го вземат — погледна още веднъж, за да се увери.

— Прилича на четворка, но ти си детективът — сви рамене Халвуршен.

Сърцето на Миа заби бързо под коженото ѝ яке.

Число?

Отново долепи око до апарата.

Да, нямаше съмнение.

— Направих снимка — криминалистът стана от стола.

— С него ли?

— Да, виж.

Миа разгледа кадъра набързо, беше съвършено ясен.

Четири.

Аматьорски издраскано върху лещата.

— Разрешаваш ли да я взема?

— Разбира се.

— Благодаря ти, Тео. — Тя пъхна снимката в джоба си. — Наистина.

— Няма за какво, Лунен лъч.

— Поздрави Брит от мен.

— Скоро ще ме напусне, стига само у нея да е останал някакъв разум.

— Дръж ме в течение, в случай на нови находки.

— Естествено. Обади ми се, ако имаш нужда от нещо.

— Ще ти се обадя, Тео. Ще се чуем скоро.

— Винаги е удоволствие, Лунен лъч — усмихна се любезно криминалистът, после изкозирува.

15

— Имаме много задачи, а разполагаме с малко време, затова е добре да работим възможно най-ефективно — обобщи Мунк от подиума пред екрана.

Габриел Мьорк току-що бе оставил колата и сега едва успя да се промуши на мястото си, преди лампите да угаснат.

— Мен ли имаш предвид? — вметна Къри.

— Щеше да е чудесно, ако беше оставил въпросите за накрая — измърмори Мунк и бързо прелисти документите на масата до себе си.

В залата се чу приглушен смях, но с появата на първата снимка на екрана отново се възцари тишина.

— Вивиан Берг — оповести началникът им и бързо премина през цяла серия изображения. — Изчезнала е от апартамента си в квартал „Санкт Хансхауген“ в четвъртък следобед, а в събота рано сутринта се е носела по езерото Свартшьон.

— Сигурни ли сме? — попита Къри.

— В какво, Йон? — изпъшка Мунк.

— Че е изчезнала от жилището си в четвъртък.

— Анете? — началникът на отдела кимна към Голи и тя се изправи.

— Имаме двама свидетели от същия вход. Видели са Вивиан Берг да излиза от апартамента си четвъртък следобед между пет и пет и петнайсет. Според току-що получените записи е възможно да е вярно, но…

— Записи ли? — Къри очевидно не бе запознат.

Тъкмо бе пристигнал запис от охранителната камера на един павилион — според слуховете показвал как Вивиан Берг излиза от сградата.

— Какво казах за въпросите? — смъмри го Мунк.

— Чух, но… Боже мой! — възкликна Къри.

— За тези, които още не са разбрали. — Анете бе по-отстъпчива — разполагаме с три видеозаписа: мерцедесът излиза от път Е18, мерцедесът минава покрай търговския център „Санвика“, а сега и новия запис — Вивиан излиза от дома си, вероятно с намерението да се качи в автомобила.

— Според патолозите Вивиан е прекарала във водата по-малко от двайсет и четири часа, преди да я открият — продължи Анете. — На записа от „Санвика“, хронологически последен, колата е заснета при търговския център в четвъртък вечерта малко преди седем, изрязъкът от време е между половин и цяло денонощие.

Тя погледна бързо Мунк, а той ѝ отвърна с кимване.

— Извинете — намеси се Юлва. — Между половин и цяло денонощие до какво?

Младата исландка се бе присъединила към екипа миналата есен — както обикновено, никой не знаеше откъде я е намерил Мунк, но се беше вписала идеално. Габриел бе изключително радостен, задето вече не е най-младият в екипа. Много неща бяха даденост за по-опитните колеги и сега разчиташе на Юлва да задава въпроси, без той да изглежда като аматьор.

— Между последния път, когато е видяна, и момента на намирането ѝ — уточни началникът на отдела.

— Много време ли отнема пътят от Санвика до Свартшьон?

— Не повече от два часа — отвърна Анете.

— В колата ли са я държали? — попита Юлва. — Повече от денонощие?

— Ще обсъдим това след малко. — Мунк отново даде думата на Анете.

— Така — продължи тя. — Вивиан изчезва в четвъртък следобед. Според КРИПОС страшно е бързала. Оставила си е телефона. Лаптопът е бил отворен на масата във всекидневната. Във фурната е имало ядене. Както си готви вечеря, в миг се облича, излиза в коридора, заключва вратата и със спокойна крачка излиза от сградата.

— Какво? — не се въздържа Къри. — Не е имала време да вземе нищо, но е излязла, без да бърза?

— Друга забележителна находка в апартамента ѝ са лекарствата — поде Анете. — Както вече знаете, намерени са антидепресанти и успокоителни. Много обстоятелства подсказват, че Вивиан не е била съвсем добре. Свързахме се с лекуващия лекар и с психиатъра и се опитваме да получим достъп до картона ѝ.

— Благодаря, Анете — избоботи Мунк и тя седна.

— Раймон Грегер — изправи се Лудвиг Грьонли. — Загадъчен образ, твърде малко успях да открия за него. В Будьо се изказаха доста неопределено, очевидно са се намесили адвокати, явно са ги заплашвали с едно друго. Във всеки случай не можем да го задържим за отвличането на момичетата преди няколко години или да извлечем нещо от делото. Както и да е, ето какво знаем: на петдесет и осем години, не е женен, няма деца. Работи като учител в прогимназията в Хедрюм близо до Ларвик и в момента е в болнични поради… — Грьонли си сложи очилата и потърси с поглед в записките си.

— Да, и това не успях да науча, но както и да е, по следите му сме. Полицията в Ларвик го търси — обясних им, че в момента е от първостепенна важност за нас.

— А телефонът му? — за първи път отвори уста Габриел.

— Според „Теленор“ е изключен от четвъртък. — Лудвиг Грьонли си седна на мястото.

— А на нейния телефон има ли нещо — полюбопитства Юлва.

— Не и ако се вярва на получения списък — отвърна Габриел. — Не е била в контакт с чичо си. Не са приятели и във фейсбук. Нищо не подсказва да имат нещо общо помежду си.

— Абсолютният ни приоритет е Раймон Трегер — натърти Мунк. — Както спомена Грьонли, издирват го в Ларвик и ако не го намерим през нощта, ще разширим периметъра на издирване. Миа?

Тя застана пред екрана и даде знак на Мунк. На екрана се появи нова, непозната за Габриел снимка.

— Издраскано е на лещата на фотоапарата.

— Какво е това? — Юлва си нагласи очилата.

— Число. Числото четири. — Миа отново направи знак на Мунк и вече се виждаше по-ясно.

— В началото си мислех… — продължи тя, — фотоапаратът, знаете, сигурно е заснел убийството. Той обича да визуализира акта, да го увековечава, но вече не съм толкова убедена.

— Сигурни ли сме, че е той? — прекъсна я Къри.

— Следите около статива са на обувки четирийсет и трети номер — спокойно отвърна Миа.

— Ами ако е жена в мъжки обувки?

— Тогава следите щяха да бъдат по-дълбоки по средата и по-плитки отпред — кимна тя към Мунк.

Появи се нова снимка. Страница от книга.

— Забележете, че номерът на страницата е заличен — посочи тя. — Казва ни, че това число няма никакво значение.

— Какво… — обади се Юлва, но Миа не ѝ обърна внимание, а Мунк показа следващата снимка.

— Ето че стигам до най-трудното. — Тя посочи страницата от книга на екрана. — До това, за което е непосилно дори да се мисли. А мисля непрекъснато. „Братята с лъвски сърца“. Тук малкият брат, Карл Лъвски, разказва за пожара. Карл е болен и има нужда от помощ, тогава героят, големият брат Йонатан, жертва живота си, за да живее братлето му. Впоследствие всички съжаляват, задето Карл не е умрял вместо него.

В помещението се възцари тишина.

— В добавка имаме числото четири. Това е едната улика. Другата е страницата от книгата. Оттук трябва да започнем.

— Но — пак се обади Юлва, ала за пореден път я прекъснаха.

— Също така трябва да се съсредоточим върху следното — продължи Миа. — Според мен е изключително важно. На записа от охранителната камера, който ще видим, Вивиан излиза от жилището си миналия четвъртък. Наблюдавайте походката ѝ. Познавам много балетисти. Движат се плавно, като котки, контролират всяко мускулче в тялото си.

— За какво говориш? — не се сдържа Къри.

— Това не е балерина — прошепна Миа и даде знак на Мунк да натисне дистанционното. — Това не е истинската Вивиан Берг.

16

Курт Ванг не беше чувал глас като нейния. Освен на запис, разбира се, но никога на живо. Може би Били Холидей. Радка Тонеф. Ейми Уайнхаус. Дребничкото дългокосо рижо момиче пристъпи към микрофона, мекият ѝ глас се разнесе из голямата всекидневна, служеща за репетиционна, и времето сякаш спря. Облаците изчезнаха. Мразовитата зима се превърна в лято. Светът наоколо престана да съществува. Курт не знаеше дали е влюбен в гласа ѝ, или в самата нея.

В нея. В нея. В нея. В нея, естествено. Не успяваше да заспи. Не можеше да диша. Едва смогваше да надигне саксофона.

Квартет „Нина Вилкинс“.

Срещнаха се във факултета по джаз в Тронхайм. Най-добрата школа за млади музиканти от неговия калибър. Влезе от първия опит. Колко саксофонисти се бяха явявали? Много. Невъобразимо много. А кого приеха веднага? Мина три изпита леко, безгрижно, журито го аплодира на крака. Него. Курт Ванг. Върлинестото, срамежливо момче от квартал „Манглерю“ в Осло, където момчетата са момчета само ако играят хокей. Мамка му, би трябвало да е изтъкан от самоувереност. Да не му пука за някаква джаз певица, наполовина шведка. В Тронхайм има много като нея — очарователни, изключително талантливи пеещи момичета. Но не: щом Нина Вилкинс си отвори устата за първи път, коленете му омекнаха като желе и оттогава се чувстваше като кученце. Не, за бога, не бива да се сравнява с куче, сам си е господар, макар и леко слабохарактерен. Не е в състояние да мисли трезво.

Тя предложи да се преместят в Осло, цялата група, и той кимна и каза „да“.

Макар в Тронхайм да се чувстваше прекрасно. Апартамент в квартал „Мьоленберг“. Кафене „Девет музи“. Бар „Антиквариатът“. Ресторант „Рамп“… Неимоверно хубав град. Със страхотно вдъхновяваща джаз сцена.

Тя предложи да заменят Мюле с друг барабанист, португалец — дори не бе чувал за него. Да, разбира се, Нина, щом искаш така.

Макар с Мюле винаги да бяха свирили рамо до рамо — бяха като близнаци, импровизираха заедно, сякаш са две глави на едно и също тяло.

Тя предложи по-често да свири на сопранов саксофон, да остави малко тенора, да се качи една октава по-високо, да извадим по-светъл, по-крехък звук, френетично като Джон Колтрейн в края на Майлс Дейвисовия му период. Определено. Разбира се, Нина. Ще свири на сопран, естествено, всъщност и той така си го е представял винаги, нали?

Не, това бе желание на майка му. Слушаше Ян Гирбарек на грамофона във всекидневната в „Манглерю“. Самият той предпочиташе богатата звучност на тенора.

По дяволите, налагаше се да се вземе в ръце. Не можеше да продължава така. Квартет „Нина Вилкинс“. Нина. Нина. Нина. Гласът ѝ отекваше в главата му, където и да се намираше.

Особено след като португалецът пристигна в Осло. Новият барабанист. Беше несъмнено добър, не в това се състоеше проблемът. Беше техничен. Свиреше меко. Целият беше ритъм, но нима бе по-добър от Мюле? Не, Курт Ванг не споделяше това мнение. Какъв глупак беше, по дяволите. Трябваше отдавна да го предусети. Нина и португалецът. Вкопчени един в друг на дивана. Страстни целувки по време на репетициите. Ръка за ръка на път към джаз клуб „Бло“.

Трябваше да сложи край. Да тропне с крак. Трябваше, естествено. Ако е мъж. Но как би могъл, по дяволите?

Този глас.

Господи, какъв глас!

Като мед и шкурка.

Като посвещение в тайна.

Затова просто си остана такъв.

Глупак.

Квартет „Нина Вилкинс“.

За щастие им потръгна. На миналогодишния фестивал „Воса джаз“. Свириха на една от по-малките сцени, но получиха най-добрите отзиви. Феновете пощуряха. Последва „Конгсбергджазен“. Същото нещо. Беше пълно. Хората се биеха за билети. Мислеха да изсвирят само две серии, но публиката не ги пусна да слязат от сцената. Абсолютен екстаз. Плюеше кръв, в продължение на много дни не си чувстваше устните, но си заслужаваше. Естествено. А сега щяха да свирят в Молде. Черешката на тортата. И то не в някой от малките клубове, не, в самата катедрала на Молде. Ако майка му беше жива, щеше да бъде страшно горда.

— Днес изобщо не ми върви — измърмори Нина и се отдалечи от микрофона.

Хвана се за гърлото и погледна крадешком към барабаните, откъдето ѝ кимнаха съчувствено.

Пак.

Случваше се все по-често и той не беше доволен.

Били Холидей го прави.

Чарли Паркър.

Колтрейн.

Майлс.

Що за аргумент е това?

— Не е като да се боцкаме, Курт. Какво ти става, по дяволите?

Слаба доза или не.

Инжекция или лула.

Да, беше влюбен.

Да, тя имаше ангелски глас.

Не, мамка му.

Дори не издържаше да стои в помещението. Винаги излизаше навън на улицата, когато започваха. Отново се появяваха разсеяните погледи, далечните усмивки. И не свиреха по-добре, макар да си го въобразяваха. Просто се чувстваха по-добре, само това — хероинът и музиката нямат нищо общо, за бога. Гласът ѝ му харесваше много повече, когато не беше друсана. Ами португалецът? Дори не му се мислеше. Винаги изоставаше с половин такт.

Или избързваше с четвърт.

Не, вече няма сили.

След Молде.

Бяха хит, но стига вече.

Имаше си други проекти.

Много при това.

В края на краищата е Курт Ванг.

Застана пред огледалото в коридора, след като Нина и португалецът се изнизаха в кухнята, ръка за ръка, за пореден път, а тя се кикотеше долепила устни до бузата му. Огледа се, поклати глава и уви шала около врата си. Шибана работа! Навън се усещаше вечерният студ, но не понасяше миризмата тук. Изгорен хероин върху станиол. Не, по дяволите, първия път едва не повърна, когато португалецът приближи запалката към кафявата бучка върху фолиото.

Мамка му.

Запали цигара, сега вече беше твърдо решен. Не издържаше повече. Нямаше сили, по дяволите. Много му здраве на гласа. И на любовта. Ще мине, нали? Продължаваше пет години. Значи е време скоро да отшуми. Да свърши репетицията и ще се обади на Мюле. Ще възобновят триото. Ако му вдигне, разбира се. Не се е обаждал от пет месеца. Разбираемо е.

Нина. Нина. Нина.

Приятелят му изхвърча от репетиционната зала с пяна на уста.

По дяволите, колко е студено. И тъмно. Не трябва ли вече да е пролет? Саксофонистът придърпа ръкавите на пуловера си върху пръстите и хвърли цигарата на асфалта. Тогава незнайно откъде пред погледа му се изпречи силует.

— Извинете, вие ли сте Курт Ванг?

Пред него стоеше млад мъж на неговата възраст, лицето му бе скрито в широката качулка на шубата му.

— Да.

Курт Ванг извади пакет цигари от якето си, за да запали отново.

Този тип откъде знае името му?

Да не би да е почитател?

Усмихна се и усети лека топлина, макар отдавна да се бе зарекъл да не се вълнува от подобни неща.

Музиката преди всичко.

— Къде ви е саксофонът? — Мъжът го погледна от качулката си с любопитство.

— Защо питате? — усмихна се Курт.

Почитател, очевидно. Не бива да се ласкае, но точно сега му стана приятно. Да го разпознават. На улицата. Значи все пак е направил нещо, както трябва. Не, дявол да го вземе, възвърна си предишната решителност.

Стига толкова.

— Горе е, в репетиционната — смотолеви най-сетне, все още усмихнат. — Автограф ли искате? Съжалявам, в момента съм малко зает, така че ако…

— Няма проблеми. Аз имам, можем да използваме него — отвърнаха очите под качулката.

— Моля?

Не успя да продължи. Изведнъж Курт усети нещо мокро на лицето си.

— Не го приемай лично — за няколко секунди гласът се бе отдалечил на мили разстояние.

Какво, по дяволите…

Курт виждаше ясно цигарата си, но тя не бе в ръката му. Имаше крила и се стрелна към четвъртия етаж. Без да спира да дими, почука на прозореца и я пуснаха в кухнята, където се сля със станиола и се превърна в лула-оригами, наподобяваща колибри насред дърво, пълно с мед и шкурки. После започна да пее с цяло гърло. И устни, говорещи португалски.