Момчето в снега

17

Мунк се събуди от телефонен звън. Не знаеше къде се намира. За момент си помисли, че е в старата къща в „Рьоа“, но това беше само сън, бързо го разбра. Бе заспал с дрехите на дивана вкъщи. Беше останал до късно в участъка, нямаше сили да се добере до леглото. Часовникът над кухненския плот показваше шест и петнайсет. Колко часа бе спал? Три? Телефонът утихна и после пак зазвъня. На дисплея пишеше Анете Голи. Мунк седна на дивана, още в полусън, и натисна зеления бутон.

— Буден ли си?

— Горе-долу — прокашля се той.

Протегна се за цигарите на масата, но си спомни какво си бе обещал.

Да се помъчи да не пуши преди закуска.

Примири се, че няма да ги откаже, но поне щеше да се опита да ги ограничи.

— Говорих с Волфганг Ритер. Ще ви приеме днес, за предпочитане възможно най-рано.

Анете Голи звучеше, сякаш отдавна се е събудила.

— Хубаво. — Мунк разтърка очи, за да се разсъни.

— Обадих се на Миа, готова е. Впрочем, получих отговор от Микелсон.

— И?

— Разполагаме с колкото хора поискаме. Всъщност ми се стори необичайно ентусиазиран да ни предостави всичко необходимо.

— Супер. — Мунк бавно се връщаше към действителността. — Изпрати на Къри необходимите му полицаи. Нека преобърнат целия блок. Да чукат на всички врати. КРИПОС са направили няколко кръгчета, знам, но искам да говорим с всички наново. Става ли?

— Готово, шефе — подчини се Голи. — О да, Лилиан Лун иска пак да разговаря с теб. Ще ѝ се обадиш ли?

— Добре. В участъка ли си?

— Да, не се прибрах снощи.

— Идвам след малко. — Мунк затвори.

Пълничкият следовател протегна ръце към тавана. Диванът беше твърд. Целият се беше схванал. А и не беше в особено добра форма. Трябваше да се опита да стигне до леглото. Направил бе типичната грешка на начинаещия. Нов случай, работи денонощно, забравя да спи, да яде — би следвало да е разбрал, че подобно разследване рядко е спринт, почти винаги — маратон.

Взе си душ, без да бърза, и тъкмо си облече чисти дрехи, телефонът му пак зазвъня. С изненада видя кой го търси.

Мириам?

Отново го налегна спонтанната бащинска тревога. Неясният ужас някъде в душата му не искаше да си отиде.

Толкова рано?

Да не би да се е случило нещо?

— Здравей, Мириам — приветливо я поздрави Мунк. — Станала ли си вече? Как си?

Търпеливо изчака отговора. Мириам се нуждаеше от време да артикулира думите, да ги оформи правилно в устата си.

— Д… добре съм, татко. А т… ти?

— Чудесно. — Той се протегна да си вземе цигара, налагаше се все пак да се вкопчи в нещо.

Толкова се гордееше с нея и беше болезнено да я чува в това състояние. Така смело се бореше срещу пораженията. Типично за нея — упорито момиче, няма да признае колко ѝ е тежко. Освен това бе прекрасно да чуе отново обръщението татко от нея. Много години враждуваха, тя почти не му говореше. При редките им срещи в очите ѝ кипеше омраза. Положението бе толкова зле, че се бе зарекла да не му позволява да вижда внучката си. Този период бе отминал. Слава богу. Това безкрайно го радваше. Но да я чува как се мъчи… Трябва да се стегне.

— Успя ли да потренираш вчера?

— Ф… физиотерапевтът… дойде. Според мен се получи х… хубава тренировка. Тр… трудничко ми е с ръцете, но краката доста са у… укрепнали.

— Прекрасно! — възкликна Мунк. — Страхотно, Мириам! Много се радвам да го чуя! Там ли е Марион?

— С… спи — заекна дъщеря му.

Ясно разбираше колко усилия ѝ коства да говори. Щеше да е по-добре да затвори и да си почива, но очевидно нещо ѝ тежеше, затова я остави да продължи.

— Каза, че си щял да ѝ купиш к… кон.

— Да, обещах ѝ кон за куклата — обясни бързо Мунк.

— Не бива да я глезиш толкова. О… опитвам се да я възпитам да не е… да не е…

— Извинявай — прекъсна я той, за да ѝ спести усилията.

— В… важно е.

— Разбира се, Мириам. Ще бъда по-непреклонен. Просто… както знаеш, не мога да ѝ отказвам.

Мириам се засмя тихо. Ледът се разтопи. Мунк се усмихна, палейки цигара.

— Д… добре — продължи тя. — Н… но не затова ти се обаждам.

— Аха?

Мунк получи още едно обаждане. Лудвиг Грьонли. За щастие имаше начин да го откаже, без да прекрати текущия разговор. Той беше от старата школа и не си бе купил смартфон, но накрая му навряха насила един в ръцете.

— Р… реших да се омъжа — спокойно съобщи Мириам.

— Моля?

— Ще се омъжа — повтори по-отчетливо дъщеря му. — През лятото.

— Така ли? Толкова ли е…?

Мириам беше сгодена за лекар от Санефюр, бащата на внучката му Марион. Погледнато отстрани, се разбираха добре — Мунк не можеше да каже повече, не познаваше добре момчето. В момента бяха разделени, а Марион прекарваше една седмица с майка си, една — с баща си. Мунк не беше съгласен, не искаше да се налага момиченцето да живее на две места, но внучката му не възразяваше.

— Ох, дядо, сега всички имат по две къщи, не знаеш ли?

Шестгодишна многознайка, естествено, досущ като майка си.

— Не, не знаех, Марион.

— Обичайно явление, дядо. Така човек има по два рождени дни и получава двойно повече подаръци за Коледа. Кралят го е решил.

— Виж ти! Много е добър този крал.

— Да, нали? Той живее в двореца и когато знамето е вдигнато, всички знаят, че си е вкъщи, а не на вилата.

— Така ли? Колко хитро!

— Кралят е умен. Не работи, само маха на хората от балкона. Дядо, ще ми купиш ли кон?

— Кон ли? Къде ще го държиш този кон?

— Не за мен, дядо! За барбито ми — бива ли да има костюм за езда, а пък да няма кон?! Бива ли?!

— Не, разбира се, не ще и дума.

— Н… не ти искам позволение, татко. Само те уведомявам.

Въпреки животозастрашаващото си състояние дъщеря му си беше все същата. Не допускаше никой да ѝ се меси.

— Естествено — прокашля се Мунк. — И кой е…?

— Т… това възнамерявах да ти съобщя. И… искам да се запознаете. Казва се Зиги и съм много щастлива с него — довери му тя, останала почти без дъх.

— Поздравления, Мириам. Радвам се за теб.

— Наистина ли?

— Естествено. Ще носиш ли бяла рокля? Ще ми позволиш ли да те заведа до олтара?

Дъщеря му изхихика лекичко.

— Щ… ще видим. М… мислехме да е тук, в градината.

— Ще дойда, където и да е, Мириам.

По линията се въдвори тишина.

— Благодаря ти, татко. О… оценявам жеста ти — запъна се най-накрая тя.

— Почини си сега.

— Добре.

— Ще се радвам да ми представиш този Зиги. Ще дойда при първа възможност. В момента съм малко зает, но до няколко дни ще намеря време. Става ли?

— Благодаря.

— Почивай си сега. Ще се видим скоро.

— Добре, татко. Ч… чао засега.

— Чао, Мириам.

Мунк едва затвори и телефонът пак зазвъня.

— Вкъщи ли си?

— Да.

— Ще ме закараш ли?

— С удоволствие. Идваш ли?

— До десет минути — уточни Миа и затвори.

18

Трийсет и шест годишната Саманта Берг сънува как се омъжва. Беше фантастично, изпита толкова силно удовлетворение, че когато се събуди у дома си и все така сама, се изкуши да вземе още едно сънотворно. Да затвори очи. Да се плъзне под топлата завивка. Да се завърне там. На плажа с бял пясък.

Господи, всичко беше съвършено. Точно както си го бе представяла. Босонога на пясъка. Бяла рокля. Воалът се развява на вятъра. Тиха музика. Арка от цветя като в американските филми. А под арката стои той. Принцът. Саманта не беше съвсем сигурна кой е този път, но напомняше леко на Брад Пит. Естествено, много по-млад, издокаран от глава до пети, сияещите му сини очи я очакваха там, отпред. Държеше пръстен в ръката си. Ах, как я наблюдаваха гостите — с възхищение и завист. Нейното семейство и приятели — от едната страна. Неговите близки — от другата. Лайла Бекевог също присъстваше, отвратителен човек, стара училищна приятелка — непрестанно качваше във фейсбук снимки от идиличния си семеен живот и при всяка среща ѝ го натякваше:

— Още ли си сама, Саманта? Горката! Сигурно е ужасно! Винаги си желала мъж и деца. Е, имаш си котка.

Другите ѝ приятелки не бяха толкова зли, но и в техните очи се четеше същото.

Състрадание. Съжаляваха я.

Ах, защо не идваше нейният ред? Не искаше много от живота.

Свещеникът, възрастен човек, приличаше на дядо ѝ: с басов глас, дълга бяла брада и усмивка, пренасяща те във вечността.

Саманта, вземаш ли този мъж? Обещаваш ли да го обичаш вечно, в добро и зло, докато смъртта ви раздели?

Искаше ѝ се да изкрещи отговора: Да, да, да! Но, естествено, се въздържа, само леко поруменя и внимателно произнесе да, както подобава на млада дама. Запърха съблазнително с ресници, докато той поставяше диамантения пръстен на изящния ѝ пръст. Притвори очи, когато се наведе да я целуне насред свежия бриз. Ах, беше прекрасно. По тялото ѝ се разнесе топлина от крепката му прегръдка, от устните му, долепени до нейните.

Саманта отвори аптечката в банята, за да извади шишенцето с приспивателни, но лъхащият от плочките хлад, леденостуденият под, под краката ѝ я събуди, сънят се изпари, нямаше да се върне в него, колкото и да се опитваше, затова върна шишенцето в аптечката и се затътри към кухнята да си приготви закуска, както правеше обикновено.

Скучна ли е?

Затова ли никой не я иска?

Вярно, всеки ден правеше едно и също, но толкова ли е лошо? Обичаше рутината. Така е по-лесно да се преживее денят — ако имаш план. Часовникът звъни в седем и половина и тя става. Отива в кухнята и пуска радиото. Приготвя закуска — най-често препечена филийка за нея и риба тон за Ребека, котката. После взема душ, а след това, щом се подсуши хубаво навсякъде, отива в спалнята да се облече. Не прекалено шикозно, но все пак прилично. Продава роклите, а не се омъжва, така че трябва да се слива с фона. Не да изпъква, все едно иска да заслепи клиентките, но въпреки това да излъчва вкус и елегантност. Разбира се, не беше лека задача с наличния малък бюджет, но някак си се справяше. Не се бяха оплаквали от работното ѝ облекло, а мина вече… да, доста време и това бе добър знак за нея.

Булчински рокли „АС“ на улица „Принсенсгате“.

Там работеше.

Последния път, когато излезе с приятелките, ги чу да си шушукат. Лайла Бекевог се бе привела леко напред, с отвратителната си усмивка. Саманта тъкмо носеше напитките от бара.

— Работи в булчински салон, но няма за кого да се омъжи. Каква ирония на съдбата!

— Вярно ли е, че е в затвора?

— Някогашният ѝ годеник.

— Господи, какъв малшанс!

Саманта Берг излезе от метрото на площад „Ярнбанторге“ и се почуди дали пак да не отвори профила си в сайта за запознанства „Мьотепласен“. Пробвала бе „Тиндър“, но явно не беше за нея. Нямаше много съвпадения, а онези, които ѝ отговориха, да си кажем правичката, се интересуваха само от едно.

Неудачница.

Навярно е такава.

Саманта пъхна ключа в ключалката и изключи алармата. Намираше се в свят от булчински рокли. Наистина обичаше работата си. Все едно какво мислят приятелките ѝ. Харесваше ѝ да се разхожда по цял ден из елегантните помещения, заобиколена от безброй красиви рокли. Какво, като още не ѝ е дошъл редът? Без съмнение ще дойде. Стига само да има търпение.

Сигурно трябва да качи нови снимки. Направи си няколко в парка „Фрогнер“, докато разхождаше Ребека — на тях не беше в цял ръст и изглеждаше чудесно. Не бива да се предава. Който се предаде, е изгубил. Най-хубавото на дъждовния ден е да знаеш, че слънцето не спира да грее зад облаците. Не е ли така?

Усмихна се, закачи си палтото в задната стаичка и се върна в бутика тъкмо когато се разнесе звънът на камбанката над вратата. Първата клиентка за деня. Напред пристъпи младо русокосо момиче със зелен каскет. Поредната бъдеща булка. Саманта се зарадва само при мисълта за предстоящата сватба.

— Здравейте! С какво мога да ви помогна?

Момичето я изгледа неспокойно изпод козирката на каскета.

— Бих искала да си купя… сватбена рокля.

— Дошли сте на правилното място. Имате ли нещо конкретно предвид?

Клиентката стоеше насред салона леко озадачена.

Винаги ставаше така. При този невероятно богат избор. Не е лесно, естествено. И тя щеше да се затрудни.

— До около десет хиляди — обяви момичето.

Саманта отново се усмихна. Рядко започваха с цената, но беше разбираемо. Неведнъж бе виждала клиентка да се отправя обратно към пробната с наведена глава и разочаровано изражение, след като е чула колко всъщност струва мечтаната рокля, в която се е влюбила.

— За много модели е достатъчно. Мислили ли сте за нещо по-специално? Класически дизайн? Или по-модерен. Получихме няколко нови рокли от „Роса Клара“ — лично аз ги намирам фантастични. Традиционни са, но и интересни, изключително изчистени. Винаги съм го твърдяла и заставам зад думите си: най-красивите булчински рокли идват от Испания. Какво ще кажете за нещо такова?

Саманта заведе момичето до роклите на „Роса Клара“ и свали една от закачалката.

— Тази ми допада особено. Роклята е…

— Да, чудесна е. Вземам я.

Момичето със зелен каскет кимна и се загледа през прозореца.

Какво ѝ има на косата?

Изглежда странно.

— Моля? Не искате ли да я пробвате?

— Не, не е необходимо.

Перука ли носи?

— Сигурна ли сте? Все пак е важно да…

— Вземам я — повтори момичето. — Колко струва?

— Осем хиляди и четиристотин, освен това таксуваме хиляда и шестстотин за шивачката. Сигурно ви се струва множко, но нали главното е да ви стои, както трябва, на важния ден?

— Вземам я.

— Ясно — прокашля се Саманта. — Изглежда вашият размер. Разбира се, най-добре е да я пробвате. Пробните са там в дъното. С удоволствие ще ви помогна.

— Колко казахте?

Момичето с перуката вече стоеше на касата.

— Осем хиляди и четиристотин, но както споменах…

— Приемате ли кеш?

— Моля?

— В брой?

Момичето погледна право в нея. В салона Саманта бе виждала различни очи — очи, искрящи от радост и очакване — но никога не се бе натъквала на подобен поглед. Младата жена сякаш изпитваше страх.

— Да… да я сложа ли в торбичка така, както си е?

— Да, добре.

Момичето пъхна ръка в чантата си. Извади я, стиснала плик с банкноти. Преброи парите с треперещи пръсти и ги остави на щанда.

— Да я запиша ли на името ви?

— Не — отвърна момичето.

— В случай че…

— Няма проблеми. — Младата жена пое големия бял плик.

— Елате, ако има нещо. С удоволствие ще я стесним или отпуснем.

Замълча, защото говореше на себе си. Момичето със зеления каскет вече бе излязло от бутика.

Саманта поклати глава, влезе в задната стаичка и си наля чаша кафе.

Дали да не се заеме? Сега?

Да си направи нов профил?

Не ѝ беше позволено, в това отношение бяха стриктни. Не биваше да стои на телефона или компютъра през работно време, но нали току-що бе продала рокля?

Беше едва десет и петнайсет.

„Роса Клара“. Преди да измине и час.

Дявол да го вземе, нищо не могат да ѝ кажат.

Саманта си извади телефона от чантата, върна се на щанда, подсмихна се и се замисли как да се представи този път.

19

Психиатричната клиника „Блакста“ се помещаваше в монументална жълта сграда на половин час с кола от града. Намираше се сред парк с дървета и голямо езеро. Много отдавна, в предишния си живот, веднъж Миа седеше в ресторант „Лори“ и дочу разговор на съседната маса:

— Защо най-хубавият изглед винаги е за лудите? Където и да отидеш из страната, е все същото. Берген. Тронхайм. Тук, в Осло. Първокласни имения. Нали на тях им е все едно? Откачалки. Да ги затворят. За тях няма значение къде се намират. Помисли само какво ще направим с тези терени!

Миа слезе от колата и следвайки началника си към голямата, импозантна сграда, не можеше да не се съгласи с тази констатация. Разположението на психиатрията „Блакста“ бе достойно за коронована особа.

— Тук е главен лекар, в Осло има частен кабинет.

Мунк хвърли угарката от поредната цигара, Миа бръкна в джоба си за драже.

— Не е толкова необичайно, нали?

— Вероятно си права — измънка той.

— Била е пациентка тук, така ли? — попита Миа, докато се приближаваха към великолепната сграда.

— Не, доколкото разбрах — отвърна той. — Била му е частна пациентка. Как мислиш, печелят ли пари тези хора?

— В смисъл?

— Държавата му плаща, директор е на такава клиника и отгоре на всичко има частен кабинет! Законно ли е? Тоест очевидно е законно, но при все това…

Мунк поклати глава и извади нова цигара от палтото си. Докато вървяха по пътеката, се отказа и я прибра в джоба си. Отвори им санитарка със стегната конска опашка и къс, дебел врат.

Миа си представяше класически немски психиатър — висок, с брада, очила, туидено сако и лула, ала Волфганг Ритер не отговаряше на името си. Мъжът насреща ѝ беше тънък като вейка, женствен и говореше толкова тихо, че ѝ се наложи да се приближи, за да го чува. Носеше кафяво, навярно трийсетгодишно поло, а останалото му облекло, както и цялата обстановка, говореше за човек, зает повече с духовното, отколкото с вида на нещата наоколо.

На единия перваз лава лампа пускаше розови балончета, а часовникът на стената носеше отпечатъка на седемдесетте. Нищо друго не извикваше представата за Доктор ЛСД, както го наричаха.

— Трагедия, същинска трагедия — прошепна Ритер. — Вивиан беше принцеса. Наистина неповторима.

— Съболезнования — обади се Мунк.

— Майка ѝ сигурно скърби? — Психиатърът побутна нагоре металната рамка на очилата си.

Странна забележка, но Миа не ѝ обърна внимание.

— Простете ми, задето започвам направо, но имаме много работа — поде тя. — Каква всъщност е диагнозата на Вивиан?

— Диагнози, болест, нормалност — кое какво е? — облегна се назад Ритер. — Не сме ли хора на първо място? Някои от нас са по-обременени от други, но трябва ли да слагаме етикети?

Мунк изгледа странично Миа и тя разбра намека му. Ритер явно живееше в друг свят.

— Зелдокс и золоф. — Мунк измъкна от джоба си бележка. — Сигурно не ги е вземала без причина. Вие ли ги препоръчахте?

Плъзна хартийката по разхвърляното бюро. Ритер си намести очилата и я погледна набързо, сви рамене и отново се отпусна на стола.

— Всички се нуждаем от малко помощ. Не е ли така? Диабетиците приемат инсулин. Децата дъвчат флуор на таблетки. Природата не ни го е дала.

— Разбирате ни погрешно — отбеляза спокойно Миа. — Не съдим. Само се опитваме да си изградим представа коя е била Вивиан. Двайсет и две годишно момиче едва ли приема тежки лекарства просто за удоволствие, нали?

Волфганг Ритер помълча за момент, наблюдавайки ги иззад стъклата на очилата си.

— Вивиан Берг страдаше от така нареченото дисоциативно разстройство на идентичността — обясни накрая той. — Отгледана е от майка, която не е успявала да се грижи за нея. Започнало е още докато била малка — душата ѝ е изпитвала потребност да потъне в чуждо съзнание, защото ѝ е било трудно да приеме действителността. Това ли имахте предвид? Това ли искахте да чуете?

Едва забележимо поклати глава и погледна надменно Миа.

Разбирам си от работата, ако се съмняваш.

— Дисоциативно… — повтори Мунк.

— Разстройство на идентичността — подсказа Ритер. — Често го бъркат с шизофрения, поради което много пациенти не получават адекватно лечение. Но не и в този случай, естествено. Позволявам си да твърдя, че знам какво правя. Вивиан се подобряваше все повече. Почти при всяка консултация беше по-добре. Не успя да разбере какво е да си напълно здрав и това, разбира се, е трагично.

— Тук ли е била настанена? — осведоми се Мунк.

— Не, не в „Блакста“. Беше моя частна пациентка.

— От раздвоение на личността ли е страдала?

— Да, затова редовно объркват диагнозите — потвърди Ритер. — Разстройствата си приличат много. Симптомите често са сходни. Нарушен контрол върху импулсите, емоционална нестабилност, самоосакатяване, дереализация.

— Дереа…

— Загуба на способността за оценка на действителността — усмихна се Ритер.

Мунк погледна колежката си.

— Имала е проблеми с възприемането на действително случващото се край нея.

— Точно така — потвърди психиатърът. — Това, естествено, затруднява приспособяването към света. Работа, приятели, семейство.

— Значи се е смятала за някой друг — поиска да уточни Миа.

Ритер отново потвърди.

— За кого?

За момент психиатърът се поколеба.

— Вижте, знам, че имате достъп до досието ѝ, но ми се струва някак… — Свали си очилата. — … някак нередно, разбирате ли?

— Следователно предпочитате да пратим някого да вземе информацията от компютъра ви?

Миа се разкая за резкия си тон, но беше уморена, а и нямаше време за подобни игрички.

— Не, естествено. Обаче…

— Разбираме ви — обади се Мунк. — Ще ни бъде обаче от огромна помощ, затова ако бихте могли…

— Възрастен мъж — промърмори Ритер.

— Какво?

— От време на време Вивиан си въобразяваше, че е възрастен мъж.

— Защо мъж? — полюбопитства Мунк.

— Кой знае? — сви рамене психиатърът.

В помещението се възцари тишина.

— Имала е нужда от човек, по-силен от нея в нейните представи — предположи накрая Миа.

Психиатърът реагира, не бе очаквал подобен отговор.

— Това е възможна хипотеза — отбеляза той, захапвайки дръжката на очилата. — Приема се, че дисоциативните феномени възникват като защитна реакция или по време на, или по-често след травматични преживявания. За най-важен етиологичен фактор се смята сериозно и продължително сексуално или физическо посегателство. На колкото по-ранна възраст е претърпяно, толкова по-тежки са симптомите.

— Следователно Вивиан е била жертва на насилие?

— Не казах това — промърмори Ритер.

— Тогава защо се е разболяла от това…

Мунк се обърна към Миа.

— Дисоциативно разстройство на идентичността — натърти тя.

Ритер я предизвикваше ужасно, щеше ѝ се да не се държи толкова детински, да се съгласи с него, но нещо в присвитите му очи я подтикваше да продължава.

— Не е била обект на насилие. Получила го е по асоциативен път — лаконично отбеляза Миа.

— Тоест? — озадачи се Мунк.

— Раймон Грегер — продължи тя.

— Той ли е причината? — обърка се Мунк.

— Доведеният брат на Каролине Берг ѝ е сторил нещо и тя е въвлякла дъщеря си, готова съм да се обзаложила. Често се случва, нали, докторе? Самотна майка и дъщеря ѝ. Проблемни роли. Родителят, чийто дълг е да се грижи за теб, не си върши работата.

Дори да бе впечатлен, Ритер не го показа, но тя забеляза промяната в тона му.

— Не, не е била обект на насилие — прокашля се психиатърът, — обаче е израснала в несигурна среда и е имала чувството, че е. Случва се по-често, отколкото мислим. Малките деца идеализират родителите си в неизразима степен. Лишено от грижи, крехкото съзнание търси къде да се скрие, за да се почувства защитено. Както често подчертавам, това е причината да не вярвам в бог. Ако такъв съществуваше, най-вероятно щеше да създаде вид, чиито малки не се нуждаят от помощ в продължение на двайсетина години, преди да започнат да се справят сами и чиито представители не са така уязвими, не смятате ли? Хората сме слаби животни, не сте ли съгласни?

— Значи се крием в собствения си ум? — обобщи Мунк.

— Крием се, потъваме, търсим помощ — усмихна се Ритер.

— Но — обади се отново полицаят, — ако е била тежко болна, защо не е била приета за лечение?

— Обсъждали сме го, естествено, обаче балетът беше важен за нея. Докато идваше при мен, заболяването ѝ бе под контрол.

— Подобрявала се е.

— Определено. Медикаментите помагаха донякъде, но основното бе разстоянието.

— Разстоянието ли? — учуди се Мунк, но едва задал въпроса, сам се досети за отговора. — От майка ѝ?

— Да — потвърди Ритер. — Физическото отстояние от проблема, естествено, не решава всичко, но е от по-голямо значение, отколкото човек вероятно си мисли.

— Знаела ли е? — намеси се Миа.

— Моля?

— Вивиан. Когато е дошла. Знаела ли е за заболяването си.

— Отчасти — отвърна психиатърът. — Дойде да потърси помощ за симптомите. Обикновено се започва оттам.

— Какви бяха те?

— На първо място хранителни разстройства, но те не са рядкост при нейната професия, затова ми отне време да разбера за какво всъщност се касае.

Миа долови в тона му гордост.

— Лекувате ли много хора със същия проблем?

— За жалост не бих могъл да говоря за други пациенти — усмихна се Ритер, отново присвивайки леко очи.

— Нямах предвид конкретни имена, само…

— Казах ви: издаденият ви документ ви дава достъп само до досието на Вивиан.

— Често ли говореше за майка си? — осведоми се Мунк.

— В началото не, но малко по малко заговори за нея. Налагаше се да я обсъдим. За нея определено беше болезнено. На този свят обичаше най-много майка си. Тежко е, разбирате. Да видиш как най-любимият ти човек ти е навредил в най-голяма степен.

— Споменавала ли е Раймон Грегер?

— О, да. Няколко пъти.

— Как се изказваше за него?

— Ами гневеше се, беше отчаяна. Все пак знаеше разказаното от майка ѝ. Говорехме и за убийство.

— За убийство ли?

— Да, разбира се — препоръчвам го на всичките си пациенти.

— В какъв смисъл? — Мунк бързо погледна Миа.

— Не буквално, то се знае. — Психиатърът си свали очилата с усмивка. — Но това е важна част от терапията ми.

— Убийството?

Ритер се засмя.

— Не е ли чудесен начин да се избавим от неусмиримото животно в нас? С този метод имам огромен успех, ако ми позволите да се похваля.

— И как се извършват ли? — полюбопитства Мунк.

— Убийствата ли?

— Да.

Психиатърът отново се подсмихна.

— Хм, различно. Понякога ги разиграваме, друг път пациентите ги описват. Някои ги рисуват. Зависи какво е най-подходящо за всеки пациент.

— А какво правеше Вивиан? — поинтересува се Миа.

За момент той замълча.

— Не стигнахме дотам, но предстоеше. Планираше да го изтанцува.

— Убийство… в танц? — сбърчи нос началникът на отдела.

— Не сте я виждали да танцува, нали?

— Не — призна Мунк.

— А вие виждали ли сте я? — върна му въпроса Миа.

— О, да, много пъти. Беше… как да се изразя? Нещо изключително специално. Великолепна. Смъртта ѝ несъмнено е загуба за света. Щеше да стигне далеч. Да я видиш на сцената беше… беше неописуемо.

Мунк отново изгледа Миа и тя го разбра.

От известно време телефонът на масата вибрираше. Ритер си сложи очилата и го погледна.

— Прощавайте, но се налага да приключим. Някои мои пациенти не могат да чакат, ако ме разбирате.

— Благодаря ви за помощта дотук — надигна се Мунк. — Ще ни изпратите всички документи, нали?

— Секретарката ми ще се погрижи — здрависа се с двамата психиатърът. — Обадете ѝ се, ако ви е необходимо още нещо.

— Какво мислиш? — попита началникът на отдел „Убийства“, когато вече бяха на паркинга.

— Нещата започват да си идват на мястото. — Миа извади поредното драже от джоба си.

Мунк запали цигара. Отново заръмя: пролетта не се решаваше да настъпи в Осло.

— Ами Раймон Грегер?

— Трябва да го намерим — кимна полицайката.

— Съгласен съм. Ще се обадя в Ларвик и ще ги помоля да мобилизират повечко хора. Гладна ли си?

— Бих хапнала.

— Добре. На мен ми е трудно да мисля на празен стомах. Какво ще кажеш за един бургер?

— Може би нещо по-здравословно.

— Видял я е да танцува.

— Вярно.

— И ти ли имаш същото усещане?

— Да. Дали да не му изпратим опашка?

— Нека го обмислим. — Мунк тръгна пред нея към колата и тогава телефонът му зазвъня.

Разбра по изражението му.

Още преди да затвори.

— Къде?

— Хотел в стария град.

— Има ли връзка? — рязко дръпна вратата на колата Миа. Мунк не отговори. Само кимна с мрачен поглед и бързо се настани зад волана.

20

Хотел „Лунберг“ се намираше в края на странична уличка в стария град, досами железопътните релси, но трудно можеше да се нарече хотел. От стария надпис светеше само неоновото „О“, а ръкописната бележка на вратата — „само в брой“ — даваше представа за обичайните посетители на порутеното свърталище. Надошлите патрули бяха преградили тясната уличка, а Миа видя и прииждащи представители на медиите. Стълпотворение от нетърпеливи мравки се тълпеше зад загражденията, когато с Мунк влязоха през ръждясалата врата. В овехтялото фоайе ги посрещна леко притеснена Анете Голи.

— Знаем ли кой е? — поинтересува се началникът на отдела, разкопчавайки палтото си.

— Според документите се казва Курт Ванг — отвърна Анете. — Бил джаз музикант, но в момента го проверяваме.

— Кой го е намерил? — полюбопитства Миа.

— Рецепционистът. — Голи посочи с глава задната стаичка, където се очертаваше силуетът на възрастен мъж, стиснал чаша кафе с треперещи пръсти.

— Много ли са гостите на хотела?

— Не. Някакъв наркоман в стая номер три и млада босненка в стая номер пет; отрича да е проститутка.

— Още ли са тук? — попита Мунк.

— Засега държим и двамата в стаите им — кимна Анете.

— Колко са стаите в хотела? — осведоми се Миа.

— Десет. Нашият човек е в номер девет — прокурорката ги поведе по коридора.

Посрещна ги криминалист, поздрави ги безмълвно и им раздаде по чифт сини латексови ръкавици.

— А за краката? — посочи обувките си Мунк.

— Излишно е — промърмори той и се изгуби.

Застанаха на прага и схванаха какво има предвид. Подът отдавна не бе в първа младост, а отпечатък от обувка върху полуизгнилия килим едва ли би имал особено значение.

— Ще ни дадете ли минутка? — помоли Анете.

Тримата криминалисти в помещението излязоха в коридора.

— По дяволите — изруга Мунк, след като прекрачиха прага и погледът им попадна на трупа върху леглото.

— Същият фотоапарат — отбеляза Голи и посочи камерата, поставена на статив. — „Никон“ F300. Според теб означава ли нещо?

Въпросът бе отправен към Миа, но тя не слушаше. Отдавна не бе стъпвала на местопрестъпление. Беше забравила това чувство. През последните години се криеше зад снимките. Използваше ги като щит, но сега бе различно. Усети как се промъква в нея.

Мракът.

— Телефонът на масата там — прозвуча отдалече гласът на Анете. — Негов е, настроил го е да повтаря една и съща песен от Спотифай. Това е привлякло вниманието на рецепциониста. Очевидно стените са тънки.

— Коя е песента? — чу се и Мунк, приглушено, сякаш обгърнат в мъгла.

— Джон Колтрейн. My Favorite Things.

Миа се съвзе. Бръкна в джоба на якето си за обичайното драже. Използваше го за отклоняване на вниманието. Един психолог я бе научил на този трик. Вкусът на сол върху езика. Пази те. Представлява нещо добро. Нещо хубаво. Усещаш ли, Миа? Успяваш ли да го почувстваш?

— My Favorite Things? — повтори Мунк.

— Да — потвърди Анете. — Означава ли нещо?

— Естествено — прокашля се Миа. — Всичко, което прави, има някакво значение. Нищо не е случайно.

— Значи надписът там е отсега?

Голи посочи надпис с черен маркер над леглото върху тапета на цветя.

WHATCH WHAT I CAN DO.

Виж какво мога.

— Несъмнено — окопити се Миа Крюгер.

Отначало хвърли само бегъл поглед към леглото в ужас какво ще ѝ причини гледката, но сега се вторачи в безжизненото тяло.

Млад мъж.

На двайсет и четири — двайсет и пет години.

До него имаше саксофон.

Все още беше с обувки.

И с яке.

Очите му бяха отворени.

В погледа му се четеше уплаха.

Беше стиснал юмруци.

Все едно е искал да се защити, но не е могъл.

— Какво означава според теб? — промърмори Анете. — Надписът.

— От „Бамби“ е — обясни Миа и пристъпи към фотоапарата на триножника, обърнат към посинялото тяло на момчето върху леглото.

— Откъде? — колебливо попита Мунк.

— „Бамби“ — Миа прилепи око към обектива. — Реплика на зайчето. Когато се пързаля по леда.

— Но не може ли…

Гласът на Мунк заглъхна.

Същото чувство я бе връхлетяло и в лабораторията, но тогава успя да го отблъсне. Число, издраскано върху лещата. Защо да не е съвпадение? Било си е там и преди. Стъклото е старо и похабено. Не е задължително да означава нещо.

Тя извади още един бонбон, а погледът ѝ откри каквото търсеше, но предпочиташе да не го вижда.

Ново число.

Седем.

— Същите ранички около устата — чу се в далечината гласът на Мунк, а той посочи с посинял пръст. — Проверихте ли на гърдите? Има ли белег от убождане?

— Реших да изчакаме патолозите. — Анете отново се бе изгубила в мъглата. — Идват насам. Току-що говорих с Лун.

— Още едно число — промълви, окопитвайки се, Миа.

Двамата следователи погледнаха към нея.

— На обектива ли? — приближи се Мунк.

Миа кимна.

— Дявол да го вземе — изруга началникът на отдела иззад апарата. — Седем… четири… седем. Какво, за бога, означава това? Как мислиш, Миа?

Мръсният под се разлюля, сля се с повехналите цветя на тапетите и ѝ се зави свят.

— Не мога да кажа със сигурност — прехапа устни тя.

— Добре ли си?

— Моля?

И двамата се вторачиха в нея. Странните им очи я гледаха в здрача.

— Трябва да помисля. — Тя тръгна към вратата. — Ще поемете ли рецепциониста?

— Какво? Да, да, разбира се. Тръгваш ли?

— Имам нужда да подредя мислите си — измърмори Миа, сваляйки ръкавиците си.

— Направи каквото е необходимо — посъветва я Мунк.

Сбърчи вежди и се върна при момчето на леглото.

— Значи, телефонът е свирел непрекъснато тази песен?

— Да — кимна Голи.

— Ще се обадя — измърмори Миа и се запъти към свежия въздух навън.

21

— Как ще ги уведомим? — попита Анете, след като Миа излезе.

— Кого? Пресата ли?

Единият криминалист надникна в стаята, но Мунк го помоли да почака.

— Да. Първата жертва беше едно, но две убийства е съвсем друго. Длъжни сме да го разгласим.

— Назначи пресконференция — въздъхна началникът ѝ. — Но няма да споменаваме нищо за възможна връзка. Още не. В името на разследването дрън-дрън — добра си в тези увъртания.

— Ами Микелсон? — вметна Голи.

— Да не би да те е погнал?

— Познай — изстена Анете, а телефонът за пореден път започна да вибрира от джоба ѝ. — Обичайното. Дали според нас става въпрос за сериен убиец. Готов ли е Мунк да се включи толкова скоро. Наред ли е Миа от психична гледна точка.

— Пак ли? Кога ще престане?

— Постъпила е в клиника, нали знаеш? — тихичко припомни Анете. — За отрезвяване.

— Знам, че се чувства по-добро и изглежда напълно здрава. Отрезвяване ли?

— Лежала е във „Виткоф“ на брега в Ярен — продължи тя. — Постъпила е след Нова година и е останала един месец.

— Е, и? Добре. Какво от това?

Обзе го раздразнение. Все същото. Микелсон. Не задаваше въпроси, когато Миа разреши случая и благодарение на нея сега минава за герой в медиите. А той? Способен ли е да си върши работата?

— Ами не съм наясно. — Прокурорката сви рамене. — Видя я преди малко. Може би не е съвсем добре.

— Миа ще се справи — изръмжа Мунк и изпита остра нужда от цигара.

— А ти? — дружелюбно попита тя.

— Аз ли? Какво ми е на мен?

— Разбираемо е, ако ти идва в повече, Холгер. Две убийства едно след друго. А и случилото се неотдавна с Мириам.

— На чия страна си?

— На твоя, естествено, Холгер. Исках просто…

— Аз съм добре. Миа си е съвсем наред. Предай на Микелсон да си държи устата затворена, ако не може да допринесе с нищо конструктивно. Имаме работа. Ще организираш ли пресконференцията?

— Разбира се.

Нетърпеливият криминалист отново надникна през открехнатата врата. Този път Мунк му махна да влезе, след което отиде на улицата и под мигащото неоново „О“ се отърси от раздразнението с цигара. Върна се в хотела и влезе в стаичката зад рецепцията.

— Колко време ще стоя тук? — възнегодува възрастният мъж.

Очевидно видът на убития младеж в стая номер девет го бе разтърсил.

— Холгер Мунк, отдел „Убийства“ — подаде ръка Мунк.

— Джим — измърмори мъжът. — Мюре. Джим Мюре. Извинете.

Сива, оредяла конска опашка и кръгли очила. Погледът бе дълбоко познат на Мунк. Притеснението от близката среща с властите. Естествено, не беше за учудване. Ако това бе собственикът и съдържател на хотел „Лунгрен“, навярно през годините си бе имал немалко вземане-даване с полицията.

— Не се тревожете, Джим. Виждам колко сте изтощен. Цяла нощ ли сте били на смяна?

— Как иначе да си изкарвам прехраната? Не мога да си позволя да наема друг човек, по дяволите. Едва смогвам с бизнеса.

— Разбирам — увери го Мунк. — Значи, вие сте го настанили — Курт Ванг?

— Кого? — не схвана Мюре.

— Мъжът от девета стая. Не записвате ли имената на гостите?

— Само в брой — измънка той и разтърка очи. — Все ми е тая как се казват, стига да си платят.

— Кога пристигна?

Мюре се поколеба.

— Късно. Може би около единайсет.

— Сам ли беше?

— Да.

— Никой ли не дойде преди или след него?

— В смисъл?

— Никой не го е последвал?

— Не.

Мюре остави с треперещи пръсти чашата кафе на масата.

— Как ви се стори?

— В какъв смисъл?

— Как протече разговорът ви?

— Разговор ли?

— Да. Какво си казахте? „Здравейте, искам да наема стая“?

— А, това ли? — закашля се рецепционистът. — Не знам. Влезе. Държеше в ръка парите. Не помня точно какво каза.

— Опитайте се да си спомните — настоя Мунк.

— „Трябва ми стая“, нещо от тоя род. Нищо необичайно. Само дето, изглежда, беше дрогиран, но ние сме свикнали. Това не е гранд хотел, ясно ми е — благодарни сме, на каквото дойде.

— Дрогиран ли?

— Огромни зеници. — Мюре направи неуспешен опит да вдигне чашата. — Ако питате мен, беше абсолютно надрусан, но както ви обясних, няма как да бъдем придирчиви.

— Ами саксофонът?

— Моля?

— В калъф ли го носеше?

— Какъв саксофон? Нямаше багаж.

— Чанта, сак или нещо подобно?

Мюре поклати глава.

— Не носеше нищо. Само парите в ръка.

— Какво се случи после? Защо влязохте при него?

— Никога не правя така, но той въртеше една и съща песен, мамка му. Цяла нощ! Тук всичко се чува. Ту-ту-ту през цялото време. Полудях.

— Значи, просто влязохте в стаята му?

— Не, почуках, естествено. Няколко пъти. Най-накрая вратата някак си се отвори. Не възнамерявах да влизам.

Мюре едва успя да поднесе чашата към устата си. Очевидно бе в шок.

— И не е разговарял с никого от гостите? Никой не е влизал в стаята му или излизал от нея?

— Не — заяви Мюре. — Или да…

Почеса се по темето.

— С кого?

— Отначало не се сетих, но сега, като се замисля…

— Какво? — изгуби търпение Мунк.

— Онзи от фирмата за почистване.

— Продължавайте.

— Имаме уговорка с едни виетнамци — смотолеви Джим Мюре. — Изпращат ни… как да се изразя… във всеки случай не са млади бели мъже, ако разбирате какво се опитвам да кажа.

— В смисъл?

— Ами почти нищо не плащаме. Доставят ни евтина работна ръка, нали системата е такава? — сбърчи нос рецепционистът.

— Но този път е дошъл млад мъж, етнически норвежец, така ли?

— Да, беше бял. Не се замислих всъщност. Хората се нуждаят от работа, независимо как изглеждат. Не ме и интересува.

— И този човек е разговарял с Курт Ванг.

— Да, видях ги в коридора.

— Какво се случи?

— Ами не стоях дълго там, само ги видях да говорят.

— Става въпрос за регистрирана фирма за почистване?

— Да, изключително съм доволен от тях. Работят евтино и ефективно. Понякога ги пускам да поживеят тук. Имаме сделка. Нали не сте от данъчните?

— Не — успокои го Мунк. — Знаете ли името им? Имате ли адрес?

— Да.

Мюре остави чашата. Стана, пристъпи към покрита с бележки коркова дъска зад масата и се върна с визитна картичка.

— „«Сагене» — чисти и мие“?

Мюре кимна.

— Виетнамско семейство. Чудесии хора. Както споменах, от време на време помагаме на работниците с подслон.

Млъкна и отклони поглед.

— Не ме интересува дали приютявате нелегални имигранти — увери го Мунк.

— Не, не, ние…

— Казах ви, няма никакво значение. Досега не сте виждали този млад мъж, така ли?

— Не съм.

— От фирмата ли беше?

— Да. Дойде напълно екипиран. Само дето не си свърши работата.

— Как така?

— Дори не изми. Извини се, трябвало да вземе нещо, но не го видях повече.

— Обаче е говорил с Ванг? С мъжа от стая номер девет.

— Точно така — замижа съдържателят на хотела. — Може ли вече да си тръгвам? Стоя буден от снощи.

— Налага се да дойдете в участъка — надигна се следователят.

— Сега ли? — въздъхна Мюре.

— Да. — Мунк излезе във фоайето.

Анете Голи тъкмо бе затворила телефона и се приближи към него.

— Намери кой да закара този тип при нас. Да даде пълни показания и да ги подпише. Става ли?

— Ясно. — Голи махна на полицейския служител на вратата да дойде.

— Ти потегляш ли?

— Отивам в квартал „Сагене“. — Мунк пъхна визитната картичка в джоба на палтото си.

— Ще дойдеш ли после в офиса?

— Да.

— Добре — отвърна Голи и в същия момент телефонът ѝ отново започна да звъни.

22

Както можеше да се очаква, „Сагене — чисти и мие“ се намираше в добре познатия на Мунк квартал „Сагене“, недалеч от църквата. Живяха тук преди доста време. С Мариане. В апартамент от четирийсет квадрата с миниатюрна спалня и вана в кухнята. Тъкмо бе започнал работа като следовател, а тя все още се обучаваше за учителка. Малко пари, но им беше много хубаво. Прониза го сладка носталгия. С лека усмивка хвърли угарката и влезе през стъклена врата в тясно помещение.

Чистачи и химическо чистене. Малък щанд, а зад него увесени дрехи на закачалки. Посрещна го усмихната възрастна жена, която се изправи, щом го видя.

— Добре дошли. Ще желаете ли химическо чистене? — Възрастната виетнамка извади молив иззад ухото си. — Днес имаме промоция за ризи: три за една и още една безплатно, ако с костюм, и втора — ако и тя с костюм.

— Полицейско управление Осло — показа ѝ картата си Мунк. — Вие ли сте собственичката?

Жената си сложи висящите на шнурче очила и го изгледа изпитателно.

— Загазила?

— Не, не — подсмихна се следователят. — Всичко е наред. Искам само да ви задам няколко въпроса за един ваш служител. Вие ли отговаряте за персонала?

— Почакайте секундичка. — Виетнамката се изгуби зад закачалките.

Върна се, последвана от млад, спретнат мъж, вероятно около двайсет и пет годишен.

— Дин Нгуйен — любезно се представи той и подаде ръка на полицая. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Вие ли сте собственикът?

— Изпълнителен директор.

Носеше панталони с ръб в цвят каки. Под черния пуловер се подаваше бяла риза. Имаше хубави, поддържани ръце и златен часовник на китката. Мунк си помисли, че мястото му е в модно списание, а не зад щанд за химическо чистене. Очевидно фирма „Сагене — чисти и мие“ печелеше добре.

— Събирам сведения за един ваш служител.

— Така ли? — полюбопитства Нгуйен. — За кого?

— Снощи е бил изпратен да чисти в хотел „Лунгрен“. Етнически норвежец.

— „Лунгрен“ ли? Вчера не сме пращали хора там. Етнически норвежец? Искате да кажете бял?

— Бил е бял, да. Сещате ли се за човек, отговарящ на описанието?

— Не, за съжаление. Това е семейна фирма — служителите ни са общо взето лели, чичовци и племенници — обясни с усмивка Нгуйен.

— И никой друг?

— Не, ние… — прекъсна го възрастната жена.

Между двамата последва кратък диалог на език, който би трябвало да е виетнамски — предположи Мунк.

— О, разбира се. — Нгуйен отново се обърна към следователя. — Простете, възможно е да е бил някой от почасовите работници.

— Почасови работници ли?

— Стараем се да помагаме, доколкото ни е по силите. — Елегантният виетнамец посочи с глава столовете, подредени пред прозореца. — Нямаме възможност да назначим много служители, но някои хора идват само да проверят дали не се намира нещо за тях.

— И се намира?

— Да, случва се, определено.

— Предлагате химическо чистене и почистване по домовете, нали?

Нгуйен кимна.

— А тези почасови работници… каква е процедурата?

— Идват, сядат там, чакат и ако не ни достига персонал за някоя работа, я получават.

— Значи, работят като чистачи?

— Да, за химическото чистене имаме достатъчно хора.

Възрастната жена пак се намеси, но Нгуйен не ѝ обърна внимание.

— И кои са?

— Почасовите работници ли?

— Да.

Младият мъж не отговори веднага. Мунк, естествено, разбираше защо: както и рецепционистът, и той се страхуваше да не би полицаят да е от Инспекцията по труда или от данъчните.

— Както ви обясних…

— Слушайте. — Началникът на отдел „Убийства“ се почеса по брадата. — Не ме вълнува що за хора са. Дали имат разрешение за пребиваване в страната, дали си плащат данъците. Оставям на други да следят дали редът е спазен.

Нгуйен го изгледа изпод накъдрения си перчем и най-накрая се предаде.

— Много от тях са имигранти. Така е. Трудно е да си намериш работа в Норвегия. Не е лесно дори за родените тук. Просто се опитваме да помогнем, доколкото можем.

Мунк вдига ръка и направи помирителен жест.

— Повтарям: напълно ви разбирам. Моят отдел не се занимава с тези неща. Искам само да разбера дали някой от тях не отговаря на описанието, което ви дадох.

— Знам кого търсите, струва ми се — склони накрая виетнамецът.

— Знаете ли?

Нгуйен потвърди безмълвно.

— Рядко работим с… как ги нарекохте? Етнически норвежци? Не идват много. Повечето са афганистанци, сомалийци, поляци. Но се появи един.

Жената отново се обади, ала Нгуйен я прекъсна раздразнено.

— Какво казва? — полюбопитства Мунк.

— Знае кой е и вече не е добре дошъл.

— Загазил, пфу. — Възрастната жена размаха показалец.

— Остави на мен, мамо — въздъхна младият виетнамец.

— За кого става дума?

— Казахте, че е на около двайсет и пет. Бял.

— Да.

— Дойде един такъв, но отдавна не съм го виждал.

— Защо?

— Имахме разногласия.

— За какво?

— Първо, почасовите служители нямат работа в офиса ми.

— Така ли?

— И освен това изискваме от тях да се регистрират. Нямам намерение да поема вината, ако работят на черно. Работят ли над облагаемия минимум, трябва да ми покажат данъчната си карта.

— И този човек е отказал.

— Карл — поклати глава възрастната жена.

— Имате ли информация за него?

— Не много — отвърна Дин Нгуйен. — Име, адрес, телефон, но така и не донесе данъчна карта.

— Дължи пари — намеси се жената.

— Мамо, остави на мен.

— Мами нас хиляди пъти.

— Дължи ни пари?

Нгуйен въздъхна.

— Обясних ви, отказвам да поемам вината, задето някой работи на черно. Не е добре за бизнеса ни. Обикновено не изплащаме надницата, ако не ни покажат, че ще си платят данъците.

— Много любезен. Малоумен. — Възрастната жена си свали очилата.

— Обаче на него сте платили.

— Обеща да донесе всички документи, но така и не се появи.

— Колко време мина оттогава?

— Колко ли? Три седмици?

— През това време не сте го виждали.

— Не.

— Значи, вчера не сте изпращали никого в хотел „Лунгрен“.

Виетнамецът поклати глава.

— Не, никого.

— Споменахте, че имате данните му.

— Почакайте. — Нгуйен отиде в задната стаичка.

— Малоумен — повтори възрастната жена. Вече седеше зад щанда с плетка в ръце.

— Ето. — Младежът остави на плота бележка.

— Карл Йоверлан?

Той кимна.

— Това ли е адресът му?

— Да, но телефонът му е изключен. Опитах да се обадя.

Жената тръсна глава и промърмори нещо на виетнамски, очевидно не особено доброжелателно, ако се съди по изражението на елегантния ѝ син.

— Бихте ли го разпознали?

— В какъв смисъл?

— Ако ви изпратя портретист, можете ли да опишете външния му вид?

— Определено. Навсякъде бих го познал. Ще се радвам да помогна. Мога ли да попитам защо го търсите?

— За съжаление, не. Но много благодаря за помощта.

Мунк взе бележката и я пъхна в джоба на палтото си.

— Ще се свържем с вас. Това е засега.

На раздяла кимна на заетата с плетивото си жена и излезе под зараждащото се пролетно слънце.

23

Застанала пред жилището си, Миа се опиваше от благотворното въздействие на чистия въздух. Мракът бе пролазил в нея, но не се беше загнездил. Слава богу! Само бе напомнил за себе си. По дяволите. Това бе причината за решението ѝ да замине. Да си отдъхне. В бъдеще не се излагай на ненужен стрес. Не бяха ли това думите ѝ? На терапевтката в Ярен. Прекара трийсет дни в отрезвителна клиника и се почувства нов човек. Късно е да се замисля. Случаят вече се бе впил в тялото ѝ. Само да бъде малко по-предпазлива. Напомни си да се обади до Вирджинските острови и да предупреди Виктор, че този път ще изпусне яхтата. Пъхна ключа в ключалката и едва успя да отвори вратата, когато пред нея се изпречи лице на възрастна жена, съседка.

Отново ли тя? Фридриксен?

Старицата размахваше юмрук, застанала в коридора до пощенските кутии. Подпираше се на бастун. Перуката ѝ стоеше накриво. От нея се разнасяше силна, задушлива миризма на парфюм. Очите ѝ бяха прекомерно гримирани. Начервените, сбръчкани устни надаваха пронизителен вой и на Миа ѝ се прииска да се върне на улицата.

— Трябва да ги пропъдим оттук. Нужни са подписи. Вие не сте ли полицайката от трети етаж? Може ли такова нещо?! Видяхте ли кофите за боклук в задния двор? Усетихте ли смрадта в коридора?

Миа поклати глава и се шмугна нагоре по стълбите, но пред вратата на апартамента ѝ я посрещна друго лице, гледащо я с очакване.

— Здравей, Миа! Как си? Готова ли си за пътешествието? Сестра ми страшно се радва за жилището. Каза, че е върхът.

Усмихнатият до ушите съсед показа вдигнат палец.

Мамка му! Беше забравила за него.

— Прощавай, има промяна в плановете. Няма да пътувам.

— О — изгледа я разочаровано русокосият младеж.

— За съжаление. — Миа отключи вратата.

Младежът понечи да каже още нещо, но врявата отдолу привлече вниманието му.

— Какво става, по дяволите? Пак ли госпожа Виген?

Въздъхна и ядосано тръсна глава.

— Навила си е на пръста да изгони от сградата иранците на четвъртия етаж. Типично, нали? Такова е положението. Проклетите расисти са навсякъде. Не, крайно време е да се откажеш, госпожо Виген.

Младежът се спусна по стълбите. Благодарна, задето на света са останали и почтени хора, Миа влезе в апартамента си и не затвори вратата отвътре. Разсеяна, остана до вратата. Не, така не може. Тук не е способна да мисли. Изчака в преддверието шумът отвън да затихне, тихо се промъкна по стълбите и се запъти към „Лори“.

— Здрасти! — усмихна се познато лице, видимо изненадано да я види. — Както обикновено ли?

Пъстрият бар на „Хегсехайгсвайен“ ѝ беше нещо като втори дом. Оттогава, естествено, мина много време. Прекара четири месеца в пиянство.

— Не, чаша чай и минерална вода — Миа извади от чантата си бележник.

— Веднага — смигна любезният сервитьор и се изгуби безшумно, както се и бе появил.

Миа не помнеше откога не ѝ се беше случвало — да навлезе в материята, без да си помага с някаква субстанция, но нямаше начин. Длъжна бе поне да опита. Продължи да се взира в празните страници, докато далечното жужене, идващо от уютното заведение, не я зареди с необходимото ѝ спокойствие. Тя допря химикалката в листа, потъна в себе си, а светът наоколо бавно се стопи. Следи по балетните палци. Вървяла ли е дотам? Да? Доброволно ли? Едва ли. Видеозапис. Дрогирана? Хипнотизирана? Какво не виждам? Бамби? Бамби на леда?

Вивиан Берг. Двайсет и две години. Балерина. Планинско езеро, отдалечено от града.

Курт Ванг. Джаз музикант. Двайсет и няколко. Има ли значение възрастта? Watch what I can do.

Планинско езеро? Лед?

Вода? Пречистване?

Числото четири.

Числото седем.

Миа машинално посегна към чашата чай.

4-7?

7-4?

47? 74?

Братята с лъвски сърца.

Някъде е избухнал пожар.

Да не би да е…

Вкъщи?

На номер 47?

На номер 74?

Потънала в унес, Миа напипа телефона си.

— Да. Грьонли.

— Здравей. Миа е. Само за малко. Би ли проверил дали не знаем нещо за избухнал пожар?

— Моля?

— Извинявай. Семейство, загинало при пожар. Ще провериш ли дали нямаме нещо подобно?

— Леко е мъгляво — отбеляза Лудвиг.

— Да, прощавай. Адресът е или 47, или 74. Би ли потърсил съвпадение с нещо такова?

— Разбира се — обеща Грьонли.

— Благодаря — побърза да затвори Миа, за да не изгуби нишката на мисълта си.

Момиче, двайсет и две.

Момче, вероятно двайсет и пет.

Голяма сестра?

Малък брат?

Семейна трагедия.

Опожарена къща.

Кой е оцелял?

Вина?

Твоя ли е вината?

Антифриз в сърцето.

Инжекция.

Студ.

Лед.

Пожар?

Топлина?

Лед и огън?

Химикалката се носеше по листовете. Не усети как на лицето ѝ се изписа широка усмивка.

Лед и огън? Това ли е? Изгорели са. Твоя ли е вината? Антифриз. Мъчно ли ти е? Искаш ли да им помогнеш? Да ги разхладиш? Да поправиш стореното?

Това искаш да видим, нали?

Мъчно ти е.

Мъчно ли ти е?

Разкайваш ли се?

Без да искаш, ли го направи?

Да ти помогнем ли?

Да те намерим ли?

— Извинете, Миа Крюгер?

Миа се стресна и замалко не изпусна химикалката. Толкова се бе задълбочила, че умът ѝ с мъка се завърна към действителността?

— Ъ, да…?

— Съжалявам, ако ви безпокоя. Имате ли две минути?

Пред нея стоеше мъж в черно палто, с бяла риза, ръкавици и вчесана настрани коса. Впитите в нея очи ѝ се сториха познати, но не помнеше откъде.

— Кой сте вие?

— Отново моля за извинение — продължи елегантният мъж. — Ще бъда кратък, но е важно. Може ли да седна.

Без да изчака отговор, мъжът издърпа насрещния стол и се настани.

— Малко съм заета — опита се да възрази Миа.

— Няма да ви отнема много време, но на този етап се налага да поговоря с вас.

Външността.

Погледът.

Миа би разпознала полицай от сто метра, но този го виждаше за първи път.

— Вол — представи се елегантният мъж и протегна ръка над масата. — Специален отдел.

Първоначалното ѝ раздразнение отстъпи място на любопитство, когато Вол вежливо отпрати келнера и обърна поглед към нея.

— Виждам, че сте заета и ми е понятно защо. Два трупа за няколко дни. Не смятам да ви губя времето, но е наложително да поговорим. Надявам се да не възразявате.

— Нещо ми подсказва, че нямам избор. — Тя надигна чашата с чай.

— Съжалявам, ако съм оставил такова впечатление у вас — озърна се Вол. — Но както споменах, ни се налага да обсъдим нещо.

Миа се огледа, но не видя познато лице в претъпканото помещение.

— Кои сте вие? Специалният отдел ли? Пак ли съм се провинила в нещо?

Вол се усмихна кисело.

— Не, Миа, изобщо не. Този път не става въпрос за вас.

Приведе се към нея.

— Относно течащото следствие — мога ли да ви задам един въпрос.

— Отговорът, естествено, е не — натърти сухо Миа. — Нямам право да говоря за текущо следствие.

Той предпазливо вдигна ръка, усмихвайки се.

— Можех, между другото, да отида направо при Мунк или при Микелсон.

— И защо не го направите?

Вол замълча.

— Знаете с какво се занимаваме, нали?

— Специалният отдел ли?

— Да.

— Разследвате вътрешни нарушения в полицията — въздъхна Миа. — Да не би да участвам във викторина? Както виждате, заета съм.

Джобът на палтото му извибрира, но той не вдигна.

— Добре, Миа. Ще бъда директен. Тумас Лоренцен.

— Кой?

Тумас Лоренцен?

Минаха няколко секунди, преди нещата да си дойдат на мястото. Адвокатът. Собственикът на мерцедеса, с който бе превозена Вивиан Берг.

— Какво за него? — полюбопитства тя.

— Интересува ни само какво е мястото му в разследването ви. Важен ли е? Върху него ли се фокусирате?

— В какъв смисъл?

— Лоренцен замесен ли е? Това ни занимава. Простичък въпрос. Отговорете ми набързо и ще ви оставя на мира.

Вол се усмихна и се облегна назад. Миа се поколеба за момент, но накрая се предаде. Специалният отдел. Ако го интересува нещо относно случая, нищо не му пречи да се обади в „Грьонлан“. Излишно е да седят тук. Нямаше търпение отново да потъне в размишленията си. Тук се мътеше нещо. Беше по следите на нещо важно.

— Не, Лоренцен не е важен за нас — изстреля тя и взе оставената на масата химикалка.

— Не ви ли гложди любопитство? — Вол явно не възнамеряваше да си ходи.

— За какво?

— Защо се интересуваме от него.

— Естествено — изсумтя Миа. — Само че в момента съм заета. Свършихте ли?

Вол се смути леко.

— Простете ми, Миа, трябваше да подхвана въпроса другояче. Може ли да…

Той направи жест, сякаш се канеше да си съблече палтото.

— Слушайте — опита се да възрази Миа, но мъжът я прекъсна.

— Всъщност се нуждаем от вашата помощ — призна той. — В безизходица сме. И ни трябва съдействие. Дълго обсъждахме към кого да се обърнем и избрахме вас. Такава е простата истина.

— А кои сте вие?

Миа с нежелание остави химикалката. Вол се замисли.

— Ще си остане ли между нас.

— Вие ме потърсихте — изстена тя. — Не съм ви молила за нищо.

— Естествено — съгласи се той и се огледа за келнера. — Имам нужда от кафе. Искате ли нещо?

— Не, благодаря.

— Както ви обясних — продължи Вол, след като сервитьорът се отдалечи, — дълго разисквахме, хората са чувствителни в това отношение, ако разбирате мисълта ми, но се спряхме на вас.

— Поласкана съм — отпи глътка вода Миа. — Кои, казвате, сте вие?

— Нека първо ви разкажа кой е Тумас Лоренцен. Става ли?

— Да — въздъхна тя.

— Хероин — изстреля Вол и поднесе чашата към устните си.

— По-конкретно?

— Внос. Пласиране. И пране на пари.

— Виж ти — свали гарда Миа.

— Не разполагаме с всички парченца от пъзела — продължи той, — но за нас е важно да не го закачате. Много вложени усилия биха отишли на вятъра.

— Не го подозираме — увери го тя. — Според нас е чиста случайност. Откраднали са колата му. Можеше да е всеки друг.

— Чудесно — кимна той. — Добре, но това, разбира се, не е всичко.

— Вече го казахте. Защо аз? С какво мога да ви помогна?

Вол сякаш премери всяка една дума, преди да отговори.

— Имаме причина да смятаме, че някой от вашите хора е замесен.

— Някой от нашите хора ли?

— Да. — Той отново се озърна и се приведе по-близо към нея. — Кръгът около Лоренцен разчита на помощта на полицай — така предполагаме.

— И подозирате мен.

Вол се засмя.

— Не, определено не. Но разчитаме да ни помогнете.

— Защо?

— Защото го познавате.

— Какво? — изуми се Миа. — Да не би да знаете кой е?

— Така ни се струва — отвърна полицаят от Специалния отдел. — Само че са ни необходими доказателства.

— И аз трябва да ги доставя.

— Това е идеята ни, да. Приемливо ли е за вас?

Той се облегна назад и отново отпи глътка кафе.

— Какво имате предвид? Да доноснича срещу свой познат ли?

— „Доноснича“ е силна дума. Не исках да се изразя така, но да, в някакъв смисъл. Стигнахме до задънена улица. Нуждаем се от помощ.

— Значи този Лоренцен е замесен в контрабанда на хероин и според вас му помагат от полицията?

— Да.

— И става въпрос за конкретен полицай, когото познавам?

— Да.

— От нашия екип ли е? На „Марибуесгате“ 13?

— Да.

— Мамка му — изруга Миа. — Не го вярвам.

— В началото и аз не повярвах — сви рамене Вол.

— Какво искате да кажете?

— Как да се изразя… Мунк е известен с това, че винаги избира най-добрите, но всеки може да сгреши, нали?

— Не вярвам — колебливо повтори Миа.

— На кое?

— Някой от нашите хора да е замесен. В нещо подобно. При нас всички са невероятно предсказуеми. Почти като семейство сме. Прегръщали ли сте някога баща, току-що научил за смъртта на шестгодишната си дъщеря?

— Не, не съм.

— Това се отразява на хората, ясно ли ви е? — изгледа го с раздразнение Миа.

— Напълно ви разбирам — увери я Вол. — Абсолютно. Наясно съм с какво се занимавате там и не бива да се съмнявате в уважението, което всички храним към вас.

— Не е наш човек — отсече Миа и се пресегна към чашата с чай, но тя се оказа празна.

Потърси с поглед сервитьора, ала не го видя.

Дивотии.

Хероин.

В отдела?

Как ли пък не?!

— Къри — изстреля Вол ненадейно, сякаш някой рязко издърпа иглата на грамофон.

— Моля?

— Според нас е Йон Ларшен — повтори със сериозен тон той.

— И дума да не става. — Миа не се въздържа да не се засмее. — Къри? Не, грешите. Йон е много особен, но никога не би…

— Някой от Отдела за борба с наркотиците е, убедени сме — прекъсна я Вол.

— Къри не работи там.

— Ларшен е работил с тях по различни поводи. Освен това някои подробности от личния му живот издават, че не е съвсем наред.

— Слушайте — подхвана Миа.

— Ако ми позволите да продължа — настоя той. — Преди известно време годеницата на Йон Ларшен го е изоставила, нали? Докато са били заедно, тя е притежавала всичко. Апартаментът им е бил нейна собственост. Той няма нищо.

— Не, това…

— Живее в стая под наем, няма пари, потънал е в дългове. Пие доста и има отворена връзка с момиче на двайсет и една. Луна Нювик, барманка, попадала е в полезрението на полицията за контрабанда. Такава е системата. Млади хора без перспективи. Използват ги за мулета. По този начин внасят наркотици в страната.

— Не е Къри — натърти Миа. — Ако го познавахте, щяхте да споделяте моето мнение.

Вол вдигна ръка и пак я прекъсна.

— Искате ли да ни помогнете? Най-малкото, за да ни опровергаете.

От джоба му пак завибрира телефон. Този път той го погледна и се изправи.

— Извинете, но изникна нещо. Нали поне ще си помислите?

— Според мен грешите — за пореден път повтори тя.

— Ето номера ми. — Вол посочи оставената визитна картичка. — Ще ви се обадя утре. Става ли?

Усмихна ѝ се и силно ѝ стисна ръката, после се изгуби сред множеството. Миа взе химикалката и се опита да се върне към случая, но моментът беше отлетял.

По дяволите.

Къри?

Не.

Не е възможно.

Понечи да поръча още един чай, ала телефонът ѝ иззвъня.

— Здравей, Холгер, какво има?

Гласът на Мунк звучеше изключително странно.

— Трябва да видиш нещо — промълви той.

— Какво?

Неочаквано някъде в помещението избухна смях. Миа почти не чуваше какво ѝ говори.

— Трябва сама да го видиш. Ще ти изпратя адреса.

— Добре.

Тя пъхна записките си в чантата и се завтече навън да извика такси.

24

Миа плати за таксито и откри Мунк пред соларно студио с цигара в уста и мрачен поглед.

— Какво се е случило?

Той само поклати глава.

— Относно замърсеното местопрестъпление…

— Да?

— Рецепционистът на „Лунгрен“ каза, че Курт Ванг с разговарял с млад мъж, преди да се прибере в стаята си. От фирма за почистване.

— Снощи ли?

— Да.

— Фирма за почистване — повтори тя, вадейки поредното драже от джоба си. — Как не сме се сетили по-рано. Косми, нокти, екскременти… Значи, оттам ги е взел. Гениално, Холгер.

Фирма за почистване.

Естествено.

Под якето ѝ пропълзяха тръпки и тя се усмихна на Мунк, кой знае защо не по-малко оживен.

— И? — попита нетърпеливо тя.

— Проверих фирмата.

— И какво се оказа?

— Не са пращали човек там вчера.

— Но…?

Не разбираше какво го измъчва.

— Но знаят кой е.

Той дръпна от цигарата и кимна бавно.

— Карл Йоверлан. Дадоха ми адреса му. Телефонният номер, с които разполагат, е невалиден.

— Отлично, Холгер. Какво чакаме. Какво има? Какво искаш да ми покажеш?

— Улица „Бергенсгате“ 41 — промърмори Мунк.

— Моля?

Оставил е този адрес.

Миа пристъпваше от крак на крак — от любопитство не можеше да си намери място, ала Мунк мълчеше.

— За бога, Холгер! Какво става? Разполагаме с име, имаме адрес… Какво чакаме? Какво ще ми покажеш?

— Това — едва чуто отвърна той.

Хвърли фаса на тротоара, пъхна ръце в джоба на палтото си и я поведе покрай ъгъла на блока.

Улица „Бергенсгате“.

Говореше ѝ нещо.

Какво я…?

В края на тротоара Мунк спря и посочи с глава отсрещната страна на улицата.

Тогава я забеляза.

Малката, ръждива индустриална постройка.

Дявол да…

— Господи, Холгер!

Колегата ѝ се извърна към нея и кимна.

— Разбираш ли сега?

— Оставил е… този адрес?

Повдигаше ѝ се.

— За бога, Холгер! Сигурен ли си?

Мунк потвърди безмълвно.

— Но… не е възможно.

— Трябваше да се досетим — промърмори той. — Снимките, фотоапаратът, насочен към тялото. Трябваше да видим връзката.

— По дяволите — изруга тихо Миа и се насили да вдигне поглед към сградата, макар всичко в нея да се съпротивляваше.

Груба индустриална постройка в квартал „Бьолсен“. Улица „Бергенсгате“ 41.

Там ги е затварял.

Работилницата му.

Всички инструменти.

Държал ги е будни.

В пълно съзнание.

— Клаус Хеминг — промърмори Мунк, вадейки поредната цигара от джоба на палтото.

Цигарата стърчеше незапалена от устата му.

— Същата къща — обади се Миа. — Не е възможно.

Тя се поокопити.

Преди осем години.

Клаус Хеминг.

Пощальонът.

Снимки на жертви те.

От работилницата му.

Пращаше ги на семействата.

Сякаш не бе достатъчно да загубят близките си.

Пощальонът.

Оттогава бяха минали осем години, но тя не можеше да отвори пощенската кутия, без да изпита непреодолима погнуса.

По дяволите.

— Улица „Бергенсгате“ в „Бьолсен“. — Мунк най-сетне си запали цигарата. — Недоумявам защо не се сетих веднага.

— Но не е ли мъртъв?

Той я изгледа и кимна.

— Доколкото знам.

— Какво следва?

Миа хвърли с нежелание още един поглед към пътя.

— Имитатор — сви рамене Холгер Мунк.

— Мислиш ли? Хеминг не ни каза нищо. Не спомена число. Не ни даде никакви сведения. Проклетникът само…

— Едно ще кажа — прекъсна я Мунк. — Тук трябва да има нещо, не си ли съгласна?

— Как беше името на онзи тип? — вметна Миа. — От фирмата за почистване.

— Карл Йоверлан.

— Е?

— Какво „е“?

Той я изгледа с раздразнение.

Онзи случай бе съсипал всички.

Холгер тъкмо бе започнал семейна терапия. Две години след раздялата умоляваше Мариане да пробват. Накрая тя склони. Дадено. Да опитаме. За доброто на Мириам.

Клаус Хеминг.

Пощальонът.

Със собствена работилница.

Мамка му.

— Какво ще правим? — смотолеви Миа.

— Помолих Лудвиг да провери всички мъже с името Карл Йоверлан, които успеем да намерим — свъси вежди началникът на отдел „Убийства“.

— Събираме се всички в участъка, после ще…

Тя млъкна с мрачно изражение.

— Съвещание ли свикваме?

— С това ще започнем.

— С кола ли си?

— Паркирана е надолу по онази улица.

Мунк поклати бавно глава, уви по-плътно едрото си тяло в палтото и захвърли недопушената цигара към ръждивата постройка.

25

Къри тъкмо поднесе чашата с уиски към устните си и телефонът му започна да звъни. Не се чуваше, беше без звук, само вибрираше на масата пред него като разярена пчела. Проследи как ръката му понечи да натисне зеленото копче, но за щастие се усети навреме да не вдига. Часът бе едва пет, а той вече беше пиян. Дяволите да го вземат. Възнамеряваше само да се отбие за малко. Да каже „здрасти“ на Луна. Да си прочисти главата. Да се опита да открие нещо в записките, които си носеше. Както правеше Миа. Това, естествено, бяха оправдания. Страшно му се искаше да пийне една чашка. После чашките станаха твърде много.

Най-сетне телефонът спря да звъни. Последваха съобщения. Първоначално едно. После още две. Той вдигна апарата в сумрачната светлина и едва успя да ги прочете. Анете Голи. Мунк. Явно нещо се бе случило. Викат всички да се съберат в участъка. По дяволите. Не, не става. Не и сега. Не можеше да се покаже в това състояние. Пресуши уискито и махна на Луна да дойде до масата.

— Още едно — смотолеви той и почука по ръба на чашата.

Момичето го погледна изкосо.

— Сигурен ли си, Йон?

— Защо да не съм сигурен? — изломоти той, давайки си сметка за нечленоразделния си говор.

— Добре ли си?

Тя го погали припряно по косата.

— Да, да. Само още едно.

Някой пусна монета в очукания джубокс в дъното на помещението и по мърлявите стени пропълзя старо кънтри парче. От масата за билярд се разнесе тракането на удрящите се една о друга топки. Намираше се в една от най-долнопробните кръчми в Осло, така запусната, че дори на хипстърите не им се ходеше там. Виждаха се моряшки татуировки. Рокерски якета. Сборище на самотни души — всеки в своето кътче мърмори, свел глава над мръсна халба. Двама мъже на бара в спортни якета като че ли бяха попаднали тук по погрешка. Наблюдаваха го скришом — в началото не разбираше защо. За момент го обхвана параноя: но дяволите, ченгета ли бяха? Да не би да го следят? По средата на третата чаша уиски му просветна. Седнал там, представляваше жалка гледка. Поглеждаха го със съжаление. Поредният алкохолик с тремор.

Дявол до го вземе.

Кога стигна дотам? Досега винаги се контролираше. От дъжд на вятър по чашка — да, но никога чак така. Беше като изцедена гъба. Като жаден дънер. Преди няколко дни видя обява във вестник „Ве Ге“ и я прочете с интерес. Център за лечение на зависимости в Сулиа. Познаваш ли някого, нуждаещ се от помощ? Пропъди тази мисъл, когато видя Луна, задала се към него с ново питие и до него хапче.

— Да се обадя ли на Катрине, да я помоля да поеме смяната ми?

Тя се приближи и погали бузата му с топли пръсти.

— Защо?

Опита се да я фокусира, но не намери погледа ѝ.

— За да се приберем вкъщи. Искаш ли?

Къри изпъна гръб и я пропъди с жест.

— Не, не, добре съм, просто…

Единият мъж в спортно яке на бара ги изгледа.

— Сигурен ли си?

— Имаш клиенти — смотолеви Къри, правейки опит да се усмихне.

— Мога да си тръгна, само кажи.

— Добре съм — отсече той, но тя вече беше при бара.

Поднесе чашата към устните си — слава богу, вече не трепереше. Усети топлина, когато концентратът обля гърлото и стомаха му.

Не беше ял нищо.

Естествено.

Това е причината.

Не се дължеше на алкохола — понасяше го добре, просто пиеше на гладно.

Лечение ли?

Засмя се и гаврътна половин халба бира, а в това време кънтри парчето заглъхна и го замени ново.

Само че прекалено рано.

Забрави да си напълни стомаха.

Мъжът в спортно яке отново надзърна в неговата посока и на Къри му се прищя да направи гримаса, да прати идиота по дяволите, но се въздържа. Вместо това обърна поглед към прозореца, ала ненадейно съзря познато лице и се намръщи.

Алан Дал?

Мътните го взели!

Проклетият интригант от Отдела за борба с наркотиците. В момента течеше общо съвещание, а той седи тук и пиянства. Няма да мине много време, преди Мунк да узнае. Сниши се леко в сепарето, докато шпионинът пресичаше улицата, но за щастие колегата му не влезе в бара. До тротоара го чакаше кола. Алан Дал се качи в нея и, слава богу, отпрашиха нанякъде.

Ами шофьорът?

Не го ли е виждал някъде?

Порови из паметта си, ала умът му отказваше.

Все едно.

Зад бара имаше телевизор. Денонощно излъчваха новини. Балерината в езерото. Младият мъж в хотела. Говореха само за това. Две угрижени физиономии се мъдреха в студиото, докато течеше репортаж с Анете Голи. В началото не я позна, носеше полицейска униформа. Повторение от днес. На пресконференцията. Просветваха светкавици от фотоапарати, нетърпеливо се размахваха микрофони. Последва нов репортаж. За момент отново се мярнаха лицата в студиото, а после май започна предаване на живо. Къри потрепна, когато видя откъде е.

По дяволите!

Стана и се дотътри до бара.

— Увеличи звука!

— Какво?

Мъжете в спортни якета го изгледаха косо, но вече му беше все тая.

— Звукът! — повтори той и посочи дистанционното.

Най-сетне Луна разбра какво иска.

— Намираме се пред гимназия „Хедрюм“ в Ларвик — обяви жена с логото на „Те Ве 2“ на якето. — Тук, както се твърди, работи основният заподозрян от полицията.

На екрана се появи бял надпис на червен фон.

Раймон Грегер.

Мамка му.

Проклетата тамошна полиция.

Някой бе проговорил.

Мунк щеше да побеснее.

— Какво има? — попита загрижело Луна и в същия момент някъде в далечината се разнесе звънът на телефона му.

— Налага се да отида на работа — измърмори Къри и понечи да се отпусне на някой от високите столове до бара, но там нямаше нищо.

Усети как пропада и пробва да се задържи, ала ръцете отказаха да му помогнат.

— Добре ли си?

Над него се надвеси красивото лице на приятелката му, мъжете в спортни якета също станаха.

— Трябва да отива в участъка — изломоти той и се опита да стане, но и краката не му се подчиняваха.

— Ще се обадя на Катрине.

Надвисна сива сянка.

Чу се шепот.

От морското дъно.

После кънтри музиката изведнъж замлъкна и той остана да лежи сам върху студения под.

26

В катедралата „Св. Олав“ енорийският свещеник седеше в изповедалнята и се чудеше дали идеята наистина е добра. Утринната литургия бе приключила. Богомолците явно вече се бяха отправили за работа. В църквата цареше пълно безмълвие. В свидния му, прекрасен храм отекваше само тишината. Катедралата „Свети Олав“ бе най-красивата в Норвегия. За него нямаше съмнение. Тук бе ръкоположен за дякон преди малко повече от пет години и за свещеник — само шест месеца по-късно. След кратка служба като администратор на енорията в Лилехамер го извикаха обратно и го назначиха за енорийски свещеник и настоятел. Паул Мали нямаше как да не е прещастлив при пътя, отреден му от бог. В историческа перспектива католическата общност в Норвегия не можеше да се мери с протестантската, но през последните години бе настъпила промяна, и то в голяма степен благодарение на новите заселници: Специално за тях вече всяка седмица се отслужваха меси на полски и виетнамски език, но и норвежката аудитория нарастваше значително. Сега всеки божи ден отслужваше цели три литургии, подпомогнат, естествено, от дяконите и капеланите: от осем, от единайсет и от осемнайсет часа. Преди седмица обаче реши да направи промяна в разписанието. Не за самите меси, не — службите бяха чудесно разпределени във времето: сутрешна, обедна и една след работа. Последователите му сами решаваха кога да отделят време от напрегнатия си работен ден и да посетят господа.

Последователи, не, разбира се, думата не е точна — подсмихна се Паул Мали — единствено Исус има последователи — обаче така се чувстваше понякога: сякаш сам той е пастир на стадото. Вече рядко му се случваше да не разпознае нечие лице, но ако видеше непозната физиономия, не пропускаше да се представи на новодошлия. Та нали бе божии избраник, врата към господа — важно е да е близо до хората, вършейки делото си, а не да се дистанцира. Затова и реши да промени дневната програма.

Не по отношение на месите, часовете им бяха отлични, а що се отнася до възможността за изповед. При предишното разпределение изповедалнята беше отворена само половин час през целия ден, между 17:15 и 17:45 ч. Напливът не беше особено голям и той имаше чувството, че времето не е подходящо. Да изповядваш греховете си вечер? Не, не е уместно. След дълъг ден на работа разбираемо е да искаш само да се прибереш вкъщи при семейството, да сложиш масата и навярно да се помолиш на господа в дома си. Един ден му хрумна идея: защо да не отвори изповедалнята след сутрешната служба? Все пак нощта е времето на мрака, когато душата се усамотява. Не изпитваме ли сутрин най-силна нужда да изповядаме греховете си?

Не искаше да се отказва, но както седеше сам в полумрака, усети глад. Повдигна расото си и си завърза обувката. Лъхна го мирис на прясно измит под и смърчови клонки. Не бе ли усетил нотка лимон? Усмихна се от приятната миризма, но беше разочарован, задето се е заблудил. Изповед рано сутрин? Очевидно никой нямаше нито време, нито необходимост от нея. Реши да изчака още няколко минути. Но не, предстояха му и други задачи, а не само да седи сам в малката стаичка и да мирише пода. Сгрешил бе и беше крайно време да си признае. Паул Мали въздъхна, повдигна расото си, за да стане, но ненадейно отвън прокънтяха стъпки.

Нима някой…?

Нима Девата се е смилила над него?

Бързо седна на мястото си и се прекръсти.

Пристъпвайки по твърдия под с лека, колеблива походка, посетителят стигна чак до изповедалнята.

Паул Мали се усмихна широко, когато непознатият открехна вратата на кабинката и силуетът му се плъзна вътре.

Изчака няколко секунди новодошлият да притихне, преди да отвори прозорчето.

— Радвай се, благодатна Марийо! Господ е с тебе, благословена си ти между жените и благословен е плодът на твоята утроба, Исус! Света Марийо, Майко Божия, моли се за нас грешниците, сега и в смъртния ни час. Амин.

Отново се прекръсти, когато чу човекът насреща да приглася:

— Амин.

Звучеше нерешително. Млад мъж. Виждаше го зад решетката, но, естествено, не различаваше чертите му — това бе предназначението на изповедалнята. Близост, ала същевременно достатъчно дистанция, за да изповядаш спокойно греховете си.

— Прости ми, отче, защото съгреших. За… за първи път се изповядвам.

За първи път?

Сърцето на Мали заудря силно под расото. Нищо не може да се сравни с нов мирянин в стадото.

— Аз… не знам… — Младият мъж очевидно се мъчеше да намери пътя към душата си.

— Не бързай, синко — спокойно го насърчи Мали. — Тук сте само ти и Господ. Той не осъжда никого и ще те изслуша, каквото и да пожелаеш да му довериш.

— Благодаря — прошепна непознатият и отново замълча за миг, после събра кураж. — Не знам дали е грях, или по-точно… не засяга мен, но станах свидетел на нещо.

— Така ли? И кого засяга?

— Брат ми — обяви накрая гласът.

Говореше толкова тихо, че се наложи Мали да се доближи до решетката.

— Брат ти ли? Кръвния си брат ли имаш предвид, или някого от общността?

Младият мъж, изглежда, се озадачи от въпроса, но отговори направо.

— Не, не. Той ми е брат. Големият ми брат. Живеем заедно. Останахме само двамата. Родителите ни си отидоха.

— Тъжна вест — благодушно изказа съчувствието си Мали. — И на какво си бил свидетел? Ще споделиш ли нещо с Господа?

Зад решетката отново настана тишина.

— Може ли да попитам нещо? — промълви младият мъж.

— Естествено, синко.

— Дори не знам защо съм тук. Изпитах потребност да поговоря с някого. Сигурно трябваше да отида на психолог, не съм сигурен дали мястото ми е тук. Не искам да преча…

Свещеникът никога не прекъсваше дошлия в изповедалнята, но сега му се стори удачно.

— Синко, важно или маловажно, няма значение. Ако искаш да говориш, си добре дошъл. Не бива да изпитваш срам или вина. Тук се пречистваш, а аз ще те изслушам на драго сърце.

— Благодаря — изрече младият мъж с облекчение.

— Говореше за брат си. Какво си видял?

— Страхувам се за него — сподели непознатият.

— Защо се страхуваш?

— Не прилича на себе си. Страх ме е… да не би да върши разни неща.

— За какви неща става дума? — любопитство загриза Мали.

— Вече не ми говори. Изчезва посред нощ. Заключва се вкъщи. Не ме пуска в стаята си. Според мен крие нещо там.

— Виж ти! На колко години е, ако ми позволиш да попитам?

— На двайсет и осем.

— И с какво се занимава?

— Не работи. Болен е, нали разбирате.

Непознатият отново замълча. Свещеникът чуваше как се върти на пейката. Очевидно не му бе удобно.

— Болен ли? От какво.

— Не знам дали е редно да разказвам всичко това, отче. Имам чувството, че го предавам, струва ми се…

— Това е между теб и Господа — прекъсна го спокойно Мали. — Не предаваш никого. Господ е баща на всички ни.

— Не, няма как. Сгреших. Много ме е страх.

Свещеникът не можеше да си намери място от любопитство.

— От какво се страхуваш, синко?

— Опасен е.

— Какво искаш да кажеш?

— Брат ми. Опасен е.

— Страх те е да не ти навреди ли?

Настана тишина. На Мали му се счу сподавен плач.

— Слушай, синко…

— Не — изправи се младият мъж. — Не смея. Твърде е болезнено. Извинете за безпокойството, отче.

Мали чу как онзи натисна дръжката на вратата и понечи да излезе.

— Синко — поде той със сериозен тон. — Имам предложение. Ще ме изслушаш ли?

Подейства. Непознатият седна тежко.

— Според мен трябва да си идеш у дома, определено, но нека първо да направим уговорка с теб и Господ.

— Каква? — попита тъжно гласът.

— Очевидно ти тежи бреме и разбирам колко ти е трудно, но дойде и вече знаеш кой съм. Сега се прибери, помисли и ще се върнеш, когато почувстваш, че постъпваш правилно. Утре, след няколко дни… няма значение, ала искам да си обещаем да се видим отново. Съгласен ли си?

Тишината продължи дълго. Свещеникът долавяше мъката на младежа, едва ли не чуваше как душата му се разкъсва. Най-накрая новодошлият проговори отново.

— Добре, отче. Ще се върна. Ще бъдете ли тук?

— Разбира се — увери го приятелски Мали. — Ще те очаквам всяка сутрин, не се съмнявай. Ела, когато пожелаеш.

— Благодаря — ободри се младежът. — Оценявам го. Много благодаря.

— Значи, ще се видим пак — кимна свещеникът.

— Непременно, отче. Хиляди благодарности.

Стъпките се разнесоха из църквата и постепенно заглъхнаха. Енорийският свещеник се усмихна.

Явно идеята да изповядва сутрин не беше толкова лоша.

Благослови отново Девата, излезе от изповедалнята и със скръстени на гърдите ръце запристъпва спокойно към сакристията.

27

Габриел Мьорк спеше на дивана в стаята за почивка. Събуди го Лудвиг Грьонли, влизайки с чаша кафе.

— Какво има?

— КРИПОС дойдоха. Мунк провежда съвещание. Едва ли е нужно да присъстваш. Общо взето, обсъдихме същите работа преди няколко часа.

— Не, идвам — прозина се Габриел.

Присънило му се беше нещо изключително странно. Той е пощальон. Придвижва се с платноходка. Носи голям пощенски плик. На плика пишеше „Тове и Емилие“. В далечината вижда остров, но колкото и да се старае да направлява лодката, не го достига. Напротив, отдалечава се. За миг се показват тъжните им лица. Писмото става все по-голямо и накрая го завлича сред вълните.

Навярно сънят ми подсказва нещо.

Открай време майка му се интересуваше от сънища: имали огромно значение — означавали повече, отколкото подозираме — всеки образ от съновидението съответствал на елемент от света и всякакви подобни щуротии. Такава си беше тя през последните години — годините на „Ню Ейдж“. Габриел не си падаше по тези работи. Когато майка му разказваше нощните си преживявания той само кимаше незаинтересовано, но сега му се струваше, че подсъзнанието му действително се опитва да му подскаже нещо.

Последните дни работи усилено. Едва смогваше да отговори на съобщенията от къщи. Не бива да ставам като Мунк. Тази мисъл му мина през главата, когато Голи му се обади.

В ЕКОКРИМ беше спокойно. От девет до четири. Работа в офис. Закусваха и вечеряха заедно, вечер си лягаха един до друг.

А сега?

Не съвсем.

Габриел разтърка очи, за да се разсъни. Вратът под яката му беше мокър.

Пощальон.

Подсъзнанието му пазеше следи от реалността.

Тогава беше малък, но, разбира се, помнеше.

Клаус Хеминг.

Държеше жертвите си в плен, играеше си с тях като с кукли и накрая изпращаше снимки на близките им.

Национален потрес — пред телевизионните екрани, откъдето се сипеха жестоки подробности, хората гледаха и не вярваха какво им показват.

Наивна Норвегия.

И това — насред Осло.

Не е възможно да е вярно.

Няма толкова зъл човек.

Сигурно е станало в САЩ.

Или някъде по света.

Този не е наш сънародник.

Не се е случило в нашата страна.

Майка му изпадна в състояние, което по-късно той определи като депресия. Съседите — също. Във входа се мяркаха мрачни лица — навели глава, едва се осмеляваха да отворят пощенските си кутии и бързо се шмугваха обратно зад залостените си врати.

Времето е безпощадно.

Ужасът премина.

Ежедневието бавно се върна към обичайния си ход.

Типично по норвежки.

Прощаваме.

Избираме да вярваме в доброто.

Мракът обаче се завърна.

Цяла нощ наблюдава какво се случва с колегите му: дори Мунк, общо взето, добродушен мечок, сновеше по коридорите с вглъбен, помръкнал поглед и свъсени вежди.

Обади се у дома.

Габриел потисна още една прозявка, грабна шише кола от малкия хладилник и на път към залата поразкърши схванатите си крайници.

При влизането му Мунк вече стоеше на подиума до екрана.

— Габриел Мьорк — представи го лаконично той. — Техника, бази данни, социални мрежи.

Три непознати лица му кимнаха, той им отвърна и се настани в дъното на помещението, до Миа.

КРИПОС. Стратегически подход. Двама мъже и една жена. През нощта по коридорите се носеше шепот, чу се и кратък разговор на висок глас между Анете и Мунк, но сега той нямаше нищо против присъствието им, макар това да бе приумица на Микелсон.

Разполагаха с повече хора.

Защо пък не?

Габриел не разбираше какъв е проблемът.

Борба за надмощие?

Сега ли намериха да се състезават?

Понечи да се изкаже, но се отказа.

— Ще обясниш ли за името, Миа?

Мунк погледна седналата безучастно Миа Крюгер.

— Карл Йоверлан — подхвана тя. — Късно се сетих, простете, но ако махнем р-то и си представим, че има две „л“…

Тримата от КРИПОС се извърнаха с любопитство към нея.

— Карл Йове — почуди се жената.

— Карл Льове.

Макар да гледаше мрачно, Миа бе изключително енергична.

— Вината е моя — трябваше да го забележа веднага.

— Ясно — обади се единият инспектор от КРИПОС.

Имаше светла коса и носеше брада. Твърде незабележителна външност. Впрочем, всички изглеждаха така.

— Значи се появи още една връзка с „Братята с лъвски сърца“ — отбеляза другият.

И той носеше брада, но имаше тъмна коса.

И при него не се забелязваше нищо отличително.

Навярно ги подбираха по това — способността им да се смесят с тълпата и да останат незабелязани.

— Да — потвърди Миа. — Йонатан и Карл Льове. В началото се колебаехме, но вече няма никакво съмнение. Използва го съзнателно и директно, играе си с нас.

— Кой беше Карл? — поинтересува се жената.

— Малкият брат. Той оцелява, Йонатан го спасява, но междувременно умира. Малкият Карл живее с усещането, че близките му съжаляват, задето не е загинал той.

— Значи в действителност Карл Йоверлан не съществува. — Този път русокосият инспектор се обърна към Мунк.

— Не и в Осло — изстреля Лудвиг Грьонли и посочи записките си. — Има един в Ставангер, но не и тук, доколкото ни е известно.

— Ами Раймон Грегер? — И жената погледна към Мунк.

— Все още го издирваме — въздъхна той. — За огромно съжаление някакъв идиот в Ларвик съобщи името му на пресата, но все едно. Нищо чудно това да ни улесни. Колкото повече хора знаят, толкова повече очи го търсят — да погледнем на инцидента от тази страна.

— Според основната хипотеза обаче има връзка с Клаус Хеминг? — намеси се тъмнокосият следовател.

— Не е сигурно — поглади брада Мунк.

Присъстващите отново се вторачиха в Миа.

— Към телата е насочен фотоапарат — подхвана тя. — Оставен е адрес на улица „Бергенсгате“. Помислих малко над тези факти и според мен има две вероятности.

В пълна тишина всички очакваха какво ще каже.

— Или Клаус Хеминг е жив…

— Невъзможно — възрази Мунк. — Видях доклада с очите си.

— Или иска да ни насочи към някаква прилика.

— Прилика ли? — чу се откъм русата брада.

— Оприличава се на Хеминг: „Приемайте ме сериозно, чувате ли?“

В помещението отново се възцари тишина: присъстващите осмисляха думите на Миа.

— Няма живи роднини, нали? — обади се жената този път.

— Не — отвърна Мунк.

— Няма съпруга, не и живял с някого, няма деца, дори братя и сестри няма.

— Сигурни ли сме, че е мъртъв? — прозвуча гласът на русата брада.

Въпросът увисна във въздуха като неприятна мисъл, с която никой не изпитва желание да се занимава.

Не и за Габриел.

Клаус Хеминг?

Жив ли е?

Не, това…

Не подкрепяше смъртното наказание, определено не, но в деня, когато се разбра, цяла Норвегия въздъхна с облекчение. Клаус Хеминг се беше самоубил. Беше се обесил в психиатричното отделение с връзките на обувките си.

Справедливо възмездие.

Такова бе усещането.

— Според Норвежката държава и всички, с които разговарях, Клаус Хеминг е мъртъв и погребан за вечни времена в Гробището на Спасителя — увери го Мунк.

— Но — понечи да възрази брюнетът.

— Ще се придържаме към втората хипотеза — прекъсна го строго началникът на отдела. — Използва Хеминг, за да ни каже нещо. Показва ни колко е важен.

— Добре, но… — поде русият.

Без да му обърне внимание, Мунк прелисти бележките пред себе си. Прокара ръка по челото си — изведнъж доби уморен вид.

— Чистачите — подсказа Миа.

— Да, именно. Тайнственият Карл Йоверлан е бил, както се изразиха, почасов работник. Ако случаят се разрасне и се появят нови жертви, възможно е да ги намира на места, където работи. Може това да е принципът, а може и да греша.

Миа се замисли.

— Ами ако не намира жертвите там, но все пак използва по някакъв начин местата?

— И планинското езеро ли? — подхвърли иронично тъмнокосият мъж.

— По-скоро си мислехме за Операта — уточни тя. — Чистят ли в Операта? Не сме проверили, нали, Холгер?

— Непременно ще проверим — промърмори Мунк, търкайки си очите.

— Хотел „Лунгрен“ са им били клиенти, знаем. Дали не са работили и за Операта? Ами за други учреждения? Има ли начин да предотвратим нови убийства?

Миа погледна брюнета, а той ѝ отвърна с кимване.

— Напълно подкрепям.

— Чудесно. — Мунк изгледа присъстващите. — Лудвиг?

— Заемам се с фотороботите на този Карл Йоверлан от хотел „Лунгрен“ и фирмата за почистване.

— Хубаво, Юлва? — огледа се, но нея я нямаше.

— Спи — обади се Анете. — Дадох ѝ задача да провери всичко, свързано с фотоапаратите. Би трябвало скоро да открием нещо, дявол да го вземе. Все пак не е привидение.

— Добре — продължи Мунк. — Габриел?

— Ще проверя телефона и компютъра на Курт Ванг и всичко, свързано с Вивиан Берг в социалните мрежи.

Началникът на отдела изглеждаше ужасно уморен, сякаш дори не чу какво казва Габриел.

— Прекрасно. Йон?

Не последва отговор.

— От известно време Къри не се е появявал — чу се гласът на Анете. — Не знам къде е. Пак ще го потърся.

— Хубаво. Имам нужда от цигара. Анете е нашият посредник. Всичко, до което се доберете, ми предавайте чрез нея.

Събралите се кимнаха, надигайки се.

Габриел отиде в кабинета си и понечи да затвори вратата, но Миа ненадейно се шмугна след него.

— Искам да те помоля нещо.

— Разбира се. Какво?

— Психиатърът, Ритер. Трябва ми достъп до архива му.

— В смисъл?

Миа се озърна бързо и сниши глас.

— Всичко налично за всички останали, за другите пациенти. Ще се справиш ли?

— Искаш да му хакна компютъра?

— Да.

— Не знам — проточи Габриел, докато покрай тях мина Мунк, явно изтощен и с цигара в ъгълчето на устните. — Да хакна системата на психиатрия „Блакста“? Чуваш ли се? Ще наруша всички правила на Надзорния орган по защита на данните, освен това вероятно ще загубя работата си и ще вляза за десет години в затвора. Да не говорим, че Мунк ще ме убие. Защо просто не го изискаме?

— Надяваш ли се на успех? — Миа ги гледаше изпитателно. — Ще ни дадат ли достъп според теб.

— Не — призна Габриел.

— И не става въпрос за „Блакста“, за бога. В такъв случай не бих те молила.

— Така ли? А за какво става въпрос?

— Има частна практика до стадион „Юлевол“. Говоря само за тамошните му пациенти.

— А не за „Блакста“?

— Не, единствено за малкия му частен кабинет.

Миа се усмихна и наклони глава настрани.

— Да, Миа, но…

— Благодаря ти — смигна му тя и го погали по ръката. — Обади ми се, когато влезеш в системата.

— Да, но не мога… — понечи да възрази Габриел, ала Миа вече бе на вратата, извадила телефона от джоба на коженото си яке.

28

Елен Иваршен седеше в колата си пред прогимназията „Морелбакен“ и се разкайваше, задето е поканила толкова много гости. Четирийсет години. Нима бе повод за празнуване? Тя хвърли бегъл поглед към огледалото и се почувства изтощена. Така и изглеждаше: имаше торбички под очите, кожата ѝ сивееше, ъгълчетата на очите ѝ бяха зачервени. Сякаш не бе спала цяла седмица. Защо, за бога, и трябваше да се захваща с това точно сега? Не беше ли щастлива?

Срещна го в магазина. Учител от училището. Не намери нищо специално в срещата им — обикновен клиент.

— С какво мога да ви помогна?

— Искам да купя нови кухненски столове.

— Нещо по-конкретно ли имате предвид?

— Евентуално „Арне Якобсен“. Имате ли?

— Имаме.

— Хм… Ами този на витрината? Откъде е?

— Аз създадох дизайна.

— Наистина ли?

Хвалби. Оказа се много просто. Хареса столовете ѝ. И проектираната от нея салонна маса. И лампите. Изкупи почти цялата ѝ колекция. И всичко това с учителската си заплата? Това бе първата ѝ мисъл — не се заблуждаваше, мебелите ѝ не бяха никак евтини. После обаче ѝ разказа, че е наследил пари от починалата си майка, и тя се засрами от проявената мнителност.

Хайде, съсредоточи се, за бога.

Стига толкова.

За никого не е добре.

Елен Иваршен погледна часовника на телефона си и изпита известно раздразнение. Два без двайсет. Часът при зъболекаря беше след двайсет минути, а дотам предстоеше поне четвърт час шофиране. Нали се разбраха за един и половина? Взе айфона си и опита да му се обади. Отново. Не вдигна. Колко съобщения му бе написала? Петдесет. Отговори ли на някое? Не.

Младежи.

Синът ѝ Рюбен тъкмо навърши четиринайсет. Измоли от нея последния, твърде скъп модел телефон, а отговаря ли на повикванията ѝ? Не. Зарежда ли го редовно, за да може да се свърже с него? Не. Плаща ли си сам сметката, както се разбраха? Не. Подрежда ли си поне стаята? Помага ли ѝ с домакинството? Изхвърля ли боклука? Прави ли нещо, за да не се чувства тя глупаво, давайки му пари? Не.

Елен поклати глава и за пореден път опита да му се обади, но пак не ѝ отговори.

Тийнейджъри.

Зъболекар. Защо не ходи на зъболекар?

— Как беше при зъболекаря, Рюбен?

— Зъболекар ли?

В продължение на две седмици водеха един и същи разговор.

— Как мина при зъболекаря, Рюбен?

— Ъъъ, какво?

Вземам си отпуска.

Ще те посрещна след училище.

Чакай ме в един и половина.

Запомни ли?

Трябва ли да напиша бележка на ръката ти?

Елен Иваршен въздъхна и извади червилото си от чантата. Сив косъм ли видя в огледалото? Още един? Налага ли се пак да отиде на фризьор? Нали скоро ходи? Но какво я прихваща? Не ѝ пука за няколко сиви косъма. Това само я разхубавява. Напълно естествено е. Ами червилото? Преди не си слагаше толкова много. Устните ѝ са превъзходни и без да ги разкрасява. Мина ѝ през ума, естествено. Чакам пред училището да взема сина си, но се контя, защото той работи тук. Не ти подхожда, Елен. Омъжена си. Щастливо омъжена.

Е, да, това е относително. Елен Иваршен слезе от колата и тръгна към входа на училището. Не, не беше нещастна, но нещо липсваше. Скучно ли ѝ е? Толкова ли е просто?

Целият ѝ живот е толкова… практично организиран.

Липсва ѝ страстта, тръпката.

Докато ситнеше по площадчето, я застигна слаб дъждец. Почука на вратата на кабинета на заместник-директора.

— Здравейте! С какво мога да ви помогна?

— Търся сина си, Рюбен Иваршен.

— От кой клас е?

— 9 А.

— Да видим. Имат английски с Хайди Лаукванг в стая 104.

Елен Иваршен благодари и тръгна по коридора. Почука на вратата и махна през стъклото. Хайди Лаукванг приближи и си показа главата навън.

— Здравейте! Какво мога да направя за вас?

— Рюбен тук ли е? На зъболекар е и сигурно е забравил.

Лаукванг сбърчи вежди.

— Не, днес не е на училище.

— Сериозно?

Обзета от гняв, Елен Иваршен прехапа устни.

Проклето момче.

Кръшка.

Имаше подозрения, но…

При това днес.

Когато трябва да отидат на зъболекар.

И си взе свободен ден.

Какво си въобразява?

Не, това минава всякакви граници…

Забеляза Мартин през стъклото.

— Може ли да разменя две думи с Мартин?

Лаукванг му махна и флегматичният младеж се домъкна в коридора. Едва се държеше на крака.

— Рюбен не трябваше ли да спи у вас? — процеди през зъби Елен Иваршен.

— Да, но не дойде…

— Истината ли ми казваш, Мартин? — Тя сложи внимателно ръка на рамото му.

Хайди Лаукванг се върна в класната стая, затваряйки вратата след себе си.

— Ами… разбира се. Защо да лъжа?

— Но сте имали уговорка да спи у вас?

Момчето кимна.

— Значи дотук е вярно.

— Всичко е вярно — разпери ръце Мартин. — Нямам представа къде е.

— Не ти ли се е обаждал?

— Не, наистина, кълна се. Повярвайте ми.

— И не си говорил с него?

— Опитах се — и във фейса, и съобщение му написах, но не отговори и сметнах, че…

— Какво сметна?

— … че не сте му разрешили. Знаете как е…

— Как?

— Ами, искам да кажа… Вие сте готина, но баща му е…

— Благодаря ти, Мартин. Извинявай. Вината, разбира се, не е твоя.

Елен Иваршен се овладя и се усмихна.

— Значи не знаеш къде е.

— Нямам никаква представа — сви рамене тийнейджърът.

— Добре, обаче къде би отишъл, ако да кажем ви се прииска да си починете един ден от училище.

Момчето я погледна подозрително.

— Сигурно в „Стуро“ — измърмори накрая.

— Търговският център.

— Да… Не знам.

— Благодаря ти, Мартин. Ако се чуеш с него, предай му, че го търся.

— Окей, госпожо Иваршен.

Младежът се изниза обратно в класната стая.

Така ли? Търговският център в квартал „Стуро“?

По обед?

Ще види той!

Усети как у нея отново се надига гняв, когато прекоси коридора и претича до колата под дъжда.

29

Застанал пред административната сграда до стадион „Юлевол“, Габриел Мьорк съжаляваше, задето не е предрешен. Навярно беше редно да предупреди Мунк. Типично за Миа. Закони и правила. Важат само за другите. Трябваше, естествено, да каже. На Анете. Прокурорката. Тя щеше да подаде молба. Да получат достъп до базата данни на психиатъра Волфганг Ритер. Ще им отговорят ли? Изобщо не. Никакъв шанс. Естествено. Само това остана! За колко пациенти става въпрос? Оголени души от двайсет години насам. Сигурно хиляда? Или две хиляди? Разбира се от само себе си. Без значение колко е важно. Доколкото му бе известно, дори самият съдия може да е сред пациентите. Когато влезе в сградата и взе асансьора до четвъртия етаж, по врата му плъзнаха трънки. Споделено работно пространство. За щастие. Това улесняваше всичко. Зъболекар. Гинеколог. И Ритер. Регистратурата му се намираше зад стъклена врата. Габриел бързо огледа интериора. Направо по коридора като че ли имаше обща чакалня. Вътре бяха разположени няколко стола и малък диван. Притаи дъх, отвори стъклената врата и се усмихна на жената на регистратурата — възрастна дама с бели букли и очила на върха на носа ѝ. Дръж се естествено. Отново му се прииска да има зад какво да се скрие, когато се прокашля и се насочи към къта за чакане. Там завари мъж с шапка в скута. На масичка лежаха купчина списания. Стените бяха облепени с плакати. До стената бе сместена стойка с брошури. Кимна леко на мъжа, но той не го погледна. Габриел си извади макбука от чантата, седна и го сложи в скута си. Постара се да изглежда възможно най-нормално. Каквото и да става.

Обмисля различни стратегии, но стигна до извода, че това е единствената му възможност. За да влезе в компютъра на Ритер, му беше необходим достъп до мрежа. Начините бяха само три: в дома на Ритер — ъъъ, не; да го проследи, докато докторът се свърже евентуално към отворена мрежа — нямаше време за това; кабинетът му оставаше единствената възможност. Включи компютъра и се озърна. Мъжът все така не го поглеждаше. Възрастната дама на регистратурата надзърна към него, но бързо извърна очи към плота пред себе си, нямаше вид да подозира нещо. Нямаше и причина за подозрения. Гинеколог. Зъболекар. Психиатър. Хората постоянно идваха и си тръгваха.

Изчака няколко секунди.

Уай-фай. Търсене на мрежа…

Излезе цял списък. Намираше се в сграда с офиси, което, естествено, създаваше трудности. Компютърът му регистрира всички мрежи от горните и долните етажи. Прегледа ги набързо и намери правилната според него. Общ4. Кабинетите имат обща мрежа? Великолепно. Не можеше да е по-добре. По-голям трафик. По-малък шанс някой да разбере за проникването в системата. Отвори една от програмите, които бе свалил, преди да тръгне от участъка.

John the Ripper.

Чудеше се дали хората знаят за съществуването ѝ. Всички заинтересовани имат свободен достъп до нея в интернет. Хакваш, без каквито и да е познания — само включваш програмата.

Кликваш и всичко става само. Отнема известно време, разбира се, и той леко се притесни, когато жената на регистратурата отново го погледна над рамката на очилата.

Жълто лого на червен фон и отзад изображение на Джак Изкормвача. Малко зловещо, но върши работа. Понечи да кликне два пъти върху иконата, но му хрумна, че сигурно има и по-лесен начин. Изкормвачът бе изключително добра програма, въпреки това обаче няма да стане за няколко секунди с никакъв софтуер, ще отнеме… вероятно поне десет минути.

Бързо се реши, остави компютъра на масичката и се приближи до регистратурата.

— Извинете — прокашля се с най-невинното си изражение. — Чакам приятелката си. Мога ли да използвам вашия интернет?

— Естествено — усмихна се възрастната дама и написа нещо на хартийка.

Самата любезност.

— Мрежата е „Общ4“.

Подаде му жълта бележка.

— Имахме проблеми с нея, но вече би трябвало да е наред.

— Много благодаря.

Габриел изпита угризения. Толкова мила жена, а той я лъже в очите.

Както и да е.

Целта оправдава средствата — нямаше ли такава мисъл?

Върна се възможно най-спокойно до дивана и набра паролата.

Общ4.

JgFrPh45

Разумно бяха избрали трудна за разбиване парола. Само да не я дават на всеки срещнат. Затвори прозореца и изпита задоволство при появата на черните дъгички на екрана — свърза се. Обзе го тръпката от едно време. Не знаеше каква е причината, но винаги го омайваше. Не да вреди — не го беше правил, вълнуваше го само мисълта за способностите му. Да влиза на непозволени места. Да надминава другите по ум. Това предизвикваше възбудата. Стъклената врата се отвори и той се стресна. Влезе майка с дете. Обикновено той си седеше спокойно в мазето на своя дом — тук бе различно. Изведнъж се почувства изключително уязвим. Отвори мрежовия протокол. Пет компютъра, свързани в мрежата. И неговият. Хрумна му, че е трябвало да се скрие по-добре, да бъде незабележим, но вече бе твърде късно. Само професионалист можеше да разбере за действията му и дори тогава трудно биха го открили.

Появиха се табелки по вратите.

Гинеколог, Марит Енг.

Mrit_Eng.

Зъболекар, Герт Овершьо Вик.

Gover_V.

Психиатър, Волфганг Ритер.

Wolf Ritt.

Цъкна два пъти върху „Джон Изкормвача“ и въведе необходимите данни.

Петнайсет минути по-късно отново бе на улицата с лаптоп, прибран в чантата, и лудо биещо под пуловера му сърце.

Погледна за последен път към прозорците на четвъртия етаж, прихлупи си шапката, набра номера на Миа и се запъти с бързи крачки към стоянката на такситата.