Момичето и нощта

На крачка пред опасността

Въпреки заплахата, която бе надвиснала над нас заради книгата на Пианели, Максим, Фани и аз продължихме да живеем така, сякаш тя не съществуваше. Отдавна бяхме минали възрастта на страховете. Отдавна бяхме минали възрастта, в която човек изпитва нужда да убеждава някого или да се оправдава. Бяхме си обещали едно нещо — каквото и да се случеше оттук нататък, щяхме да го посрещнем заедно.

Ден след ден ние живеехме, държейки се един за друг, и очаквахме да се разрази бурята, която тайно се надявах, че няма да ни връхлети.

Нещо се беше променило в мен и ми бе вдъхнало нова увереност. Тревогата, която ме беше разяждала толкова дълго време, бе изчезнала. Откритието на истинския ми произход ме бе направило друг човек. Съжалявах, разбира се, че едва смъртта ме бе помирила с майка ми, че бях чакал Ришар да влезе в затвора, за да почувствам близост с него. Съжалявах също, че никога няма да мога да говоря с Франсис, знаейки кой всъщност е той.

Жизнените пътища на моите трима родители ме накараха да се замисля.

Животът им беше необикновен, осеян със страдания, увлечения и противоречия. Понякога им бе липсвала смелост, но понякога бяха проявявали жертвоготовност, която будеше уважение. Те бяха живели, обичали, бяха убивали. Понякога се бяха поддава ли на страстите си, но без съмнение се бяха опитали да дадат всичко от себе си. Бяха положили всички сили да нямат посредствена съдба, да съчетаят склонността си към приключения с чувството за отговорност. Бяха направили всичко възможно да спрягат думата „семейство“ съгласно правилата на собствената си граматика.

Този произход ме задължаваше не да им подражавам, а да защитавам тяхното наследство и да си извлека някои поуки от него.

Безполезно е да се отрича сложността на човешките чувства и характери. Животът ни е многообразен, често неразбираем и изпълнен с противоречия. Животът ни е крехък, едновременно безценен и незначителен, заливан понякога от ледените води на самотата, понякога от хладните струи на животворен извор. Но преди всичко, животът ни не се поддава на контрол. Едно малко камъче може да го преобърне. Понякога една прошепната дума, един искрящ поглед, една закъсняла усмивка може да ни възвиси или да ни запрати в преизподнята. И въпреки тази несигурност ние нямаме друг избор, освен да се преструваме, че управляваме този хаос, надявайки се, че нашите сърдечни въжделения ще намерят своето място в тайните проекти на Провидението.

Вечерта на 14 юли всички се събрахме в дома на родителите ми, за да отпразнуваме изписването на Максим от болницата. Оливие, Максим, малките им дъщери, Фани и дори Полин Дьолатур, която се оказа интелигентна и забавна млада жена и с която бях се сдобрил. Изпекох пържоли на скарата и приготвих хотдог, за да зарадвам децата. Отворихме бутилка вино „Нюи Сен Жорж“ и се настанихме на терасата, за да гледаме фойерверките, изстрелвани от залива на Антиб. Спектакълът току-що бе започнал, когато прозвуча звънецът на входната врата.

Оставих гостите си и включих външните лампи, преди да се спусна по алеята до дворната порта. Зад оградата ме чакаше Стефан Пианели. Той не изглеждаше много добре — дълга коса, гъста брада, тъмни кръгове под кръвясалите очи.

— Какво искаш, Стефан?

— Здравей, Тома.

Дъхът му вонеше на алкохол.

— Може ли да вляза? — попита той, сграбчвайки пръчките на портата от ковано желязо.

Тази порта, която нямаше да отворя, символизираше преградата, която оттук нататък винаги щеше да ни разделя. Пианели беше предател. Той никога нямаше да е един от нас.

— Върви на майната си, Стефан.

— Имам добра новина за теб, авторе. Няма да ти правя конкуренция с издаването на книгата си!

Той измъкна от джоба си сгънат на четири лист и ми го подаде през решетката.

— Майка ти и Франсис наистина са били опасни копелета! — каза журналистът. — Добре че намерих тази статия, преди да излезе книгата ми. Иначе щях да изглеждам като кръгъл глупак!

Разгънах листа, докато в небето избухваха разноцветните фойерверки. Това беше ксерокопие на стара статия на „Нис Матен“ от 28 декември 1997 г. Пет години след трагедията.

Статията беше придружена от две снимки. На първата можеха да се видят щетите, нанесени на физкултурния салон — покритата с графити стена, лежащите на земята пожарогасители, счупените прозорци.

— Телата на Венка и Клеман никога няма да бъдат намерени — каза гневно Пианели. — Съвсем очевидно е, нали? Майка ти и Франсис са били прекалено умни и хитри и са заличили всички следи. Ще ти кажа нещо, авторе. Ти и твоите приятели можете да благодарите на родителите си, че ви измъкнаха от големи неприятности.

На втората снимка се виждаше майка ми — стоеше със скръстени ръце, облечена в строг костюм, с хваната на стегнат кок коса и безстрастно изражение на лицето. Зад нея се извисяваше масивната фигура на Франсис Бианкардини с вечното му кожено яке. Той държеше мистрия в едната си ръка и длето в другата.

Доказателствата бяха съвсем очевидни. През 1997-ма — пет години след убийствата и няколко месеца преди майка ми да си подаде оставката, тя и любовникът й бяха решили да махнат телата от стената на физкултурния салон. Двамата не са можели да живеят с този дамоклев меч над главите си. За да оправдаят намесата на Франсис, те бяха симулирали този акт на вандализъм. Ремонтните работи бяха извършени през коледната ваканция — единственият момент от годината, когато гимназията беше почти пуста. Пътят, така да се каже, е бил чист и Франсис — този път без помощта на Ахмед — е могъл да премести телата и окончателно да се отърве от тях.

Толкова много се бяхме страхували, че труповете ще бъдат намерени, а те вече двайсет и пет години почиваха някъде извън пределите на гимназията!

Леко зашеметен, аз погледнах отново снимката на Франсис. Проницателните му очи сякаш пронизваха фотографа и през него всички, които един ден биха се изпречили на пътя му. Стоманен, леко арогантен поглед, който казваше: „Не се страхувам от никого, защото винаги ще бъда с една крачка пред опасността.“

Пианели безмълвно си беше тръгнал.

Поех бавно по алеята, за да се върна при приятелите си. Отне ми доста време, докато осъзная напълно, че вече няма от какво да се страхуваме. Когато стигнах до терасата, прочетох отново статията. Като се вгледах внимателно в снимката на майка ми, забелязах, че тя държи в ръцете си връзка ключове. Без съмнение ключовете на проклетия физкултурен салон. Ключовете на миналото, но и онези, които ми отваряха вратите на бъдещето.