Момичето и нощта

1

Като пристигнах в Антиб, паркирах колата, както правех някога, на паркинга на пристанище Вобан, където бяха закотвени някои от най-красивите яхти в света. Точно тук през юли 1990 г., когато навърших шестнадесет години, бях работил за първи път през лятото. Работата беше елементарна, състоеше се във вдигането на бариерата на паркинга, след като туристите платяха по тридесет франка за правото да оставят колите си под палещото слънце. Същото лято бях прочел „По следите на изгубеното време. На път към Суан“ на Пруст — джобно издание, с „Катедралата в Руан“ от Клод Моне на корицата — и бях изпитал първото си любовно увлечение по млада парижанка с къдрава, подстригана на черта руса коса, която носеше красивото име Беренис. Когато отиваше на плажа, тя винаги се спираше пред входа на паркинга да побъбри с мен, макар че доста бързо разбрах, че се интересува по-скоро от певеца Глен Медейрос и групата „Ню Кидс он дъ Блок“, отколкото от терзанията на Шарл Суан и Одет дьо Креси.

Днес автоматична бариера беше заменила нуждата от наемане на сезонни работници за лятото. Взех билета си от автомата, намерих място за паркиране близо до административната сграда на пристанището и тръгнах да се разходя по крайбрежната алея. Много неща се бяха променили през последните двайсет години: достъпът до пристанището беше напълно променен, пътят беше разширен и голяма част от района беше станала пешеходна. Обаче гледката си беше същата. За мен тя беше една от най-великолепни- те на Френската Ривиера — синьото море на преден план, масивният и вдъхващ сигурност силует на крепостта „Форт Каре“, който се извисяваше над гората от корабни мачти, лазурното небе, което се простираше до безкрая, и неясните очертания на планините в далечината.

Днес духаше мистралът, който толкова харесвах. Тук всичко ми напомняше за миналото и събуждаше у мен желанието да се върна да живея на това място, което обичах и което бях напуснал по злощастни причини. Не си правех никакви илюзии — Антиб вече не беше градът от моето юношество, но също като за Ню Йорк, продължавах да харесвам представата, която имах за него. Един специален град, запазен от фалшивия блясък на някои други кътчета по Лазурния бряг. Град на джаза, град на американците от Изгубеното поколение, град, чиито красоти бях разкрил пред Венка, град, който по невероятен начин бе приел повечето творци, които имаха огромно значение за мен. Мопасан бе акостирал на неговото пристанище своята яхта „Бел Ами“, Скот Фицджералд и Зелда бяха отсядали в хотел „Бел Рив“ след войната, Пикасо бе устроил свое студио в замъка „Грималди“, на две крачки от апартамента, в който Никола дьо Стал бе нарисувал най-хубавите си картини. Най-накрая Кийт Джарет — авторът на „саундтрака“ на всичките ми книги — продължаваше редовно да изнася концерти на сцената „Пинед“ в квартала „Жуан ле Пен“.

Минах през Морската порта — разграничителна линия между пристанището и стария укрепен град. В този пролетен уикенд бе доста оживено, но туристическият наплив, който променяше същността на града, все още не беше започнал. Човек можеше да крачи по улица „Обернон“, без да бъде блъскан.

В „Кур Масена“ търговците на зеленчуци и плодове, цветарите, сиренарите и провансалските занаятчии започваха да събират багажа си, но покритият пазар продължаваше да пъстрее с хиляди цветове. Въздухът бе изпълнен с гласовете на хора, говорещи на местния диалект, и хармония от аромати на черни маслини, захаросани цитрусови плодове, мента, сушени домати. На площада пред кметството празнуваха последната предиобедна сватба. Сияещите младоженци слизаха по стълбите сред радостни възгласи и дъжд от розови листенца. Аз бях на светлинни години от цялата тази празнична суетня — дори не ми минаваше мисълта за женитба, — но въпреки това бях завладян от радостта и усмивките по лицата им.

Спуснах се по тясната уличка „Сад“, където баща ми бе живял на младини, към площад „Насионал“ и оттам отидох до „Микеланджело“ — един от най-емблематичните ресторанти в града, който всички тук наричаха „Мамо“ на името на съдържателя му. Навън имаше свободни места. Седнах на една маса и си поръчах местния специалитет — цитронада с мастика и босилек.

2

Никога не съм имал свой кабинет. Още от подготвителните класове обичах да уча на просторни места — кухнята на родителите ми, читалните на библиотеките, кафенетата в Латинския квартал. В Ню Йорк пишех в заведенията на „Старбъкс“, в хотелски барове, в паркове и ресторанти. Имах чувството, че мисля по-добре в оживена среда, изпълнена с хорска глъч и шума на ежедневието. Сложих на масата книгата на Стефан Пианели и докато чаках да ми донесат аперитива, проверих съобщенията на телефона си.

Имаше един яден есемес от майка ми, която не си правеше труда да бъде любезна: „Зели ми каза, че си дошъл за честването на петдесетгодишнината на „Сент-Екзюпери“. Какво те е прихванало, Тома? Дори не ми съобщи, че си във Франция. Ела на вечеря у дома тази вечер. Поканили сме и семейство Пелегрино. Ще се зарадват да те видят.“ Отговорих й лаконично: „Ще ти се обадя по-късно, мамо.“ Възползвах се от факта, че така и така държа в ръка телефона си, за да изтегля приложението на „Нис Матен“ и след това свалих броевете на вестника от 9-и до 15-и април.

Докато ги преглеждах, бързо попаднах на търсената от мен статия на Стефан Пианели, в която той описваше намирането от ученици от гимназията на пълна с банкноти чанта в едно старо ученическо шкафче. От прочетеното не научих нищо ново и бях много разочарован, че към статията нямаше приложена нито една снимка на въпросната спортна чанта. Тя бе илюстрирана с въздушна снимка на кампуса и с още една на ръждясалите шкафчета в съблекалнята, но в нея се уточняваше, че „някои ученици са разпространили снимки на находката си в социалните мрежи, преди полицията да ги накара да ги изтрият в интерес на правилното провеждане на разследването“.

Замислих се. Сигурно някъде бяха останали следи от тях, но не бях достатъчно добър в търсенето по интернет, за да ги намеря, без да загубя много време. Антибският клон на „Нис Матен“ се намираше съвсем наблизо, на площад „Насионал“, до автогарата. След кратко колебание реших да позвъня на автора на статията.

— Здравей, Стефан, обажда се Тома.

— Вече не можеш да живееш без мен ли, творецо?

— Седнал съм в „Мамо“. Ако си наблизо, каня те да споделиш с мен една агнешка плешка.

— Поръчай я! Завършвам материала си и идвам при теб.

— За какво пишеш?

— За Панаира за възрастни „Пенсиониране и свободно време“, който току-що завърши в конгресния център. Признавам, че с това няма да спечеля наградата „Албер Лондр“.

Докато чаках Пианели, взех книгата му и както и преди, като я погледнах, очите ми се заковаха в прословутата снимка на корицата, която показваше Венка и Алексис Клеман на дансинга. Тя бе направена на новогодишния бал, провел се в средата на декември — седмица преди убийството на учителя и изчезването на Венка. Тази фотография винаги ми причиняваше болка. В разцвета па младостта и красотата си, Венка изпиваше с очи своя кавалер. Погледът й бе изпълнен с любов, възхищение и желание да му се хареса. Те танцуваха туист и фотографът ги бе запечатал за вечността в грациозна и чувствена поза. Нова версия на сцена от филма „Брилянтин“ през погледа на Робер Доано.

Всъщност кой бе направил тази снимка? Никога досега не бях си задавал този въпрос. Някой ученик? Учител? Погледнах за името на фотографа в копирайтната бележка на гърба на книгата, но ме видях нищо друго освен надписа „Нис Матен“, всички права запазени“. Снимах с мобилния си телефон предната корица и я изпратих на Рафаел Бартолети. Рафаел беше много уважаван моден фотограф, с когото живеех на една и съща улица в Трайбека, но преди всичко беше истински творец. Той притежаваше изключителни професионални познания, богато въображение, око за детайла и пресъздаваше по един невероятен и оригинален начин същността на нещата. От години Рафаел правеше всичките ми рекламни снимки, както и тези за задната корица на книгите ми. Харесвах работите му, защото всеки път успяваше да улови в мен искрата, която вероятно бях носил в себе си преди много време, но сега бе угаснала. Неговите снимки ме представяха в най-добрата светлина — по-лъчезарен, не толкова измъчен. Човекът, който можех да бъда, ако животът ми беше по-спокоен.

Рафаел ми позвъни почти веднага. Той говореше френски с лек италиански акцент, който мнозина намериха за неустоим.

— Ciao, Тома. Аз съм в Милано. Снимам за „Фенди“. Коя е красавицата, която си ми изпратил?

— Момиче, което някога обичах. Венка Рокуел.

— Спомням си, че си ми разказвал за нея.

— Какво мислиш за фотографията?

— Ти ли си я правил?

— Не.

— Технически е малко размазана, но фотографът е успял да улови момента. Това е най-важното. Да уловиш важния момент. Знаеш ли какво е казал Картие-Бресон: „Снимката трябва да улови експресивното равновесие в движението.“ Е, твоят човек е направил точно това. Уловил е един кратък миг и го е превърнал във вечност.

— Винаги си ми казвал, че няма нищо по-измамно от една снимка.

— Така е — отвърна той, — но това не противоречи на казаното.

От другия край на линията долетя някаква музика. Чух женски глас, приканващ фотографа да затвори.

— Трябва да вървя — извини се той. — Ще ти се обадя отново.

Отворих книгата и започнах да я прелиствам. Тя изобилстваше от информация. Явно Пианели бе имал достъп до полицейските доклади. Той бе съпоставил повечето свидетелски показания, получени от следователите. Вече бях чел книгата, когато бе излязла от печат, и аз самият бях провел свое разследване през годините, докато живеех в Париж, като бях разпитал всички възможни свидетели. За двайсет минути прегледах книгата по диагонал. В крайна сметка, сглобени в едно цяло, различните свидетелски показания разказваха една и съща история, която с течение на времето се бе превърнала в официална версия — двойката бе напуснала „Сент-Екзюпери“ с автомобил „Рено Алпин“, във влака за Париж „младата жена с огненочервена коса“ бе видяна в компанията на учителя, „носещ шапка на германски футболен клуб с непроизносимо име“, двамата бяха пристигнали в хотела на улица „Сен Симон“, младата госпожица бе питала за кока-кола чери, на другата сутрин ги бяха видели да минават по коридора и после те бяха изчезнали: „Когато сменила нощния пазач, рецепционистката намерила ключовете на стаята върху плота на рецепцията.“ В книгата се повдигаха редица въпроси и се изваждаха на показ някои неясноти, но не се даваха каквито и да било убедителни факти, които да предложат друга достоверна версия. Имах преимущество пред журналиста — Пианели само интуитивно усещаше, че тази история не е вярна, докато аз бях сигурен в това. Клеман беше мъртъв, така че не той бе придружавал Венка през онези два дни. Приятелката ми бе избягала с друг мъж. Фантом, който преследвах без успех от двайсет и пет години.

3

— Както виждам, здравата си се зачел — подхвърли Стефан, като седна срещу мен.

Вдигнах глава от книгата, все още леко замаян от пътешествието из лабиринтите на миналото.

— Знаеш ли, че книгата ти е включена в черния списък на библиотеката в „Сент-Екзюпери“?

Репортерът си бодна една черна маслина от стъклената паничка, оставена на масата.

— Да, онази стара кукумявка Зели ми каза! Това не пречи на хората, които искат да я прочетат, да я намерят в интернет и свободно да я разпространяват!

— Как си обясняваш големия интерес на днешните ученици към Венка?

— Ами погледни я! — отвърна той, като разтвори наслука колата със снимков материал в книгата си.

Дори не сведох очи. Нямаше нужда да гледам тези фотографии, за да открия безпогрешно сред тях Венка — с бадемовидни очи, отнесен поглед, разбъркани в артистичен безпорядък коси, нацупени устни, игриви пози, понякога целомъдрени, понякога провокативни.

— Венка си бе изградила специфичен имидж — отбеляза Пианели. — Тя олицетворяваше някакъв особен френски шик, нещо средно между Бриджит Бардо и Летисия Каста, но преди всичко бе своеобразно въплъщение на свободата.

Журналистът си наля чаша вода, преди да подхвърли:

— Ако днес Венка беше двайсетгодишна, щеше да е интернет знаменитост с шест милиона последователи в инстаграм.

Съдържателят лично ни донесе агнешката плешка и я наряза пред нас. След като изяде няколко хапки, Пианели продължи да развива теорията си:

— Всичко това далеч не се припокриваше с реалността, разбира се. Нямам претенциите, че я познавах по-добре от теб, но честно казано, зад този имидж тя си беше доста обикновено момиче, нали?

Тъй като не му отговорих, той реши да ме провокира:

— Ти я идеализираш, защото изчезна на деветнадесет години. Но я си представи за момент, че тогава се бяхте оженили. Представяш ли си картинката днес? Щяхте да имате три деца, тя щеше да е наддала двайсет килограма, гърдите й щяха да са увиснали и…

— Млъкни, Стефан!

Бях повишил тон. Той изостави темата, извини се и през следващите пет минути двамата се посветихме на агнешката плешка и салатата към нея. В крайна сметка аз бях този, който поднови разговора.

— Знаеш ли кой е направил тази снимка? — попитах, като му посочих корицата.

Пианели смръщи вежди, после лицето му се изопна, сякаш току-що го бях хванал в нарушение.

— Ами… — започна Стефан, като на свой ред погледна копирайтната бележка. — Предполагам, че фигурира в архивите на вестника.

— Можеш ли да провериш?

Той извади мобилния си телефон от джоба на елека си и написа един есемес.

— Ще се свържа с Клод Анжвен — журналиста, който следеше случая през 1992 г.

— Той още ли работи върху вестника?

— Шегуваш ли се, Клод е на седемдесет години! Живее си спокойно старините в Португалия. Между другото, защо те интересува кой е направил снимката?

Аз избегнах въпроса:

— Като говорим за снимки, прочетох в твоята статия, че момчетата, които са намерили чантата със стоте хиляди франка в ръждясалото шкафче, са публикували снимки в социалните мрежи.

— Да, но ченгетата се погрижиха да ги махнат.

— Обаче ти си се сдобил с тях.

— Познаваш ме.

— Може ли да ми ги изпратиш?

Той потърси снимките в мобилния си телефон.

— Мислех, че тази история не те интересува — подхвърли иронично Пианели.

— Разбира се, че ме интересува, Стефан.

— Какъв е имейл адресът ти?

Докато му диктувах електронния си адрес, внезапно осъзнах очевидното. Вече нямах никакви познати, с които да поддържам връзка в района, докато Пианели винаги бе живял тук. Ако исках да разбера какво се е случило с Венка и кой ни заплашваше, нямах друг избор, освен да работя заедно с журналиста.

— Искаш ли да си сътрудничим, Стефан?

— Какво имаш предвид, писателю?

— Всеки от нас ще разследва изчезването на Венка и ще обменяме информация.

Той поклати глава.

— Ти няма да играеш честно.

Очаквах този отговор. За да го убедя, реших да рискувам.

— За да ти докажа моите искрени намерения, ще ти разкрия нещо, което никой не знае.

Видях как целият се напрегна. Знаех, че стъпвам на хлъзгава почва, но нима не ми се беше струвало винаги, че ходя по ръба на бръснача?

— Когато изчезна, Венка беше бременна от Алексис.

Пианели ме погледна колкото с тревога, толкова и с недоверие.

— По дяволите, откъде знаеш това?

— Самата тя ми го каза. Показа ми теста за бременност.

— Защо не го разкри тогава?

— Защото това си беше нейна лична работа, а и с нищо нямаше да промени разследването.

— По дяволите, разбира се, че щеше да го промени! — възкликна ядосано той. — То щеше да има съвсем друг развой. Щеше да има да се спасяват три, а не два живота. При наличието на бебе щяха да се включат всички медии.

Навярно беше прав. Честно казано, никога не бях мислил за онази вертикална чертичка върху парчето пластмаса като за „бебе“. Та аз бях на осемнадесет години!

Видях как Пианели потъна в размисъл, мърдайки неспокойно на стола си. Той отвори бележника си, за да запише своите хипотези, и му отне доста време, докато се върне към реалността.

— Защо толкова се интересуваш от Венка, щом си я намирал за съвсем обикновена?

Пианели остана верен на себе си.

— Не ме интересува тя, а този или тези, които са я убили.

— Наистина ли мислиш, че е мъртва?

— Тя не може да изчезне ей така. На деветнадесет години, сама или почти сама, без средства.

— Каква точно е твоята теория?

— Откакто откриха онези пари, съм убеден, че Венка е изнудвала някого. Някой, който вероятно не е понесъл да бъде заплашван и на свой ред е станал агресивен. Може би бащата на детето й. Навярно Клеман или някой Друг.

Когато затвори бележника си, няколко билета изпаднаха измежду страниците му. Усмивка озари лицето на журналиста.

— Имам места за концерта на „Депеш Мод“ тази вечер!

— Къде ще бъде?

— В Ница, на стадион „Шарл Ерман“. Да отидем заедно?

— О, не си падам по синтезаторите.

— Синтезатори ли? Личи си, че не си слушал последните им албуми.

— Никога не съм им бил фен.

Той присви очи, за да извика спомените си.

— В края на 80-те години, по време на турне „101“ „Депеш Мод“ беше най-великата рок банда в света. През 1988 г. ходих да ги гледам в зала „Зенит“ в Монпелие. Музиката им беше бомбастична!

Очите му блестяха от ентусиазъм. Аз го подкачих:

— Всъщност в края на 80-те години „Куин“ беше най-великата рок банда в света.

— Леле. И на всичко отгоре си сериозен! Да беше казал поне „Ю Ту“, но…

Двамата спорихме така в продължение на няколко минути, сякаш отново бяхме седемнадесетгодишни. Стефан се опитваше да мс убеди, че Дейв Геън е най-великият певец на своето поколение, а аз твърдях, че няма нищо по-велико от „Бохемска рапсодия“.

После магията изчезна така внезапно, както се беше появила.

Пианели погледна часовника си и скочи от стола.

— По дяволите, закъснявам. Трябва да отивам в Монако.

— За някоя статия ли?

— Да, за тестовете за Голямата награда във Формула Е — Международния шампионат за електромобили.

Той взе чантата си и ми махна с ръка.

— Ще се чуем.

Като останах сам, си поръчах кафе. Бях объркан и имах чувството, че не бях изиграл добре картите си. В крайна сметка бях дал на журналиста храна за размисъл, а в замяна не бях научил нищо.

Мамка му.

Вдигнах ръка, за да поискам сметката. Докато чаках, взех телефона си, за да разгледам снимките, които ми беше изпратил Стефан. Бях му ги поискал за успокоение на съвестта, без да очаквам твърде много.

Обаче грешах. След няколко секунди ръцете ми се разтрепериха толкова силно, че трябваше да оставя телефона на масата.

Често бях виждал у дома тази мека кожена чанта.

Кошмарът продължаваше.

1

Еспланадата „Пре де Пешьор“ пред крепостната стена беше почерняла от хора. Сред царящата карнавална атмосфера многоцветни платформи потегляха за традиционната битка с цветя. Зад стоманените бариери се беше събрала гъста и весела тълпа — деца с родителите си, дегизирани тийнейджъри, антибски старци, напуснали площадките си за игра на петанк.

Когато бях дете, битката с цветя обхващаше целия град. Сега от съображения за сигурност на всеки десет метра по трасето стоеше по един полицай, а платформите обикаляха в кръг по авеню „Вердюн“. Въздухът бе изпълнен със смесица от радост и напрежение. Хората искаха да се забавляват без задръжки, но не можеха да забравят терористичния акт от 14 юли в Ница. Изпитах болка и гняв, докато наблюдавах как децата размахват букети с карамфили зад огражденията. Заплахата от атентати бе убила у нас спонтанността и безгрижието. Колкото и да се преструвахме, че не е така, страхът никога не ни напускаше и хвърляше незаличима сянка над радостта ни.

Проправих си път през тълпата, за да се върна на паркинга на пристанище Вобан. Мини Купърът стоеше там, където го бях оставил, но някой бе пъхнал дебел плик от амбалажна хартия под една от чистачките на предното стъкло. Нямаше име, нито адрес. Изчаках да седна зад волана, за да видя съдържанието му. Докато го отварях, отново ме присви стомахът. Добрите новини рядко пристигат с анонимно писмо. Бях притеснен, но далеч не подозирах потреса, който ме очакваше.

Пликът съдържаше десетина леко пожълтели и избледнели от времето снимки. Погледнах първата и в душата ми зейна пропаст. На нея се виждаше как баща ми целува страстно Венка по устата. Кръвта запулсира в слепоочията ми и стомахът ми се сви от позив за повръщане. Отворих вратата на колата, за да изплюя стомашния сок, изпълнил устата ми.

Мамка му!

Шокиран, разгледах по-внимателно снимките. Всичките бяха от едно и също естество. Нито за секунда не си помислих, че са някакъв фотомонтаж. Дълбоко в себе си знаех, че всичко, запечатано на тези фотографии, се е случило наистина. Може би дори част от мен не беше толкова изненадана от тях. Като тайна, която никога не ми е била доверявана, но която е била скътана дълбоко в съзнанието ми.

Баща ми присъстваше на всички снимки. Ришар Дьогале, наричан „Лъвското сърце“ или „Рик“ от близките си. В началото на 90-те години той беше на възрастта, на която бях аз днес. С тази разлика, че аз изобщо не приличах на него. Той беше хубав, изискан, аристократичен. Със стройна фигура, средно дълга коса и разкопчана на гърдите риза. С красиво лице, сладкодумен, обичащ хазарта и насладите, в крайна сметка Рик не беше по-различен от Алексис Клеман, само че беше с петнадесет години по-възрастен от него. Той обичаше красиви жени, спортни коли, лъскави запалки и сака „Смалто“. С болка трябваше да призная, че на снимките той и Венка си подхождаха. И двамата принадлежаха към „расата на аристократите“. Хора, които винаги имаха водеща роля в живота и които, когато сте с тях, ви поставят автоматично в ролята на фигурант.

Всички снимки бяха папарашки, направени на поне две различни места. Веднага разпознах първото — градчето Сен Пол дьо Ванс извън туристическия сезон, с кафенето на площада, старата маслобойна, крепостните стени с изглед към полята, старото гробище, където бе погребан Марк Шагал. Венка и баща ми се разхождаха ръка за ръка в очевидна интимна близост. Много по-трудно бе да определя къде са правени снимките от втората серия. Първо видях кабриолета „Ауди 80“ на баща ми, спрян на импровизиран паркинг сред стърчащи бели скали. После издълбани в камъка стъпала. В далечината — остров със стръмни скалисти брегове, които приличаха на гранит. Чак тогава ми просветна. Това бяха марсилските фиорди. Малкият пясъчен плаж, закътан зад дигата, беше плажът на Залива на маймуните. Плаж на края на света, където баща ми беше водил един-два пъти цялото ни семейство, но който очевидно му беше служил и за тайни любовни срещи.

Гърлото ми пресъхна. Въпреки отвращението, което изпитвах, разгледах снимките колкото се може по-внимателно. В тях се долавяше известна артистичност и прецизност. Но кой ми ги беше изпратил? Кой ги беше направил? По онова време обективите за промяна на фокусното разстояние не бяха толкова съвършени като днес. За да улови толкова детайли, фотографът трябваше да е бил близо до обектите си, и то толкова близо, че за миг се запитах дали снимките наистина бяха направени без знанието на двата персонажа на тях. За баща ми беше сигурно, че не е знаел, но за Венка?

Затворих очи и си представих сценария. Сигурно бяха използвали тези фотографии, за да изнудват татко. Това обясняваше откритото от мен няколко минути по-рано. Когато бях разглеждал на телефона си изпратените от Пианели снимки, бях разпознал един спортен сак от имитация на крокодилска кожа, за който си залагах главата, че някога принадлежеше на Ришар. Щом баща ми беше дал на Венка чанта, съдържаща сто хиляди франка, то е било, защото тя го е заплашила, че ще направи връзката им публично достояние.

Може би дори и бременността си.

Имах нужда от чист въздух. Запалих двигателя, свалих гюрука и поех към морето. Не можех да отлагам повече разговора с баща си. Докато шофирах, напразно се мъчех да се съсредоточа върху пътя. Снимките на Венка не ми излизаха от ума. За пръв път бях съзрял в очите й някаква тъга и несигурност. От баща ми ли се е страхувала? Беше ли Венка жертва или ужасна манипулаторка? Или може би и двете?

Като стигнах до „Ла Сиеста“ — най-известният нощен клуб в Антиб, — спрях на светофара на кръстовището на пътя за Ница. Червената светлина не се сменяше — винаги беше безкрайна. Когато бях петнайсетгодишен, само веднъж не я спазих с моя стар мотопед. За беда онзи ден ченгетата бяха там и ми съставиха акт. За глобата от седемстотин и петдесет франка се говореше месеци наред у дома. Вечното проклятие на добрите хора. Прогоних този унизителен спомен и пред очите ми изплува друга картина. Щрак, щрак. Момичето с фотоапарат „Лайка“. Щрак, щрак. Момичето, което ви снимаше наум дори когато не носеше фотоапарата, провесен на врата си. Нечий клаксон изсвири зад мен. Беше се включила зелената светлина. Знаех кой е направил снимките на баща ми и Венка. Натиснах педала на газта и се отправих към болницата в квартала „Ла Фонтон“.

2

Намиращ се на мястото на старите оранжерии за цветя, които някога бяха прославили Антиб, „Ла Фонтон“ беше краен квартал в източната част на града. На картата изглеждаше, че се простира досами морето, но реалността бе по-малко идилична. Плаж наистина имаше, но той беше каменист, разположен край пътя и отделен от жилищните сгради с магистрала и железопътна линия. В средата на 80-те години бях учил в кварталния колеж „Жак Препер“ и не пазех много добри спомени за него — нивото на образованието в учебното заведение беше ниско, в него цареше пагубна атмосфера с чести прояви на насилие. Добрите ученици бяха нещастни и само шепа самоотвержени учители горе-долу удържаха положението. Мисля, че без тях, без приятелството на Максим и Фани можех да тръгна по лош път. Когато тримата бяхме приети в „Сент-Екзюпери“, животът ни коренно се промени. Открихме, че можем да ходим на училище без страх.

Сега колежът имаше по-добра репутация и кварталът бе напълно променен. От страната на квартал „Брегиер“, откъдето също се стигаше до болницата, всички стари оранжерии бяха изчезнали, за да отстъпят място на жилищни комплекси и малки луксозни сгради. Тук нямаше никакви туристически забележителности, просто беше жилищен район, наситен с квартални магазини, в който живееха много предприемчиви хора.

Оставих колата на открития паркинг на болницата. Това не беше първото място от началото на сутринта, което веднага ми навя куп спомени. От болницата бях запазил два — лош и хубав.

Беше зимата на 1982 г. Аз бях на осем години. Тичайки след сестра ми в градината — тя беше взела моя Биг Джим, за да го превърне в роб на нейната кукла Барби, — без да искам, съборих една от металните пейки в летния павилион. При падането ръбът на пейката отряза върха на палеца на единия ми крак. В болницата, след като ме заши, един некомпетентен стажант-лекар забрави да сложи марля, преди да залепи парчето лейкопласт директно върху кожата. Раната се инфектира и в продължение на месеци не можех да спортувам.

Белегът си стоеше и до днес.

Вторият спомен беше по-радостен, макар че нещата започнаха зле. Беше лятото на 1988 г. Едно момче от опасните предградия Валорис ме нападна на футболното игрище, след като от пряк свободен удар вкарах гол, достоен за Клаус Алофс. Той счупи лявата ми ръка и ме държаха два дни под наблюдение в болницата, защо- то бях загубил съзнание по време на схватката. Спомних си как Максим и Фани ми идваха на посещение. Те бяха първите, които написаха по нещо на гипса ми. Максим написа просто „Давай, ОМ!“ и „Право в целта!“ защото в онзи момент за нас нямаше нищо по-важно в живота. Фани прекарваше повече време при мен. И досега виждам ясно сцената. Беше краят на учебната година или може би дори началото на ваканцията. Юли 1988 г. Лятото на „Безкрайна синева“. Виждам я на фона на светлината как се привежда над леглото ми, а слънчевите лъчи позлатяват русата й коса. Тя ми написа откъс от диалог от филма, който бяхме гледали две седмици по-рано. Отговорът, който дава Джоана на Жак Майол в края на филма, точно след като водолазът й казва: „Трябва да отида да видя!“ Моментът, в който разбираш, че той ще се гмурне, за да не изплува никога вече от морските дълбини.

„Какво да видиш? Няма нищо за гледане, Жак, там има само тъмнина и студ, нищо друго! Няма никой. А аз съм тук, аз съм жива, аз съществувам!“

Вече съм прехвърлил четиридесетте, но всеки път сърцето ми се къса, когато си спомня тази сцена. Днес дори повече от преди.

3

Състояща се от мозайка от разнородни по стил сгради, многопрофилната болница бе истински лабиринт. Успях някак си да се ориентирам сред множеството табели. В съседство с главния корпус, построен от дялан камък през 30-те години на миналия век, се редуваха постройки, изградени през следващите десетилетия. Всяка от тях представляваше образец на най-доброто и най-лошото в архитектурата през последните петдесет години — тухлен паралелепипед, стоманобетонен блок върху колони, куб с метална конструкция, зелени площи…

Кардиологичното отделение се намираше в най-новата сграда — постройка с яйцевидна форма, чиято фасада бе умело съчетание от стъкло и бамбук.

Прекосих светлото фоайе и застанах пред рецепцията.

— Какво обичате, господине?

С изрусена коса, дънкова пола с протрити зони, прилепнала тениска и чорапогащник с леопардов десен, дежурната сестра приличаше на клонинг на Деби Хари.

— Бих искал да се видя с д-р Фани Брахими, завеждащ кардиологичното отделение.

Блондинката вдигна телефона си.

— За кого да съобщя?

— Тома Дьогале. Кажете й, че въпросът е спешен.

Тя ми предложи да почакам в малкия вътрешен двор. Изпих три чаши студена вода на чешмата, преди да се отпусна уморено на един от диваните. Затворих очи и пред тях веднага изплуваха снимките на баща ми и Венка. Кошмарът ме бе сварил неподготвен, усложнявайки и помрачавайки спомена за Венка. Отново се замислих над думите, които всички ми повтаряха от сутринта: „Ти не познаваше наистина Венка“ Те се лъжеха. Никога не бих могъл да претендирам, че познавам наистина някого. Бях последовател на аксиомата на Гарсия Маркес: „Всеки човек има три живота — публичен, личен и таен“. Но сега установявах, че при Венка този грети живот обхващаше напълно непозната територия.

Не бях наивен. Давах си ясна сметка, че пазя в сърцето си образ, изграден под влияние на любовната страст, която изпитвах като юноша. Знаех много добре, че този образ отговаря на тогавашните ми въжделения — да изживея чиста любов с романтична героиня, излязла от страниците на „Големият Мон“ или „Брулени хълмове“. Бях си измислил една Венка, каквато бих искал да бъде, а не каквато беше в действителност. Бях й приписал качества, които съществуваха само в моето въображение. Обаче не се осмелявах да призная, че съм грешал напълно.

— По дяволите, забравих цигарите си. Ще отидеш ли да ми донесеш чантата от шкафчето ми?

Гласът на Фани ме изтръгна от мислите ми. Тя хвърли връзка ключове на Деби, която ги улови във въздуха.

— Е, Тома, двамата не сме общували от години и изведнъж вече не можеш да живееш без мен, така ли? — подхвърли ми Фани, като се отправи към автомата за напитки.

За първи път я виждах в ролята й на лекар. Носеше бледосин памучен панталон, туника с дълъг ръкав в същия цвят и шапчица, която придържеше косата й. Лицето й бе значително по-строго, отколкото тази сутрин.

Изпод русия й бретон светлите й очи искряха с мрачна решителност. Истински воин на светлината в борбата срещу болестите.

Коя всъщност беше Фани? Мой съюзник или дясната ръка на дявола? Ами ако Венка не беше единственият човек от миналото ми, когото бях преценил погрешно?

— Трябва да ти покажа нещо, Фани.

— Нямам много време.

Тя пусна една монета в автомата за напитки и изнервена го удари с юмрук, защото избраната от нея вода „Перие“ не падна достатъчно бързо. После ми махна с ръка да я последвам на служебния паркинг. Там свали шапчицата си, съблече туниката и седна на капака на един автомобил, който явно беше нейният — червен „Додж Чарджър“, излязъл сякаш от обложката на стар албум на Ерик Клептън или Брус Спрингстийн.

— Някой бе оставил това под едната чистачка на предното ми стъкло — казах аз, като й подадох плика. — Ти ли го направи?

Фани поклати отрицателно глава, взе плика, претегли го на ръка, без да бърза да го отвори, сякаш вече знаеше какво съдържа. Изумрудените й преди минута очи сега станаха сиви и тъжни.

— Фани, кажи ми, ти ли направи тези снимки?

Подтикната от въпроса ми, тя извади фотографиите от плика.

Сведе очи, хвърли поглед на първите две и ми върна плика.

— Знаеш какво трябва да направиш, Тома. Хвани първия самолет и се върни в Ню Йорк.

— Не разчитай много на това. Ти си направила тези снимки, нали?

— Да, аз. Преди двайсет и пет години.

— Защо?

— Защото Венка ме помоли. — Тя повдигна изхлузената презрамка на потника си и разтърка очи с опакото на ръцете си. — Знам, че всичко това беше отдавна — каза с въздишка, — но твоите спомени от онова време са различни от моите.

— Накъде биеш?

— Признай истината, Тома. В края на 1992 г. Венка беше полудяла. Тя стана неконтролируема, без никакви задръжки. Помниш ли, това беше началото на рейв партитата, дрогата беше навсякъде в гимназията. И Венка не беше единствената, която се друсаше.

Спомних си сънотворните, транквилантите, хапчетата екстази и амфетамин, които бях видял в аптечката й.

— Една вечер, някъде през октомври или ноември, Венка се появи в стаята ми. Каза ми, че спи с баща ти и ме помоли да ги последвам, за да ги снимам. Тя…

Изповедта й бе прекъсната от стъпките на медицинската сестра.

— Ето чантата ви, доктор Брахими! — каза Деби.

Фани й благодари. Тя извади кутия цигари и запалка от чантата си и ги сложи до нея на капака на автомобила. Чантата бе от плетена кожа в бяло и бежово, със закопчалка във формата на змийска глава, чиито очи от черен оникс сякаш криеха смъртоносна заплаха.

— Какво смяташе да прави Венка с тези снимки?

Фани запали цигара и сви рамене.

— Предполагам, че е искала да изнудва баща ти. Говори ли с него за това?

— Още не.

Усетих, че в мен се надига гняв и разочарование.

— Как можа да се съгласиш да го направиш, Фани?

Тя поклати глава и издиша облаче тютюнев дим. Погледът й се премрежи. Фани присви очи, сякаш за да сдържи сълзите си, но аз продължих да упорствам:

— Защо ми причини това? — извиках.

Тя скочи от капака на автомобила и като ме погледна предизвикателно, изкрещя в отговор:

— Защото те обичах, по дяволите!

Чантата й падна на земята. С почервенели от гняв очи, Фани ме блъсна с ръце:

— Винаги съм те обичала, Тома, винаги! Ти също ме обичаше, преди Венка да съсипе всичко.

В пристъп на ярост тя ме заудря с юмруци в гърдите.

— Заради нея ти се отрече от всичко. За да й се харесаш, ти се отказа от своята индивидуалност, от всичко, което те отличаваше от другите момчета.

За първи път я виждах да губи контрол. Дали защото дълбоко в себе си знаех, че има известна истина в казаното от нея, понасях безропотно ударите й като заслужено наказание.

Когато реших, че наказанието ми е достатъчно, аз я хванах внимателно за китките.

— Успокой се, Фани.

Приятелката ми се отскубна от мен и захлупи с ръце лицето си. Напълно сломена, тя се олюля.

— Съгласих се да направя снимките, защото исках да ти ги покажа, за да ти разкрия истинския лик на Венка.

— Защо се отказа?

— Защото по онова време това щеше да те съсипе. Страхувах се да не направиш някоя глупост и да навредиш на себе си, на нея или на баща ти. Не исках да поема този риск.

Тя се облегна на вратата на колата. Наведох се да вдигна чантата й, избягвайки да пипам закопчалката — току-виж ме „ухапала“. Чантата й беше останала отворена и част от съдържанието й се бе разпиляло на земята: бележник, връзка ключове, червило. Докато прибирах предметите в нея, очите ми попаднаха на сгънат на две лист хартия — ксерокопие на същата статия на „Нис Матен“, която ми бе изпратил Максим. На него имаше същия надпис „Отмъщение!“

— Фани, какво е това? — попитах, изправяйки се.

Тя грабна листа от ръцете ми.

— Някакво анонимно писмо. Намерих го в пощенската си кутия.

Изведнъж въздухът стана по-плътен, сякаш беше зареден с отрицателна енергия. Осъзнах, че опасността, която грозеше мен и Максим, беше по-коварна от очакваното.

— Знаеш ли защо си го получила?

Фани беше на края на силите си и едва се държеше на крака. Не разбирах защо бяха изпратили анонимно писмо и на нея. Тя нямаше нищо общо със смъртта на Алексис Клеман. Защо този, който преследваше Максим и мен, бе взел на прицел и нея?

Стараейки се да бъда по-внимателен, сложих ръка на рамото й.

— Фани, отговори ми, моля те. Знаеш ли защо си получила това заплашително писмо?

Тя вдигна глава и видях лицето й — посърнало, изморено, мъртвешки бледо. Очите й горяха.

— По дяволите, разбира се, че знам! — отвърна рязко приятелката ми.

Този път моите крака се подкосиха.

— И… защо?

— Защото в стената на физкултурния салон има зазидан труп.

4

Дълго време не можах да произнеса нито дума. Положението се изплъзваше от контрол. Стоях като истукан.

— Откога знаеш?

Тя едва се държеше на крака, сякаш се бе отказала да се бори и бе готова да посрещне своята гибел. Угнетена, Фани успя да прошепне:

— От първия ден.

След това се срина. Буквално. Гърбът й се плъзна по капака на колата и тя се строполи на асфалта, потънала в сълзи. Втурнах се да й помогна да стане.

— Ти нямаш нищо общо със смъртта на Клеман, Фани. Отговорни сме само аз и Максим.

Тя вдигна очи към мен и ме погледна с обезумял поглед. След това отново избухна в ридания и се отпусна на земята, като захлупи с ръце лицето си. Клекнах до нея и изчаках да пресъхнат сълзите й, гледайки огромните ни сенки, които слънцето хвърляше на асфалта. Накрая Фани избърса очите си с опакото на ръката си.

— Как се случи? — попита тя. — Как умря?

При дадените обстоятелства нямаше какво друго да направя, освен да й разкажа всичко подробно, посвещавайки я в нашата ужасна тайна. Наложи се да преживея отново трагичната случка, която завинаги ме бе превърнала в убиец.

Когато свърших разказа си, тя изглеждаше видимо по-спокойна. Моята изповед бе успокоила и двама ни.

— А ти, Фани, откъде разбра?

Тя се изправи, пое си дълбоко дъх и запали още една цигара, от която си дръпна няколко пъти, сякаш тютюнът й помагаше да извика по-лесно в съзнанието си далечните спомени.

— В онази прословута събота, 19 декември, когато се разрази снежната буря, бях учила до късно. По онова време се подготвях да кандидатствам медицина и ми беше станало навик да спя само по четири часа на нощ. Мисля, че това ме побъркваше, особено когато нямах пукната пара да си купя нещо за ядене. Онази нощ бях толкова гладна, че не можех да заспя. Три седмици по-рано съпругата на пазача, госпожа Фабиански, ме бе съжалила и ми беше дала дубликат на ключа за кухнята на ученическия стол.

Пейджърът на Фани иззвъня в джоба й, но тя се престори, че не го е чула.

— Излязох от общежитието в 3 часа сутринта. Прекосих в мрака кампуса и стигнах до стола. По това време всичко беше затворено, но знаех кода за отваряне на противопожарната врата, откъдето се влизаше в столовата. Беше толкова студено, че изобщо не се мотах. Излапах още там кутия бисквити, после взех половин пакет нарязан хляб и един шоколад.

Тя говореше монотонно, сякаш беше под хипноза и някой друг говореше чрез нея.

— Едва когато се връщах към общежитието, си дадох сметка за заобикалящата ме красота. Снегът беше спрял. Вятърът бе прогонил облаците и на небето грееха рой звезди и пълната луна. Всичко беше толкова вълшебно, че вървях, без да откъсвам очи от езерото. Все още си спомням скърцането на снега под краката ми и синята светлина, която хвърляше луната върху водната повърхност.

Докато я слушах, пред очите ми изплува скованият в ледена прегръдка Лазурен бряг. Фани продължи:

— Очарованието се изпари, когато зърнах необичайна светлина в района, където се строеше физкултурният салон. Когато наближих, осъзнах, че не е просто някаква самотна лампа. Целият строеж беше осветен. Дори се чуваше шум от двигател — боботеше някаква строителна машина. Интуицията ми подсказваше да не се приближавам повече, но любопитството ми надделя и…

— И какво видя там?

— Бетонобъркачка, която работеше през нощта. Бях поразена. Някой наливаше бетон в 3 сутринта, и то при този кучешки студ! Усетих нечие присъствие и стреснато подскочих. Обърнах се и видях Ахмед Газуани — бригадира на Франсис Бианкардини. Той ме погледна, почти толкова ужасен, колкото бях и аз. Изкрещях и хукнах презглава, за да се скрия в стаята си, но знаех, че тази вечер съм видяла нещо, което не е трябвало да виждам.

— Как се досети, че тогава Ахмед е зазиждал трупа на Алексис Клеман?

— Не се досетих, самият Ахмед ми го призна… след почти двайсет и пет години.

— По какъв повод?

Фани се обърна и посочи сградата зад себе си.

— Миналата година той беше хоспитализиран тук, на третия етаж, заради рак на стомаха. Не беше мой пациент, но понякога вечер отивах да го видя, преди да си тръгна. През 1979 г. баща ми бе работил с него на строежа на търговското пристанище в Ница и двамата продължиха да поддържат връзка. Ахмед знаеше, че болестта му е много напреднала. Преди да умре, искаше да облекчи съвестта си и затова ми разказа всичко. Точно както го направи и ти преди малко.

Бях крайно разтревожен.

— Щом е казал на теб, може да е казал и на някой друг. Спомняш ли си кой го посещаваше?

— Всъщност никой. Никой не го посещаваше и човекът дори се оплакваше от това. Той имаше само едно желание — да се върне в родния си край Бизерта.

Спомних си какво ми беше казал Максим: „Ахмед умря у дома си.“

— И сигурно така е направил — предположих аз. — Напуснал е болницата, за да се върне в Тунис…

— … където почина няколко седмици по-късно.

Звънът на пейджъра на Фани отново се разнесе на пустия паркинг.

— Този път наистина трябва да се върна на работа.

— Разбира се, върви.

— Обади ми се, след като говориш с баща си.

Кимнах в знак на съгласие и се запътих към паркинга за посетители. Като стигнах до колата си, не се сдържах и се обърнах. Бях изминал двайсетина метра, но Фани не бе помръднала от мястото си и ме гледаше втренчено. Както беше с гръб към светлината, русите й коси блестяха като жички на вълшебна лампа. От това разстояние чертите й не се различаваха ясно, така че можеше да е на всякаква възраст.

За един кратък миг в съзнанието ми тя пак беше Фани от лятото на „Безкрайна синева“. А аз отново бях онова „различно от другите момче“.

Единствената версия на Тома Дьогале, която харесвах.

1

С криволичещите си пътища, маслинови горички и добре подрязани живи плетове квартал „Констанс“ винаги ми напомняше за причудливите музикални арабески в някои джаз парчета. Изящни орнаменти, които се повтаряха след всеки завой, обогатяваха се и влизаха в някакво пасторално и безгрижно съзвучие.

Името „Сюкет“ на пътя, където живееха родителите ми, произхождаше от провансалската дума, означаваща хълм или изобщо всякакво земно възвишение. На този хълм, който се извисяваше източно от Антиб, някога се бе издигал замъкът „Констанс“ с прилежащите към него обширни земеделски земи. С течение на времето замъкът бил превърнат в клиника, а след това в жилищна сграда с частни апартаменти. На околните терени изникнали много вили и затворени жилищни комплекси. Родителите ми — и тези на Максим — се бяха заселили тук веднага след моето раждане, по времето, когато булевардът все още бил тесен, обрасъл с трева и малко използван път. Спомнях си например, че там се бях научил да карам колело с моя брат и през уикенда живеещите край него хора често играеха на петанк. Днес пътят беше разширен и трафикът по него беше натоварен. Естествено, не можеше да се сравнява с магистрала А7, но по натовареност не беше далеч от нея.

Като пристигнах пред номер 74 — адреса на вила „Теменуга“, свалих стъклото на прозореца си и позвъних на домофона. Никой не ми отговори, но електрическата порта веднага се отвори. Включих на скорост и поех по тясната, лъкатушеща циментирана алея, която водеше до къщата, където бях израснал.

Верен на марката „Ауди“, баща ми бе паркирал своето комби, модел А4, пред самия вход — така можеше да потегли веднага щом реши, без да е зависим от другите (мисля, че в това поведение прозираше целият Ришар Дьогале). Паркирах малко по-далече на настлана с чакъл площадка до един „Мерцедес Роудстър“, който сигурно беше на майка ми.

Разходих се малко на слънце, опитвайки се да подредя мислите си и да реша какво ще правя тук в този ранен следобед. Къщата се издигаше на върха на хълма и както винаги, бях хипнотизиран от гледката, която се откриваше от нея — стройните силуети на палмите, лазурното небе и море, безкрайният хоризонт. Заслепен от слънцето, заслоних с ръка очите си и като обърнах глава, видях майка ми да ме чака, застанала със скръстени ръце на верандата.

Не бях я виждал почти две години. Докато се изкачвах по стълбите под втренчения й поглед, за да отида при нея, я огледах внимателно. В нейно присъствие винаги се чувствах леко притеснен. Въпреки това детството ми с мама беше спокойно и щастливо, но в края на юношеството ми и в годините на зрелостта ми двамата се бяхме отчуждили. Анабел Дьогале, родена Анабела Антониоли, притежаваше студена красота. От типа на „хичкоковските блондинки“, но без одухотвореността на Грейс Кели или обаянието на Ева Мари Сейнт. Погледнато чисто физически, тя подхождаше напълно на баща ми. Беше облечена с панталон с модерна кройка и яке с цип в тон с него. Русата й коса беше станала почти пепелява, но все още не беше побеляла. Майка ми беше поостаряла след последното ми гостуване при нея. Въпреки че, както ми се стори, осанката й бе загубила достолепието си, тя все още изглеждаше с десет години по-млада от възрастта си.

— Здравей, мамо.

— Здравей, Тома.

Мисля, че леденият й поглед никога не е бил толкова ясен и остър. Винаги се колебаех дали да я прегърна. Всеки път имах чувството, че тя ще направи крачка назад. Този път реших дори да не се опитвам.

Спомних си прякора й — Австрийката, който й бяха дали още като дете в училището в Италия. Семейната история на Анабел не беше лека и това беше единственото извинение, което бях открил за студенината й. По време на Втората световна война дядо ми Анджело Антониоли — пиемонтски селянин, бил принуден насила да постъпи в Италианския експедиционен корпус. От лятото на 1941 г. до зимата на 1943 г. двеста и тридесет хиляди войници от Апенинския полуостров били разположени на Източния фронт — от Одеса до бреговете на река Дон и до Сталинград. Повече от половината никога не се върнали по домовете си. Такъв беше случаят и с Анджело, който бил пленен от съветската армия след Острогожко-Росошанската офанзива. Той бил изпратен във военно-пленнически лагер и починал по пътя към ГУЛАГ. Син на слънчева Северна Италия, Анджело измръзнал до смърт в ледената руска степ, ставайки жертва на война, която не била негова. За още по-голямо нещастие на семейството му, съпругата му се оказала бременна по време на неговото отсъствие, без тази бременност да може да се обясни по друг начин, освен с прелюбодеяние. Плод на греховната любов на баба ми и един австрийски сезонен работник, майка ми се родила като извънбрачно дете. Това деликатно „бойно кръщение“ й бе оставило в наследство необичайна вътрешна сила и равнодушие. Винаги съм бил с впечатлението, че нищо не я засяга или разстройва истински — поведение, което бе пълна противоположност на моята чувствителност.

— Защо не ми каза, че си болна?

Въпросът неволно се изплъзна от устата ми.

— Какво щеше да промени това? — попита тя.

— Просто ми се искаше да го знам.

Тя невинаги се бе държала така дистанцирано с мен. Ровейки из детските си спомени, откривах истински моменти на съпричастие и общуване, особено по отношение на романите и театралните пиеси. И тези спомени не бяха плод на наранената ми душа — в семейните албуми бях виждал много снимки от моето детство и юношество, на които тя се усмихваше, видимо щастлива, че съм й син. След това нещата тръгнаха на зле, без да разбера защо. Сега тя продължаваше да се разбира много добре с брат ми и сестра ми, но не и с мен. От това изпитвах някакво перверзно задоволство. Поне аз имах нещо, което те нямаха.

— Значи присъства на честването на петдесетгодишнината на гимназията, така ли? Но защо си ходил да си губиш времето там?

— Беше ми приятно да видя отново старите си приятели.

— Ти нямаше приятели, Тома. Единствените ти приятели бяха книгите.

Това беше истина, разбира се, но казана така, ми се стори жестока и тъжна.

— Максим е мой приятел.

Майка ми не помръдна, като ме гледаше невъзмутимо. На фона на златистата слънчева светлина тя ми напомняше на мраморните статуи на Дева Мария, които красяха италианските църкви.

— Защо си дойде, Тома? — попита майка ми. — В момента нямаш нова книга, която да популяризираш.

— Би могла да се престориш, че се радваш да ме видиш, нали?

— Защо, ти преструваш ли се?

Въздъхнах. Въртяхме се в омагьосан кръг. У двама ни се бе насъбрала горчивина. За миг бях готов да й кажа истината. Бях убил човек, чийто труп бе зазидан във физкултурния салон на гимназията, и още в понеделник можеха да ме хвърлят в затвора за това убийство. „Следващия път, когато ме видиш, мамо, ще бъда в ареста или зад стъклената преграда на някоя стая за свиждания.“

Вероятно нямаше да го направя, но така или иначе тя не ми даде възможност. Без да ме покани да я последвам, майка ми тръгна по стълбите, водещи към приземния етаж. Очевидно й беше дошло до гуша, на мен също.

Останах за момент сам на верандата, настлана с големи тера- котени плочки. След това чух гласове и отидох до обвития с бръшлян парапет от ковано желязо. Баща ми спореше оживено със стария градинар Александър, който поддържаше и басейна. Имаше теч от басейна. Баща ми смяташе, че има проблем със скимерите1, докато Александър, настроен по-песимистично, предлагаше да разкопае моравата, за да стигне до една от тръбите.

— Здравей, татко.

Ришар вдигна глава и ми махна с ръка, сякаш се бяхме виждали предния ден. Не бях забравил, че именно с него бях дошъл да се срещна, но докато чаках Александър да си тръгне, реших да хвърля един поглед на тавана.

2

Е, в крайна сметка, така го наричахме. Къщата нямаше таван, а огромен сутерен, в който се влизаше отвън и никога не беше истински обзавеждан, където на площ от сто квадратни метра се съхраняваха ненужни вещи.

Докато в къщата всички стаи бяха отлично подредени, излъскани и обзаведени с вкус, в сутерена цареше неописуем безпорядък, осветен от една мъждукаща лампа. Скритите спомени на вила „Теменуга“. Проправих си път през бъркотията. В предната част на помещението имаше стари велосипеди, тротинетка и ролери, които сигурно принадлежаха на децата на сестра ми. До една кутия с инструменти, наполовина скрита с брезент, се натъкнах на моя някогашен мотопед. Баща ми, който имаше страст към механиката, не бе устоял да не поправи старото возило.

Почистен, боядисан в хубав ярък цвят, с подменени джанти и нови гуми, мотопедът „Пежо 103 MVL“ беше станал като нов и целият блестеше. Ришар дори бе намерил оригинални стикери на „Пежо“! По-нататък бяха струпани безразборно играчки, сандъци, куфари, дрехи. По отношение на дрехите, нито баща ми, нито майка ми се бяха скъпили някога. Още по-навътре в помещението имаше тонове книги — онези, които бяхме прочели, но не бяха достатъчно ценни от литературна гледна точка, за да стоят на рафтовете на библиотеката от орехово дърво в хола. Тук бяха криминалните и любовните романи, които майка ми жадно четеше, документалните книги и не толкова високоинтелектуалните есета, които обичаше баща ми. Докато произведенията на Сан Джон Перс и Андре Малро с кожени подвързии имаха право да стоят достолепно в библиотеката на горния етаж, тези на Дан Браун и „Петдесет нюанса сиво“ събираха прах в сутерена, където се намираше истинското „задкулисие на живота“.

Намерих това, което бях дошъл да търся, в дъното на помещението — два кашона, надписани с моето име, на масата за пинг- понг, които бяха пълни с носталгични спомени. На два тура качих кашоните на горния етаж и ги отворих, за да прегледам съдържанието им.

Сложих на кухненската маса всичко, което малко или повече беше свързано с 1992 г. и можеше да бъде полезно за разследването ми. Една тюркоазена раница „Истпак“, изцапана с бял коректор, папки, натъпкани с карирани листове, запълнени със записките ми от часовете. Училищни отчети, удостоверяващи какъв образцов и послушен ученик съм бил: „примерно поведение в час“, „добросъвестен и старателен ученик“, „показва задълбочени познания“, „притежава съобразителност“.

Прегледах няколко домашни работи, които бяха оставили трайна следа у мен — съчинение разсъждение върху „Спящият в долината“ на Рембо и още едно върху уводния пасаж на романа „Божествена красавица“ от Албер Коен. Дори намерих няколко писмени работи по философия с бележките на Алексис Клеман, който ми преподаваше в последния клас от гимназията. „Интересни разсъждения“ с оценка 14/20 на писмена работа на тема „Може ли да се прави изкуство без правила?“. В друга домашна работа на тема „Възможно ли е да разберем страстта?“ преподавателят ми не се бе скъпил на похвали: „Качествена писмена работа, която въпреки някои лекомислени съждения се основава на добро владеене на материята и е илюстрирана с примери, свидетелстващи за истинска култура в областта на литературата и философията. 16/20!“

Сред другите съкровища в кашона бяха снимка на класа от последната година в гимназията и серия от микстейпи, които грижливо бях подготвил за Венка, но по една или друга причина никога не се бях осмелил да й дам. Отворих кутийката на една от аудиокасетите и прочетох списъка с любимите ми заглавия от онова време. Текстовете и музиката им бяха цялостно отражение на тогавашния Тома Дьогале — момчето, което се различаваше от другите, малко странно, мило, безразлично към модните тенденции, в пълна хармония с дълбоките си чувства: Самсон Франсоа, свирещ Шопен, Жан Ферара, пеещ „Очите на Елза“, Лео Фере, рецитиращ „Един сезон в ада“. Но също така и „Лунен танц“ на Ван Морисън и „Любовта убива“ на Фреди Меркюри, която звучеше като предчувствие.

Имаше и книги. Стари, в джобен формат, с пожълтели страници, с които не се разделях по онова време. Техните заглавия цитирах в интервютата си, когато казвах „още съвсем млад, благодарение на книгите разбрах, че никога няма да бъда сам“.

Де да беше толкова просто!

Една от тези книги не беше моя. Поетичен сборник на Марина Цветаева, с посвещение от Алексис, който бях взел от стаята на Венка на другия ден след убийството.

На Венка,

Искам да бъда душа без тяло, за да не се отделям никога от теб.

Да те обичам, значи да живея.

Алексис

Не можах да се сдържа да не се засмея иронично. Навремето посвещението ме беше заблудило. Днес знаех, че онзи мръсник бе взел тези думи от кореспонденцията на Виктор Юго с Жюлиет Друе. Измамникът си остава измамник докрай.

— Тома, какво правиш тук?

Обърнах се. С градинарски ножици в ръка, баща ми току-що бе влязъл в кухнята.

Като говорех за измамници…

3

Макар че не беше много сърдечен, баща ми си падаше по прегръдките, въпреки че този път на мен ми се прииска да се отдръпна, когато разпери ръце да ме притисне до гърдите си.

— Как е животът в Ню Йорк? Не е твърде трудно при управлението на Тръмп, нали? — попита той, докато грижливо си миеше ръцете на чешмата.

— Може ли да отидем в кабинета ти? — отговорих, без да обръщам внимание на въпроса му. — Искам да ти покажа нещо.

Майка ми се навърташе наоколо и за момента не исках да я замесвам в това.

Ришар избърса ръцете си, като мърмореше, че още с пристигането си съм започнал се държа потайно, после ме помъкна към своята бърлога на етажа. Тя представляваше просторна библиотека, обзаведена като английска пушалня с честърфийлдски диван, африкански статуетки и колекция от стари ловни пушки. С два панорамни прозореца, стаята имаше най-красивата гледка от всички помещения в къщата.

Още с влизането си му подадох телефона си, на който бях отворил статията на „Нис Матен“ за намерената чанта, съдържаща сто хиляди франка.

— Чел ли си тази статия?

Като поднесе очилата към очите си, без да ги слага на носа си, Ришар набързо я прегледа, след това ги остави на бюрото си.

— Да, смахната история.

Той скръсти ръце, отиде до един от прозорците и посочи с брадичка тревните площи около басейна.

— Няма никакво спасение от тези проклети азиатски катерици. Прегризали са жиците на електрическата инсталация, представяш ли си?

Върнах го към статията:

— Тези пари трябва да са били скрити там горе-долу по времето, когато ти още работеше в гимназията, нали?

— Може би, не знам — отвърна той, като се намръщи, без да се обърне да ме погледне. — Видя ли, че трябваше да отсечем една от палмите? Беше нападната от червен палмов хоботник.

— Не знаеш ли на кого може да е била тази чанта?

— Коя чанта?

— Чантата, в която са намерени парите.

Ришар се ядоса:

— Откъде да знам? Защо ме занимаваш с тази история?

— Един журналист ми каза, че полицаите са свалили два пръстови отпечатъка. Единият от тях бил на Венка Рокуел. Помниш ли я?

При споменаването на Венка Ришар се обърна към мен и седна на един фотьойл с напукана кожена тапицерия.

— Разбира се, момичето, което изчезна. Тя притежаваше свежестта на розите.

Той присви очи и за моя огромна изненада някогашният учител по френска литература започна да рецитира един стих от Франсоа дьо Малерб:

Но за жалост беше от света, където на най-красивите неща е отредена най-лошата съдба.

Бидейки роза, като розите живя — от изгрев слънце до падането на нощта.

Ришар помълча няколко секунди, след това за първи път той поднови разговора:

— Спомена за два пръстови отпечатъка, нали?

— Полицаите все още не знаят на кого е вторият, защото не фигурира в тяхната база данни. Но се обзалагам, че е твоят, татко.

— Ето ти ново двайсет! — възкликна той.

Седнах срещу него и му показах снимките от социалните мрежи, които ми беше изпратил Пианели.

— Помниш ли тази чанта? Вземаше я, когато двамата ходехме да играем тенис. Ти обожаваше меката й кожа с тъмнозелен, биещ на черно цвят.

Очилата пак му потрябваха, за да погледне снимките на телефона ми.

— Не виждам кой знае какво на този малък екран!

Той взе дистанционното от масичката за кафе пред него и включи телевизора, сякаш разговорът ни бе приключил. След това започна да преглежда спортните канали: „Екип“, „Канал+ Спорт“, „Евроспорт“, „Беин Спорт“, спря за миг на прякото предаване на колоездачната обиколка на Италия, а после превключи на двубоя между Надал и Джокович на полуфинала на „Мастърс“ в Мадрид.

— Федерер наистина ни липсва.

Аз обаче не се отказах:

— Искам да погледнеш и тези неща. Не се притеснявай, те са в едър план.

Дадох му хартиения плик. Той прегледа снимките, като хвърляше по едно око и на тенис двубоя. Мислех, че ще се разстрои, но Ришар само поклати глава и попита с въздишка:

— Кой ти ги даде?

— Няма значение! Кажи ми какво означава това!

— Видял си снимките. Искаш да ти дам и подробно описание ли?

Той увеличи звука на телевизора, но аз изтръгнах дистанционното от ръката му и го изключих.

— Не си мисли, че ще се измъкнеш ей така!

Баща ми отново въздъхна и затърси в джоба на блейзъра си, където винаги се намираше по някоя недопушена пура.

— Добре, оставих се да бъда хванат в капан — призна той, търкаляйки хаванската пура между пръстите си. — Малката мръсница не преставаше да ме сваля. Разпали страстта у мен и аз се поддадох. След това започна да ме изнудва. И аз бях достатъчно глупав да й дам сто хиляди евро!

— Как можа да го направиш?

— Да направя какво? Венка беше на деветнайсет години. Чукаше се безразборно. Не съм я изнасилил. Тя бе тази, която се хвърли в обятията ми!

Скочих от стола си и обвинително насочих пръст към него.

— Знаеше, че е моя приятелка!

— Какво променя това? — отвърна той. — В тези неща всеки е сам за себе си. Освен това, между нас казано, не си загубил много. Венка беше подла кучка. Интересуваха я само парите.

Не знаех какво ме отвращава повече — неговата арогантност или злост.

— Чуваш ли се какви ги говориш?

Ришар се подсмихна, без видимо да изпитва никаква тревога или неудобство. Даже ми се стори, че дълбоко в себе си донякъде се наслаждава на разговора ни. Образът на бащата, който възвръща своята власт над сина си, като му причинява болка и го унижава, явно му доставяше удоволствие.

— Ти си подъл и ме отвращаваш.

Моите обиди най-сетне го извадиха от равновесие. Той на свой ред скочи от фотьойла и застана лице в лице с мен на педя разстояние.

— Ти не познаваше тази девойка! Тя беше наш враг, заплашваше да разруши семейството ни!

Ришар посочи разпръснатите по масата снимки.

— Представи си какво щеше да се случи, ако майка ти или родителите на учениците бяха попаднали на тях! Ти живееш в романтичния свят на литературата, но реалният живот е съвсем различен. Реалният живот е жесток.

За миг се изкуших да му фрасна един юмрук в лицето, за да му покажа, че животът наистина може да бъде жесток, но щеше да е напълно безполезно. Освен това се нуждаех от него, за да ми даде информация.

— Значи даде тези пари на Венка — казах, като си наложих да сниша тона. — И какво се случи след това?

— Каквото се случва с изнудвачите — поиска още, но аз отказах.

Като продължаваше да мачка с пръсти пурата си, той присви

очи, ровейки из спомените си.

— Последния път, когато тя се появи, беше в навечерието на коледната ваканция. Дори донесе тест за бременност, за да ми окаже по-голямо давление.

— Значи детето, което е носела, е било от теб?

Той се ядоса:

— Разбира се, че не!

— Откъде знаеш?

— Не отговаряше на месечния й цикъл.

Обяснението беше мъгляво. Сякаш Ришар си нямаше и най- малка представа за нещата. Но пък той винаги бе лъгал съвсем безсрамно. И най-лошото бе, че след известно време сам си вярваше на лъжите.

— Щом не е било от теб, от кого е било детето?

Баща ми отвърна, сякаш се разбираше от само себе си:

— Предполагам, от онзи кретен, който тайно е спял с нея. Как му беше името на онзи скапан философ?

— Алексис Клеман.

— Да, точно така, Клеман.

Попитах го съвсем сериозно:

— Знаеш ли нещо за изчезването на Венка Рокуел?

— Какво искаш да знам? Нали не мислиш, че имам нещо общо с това? Когато тя изчезна, бях в Папеете с брат ти и сестра ти.

Аргументът беше неопровержим и по този въпрос му повярвах.

— Според теб защо тя не е взела онези сто хиляди франка, преди да изчезне?

— Не знам и не ми пука.

Той запали пурата си, от която се разнесе остра миризма, и пак взе дистанционното на телевизора. Щом го включи, веднага усили звука. Джокович отстъпваше пред Надал. Тенисистът от Майорка водеше с 6:2 и 5:4 и тъкмо биеше сервис, с който да спечели правото да играе на финала.

В стаята цареше тягостна атмосфера. Изгарях от нетърпение да изляза, но Ришар не ме пусна, без да ми изнесе последния житейски урок:

— Време е да станеш по-твърд, Тома, и да проумееш, че животът е борба. Щом толкова обичаш книгите, вземи и препрочети Роже Мартен дю Гар: „Цялото ни съществуване е борба, а животът е продължителна победа!“.

1

От разговора с баща ми направо ми се повдигаше, но не бях научил нищо ново. Когато се върнах в кухнята, майка ми беше махнала кашоните ми и се бе заела да готви.

— Ще ти направя торта с кайсии, все още ли я обичаш?

Никога не бях разбирал тази черта на характера й — тези резки промени в настроението й. Понякога Анабел сваляше гарда и се отпускаше. Тя ставаше по-нежна, по-искрена, по-слънчева, сякаш внезапно италианската кръв надделяваше над австрийската. В погледа й пламваше искрица, която приличаше на любов. Дълго време бях зависим от тази искрица, дебнех кога ще се появи, търсех я, мислех си, че е предвестник на по-траен огън, но тя никога не се разгаряше. С течение на времето се бях научил да не се заблуждавам. Отговорих й лаконично:

— Не си прави труда, мамо.

— Напротив, за мен е удоволствие, Тома.

Погледът ми срещна нейния и мълчаливо попита: „Защо го правиш?“ Сега косата й не беше хваната на кок и се спускаше по раменете й. Тя беше с цвета на пясъка, който се стелеше по плажовете на Антиб. Очите й блестяха — бистри и прозрачни като аквамарин. Аз настоях: „Защо си такава?“ Но в дни като днешния погледът й беше толкова очарователен, колкото и неразгадаем. Майка ми — тази непозната — дори се усмихна. Вгледах се в нея, докато изваждаше от шкафа брашно и формата за торта. Анабел не беше от жените, с които мъжете си позволяваха да флиртуват. Тя беше въплъщение на непристъпността и създаваше впечатлението, че живее в друг свят, на друга, недостижима планета. Аз самият, докато растях край нея, винаги я бях смятал за прекалено изтънчена за незначителния живот, който водехме, твърде забележителна, за да споделя живота на човек като Ришар Дьогале. Сякаш мястото й беше сред звездите.

Резкият звук на звънеца на портата ме накара да подскоча.

— Това е Максим! — възкликна Анабел, като натисна бутона, за да отвори.

Откъде се взе изведнъж този радостен тон? Тя тръгна да посрещне моя приятел, а аз излязох на терасата. Сложих си слънчевите очила, за да се предпазя от блясъка на слънцето, и видях един ситроен в цвят бордо да минава през портата. Проследих с поглед големия семеен автомобил, който се изкачи по циментовата алея и спря зад откритата спортна кола на майка ми. Когато вратите се отвориха, разбрах, че Максим е довел дъщерите си. Двете миниатюрни и много хубави тъмнокоси момиченца, изглежда, добре се познаваха с майка ми, защото й подадоха ръчички с очарователна непринуденост.

Максим трябваше да ходи в комисариата в отговор на неофициалната покана на Венсан Дьобрюин. Щом вече се беше върнал и беше дошъл с децата си, значи срещата не беше минала много лошо. Когато слезе от колата, се опитах да разгадая емоционалното му състояние по изражението на лицето му. Махнах им с ръка за поздрав и в този момент телефонът иззвъня в джоба ми. Погледнах екрана му. Търсеше ме Рафаел Бартолети, моят „официален фотограф“.

— Здравей, Рафа.

— Чао, Тома. Обаждам ти се по повод на снимката на твоята приятелка Венка.

— Знаех, че ще ти хареса.

— Тя дори ме заинтригува толкова много, че помолих асистента ми да я увеличи.

— И?

— Докато работех върху нея, разбрах какво ме безпокоеше.

Стомахът ми болезнено се сви.

— Казвай какво.

— Почти съм сигурен, че тя не се усмихва на кавалера си. Не гледа него.

— Как така? А кого гледа?

— Някой друг, който е на шест-седем метра отляво. Според мен твоята Венка дори не танцува наистина с този мъж. Това е оптична илюзия.

— Искаш да кажеш, че снимката е монтаж?

— Съвсем не, но със сигурност е била прекадрирана. Повярвай ми, ragazza се усмихва на някой друг.

Някой друг…

Не можех да повярвам на чутото, но благодарих на Рафа, като му обещах да го държа в течение на нещата. За успокоение на съвестта изпратих есемес на Пианели, за да разбера дали е получил отговор от Клод Анжвен — бившия главен редактор на вестника, който трябваше да познава автора на тази прословута снимка.

После слязох по стълбите, за да се присъединя на моравата към майка ми, Максим и дъщерите му. Веднага забелязах обемистата папка, която приятелят ми стискаше под мишница, и го погледнах въпросително.

— Ще говорим по-късно — подхвърли ми той, като взе от задната седалка една чанта, от която се подаваха плюшено куче и гумен жираф.

Максим ме запозна с децата си — две енергични хлапета с ослепителни усмивки, и благодарение на техните лудории за няколко минути забравихме нашите тревоги. Ема и Луиз бяха очарователни, забавни, неустоими. По поведението на майка ми и дори на баща ми, който се бе присъединил към нас, разбрах, че Максим е чест гост на дома им. Струваше ми се невероятно да видя родителите си в ролята на баба и дядо и за момент дори си помислих, че приятелят ми в известна степен е заел в семейството ми мястото, което бях освободил, когато заминах. Въпреки това не изпитах горчивина. Напротив, почувствах се още по-задължен да го защитя от нашето минало.

След четвърт час майка ми заведе момичетата в кухнята, за да й помогнат в приготвянето на нейната кайсиева торта, чиято тайна се криеше в лавандуловите семенца, с които поръсваше плодовете, а Ришар се върна в кабинета си, за да гледа заключителния етап на някаква колоездачна обиколка.

— Добре — казах на Максим, — а сега да проведем военния съвет.

2

За мен най-приятното място във вила „Теменуга“ бе павилионът край басейна, който родителите ми бяха построили от камък и светло дърво веднага щом се бяха настанили във вилата. С външната си кухня, летния си хол и полюшващи се от вятъра завеси той приличаше на къща в къщата. Обожавах това място, където бях прекарал хиляди часове в четене, проснат на канапето с дамаска от небелено платно.

Седнах в края на масата от тиково дърво, поставена под сенчест навес, обрасъл с дива лоза. Максим се настани вдясно от мен. Без предисловия му разказах какво ми беше разкрила Фани — в края на живота си Ахмед бе почувствал необходимост да облекчи съвестта си. Техническият ръководител бе признал на приятелката ни, че е зазидал трупа на Клеман във физкултурния салон по заповед на Франсис. А щом го бе казал на Фани, можеше да го e казал и на други хора. Това не беше добра новина за нас, но поне вече не бяхме в неведение и бяхме научили кой е предателят. Е, ако не предател, поне този, чрез когото миналото ни застигаше с пълна сила.

— Ахмед почина през ноември. Ако беше разговарял с полицаите, досега щяха да имат достатъчно време да проверят стените на физкултурния салон — отбеляза Максим.

Въпреки че тревогата все още бе изписана на лицето му, той ми се видя не толкова съкрушен като сутринта, а и се владееше по-добре.

— Съгласен съм с теб. Може да е разказал историята на някого, но не и на полицията. А ти? Ходи ли в комисариата?

Той прокара пръсти през косата на темето си.

— Да, видях се с комисар Дьобрюин. Ти се оказа прав — целта му не беше да ме разпитва за Алексис Клеман.

— А какво искаше?

— Искаше да говорим за смъртта на баща ми.

— За какво по-точно?

— Ще ти разкажа, но първо прочети това. — Максим постави пред мен папката, която бе донесъл. — Разговорът с Дьобрюин ме накара да се запитам дали смъртта на баща ми не е свързана с убийството на Алексис Клеман.

— Не те разбирам.

Той ми обясни:

— Смятам, че баща ми е бил убит от човека, който ни изпрати анонимните писма.

— Тази сутрин ми каза, че Франсис е починал по време на обир, който е завършил зле!

— Знам, но съм омаловажил случилото се тогава. Казано накратко, в светлината на това, което научих в комисариата, сега имам някои съмнения.

Максим ме подкани с жест да отворя папката.

— Прочети това и пак ще говорим. Ще си направя кафе, ти искаш ли?

Кимнах утвърдително. Той стана и се отправи към една малка ниша, където имаше кафемашина и сервиз за кафе.

Започнах да чета досието. То се състоеше от множество изрезки на вестникарски статии, свързани с вълна от кражби с взлом, която бе заляла Лазурния бряг в края на миналата и началото на 2017 г. Около петдесет обира бяха извършени във всички богаташки райони на департамента Алп Маритим — от Сен Пол дьо Ванс до Мужен, включително в луксозните имения в Кан и околностите на Ница. Начинът на действие всеки път беше един и същ. Четирима-петима маскирани души проникваха в къщите, като напръскваха обитателите им със сълзотворен газ, преди да ги завържат и затворят в някое изолирано помещение. Бандата беше въоръжена, жестока и опасна. Основната й цел бяха парите и бижутата. В няколко случая бандитите не се бяха поколебали да измъчват жертвите си, за да получат кода на кредитните им карти или комбинацията за отваряне на сейфа.

Тези домашни обири, които бяха тероризирали района, бяха причинили смъртта на двама души — домашна прислужница, която бе починала от сърдечен удар при нахлуването на бандитите, и Франсис Бианкардини. В „Аурелия Парк“ — луксозния комплекс, където живееше бащата на Максим, бяха извършени три грабежа. Нещо немислимо за място, което се считаше за едно от най-безопасните на крайбрежието. Сред потърпевшите бяха един далечен роднина на саудитското кралско семейство и богат френски бизнесмен, колекционер на предмети на изкуството, меценат и приближен до властта. Последният бе отсъствал от дома си по време на взлома, но разгневени, че не са намерили скъпи предмети във вилата, обирджиите си бяха отмъстили, като бяха унищожили всички картини, закачени по стените на хола. Те обаче не са знаели, че сред тях имало много ценна картина, озаглавена Dig Up The Hatched, от Шон Лоренц — един от най-високо котиращите се съвременни художници на пазара на изкуството. Унищожаването й бе предизвикало вълна от възмущение чак в Съединените щати. „Ню Йорк Таймс“ и „Си Ен Ен“ бяха писали за този обир и „Аурелия Парк“ — някога най-луксозният комплекс на Лазурния бряг — се бе превърнал в нещо като „опасна зона“. В рамките само на три месеца, противно на всякакъв разум, цените на жилищата се бяха понижили с тридесет процента. За да се сложи край на паниката, силите на реда в департамента бяха сформирали специален отряд за борба с взломаджиите.

От този момент следствените действия се бяха ускорили. Извършени били генетични тестове на събраните материали, предприето било подслушване на телефони и мащабно наблюдение. В началото на февруари полицаите бяха нахлули рано сутринта в едно село на италианската граница и бяха задържали десетина македонци — някои с нередовни документи, други вече регистрирани за участие в подобни обири. Полицаите бяха претърсили няколко къщи и бяха открили бижута, пари, пистолети, боеприпаси, компютърно оборудване и фалшиви документи за самоличност. Бяха намерили качулките, ножовете и част от плячката. Пет седмици по-късно бяха задържали главатаря на престъпната група, който се криел в хотел в предградията на Париж. Той също така бил касиерът на бандата и вече бил продал в Източна Европа голяма част от плячката. Обирджиите били отведени в Ница, където им били предявени обвинения, и били задържани в ареста в очакване на процеса. Някои бяха признали за обирите, но не и за този в дома на Франсис. Това не беше изненадващо, защото ги очакваха двайсет години затвор, ако обвиненията им бъдеха преквалифицирани в умишлено убийство.

3

С треперещи ръце прелиствах вестникарските изрезки със смесица от ужас и вълнение. Следващите материали бяха посветени изцяло на обира и физическото насилие, извършено над Франсис Бианкардини. Бащата на Максим не беше просто обект на брутално отношение. Той беше измъчван и пребит до смърт. В някои статии имаше негови снимки — лицето му бе подпухнало до неузнаваемост, тялото му беше покрито с рани, на китките му имаше дълбоки разрези от белезниците. Сега разбирах по-добре предположението на Максим. В главата ми се оформи хипотеза.

Ахмед бе говорил с някого, който се бе добрал до Франсис и го бе измъчвал до смърт. Навярно за да го накара да признае нещо. Но какво? Неговата вина за смъртта на Клеман? Нашата вина?

Продължих да чета. Една журналистка от списание „Нувел Обсерватьор“, Анжелик Гибал, изглежда, бе имала достъп до полицейския доклад. Нейната статия бе съсредоточена основно върху унищожаването на картината на Шон Лоренц, но споменаваше и другите кражби с взлом в „Аурелия Парк“. По думите й Франсис е бил още жив след бягството на обирджиите. В края на материала си тя правеше паралел със случая на Омар Радад, твърдейки, че Бианкардини е допълзял с последни сили до прозореца и се е опитал да напише нещо с кръвта си на стъклото. Изглежда, бе познавал мъчителите си.

От тази история кръвта замръзна в жилите ми. Винаги бях харесвал Франсис, дори преди онова, което беше направил за нас при убийството на Клеман. Той се държеше добре с мен. Представата за последните мигове от живота му ме ужаси.

Вдигнах глава от документите.

Какво беше откраднато от дома на Франсис при този обир?

Само едно нещо — колекцията му от часовници, но според застрахователната компания тя е струвала поне триста хиляди евро.

Помнех тази негова страст. Франсис беше почитател на швейцарската марка „Патек Филип“. Той притежаваше около десет модела от нея, които много ценеше. В юношеските ми години Франсис винаги с удоволствие ми ги показваше и ми разказваше тяхната история с такова увлечение, че ентусиазмът му завладяваше и мен. Спомнях си неговите часовници от сериите „Калатрава“, „Гранд Компликейшън“ и „Наутилус“, създадени по дизайн на Джералд Джента.

От сутринта ме измъчваше един въпрос.

— Баща ти откога живееше в „Аурелия Парк“? Мислех, че като преди, още живее тук, в съседната къща.

На лицето на Максим се изписа леко неудобство.

— Той сновеше между двете къщи от години, много преди да почине майка ми. „Аурелия Парк“ беше негов строителен проект. В качеството си на предприемач бе инвестирал пари в него и в замяна на това беше запазил за себе си една от най-красивите вили в комплекса. Честно казано, никога не съм искал да стъпвам там и дори след смъртта му предпочетох да оставя пазача да се грижи за имота. Мисля, че вилата беше нещо като ергенска квартира, където той водеше своите любовници или проститутки. По едно време дори се говореше, че организирал там оргии.

Франсис винаги бе имал репутацията на женкар. Спомнях си, че той говореше открито за завоеванията си, но не си спомнях техните имена. Въпреки неговите крайности аз винаги го бях обичал, даже малко против волята си, защото долавях, че е сложна и неспокойна личност. Неговите остри расистки изказвания, както и ксенофобските му и антифеминистки изявления бяха прекалено високопарни и театрални, но най-вече ми изглеждаха в противоречие с действията му. Повечето от работниците му бяха северноафриканци и бяха много привързани към него. Той беше работодател от старата школа — отнасяше се покровителствено с подчинените си, но те знаеха, че могат да разчитат на него. Колкото до жените, веднъж майка ми каза, че те заемат всички отговорни постове в компанията му.

В ума ми изникна спомен, а после още един, по-далечен.

Хонконг, 2007 г. Аз съм на трийсет и три години. Току-що бяха издали третия ми роман. Моят литературен агент организира малка обиколка за неговото представяне в Азия — срещи с читатели във Френския институт в Ханой, книжарницата „Льо Пижоние“ в Тайпе, престижния женски университет „Евха“ в Сеул, книжарницата „Парантез“ в Хонконг. Седя с една журналистка в бара на двайсет и петия етаж на хотел „Мандарин Ориентал“. Хонконгският пейзаж се простира, докъдето поглед стига, но от известно време съм потънал в съзерцанието на един мъж, който седи на десетина метра от нас. Това е Франсис, при все това не го познавам. Той чете „Уол Стрийт Джърнъл“, носи изискан костюм и говори английски достатъчно свободно, за да обсъжда със сервитьора разликата между японското уиски и шотландските блендове. В един момент журналистката си дава сметка, че отдавна не я слушам, и се обижда. Опитвам се да оправя нещата, като си блъскам главата да намеря малко по-остроумен отговор на въпроса й. Когато вдигам поглед, Франсис е напуснал бара.

Пролетта на 1990 г. Още не съм навършил шестнадесет години. Преговарям за зрелостния изпит по френски. Аз съм сам вкъщи. Родителите ми, брат ми и сестра ми заминаха на почивка в Испания. Самотата ми харесва. От сутрин до вечер чета задълбочено книгите, които са включени в учебната ни програма. Всяко четиво ме подтиква към друго, всяко откритие е покана да изследвам благозвучието, художествените качества и съвременните идеи на изучавания текст. В края на една сутрин, като вземам пощата, виждам, че в кутията ни е пуснато писмо за Франсис. Решавам веднага да му го занеса. Тъй като между нашите две къщи няма ограда, минавам отзад и пресичам моравата на Бианкардини. Един от панорамните прозорци е отворен. Без да се обадя, влизам в хола с единственото намерение да оставя писмото на масата и да си тръгна. Внезапно виждам Франсис да седи в един фотьойл. Той не ме чува да влизам, защото от стереоуредбата се носи едно импромптю от Шуберт, което само по себе си е удивително в тази къща, където обикновено се слушат само Мишел Сарду и Джони Кеш. Нещо още по-невероятно — Франсис чете, и то не коя да е книга. Аз не помръдвам, но виждам отражението на корицата в стъклото на прозореца. „Мемоарите на Адриан“ от Маргьорит Юрсенар. Аз съм изумен. Франсис все се хвалеше, че никога през живота си не е отварял книга. Той заявяваше на всеослушание своето презрение към интелектуалците, които живеят в безделие, докато той се трепе на строителните обекти от четиринадесетгодишна възраст. Оттеглям се на пръсти, измъчван от хиляди въпроси. Виждал съм много глупаци, които се опитват да се представят за по-умни, но за пръв път виждам умен човек, който иска да мине за глупак.

4

— Тате, тате!

Виковете ме изтръгнаха от спомените. Ема и Луиз тичаха към нас от другия край на моравата, а майка ми ги следваше. Инстинктивно затворих папката с ужасите, които съдържаше. Когато двете лудетини се хвърлиха да прегръщат баща си, майка ми ни предупреди:

— Поверявам ви малките. Ще отида да купя още малко кайсии от „Верже дьо Прованс“. — После размаха пред очите ми ключовете на моя мини купър, които бях оставил в панерчето за дребни вещи в антрето. — Ще взема колата ти, Тома. Моята е блокирана от автомобила на Максим.

— Почакай, Анабел, ей сега ще го преместя.

— Не, недей, след това трябва да отскоча до търговския център, а вече закъснявам.

После ме погледна настойчиво и добави:

— А и така, Тома, ти няма да можеш да се измъкнеш като крадец, без да опиташ тортата ми с кайсии.

— Но аз също ще излизам. Имам нужда от колата!

— Вземи моята, ключът е на таблото.

Майка ми тръгна, без да ми даде време да възразя каквото и да било. Докато Максим вадеше от чантата си играчки, за да занимава дъщерите си, мобилният ми телефон иззвъня на масата. Непознат номер. С известно колебание приех обаждането. Беше Клод Анжвен — бившият главен редактор на „Нис Матен“ и наставник на Стефан Пианели.

Мъжът се оказа симпатяга, но беше истинско кречетало. Той ми обясни, че се е установил да живее в Дуро и в продължение на пет минути ми хвали очарованието на тази португалска област. Върнах го към случая на Венка Рокуел, опитвайки се да го поразпитам, за да разбера доколко е убеден в официалната версия.

— Тя не е вярна, но никой не може да го докаже.

— Защо смятате така?

— Просто интуиция. Винаги съм мислил, че всички ние — полицаи, журналисти, роднини — пропуснахме нещо в разследването. Казано накратко, смятам, че дори разследването бе водено в погрешна посока.

— Защо?

— От самото начало ни убягна най-същественото. Не говоря само за някаква подробност, говоря за нещо значимо. Нещо, което никой не забеляза и което насочи разследването в посока, която не водеше доникъде. Разбирате ли какво имам предвид?

Думите му бяха неясни, но разбирах и споделих идеята му. Бившият журналист продължи:

— Стефан ми каза, че търсите човека, който е снимал танцуващата двойка?

— Да, знаете ли кой е той?

— Claro que seiC Беше един родител — Ив Даланегра.

Фамилията ми звучеше познато. Анжвен опресни паметта ми:

— Направих някои проучвания. Беше бащата на Флоранс и Оливия Даланегра.

Сега си спомних Флоранс, макар и доста смътно. Високо и атлетично момиче, което бе с десет сантиметра по-високо от мен. Тя беше в подготвителния курс по биология, а аз в този по физико- математически науки, но карахме заедно часовете по физическо и дори играехме заедно в смесения отбор по хандбал. За сметка на това изобщо не си спомнях баща й.

— Той лично ни предложи снимката през 1993 г., точно след първата статия за изчезването на Венка Рокуел и Алексис Клеман. Купихме я без колебание и оттогава тя беше широко използвана.

— Вие ли прекадрирахте фотографията?

— Не, доколкото си спомням. Мисля, че беше публикувана така, както ни я предостави онзи човек.

— Знаете ли къде живее сега Ив Даланегра?

— Да, намерих информация. Ще ви я изпратя по електронната поща, но се пригответе за изненада.

Дадох му имейл адреса си и благодарих на Анжвен, който ме накара да обещая, че ще го уведомя, ако разследването ми напредне.

— Човек не забравя току-така Венка Рокуел — подхвърли той, преди да си вземе довиждане.

На мен ли го казваш, деденце?

Когато затворих, кафето, което ми беше направил Максим, беше изстинало. Станах да си налея нова чаша. След като се увери, че дъщеричките му са заети с игра, той дойде при мен до кафемашината.

— Още не си ми казал защо те беше повикал комисар Дьобрюин.

— Искаше да разпозная нещо, свързано със смъртта на баща ми.

— Стига си протакал. Какво трябваше да разпознаеш?

— В сряда вечер имаше много силен вятър и морето беше бурно. Вълните изхвърлили много водорасли и боклуци. Онзи ден сутринта момчетата от Службата за градска чистота отишли да почистят крайбрежната ивица.

С отнесен поглед, но без да откъсва очи от дъщерите си, той отпи глътка кафе, преди да продължи:

— На плажа Сали един общински служител намерил торба от зебло, изхвърлена на брега от бурята. Опитай се да познаеш какво е имало в нея.

Поклатих глава в пълно неведение.

— В торбата били часовниците на баща ми. Цялата му колекция.

Веднага осмислих сериозността на това разкритие. Македонците нямаха нищо общо със смъртта на Франсис. Грабежът не беше тяхно дело. Убиецът на Франсис бе използвал умело вълната от домашни обири, за да прикрие своето престъпление. Той беше взел колекцията от часовници само за да симулира кражба с взлом. След това се бе отървал от нея, за да прикрие следите си или защо- то се е страхувал от неочаквано претърсване.

Двамата с Максим се спогледахме, после едновременно обърнахме глави към малките момичета. Пронизаха ме ледени тръпки. Оттук нататък опасността беше навсякъде. По петите ни беше изключително дързък и решителен враг, който не беше, както си мислех в началото, умел изнудвач или някой, който просто искаше да ни изплаши.

Той беше убиец.

Убиец, поел по бойната пътека, който изпълняваше методичен план за безмилостно отмъщение.