Момичето и нощта - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Гийом Мюсо (Фани) #11

Фани

Събота, 19 декември 1992 г.

Общежитие „Никола дьо Стал“.

Смазана от умора, потискам прозявка след прозявка. Записките ми от лекциите по молекулярна биология танцуват пред очите ми, но мозъкът ми отказва да възприеме повече информация. Боря се със съня. Студът ме пронизва до костите. На косъм да сдаде багажа, моята вентилаторна печка духа само застоял и хладен въздух. Пускам си музика, за да не заспя. От тонколоните на моята аудиоуредба се леят една след друга дълбоко меланхоличните песни на група „Кюър“ — „Разпадане“, „Тъжна песен“, „Последен танц“… Точно отражение на самотната ми душа.

Изтривам с ръкава на пуловера си запотеното стъкло на прозореца. Навън пейзажът е направо нереален. Кампусът е пуст и притихнал, скован под седефена кора. За миг погледът ми се зарейва в далечината, отвъд перленосивото небе, от което все още се сипят снежинки.

Стомахът ми пари и червата ми куркат. От вчера не съм яла нищо. Шкафът и хладилникът ми са празни, защото нямам пукнат франк в джоба. Знам, че трябва да поспя малко и да престана да навивам будилника си за 4:30 сутринта, но ме възпира чувството за вина. От ума ми не излиза графика за подготовката ми за изпита, който съм си изготвила за тези две ваканционни седмици. Мисля за скапаната първа година в медицинското училище, през която ще отпаднат две трети от моите съученици. И се питам дали наистина има някакъв смисъл във всичко това. Или по-скоро се питам дали аз не съм сбъркала избора си. Наистина ли призванието ми е да бъда лекар? В каква посока ще поеме животът ми, ако се проваля на този изпит? Всеки път, когато мисля за бъдещето си, виждам само един мрачен и тъжен пейзаж. Не дори някаква заснежена равнина, а безкрайна сивота. Сивотата на бетон, множество сгради, магистрали и ставане в 5 часа сутринта. Сивотата на болнични зали и на стомана, която оставя лош вкус в устата ти, когато се събудиш с лепкаво от пот тяло до неподходящия човек. Знам, че това ме чака, защото никога не съм притежавала лекомислието, безгрижието и оптимизма, които проявяват много от учениците н нашата гимназия. Всеки път, когато мисля за бъдещето си, виждам страх, униние, празнота, желание да избягам и болка.

* * *

Но внезапно виждам теб, Тома! През прозореца превитата ти срещу вятъра фигура се откроява в млечната белота на зимния следобед. И както винаги сърцето ми се разтуптява и настроение то ми се подобрява. На мига сънливостта ме напуска. Изведнъж ми се приисква да живея и да преуспея. Защото само с теб животът ми може да бъде спокоен, многообещаващ, изпълнен с планове за бъдещето, с пътувания, слънце и детски смях. Чувствам, че има една тясна пътека към щастието, но мога да поема по нея само с теб. Не знам по какъв магичен начин страданието, мизерията, тъгата, които нося в себе си още от детството, сякаш изчезват, когато сме заедно. Обаче знам, че без теб винаги ще бъда самотна.

Внезапно те виждам, Тома, но илюзията изчезва толкова бързо, колкото се е появила, защото разбирам, че не идваш при мен. Чувам как се качваш по стълбите и влизаш в стаята й. Вече никога не идваш при мен. Идваш при Другата. При Нея. Винаги при Нея. Познавам Венка по-добре от теб. Знам, че тя притежава онова излъчване в по гледа, в походката, в начина, по който прибира немирен кичур зад ухото си или леко отваря уста, за да се усмихне, без да се усмихва. Знам, че то е не само пагубно, а направо смъртоносно. Майка ми също притежаваше това излъчване, тази гибелна аура, която подлудяваше мъжете. Ти не знаеш, но когато тя ни напусна, баща ми се опита да се самоубие. Той съзнателно се хвърли върху ръждивата арматура, която стърчеше от един бетонен панел. Заради застраховката винаги се е твърдяло, че това е трудова злополука, но беше опит за самоубийство. След всички унижения, на които го бе подложила майка ми, този глупак твърдеше, че не може да живее без нея, и беше готов да остави на произвола на съдбата трите си малки деца.

Ти си различен, Тома, но трябва да се освободиш от това влияние, преди то да те погуби. Преди да те накара да направиш нещо, за което ще съжаляваш цял живот.

* * *

Ти чукаш на вратата ми и аз я отварям.

— Здравей, Тома — казвам, като свалям очилата си.

— Здравей, Фани, нуждая се от твоята помощ.

Обясняваш ми, че Венка се чувства зле, че има нужда от грижи и лекарства. Грабваш аптечката ми и дори ме молиш да й приготвя чай. Като пълна глупачка, единственото, което успявам да отговоря, е, че ще го направя. И тъй като вече нямам чай, принудена съм да извадя едно използвано пакетче от дъното на кошчето за боклук.

Аз ставам само за това, разбира се — да бъда слуга на Венка, клетата ранена птичка. Но за каква ме вземаш? Бяхме щастливи, преди тя да съсипе живота ни! Виж какво ни причинява! Виж какво ме принуждаваш да правя, за да привлека вниманието ти и да те накарам да ревнуваш — ти ме тласкаш в обятията на всички момчета, с които излизам. Ти ме принуждаваш да си причинявам болка.

Избърсвам сълзите си, преди да изляза в коридора. Там ти ме блъскаш пътьом, без да се извиниш или да ми кажеш и дума, и се втурваш тичешком по стълбите.

* * *

Ето, вече съм в стаята на Венка и се чувствам малко глупаво, сама с чашата чай в ръка. Не съм чула разговора ви, но предполагам, че тя пак ти е изиграла обичайния си номер. Номера, който владее до съвършенство — да манипулира хората в своя куклен театър, за да се представи за нещастна жертва.

Слагам проклетата чаша чай на нощното шкафче и поглеждам Венка, която вече е заспала. Част от мен разбира копнежа, който тя събужда. Част от мен почти изпитва желанието да легне до нея, да погали прозрачната й кожа, да докосне червените й, добре очертани устни, да целуне дългите й извити мигли. Но друга част от мен я мрази и аз се отдръпвам, когато за миг образът на майка ми се припокрива с този на Венка.

* * *

Трябва да се върна да уча, но нещо ме задържа в тази стая. На перваза на прозореца има наполовина празна бутилка водка. Изпивам две глътки направо от шишето. После започвам да тършувам, преглеждам книжата, лежащи на бюрото, както и личния бележник на Венка. Отварям шкафовете, пробвам някои от дрехите й и проверявам съдържанието на нейната аптечка. Почти не се изненадвам, когато откривам в нея сънотворни и транквиланти.

Тя притежава пълния спектър от медикаменти на закоравял наркоман: „Рохипнол“, „Транксен“, „Ларазепам“. Кутийките на последните два са почти празни, обаче опаковката с психолептика е доста пълна. Чудя се как се е сдобила с тези лекарства. Под опаковките намирам стари рецепти, издадени от лекар от Кан, някой си доктор Фредерик Рубенс. Очевидно въпросният доктор предписва тези лекарства, сякаш са бонбони.

Познавам свойствата на рохипнола. Той се предписва при хронично безсъние, но тъй като препаратът предизвиква зависимост и има много дълъг период на разграждане, трябва да се приема за кратко време. Това не е медикамент, който се пие с лека ръка или много продължително. Знам също така, че продуктът се използва и за дрогиране, като се смеси с алкохол или дори с морфин. Никога не съм го пила, но съм чувала, че последиците от него са опустошителни: загуба на контрол, неуравновесено поведение и често липса на спомени. Един от нашите лектори — спешен медик, ни каза, че в болницата докарват все повече и повече пациенти заради свръхдоза и че рохипнолът понякога се използва от изнасилваните, за да сломи съпротивата на техните жертвите и да им причини загуба на паметта. Дори се говори, че по време на рейв парти в околностите на Грас някакво момиче, което било взело голяма доза от него, се самозапалило, а после скочило от една скала.

Толкова съм изтощена, че не мога да мисля ясно. В един момент, без да знам откъде, ми хрумва да разтворя в чая таблетките „Бензодиазепин“. Не искам да убивам Венка. Просто искам тя да изчезне от моя и твоя живот. Често си мечтая някоя кола да я блъсне на улицата или тя да се самоубие. Не искам да я убивам, но въпреки това изсипвам шепа таблетки в чашата с гореща течност. Отнема ми само няколко секунди, но имам чувството, че в този момент съм се раздвоила и гледам отстрани случващото се, сякаш не аз, а някой друг го прави.

Затварям вратата и се връщам в стаята си. Вече не мога да стоя на краката си. Този път умората ме надвива и се просвам на леглото си. Вземам папката със записките си и конспекта по анатомия. Трябва да уча, да се фокусирам върху материала за изпита, но очите ми са затварят и потъвам в дебрите на съня.

* * *

Когато се събуждам, навън цари нощ. Плувнала съм в пот, сякаш имам силна треска. Радиочасовникът показва 24:30 часа. Не мога да повярвам, че съм спала цели осем часа. Не знам дали си се върнал междувременно, Тома. Не знам и как е Венка.

Обзета от ужас при спомена за случилото се, тичам да почукам на вратата й. Тъй като не получавам отговор, решавам да вляза в стаята. Чашата с чая на нощното шкафче е празна. Венка все още спи в позата, в която я оставих. Поне се мъча да се убедя, че е така, но когато се навеждам над нея, забелязвам, че тялото й е безжизнено и тя вече не диша. Сърцето ми направо спира, от шока ми прималява. Рухвам на пода.

Може би така е било писано. Може би от самото начало нещата е трябвало да свършат така — със смърт и страх. И знам каква трябва да е следващата стъпка — да умра и аз. Да се освободя завинаги от тази огромна болка, която ме измъчва твърде дълго. Отварям широко прозореца. Леденият студ ме сграбчва, забива зъби в мен и ме разкъсва. Качвам се на перваза, за да скоча, но не успявам да го направя. Сякаш нощта, след като ме е подушила, не ме иска. Сякаш самата смърт не желае да си губи времето с моята незначителна личност.

Обезумяла, прекосявам слепешката кампуса, като зомби. Минавам край езерото, през Площада на кестените и стигам до административните сгради. Навсякъде цари мъртвило, всичко е потънало в мрак освен кабинета на майка ти на приземния етаж. А аз търся именно нея. Виждам силуета й през прозореца. Приближавам се. Тя говори разпалено с Франсис Бианкардини. Когато ме вижда, веднага разбира, че се е случило нещо лошо. Двамата с Франсис се спускат към мен. Краката ми се подкосяват. Отпускам се в ръцете им и им разказвам всичко. Речта ми е несвързана, прекъсвана от ридания. Преди да се обадят на „Спешна помощ“, те се втурват в стаята на Венка. Франсис първи оглежда тялото. Той поклаща глава, сякаш иска да каже, че е безполезно да се обаждат за линейка.

В този момент припадам.

* * *

Когато идвам в съзнание, лежа на дивана в кабинета на майка ти с метнато на краката ми одеяло.

Анабел седи до мен. Нейното самообладание ме поразява, но и ме успокоява. Винаги много съм я харесвала. Откакто я познавам, тя винаги е била великодушна и добра към мен. Подкрепяла ме е и ми е помагала във всички мои начинания. Благодарение на нея успях да получа стая в общежитието. Именно тя ми вдъхна увереност да се осмеля да уча медицина и пак тя ме утеши, когато ти се отдалечи от мен.

Анабел ме пита дали се чувствам по-добре и иска да й разкажа точно какво се е случило.

— И преди всичко не пропускай нито една подробност.

Докато й разказвам, преживявам отново фаталното стечение на обстоятелствата, довели до смъртта на Венка. Ревността ми, пристъпа на лудост, свръхдозата рохипнол. Когато понечвам да оправдая постъпката си, тя слага пръст на устните ми.

— Твоето разкаяние няма да я върне. Възможно ли е някой друг освен теб да е видял тялото на Венка?

— Може би Тома, но не съм убедена. С него сме единствените ученици в общежитието, които не са заминали никъде през ваканцията.

Анабел слага ръката си върху моята и като се опитва да срещне погледа ми, казва сериозно:

— Следващият момент е най-важният в живота ти, Фани. Не само трябва да вземеш трудно решение, но трябва да го направиш бързо.

Не откъсвам очи от нея, като нямам ни най-малка представа за какво говори.

— Трябва да направиш избор. Първата възможност е да се обадиш в полицията и да кажеш цялата истина. Тогава още тази нощ ще се озовеш в ареста. По време на съдебния процес близките на жертвата и цялата общественост ще те разпънат на кръст. Медиите ще проявят голям интерес към случая. Ще те представят като злата и ревнива кучка, чудовището, което хладнокръвно е убило най-добрата си приятелка — звездата на гимназията, която всички обичаха. Пълнолетна си и ще ти дадат дългосрочна присъда.

Аз съм вцепенена от ужас, но Анабел неумолимо продължава:

— Когато излезеш от затвора, ще бъдеш на тридесет и пет години и през останалата част от живота си ще носиш клеймото „убийца“. С други думи, животът ти ще свърши, преди наистина да е започнал. Тази вечер ти попадна в ада, откъдето никога няма да излезеш.

Имам чувството, че се давя, че някой ме е ударил по главата, че устата ми се пълни с вода и не мога да дишам. Мълча около минута, преди да промълвя:

— Каква е втората възможност?

— Да се бориш, за да се измъкнеш от ада, и аз съм готова да ти помогна.

— Не виждам как.

Майка ти става от стола си.

— Това не е твой проблем. Първо трябва да се отървем от тялото на Венка. За останалото колкото по-малко знаеш, толкова по-добре ще се чувстваш.

— Но едно тяло не може да се скрие ей така — казвам аз.

В този момент Франсис влиза в кабинета и оставя на масичката за кафе един паспорт и кредитна карта. Той вдига слушалката на телефона, набира някакъв номер и включва високоговорителя:

— Хотел „Сент Клотилд“, добър вечер.

— Добър вечер, бихте ли ми казали дали имате свободна двойна стая за утре вечер?

— Има една, но е последната — казва служителят от хотела, преди да съобщи цената.

Доволен, Франсис отговаря, че ще я вземе. Той прави резервацията на името на Алексис Клеман.

Майка ти ме поглежда и ми дава да разбера, че нещата са задействани и чака знак от мен, за да продължат.

— Давам ти само две минути за размисъл — казва тя.

— Нямам нужда от две минути, за да направя избор между ада и живота.

Виждам в очите й, че е очаквала именно този отговор. Анабел сяда до мен и ме прегръща през раменете.

— Трябва да разбереш едно нещо. Планът може да проработи само ако правиш точно каквото ти кажа. Без да задаваш въпроси и без да търсиш причина или обяснение. Това е единственото условие и то не подлежи на обсъждане.

Още не знам как може да се осъществи подобен план, но имам невероятното усещане, че Анабел и Франсис владеят положението и могат да поправят непоправимото.

— Ако допуснеш и най-малката грешка, всичко пропада — предупреждава ме тържествено Анабел. — Не само ще отидеш в затвора, но ще изпратиш там и мен, и Франсис.

Кимам мълчаливо, че съм разбрала, след това питам какво трябва да направя.

— Планът засега е да отидеш да си легнеш, за да си във форма утре — отговори тя.

* * *

— Знаеш ли какво е най-невероятното? През онази нощ спах като къпана.

На другия ден, като дойде да ме събуди, майка ти бе облечена с джинси и мъжко яке. Беше вдигнала косата си на кок, който беше скрила под шапка с козирка с емблемата на някакъв немски футболен клуб. Когато ми подаде една рижава перука и розовия пуловер на бели точки на Венка, разбрах какъв е нейният план. Беше като на упражненията по импровизация, които тя ни даваше в театралния кръжок, карайки ни да влезем в ролята на някой друг. Дори понякога използваше този метод при разпределението паролите за дадена пиеса. Само че сега импровизацията нямаше да продължи пет минути, а цял ден и аз нямаше да играя роля в някое театрално представление, а собствения си живот.

Още помня как се почувствах, като облякох дрехите на Венка и си сложих перуката. Усетих пълнота, вълнение и завършеност. Аз бях Венка. Притежавах лекомислието, непринудеността, остроумието и изисканата фриволност, присъщи само на нея.

Майка ти седна зад волана на реното и напуснахме кампуса. Спуснах стъклото на прозореца си, за да поздравя пазача, когато вдигна бариерата, махнах на двама работници от „Комунални услуги“, които почистваха кръговото кръстовище. Като пристигнахме на гарата в Антиб, научихме, че за да компенсира анулираните предния ден влакове, управлението на железниците бе пуснало допълнителен влак за Париж. Майка ти ни купи два билета. Пътуването до столицата мина гладко. Разходих се във всички вагони, колкото да ме забележат и после да си спомнят смътно за мен, но без да се задържам дълго на едно място. Като пристигнахме в Париж, майка ти ми каза, че е избрала хотела на улица „Сен Симон“, защото е отсядала там преди шест месеца и нощният пазач е възрастен човек, който лесно може да се заблуди. Всъщност, когато пристигнахме в хотела към десет часа вечерта, поискахме да платим предварително за стаята под претекст, че на следващия ден заминаваме още в ранни зори. Оставихме достатъчно следи, за да повярват, че Венка наистина е прекарала нощта там. На мен ми хрумна идеята да поръчам чери колата, а майка ти измисли трика със забравената тоалетна чантичка и четката за коса със следи от ДНК на Венка.

И знаеш ли кое е най-налудничавото? Онзи ден, който завърших, като изпих две бири с една таблетка рохипнол, беше един от най-опияняващите дни в живота ми.

* * *

Приземяването, връщането в реалността беше съизмеримо с това опиянение. На другата сутрин всичко отново стана мрачно и тревожно. Щом се събудих, се почувствах опустошена. Не можех да си представя да преживея и един ден с бремето на вината и отвращението от самата себе си. Обаче бях обещала на майка ти да издържа докрай. Вече бях съсипала своя живот и нямах намерение да я повлека със себе си. Още на зазоряване напуснахме хотела и хванахме метрото. Първо пътувахме по линия 12 от улица „Бак“ до площад „Конкорд“, после се прехвърлихме на линия 1 директно до Лионската гара. Предния ден Анабел ми беше купила обратен билет за Ница. По-късно тя щеше да отиде на гара „Монпарнас“, за да хване влака за Дакс, в Ланд.

В едно кафене срещу гарата майка ти ми каза, че най-трудното тепърва ми предстои — да се науча как да живея с това, което бях направила. Но веднага добави, че не се съмнява, че съм в състояние да се справя, защото съм боец като нея, а това са единствените личности, които уважава.

Напомни ми, че за жените като нас, които са със скромен произход, животът е непрестанна битка — трябва през цялото време да се борят за всичко. Че видът на хората, които смятаме за силни или слаби, често е измамен. Че много от тях водят мълчаливо болезнени вътрешни битки. Каза ми също, че истинското предизвикателство е да се научиш да живееш в лъжа и че за да излъжеш другите, първо трябва да успееш да излъжеш себе си.

„Има само един начин да се лъже, Фани — като се отрече истината. Истината трябва да бъде заличена от лъжата, докато самата лъжа не стане истина?

Анабел ме придружи на перона до моя вагон и преди да се кача, ме прегърна. Последните й думи бяха, че човек може да живее със спомена за пролятата кръв. Знаела го, защото го е изпитала на собствения си гръб. На сбогуване ме остави да размишлявам над следната фраза: „Цивилизацията е само тънка черупка над бушуващия хаос?

14. Партито на бившите ученици

Той потъна в мрак и в мига, в който го осъзна, съзнанието го напусна.

Джек Лондон

1

Когато завърши разказа си, Фани цялата трепереше и бе на ръба на делириума. Тя бе станала от издяланите в камъка стъпала и стоеше по средата на църквата, готова всеки момент да рухне на земята. Като я гледах как залита между дървените пейки, ми заприлича на последната пасажерка на потъващ кораб.

Аз самият не бях по-добре. Почти бях спрял да дишам. Бях поел разкритията й като серия ъперкъти, от които бях на косъм от нокаута и умопомрачението. Мозъкът ми бе неспособен да възприеме поредицата от събития в логична последователност. Фани бе убила Венка, а майка ми активно й бе помогнала за скриването на трупа… Не че отричах истината, но ми се струваше, че тя не съответства на представите ми за характера на майка ми и на моята дългогодишна приятелка.

— Почакай, Фани!

Но тя вече бе изхвърчала от църквата. Секунда по-рано изглеждаше на ръба на припадъка, а сега бе побягнала, сякаш животът й зависеше от това!

По дяволите!

Докато се изкача, препъвайки се по стълбите, и на свой ред изляза от църквата, Фани вече беше далече. Затичах се след нея, но стъпих накриво и си изкълчих глезена. Тя имаше твърде голяма преднина и беше по-бърза от мен. Накуцвайки, прекосих селото и се спуснах възможно най-бързо по стръмния път за Вашет. Когато се добрах до колата си, намерих под чистачката на предното стъкло фиш за неправилно паркиране и като го смачках, седнах зад волана, не знаейки какво да предприема.

Майка ми. Трябваше да говоря с майка си. Тя беше единствената, която можеше да потвърди разказаното от Фани и да ми помогне да отделя истината от лъжата. Включих мобилния си телефон, който бях изключил в църквата. Нямах нови съобщения от баща ми, а един есемес от Максим с молба да му се обадя. Направих го, докато потеглях.

— Трябва да поговорим, Тома. Открих нещо. Нещо много сериозно, което…

Усетих вълнението в гласа му. Не беше точно страх, а неподправена уязвимост.

— Казвай.

— Не по телефона. Да се срещнем по-късно в Орловото гнездо. Току-що пристигнах на партито на „Сент-Екзюпери“, трябва да направя малко агитация.

Докато пътувах, обгърнат от тишината в купето на мерцедеса, се опитах да подредя мислите си. В събота, 19 декември 1992 г., в кампуса на гимназия „Сент-Екзюпери“ бяха извършени две убийства в промеждутък от няколко часа. Първо на Алексис Клеман, а после на Венка. Две убийства, чието съвпадение бе позволило на майка ми и на Франсис да измислят железен сценарий, за да защитят и трима ни — Максим, Фани и мен. Да ни защитят, като първо се отърват от двата трупа, а после — и това бе наистина гениална идея, — като преместят местопрестъплението от Лазурния бряг в Париж.

В този сценарий имаше нещо романтично — съюзяването на родители, готови да поставят всичко на карта, за да спасят младежите, които бяхме тогава, — но мозъкът ми отказваше да го приеме, защото той потвърждаваше смъртта на Венка.

Прехвърляйки в ума си казаното от Фани, реших да се обадя на някой лекар, за да проверя една подробност, която ме беше заинтригувала. Опитах се да позвъня на личния си лекар в Ню Йорк, но имах само номера на кабинета му, който не беше отворен през почивните дни. Поради липсата на други познати лекари реших да се свържа с брат ми.

Да кажа, че с него се чувахме рядко, ще е твърде пресилено. Беше плашещо да бъдеш брат на герой. Всеки път, когато говорех с него, имах чувството, че му отнемам време, което би могъл да посвети на лечението на нуждаещи се деца, и поради това разговорите ни изглеждаха странни.

— Здравей, братле! — каза той, като ми вдигна.

Както винаги, неговият бодър тон, който далеч не беше заразителен, ме напрягаше.

— Здравей, Жером, как е животът при теб?

— Не се отплесвай с празни приказки, Тома. Казвай направо какво мога да направя за теб?

Днес поне улесняваше задачата ми.

— Видях мама този следобед. Ти знаеш ли за нейния инфаркт?

— Разбира се.

— Защо не ми каза?

— Тя ме помоли да не го правя. Не искаше да те притеснява.

Не думай.

— Познат ли ти е медикаментът „Рохипнол“?

— Да, разбира се. Това е една гадост, но днес вече почти не се предписва.

— Ти употребявал ли си го някога?

— Не, защо питаш?

— Информацията ми трябва за романа, който пиша. Една история, която се случва през 90-те години на миналия век. Колко хапчета трябва да се погълнат, за да доведе това до фатален край?

— Не знам, зависи от грамажа на таблетките. Повечето таблетки съдържат 1 мг флунитразепам.

— И?

— Ами бих казал, че зависи от конкретния организъм.

— Не ми помагаш много.

— Кърт Кобейн беше взел рохипнол, опитвайки да се самоубие.

— Мислех, че се е застрелял в главата.

— Говоря за неуспешния му опит за самоубийство няколко месеца по-рано. Тогава в стомаха му били открити около петдесет таблетки.

Фани бе споменала за шепа хапчета, което трябваше да е доста по-малко от петдесет.

— А ако човек изпие петнадесетина?

— Ще бъде силно дрогиран, а може да изпадне и в кома, особено ако ги е смесил с алкохол. Обаче отново зависи от грамажа. През 90-те години лабораторията, която го произвеждаше, пускаше на пазара и таблетки от 2 мг. При такъв грамаж петнадесет хапчета заедно с „Джим Бийм“ са повече от достатъчни, за да те пратят на небето.

Отново в начална позиция…

Тогава ми хрумна съвсем неочакван въпрос.

— Да познаваш случайно доктор Фредерик Рубенс, който е практикувал в Кан преди двайсет години?

— Доктор Злоупотреба! Той бе известен на всички в района и не се славеше с добро име.

— Злоупотреба неговият прякор ли беше?

— Той имаше и други — отвърна със смях Жером — Фредо Наркото, дилърът Фреди Крюгер. Беше едновременно наркоман и доставчик. Беше замесен в наркобизнеса и всякакви други тъмни афери: търгуваше с допинг, с рецепти, занимаваше се с нелегална медицинска практика…

— А лишиха ли го от правото да практикува медицина?

— Да, но доста късно според мен.

— Знаеш ли дали още живее на Лазурния бряг?

— С онова, което поглъщаше и си инжектираше, нямаше как да доживее до дълбока старост. Рубенс умря още когато бях студент. Следващата ти книга медицински трилър ли е?

2

Беше почти тъмно, когато пристигнах в гимназията. Автоматичната бариера беше оставена вдигната. Трябваше само да се обадя на пазача, който провери дали името ми е в списъка, и въпреки че то не фигурираше в него, мъжът, който ме беше видял няколко часа по-рано, ме позна и ме пусна да вляза, като ме помоли да паркирам на паркинга край езерото.

През нощта кампусът беше прекрасен — изглеждаше по-компактен и хармоничен, отколкото на дневна светлина. Мистралът бе разчистил облаците и небето беше ясно и обсипано със звезди. Още от паркинга декоративните лампи, фенерите и светещите гирлянди придаваха вълшебно очарование на училището и водеха посетителите към местата на тържествата. Те бяха различни за различните випуски. Във физкултурния салон беше партито на випуск 1990–1995 година.

Като влязох в залата, направо ми призля. Гледката ми заприлича на маскарад под надслов „Най-лошото ви облекло от 90-те години на миналия век“. Четирийсетгодишните гости бяха извадили от гардеробите си кецове, прокъсани дънки с висока талия, кожени якета тип „Бъмбър“ и вълнени ризи на шотландско каре. По-спортните носеха торбести панталони, анцузи „Такини“ и якета „Шевиньон“.

Видях отдалече Максим, облечен с фланелка на „Чикаго Булс“. Хората се трупаха около него, сякаш вече беше депутат. Всички говореха за Макрон. Събралите се тук предприемачи, хора, упражняващи свободни професии и мениджъри още не можеха да се съвземат от изненадата, че сега страната се управлява от президент на възраст под четирийсет години, който говори английски, познава механизмите на икономиката и воден от чисто прагматични съображения, изразява публично своето желание да бъдат преодолени старите идеологически различия. Ако нещо можеше да се промени в тази страна, то щеше да се случи сега или никога.

Когато ме забеляза, Максим ми направи знак — след десет минути? Кимнах утвърдително и докато го чаках, се смесих с тълпата. Прекосих залата, за да стигна до бюфета, който по ирония на съдбата беше залепен до стената, където от двайсет и пет години гниеха труповете на Алексис Клеман и Венка. Той бе украсен с гирлянди и стари афиши. Както и сутринта, не почувствах никаква особена тревога. Никакви пристъпи на неразположение. Обаче знаех, че разумът ми е издигнал всички възможни защитни бариери, отказвайки да приеме смъртта на Венка.

— Желаете ли нещо, господине?

Слава богу, този път имаше алкохол. Имаше дори барман, който приготвяше коктейли по поръчка.

— Може ли да ми направите „Кайпириня“?

— С удоволствие.

— Направете два! — каза глас зад мен.

Обърнах се и познах Оливие Моне, съпруга на Максим, който ръководеше Общинската мултимедийна библиотека в Антиб. Поздравих го за двете му прекрасни дъщерички, после си припомнихме няколко забавни истории за „доброто старо време, което невинаги беше чак толкова добро“. Помнех го като малко превзет интелектуалец, а той се оказа чаровен и с много чувство за хумор. След като разговаряхме около две минути, Оливие ми сподели, че от няколко дни чувства, че Максим е много неспокоен. Беше сигурен, че той крие от него причината за тревогите си, както и че аз знам нещо за това.

Реших да бъда наполовина откровен и му казах, че заради предстоящите избори някои от враговете на Максим се опитват да извадят негови кирливи ризи, за да го принудят да се откаже да се кандидатира. Задоволих се с общи приказки, споменавайки мимоходом за високата цена, която се плаща, за да се занимаваш с политика. Уверих го, че съм тук, за да му помогна, и че тези заплахи скоро ще бъдат само далечен спомен.

И Оливие ми повярва. Това беше една от чудатостите на живота. Макар че по природа бях притеснителен, имах странната способност да успокоявам хората.

Барманът ни сервира напитките и след като се чукнахме, двамата се забавлявахме да наблюдаваме облеклото на гостите. В това отношение, също като мен, Оливие си бе останал сдържан. Същото не можеше да се каже за всички останали. Голяма част от жените очевидно изпитваха носталгия по времето, когато носеха блузки над пъпа. Други носеха къси дънкови панталони, рокли с презрамки върху тениски, колиета по врата или квадратни памучни шалчета, увити около дръжките на чантите им. За щастие, никоя от тях не беше посмяла да обуе обувки „Бъфало“ с дебела полиуретанова платформа. Какъв беше смисълът на този маскарад? Просто за забавление или опит да си спомнят отминалата младост?

Поръчахме си още два коктейла.

— И този път не пестете кашасата! — поисках аз.

Барманът побърза да изпълни поръчката ми и ни приготви много силни питиета. Кимнах за довиждане на Оливие и с коктейла в ръка излязох на терасата, където се бяха събрали пушачите.

3

Вечерта едва бе започнала, а в дъното на залата един тип вече открито продаваше кокаин и хашиш — неща, които винаги бях избягвал. Облечен със старо кожено яке и тениска на „Депеш Мод“, Стефан Пианели се беше облакътил на парапета, като пушеше електронна цигара и пиеше безалкохолна бира.

— В крайна сметка не отиде на концерта, така ли?

Той кимна към едно петгодишно хлапе, което се забавляваше, като се криеше под масите.

— Родителите ми трябваше да гледат Ернесто, но бяха възпрепятствани в последния момент — обясни той, като издиша облаче дим, което миришеше на меденка.

Манията на Пианели си личеше дори от името, което бе дал на сина си.

— Ти ли избра да го кръстите Ернесто? В чест на Че Гевара?

— Да, защо? Не ти ли харесва? — попита той, повдигайки заплашително вежда.

— Напротив, харесва ми — отвърнах аз, за да не го обидя.

— Майка му мислеше, че е твърде банално.

— А коя е майка му?

Лицето му помрачня.

— Не я познаваш.

Пианели ме разсмиваше. Той смяташе за законно да се интересува от личния живот на хората, но не и те от неговия.

— Селин Фьолпен е, нали?

— Да.

Спомнях си я добре. Едно момиче от единайсети А клас, което енергично се опълчваше срещу всички прояви на несправедливост и винаги бе в челните редици на ученическите протестни движения. Женският вариант на Стефан, когото бе последвала във филологическия факултет. Присъединявайки се към движението на крайната левица, те бяха водили съвместно много битки за правата на студентите и малцинствата. Преди две-три години я бях срещнал по време на полет от Ню Йорк до Женева. Беше напълно преобразена. Носеше дамска чанта „Лейди Диор“ и бе придружена от някакъв швейцарски лекар, в когото изглеждаше силно влюбена. Бяхме разменили няколко думи и ми се беше видяла щастлива и разхубавена, което се въздържах да спомена пред Пианели.

— Имам нещо за теб — каза той, сменяйки темата.

Стефан направи крачка встрани и лицето му внезапно бе осветено от една от белите крушки на светещите гирлянди. И неговите очи бяха зачервени и с тъмни кръгове под тях, сякаш не бе спал от много време.

— Да не би да си разбрал кой финансира строителните работи в гимназията?

— Не точно. Запознах моя стажант с нещата, но тайната е добре пазена. Той ще се свърже с теб, когато открие нещо.

Пианели потърси с очи сина си и му махна с ръка.

— За сметка на това успях да хвърля поглед на окончателния проект. Строежът ще е наистина грандиозен. Някои от нещата струват безбожно много пари и не мога да разбера каква е ползата от тях.

— Какво имаш предвид?

— Един проект за голям парк с розови насаждения, наречен „Градината на ангелите“. Да си чувал за него?

— Не.

— Това е умопомрачително. Амбицията е да се построи едно място за преклонение, което ще се простира от днешните лавандулови полета чак до езерото.

— Какво ще рече място за преклонение?

Той вдигна рамене.

— Стажантът ми го каза по телефона. Не схванах всичко, но имам нещо друго за теб.

На лицето му се изписа тайнствено изражение и Стефан извади от джоба си един лист, на който си бе водил бележки.

— Сдобих се с полицейския доклад за смъртта на Франсис Бианкардини. Наистина много е страдал, клетият старец.

— Измъчван ли е бил?

В очите на журналиста проблесна злорадо пламъче.

— Да, и то жестоко. За мен това потвърждава тезата за уреждане на сметки.

Въздъхнах.

— Какво уреждане на сметки, Стефан? Пак ли с твоята история за мафията и прането на пари? Помисли за секунда, по дяволите. Дори и Франсис да е работил за тях, което аз лично не вярвам, защо да го убиват?

— Може би се е опитал да измами момчетата от Ндрангета.

— Но защо? Той беше на седемдесет и четири години и имаше куп пари.

— За тези типове парите никога не са достатъчно.

— Зарежи това, твърде глупаво е. Франсис наистина ли се е опитал да напише с кръв името на нападателя си?

— Не, момичето ми призна, че е измислило това, за да придаде драматизъм на статията си. Обаче той се е опитал да се обади на някого точно преди да умре.

— Знае ли се на кого?

— Да, на майка ти.

Запазих самообладание, мъчейки се да обезвредя бомбата, която ми бе заложил.

— Напълно логично, те са съседи и се познават още от училище.

Пианели кимна, но в очите му се четеше: „Разказвай тези приказки на другиго, приятел, аз няма да се хвана на тях.“

— Знае ли се дали тя му е отговорила?

— Питай я сам — отговори той, като допи безалкохолната си бира.

— Хайде, прибираме се вкъщи, утре имаш тренировка по футбол — подхвърли Пианели, като отиде при сина си.

4

Хвърлих един поглед в залата. Максим бе все така обграден от малката си свита. В другия край на терасата имаше втори бар — нещо като тайно заведение, — където сервираха коктейли с водка.

Изпих чаша водка с мента, а после и една с лимон. Не беше много разумно, но нямах дете, което да водя вкъщи, нито на тренировка на следващия ден. Не обичах безалкохолна бира, нито спаначен сок, а следващата седмица можех да се озова в затвора.

Трябваше на всяка цена да намеря майка си. Защо беше избягала? Защото се боеше, че ще открия истината? Защото се страхуваше, че може да бъде жестоко измъчвана като Франсис?

Обърнах трета чаша с водка, този път черешова, внушавайки си, че ще разсъждавам по-добре на пияна глава. В дългосрочен план това, разбира се, не беше вярно, но преди да те хване алкохолът, понякога има един кратък период на еуфория — моментът, в който в главата ти се блъскат куп идеи и в който те осенява някое блестящо хрумване, преди да настъпи пълен хаос.

Майка ми бе взела наетата от мен кола. Автомобил, който със сигурност бе оборудван с GPS. Вероятно можех да се обадя в местната агенция и под претекст, че са ми откраднали колата, да помоля да определят местоположението й. Това беше изпълнимо, само че беше събота вечер и щеше да е трудно да се осъществи.

Една последна чаша водка с портокалов сок за из път. Мозъкът ми работеше на пълни обороти. Беше опияняващо, само че нямаше да трае дълго. За щастие, ми хрумна една доста смислена идея. Защо да не пробвам да определя местоположението на моя таблет, който бе останал в колата? Това бе възможно със съвременните проследяващи устройства. Влязох в съответното приложение на моя мобилен телефон. При правилно зададени параметри това нещо бе доста ефективно и работеше почти винаги. Въведох координатите — имейл адреса и паролата ми — и задържах дъха си. На екрана започна да мига една точка. Увеличих изображението. Ако таблетът ми все още бе в колата, сега тя се намираше в южния край на нос Антиб, на място, което ми бе добре познато — на паркинга на плажа Келер, където спираха клиентите на тамошния ресторант и туристите, които искаха да се разходят по крайбрежната пътека.

Веднага се обадих на баща ми.

— Открих колата на мама!

— Как успя?

— Ще ти спестя подробностите, тя е на паркинга на плажа Келер.

— Какво, за бога, прави там Анабел?

Отново долових силната му тревога и разбрах, че той крие нещо от мен. Обаче баща ми яростно отричаше, принуждавайки ме да повиша тон:

— Лазиш ми по нервите, Ришар! Обаждаш ми се, когато имаш проблем, но не ми се доверяваш.

— Добре, прав си — съгласи се той. — Тръгвайки, майка ти е взела нещо.

— Какво е взела?

— Една от ловните ми пушки.

Под краката ми зейна пропаст. Не можех да си представя мама с оръжие. Затворих за миг очи и в съзнанието ми изплува картина. Противоположно на това, което се мъчех да вярвам, всъщност много добре си представях Анабел с ловна пушка в ръка.

— Тя умее ли да борави с нея? — попитах баща ми.

Единственият отговор, който получих, бе:

— Тръгвам за нос Антиб.

Не бях сигурен, че това е добра идея, но не виждах какво друго може да се направи.

— Довършвам тук нещо и след това веднага ще дойда там. Съгласен ли си, татко?

— Съгласен съм, но побързай.

Затворих и се върнах в залата. Там атмосферата се беше променила. Под отпускащото въздействие на алкохола гостите постепенно се освобождаваха от задръжките си. Музиката беше силна, почти оглушителна. Потърсих безуспешно Максим. Сигурно бе излязъл и ме чакаше навън.

В Орловото гнездо, разбира се.

Напуснах физкултурния салон и се заизкачвах по пътеката, която водеше до обраслия с цветя скален корниз. Тя беше осветена от декоративните лампи и фенери.

Като стигнах в подножието на скалистата площадка, вдигнах глава и видях проблясващо в мрака огънче на цигара. Облакътен на парапета, Максим ми махна с ръка.

— Внимавай, като се качваш! — извика той. — През нощта човек наистина може да си счупи врата.

Включих фенерчето на телефона си и предпазливо поех нагоре, като внимавах да не се подхлъзна. Изкълченият ми в църквата глезен упорито ми напомняше за себе си. Всяка стъпка беше болезнена. Докато се катерех по скалистата пътека, си дадох сметка, че вятърът, който духаше от сутринта, е стихнал. Небето бе покрито с облаци и не се виждаха никакви звезди. Бях стигнал до средата на пътя си, когато ужасяващ вик ме накара да вдигна глава. На фона на сивочерното небе се очертаха два силуета. Единият беше на Максим, а другият на някакъв непознат, който се мъчеше да го блъсне през парапета. Изкрещях и се втурнах тичешком да се притека на помощ на приятеля си, но когато стигнах горе, беше много късно. Максим летеше към дъното на десетметровата бездна.

Спуснах се да преследвам нападателя му, но с изкълчения си глезен не можах да стигна много далеч. Когато се върнах долу, малка група от празнуващите се беше скупчила край тялото на Максим и се обаждаше на „Бърза помощ“.

Сълзите замъглиха очите ми. За миг ми се стори, че зърнах призрака на Венка сред бившите гимназисти. Като видение, прозрачно и харизматично, девойката се появи в нощта, облечена в къса вечерна рокля, черно кожено яке, мрежест чорапогащник и кожени боти.

Противно на всякаква логика, призракът изглеждаше по-жив от всички хора около него.