Момичето и нощта

Привилегията на романиста

На масата пред мен лежат една химикалка „Бик“ за тридесет цента и един блокнот с карирани листове — моите единствени оръжия, откакто се помня.

Седя в библиотеката на гимназията на моето някогашно място — в малката ниша до прозореца, който гледа към павирания двор и обраслия с бръшлян фонтан. Читалнята е изпълнена с миризмата на паркетин и разтопен восък. Старите учебници по литература събират прах по рафтовете зад мен.

След пенсионирането на Зели ръководството на гимназията реши сградата, в която се помещаваше театралният клуб, да носи моето име. Отхвърлих идеята, като предложих тя да бъде кръстена на Жан-Кристоф Граф, обаче се съгласих да напиша и да изнеса кратка встъпителна реч пред учениците.

Махам капачето на химикалката и започвам да пиша. През целия си живот правех само това. Пишех, подтикван от два противоположни порива — да издигам стени и да отварям врати. Стени, за да спра опустошителната жестокост на действителността, и врати за бягство в един паралелен свят, в една действителност — не такава, каквато е, а каквато би трябвало да бъде.

Това невинаги се получава, но понякога, поне за няколко часа, фикцията наистина става по-силна от реалността. Може би именно в това се състои привилегията на творците като цяло и по-конкретно на романистите — от време на време да печелят в битките си срещу действителността.

Пиша, зачерквам и отново пиша. Броят на изписаните страници се увеличава. Постепенно се ражда една нова история. Алтернативна история, която обяснява какво наистина се е случило в онази съдбовна вечер на 1992 г., или по-точно в нощта на 19-и срещу 20-и декември.

Представете си… Сняг, студ, нощ. Представете си онзи конкретен момент, когато Франсис се е върнал в стаята на Венка с намерението да я зазида в стената.

Той се приближи до тялото й, което лежеше в топлата постеля, повдигна го като перце благодарение на огромната си сила и понесе девойката на ръце като принцеса. Но не за да я отнесе в някой прекрасен замък, а на една тъмна и студена строителна площадка, където миришеше на бетон и влага. Вървеше сам. Придружаваха го единствено неговите демони и призраци. Преди това бе изпратил Ахмед да се прибере вкъщи. Франсис остави тялото на Венка на постлан на земята брезент и включи всички лампи на площадката. Той гледаше като хипнотизиран тялото на девойката и не можеше да си представи, че ще излее бетон върху нея. Няколко часа по-рано без никакво колебание се беше отървал от тялото на Алексис Клеман. Но сега не беше същото. Сега бе много трудно. Той дълго съзерцава Венка. После се приближи до нея, за да метне върху тялото й едно одеяло, сякаш можеше да измръзне. И за момент, докато сълзите се стичаха по бузите му, си представи, че тя все още е жива. Илюзията бе толкова силна, че му се стори, че гърдите й леко се повдигат.

После внезапно осъзна, че Венка наистина диша.

По дяволите! Възможно ли бе това? Анабел я беше ударила по главата с чугунена статуетка. Освен това малката бе погълнала алкохол и хапчета. Наистина антидепресантите забавяха сърдечния ритъм, но и той самият не беше доловил никакъв пулс, когато преди малко беше проверил. Франсис долепи ухо до гърдите на девойката и чу ударите на сърцето й. И това бе най-прекрасната музика, която някога бе чувал.

Той не се поколеба нито за миг. Нямаше да убие момичето с лопатата, за да приключи всичко. Не бе способен да го направи. Франсис отнесе Венка до своя джип и я сложи на задната седалка. После се отправи към масива Меркантур, където имаше ловна хижа. Малка къща, в която понякога прекарваше нощта, когато ходеше на лов за диви кози в Антрон. Обикновено стигаше дотам за два часа, но сега поради затруднената пътна обстановка пътуването му отне двойно повече време. Вече се зазоряваше, когато стигна до границата на департамента Алп дьо От Прованс. Той положи внимателно Венка на дивана в ловната хижа, запали камината, донесе още няколко наръча дърва и сложи вода да заври.

По пътя много бе размишлявал и бе взел решение. Ако малката се събудеше, щеше да й помогне да изчезне и да започне всичко от нулата. Друга държава, друга идентичност, друг живот. Като в програмата за защита на свидетели. Само че трябваше да се справи сам, без подкрепата на някоя правителствена агенция. Беше решил да се обърне за помощ към „Ндрангета“. От известно време калабрийските мафиоти се навъртаха около него в опит да го уговорят да пере парите им. Той щеше да ги помоли да измъкнат Венка. Знаеше, че се забърква в демонично дело, но пък винаги бе смятал, че животът поставя човека само пред такива изпитания, с които той може да се справи. Доброто влече след себе си зло, злото — добро. Такъв бе неговият живот.

Франсис си приготви голяма чаша кафе, седна на стола и зачака. И Венка се събуди.

След това минаха дни, месеци, години. Някъде по света една млада жена, която бе оставила зад себе си едно изпепелено минало, се бе върнала към живота, сякаш се бе родила за втори път.

И така Венка живееше в някое кътче на света.

Това е моята версия на историята. Тя се основава на всички подробности и улики, които можах да събера по време на моето разследване — предполагаемите връзки на Франсис с мафията, паричните преводи, които бе пращал в Ню Йорк, случайната ми среща с Венка в Манхатън.

Харесва ми да мисля, че тази история е вярна. Макар и шансът нещата да са се случили по този начин да е един на хиляда. При сегашния напредък на разследването никой не може да опровергае напълно тази версия. Това е моят принос като романист към случая „Венка Рокуел“.

Завършвам разказа си, прибирам нещата си и напускам библиотеката. Навън, понесени от мистрала, пожълтелите листа се въртят вихрено в светлината на есенното слънце. На душата ми е леко. Животът ме плаши по-малко. Може да ме упреквате, може да ме съдите, може да ме стъпчете в прахта. Ала аз винаги ще имам подръка една стара химикалка и един смачкан бележник — моите единствени оръжия. Незначителни и в същото време могъщи.

Единствените оръжия, на които винаги мога да разчитам да ми помогнат да преживея Нощта.