Момчето в снега

45

Сутрешната служба приключи и енорийският свещеник Паул Мали нетърпеливо тръгна да заеме мястото си в изповедалнята. Направи същото и вчера, но седя сам два часа. Младият мъж не се върна, ала на свещеника, естествено, не му и хрумна да се откаже. Остана обаче леко разочарован. Във вторник беше толкова хубаво. Тази идея му хрумна и не само имаше кой да се възползва, но и се случи да дойде човек в нужда. Нова овца в стадото. Човек, който никога не се бе изповядвал.

Все едно ми е брат.

Свещеникът се беше подготвил. Вечерта стоя до късно и чете Писанието, намери пасажи за братството. За любовта към ближния. За саможертвата в името на другия. Отчаяният млад глас го последва в съня му. Събуди го светлина, огряваща лицето му, и чувството, че някой му говори. Господ ли беше това? Не беше съвсем ясно, но да, така изглеждаше. Господ го похвали за делата му — бедното агънце се нуждае от божията помощ — а отзад, на един облак, с широка усмивка и арфа в ръце, седеше Девата. Впоследствие се оказа, че все пак не е бил буден, защото не след дълго се разнесе звънът на часовника, но въпреки това, отпуснал глава на бялата възглавница, се чувстваше прероден. От вълнение почти не се докосна до закуската.

Никой обаче не дойде.

Ще те чакам всяка сутрин, знай го.

Ела, когато искаш.

На следващия ден? Защо не дойде?

Да, беше разочарован, признаваше си го.

Справи се чудесно със сутрешната меса, макар умът му да витаеше другаде.

Около младежа.

Ще дойде ли?

После си помисли нещо недотам оптимистично:

Ако не дойде днес, колко време ще чакам?

Оправи ръкавите на расото си и погледна часовника.

Навярно е глупаво. Да дава подобни обещания.

Мали въздъхна и забарабани с пръсти по бедрото си. Дървената пейка бе твърда и неудобна, а го измъчваше и глад — все пак седеше тук почти час. Четирийсет и три годишният енорийски свещеник тъкмо реши, че е чакал достатъчно, когато отвън се разнесоха стъпки и зад решетката се плъзна силует.

— Отче — промълви младежът, внимателно затваряйки вратичката след себе си.

Прозвучаха ликуващи тръби и тромпети.

Върна се.

— Синко — заговори свещенослужителят с най-дълбокия си свещенически тембър, — значи намери обратния път?

За момент от другата страна цареше тишина.

— Бях много разколебан. Но според мен постъпвам правилно, отче. Искам да ви благодаря, че ме допуснахте тук.

Да му благодари ли?

Мали се усмихна, под расото го обля топлина.

— Благодари на Господа и на светата Дева — каза меко той. — Ние сме само раби Божии. Не съм никой, тук съм заради теб.

— Благодаря все пак. Много мислих. И се реших.

— Да? — колебливо се обади Мали.

— Искам да ви разкажа всичко — отсече гласът.

— Можеш да разчиташ на мен — увери го спокойно свещеникът. — Тук те съдят само очите на Господа.

— Съдят? — повтори младежът.

Мали се прокашля.

— Не съдят, а виждат. Тук ни гледа само Господ, това имах предвид.

— Ами ако Господ не хареса видяното?

— Чуй ме. — Енорийският свещеник се приведе към решетката. — Никой няма да те съди. Лошо се изразих. Тук сме само аз и ти. Никой друг. Така по-добре ли е?

Облегна се назад и зачака напрегнато.

— Да, отче, всичко е наред — обади се най-накрая непознатият глас. — Имам нужда да споделя. Надявам се да не е глупаво. И да не навредя.

— Господ се радва, задето ще споделиш. — Мали се надяваше нетърпението му да не се долавя. — И иска да знаеш, че каквото и да те мъчи, Той ще го приеме с човеколюбие и разбиране.

От другата страна отново настъпи тишина, но накрая младежът проговори.

— Прости ми, отче, защото съгреших. Знам неща, за които не съм казвал на никого, но вече не издържам, толкова много ми тежи, трябва да споделя.

На Мали му се счу плач, но не беше сигурен.

— Радвам се, че дойде — спокойно поде той. — Господ ще чуе каквото имаш да споделиш. Черното бреме е непосилно за светло сърце.

Не помнеше дали е цитат от Писанието, или не, но му звучеше на място.

— Да, отче, домът ми е почернен — измърмори непознатият. — Но не съм виновен аз.

Сега плачът му се долавяше ясно. Хлипане, треперещи устни.

— Не си, естествено, синко. — Мали отново се наведе към решетката.

Имаше огромно желание да отвори прозорчето, да прегърне силно смелия младеж, та да разбере, че не е сам, но се надяваше близостта на топлия му глас да има същия ефект.

Горкото момче.

— Колко време имам — попита през сълзи гласът.

— Колкото искаш — успокои го Мали. — Никъде няма да ходя.

— Благодаря — смотолеви, подсмърчайки, младежът и отново потъна в тишина.

— Не знам откъде да започна — каза той накрая. — Гнусно е.

— Кое е гнусно?

— Гнус ме е да разказвам. За брат ми. Имам чувството, че го предавам, но не издържам — толкова години. Разбирате ли, отче?

— Разбирам — увери го Мали.

— Откъде да започна?

— Откъдето ти се струва подходящо.

Зад дървената решетка отново се възцари тишина, ала непознатият явно събра кураж.

— Може би от пожара — обади се гласът.

— Пожар ли? — Сърцето на свещеника щеше да се пръсне.

— Или от сърничката — поколеба се младежът. — Не знам…

— Не бързай, синко. За какъв пожар говориш?

— Тогава всички умряхме, но някои от нас са живи — спокойно поде гласът. — Мога ли да ви се доверя, отче?

— Разбира се, синко — увери го Мали.

И прилепи ухо до решетката.

46

Уж беше вкъщи. После се оказа, че не е. Уж момичето със зеления каскет бе там. После се оказа… сурикат? Ерик Рьонинг изключи телевизора, но в ръката си не държеше дистанционно, а… банан? Момичето със зеления каскет се бе превърнало в сурикат и му бе подало банан. Стените на стаята изведнъж смениха цвета си. Апартаментът му се бе превърнал в диско глобус. Не, грешеше. Не се намираше в апартамента си. Беше другаде. Не, напротив, беше си у дома, ала това не бе ломът му. Не живееше ли там много отдавна? От 1999 г. Беше едва на четиринайсет. На стената имаше плакат на „Бекстрийт бойс“. Ник, Кевин, Ей Джей, Хоуи и Брайън. Дробовете го боляха. Беше сигурно. Момичето със зеления каскет не беше вече там. Махна с вълшебна пръчка и изчезна. Прозвуча Хърмайъни Грейнджър от „Хари Потър“. Фиу-фиу. Мама вкъщи ли е? Тя ли тършуваше из кухнята? Тя ли седеше на ръба на леглото с маска на лицето? И държеше джобно ножче? Подарил му го бе чичо Туре. Quit playing games with my heart. Тази вечер имаше дискотека в младежкия дом в Аскер. Танци. Защо му се гади така? Защо вижда всичко замъглено? Като във филм — камерата се върти с бясна скорост и обръща всичко с главата надолу. Затова ли мама го е вързала? За да не падне, когато леглото виси от тавана? Опита се да каже нещо, но устата му беше запушена с голяма яхта от пристана под къщата, откъдето имаше обичай да се гмурка.

Ерик Рьонинг отвори очи.

До леглото му седеше мъж с маска на лицето.

— Буден ли си?

— Какво? — изстена Рьонинг, но не излезе никакъв звук.

Устата му беше залепена с лейкопласт.

В началото не разбра.

Какво се случва.

Навярно затова не изпита страх.

Но после…

После обаче… го връхлетя.

— Буден ли си? — повтори мъжът с маската и заби нещо в стъпалото му.

О, господи…

Почти не усещаше болка.

Твърде много усилия му костваше да овладее паниката.

О, господи…

О, господи…

Някой го беше завързал за леглото му. Ръцете и краката му бяха вързани. Беше гол. Само по боксерки. Устата му бе залепена с лейкопласт. Стъпалата му стърчаха нагоре. Към мъж с маска на лицето, който държеше в ръка голям нож.

— Чуваш ли ме? — попита го черният поглед и отново го убоде.

По дя…

Изви толкова силно, че главата му едва не се пръсна, ала отново не излезе никакъв звук.

— Буден ли си вече?

Рьонинг кимна.

— Добре — чу се спокойният глас иззад маската. — Обичаш да говориш, а? Харесва ти да си център на вниманието.

Мъжът размърда пръсти все едно говореше облечената му в ръкавица ръка.

— Вижте ме. Дават ме по телевизията. Разкривам тайни. Мисля се за кой знае какво.

О, господи…

— Знаеш ли какво правехме в Афганистан с хората, дето много говорят?

Рьонинг усети върха на ножа върху стъпалото си. Тялото му се сгърчи, а стаята отново започна да се върти.

Мамка му.

Явно за момент пак бе изпаднал в безсъзнание, защото когато отвори очи, мъжът с маската се беше надвесил над него.

Усещаше миризма.

Миризмата на ръкавицата, която го бе събудила с плесница.

И нещо кисело.

— Не бива да припадаш, чуваш ли?

Маската отново стоеше до леглото.

От дупките го гледаха тъмни очи.

— Кимни, ако си в съзнание.

Рьонинг кимна.

Както не бе кимал никога досега.

— Добре. Нали няма да заспиш отново.

Рьонинг затръска неистово глава.

— Отлично. Същинска кучка си, нали? Обикаляш телевизиите с хубавите си дрехи и привличаш цялото внимание върху себе си.

Рьонинг кимна с готовност.

Усещаше собствената си миризма.

Вонята идваше от влагата под мишници те му.

О господи.

По дяволите.

— Браво. Сега обаче си моята кучка. Мога да импровизирам. Обичам да планирам, там ми е силата, но ми е позволено и да импровизирам, ако пожелая, нали?

Рьонинг не знаеше дали от него се очаква да отговори, но за всеки случай кимна. Светлината от лампата на тавана пареше на очите му. Тялото му никога не е било толкова чувствително. Сякаш усещаше студеното острие на ножа върху крака си, макар ясно да виждаше, че мъжът го е вдигнал.

— Моята кучка ли си?

Рьонинг тръсна енергично глава. Догади му се от собствената му миризма, която бе станала още по-силна.

— Чудесно — одобриха очите. — По принцип бих те убил, но си казах: „Тази кучка може и да послужи за нещо“. Импровизирам. Не е ли хитро?

В дупката в долната част на маската се появи подобие на усмивка.

Рьонинг закима с всички сили.

— Знам — отрониха устните. — Умен съм. Въобразяваха си, че ще им се размине. Е, размина ли им се според теб?

Умът му работеше на високи обороти, но сякаш буксуваше.

Афганистан?

Да се измъкнат?

От какво?

За по-сигурно поклати глава.

— Лашкар Гах — поде тихо гласът. — Знаеш ли къде се намира?

Рьонинг отново поклати глава.

— Не знаеш, нали? — вдигна рамене мъжът с маската. — Жертваш си живота за родината и как ти се отблагодаряват? Дават ли ме по новините? С медали на гърдите? Да си ме виждал на паради? Махащи деца, знамена и духова музика? Не. Надяват се просто да се забрави. Искат да ме скрият в някое мазе.

Мъжът замижа и демонстративно се изплю на пода.

— Не, настъпи моето време.

Пъхна ръкавицата в джоба на нещо като военна униформа и показа някакъв лист.

— Виждаш ли това?

Рьонинг не виждаше какво пише там, но въпреки това кимна.

— Предай им го от мен, става ли? Нямам предвид шефовете ти, а най-високопоставените особи. Върхушката. Разбираш ли ме?

Рьонинг кимна за пореден път, усещаше как целият вчерашен ден се надига от стомаха му.

— Отлично — нахили се устата в дупката и мъжът се изправи.

Обърна се към стената и заби ножа в листа.

Ерик Рьонинг видя как дръжката на ножа трепти върху тапета. Мъжът се приближи и отвърза едната му ръка. Веднага щом ушите му регистрираха затръшването на външната врата някъде в далечината, той отлепи с треперещи пръсти лейкопласта от устата си и се надвеси над ръба над леглото.

После повърна обилно върху пода.

47

Габриел седеше заедно с Лудвиг и Юлва в малката стая за съвещания. Беше впечатлен колко много снимки е успял да окачи на стената възрастният следовател. Купища снимки. Всички бяха съпроводени от бележки, залепени под тях. Бяха разположени според взаимовръзката им. В това, естествено, се състоеше и проблемът, по който работеха от вчера следобед.

В логическата връзка.

Струваше им се, че нещо липсва.

— Навярно е случайно — въздъхна Юлва, сваляйки си очилата.

Потърка очи и се прозина.

— И аз не разбирам нищо — измърмори Габриел и се загледа в нашарената стена. — Засега сме сигурни само в това, нали?

Той посочи червената черта между Вивиан Берг и Раймон Трегер.

— Кои бяха хората около Курт Ванг? — попита Юлва.

— Групата му — припомни ѝ Грьонли. — Певицата Нина Вилкинс и барабанистът Данило Коста, португалец.

— Извинявай — отново разтърка очи Юлва. — От толкова време се взирам в тях. Имам чувството, че мозъкът ми се е превърнал в прашна дупка.

Никой не се беше прибирал вкъщи. Юлва бе спала на стола пред компютъра. Габриел беше подремнал на дивана в стаята за почивка. Не би го нарекъл сън. По-скоро унес, изпълнен с неспокойни мисли, снимки и несвързани събития.

Мунк влезе, чорлав, с чаша кафе, явно и той не беше спал.

— Как я карате — отпусна се той на един от дървените столове. — Открихте ли някаква логика? Връзка? Нищо ли няма?

— Още търсим — прехапа устни Грьонли. — Трудно е да се открои нещо.

— Добре. — Началникът на отдела се почеса по брадата. — Кажете ми какво имате дотук.

— Убийства, местопрестъпления, отношения с жертвите — посочи Грьонли. — Там е хронологията на събитията. На тази стена са нанесени всички електронни следи. Телефони, компютри, къде са били, ако разполагаме със съответната информация.

— Впрочем някой виждал ли е Миа? — прозина се Мунк. — Или Къри?

— Не сме ги виждали от вчера — отвърна възрастният инспектор.

— Извинявай. Продължавай — подкани го началникът, отпивайки глътка кафе.

— В мобилната мрежа или социалните медии няма активност — намеси се Юлва. — Всички вещи на Вивиан Берг намерихме в дома ѝ — за нея няма сигнал, откакто е излязла следобеда от жилището си. Телефонът на Курт Ванг се е свързал с базова станция в квартал „Грюнер Лока“ и по-късно в Стария град. Времето съвпада с периода между изчезването и намирането му.

— Изчезнал е след репетиция, нали? — Мунк потисна поредната прозявка.

Юлва кимна.

— Обаче не е използвал телефона си?

— Не и откакто последно са го видели.

— Ами Иваршен? — поинтересува се той.

— Няма го на записите от търговския център „Стуро“, поне на получените до този момент. Съобщенията в телефона му потвърждават намерението му да преспи при приятеля си, но е изчезнал някъде по пътя.

— Знаем ли къде?

Грьонли пристъпи към голяма карта до вратата.

— Последно телефонът му е засечен тук. В квартал „Грефсен“.

— Недалеч от дома му ли?

— Тук е къщата му. Тук живее приятелят му, не помня как се казва.

— Мартин — обади се Габриел.

— Значи хипотезата ни е вярна.

— Доколкото можем да проследим движението му — потвърди Лудвиг. — Очевидно се е канел да отиде на гости с преспиване. Виждаме го на мотопеда му при бензиностанция „Статойл“, но после явно са го спрели по пътя.

— Нямаме ли запис?

— Това е жилищен квартал — поклати глава Грьони. — Съмнявам се да изскочи нещо.

— Значи са отвлекли Берг от дома ѝ. Ванг — от репетиция. Иваршен са го спрели на улицата. Няма сходства. Няма връзка.

— Така е — въздъхна Лудвиг.

Всъщност отдавна бяха стигнали до това заключение, но Мунк не се предаваше. Макар Габриел да не работеше отдавна в полицията, му беше ясно защо. Случайни жертви. Кошмарът на всички следователи.

— Ами социалните мрежи? И там ли няма нищо? — Началникът на отдела отново поднесе чашата кафе към устните си.

— Профилът на Вивиан Берг определено е беден — отвърна Габриел. — Има само неколцина приятели. Малко постове. Курт Ванг е общо взето по-активен — бил е и администратор на страница на група с немалко последователи.

— А момчето?

— Като повечето тийнейджъри доста използва социалните медии, най-вече снапчат, не толкова фейсбук и Инстаграм — там в целевите групи се включват по-възрастни — обясни младият му колега.

— Снап…? — заекна Мунк.

— Правиш снимка и я пращаш на някого, а той може да я види само за кратко, после изчезва — осведоми го Юлва.

— Изчезва ли?

— Да.

— Тогава какъв е смисълът да правиш снимка?

Габриел прикри усмивката си, а колежката му се зае да разяснява, ала накрая Мунк махна с ръка.

— Добре, хубаво. И какво за снап…?

— Снапчат. Невероятно е активен, правел е дълги стрикове с маса народ.

Мунк отново понечи да попита нещо, но се отказа.

— Още ли няма индикация да се познават? Да са се срещали? Нито в интернет, нито на живо?

— За съжаление засега не — отвърна Грьонли.

— Спорт? Хобита? Политически пристрастия? Да са пазарували от един и същи сайт? История на търсачката?

— Внимателно прегледах цялата история на браузърите и на тримата — поде Габриел. — И какво са търсили в „Гугъл“ последните няколко седмици, но не намерих друго съвпадение, освен телевизия „Ен Ер Ко“.

— Така ли? — обнадежди се Мунк.

— Новини при Берг и Ванг. Младежко предаване при Иваршен. За жалост нищо по-конкретно.

— Впрочем — обади се Лудвиг — чичото на Рюбен Иваршен ми се обади сутринта.

— Виж ти! И?

Мунк въздъхна.

— Нищо не можем да направим, за съжаление.

— Знам — съгласи се Грьонли. — Това и му казах.

— Нещастните хора — поклати глава Холгер Мунк.

В този момент вратата ненадейно се отвори и Анете Голи връхлетя запъхтяна в стаята.

— Защо не си вдигаш телефона?

Очите на обичайно изключително спокойната прокурорка бяха огромни, а лицето ѝ — пребледняло.

— В якето ми е — оправда се Мунк. — Какво има?

Голи изгледа бързо присъстващите.

— В кабинета ти. Веднага.

— В момента…

— Не, веднага. Незабавно — строго нареди Голи и го поведе, подтичвайки, по коридора.

48

— Какво има? — полюбопитства Мунк, след като Анете затвори вратата.

— Шефовете тъкмо ми се обадиха — подхвана Голи, успокоила най-сетне пулса си.

— Микелсон ли?

Прокурорката поклати глава.

— От най-горе. Канцеларията на Правосъдното министерство. Или по-скоро от Щаба на въоръжените сили, но така се представиха.

— Щабът на въоръжените сили ли? — изуми се Мунк.

— Сещаш ли се за онзи журналист — Рьонинг?

— Да.

— Тази нощ са го посетили. Според тях е бил нашият човек.

— Какво? — Мунк погледна часовника на стената: показваше дванайсет и половина.

— Тази нощ? И чак сега ни съобщават?

— Има по-сериозни причини за безпокойство, Холгер — промърмори Голи.

— Нашият човек — прекъсна я ядосано началникът. — Откъде, по дяволите, знаят?

— Холгер!

— Проклети идиоти!

— Холгер! — вдигна ръце Анете. — Има списък.

— В смисъл?

Тя замълча за момент, сякаш събира сили да продължи.

— Списък с имена.

— Какви имена?

— Списък с жертви — уточни тя.

— Моля?

— Петдесет имена — промълви тя. — Вивиан Берг. Курт Ванг. Рюбен Иваршен. Както сигурно знаеш, не сме ги оповестили, но въпреки това са в списъка. Току-що ми се обадиха от Министерството.

— Не, това е шега. Това е… — запелтечи Мунк, но Анете пак го прекъсна — не бе виждал очите ѝ толкова сериозни. — Министър-председателят е въвел ниво пет. Щели да отведат семейството на краля на сигурно място.

— Дяволите да го вземат!

— Петдесет случайни жертви — поклати глава Голи.

— Имаме ли списъка?

— Не, той е поверителна информация.

— Дяволите да го вземат! — повтори Холгер Мунк. — Как тогава…?

Погледна я и разбра. Не му казваше всичко.

— Какво има? — отвърна поглед той. — Без нас, така ли?

— Не, не — прехапа устни Анете. — Участваме, обаче…

— Обаче какво?

— Само ти и аз — неохотно призна тя. — Само най-благонадеждните. В момента съставят оперативна група. Ще ми се обадят след час.

— Мътните го взели, Анете! Без… Миа?

— Ти какво би направил на тяхно място? — вдигна рамене Анете. — Наясно си с обстоятелствата. С всичките ѝ проблеми. Не ѝ вярват. Не е благонадеждна. Все пак става въпрос за петдесет души. Случайни жертви — натърти Голи. — Помисли само, ако се разгласи.

— Кой участва?

— Аз и ти.

— Добре, но каква е тази оперативна група?

— Щабът на военните сили, както споменах, Полицейската служба по сигурността предполагам, вероятно и служители от Министерството на правосъдието.

— Микелсон?

— Нямам представа — поклати глава тя. — Доколкото знам, не.

— И все пак… без Миа?

— Категорично — отсече тя и в същия момент телефонът ѝ иззвъня.

— Ще се заемеш ли, или да се погрижа аз?

— Не, не, ще го уредя — въздъхна Мунк.

Телефонът ѝ пак иззвъня.

— Голи на телефона — отговори русокосата прокурорка и излезе от кабинета.

49

Четирийсетгодишният Йон Ивар Салем беше водопроводчик по професия, но не с това се славеше в затвора „Юлершмо“. Получил максимална присъда — двайсет и две години — той бе един от най-дълго лежалите в сграда 2 затворници и благодарение на това си бе спечелил достатъчно уважение, за да го оставят на мира. Докато не дойде групата косовски албанци. Проклетите тъпанари не четяха вестници, не гледаха телевизия и си въобразяваха, че им е позволено да не се съобразяват със системата. Да се правят на велики. Да завземат кухнята и телефона. Да се разпореждат кой какво да прави. Според Йон Ивар Салем бе дошло време да се предприемат мерки.

Всъщност не му пукаше. Обикновено не се месеше във вътрешното правосъдие на „Юлершмо“ поради една проста причина: другите затворници никога не дръзваха да му възразят или да му откажат нещо. Навярно за хората „отвън“ това не бе разбираемо. Как възрастни мъже, покрити с татуировки, ще се бият за дреболия като пакет наденички или достъп до душовете, но тук положението бе такова. Беше излежал седем години и му оставаха четиринайсет. Можеше да поиска предсрочно освобождаване, след като изтекат две трети от присъдата му, ала дотогава имаше седем години, така че нямаше защо да спазва добро поведение отсега.

Все още не.

Скоро пак щеше да лумне огън и той се радваше.

Беше по-възрастен от повечето затворници и се смяташе за нещо като техен баща. Даваха им лоша храна, както можеше да се очаква; имаха късмет, ако получат месна яхния или подобие на риба. Обикновено храната имаше вкус, сякаш е излязла от задника на камила. За щастие им позволяваха да си поръчват това-онова, със собствени средства естествено, за което той пое и инициативата, и отговорността. Събра екип от най-приближените си хора и превзе кухнята — чувстваше се готвач със собствен ресторант. Всеки ден поднасяше може би не вкусна, но поне сносна храна, набавяна с доброволно събрани пари.

Ах, пламъците.

Като човек насред пустинята.

Дълги години без вода.

Но ето че отново ще пие.

Косовските албанци. Бяха само трима, осъдени за контрабанда — кокаин и хероин — а малоумните началници на това кукувиче гнездо, естествено, ги бяха настанили в едно подразделение. И тримата бяха младежи. На по двайсет и няколко, с гангстерски мутри и задължителните татуировки. Не им стигаше женско име на ръката, трябваше да са черепи и сълзи по средата на лицето, в краен случай по целия врат, и естествено по нещичко на пръстите: LOVE-HATE, KILL-FUCK. В началото Салем не им обръщаше внимание, както и на останалите госпожички тук, осъдени на по-малко от десет години, но те се нахвърлиха на няколко хлапета долу в тунела. Пребиха ги с юмруци и консерви с риба тон в чорапи, завладяха душовете, кухнята. Трябваше да ги постави на място.

Пламъците.

Целия го полазваха тръпки.

Гъделичкаха пръстите на краката му.

Пълзяха нагоре при всяка стъпка.

Не спа няколко нощи.

Идиоти — щяха да си спестят много, ако гледаха телевизия. Ако само знаеха кой е. Много неща можеха да се предотвратят. Сигурно щяха да доживеят до трийсет. Не гледаха телевизия, естествено. Отчасти. Защото не знаеха норвежки, но най-вече понеже през 2006 г., когато отзвукът бе най-силен, тъпанарите са били на тринайсет-четиринайсет години. Усети как на лицето му разцъфва усмивка, наложи си да се съсредоточи, за да запази самообладание.

Ще бъде толкова хубаво.

Пламъците.

Най-сетне…

Дъхът му секна.

Събуди го скрибуцането на пощенската количка и ето че по коридора се зададе усмихнат Мъфинс. Един от най-близките му хора в затвора. Татуиран тип от Трьонделаг, осъден за най-честото провинение тук — дрога, насилие, обикновено и двете.

— За мен ли е? — изненада се Салем, поглеждайки току-що връчения му от Мъфинс плик.

— Йессс — нахили се мъжът от Трьонделаг и зачопли зъби с мръсния си нокът. — Да не си хванал мацка?

— Не, доколкото знам — изкикоти се и Салем.

Загложди го любопитство. Откакто беше тук, не помнеше да са му пращали нещо.

Бяха отворили плика, разбира се, но не се виждаше какво има вътре. Беше залепен отново и отгоре, както обикновено, пишеше ПРОВЕРЕНО с криви сини букви върху кафявата хартия.

— Пазачите се чудиха много — озърна се Мъфинс ухилен.

— Така ли?

— Хе-хе, да, обсъждаха дали да ти го дадат.

— Виж ти! Какво е това?

— Ами не знам. Според теб показват ли ми пратките? Аз само ги разнасям. Впрочем, ще действаме ли?

Прошепна последното, оглеждайки се през рамо. Не че имаше причина — в коридора не се виждаха пазачи. Рядко идваха, освен когато ги извеждаха или прибираха, или връщаха някого в килията му, или на някого му се ходеше до кенефа след вечерния час.

Ресурсите на кралството отиваха другаде.

Тук плячката беше лесна.

Не можеше да се надява на по-благоприятни обстоятелства.

Пламъци по кожата.

— Определено — одобри Салем, без да сваля очи от плика.

— След обяд? В тунела?

— Мда. Тъпанарите играят баскетбол до един. Ще ги погнем след това.

— Бум-тряс, ще настъпи веселба. Колко сериозно ще ги ступаме? Ще ни вкарат ли в изолатора?

Салем го изгледа строго.

— До смърт, естествено.

— Мамка му, Йон! Остават ми само шестнайсет месеца — не мога да извърша убийство, нали разбираш?

— Кой е казал, че ще извършиш убийство?

Младият пласьор ококори очи.

— Ти ли ще ги убиеш?

— Вие ще пазите, а аз ще се заема.

— Велик си! — засмя се Мъфин и вдигна ръка за „дай пет“ или някакъв друг идиотски хлапашки поздрав, но Салем не откликна.

— Вас най-много да ви пратят за няколко дни в изолатора.

— Ще го понесем, не се притеснявай.

— Дяволите да те вземат, Мъфинс, да не отивате на сватба? Я, се стегни!

По коридора се разнесе нетърпелив възглас. За повечето обитатели на сграда номер 2 скрибуцането на количката беше същински празник.

— Успокой се, за бога! — измънка Мъфинс, смигна и забута количката нататък към тези, които я очакваха.

Пликът.

Салем затвори вратата на килията си и бързо се настани на стола пред малкото бюро. Внимателно разкъса хартията, но не разбра нищо, когато видя съдържанието на плика. Златен пръстен и кратко писмо.

Уважаеми Йон Ивар Салем,

Не ме познавате, но все пак Ви моля за услуга. Пазете този пръстен. Скоро ще дойде човек да го вземе. Ще бъдете възнаграден. Благодаря Ви за помощта.

Нямаше подпис.

Какво, по дяволите, е това? Странно. Ако го нямаше неговото име, щеше да си помисли, че е грешка. Салем извади пръстена от кутийката. Блестеше на светлината на настолната лампа. Заобръща хартията, в която беше опакован, но не откри нищо друго. Предложението сериозно ли беше?! Що за глупости?! Колко му е да опази един пръстен. И ще го възнаградят при това. Няма проблем.

Скоро пак ще се разрази пожар.

Утре рано сутринта.

Йон Ивар Салем се засмя, пъхна пръстена под възглавницата си и се изтегна на нара да си почине.

50

Миа се събуди от добре познат припяващ глас, измъкна се с прозявка от чуждото легло и се дотътри до кухнята.

— Лунен лъч — усмихна се Чарли Брюн и я прегърна. — Виждаш ли, добре си поспа. Закуска?

— Какво, по дяволите, ми даде? — отново се прозя Миа и се отпусна замаяна на един стол.

Както обикновено Чарли беше във вихъра си, носеше широка, свободна рокля и престилка с надпис Kiss The Chef.

— Яйца? Бекон? — усмихна се обаятелният мъж, вдигайки тигана от котлона.

— Не, не искам нищо — смотолеви Миа. — Колко е часът?

— Нищо ли няма да ядеш?! Трябва да се храниш! Станала си кожа и кости.

Чарли се приближи с танцова стъпка и напълни чинията пред нея.

— Имам и наденички. Искаш ли?

— За закуска?! — за пореден път се прозина Миа.

— Защо не? Англичаните са велики. Казах ли ти, че бях в Лондон миналата седмица? На мюзикъл. „Цар лъв“. Изобщо не е прехвален, фантастичен е. Божичко, колко плаках! Не е ли странно?

— Кое? — Тя лапна парче бекон.

— Големи мъже да плачат на неща, писани за деца.

— У теб нищо не ме изненадва, Чарли — засмя се Миа — полека-лека се завръщаше в света.

Нуждаеше се от нещо да я приспи.

Строполи се в клуба му, отчаяно молейки за опиат, алкохол, все едно какво, а той спокойно я разубеди.

Слава богу.

Нито капка алкохол.

Само нещо да я приспи.

Протегна ръце към тавана и се огледа из малкото, уютно жилище.

— Ремонт ли си правил?

— Да — усмихна се широко Чарли. — Всичко е ново. Килим, мебели, стените са пребоядисани. Фъншуй. От време на време човек трябва да променя средата си, иначе умира ето тук, не мислиш ли?

Застанал до хладилника, той посочи с пръст слепоочието си.

— Какво искаш за пиене? Да видим… Имам сок, смути…

— Само вода, благодаря. Освен ако нямаш кафе.

— Кафе ли? Имам, разбира се! Купих нова машина. Супермодерна. Само аз и Джордж Клуни имаме такава. Бих си паднал по него. Обича да се облича като мен, знаеш ли? Точно така.

Смигна и ѝ предложи поднос капсули.

— Арабика? Лицинио? Казар?

— Нещо по-силно.

— Ристрето — заключи Чарли. — Комбинация от най-добрите южноамерикански сортове арабика, подсилена с нотка робуста.

Вдигна капсулата с драматичен жест и намусени устни.

— Продаваш ли ги?

Тя пъхна филийка хляб под пържените яйца.

— Новото лице на „Неспресо“ — наклони глава настрани Чарли. — Какво мислиш?

— Идеално — подсмихна се Миа.

— Джордж и аз — вдигна съблазнително вежди той.

— Сега ли разбра?

— Какво?

— Че носи женски дрехи.

— В мечтите ми, Миа — отново смигна Чарли, натискайки копчето на кафе машината. — Не е затова. Харесвам го, какъвто си е. Каза вода, нали?

— Да, благодаря — измърмори тя.

Усещаше сухота в устата си. Погледът ѝ също бе замъглен, но започваше да се фокусира.

Разубеди я.

Само нещо да я приспи.

Благодаря, оценявам го.

Чарли Брюн беше същински ангел.

— Виждам, че си окачил семейни снимки — отбеляза Миа, когато ѝ поднесе кафето.

— Да. — Той се загледа тъжно в стената зад нея. — Знаеш ли, не им беше лесно. Малкият Чарли беше толкова обещаващо момче. Играех хокей.

— Ти ли?

— О, да. „Стурхамар“. Нападател. При това бях добър.

Над печката в изящни рамки висяха четири фотографии. На тях се усмихваха възрастни лица и едно малко, закръглено момче — безвъзвратно отминало време.

— Хубави спомени — натъжи се Чарли.

— Още ли не се чувате?

— Преди време писах писмо на баща ми. Стар е, нали разбираш? Предпочита кореспонденция по пощата. Така предполагам, затова и му писах. Не че имаше откъде да знам — отдавна не съм го виждал.

— И?

— Не получих отговор, за съжаление — въздъхна Чарли. — Заслужаваше си да опитам. Харесва ли ти кафето?

— Идеално е — похвали го тя и в този момент забеляза часовника над печката. — По дяволите.

— Какво има?

— Почти един и половина е.

— Е?

— Прекалено късно тръгвам — бързо се изправи Миа. Опипа джоба на панталона си, но не намери каквото търсеше.

— Телефонът ми?

— При мен е — смотолеви Чарли и се изгуби.

Мамка му.

Толкова дълго ли е спала?

Допи кафето на крак, а в това време Чарли се върна.

— Много работа ли имате?

— За съжаление.

Дузина повиквания.

Повечето от Мунк.

Бързо избра едно.

— Миа? — изсумтя брадатият мъж от другата страна. — Къде си?

— Съжалявам — измърмори тя. — Спах. Идвам.

— Не, не. Ще те взема.

— Моля?

— Ще те взема — повтори той със странен глас. — Къде си?

— Какъв е адресът — попита Миа, като закри микрофона с ръка.

— Улица „Тьойенбекен“ 9.

— Улица „Тьойенбекен“ 9 — предаде тя.

— Близо до улица „Грьонланслайре“ ли?

— Да. Случило ли се е нещо?

Мунк не отговори.

— Холгер?

— Ще те взема оттам. Става ли?

— Добре.

— Тръгвам — обяви той и затвори.

— Отиваш ли си вече? Почти не си докоснала закуската.

— Трябва да вървя.

Миа пъхна телефона в джоба си.

— Обещай ми следващият път да не е след толкова дълго време.

Чарли докосна раменете ѝ и я целуна по двете бузи.

— Добре ли си, Лунен лъч? Винаги съм на разположение, ако имаш нужда от някого, нали знаеш?

Загледа се загрижено в нея, не му се искаше да я пусне.

— Отлично — кимна тя. — Благодаря ти, Чарли. Златен си.

— О, старая се.

— Къде ми е якето?

— В коридора. Обади ми се. И бъди предпазлива.

— Добре, мамо — усмихна се Миа и го прегърна, завъртя се на пети и се спусна по стълбите.

51

Мунк се чувстваше същински идиот, но нямаше какво да се направи. Поклати глава и паркира аудито до бордюра. Оживена, Миа се качи и си сложи колана.

— Къде отиваме?

Той въздъхна и реши да говори направо.

— Какво има? — сбърчи нос тя.

Видя го ясно. От толкова дълго работеха заедно.

— Още ли ти се ходи на почивка?

— Моля?

— Извинявай — измърмори Мунк, прокарвайки ръка по лицето си. — Нареждане отгоре.

— За какво?

— Щабът на въоръжените сили се е намесил. Поемат командването.

— Поемат командването ли? Какво искаш да кажеш?

— Случаят вече не е наш — понечи да обясни той, но Миа го прекъсна.

— Какво? За бога, Холгер!

— Знам — кимна Мунк. — Аз…

— Не е възможно, по дяволите — изсъска тя. — Майтапиш ли се с мен?! Въоръжените сили? И какво общо имат те?

— Дълга история — почеса се по брадата Мунк. — Тази нощ се е случило нещо. Виж, направих всичко по силите си, но…

Очевидно ѝ стана ясно какво се опитва да каже. За по-малко от секунда бистрият ѝ, неразбиращ поглед помръкна и тя придоби агресивен вид.

— Аз… не участвам?

— Само временно — опита да се защити Мунк. — Докато се организираме.

— За бога! — изръмжа тя. — И кои, по дяволите, сте това — вие?

— Съставят оперативна група. Щабът на въоръжените сили. Полицейската служба по сигурността.

— И никой от нас? Защо, Холгер?

— Аз и Анете участваме — изстреля той. — Както казах, това е временно, докато…

— Мътните те взели, Холгер — тръсна глава Миа. — Преди колко време ме замъкна в „Юстисен“? Умоляваше ме да се запозная със случая. Бях си купила билети за самолет, за бога! Чакаше ме яхта!

— Билетите важат ли още? — вметна той и моментално съжали.

Миа се извърна. Още малко и от устата ѝ щеше да потече пяна.

— Извинявай. Аз просто…

— И защо не?

Очите ѝ отново го пронизаха. Знаеше, естествено, отговора на въпроса, но искаше да го принуди да го изрече на глас.

— Поради съображения за сигурност.

— Защото съм неуравновесен идиот ли?

— Миа…

— Използват ме, когато им е удобно, но не и когато става въпрос за нещо наистина важно — това ли се опитваш да кажеш?

— Чуй ме, Миа… ако зависеше от мен… Нали знаеш?

— Проклети малоумници. — Тя откопча колана и ядосано посегна към вратата.

— Намерили са списък — доложи бързо Мунк, преди тя да натисне дръжката.

— Какъв списък?

Пет пари не даваше дали са получили нареждане отгоре. На първо място беше отговорен за своите хора. Министерството да върви на майната си, беше му писнало. Отдавна му беше писнало. Особено от отношението към Миа през последните години. Порицаваха я, отстраняваха я, а когато им изнасяше, отново я търсеха. Мамка му, да става, каквото ще!

— Тази сутрин Рьонинг е имал гости.

— Журналистът ли?

— Да. Посетил го е бивш военен. Ветеран от Афганистан — така мислят.

— Къде?

— В дома му. Не знам подробности, но е имал компания. Дали са му списък. С жертви. Според тяхната теория става въпрос за отмъстителна акция.

— За какво?

— Нямам представа. Нещо се е случило там. Омраза към норвежката държава, знам ли? Виж…

— Списък?

— Списък с жертви. Случайни хора.

— Какво? Колко? — попита объркано Миа.

— Петдесет — смотолеви Мунк.

— По дяволите.

— Засекретили са го, нали разбираш?

— Отговаря ли на профила?

Тя се обърна към него: за щастие вече не беше толкова разярена. Изражението ѝ се бе смекчило, погледът ставаше все по-вглъбен.

— Възрастта явно съвпада.

— А числата?

— Вивиан Берг е четвърта в списъка. Нищо друго не знам засега, пазят тайна.

— Значи, случайни жертви. — Тя се загледа през прозореца.

— Списък с петдесет произволно избрани имена — така изглежда.

— Мамка му! — изруга Миа, след като направи сметката наум.

Беше мислил за същото.

За профила. За числата. Дали жертвите са случайни.

— Видя ли го? Списъка?

Мунк поклати глава.

— Очаквам обаждане. Анете държи връзка с тях. Обявили са извънредно положение. Искат да изпратят правителството, а може би и кралското семейство, на безопасно място.

— Сериозно ли?

— Казах ти, не съобщават много подробности, но така твърди Анете.

— Не могат да го направят. Как ще се оправдаят? Пред хората. Кралят се крие, но няма причина за безпокойство. Живейте си нормално. Идиоти.

— Не вярвам да се стигне дотам, но предполагам, ще се вдигнат всички: армията, Националната гвардия, Цивилната отбрана, възможно най-дискретно, затова…

— Държат настрана всички луди? — измърмори тя с вид, издаващ желанието ѝ да се изплюе на пода.

— Виж, Миа — поде той, но тя го прекъсна. — Да те закарам ли някъде?

Миа поклати глава и отвори вратата с решителен жест.

— Ще те държа в течение — подвикна Мунк, след като вече беше стъпила на асфалта отвън.

Тя го погледна отчаяно, затръшна вратата и тръгна надолу по тротоара, без да се обръща назад.

По дяволите.

Искаше му се да я последва, но телефонът му иззвъня, преди да понечи да слезе от автомобила.

— Да?

— Идваме — чу се гласът на Анете.

— Къде?

— На площад „Банкпласен“ след двайсет минути.

— Тръгвам. — Мунк запали колата.

52

Раздразнена, бясна, потресена, Миа тръгна наслуки по улиците. Не знаеше как да определи всичките си емоции. Кипеше от гняв. Започна деня със следната мисъл: Ами ако я лъже? Ако е мръсник? Имаше предвид Йон Вол в бара снощи. Видял е скептицизма в погледа ѝ. Та тя си го каза направо, по дяволите. Не е Къри. Нямам никакво намерение да ви помагам с каквото и да било. Хитро, а? Да измисли някаква нелепа история, знаейки, че ще има ефект. Да ѝ внушава съмнения. Да я накара да им сътрудничи. Там обикаля някаква наркоманка. Свързано е със сестра ти. Сигри. Проклета свиня. Проработи. Естествено. Болката от загубата пак се обади. Липсата бе непреодолима. Злоупотреби с най-съкровените ѝ чувства. Само за да я принуди да приеме.

Миа изруга тихо през зъби и прекоси улицата. Все едно ѝ беше къде отива, краката ѝ сами избираха посоката. Така стана, нали? Излъга я. Някоя си Сисе? С червено ватено яке? Адски мъгляво. Тя погали леко гривната на китката си и рязко спря — изсвири клаксон и едно такси закачи бедрото ѝ.

По дяволите.

Денят бе започнал чудесно. Събуди се в хубавото легло на Чарли Брюн с изключително ясен ум. Къри ли? Къри нямаше нищо общо, естествено. От десет години познаваше симпатичния пудел. Може и да имаше вид на гангстер, но зад суровата външност се криеше душа, която не би навредила и на муха.

Не, не, някой друг е.

Полицай.

Възможно е да е всеки.

А сега и това?

Отново тръгна да пресича улицата, но изведнъж една ръка я сграбчи за якето и я задържа. Посочи ѝ червения светофар точно когато покрай нея профуча с бибипкане поредният автомобил. В знак на благодарност Миа кимна на добронамерения човек и бръкна в джоба си да извади драже за смучене.

Петдесет души?

Дали е някой от минувачите?

Например жената с жълто палто, излязла на разходка с кучето си?

Или момчето на скейтборд?

Мамка му.

Поуспокои се, светна зелено и хората тръгнаха да пресичат, без да бързат. Прибираха се. Отиваха на работа. Тръгваха си от училище. Усмихнати, радостни, уморени. Носеха торби с храна, бутаха колички — съвсем обикновен ден в малкия Осло, където се задаваше пролетта.

По дяволите.

Миа се спря на ъгъла на улицата и си извади телефона от джоба.

Добре.

Да подреди мислите си.

Сисе?

По-точно Сесилие?

Наркоманка в червено ватирано яке.

Проста работа.

Ще го разобличи.

Като едното нищо.

Градът не е толкова голям. Общността всъщност е малка, а тя знае точно на кого да се обади.

— Приемен център „Принсен“?

— Здравейте! Името ми е Миа Крюгер. Мога ли да говоря с Милдри Лин?

— Момент.

Сложиха я на изчакване.

На стълбата пред нея се появи покрит с татуировки младеж, извади от джоба на изтърканите си панталони голяма, дрънчаща връзка ключове и заключи вратата. Отиваше на обяд. Нищо необичайно.

— В момента говори по телефона, но едва ли ще отнеме много време. Да я помоля ли да ви се обади?

— Да, ако обичате. Благодаря!

Миа пъхна телефона в джоба си и понечи да тръгне, ала ненадейно видя нещо на витрината.

Божичко…

Салон за татуировки. Зад мръсното стъкло — няколко реда фотографии.

Какво?

Мостри. Ръка с логото на „Моторхед“ над лакътя. Гърди с огромна змия. Златно алени пламъци се катерят по строен крак.

И там.

По средата.

Възможно ли е?

Миа пристъпи към витрината с отворена уста.

Какво?

Тя?

Между лопатките на гол, блед гръб се виждаше дълга черна коса. И сини очи.

Не, не е възможно…

Беше там, но дяволите.

Зад стъклото. Сред сърца, бели гълъби и горящи черепи имаше татуировка с лицето ѝ.

Как по…

В далечината се чуваше шум, от джоба ѝ се долавяха вибрации.

— Милдри Лин на телефона. Търсили сте ме.

53

Отдавна се носеха слухове за новия свръхсекретен команден пункт. Светът се променяше. Вече не съществуваше традиционната представа за врага — Изтока срещу Запада; генерали протягат ръка към високотехнологично червено копче — упражняваше се терор със самоделни бомби с гвоздеи, отвличаха самолети, крадяха камиони. Само допреди няколко години цивилните мишени бяха нещо немислимо. Сега беше почти невъзможно да се отбраняваш. Засега Норвегия бе пощадена от подобни прояви на религиозен фундаментализъм, но след атаката срещу управляващата коалиция и най-вече след трагедията, за която Холгер Мунк дори не намираше сили да говори, даже наивните норвежки политици разбраха колко е сериозно положението. Всъщност Мунк не вярваше да са направили нещо. Стигнало се е само до приказки и планове за действие на хартия, изготвени от мудните комисии в Стуртинга. Сега обаче, когато слезе от асансьора и пристъпи с тежка крачка в супермодерната командна зала, се наложи да признае заблудата си.

Намираха се дълбоко в подземията под сградата на Министерството на отбраната на улица „Мюнгата“ 1. Мерките за сигурност бяха невиждани. Ако не гледаше толкова трезво на света и не се отнасяше със скептицизъм към силните на деня, щеше да отстъпи и да признае, че е впечатлен. Асансьори с дълги кодове. Контролни пунктове за основно претърсване. Врати с други кодове, детектори за метал, надзиравани от млади войници в униформа. Накрая стигнаха до метална врата, където им наредиха да оставят мобилните си телефони — Мунк се подразни, но нямаше друг избор, освен да се подчини. Елегантният млад мъж въведе кода на панел, който светна зелено, и най-сетне се озоваха вътре.

Около голяма овална маса седяха мъже със сериозно изражение — някои в униформа, повечето — в костюм, с вратовръзка в неутрален цвят върху бяла или светлосиня риза. Мунк бързо огледа помещението, за да види дали няма познати, но не видя такива.

— Генерал Едваршен — приближи се висок, изискан мъж със сив перчем.

Поднесе към тях голямата си длан.

— Мунк, нали? И Голи.

Мунк кимна. Анете Голи също кимна. Генералът не бе съобразил дали прокурорката не се чувства не на място, понеже бе единствена жена в залата. В тази страна жените, общо взето, заемат високи постове, но очевидно равноправието не беше стигнало до подземието на улица „Мюнгата“ 1. Той посочи събралите се около масата и се върна пред огромния екран, заемащ цялата стена зад гърба му. Щабът на въоръжените сили. Полицейската служба по сигурността. Представител от канцеларията на министър-председателя. Генерали от различни отдели на Министерството на отбраната. Мунк изведнъж се почувства мърляв. По кадифените му панталони имаше петна, а палтото му отдавна вече не беше първа младост.

— Господа — поде Едваршен, когато затъмниха голямото помещение. — Всички знаете защо сте тук. Някои от вас знаят повече от други и занапред ще остане така — цялата информация по случая се предоставя според принципа NTK. Ако има въпроси, ще отговоря накрая. Първо искам да ви запозная с хронологията на събитията от днес, както и с предприетите мерки.

Насядалите около масата леко кимнаха.

На гигантския екран се появи снимка.

— Днес, малко след единайсет часа, получихме предупреждение от този мъж — Ерик Рьонинг от „Афтенпостен“. За наш късмет журналистът има глава на раменете си и се е обърнал направо към нас, а когато го разпитахме, ни увери, че информацията не е изтекла в медията от началниците му. Изглежда поне засега имаме контрол. Излишно е да изтъквам колко е важно — както казах, всички се осведомяват според принципа NTK и ще направим всичко по силите си да не допуснем народът да научи. Каквото не знаят, не ги касае. Последното, което ни трябва сега, е паника по улиците.

— NTK ли? — прошепна Мунк, приведен към Голи.

— Need to know — подшушна му тя, без да го поглежда.

— Тази нощ един от нашите хора — имаме причина да смятаме така — е посетил Рьонинг и му е дал списък с петдесет имена.

Последва ново изображение и известна суматоха обзе насядалите около масата, които си предаваха купчина листа. Мунк погледна с любопитство екрана, а после и списъка пред себе си. Прегледа го за познати имена, но слава богу, такива нямаше. Не видя нито Мириам Мунк, нито Марион Мунк. Навярно бе егоистично и непрофесионално, ала го направи инстинктивно.

— Както всички сте наясно, събитията от миналата седмица доказват автентичността на списъка. Приятелите ни от отдел „Убийства“ на улица „Марибуесгате“ са най-добре запознати с тях, затова и, естествено, са тук, в случай че някой от вас се чуди защо присъстват представители на полицията в Осло.

Присъстващите отправиха поглед към двамата. В отговор Мунк кимна вежливо.

— Бихте ли запознали накратко тези, които не са в курса, с всички подробности около убийствата? — обърна се към тях Едваршен.

— Да — прокашля се началникът на отдел „Убийства“.

За миг се поколеба дали да не се изправи, но остана седнал — генералът изглеждаше доста нетърпелив.

— Имаме три жертви — поде той. — Вивиан Берг. Намерена е в езеро на няколко часа път оттук.

— Имало е и число, нали?

— Точно така. Цифрата „четири“ е издраскана на…

— Както виждате — прекъсна го Едваршен, — Берг е номер четири в списъка.

— Ъъъ, да — продължи Мунк. — Втората жертва е някой си Курт Ванг.

— Номер седем — кимна генералът. — А последният убит?

— Рюбен Иваршен, на четиринайсет. Открили са го в багажник пред лагера „Скар Лайр“.

— Под номер?

— Тринайсет.

— И това съвпада със списъка, който е получил Рьонинг. — Едваршен посочи екрана. — Намерихте ли връзка между жертвите?

— Не — обади се Анете Голи. — Това ни озадачи най-много. Произволният подбор. Докато не научихме за… — тя посочи листа пред себе си.

— Петдесет имена — продължи решително генералът. — Случайно избрани цивилни, норвежки граждани. Трима от тях вече са ликвидирани. Нямаме основание да смятаме заплахата за недействителна и по заповед на министър-председателя предприехме действия.

Генералът отпи от чашата с вода пред него и продължи.

— Според Рьонинг извършителят е бил облечен донякъде като военен, споменал е Лашкар Гах в Афганистан и мотивът ми се струва ясен. Най-вероятно става въпрос за акт на отмъщение. След малко ще се върна на причината, но с радост ви съобщаваме, че вече имаме заподозрян.

Заподозрян?

Толкова бързо?

Мунк се извърна към Голи, а тя повдигна вежди. Не ги харесваше — признаваше си го, но им сваляше шапка. Бяха минали само няколко часа, откакто Рьонинг се бе събудил в дома си.

— Още веднъж ви припомням: става въпрос за изключително поверителна информация. Всичко това е строго секретно, най-висока степен, изключено е да стане обществено достояние. При никакви обстоятелства, повтарям, при никакви обстоятелства, не бива чутото да излиза извън това помещение.

Едваршен не погледна към тях, но беше ясно кой е адресатът на думите му.

— Имаме ли действащи военни сили в Афганистан? Официално — не. Хората ни вземат участие само в отбранителни операции, одобрени от ООН. А неофициално? Да, разбира се. Няма да стоим безучастни, когато съюзниците ни са във война. Още веднъж ви предупреждавам — това, което ще чуете, не бива да излиза извън залата. Ясно ли е?

Този път генералът вдигна очи, сякаш да се убеди, че са разбрали колко е сериозен. Голи кимна, а след него и Мунк — неохотно.

— Добре — изръмжа той, а на екрана се появи следващата снимка.

Примижаващ срещу фотографа млад мъж в униформа. Въоръжен до зъби. Зад него — пустинен пейзаж.

— Според нас това е нашият човек — поясни Едваршен.

Още една снимка. Същият войник, този път стара портретна фотография.

— Казва се Иван Хоровиц. — Генералът се загледа в екрана. — Роден е през 1988 г. в Гьовик. Започнал е кариерата си на военен в батальона „Телемарк“, а по-късно са го взели в „Алфа“. За непосветените ще го обясня съвършено просто. Американците имат „Зелени барети“, руснаците имат „Спецназ“, а ние имаме „Алфа“.

Не успя да прикрие гордостта в гласа си, когато смени изображението на екрана.

— Северен Афганистан. Американците проведоха мащабна операция, известна като Operation Endurance и ние участвахме с малка група от шестима войници, всички от „Алфа“. Единият е нашият заподозрян Иван Хоровиц. Няма да навлизам в подробностите — както неведнъж споменах, се придържаме към принципа NTK — но има голяма вероятност случилото се там да е в основата на това, пред което сме изправени днес. Мъст, омраза към Норвегия, наречете го, както искате, а сега ще разберете защо сме убедени, че това е нашият човек.

Едваршен отпи от водата.

Нов кадър от пустинята. Изгорели планински върхове.

— Пролетта на 2010 г. „Алфа“ поема на мисия, замислена като рутинна, но ненадейно попадат на засада. Изгубихме петима души. Единственият оцелял е Иван Хоровиц. Все още не е съвсем ясно какво точно се е случило, но според Хоровиц след експлозията той се събудил в безпомощно състояние. Гърдите и коремът му били наранени от осколките, единият му крак — счупен. Прекарал десет дни в пещера в планината. Пил от собствената си урина. Ял… да, неясно какво, но в края на краищата успял да се довлачи до близък път, откъдето го прибира патрул.

Едваршен изгледа присъстващите със сериозно изражение и продължи.

— След разпит и престой в лазарета изпращат Хоровиц обратно в Норвегия и военната му кариера приключва. Удостояваме го с медал, опитваме се да му помогнем да се адаптира, предлагаме му чиновническа работа, но той вече не е същият. Иска да се свърже с медиите — не е справедливо, изгубил е най-близките си приятели, хората трябва да знаят какво се случва — разбирате. Накрая го оставяме. Следим го отблизо, за да му помогнем, но и за да го държим под око.

Генералът отново натиска дистанционното.

— 2011 г. Хоровиц постъпва в психиатричното отделение на болницата в Блакста. Изписват го в началото на 2012 г. И там следите му се губят. Не тегли пари от сметката си. Не е засечено да е ползвал електронно устройство. Сякаш Иван Хоровиц вече не съществува. Приехме, че е посегнал на живота си, но тяло не е намерено. Затворихме досието му. А сега — това.

— Нова самоличност? — отекна сухият глас на мъж със синя вратовръзка.

— Най-вероятно — потвърди Едваршен.

— А наистина ли изпитва омраза? — попита със спокоен тон мъж със сива вратовръзка.

— Да, опасявам се. Според докладите на нашите психолози още след завръщането си Хоровиц е давал признаци за така нареченото тревожно негативно поведение.

— Времето тече — ненадейно се обади възрастен човек от другия край на масата и почти незабележимо посочи с глава към Мунк и Голи.

— Да — промърмори генералът. — Нали, Мунк и Голи?

Мунк потвърди с кимване.

— Естествено, започнахме издирване на Иван Хоровиц. Ето какво ще предприемем оттук насетне.

Тонът му се промени — вече даваше заповеди. Това не се хареса на Холгер Мунк, но той си замълча.

— Ще съобщим за Хоровиц в медиите. Ще им предоставим снимки и всичко необходимо. Основният заподозрян е той, но няма да споменаваме предисторията.

— Вижте… — намеси се Мунк, ала го прекъснаха.

— Добре — обади се друг глас, пак мъж с вратовръзка. — Все някой трябва да го е виждал. Дори и да се крие. Никой не е напълно невидим. Навярно има нова работа, приятели, съседи…

— Именно — съгласи се генералът. — Точно на това се надяваме — някой да го разпознае. При малко късмет ще бъде скоро, преди да успее да избере още някого от списъка.

— Някой от тези под охрана ли е? — попита мъж с очила, вдигайки листа.

— Помислихме над това, естествено — осведоми го Едваршен. — Обаче както виждате, повечето имена са доста разпространени. Нилс Улсен, Яне Анершен — за колко потенциални жертви става въпрос? Нямаме такъв капацитет. За жалост. Просто е неизпълнимо.

За първи път в последното изречение прозвуча нещо, напомнящо човечност.

— И така — продължи генералът, вторачвайки се в тях. — Полицията. Иван Хоровиц вече е официално заподозрян. Най-добре е да го представим от този ъгъл. Заподозрян е в тройно убийство. Затова го издирваме. Според нас е достатъчно убедително. И дано получим необходимите ни сведения, за да го намерим. Разполагаме, разбира се, и със собствени ресурси, но полека-лека ще стигнем и до тях.

— Но… — отново се обади Мунк и за пореден пък го прекъснаха.

— Извинете, Голи — нали така се казвахте?

Анете кимна.

— Ще ви изпратим каквото ви е необходимо. Вършете си работата както обикновено.

— Нищо ли не мога да кажа на екипа си? — попита Мунк.

— Само, че е заподозрян.

— А как да…

— Ще се справите. — Едваршен очевидно вече пристъпваше към следващата точка от дневния ред.

Младият мъж, който ги бе довел, беше влязъл незабелязано.

— Ще ви придружа до изхода — усмихна се вежливо той, сочейки масивната отворена врата.

54

Миа застана пред кремаво златистата тухлена сграда на „Стургата“, ала се страхуваше да влезе вътре. Беше идвала и преди, но отдавна. Едно време. В предишния си живот. Видът на сградата събуди у нея нежелани спомени. Тук се намираше приемният център „Принсен“. Представляваше приют за наркомани, стопанисван от община Осло. Спешно настаняваха за през нощта изпаднали в беда. Разполагаха със стая за инжектиране на наркотици, а лекари оказваха медицинска помощ при нужда. Имаше още психолози, медицински сестри, зъболекари. После човек се прибираше вкъщи. Затова бе дошла тук. Взела бе Сигри.

Мамка му, положението не беше добре.

Сестра и седеше свита в един ъгъл — изглеждаше невероятно малка.

Извинявай, Миа.

Господи, Сигри, ще ми се обадиш, естествено.

Не исках да те притеснявам.

Не ме притесняваш, Сигри, разбира се, че ще ти помогна. Какво се е случило?

Социални работници с любезни, но сдържани изражения влизат и излизат от хладните стаи. Поднасят документи за подпис.

Добре съм, Миа.

Искаш ли да дойдеш вкъщи? При мен.

Може ли?

То се знае, Сигри.

Няма да преча, обещавам.

Никога не ми пречиш, Сигри.

Появяват се още хора. Попълват се други формуляри. Почти прозрачното тяло на близначката ѝ, загърнато в одеяло, е отпред в колата.

Близо до Миа прозвъня трамвай и тя се отърси от мислите си. Опомни се. Бутна вратата от ковано желязо и застана пред регистратурата.

— Здравейте! С какво мога да ви помогна?

Зад прозорчето надничаше дружелюбно, изтощено лице.

— Миа Крюгер. Имам среща с Милдри Лин.

— Добре. Седнете там, веднага ще дойде.

— Благодаря.

Едва седна и вратата се отвори. Показа се социална работничка на средна възраст.

— Здравейте, Миа. Мина доста време. Радвам се да ви видя отново.

— Благодаря. И аз.

— Хайде да отидем в кабинета ми. По-добре е да говорим там, струва ми се.

Миа я последва по коридора. Минаха през настлано с чакъл дворче. Кабинетът ѝ беше малък, скромно обзаведен, с писалище и обещаващи помощ плакати по стените.

Милдри Лин си намести очилата и седна.

— Хората тук са малко скептично настроени към полицията, нали знаете, но разговарях с някои от тях. Не бяхте особено конкретна.

— Вярно е — съгласи се извинително Миа. — Но не разполагам с нищо друго. Сесилие. Сисе. Носела е червено ватено яке. Някъде към четирийсетте.

— Поразпитах набързо и струва ми се, намерих кой ще ви помогне.

— Така ли? — изненада се Миа. — Значи съществува.

— В смисъл? — не разбра Лин.

— Не, нищо, просто…

— Както споменах, отнасят се скептично към полицията — продължи социалната работничка. — Разбираемо е.

— Става въпрос за нещо лично — успокои я припряно Миа. — Не е официално. Не водя разследване. Никого няма да обвиня. Само се опитвам да я намеря.

— Разбирам. Вярвам ви. Честно казано, самата аз недолюбвам полицейската служба, но вас все пак ви познавам.

— Благодарна съм ви. Оценявам жеста.

Лин вдигна телефона.

— Здравей, Милдри е. Там ли е Сюне. Чудесно. Ще провериш ли дали може да дойде за малко? Това, за което говорихме. Добре, благодаря.

Изчакаха безмълвно в малкия кабинет на вратата да се почука.

— Здравейте!

Младо момиче — на осемнайсет-деветнайсет години, слабо и длъгнесто, с неспокоен, блуждаещ поглед надникна нерешително.

— Здравей, Сюне. Влез. Добре ли си?

— Ъъъ, да. — Момичето хвърли бегъл поглед към новодошлата.

— Това е Миа Крюгер — представи я Лин.

Сюне подаде тънката си ръка.

— Здравей, Сюне — изправи се Миа. — Приятно ми е да се запознаем.

— Ъъъ, да.

Слабото момиче остана право, не знаеше къде да застане.

— Седни тук — стана Милдри. — Имам задачи. Става ли? Ще се оправите ли без мен?

— Не се тревожете — усмихна се Миа Крюгер. — Ако и ти нямаш против.

— Нали не е направила нищо лошо? — попита момичето.

— Кой? — не разбра Миа.

— Сисе.

— Не, изобщо. Въобще не е свързано с полицията. Просто е… важна за мен. Има ли смисъл това, което казвам?

Милдри Лин се усмихна и излезе.

— Не знам — отвърна слабото момиче. — Защо е важна за теб?

— У нея има нещо мое.

Момичето седна, без да е съвсем убедена, че няма да я излъжат.

— Какво?

— Това. — Миа протегна ръка. — Или по-скоро като тази.

Сюне погледна с усмивка сребърната гривничка.

— Имах такава.

— Така ли?

— Да, но не съвсем същата. С три корабчета. С платна. Подарък от брат ми, преди да замине на война.

— Брат ти е ходил на война?

Слабото момиче се уви в размъкнатата вълнена жилетка и колебливо кимна. Поклати се на офисния стол. Погледна нервно през прозореца към двора.

— Беше отдавна.

— Коя война?

— Не знам. Замина за… как се нарича? За чуждестранния легион.

Миа кимна.

— Искаше да е готин, предполагам, но изчезна безследно. Мама се опита да се обади за помощ, обаче не е толкова лесно, ако си доброволец, нали разбираш? Била ли си на Лофотенските острови?

— За съжаление не.

— Планините при нас се спускат от небето право в морето — отново се усмихна момичето.

— Звучи невероятно красиво.

— Красиво е.

— Значи я познаваш — Сисе?

— Да — призна накрая тя. — Обаче май си е отишла.

— Как така си е отишла?

— Умряла е. Така разправят, но не съм сигурна. Всички говорят какво ли не, нали? В този град никога не е ясно кой казва истината.

— Отдавна ли не си я виждала?

— Да, от… може би преди Коледа я видях веднъж.

— Добре ли я познаваше?

— Доста добре, да, прекарвахме сума ти време заедно. Беше мила. Винаги споделяше дозите, не ѝ се свидеше. Даваше и пари назаем, когато има.

— Само Сисе? А още нещо? Как се казваше? Къде живееше?

— Според мен не живееше никъде — отвърна Сюне. — И не знам цялото ѝ име. Говори ли с Кевин?

— С кого?

— Кевин. Постоянно бяха заедно. Отначало си помислих, че му е майка, но не беше. Явно са били просто добри приятели или… Както и да е, ако намериш Кевин, той със сигурност знае повече.

Сюне се закашля и се загърна още по-плътно в тънката жилетка.

— Къде да намеря този Кевин?

— Нямам понятие. Навсякъде и същевременно никъде. Като всички нас. Знам ли.

— Значи не можеш да ми кажеш къде ходи той най-често? Или дали има телефон.

— Не, нямам престава.

— На колко е години? Как изглежда?

— Не е много възрастен. Навярно малко по-голям от мен. Когато го видях за последно, носеше жълта шапка. Винаги ходи с нея, но това надали ще помогне. Нищо чудно да я е изгубил. Не знам.

— Да, разбира се, но все пак ще се оглеждам за жълта шапка — отбеляза Миа.

В този момент вратата се отвори и се подаде Милдри Лин.

— Сюне, лекарят може да те прегледа. Съгласна ли си?

— Да, добре — изправи се момичето.

Лин погледна Миа, а тя ѝ кимна.

— А между другото — Сюне се спря на вратата, — има странни вежди.

— Кой? Кевин ли?

— Да, малко са… почти липсват. Нещо не е наред с тях.

— Няма вежди?

— Не че няма, ама почти.

— Трябва да тръгваме, днес има много пациенти — с приветлив тон се намеси Милдри Лин.

— Разбира се — надигна се и Миа.

— Надявам се да намерите каквото търсите.

— Благодаря за помощта, Сюне.

Момичето се усмихна леко и вдигна нерешително ръка за поздрав, после обгърна с ръце тънкото си телце и последва Лин в коридора.

55

Кевин седеше в склада на „Севън-илевън“ на „Хегсехайгсвайен“. На челото му имаше издутина не защото някой го беше ударил, а защото беше гладен. Обикновено издържаше без храна е дни. Когато си биеше хероин, не му трябваше нищо друго — караше я само на малко вода — но от няколко дена не се беше боцкал и изведнъж го обзе силно желание да хапне „Сникърс“.

— Проклет наркоман. Стои тук през цялото време — отекна в далечината глас.

Кевин опита да фокусира погледа си, за да види кой говори, но не му се удаде.

Тъпа идея.

Така си беше помислил. Нямаше пари за обичайната доза и не бе успял да си набави. Беше твърде изтощен. Едва ли не болен. Не му бяха останали никакви сили. Биха си нещо друго — Джими и той. Разтопени хапчета. Риталин и рохипнол. Стимулант и успокоително. Джими чул отнякъде, че това е добър заместител на хероина, но преди иглата да му прободе кожата, през ума на Кевин мина тази мисъл: тъпа идея.

Оттогава спомените му се губеха.

— Зомби — произнесе друг глас и го смушка в раменете.

— А? — отвори очи Кевин, поколеба се дали е излязло нещо от устата му.

— Спиш ли? — попита мъжът, добил формата на пазач, и изведнъж Кевин се почувства съвсем бодър, щеше да скочи, но пак угасиха осветлението и отново му се приспа.

Тъпа идея.

Според слуховете, някога Джими е бил учител по математика, впоследствие полудял и посегнал към наркотиците. Знаеше страшно много за устройството на света, но това свърши страшно зле.

Кога беше?

Повдигаше му се, а в стомаха му имаше само стомашна киселина. Принципът, според който минус и плюс дава нула или каквото беше щукнало на Джими, за да комбинира стимулант и успокоително, не даде добър резултат. В един миг беше изключително бодър и го налегна чувството, че ако поиска, ще стигне и до луната, в следващия — блуждаеше далеч.

Сега се бе устремил надолу.

Мина му. Вече беше по-добре. Скоро щеше да се свърши. Само да издържи последния пристъп. Спомни си за глада си. Намери „Севън-илевън“ и видя сникърса. Чудесна находка. Блъсна се в един стълб и изгуби съзнание, събуди се в тази стаичка. Не беше чак хубаво, но на кого му пука. Тъпият шоколад. Важното е, че скоро ще свърши.

Проклета работа.

— Погледни. — Момичето посочи нещо на щанда.

Кавин вече беше в съзнание, но не я разбра какво казва.

— Пари ли е откраднал? — попита пазачът.

— Да, от касата — отвърна момичето. — Тук имаше почти двайсет хиляди, а сега са останали само половината.

— У теб ли са парите — отново го смушка пазачът.

— Сникърс — промърмори Кевин, усещаше сухота в устата, но поне си беше възвърнал гласа.

— Взел си само шоколад, така ли?

Искаше да кимне, страх го беше обаче да не би главата му да падне, затова продължи да седи неподвижно.

— Лъже. — Момичето пак посочи касата. — Хванах го на местопрестъплението. Идвал е и преди. Погледни, парите липсват.

Сега се чувстваше по-добре. Виждаше и чуваше какво става. Олекна му. По дяволите. За момент се уплаши, че ще умре. Не беше ли по-рано днес?

— Къде са парите?

Пазачът го сграбчи за раменете.

— Ако не ги върнеш, ще ни принудиш да се обадим на полицията.

— За какви мангизи ми говорите? — объркано измърмори Кевин.

— От касата — посочи за трети път момичето, сякаш два пъти не стигаха. — Тук имаше поне двайсет хиляди. Сега са наполовина, виждаш ли?

Свърши се. Слава богу. По дяволите, не, пак започваше. От ужас, че получава нов пристъп, Кевин се вкопчи в стола по не, оказа се фалшива тревога. Още си беше тук. Нямаше продължение. Проклетият Джими. Никога повече няма да прави така. Трябва да говори с Лоте. Налага се да проведат сериозен разговор. Бяха гаджета. Трябва да правят разни неща заедно, не бива да имат тайни един от друг.

— Ще се върна след седмица.

— Къде отиваш?

— Не мога да ти кажа.

— Защо?

— Не ме питай, Кевин. Моля те. Имай ми доверие.

— Добре, но ми дай поне някакъв жокер, мамка му.

— Ще взема нещо.

— Какво?

— Не ме разпитвай повече. Обещавам ти, когато се върна, ще се пръждосаме заедно.

— Ще се пръждосаме ли? Къде?

— Далече оттук, от тази проклета дупка. Двамата с теб. Не звучи ли добре?

Добре звучеше, естествено. Кевин усети как се връща на себе си. Време е да продължи живота си. Изгуби си телефона. Нищо чудно, че не са се чували с Лоте. Трябва да си намери нов.

— Къде са? — настояваше сърдито пазачът.

— Кое?

— Парите от касата.

— Взех само един „Сникърс“ — запъна се той.

Пазачът погледна момичето, а тя поклати глава. Минаха няколко секунди, преди Кевин да прозре какво се е случило. Подсказа му го нещо в очите на момичето от „Севън-илевън“. По дяволите. Проклета кучка. Тя беше задигнала парите. Видяла го е там и се е възползвала. Естествено. Наполовина упоен наркоман. Идеално. Взема парите. Обвинява него.

— В такъв случай просто оставаме тук, докато дойде полицията — обяви пазачът.

Дойде още един. Охранител. Не успяват да завършат училище, но имат нужда да упражняват власт. За шест години по улиците на Осло, Кевин често се беше сблъсквал с тях. В търговските центрове. По паркингите. Във входовете. Навсякъде, където е възможно да се приютиш и стоплиш.

— Там е пълен хаос. Нещо се е случило. Никой не идва — избоботи новодошлият.

— Трябва да доложим, за бога — обади се госпожица Присвоявам-си-пари и скръсти ръце върху тениската си.

Ехо, слушайте. Не е за чудене, че не сте влезли в полицейското училище. Каса с пари и наркоман. Защо ми е да оставям половината? Ако съм ги взел аз. Десет хиляди ли? Защо да оставям десет хиляди? Кевин се засмя на това колко е умен и тъкмо щеше да отвори уста, когато на улицата пред магазинчето се случи нещо страшно. Свистене на метални колела, последвано от небивал човешки вопъл.

— Какво става, по дяволите?

Пазач номер две надникна през вратата и ококори очи.

— О, боже!

— Трамваят е прегазил човек.

Изведнъж се възцари хаос. Кевин се намираше между пазач едно и пазач две, долепил лице до прозореца. На улицата лежеше възрастен човек. В такъв миг хората не знаят какво да правят. Не го пише в сценария. Вървиш си по улицата. Писнало ти е. Не щеш ли, нещо се случва. На земята лежи човек, умира пред очите ти. На някои им прилошава. Други се суетят. Трети плачат. Четвърти звънят на бърза помощ. Пети вадят телефона си и снимат. Намират се и хора, които действително се опитват да помогнат. Слагат ръце върху гърдите на ранения. Правят му дишане уста в уста. Стараят се да спрат кръвотечение то. Кевин не се присъедини към никоя група. Върна се спокойно в склада. Пъхна останалите десет хиляди в джоба си.

И се втурна към центъра.

56

Хеге Анита беше само на седем, но възрастните не подозираха колко много знае. В Службата за закрила на децата, например, хората са опасни. Крадат малки момиченца от майките им. Дойдат ли, налага се да пази пълна тишина и да не отваря, колкото и да звънят. Ако се уплаши много, както става понякога, достатъчно е само да запуши уши с пръсти и да си мисли за нещо хубаво. За бялата котка на площадката пред блока. Или да си изпее наум някоя песничка. Всички птички или Дядо Коледа седи в хамбара, макар Коледа да е далече. За Коледа ще отидат при баба, нищо, че мама каза така и миналия път, а не отидоха.

Днес учителят я задържа след часовете. Пак я пита, но Хеге Анита знаеше какво да отговори, та за щастие този път мина добре. Учителят, Туре, имаше заболяване, защото косата му растеше само около ушите — на темето нямаше коса, но беше добър. Хеге Анита не искаше да го лъже, но човек невинаги получава каквото иска — беше ѝ пределно ясно, просто се налагаше да го направи.

Бихме желали да говорим с мама — ще ѝ предадеш ли?

Тя кимна, усмихна се лъчезарно, каза „да“.

Не идва на родителските срещи, не вдига телефона.

Отново кимна, почеса се по крака, мисли си за нещо друго — например за децата, тръгнали към къщи — вижда ги през прозореца, у тях живеят и мама, и татко, не отсъстват постоянно и не спят по цял ден.

Даде ли ѝ писмото, което пратих по теб?

Завърта се на стола, престори се, че ѝ се пишка. Обикновено помага.

Хеге Анита извади ключа, увесен на врата ѝ, и заключи след себе си.

— Ехо?

Тишина.

Обувките на мама обаче си бяха там, а якето, което винаги носеше, бе захвърлено на пода, затова усети прилив на радост.

Мама е вкъщи.

Ура — искаше ѝ се да извика — не твърде силно, разбира се, мама не обича да я будят, ако спи, а тя често спи, когато не е на работа. Или може би не точно работа, но за всеки случай прави разни неща за пари, затова постоянно е уморена и обикновено я няма.

Не много отдавна в училище имаха ден на родителите и някои майки на другите деца разказаха какво работят. Една, лекарка, лекува болни хора. Друга, зъболекарка, помага на децата, ако имат дупка в зъба. Една от майките работеше с компютри, а на една друга работата ѝ се състоеше в това да си стои вкъщи — почти като мама — помисли си тя. И мама можеше да дойде, макар да отказа и да се разсмя, когато я попита.

— Ехо? — прошепна предпазливо Хеге Анита и си изу ботушите.

Спусна се по коридора и се втурна в хола, но там нямаше никого.

Вратата към спалнята беше затворена.

Не безпокой — пишеше на картончето, увесено на бравата.

Не бива да я безпокои — знаеше, но днес… След прекрасните неща, които се случиха днес, сигурно ѝ е позволено.

Туре я бе похвалил. Показа рисунката ѝ на целия клас и се изказа толкова хубаво, че тя се изчерви. Беше нарисувала дядо в колата му и до него — баба. И кучето, разбира се, а отзад — риболовен кораб и чайка. Изобщо не помисли за рисунката, преди учителят да дойде до чина ѝ.

Златна звездичка.

Не можеше да повярва.

Децата в класа ѝ се възхищаваха.

— Уау, колко е хубава!

— Уау, колко си талантлива!

— Уау, ще ме научиш ли да рисувам така?

В междучасието всички искаха да играят с нея като никога. Позволиха ѝ да е първа на криеница и даже я избраха за капитан на единия отбор по слобал7.

Какъв чудесен ден!

Рисунката беше в раничката ѝ.

Хеге Анита я извади внимателно и застана пред вратата.

За теб е, мамо. Заповядай!

Отказа се.

Така е най-добре.

Хеге Анита прибра рисунката в раничката си и отиде в кухнята. Усмихна се, като видя какво има на плота. Зърнена закуска „Хони-Корн“. А в хладилника намери и мляко. Сигурно мама пак е взела пари, вероятно от мъжа с униформено яке — никога не влизаше, стоеше в коридора — нищо чудно, че е уморена. Доволна, занесе двете неща в хола и включи телевизора.

„Ен Ер Ко Супер“ — любимият ѝ канал, но не излъчваха предвидената от три програма.

Отгоре на екрана пишеше извънредно.

Хеге Анита сипа мляко в купичката и усили звука.

— Днес полицията публикува снимки на основния заподозрян за трите убийства.

Показаха снимка на мъж.

„Чудатата команда“. Това ѝ беше любимото. И анимационното филмче за момиченцата, които си имат коне. Сега конете ги нямаше — само снимка на въоръжен мъж с каска.

Отвори червената кутия и сипа „Хони-Корн“ върху млякото — така е най-интересно, защото може да потапя зрънцата, представяйки си, че са малки кораби с пътници, и после ги спасява с уста.

Хеге Анита пъхна лъжицата в купичката. В същия миг на екрана се появи нова снимка и тя ококори очи.

— Полицията издирва също и тази жена…

Какво?

От телевизора я гледаше…

Мама?

Не…

Снимка.

После още една.

Да, тя беше…

Излизаше от някакъв магазин.

Носеше зеления си каскет.

Жената продължаваше да говори, но момиченцето не я чуваше.

После показаха рисунка.

И трета снимка.

Мама?

Но защо…

Хеге Анита затропа с чорапки по гладкия под. Замръзна за момент на прага, а сърцето ѝ биеше лудо под пуловера. После се реши и захлопа силно по затворената врата на спалнята.