Московският клуб (Къртица 3)

1

Планините Адирондак, Ню Йорк

Първите трийсетина метра бяха лесни. Мъхести и обрасли с изсъхнала трева, каменните блокове се издигаха плавно един след друг като стъпала. Но последните петнадесет се издигаха почти отвесно нагоре стената бе гладка, разсечена от голяма пукнатина. Чарлз Стоун си отдъхна за малко на една площадка. Вдишваше и издишваше бавно и ритмично и от време на време засланяше очи с ръка и поглеждаше нагоре към върха.

Рядко бе стигал до такова прекрасно усещане, когато се катери: тази омайваща увереност на движенията, допира на ръбестата скала, болката от физическото изтощение, победена от усещането за безгранична свобода, пълното съсредоточаване. И само нека другите катерачи да не го приемат за банално — усещането за сливане с природата.

Вече наближаваше четиридесетте, беше висок и слаб, долната му челюст беше изпъкнала, носът — прав, а тъмната къдрава коса — почти скрита от ярката плетена шапка. Леко мургавото му лице бе поруменяло от студения есенен въздух.

Стоун знаеше, че е рисковано да се катери сам. Но без карабинките, без въжето и клиновете, без клемите и целия останал инструментариум за осигуряване катеренето беше нещо съвсем различно, много по-близко до природата и някак си по-истинско. Тогава сте само ти и планината и нямаш друг избор, освен да се съсредоточиш максимално, защото в противен случай можеш да се нараниш, а и нещо още по-лошо. И най-вече — няма възможност да мислиш за работа, което за Стоун беше особено отморяващо. За щастие шефовете му толкова го ценяха, че му позволяваха, макар и неохотно, да се катери, когато поиска. Знаеше, че никога няма да стане като Райнхолд Меснер, майстора алпинист, който бе изкачил Монт Еверест сам, без кислород. И все пак от време на време, както беше и този път, това нямаше значение, след като се чувствуваше частица от планината.

Разсеяно подритна струпаните камъни от сипея. Тук горе, където вече нямаше дървета, а от негостоприемния сив гранит бяха прораснали само шубраци, вятърът беше студен и пронизващ. Ръцете му бяха станали безчувствени — трябваше да ги топли с дъха си. Гърлото го дереше, а от острия въздух го боляха дробовете.

Изправи се, отиде до пукнатината и видя, че ширината й варира от един до няколко сантиметра. Челото на скалата, толкова близко над него, изглеждаше по-опасно, отколкото бе очаквал — отвесно нагоре и почти нямаше къде да се хванеш. Мушна ръце в пукнатината, напипа с крака незабележимите издатини в гладката скала и се издърпа нагоре.

Вкопчи се в една малка ниша, издърпа се и пак успя да пъхне ръце в пукнатината. Прилепил пръсти към скалата, продължи бавно нагоре, сантиметър по сантиметър, с усет за ритъма, почувствувал, че по този начин може да продължи чак до върха.

За миг опиянението му бе смутено от някакъв шум, от някакво електронно прещракване. Не можа да определи откъде идва. Като че ли някой го викаше по име, което, естествено, беше невъзможно, тъй като никой не знаеше къде е, но…

… и ето пак, съвсем определено чу името си като от мегафон, а после и усилващия се шум на хеликоптер. И отново:

— Чарли!

— По дяволите! — измърмори той и погледна нагоре.

Ето го. Точно над скалата кръжеше военен хеликоптер 206В в оранжево и бяло и се подготвяше за кацане.

— Чарли, Мамчето каза да се прибираш вкъщи. — Пилотът говореше по електронния мегафон. Чуваше се дори през оглушителния грохот на хеликоптера.

— Точно навреме — промърмори Стоун и продължи нагоре с пръсти, впити в пукнатината. — Ама че тъпо чувство за хумор.

Само още шест метра. По дяволите, можеха да почакат. Край на днешното му катерене в планините Адирондак.

След няколко минути Стоун стигна горе и се затича към хеликоптера, леко приведен, за да избегне перките.

— Съжалявам, Чарли — провикна се пилотът през грохота.

Стоун се усмихна приветливо и поклати глава, преди да се изкатери на предната седалка. После си сложи слушалките и отвърна:

— Ти нямаш абсолютно никаква вина, Дейв. — И закопча колана.

— Струва ми се, че с това приземяване наруших поне пет разпоредби на Федералната авиационна служба — каза пилотът и тъй като хеликоптерът се отлепяше от скалата, гласът му се чуваше тънък и метален. — Не бих го нарекъл и необичайно приземяване. За момент ми се струваше, че няма да се справя.

— Не можеше ли Мамчето да почака до довечера? — запита Стоун смирено.

— Просто изпълнявам заповед, Чарли.

— Как, по дяволите, ме откриха чак тук?

— Аз съм само пилот.

Стоун се усмихна, удивен, както винаги, от информираността на шефовете си. Облегна се, решен поне да се наслади на полета. Пресметна, че оттук до площадката за приземяване в Манхатън има около час.

После рязко се изправи.

— Ей, ами колата ми? Паркирана е там долу и…

— Вече се погрижиха за нея — отвърна оживено пилотът. — Чарли, наистина е нещо важно.

Стоун се облегна, притвори очи и се усмихна с ядно възхищение.

— Колко мило! — каза той на глас, без да отправя забележката си конкретно към някого.

2

Ню Йорк

Внушителната къща с червена тухлена зидария беше разположена на тиха уличка в горната част на Ийст Сайд и от двете страни бе оградена с дървета. Чарли Стоун се изкачи по стъпалата. Макар че наближаваше пет часа следобед, все още бе слънчево и отвсякъде се процеждаше приятната кехлибарена светлина на есенния нюйоркски ден. Чарли влезе в просторното мраморно фоайе и натисна единствения звънец. Докато проверяваха самоличността му, той пристъпваше от крак на крак. Камерата бе дискретно монтирана на една от стените. Сложните разпоредби за охрана винаги бяха дразнили Стоун, докато един ден не видя при какви условия работят в Лангли — евтини сиви мокети и безкрайни коридори — само дето не падна на колене да запее „Осанна“.

Фондация „Парнас“ бе получила името си от някой шегаджия в ЦРУ, несъмнено запленен от древногръцката митология. Това бе онзи отдел на ЦРУ, който бе натоварен с анализа на най-поверителните разузнавателни сведения. По ред причини и най-вече поради убеждението на един от предишните шефове на ЦРУ, че то не трябва да е изцяло съсредоточено в Лангли, Вирджиния, „Парнас“ бе разположена в елегантна пететажна къща на Източна 66 улица в Ню Йорк, която беше подложена на специална реконструкция, с цел да се избегне евентуално електронно или микровълново подслушване.

Програмата разполагаше с изключителни фондове. Беше създадена по времето на Уилям Колби, след като Сенатската комисия по разузнаването разцепи ЦРУ през 70-те години. Колби признаваше, че в ЦРУ трябва да се привлекат специалисти, които да спомогнат за синтезирането на разузнавателната работа, което открай време беше слабото място на ЦРУ. По времето на Колби за основаването на „Парнас“ бяха отпуснати няколко милиона долара, които при Уилям Кейси и впоследствие при Уилям Уебстър нараснаха до неколкостотин милиона. Там се ползуваха услугите само на около двадесет и пет блестящи умове, на които се заплащаше невероятно добре, за да могат да се занимават само с разузнаване от най-високо ниво. Едни работеха с Пекин, други — с Латинска Америка, трети — с НАТО.

Стоун работеше със Съветския съюз. Неведнъж тази дисциплина му се бе струвала толкова научна, колкото и гледането на кафе. Ръководителят на програмата Сол Ансбах обичаше да нарича Стоун „гений“, но в себе си. Чарли съзнаваше, че преувеличава. Не беше гений, просто обичаше мозайките, обичаше да подрежда късчетата сведения, които явно не съвпадаха, и да се взира в тях, докато не открие липсващото парченце.

Освен това несъмнено беше добър. Също както бейзболните звезди усещат бухалката, така и Стоун интуитивно усещаше какво става в Кремъл, което в крайна сметка представляваше най-неразгадаемата тайна.

Именно Стоун през 1984 г. предсказа възхода в Политбюро на малко известния дотогава Михаил С. Горбачов, докато почти всички от американското разузнаване бяха заложили на по-възрастни и утвърдени кандидати. И легендарната АП №121 (инициалите означаваха „аналитична прогноза“), която Стоун написа, бе документът, който му донесе признанието на онези четири-пет човека, които следяха работата му.

Веднъж, в една бележка под линия на свой доклад, Стоун съвсем небрежно подхвърли идеята, че когато президентът се срещне с Горбачов, би трябвало да прояви дори физически удоволствието от срещата, да се стреми към показност както Леонид Брежнев. Стоун беше убеден, че този жест ще завладее Горбачов, който беше далеч по̀ „западняшки“ тип (и следователно по-резервиран) от предшествениците си. И Стоун със задоволство видя как Рейгън преметна ръка през раменете на Горбачов на Червения площад. Може да беше и тривиално, но в тези малки жестове се раждаше международната дипломация.

Когато рухна Берлинската стена, всички в ЦРУ бяха смаяни, дори Стоун. Но той наистина го бе предвидил по сигналите от Москва, които бе разшифровал, по разговорите между Горбачов и източногерманците, които ЦРУ бе уловило. Нямаше почти нищо сигурно, но имаше много догадки. Тази прогноза затвърди репутацията му на един от най-добрите служители.

Но той притежаваше и нещо повече от обикновен инстинкт. Изискваше се и черна работа. От Москва пристигаха какви ли не слухове; така че трябваше добре да се прецени и претегли източникът и информацията. Освен това имаше някои несъществени сигнали, дребни детайли.

Ето, вчера сутринта например. Един от членовете на Политбюро беше дал интервю за френския вестник „Монд“, в което се правеше намек, че някой от секретарите на партията може да бъде свален от поста си, което означаваше, че ще бъде издигнат друг, по-верен привърженик на „твърдата линия“, много по-силно антиамерикански настроен. Стоун обаче беше открил, че същият този член на Политбюро, който бе дал интервюто, всъщност фигурираше в една обща снимка, поместена в „Правда“, което означаваше, че редица негови колеги го подкрепят и че по всяка вероятност той просто заблуждава. Стоун не можеше да претендира за пълна точност, но и деветдесетте процента, с които прогнозираше, бяха чудесно постижение. Работата му го въодушевяваше и освен това той притежаваше изключителната способност, когато поиска, да се концентрира напълно.

Най-накрая се чу звънене и той отвори вътрешната врата.

Докато мина по вестибюла, чиито под бе покрит с шахматно подредени черни и бели плочки, и изкачи след това широкото стълбище, администраторката вече бе застанала на мястото си и го очакваше.

— Нима се връщаш толкова бързо, сладурче? — прегракнало запита Кони, след което се закашля силно, дълбоко. Беше разведена, с изрусена коса и наближаваше петдесет те, но се обличаше като че ли е на двайсет и пет. Една след друга пушеше ментолови цигари „Куул“ и се обръщаше към всички мъже във Фондацията със „сладурче“. Имаше вид на жена, която по-скоро можеш да срещнеш на бара. Работата й не беше трудна: предимно седеше на бюрото си и получаваше строго секретни куриерски пратки от ЦРУ или говореше по телефона с приятелите си. И все пак, колкото и парадоксално да звучи, беше изключително дискретна и съблюдаваше връзките на Фондацията с Лангли и външния свят с желязна дисциплина.

— Не мога да се откъсна — отвърна Стоун, без да се спира.

— Страшно си се издокарал — констатира Кони, явно намеквайки за изпоцапаните му джинси, мръсната риза и електриковозелените му катерачески обувки.

— Има нови разпоредби за облеклото, Кони, не са ли ти казали? — пошегува се той и продължи по персийския килим, постлан в коридора, който водеше към кабинета на Сол Ансбах.

Подмина собствения си кабинет, пред който седеше Шери, неговата секретарка. Шери бе родена и израсла в Южна Каролина, но след като преди десет години, на осемнадесетгодишна възраст, бе прекарала едно лято в Лондон, неизвестно как бе придобила доста сполучлив английски акцент.

Вдигна очи и го изгледа въпросително. Стоун сви рамене и отвърна:

— Дългът ме зове.

— Да, да — съгласи се Шери, а гласът й прозвуча като на барманка от Уест Енд.

Когато Стоун влезе, Сол Ансбах, шефът на „Парнас“, седеше зад тежкото махагоново бюро. Той бързо се изправи и стисна ръката му.

— Съжалявам, че така се получи, Чарли. — Ансбах беше едър и мускулест, наскоро прехвърлил шестдесетте. Стоманеносивата му коса беше подстригана на алаброс; носеше дебели очила с черни рамки. Точно съответствуваше на представата за грубовата външност. — Знаеш, че никога не бих те повикал, ако не беше наистина важно. — При тези думи Сол го покани с жест да седне до бюрото му на черния дървен стол, стил „Нотр Дам“.

Ансбах беше играл стопер в „Нотр Дам“ и навярно затова не бе успял да се пригоди напълно към истинския, изискан тип, завършили Айви Лийг2, които доминираха в ЦРУ. Навярно това бе причината да го изпратят в Ню Йорк да ръководи „Парнас“. И все пак стилът му на обличане, както и на повечето служители на ЦРУ от неговото поколение, беше по-близък до този на Айви Лийг, отколкото на самия президент на Харвард: синя риза, вратовръзка и стилен тъмен костюм.

Най-голямо впечатление в кабинета на Ансбах правеше мраморната камина, висока почти метър и двадесет. Стаята бе изпълнена от оранжевата светлина на късния следобед, която се процеждаше през двойно матираните, звукоизолиращи прозорци.

За първи път се бяха срещнали, когато Стоун беше студент последна година в Йейл.

Стоун посещаваше семинар по съветска политика, воден от една едра и изчакана жена, емигрантка от Русия след Втората световна война. Беше станал звездата на курса, изучавайки именно онова, с което баща му някога си бе изкарвал прехраната. Бе намерил естествената си среда и първият предмет, който истински го интересуваше, го бе подтикнал да се изяви.

Веднъж след часовете преподавателката му го беше запитала, дали би искал на следващия ден да обядват в „Мори“, частния клуб на Йорк стрийт, където лекторите се събираха да хапнат препечени филийки със сирене и да поспорят за стипендиите Гугенхайм, които не бяха получили. Искала да го запознае със свой приятел. Чарли се бе появил на срещата облечен в син блейзър и традиционна йейлска вратовръзка, от която за малко не се задуши.

На малката дървена маса до преподавателката му седеше висок мъж с късо подстригана коса и очила с дебели черни рамки. Казваше се Сол Ансбах и през време на целия обяд Чарли така и не успя да разбере защо са го поканили. Разговаряха за Русия, за лидерството на Съветския съюз, за международния комунизъм и други неща от този род, но това не бе обикновен разговор. По-късно той се сети, че Ансбах, който първоначално бе казал, че работи в Държавния департамент, всъщност го бе изпитвал.

Щом дойде време за кафето, преподавателката на Стоун се извини и стана. Тогава Ансбах за пръв път се опита да го привлече в някаква разузнавателна програма, за която не спомена нищо. Ансбах беше наясно, че Чарли е син на непопулярния Алфред Стоун, обвинен в държавна измяна на процесите на Маккарти, но това сякаш не го интересуваше. Пред себе си виждаше единствено изключителния младеж, проявил невероятни качества в областта на международната политика и особено съветската. А освен това легендарният Уинтроп Леман му бе кръстник.

Чарли отказа, тъй като според него ЦРУ бе символ на злото.

Преди да завърши, Сол Ансбах му се обажда още няколко пъти, но Чарли учтиво му отказваше. Няколко години по-късно, когато Стоун вече бе подхванал бляскавата си кариера на учен — съветолог като преподавател в Джорджтаун, а по-късно и в Масачузетския технологичен институт, Сол отново го покани и този път Стоун най-накрая се предаде. Времената бяха други. ЦРУ вече не му се струваше толкова противно. Работата в разузнаването все повече го заинтригуваше; освен това съзнаваше, че с репутацията, която има, може да постави нещата както иска.

Изложи условията си. Ще работи, когато иска (а когато иска, ще се катери из планините); освен това иска да работи у дома, в Ню Йорк, а не да се мести във Вашингтон, където го втриса от правителствени сгради и бели пешеходни алеи, да не говорим за старата, мрачна централа на ЦРУ в Лангли. И тъй като се отказва от безопасността на академичния свят, трябва да му плащат изключително добре. А всъщност работата толкова го привличаше, че би я вършил дори безплатно.

Човек не предполага как едно набързо взето решение може да промени целия му живот.

Сол отиде до тежката двойна махагонова врата и я затвори искаше да подчертае важността на това, което възнамерява да каже.

— Дано наистина е важно — каза Стоун престорено нацупен, като се канеше да допълни, че да го откъснат от планината е като да го прекъснат, докато прави секс. Но си премълча, защото предпочете Сол да не го пита кога за последен път е виждал Шарлот, съпругата си, която го напусна. Точно сега не му се искаше да мисли за Шарлот.

Ако си казваш да не си мислиш за бели слонове, непременно ще си мислиш точно за тях. Последният път, когато я видя…

Стои в коридора. Стегнала е куфарите си за Москва. Очите й са незабравими: толкова много грим, сякаш е загубила чувството си за хармония. Беше плакала. Стоун стои до нея, в неговите очи също има сълзи: почти е протегнал ръце, за да я докосне още веднъж, да промени решението и, да я целуне за сбогом.

— Да, сега искаш да ме целунеш — казва тъжно тя и се извръща: една прекрасна кукла с размазан грим. — Сега искаш да ме целунеш.

Сол потъна в стола си, издиша бавно поетия въздух и взе една тъмносиня нанка от бюрото си. Размаха я и каза:

— Току-що получихме нещо от Москва.

— Още боклук ли?

Повечето сведения, които ЦРУ получаваше от Съветския съюз, представляваха слухове и недоказани твърдения. Голяма част от времето си кремъловедите в Управлението използуваха, за да анализират информация, която беше обществено достояние.

Ансбах се усмихна тайнствено.

— Мога да ти кажа, че тази папка е видяна само от трима души: от директора, от шифровчика, който е съвсем чист, и от мен. Сега вече вярваш ли, че е нещо смислено?

Стоун кимна разбиращо.

— Виждам, че не ти е много ясно как именно се сдобиваме със сведенията — каза Сол и се облегна назад, без да оставя папката. — Иска ми се събирането на сведения и техният анализ да си останат две различни неща.

— Разбирам.

— Но съм убеден, че си наясно, че след Хауард не сме имали нищо ценно в Русия. — Ансбах имаше предвид Едуард Лий Хауард, служител от съветския отдел на ЦРУ, който през 1983 година поиска политическо убежище в Москва и съобщи на практика всички източници на ЦРУ в СССР — съкрушителен удар, от който Управлението не се беше възстановило напълно.

— Нали взехме други — побърза Стоун.

— Не. Един от малкото, които оставихме, беше един шофьор в Девети отдел на КГБ. Кодово название Таралежа. Бил е шофьор на неколцина членове на ЦК. Вербувахме го рано, с твърдо заплащане в рубли, тъй като във валута щеше да е доста рисковано.

— И в замяна е подслушвал разговорите на задната седалка.

— Е, бяхме му дали касетофон. Криеше го под задната седалка.

— Умно.

— Забелязал, че този, когото вози напоследък, непрекъснато ходи на някакви среднощни срещи извън Москва, на които се събират редица властни люде, и наострил уши. Получихме няколко касети. За съжаление, горкичкият не знаел как да работи с касетофон. Копчето за звука било намалено докрай и качеството на записа е невероятно лошо. Опитвахме се да пуснем анализатор, но шумът е прекалено силен. Успяхме да разшифроваме по-голямата част, но нямаме представа кой е въвлечен, кой разговаря.

— И искате да разберете какво става — заключи Стоун. Погледът му беше отправен не към Ансбах, а към графиките, окачени над ламперията — изобразяваха диви патици и странни растения. Възхищаваха го усилията на Сол стаята да прилича повече на аристократично имение, отколкото на кабинет.

— Добре, Сол, но защо аз? Има и други, които могат да го направят — преметна крак връз крак Чарли и добави замислено: — И които си бяха в града.

Вместо отговор Ансбах му връчи папката. Стоун я разгърна, смръщи вежди и се съсредоточи.

След няколко минути вдигна поглед:

— Добре, виждам, че си маркирал пасажите, на които искаш да обърна внимание. Значи тука двама разговарят. — И зачете подчертаните с жълт флумастер откъси, на места пропускаше и така ги събра в едно цяло.

„Безопасно ли е?… Завещанието на Ленин… Само Уинтроп Леман има копие… от самия Ленин го е получил старият мошеник… ламаринения бог… по никакъв начин не мога да го спра…“

— Този Уинтроп Леман… — прочисти гърло Стоун. — Предполагам, че имат предвид истинския Уинтроп Леман?

— А ти познаваш ли друг? — запита Ансбах и разпери ръце. — Да, твоя Уинтроп Леман.

— Аха — каза тихо Стоун, — сега разбирам защо си искал аз да поема случая.

Преди да стане негов кръстник, Уинтроп Леман беше съветник по въпросите на националната сигурност на Франклин Рузвелт и Хари Труман. През 1950 година назначил за свой помощник един блестящ млад историк от Харвард, на име Алфред Стоун — бащата на Чарли. По-късно, дори във времето, когато баща му беше изпаднал в немилост при тъй наречения „случай Алфред Стоун“ (когато сенаторът Джоузеф Маккарти го бе заклеймил в предателство по скалъпено обвинение за разкриване на тайни на Русия), Леман винаги го беше подкрепял. Леман — политикът, аристократът и както вестниците един след друг го провъзгласиха, „филантропът“ (което означаваше просто, че е бил изключително щедър с огромното си богатство) — сега беше осемдесет и девет годишен. Стоун съзнаваше, че никога не биха го взели в „Парнас“, ако невероятно влиятелният Леман дискретно не се бе застъпил за него.

Сол Ансбах събра големите си, възлести ръце под брадата, сякаш казваше молитва.

— Разбираш какво се има предвид, нали, Чарли?

— Да — отвърна вяло Стоун. — За Лениновото завещание се говореше на прослушванията пред Комисията за разследване на антиамериканска дейност. Изобщо не стана ясно; изобщо не го споменаха повече. — Без сам да усети, гласът му бе станал по-силен. — Но винаги съм предполагал…

— Винаги си предполагал, че е някаква грешка, нали? — запита тихо Сол. — Някакво недоглеждане, някаква недодялана разузнавателна операция, проведена от някой млад нехаен сътрудник на Комисията?

— Не, Лениновото завещание, за което аз знам, не е мистерия. Това е документ, написан от Ленин в последните дни от живота му, в който между другото той предупреждава, че Сталин става прекалено силен. Сталин се е опитал да го скрие, но няколко години след смъртта на Ленин документът излиза наяве.

Тук той усети, че Сол го наблюдава леко усмихнат.

— Не смяташ, че имат предвид това, нали?

— А ти?

— Не — съгласи се Стоун. — Но защо не накараш Таралежа да разбере още нещо?

— Защото преди два дни е бил убит — отговори Сол.

Стоун леко разшири очи, после бавно поклати глава:

— Горкият. КГБ ли го е хванало?

— Предполагам, че е КГБ — отвърна Сол. После сви рамене и допълни: — Поне ударът е бил професионален. Но как точно е бил убит е нещото, което ни безпокои. Не знаем.

— И искаш да разбера какво са имали предвид, когато са споменали Лениновото завещание, така ли? Ако може да поговоря с баща ми, да измъкна информация от него? Не, Сол, не мисля, че имам желание.

— Знаеш, че баща ти е бил призован пред Комисията. Питал ли си се някога защо?

— През пялото време, Сол.

През цялото време.

Алфред Стоун, професор по най-нова американска история в Харвард, някога бил звезда в своята област, но това време бе отминало много отдавна. Преди да се случи онова. Оттогава, от 1953, той беше съкрушен. Не беше публикувал почти нищо. Напоследък беше започнал да пие твърде много. Беше сянка на предишното си „аз“ — макар и клише, в този случай изразът бе точен.

Още преди да се роди Чарли, Алфред Стоун бил буден, млад преподавател и блестящ учен и през 1950, на тридесет и една години, бил поканен да се присъедини към екипа на Труман в Белия дом. Вече бил получил наградата „Пулицър“ за изследването си върху САЩ и края на Втората световна война. Ректорът на Харвардския университет му предлагал да оглави факултета по хуманитарни науки, но той решил да отиде във Вашингтон. Уинтроп Леман, един от помощниците на Труман, задържал се още от администрацията на Рузвелт, чул за изгряващата звезда в Харвард и го поканил в Белия дом. Алфред Стоун приел.

Малко оставало да се превърне едва ли не в национален герой. Наместо това през 1953 година той, с разбити нерви, се върнал в Харвард, откъдето не го изгонили, и никога повече не създал нищо ценно.

Чарли Стоун беше на десет години, когато за първи път научи за проваления живот на баща си. Един ден след училище той видя вратата на претъпкания с книги кабинет отворена. Вътре нямаше никого. Затършува, но не намери нищо интересно. Вече бе на път да се откаже, когато върху бюрото на баща си откри голям албум с кожена подвързия. Отвори го. Сърцето му заби от вълнение — разбра, че е направил истинско откритие. Започна унесено да разлиства страниците, изпълнен едновременно с удоволствие и вина. Събраните в албума изрезки от вестници и списания от началото на петдесетте години разкриваха една страна от живота на баща му, за която никога не беше чувал. Една статия от списание „Лайф“ беше озаглавена „Странният случай Алфред Стоун“. Друго заглавие в нюйоркския „Дейли нюз“ наричаше баща му „червения професор“. Омаян, Чарли разлистваше пожълтелите изрезки една след друга, погълнат от ваниловия аромат на застояла хартия. Изведнъж всички разговори, завършили с недомлъвки, обидите, които бе дочул по адрес на баща си, споровете между родителите му в тяхната спалня, се свързаха в едно смислено цяло. Веднъж някой беше нарисувал на къщата им грамаден червен сърп и чук. Спомни си, че на няколко пъти замеряха кухненските прозорци с камъни. Сега най-накрая разбра смисъла на всичко това.

И естествено, баща му неочаквано се върна в кабинета, хвана го да разглежда албума, отиде до бюрото и побеснял от яд, го затръшна с все сила. На следващия ден майка му, нежната, тъмнокоса Маргарет Стоун, го накара да седне и му разказа накратко, без излишни подробности какво се е случило през 1953 година. „Съществуваше така наречената Комисия за разследване на антиамериканската дейност, каза тя, която, преди ти да се родиш, имаше огромна власт. Имаше един ужасен човек на име Джоузеф Маккарти, който си мислеше, че Америка е завладяна от комунисти, и който твърдеше, че те са навсякъде, дори в Белия дом. Баща ти беше известна личност, съветник на президента Труман и беше въвлечен в една битка между Маккарти и президента, битка, в която президентът не съумяваше да се сражава на всички фронтове. Маккарти изправи баща ти пред своята Комисия и го обвини, че е комунист и руски шпионин“.

„Всичко това беше лъжа, продължи тя, но тогава страната ни преживяваше трудни времена и на хората им се искаше да вярват, че всичките ни проблеми ще се решат, като се отървем от шпионите и комунистите. Баща ти беше невинен, но, разбираш ли, нямаше как да се докаже…“

Чарли отговори с неоспоримата логика на десетгодишно дете:

— Но защо не е казал нещо? Защо не се е борил с тях? Защо?

— И все пак, говори ли някога с баща си? — запита Ансбах, взе керамичната чаша от купчината компютърни разпечатки и отпи от навярно вече изстиналото кафе.

— Като че ли опитах веднъж, когато бях малък. Веднага ми даде да разбера, че не е моя работа. Просто по този въпрос не се говореше.

— А когато порасна?… — започна Сол.

— Не, Сол, не съм. А и не смятам да го правя.

— Виж, неудобно ми е дори да отваря дума. Да те карам да използуваш баща си или Уинтроп Леман за работата си в Управлението…

Ансбах свали очилата си и ги избърса с една хартиена салфетка, която току-що бе измъкнал от едно чекмедже. И заговори отново, като все още ги бършеше съсредоточено.

— Естествено, че ако агентът ни не беше убит, нямаше да те моля, а освен това е извън сферата на чистия анализ, който си назначен да извършваш. Но ти си най-голямата ни надежда и ако не беше важно…

— Не, Сол — отсече разпалено Стоун. Понечи да запали цигара, но ги беше отказал в деня, когато Шарлот си отиде. — И въпреки това, искам да ти припомня, че не съм оперативен разузнавач.

— По дяволите, Чарли! Каквото и да представлява Лениновото завещание, то явно е ключът към загадката защо баща ти е бил хвърлен в затвора през 1953.

Ансбах смачка салфетката и си намести очилата.

— Ако не искаш да го направиш за ЦРУ, поне бих помислил, че…

— Не знаех, че толкова живо се вълнуваш от личния живот на своите подчинени. Сол.

Гласът на кръвта. Сол умееше много добре да манипулира хората и Стоун изпита моментна неприязън.

Сол пак го погледна и заговори предпазливо. Очите му бяха зачервени, изглеждаше изтощен.

— Не ти показах последната страница от записа, Чарли. Не защото ти нямам доверие, но… — Той взе от бюрото си един лист, който беше стоял обърнат с изписаната страна надолу, и го подаде на Стоун.

На листа имаше гриф „Строго поверително/Делта“, което означаваше, че взетите мерки за секретност едва ли ще допуснат до него повече от неколцина души дори от елита на американското правителство. Стоун го прегледа набързо, после пак го прочете, този път по бавно. От изненада чак отвори уста.

— Както виждаш — продължи Сол бавно, сякаш говорът му причиняваше болка, — Горбачов го грози опасност от страна на Политбюро още от деня, в който е станал генерален секретар. На теб това ти е известно — открай време ни предупреждаваше.

Притисна очите си с ръце и уморено ги разтърка.

— А и цялото безредие в Източна Европа. Този човек има врагове. Като се има предвид, че срещата е само след няколко седмици и президентът отива в Москва, реших, че е важно…

Стоун кимаше с разбиране, лицето му почервеня:

— И ако успеем да разберем защо споменават Лениновото завещание, ще добием представа кой е замесен и какви са мотивите му… — Думите му заглъхнаха, той потъна в мисли.

Ансбах трескаво се взираше в Стоун. Попита го почти шепнешком:

— И ти го схвана, както и аз, нали?

— Едва ли има друг начин.

Стоун долавяше леките удари на пишеща машина в дъното на коридора — неизвестно как успяваха да проникнат през масивните врати. Слънчевата светлина, която се процеждаше между щорите, проектираше върху стената геометрична решетка. Стоун се вглежда известно време в нея, после проговори отново:

— Тези хора, които и да са те, са на път да осъществят първия заговор в историята на Съветския съюз.

— Но вътре в Кремъл няма нищо — поклати глава Сол, сякаш не му се вярваше. — Нищо. Много, много по-лошо е. Съгласен ли си с мен?

— Виж, Сол, ако написаното тук е истина — каза Стоун с очи все още вперени в стената, — става дума за сваляне на правителството. Тоест за падане на половината правителство. Това е страшно сътресение, което може да блъсне света към… — Премести погледа си върху Сол и продължи: — Знаеш ли, че това е всъщност много смешно? Години наред ние се чудим дали в крайна сметка нещо такова няма да се случи. Размишлявахме надълго и нашироко дали властта, която сега се държи на една малка групичка хора в Кремъл, няма някой ден да се завземе от друга, много по-опасна клика. Говорихме, обсъждахме толкова много, че човек би помислил, че вече сме свикнали с тази идея. А ето че… хм, самата мисъл ме плаши до смърт.

3

Москва

Думата „дача“ беше смешно благоприлична за триетажния палат, сгушен зад малка борова горичка край Жуковка, градче на двадесетина километра от Москва. Жуковка бе анклавът на едни от най-мощните фигури от съветския елит, а точно тази дача принадлежеше на един от най-властните хора в Съветския съюз.

Той, заедно с още единадесет други, седеше на масата в трапезарията. Стените бяха отрупани с икони, които меко отразяваха кехлибарената светлина. Кристални чаши, лиможки порцелан, черен хайвер и хапки, изобилие от пресни зеленчуци, пиле табака, френско-шампанско — по всичко личеше, че това изискано изобилие не е необичайно за трапезата на привилегирования елит на Русия.

Всъщност самото помещение беше под непрекъснат контрол за електронни подслушвателни устройства. Той се извършваше от спектрален анализатор, способен да долови предаватели на всякакви честоти. Няколко малки високоговорителя, монтирани високо горе, непрекъснато излъчваха сигнал, който със сигурност би заглушил предаването от някой апарат, случайно успял да се изплъзне от проверката. Казаното в тази стая никога и никъде нямаше да бъде чуто.

Всеки от дванадесетте сътрапезници заемаше, или пък по-рано бе заемал изключително високо положение в управлението на страната — от най-високите постове в ЦК до Червената армия и военноразузнавателното управление — ГРУ. В момента те образуваха ръководството на малка, отбрана групичка, назовала се с непретенциозното наименование Секретариат. Понякога неофициално се наричаха Московския клуб. Свързваше ги пламенна, но тайна идея — непоклатимата преданост към Съветската империя, която, както по всичко личеше, се рушеше ден след ден. Всеки от тях, без изключение, хранеше дълбока омраза към управляващия екип на Горбачов и към опасната цел, към която се бе устремила цялата нация.

По време на вечерята се водеше обичайният разговор — за упадъка на Съветската империя, за невъобразимия хаос, до който ги беше довел Михаил Горбачов. Тези хора, тези обикновени московски бюрократи, които иначе бяха съвсем умерени, събрани заедно се екзалтираха един друг до невъобразими висоти. Не беше необходимо много.

Берлинската стена бе пометена от булдозерите. Варшавският договор беше само име. С Източна Германия беше свършено. Едно след друго, като пирамида от карти, духната от вятъра, се сриваха прокомунистическите правителства на държавите от съветския блок, които получаваха указания от Москва. От Прага до Будапеща, Вилнюс и Варшава лудите бяха завзели лудниците. По улиците се стичаха демонстрации, на които хората искаха свалянето на комунизма. Сталин и Ленин сигурно се обръщаха в гроба, като гледаха как Михаил Горбачов сдава фронта.

А републиките от самия Съветски съюз се откъсваха една след друга, противопоставяйки се твърдо на съветския режим.

Цялата империя, която някога бе толкова могъща, която Сталин бе превърнал в световна сила, сега се разпадаше. Кошмар.

Един от лидерите на Секретариата, икономистът Ефим Фомин, беше свален от Политбюро заради неприкритите си възгледи. Тази вечер той говори най-дълго. Фомин бе член на ЦК, където отговаряше по въпросите на промишленото планиране, затова речта му бе доста авторитетна.

— Икономическите планове на Горбачов са направо разрушителни — отбеляза той. Беше едър мъж с буйна бяла коса и притежаваше странната способност да говори почти без да мърда устни.

— Икономиката ни се разпада, това всички го виждат. Комунистическата партия вече няма власт. Този човек разрушава нацията отвътре.

Когато вечерята приключи, пръв взе думата координаторът на Секретариата, полковник Генадий Рязанов. Рязанов беше слаб, бледен човек на около четиридесет и пет години и ръководеше чуждото разузнаване на ГРУ. Изглеждаше уморен — през последните няколко седмици бе затънал в работа. Беше женен, имаше четири деца, които непрекъснато питаха кога ще им отдели малко време. Шефът му в ГРУ не знаеше, че работи до късно, и се чудеше какво не е наред — проблеми в семейството или пък болно дете?

Никой, освен събралите се в тази стая и още един — лидерът на Секретариата, който не беше сред тях, не знаеше какво поглъща такава голяма част от времето и нервната му енергия — това бяха именно плановете, които обсъждаха тази вечер.

Рязанов се стремеше към съвършенство и беше изнервен — ненавиждаше грешките и недоглежданията. От известно време сутрин се събуждаше с киселини в стомаха. Тази вечер дори не бе докоснал вечерята.

Говореше на прима виста, като от време на време поглеждаше някакви гъсто изписани бележки, които бе поставил до чаша вода.

— Всеобщо е мнението на Запад, всъщност в цял свят, че съветското ръководство е, така да се каже, защитено от заговори — каза той, при което устните му се разтегнаха в лека, притеснена усмивка. Рязанов не беше добър оратор и някои от присъствуващите, които го познаваха добре, разбираха, ме е подготвял изказването си предварително. — Все пак сега има някаква демокрация. Нашият Върховен съвет непрекъснато отменя исканите от Кремъл закони. Струва ми се, че това ще ни помогне.

Огледа присъствуващите, за да улови погледите им, направи пауза за момент и продължи, потрепвайки с молива си върху подготвените записки. Мъжете в стаята се размърдаха неспокойно — беше проточил паузата прекалено много.

— Какво искаш да кажеш? — процеди през зъби икономистът Фомин.

— Искам да кажа — продължи Рязанов, след като го изгледа кисело, — че има разлика между това как изглеждат нещата отвън и какви са те в действителност и това също ще ни бъде от помощ. Струва ми се единодушни сме, ме повече не можем да чакаме. Необходими са спешни мерки. Но да се убива повече, просто няма логика. Такъв вид действия ще доведат до засечка вътре в самото правителство ще направят съветския блок още по-неуправляем. Все ще се намери някой да каже, ме на змията първо се отсича главата. Но главата, това не е само Горбачов — това са всичките му поддръжници в Политбюро, в ръководните органи. А смъртта на един човек няма да ги накара да млъкнат. Точно обратното.

Моливът барабанеше върху бележника. Явно още подозираше неколцината, които не бяха съвсем убедени. Тайно му се искаше просто да се прибере у дома, да вечеря със семейството си и да си поиграе с най-малкия си син, четиригодишния Льоша, който навярно вече бе заспал. Усети как в гърлото му се надига стомашен сок, но въпреки това продължи вдъхновено:

— Планът ни е труден, но много мъдър. Рядко има смисъл от убийства, а на „злополуките“ рядко се вярва. Но светът вярва, при това твърдо вярва, че тероризмът е навсякъде. Дори в Москва.

— Всички присъствуващи ли са убедени, че няма вероятност някои от разузнавателните органи да научи за плановете ни?

Въпросът зададе Иван М. Цирков, човек на Секретариата в ГРУ, нисък, кръглолик, с малки очички и писклив глас. Малко приличаше на Ленин, но без брада.

Очите на Рязанов се разшириха от напрежение, докато се отиваше да отговори, но преди да успее, Игор Кравченко, шефът на Осмо управление в Първа дирекция на КГБ се прокашля леко:

— Секретността е била нарушена — каза спокойно Кравченко. Той беше висок и плещест, с изключително самодоволен вид, а очите му зад очилата без рамки изглеждаха напълно спокойни.

Настъпилата тишина бе почти осезаема. Рязанов вътрешно потрепери.

— От вас, другарю Морозов — заяви служителят на КГБ и посочи с пръст един от заговорниците, Пьотър Л. Морозов от ЦК. — Един от моите хора разбрал, че бившият ви шофьор е бил агент на ЦРУ.

— Какво? — изпъшка невярващо Морозов, петдесетгодишен мъж с плоско лице, слаб и русокос. Имаше селски произход и непрекъснато парадираше с това. — Ама нали вие ни уверявахте, че всички шофьори са проверени?

— Заели сме се с въпроса — довърши нетърпеливо Кравченко. — Екзекутиран е. Но все пак, обсъждали ли сте пред този човек нещо, което…

— Не, разбира се, че не — запротестира Морозов и заудря хълбоци с дебелите си ръце, които никога не бяха вършили нещо по-уморително, отколкото да преместят няколко листа хартия от едно бюро на друго. — Когато двамата с Ефим Семьомович — и той посочи икономиста Фомин, — когато двамата разговаряхме в колата, бяхме затворили преградата. Знаехме, че не бива да се доверяваме никому, освен на тук присъствуващите.

Генерал Рязанов усети как лицето му се зачервява от гняв. Въздържа се, защото знаеше, че никога не можеш да постигнеш каквото и да е, ако изпуснеш нервите си. Размахвайки молива, той запротестира възможно най-меко:

— Екзекутиран! Нима можеш да разпиташ мъртвец?

— Да — съгласи се спокойно Кравченко и после изпсува. — Нашите хора избързаха. Бяха прекалено разпалени. Но и не ми се искаше да го разпитва някой на Лубянка и беше по-добре да го убият, отколкото да разберат за нашето съществуване. Във всеки случай, аз съм изцяло доволен, че Секретариатът остава в пълна тайна.

— Ами американците? — настояваше Цирков, гласът му почти бе преминал във фалцет. — Ако се изпусне и най-малка информация от тяхна, страна, всички сме застрашени.

— Именно нашите американски приятели ни уведомиха, че работи за тях, — отговори Кравченко. — В крайна сметка те имат най-голям интерес да пазят връзката си с нас в най-дълбока тайна.

— И все пак, каква гаранция имаме, че плановете ни вече не са разкрити? — долетя сърдит глас от другия край на масата. Беше Морозов.

Кравченко и този път му отговори спокойно:

— Погрижили сме се за това. Дори, както казваме, погрижили сме се превъзходно. Няма проблеми.

— Мокрые дела? — запита Цирков на жаргон. Това означаваше „убийства“.

— По необходимост. Не могат да се проследят по никакъв начин.

— В такъв случай, каква е точно природата на нашия план? Какво ще стане в деня на революцията? — попита Михаил Тимофеев, грубоват, едър армейски генерал. — Силите ще бъдат в пълна бойна готовност. Но какъв ще бъде поводът?

Генерал Рязанов въздъхна нервно, защото му се искаше да не се налага да им съобщава внимателно съставения план така направо, искаше му се тези тревожни известия да не бяха прекъсвали речта му, не му се нравеше да представя нещата така елементарно, без въведение. Започна да обяснява бавно и внимателно и стаята утихна напълно. Най-накрая от единия край на масата се дочу глас. Беше Фомин:

— Блестящо. Смразяващо, но блестящо.

4

Ню Йорк

Всичко в апартамента на Стоун му напомняше за Шарлот, неговата съпруга. Имаше осем големи стаи и бе разположен в хубава стара кооперация в западната част на Сентръл Парк авеню. Собствениците на сградата — съвет от трима адвокати, някогашен идол от сутрешни представления и две сестри, богати наследници, които живееха тук почти откакто свят светува — особено се гордееха с това, че рядко приемат наематели.

Стоун изобщо не можа да разбере как двамата с Шарлот успяха да преодолеят изпитателното им проучване. Обясняваше си го единствено с това, че бяха приятна млада двойка, почтена на вид — той, уважаван служител в Държавния департамент (или поне така смятаха собствениците), а тя — високоценен телевизионен кореспондент. Двамата заедно (благодарение на фондация „Парнас“, макар никой да не знаеше за нея) бяха доста заможни.

Жилището бе донякъде във викториански стил, до голяма степен скрит под някакви смешни, натруфени тапети и кухненски принадлежности в цвят старо злато — очевидно предишният собственик бе имал пари, но не и вкус. Докато си търсеше работа. Шарлот изцяло го ремонтира. Стана удобно, разностилно жилище, в което преобладаваше сецесионът. Стените в коридора бяха облицовани с ламперия, а подът — със зелен италиански мрамор; дневната беше доста претрупана и купища книги стояха редом със столовете в стил Луи XV. Спалнята бе обзаведена с гардероб от палисандър и дъбов скрин от осемнадесети век, който Шарлот беше открила на един битпазар. Кухнята с лъскавите черни шкафове носеше непогрешимия отпечатък на самата Шарлот.

Стените в библиотеката бяха тъмночервени, в дълбоките шкафове беше подредена пълна колекция от първите издания на Набоков, малко руско писалище от осемнадесети век, изработено от абанос и махагон, с месингови крачета, огромен индийски килим и кресло в регентски стил с мека кожена седалка, подарък от Уинтроп Леман. Уинтроп Леман от своя страна го бе получил като подарък от Уинстън Чърчил през войната в знак на оказаното от Леман съдействие по линията на Указа за оказване на помощ.3

Бракът им продължи шестнадесет години и изведнъж — нима вече бе минала година и половина? — тя си тръгна. Оттогава апартаментът изглеждаше гротескно празен.

Понякога, късно нощем, когато заравяше лице във възглавницата на леглото, което бяха споделяли толкова дълго, той все още успяваше да долови парфюма й, с лек аромат на гардения, нежен и възбуждаш, и си спомняше колко нощи бяха прекарали заедно — пет хиляди деветстотин и осемдесет, беше помощ ги пресметнал, а после дълго се взираше в тавана.

Все още често я сънуваше и след това се чувствуваше зле и леко позасрамен.

Имаше нещо в нея, някаква сила на духа, примесена с уязвимостта на дете, която Стоун долови още когато я срещна за пръв път, през последната година в колежа. Тя седеше в трапезарията на една дълга дървена маса, подпряла ръце на полирания неравен плот, и четеше книга. Край нея всички разговаряха и се смееха, а тя седеше сама и четеше, но не умислена и изолирана, както често седят самотниците сред тълпата. Тя сякаш се наслаждаваше на уединението си, беше се вглъбила в него. Беше прекрасна. Русата й коса беше чуплива и непокорна. Златистите къдрици бяха разделени на път по средата и се спускаха до раменете. Очите й имаха изключителен син цвят, малко раздалечени, а веждите й бяха плътни и добре оформени. Долната й челюст бе добре развита, леко издадена, особено в моментите, когато те поглеждаше недоверчиво, а то бе доста често. Когато се усмихваше, а то също бе често, край устата й се очертаваха дълбоки трапчинки. Ако постоеше на слънце, носът й се изпъстряше с лунички.

Седеше в трапезарията и четеше книга за Уинтроп Леман. Чарли не се стърпя и я прекъсна с всичкото уважение, на което беше способен:

— Не бих си губил времето с тази биография. Познавам човека и той е далеч по-приятен, отколкото го изкарва авторът. — Глупаво измислено — глупаво казано, затова и не даде никакъв резултат. Тя го погледна от любезност и отвърна:

— Интересно, — след което продължи да си чете.

— Не, не, наистина. Той ми е кръстник — настояваше Стоун.

— Хм. — В гласа й се долавяше недоверие и този път тя дори не си направи труда да го погледне.

— Да не би да пишете за него?

Шарлот пак вдигна очи и се усмихна.

— Да, реферат по политология. По-добре да не зная нищо лично за него. Рефератът ми ще бъде критичен.

— Каква е позицията ви?

— Мисля, че популярността му е преувеличена. Изобщо не считам, че е велик. На мнение съм, че е най-обикновен дипломат и чиновник, разполагал с доста наследени пари и с късмета да бъде на съответното място в необходимия момент. — След тези думи Шарлот се усмихна и той видя, че между предните й зъби има разстояние. Тя с безпогрешно избран тон запита:

— Значи ви е кръстник, така ли?

След няколко дни успя да я уговори да отидат на пица. Тя пристигна облечена в униформата си на студентка в Йейл, като по този начин искаше да му покаже, че това не е истинска среща, а само вечеря с колега: Разменяха си приятелски закачки, спориха. На всички самоуверени изявления на Стоун тя опонираше с равностойни по убедителност отговори, като че ли нарочно се опитваше да го провокира, а после заглаждаше създалото се положение с прекрасна, чаровна, мила полуусмивка.

Стоун се изнерви, сърцето му заби учестено. Започна да чопли етикета на изпотената бирена бутилка пред себе си. Най-много го впечатляваше кожата й. Беше млечнобяла, а бузите й — с онзи свеж розов цвят, който хората добиват, когато се разхождат в кристалночист зимен ден; но при нея беше постоянен.

Изпрати я до готическия проход пред стаята й и там се спряха неловко.

— Е — каза той. — Лека нощ.

В този момент и тя изглеждаше толкова притеснена, колкото и той. Беше поставила дългите си крака един пред друг, като балерина. Пак беше уязвимото малко момиченце.

— Лека нощ — отвърна тя, без да помръдва.

— Благодаря ти — прошепна Стоун.

— И аз ти благодаря.

Сърцето му заблъска в гърдите и Стоун запита:

— Мога ли да видя стаята ти? — И в същия момент се почувства адски глупаво.

— Моята стая ли? — разшириха се очите й от учудване.

Стоун повдигна рамене, усмихна се глуповато. Не можеше да си представи, че ще се раздели с нея.

Тя си пое дълбоко въздух и Стоун с изненада видя срамежливата й усмивка и чу стеснителния й разбиращ въпрос:

— Наистина ли?

Стоун загуби разсъдъка си. Замаян от очакване и любов, той се наведе и я целуна. Само след няколко секунди тя отвърна страстно на целувката му. И той дори се изненада.

Всички други студенти слушаха „Джеферсън Еърплейн“ или „Стробъри Аларм Клок“, но Шарлот пусна една стара издраскана плоча на Беси Смит и те танцуваха в мрака на тесничката й стая под многозначителните звуци на „Искам малко захар“.

Тази нощ се любиха няколко пъти. Тя извиваше дългата си бяла шия и отмяташе глава ту на едната, ту на другата страна, притворила очи. Прекрасните й алени бузи проблясваха от сълзите, потта и обзелата я радост. А точно в най-интимния момент тя впери в него очи за първи път, откакто правеха любов.

След това, в първите месеци, се любеха непрекъснато, сякаш се бяха вманиачили. Бяха неразделни, прекратиха всякакви връзки с приятели. Сутрин се събуждаха късно, естествено, след часа за закуска в столовата, затова се излежаваха голи на тясното й легло, пиеха нескафе и похапваха кифлички с масло, запечени на малката й скаричка: после пак се любеха.

Почти не излизаха от стаята й, стояха само по слипове, които се смъкваха на пода с едно-единствено движение. Под тях русият триъгълник на Шарлот бе винаги влажен и той се възбуждаше само щом го погледне.

Стоун я изучаваше, специализираше се по Шарлот Харпър, твърдо решен да научи всичко за нея. Откри, че тя е от малко градче в Пенсилвания, близо до Айрън Сити, и че двамата й родители работят във фабрика за пластмаси. Бяха поляци второ поколение. Името Харпър бе съкратено от нещо далеч по-дълго и непроизносимо. Не бяха бедни, но водеха непрекъсната борба за съществуването си. Не разбираха дъщеря си, която настояваше да учи в колеж, за разлика от по-голямата си сестра Марта. Веднага след училище Марта се бе задоволила да започне работа в цеха за превозни средства, където се запознала с бъдещия си съпруг и незабавно след сватбата родила три деца. Шарлот постъпила в университета в Питсбърг, но още на втората година решила, че иска да учи история. Всички професори, при които се надявала да учи, били в Йейл, затова се прехвърлила.

Той не можеше да понесе мисълта, че ще се разделят. Дори и подобните им имена приличаха на щастливо съвпадение, на добро предзнаменование, макар че тя настояваше никога да не я нарича Чарли.

Беше изключително мила, но заедно с това яростно бранеше независимостта си. Когато той притеснено я заведе в Ню Йорк, за да обядват с Уинтроп Леман в „Сенчъри Клъб“ — всъщност, за да представи на кръстника си своята приятелка, жената, за която възнамеряваше да се ожени, — тя поведе спор с живата легенда Леман за американската външна политика, а после призна на Чарли, че всъщност старият негодник й е харесал. Леман, както по всичко личеше, бе очарован от непримиримата дама. Когато си тръгваха, той хвана ръката й и изключително официално я целуна по бузата — нещо, което Чарли никога преди не го бе виждал да прави.

На дипломирането родителите й се запознаха с бащата на Чарли. По време на обяда се възцаряваха продължителни паузи. Родителите й бяха обикновени хора и се притесняваха от харвардския професор. Но Шарлот умееше да въвлича хората в оживен разговор и ги караше да общуват. Алфред Стоун й хареса и само след половин час те се смееха и се шегуваха, а Чарли ги наблюдаваше удивен. От време на време Стоун усещаше, че магнетизмът на Шарлот е сякаш десеторно по-силен от притегателната сила на Земята.

На излизане от ресторанта Алфред Стоун прегърна сина си през раменете и му пошушна:

— Най-добре да се ожениш за това момиче по-скоро, преди някой друг да те изпревари.

На следващата вечер Стоун я попита дали иска да се омъжи за него. Тя го погледна точно така недоверчиво, както и на първата им среща под готическия проход пред стаята й, и го попита:

— Наистина ли?

Ожениха се след три месеца и години наред, почти до края, никой от двамата не можеше да си представи, че ще се разделят.

И сега, докато си приготвяше малкия сак, Стоун разбра, че не може да престане да мисли за това, което Сол му бе казал предния ден. Мислеше за „случая Алфред Стоун“ и се чудеше как е възможно нещо, което се е случило толкова отдавна, да има някаква връзка с това, което понастоящем става в Москва. Отиде до уредбата и включи радиото, нагласено на любимата му УКВ станция, излъчваща класическа музика.

Точно свършваше Италианската симфония на Менделсон. След нея строгият тържествен глас на говорителя започна да чете някаква нескончаема биография на Менделсон, а после се захвана с октета в ми бемол и го разгледа в най-големи подробности — как той предвещавал класическите теми, които по-късно Менделсон щял да разработи, и колко обмислен бил неговият романтизъм, и колко…

Стоун бързо врътна кончета и изключи радиото. Дръпна ципа на сака и бавно отиде до високите прозорци с изглед към западната част на Сентръл Парк. Известно време гледа как едно момиче се разхожда с глупаво подстриган пулел, а после и една двойка с еднакви колежански фланелки с качулка. Не преставаше да мисли за случая Алфред Стоун и изведнъж осъзна, че се страхува да отиде в Бостън.

Алфред Стоун, пенсиониран харвардски професор, живееше в хубава триетажна къща на Хилиърд стрийт в Кеймбридж. Това бе къщата, в която Чарли бе израснал и където познаваше всички тайни ъгълчета, местата, където проскърцваше дюшемето, дръжките, които заяждаха. И най-вече ароматите — на лимоново масло от препарата за полиране, на изгоряло дърво от камината, характерния, но не неприятен аромат на стогодишен дом.

Къщата се намираше в онази част на Кеймбридж, където университетските преподаватели живееха редом със старата аристокрация, там, където никой не парадираше с богатството си, където всички караха стари, изпочупени коли волво или сааб. Кварталът беше едновременно благоприличен и характерно непринуден, достатъчно отдалечен от пънкарите и тълпите на Харвард Скуеър, но и достатъчно близо, за да можеш да стигнеш пеша до съответната банка или магазин, а защо не и да си купиш някоя не съвсем стилна риза в магазина „Андовър“.

Когато Чарли пристигна, Алфред Стоун седеше зад бюрото си в кабинета и бе облечен с обичайния си костюм от туид. Беше се пенсионирал преди четири години, но винаги ходеше облечен с костюм, сякаш всеки момент могат спешно да го извикат за извънредна лекция по история на САЩ от времето на Рузвелт и корените на следвоенния либерализъм или нещо подобно.

Някога беше хубав мъж, някога, преди арестуването и излежаването на присъдата да объркат изцяло живота му, преди да започне да пие толкова много. Светлокестенявата му коса вече бе почти побеляла, а пукнатите капиляри бяха изплели по страните му гъста паяжина, както обикновено става при алкохолиците. Роговите рамки на обикновено зацапаните му очила бяха оставили дълбоки червени следи от двете страни на носа му.

До бюрото му като безформена купчина се излежаваше неговият лабрадор Пири. Чарли го беше намерил в кучкарника и го подари на баща си за рождения му лен преди две години. Пири сънливо вдигна глава и отбеляза присъствието на Чарли с леко помахваме на опашката.

— Наистина има душа — каза Алфред Стоун, — убеден съм в това. Погледни го в очите, Чарли.

Погледна го. Пири отвърна с любопитно вперен в него взор, махна още веднъж с опашка, издиша шумно въздух и пак се сгуши на килимчето.

— Добре ти се отразява — обърна се Чарли към баща си. — Но защо Пири, все пак? Не си ми казвал.

— Просто страшно обича да е на открито. Затова го нарекох на името на полярния изследовател Робърт Пири.

— Пири е чудесно име.

— Знаеш ли, че малко си понапълнял?

— Малко — Чарли инстинктивно попипа талията си. — Седя дълго пред компютъра, не се катеря достатъчно.

— Сигурно заради това. А и нали престана да пушиш. Ще пийнеш ли?

Алфред Стоун стана и отиде до малкия бар, който бе подредил върху един шкаф със стъклени вратички. Взе една двулитрова бутилка евтино уиски — питието на сериозния пияч — и се обърна питащо към Чарли.

— Не пия през деня, татко.

— Не се опитвай да ме поучаваш.

— Не се опитвам — отвърна Стоун, макар да съзнаваше, че прави точно това. — Ако пия през деня ми се замайва главата. — И допълни замислено: — А за да решавам проблемите на националната сигурност, ми е нужна ясна мисъл.

— Е, на мен пък не ми е нужна — промърмори Стоун-старши и си наля. — Божичко, от четиридесет години никой не ме е карал да се занимавам с това. Има ли нещо интересно напоследък?

Стоун знаеше, че баща му рядко се интересува от „Парнас“, защото уважаваше свръхсекретността, а дори и когато го правеше, не очакваше отговор. Затова използува един слух, който вървеше из цяла Москва и следователно не беше тайна.

— Като че ли един от членовете на Политбюро има проблеми със сърцето.

Алфред Стоун се върна зад бюрото си, седна и бавно се облегна.

— Те всичките имат проблеми със сърцето.

Чарли измърмори нещо в знак на съгласие, докато се отпускаше на кафявия кожен стол. Харесваше светлината в кабинета на баща си по това време на деня. Слънцето падаше косо и хвърляше топли отсенки върху полирания дървен под, върху старите персийски килими и кафявото кожено канапе, поиздраскано тук-таме. Там Алфред Стоун подремваше следобед.

А и вградените библиотеки, високи чак до тавана, боядисани в бяло. Рафтовете бяха пълни с книги по история, които показваха интересите на Алфред Стоун: „Рузвелт и Хопкинс“ на Шърууд. Чърчиловата история на англоговорещите народи, „Съвременник на сътворението“ от Ейчисън, мемоарите на Труман, „Тайният дневник на Харолд Л. Анке“, „Бенджамин Франклин“ от Карл Ван Дорън. „Въведение в морала“ на Уолтър Липман, „Бележити викторианци“ от Литън Стрейчи.

По стените бяха окачени редица снимки. В тъмни рамки бяха поставени снимки на Алфред Стоун като млад, грейнал от вълнение, заедно с Хари Труман (с автограф „С най-сърдечни поздрави“); снимка на Алфред и Маргарет Стоун с Уинтроп Леман, направена на някаква официална вечеря. От една снимка в сребърна рамка загадъчно се усмихваше Маргарет Стоун, фризурата й бе в стил „Мами Айзенхауер“.

— Какво? — недочу Алфред Стоун.

Чарли се усети, че е казал нещо на глас. Слънцето се бе изместило и светеше право в очите му.

— Нищо — притеснено отвърна той и се обърна. — Слушай, откога не си виждал Уинтроп?

— Уинтроп? О, от години. Знам, че дава някакъв прием след няколко дни по случай публикуването, на мемоарите му или нещо подобно. Поканен съм. А ти?

Стоун се сети как пъхна някъде поканата, защото реши, че няма да ходи, тъй като ще е в планините Адирондак.

— Да, всъщност и аз съм поканен. Ще ходиш ли?

— Вероятно ще е прекалено официално. Не ми се ходи особено, но ми се ще ти да отидеш.

— Навярно ще отида. Аз… — И пак се размърда; после дръпна стола, при което събра килима. — Всъщност искам нещо да питам Уинтроп.

— Аха. — Баща му още си седеше отпуснат на стола.

— Натъкнах се на нещо, което, струва ми се, е свързано със случилото се с теб. По време на маккартизма и прочие.

— Така ли? — Баща му несъзнателно прегърби рамене. Очите му трепнаха — старият тик, който се появяваше винаги, когато бе под напрежение.

— Знам, че не ти е приятно да се рови в тия неща. Разбирам. Но все пак, чувал ли си някога за „Завещанието на Ленин“?

Алфред Стоун задържа втренчения си поглед върху Чарли малко по-дълго, а лицето му се смрази напълно. С изключение на стария тик на лявото око, разбира се. В момента не можеше да го контролира изобщо.

— Какво? — прошепна той.

— Значи си чувал.

Стоун-старши свали очилата си и разтърка очи. След малко заговори отново, този път по-спокойно.

Ти си експерт по руските въпроси. Нали Ленин е оставил някакво последно писмо, в което критикува Сталин и тъй нататък?

— Не става дума за това. Някакво друго „завещание“. Станало е дума на разпитите на Маккарти, нали? Маккарти не спомена ли нещо?

Алфред Стоун разпери ръце с дланите нагоре, с което искаше да каже: „Не си спомням“. Пак си сложи очилата, стана и отиде до бара.

— Получих картичка от жена ти — осведоми го той, докато си наливаше чист скоч в една кристална чаша.

— Татко…

— Пишеше, че наскоро се връща в Щатите.

Опитваше се да отклони темата, но Чарли знаеше, че баща му винаги бе харесвал Шарлот, че винаги бяха доста близки и отвърна:

— Москва едва ли й допада особено.

— Надявам се, че прекарва времето си по-добре от мен — тросна се баща му и допълни с по-мек глас: — Искаш да се върне при теб, нали? Но си прекалено горд, за да си го признаеш.

— Не мога да ти обясня подробно защо ме интересува този въпрос, но е важно. Моля те.

— Чарли, това не ме засяга — отвърна Алфред Стоун. В гласа му се усещаше тревога.

— Имаше някаква държавна тайна, нали?

Алфред Стоун поклати, глава, очите му се бяха разширили и блестяха.

— Не зная за какво говориш — отсече ядосано той.

— Имаш ли нещо против да попитам Уинтроп?

— Недей. Чарли — каза малко прекалено остро баща му. Пири стреснато се огледа и излая предупредително.

— Защо не?

— Моля те, просто ми направи тази услуга. Не желая да му припомняш целия този кошмар.

— Съмнявам се, че ще има нещо против. Толкова пъти сме говорили за ролята му в историята, за срещите му с Ленин и неща от този род. Съмнявам се, че той…

— Чарли, не зная до каква степен е рискувал заради мен в онези дни. Подозирам, че е много повече, отколкото се предполага. Не зная какво е трябвало да лъже, за да ми спаси кожата. Моля те, не го питай.

Наведе се и започна да гали Пири по врата. Пири доволно изръмжа.

— Има много неща във връзка с това, които никога не съм ти казвал. За Уинтроп, за моето положение — каза той и вдигна очи. Чарли никога не го бе виждал толкова потресен. — Разбирам, че искаш да… предполагам да „докажеш истината“ са точните думи… да ме „оправдаеш“, но всъщност не ми се иска пак да ровим миналото. Откровено казано, това означава много за мен. Наистина.

— Какво искаш да кажеш с това „да ровим миналото“? Видял си някъде да се споменава, нали?

— Да, да, видях — отвърна Алфред Стоун след дълга пауза и продължи, без да вдига очи: — По някакъв повод Уинтроп ме помоли да прегледам личния му архив в Белия дом. Всички ползувахме централния архив, но имахме и личен, който след приключване на службата си в Белия дом можехме да вземем със себе си.

— И си видял нещо.

— Споменаваше се нещо, да. Спомням си, че привлече погледа ми именно защото беше толкова странно. Нещо по отношение на Сталин.

— На Сталин? Попита ли изобщо Уинтроп?

— Не съм и ми се иска и ти да не го правиш.

— Заради теб…

— Недей… — настоя баща му. Сега лицето му беше още по-зачервено, явно беше развълнуван.

Чарли се поколеба за миг, после се съгласи:

— Добре.

Нямаше да е необходимо да пита Леман каквото и да било. В подземието на къщата на Леман в Ню Йорк се помещаваше прочутият му архив. Там със сигурност щеше да открие отговора.

— Знаеш, че без Уинтроп никога нямаше да получиш разрешително за работа в Секретните служби. Заради мен…

— Зная.

— Чарли, само за това ли дойде — да ме разпитваш за тези неща?

— И за да те видя.

— Миналото си е минало, Чарли.

Стоун кимна замислено, без да отговори, но знаеше, че баща му греши. Миналото бе станало настояще.

Слънцето залязваше и стаята изведнъж потъна в мрак. Чарли си мислеше за младия Алфред Стоун от снимката с Труман, за развълнуваната усмивка, а после погледна баща си сега и си каза: „Каквото и да става в Кремъл, заради теб ще се опитам да разбера. Ти винаги си заслужавал истината“.

По-късно, само няколко дни по-късно, щеше горчиво да съжалява, че не е зарязал всичко в същия този миг.

5

Вашингтон

Тъй като тази вечер нямаше никакви значими събирания, между които да избира, Роджър Бейлис реши да се появи за малко на приема в италианското посолство. Бейлис беше главен експерт съветолог в Комисията за национална сигурност й съветник на помощника на президента по въпросите на националната сигурност. Изпитваше тайно удоволствие да се нагласи с бяла вратовръзка и фрак и да ходи на такива места, където да общува с други вашингтонски величия. Публично обаче непрекъснато се оплакваше, че само си губел времето.

Бейлис имаше от какво да е доволен. Още не бе навършил четиридесет, а вече се бе сдобил със завидно положение в правителството. Беше избран от Комисията за национална сигурност, направо от престижния Съветски отдел на Агенцията за национална сигурност — група от хиляда анализатори, които имаха достъп до най-висшето разузнаване на Съветския съюз и по света. Беше хубав мъж, с твърда челюст и сияеше от самоувереност, която отблъскваше много хора (но затова пък привличаше много амбициозни, макар и не толкова умни дами във Вашингтон). През последните няколко години бе влязъл във връзка с няколко души, които притежаваха изключителна власт, като се започне от директора на ЦРУ и се стигне до директора на неговата Алма матер. Това бяха съюзниците му от Агенцията за национална сигурност, които, той бе убеден в това, щяха скоро да го избутат чак до върха.

Докато пиеха коктейлите, се случи нещо странно. Точно разговаряше с една известна вашингтонска дама, когато се сблъска с един човек, в когото разпозна Александър Маларек, първи секретар на съветското посолство. Той разговаряше с френския посланик.

Макар никога да не бяха се срещали, той знаеше кой е Маларек, а несъмнено и Маларек знаеше кой е той. Маларек не беше красавец, но имаше нещо в осанката му — плавните движения, скъпите американски костюми, което го правеше доста елегантен и прикриваше факта, че краката му са възкъси. Беше слаб и мургав. За разлика от зъбите на мнозина съветски дипломати, неговите бяха хубави. Очите му бяха кафяви и както бе отбелязал журналистът от светските новини на „Вашингтон пост“, изглеждаха честни. Косата му бе побеляла преждевременно, всъщност бе станала сребриста. Разговорът с него вървеше гладко и приятно, беше добър компаньон и желан гост на вашингтонските приеми.

— Извинете усмихна се Маларек и смутено тръсна глава, — вие сте Роджър Бейлис, нали?

— Александър Маларек — отвърна също толкова развеселено Бейлис и добави кисело: — Радвам се, че се натъкнах на вас.

В следващите минута-две си разменяха обичайни, нищо незначещи фрази и тогава Маларек каза нещо, което развали настроението на Бейлис за остатъка от вечерта.

— Чух, че сте си купили нова кола — вметна руснакът.

Точно така. Неотдавна Бейлис бе вложил парите си в един нов сааб турбо, тъмносив на цвят. Но откъде пък ще знае Маларек? Разбра по-късно.

Тръгна си след час и половина, все още леко озадачен от странната среща с Александър Маларек, и измина пеша разстоянието до новия си сааб. Отключи и седна. Тогава я видя.

Между дясната седалка и вратата бе пъхната някаква картичка. Сякаш беше пусната от прозорчето.

Бейлис протегна ръка и я взе. Беше най-обикновена пощенска картичка от онези, които се продават по въртящите се стойки за туристите. Тази бе изпратена от Маями Бийч, Флорида, и изобщо не беше надписана, само имаше някакъв вашингтонски адрес.

Щом разпозна адреса, сърцето му силно заби. Беше настъпил часът. Най-накрая, след толкова много години. Бе настъпил часът.

Внимателно сложи картичката във вътрешния джоб на фрака си и тръпнещ от вълнение запали двигателя.

6

Ню Йорк

Вече цял час Стоун се взираше в зеления екран на компютъра си в своя офис в „Парнас“. Някой страничен човек, който не го познаваше и не бе наясно с естеството на работата му, би помислил, че е изпаднал в транс.

Седеше неподвижно. Беше облечен в удобния си стар костюм, който обикновено носеше на работа. Кабинетът му бе далеч по-скромен от този на Ансбах, мебелировката беше съвсем обикновена и библиотеките бяха натъпкани с най-използуваните справочници.

На екрана се беше появил списък на съветското Политбюро. До всяко име стоеше кратка справка за здравословното състояние. Нещо подсъзнателно го човъркаше. То бе свързано с пуснатия из Москва слух, че някой от лидерите е болен и е постъпил за лечение на някакво сърдечно заболяване в правителствената болница. От Управлението искаха добре обосновано заключение кой може да е той и то трябваше да се изготви от мозъчния тръст на „Парнас“.

Някой от членовете на Политбюро беше болен. Добре. Само че кой?

Стоун протегна дългите си крака, скръсти ръце и отметна глава назад. След миг се изправи и извика на монитора списъка на пътуванията, направени от членовете на Политбюро през последните три месеца. За няколко секунди екранът остана бял, после се появи сложна диаграма. Стоун я разглежда в продължение на няколко минути и после стана.

Нищо.

Понякога си мислеше, че кремъловедството е като да сложиш един тон въглерод под високо налягане — ако чакаш достатъчно дълго, може и да получиш диамант.

„Какво става със съветския ръководител, когато се разболее?“ — питаше се Стоун.

Е, понякога нищо. Разболява се и умира. Или пък се разболява и оздравява.

Но при нестабилна политическа обстановка, а бог е свидетел. Политбюро напоследък никак не е стабилно, понякога съвсем не е добре да се разболееш, да си далече от Кремъл за дълго. Понякога, когато котката я няма, мишките… завземат властта.

Прозрението, или просветлението, както Стоун с ирония наричаше възвишения полет на вдъхновението, които го изваждаше от редица главоблъсканици, го споходи след няколко часа.

Хрушчов беше свален, когато избра неподходящо момента за почивка на Черно море. През 1987 години за малко не махнаха Горбачов, докато беше на почивка. Ако човек имаше нещастието да бъде един от кремълските управници и искаше да се задържи на власт, поуката беше: не отивай на почивка и не се разболявай.

Който и да беше се разболял, навярно бе загубил част от своята власт. А властта в Кремъл отчасти се съизмерваше с броя поддръжници, които можеш да извлечеш след себе си нагоре по йерархията.

Стоун извика списъка на последните назначения и освобождавания от длъжност в средите на съветската бюрокрация. Списъкът бе доста дълъг — в Кремъл се бяха пораздвижили. Нямаше нищо общо с годините на Брежнев, когато всичко бе статично. Сега Москва кипеше…, непрекъснато се променяше.

След това пусна една програма, която беше създал сам, точно с цел да следи структурата на назначенията, уволненията, пониженията и връзката между тях. Стоун я наричаше „кремуер“4 и съжаляваше, че не може да се продава в голям мащаб.

След още час и нещо все пак програмата беше сложна, вече започна да съзира структурата.

Диамант. Няма съмнение.

През последните няколко седмици се забелязваше определена тенденция към понижаване в длъжност на служители, чиято лична кариера по някакъв начин се пресичаше с новия началник на КГБ Андрей Павличенко. Това беше.

Редица амбициозни московски бюрократи, които си бяха наумили, че познанството им с шефа на КГБ ще ги изстреля чак на върха на пирамидата, изведнъж бяха запратени в глуха линия да подреждат папките в някакви мизерни канцеларии в Омск или в Томск.

Несъзнателно посегна да запали цигара, но за хиляден път се сети, че вече не пуши.

— По дяволите! — изруга гласно той.

Да, почти сигурно болният е Павличенко. Стоун бе напълно убеден — всичко се подреждаше. Човек никога не може да е сто процента сигурен, но везните натежаваха към предположението, че това е Павличенко.

За награда изпи чаша кафе, която си подгря в микровълновата фурничка, после показа глава от вратата и се провикна:

— Шери?

— Да, Чарли.

— След около час ще имам готова докладна.

— Добре.

Трябваше тя да я оформи според изискванията и да я отпечата — хората в Лангли не обичаха да използуват компютри, ако не бе наложително. Мнозина, особено от по-старата гвардия, се придържаха към механичните пишещи машини „Ъндъруд“ и писалките „Паркер“. Което беше направо ирония, като се има предвид, че ежедневната им работа в голямата си част се основаваше на най-напредничавите технологии в света.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — това беше Сол. — Мислех, че те няма.

Погледна към секретарката на Стоун и с жест го покани в кабинета си. Чарли го последва.

— Е, намери ли ми свещения Граал? — запита Сол, след като затвори вратата.

— Работя по въпроса — отвърна Стоун и седна на крайчеца на бюрото. — Междувременно, струва ми се, че уцелих нещо — добави той и изложи разсъжденията си.

Лицето на Ансбах се озари от усмивка.

— Бива си те, бога ми.

Стоун кимна леко.

— Звучи правдоподобно — каза Сол. — Всъщност, ако бях на твое място, нямаше да се колебая толкова.

— А-ха, значи виждаш връзка със… със сведенията от Таралежа, така ли?

— Какво искаш да кажеш?

— На Павличенко властта му се изплъзва. Това се отразява на КГБ. Тоест, занижена партийна дисциплина.

— И?

— Това е само предположение, Сол. Павличенко е човек на Горбачов, докаран е лично от Горби — отчасти, защото така Горбачов може да контролира КГБ, отчасти, за да се пази от опити да го свалят. Защото, ако някой се опита да слухти, това ще са само момчетата от площад „Дзержински“.

Както винаги, когато беше напрегнат, Стоун крачеше от единия до другия край на стаята.

— На първо място, това са същите хора, които помогнаха на Горби да се изкачи на върха.

— Добре — съгласи се Ансбах, заразен от въодушевлението на Стоун. Както повечето от по-старите служители, той се забавляваше от факта, че най-прогресивният съветски лидер всъщност е бил подкрепен от една от най-репресивните служби в историята.

— Да. И така — Стоун се завъртя и насочи пръст към Ансбах, — ако Павличенко бе в добро здраве, навярно нямаше да има никакъв заговор.

— И това нас какво ни засяга? — попита Ансбах и поклати глава.

— Кога за последен път е имало преврат в Съветския съюз? Имам предвид след болшевишката революция?

— Никога — отвърна Ансбах и с усмивка се опита да изиграе ролята на прилежен ученик. — Изобщо не е имало.

— Е, не съвсем. През шестдесет и четвърта.

През 1964 Никита Хрушчов бе изместен от неосталинистката коалиция на хардлайнерите Леонид Брежнев, Алексей Косигин и Михаил Суслов.

— Това едва ли би могло да се нарече преврат в истинския смисъл на думата — възрази Ансбах. — Това си беше един чудесен, спретнат, ясен дворцов заговор.

— Добре. През 1964 има неудовлетворение от хаоса, който предизвиква Хрушчов.

— Също както Горбачов.

— Така че това навярно са консервативните хардлайнери.

— Възможно е. А може и да е някоя от многобройните националности, които сега открито мразят Москва — латвийци, естонци, литовци. Или пък хората, които са подплашени от начина, по който Горбачов оголва целия скапан Варшавски договор.

— Вероятно.

— Вероятно ли? — извика Сол, но бе прекъснат от звъненето на телефона. Вдигна го, заслуша се, после каза:

— Господи! Добре, благодаря.

Постави слушалката обратно на вилката и изгледа мрачно Стоун.

— Преди няколко минути в Москва е избухнала бомба.

— Бомба? Къде?

— В Кремъл, Чарли. Точно в проклетия Кремъл.

Ресторант „Найт енд Дей“ беше малък и на няколко стъпала под равнището на паважа. Намираше се на Източна 89 улица, бе обзаведен с мебели от тъмно дърво, масите бяха покрити с огнеупорни повърхности, а върху тях имаше метални поставки за салфетки и по едно шише кетчуп. Хората го откриха чак когато списание „Ню Йорк“ го нарече „най-доброто ретро ресторантче в града, едно непретенциозно местенце“. Стоун, който от години обядваше тук, го оприличаваше по-скоро на изба. Точно затова му харесваше.

Обядваше с Лени Уекслър, негов колега от „Парнас“, който, се занимаваше с Япония, по-специално с японските разузнавателни служби. Уекслър беше дребен, с брада и носеше очила с метални рамки. Беше човек от 60-те години и често си взимаше еднодневни отпуски, за да отиде на концерт в памет на загиналите. Беше спокоен и замислен, несъмнено беше гениален, но имаше и една слабост — страшно си падаше по недодялани мръсни шегички. Една от тях точно приключваше.

— И за теб се оглеждам, да знаеш — заключи Уекслър и се изсмя високо. Стоун, който обикновено обичаше да слуша шегите на Уекслър, сега беше нещо разсеян и се засмя само от учтивост.

Уекслър се нахвърли на своя хамбургер със сирене, към който си беше поръчал и порция спагети със сирене. Бе обявил, докато си поръчваше, че внимавал да не качи холестерина. И допълни, че по три овесени кифлички сутрин му позволявали да яде каквото си иска през деня.

— Казах ли ти, че от шест месеца с Хелън се опитваме да си направим бебе? — попита го Уекслър.

— Трудна работа — отвърна Стоун и отхапа от хамбургера си.

— Да, а и те лишава от удоволствието.

— Мога да си представя. Хайде, постарай се и заради мен — каза Стоун и постави нахапания си хамбургер в чинията. Замисли се пак за Шарлот и Уекслър усети.

— О, извинявай. Е, без нея си по-добре. Както и да е, намерил съм ти момиче. Работи със сестра ми.

Стоун се поусмихна. Винаги бе харесвал Лени. В трудния период, след като Шарлот си отиде, той бе неотлъчно до него, истинска опора.

— По дяволите! Да не би още да се надяваш пак да се съберете? — попита го Уекслър тревожно.

— Като че ли. Бих искал.

— Да, да. — Уекслър преглътна голям залък спагети със сирене. — Е, приятелю, в морето има много риба. За момче като тебе, с такава външност и с пари — успя да изфъфли през спагетите той, — не си струва да се даваш лесно.

— Не се давам.

— Е, и какво ще кажеш за тая работа с бомбата в Кремъл?

— Още не съм сигурен.

Почти никога не говореха за работа, особено на обществени места.

Уекслър кимна бавно и пак се захвана със спагетите.

— Казах ли ти, че са хванали един от нашите хора в Токио? — попита той почти безгласно.

— Май не си.

— Да. Арестували са го, разпитвали са го. Три години строг тъмничен затвор. Вероятно са го накарали всичко да си каже.

Стоун изведнъж спря да се храни и замръзна с хамбургера в ръка.

Таралежа. КГБ не бяха арестували Таралежа, нито го бяха разпитвали, нито нещо подобно. Бяха го убили.

Защо?

Защо просто бяха убили Таралежа?

— Какво има? — попита Уекслър.

— Нищо — отвърна Стоун, а всичко в главата му се въртеше. — Ей, как си с холестерина?

Уекслър го погледна с широко отворени очи и отвърна с пълна уста:

— Ду-у-ре.

— Радвам се. Опитвал ли си някога тукашната крем пита? — попита го Стоун мило. По лицето му се бе разляла широка усмивка. — Чух, че е превъзходна.

— Сериозно? — недоверчиво каза Уекслър и се обърна към количката с десертите.

Сол Ансбах се облегна назад, докато изчакваше секретната връзка с Лангли. Разсеяно си чоплеше ноктите и мислеше. След миг по уредбата се чу гласът на секретарката му.

— Имате връзка, мистър Ансбах.

— Благодаря ти, Лин.

Пресегна се, вдигна слушалката и чу гласа на Тед Темпълтън, директор на отдел в ЦРУ. Секретните връзки не се заглушаваха и в резултат на това гласът на Темпълтън звучене ясно и близо. Имаше самоуверен звънък баритон. По телефона това впечатление се усилваше — звучеше почти като оперен певец.

— Добър ден. Сол — в поздрава му звучеше въпросът: „Какво се е случило?“.

— Здрасти, Тед. Какво знаем за тази бомба в Кремъл?

— Страхувам се, че не е много. Руснаците са покрили всичко, преди да се разбере. Някакъв терорист, но всичко личи, че е съветски гражданин, хвърлил димна бомба в Оръжейната палата в Кремъл. Успял доста да напакости. Убита е млада американка. Някакви царски реликви се изпочупили.

Ансбах се поусмихна както винаги, когато реалността започваше да се доближава до най-невероятните, най-налудничавите видения на един кремъловед. Именно в Оръжейната палата руснаците съхраняваха с гордо презрение всички царски съкровища, скъпоценностите и какво ли още не.

— Руснаците хванали ли са го?

— Гръмнали са го на място. — Темпълтън направи неуспешен опит да наподоби жаргона на ченгетата. — Нали са охрана. Какво друго има, Сол?

— Виж, опитваме се да разгадаем каква е тая работа, за която знаем от Таралежа…

— Сол, искам това да се прекрати.

Ансбах смръщи вежди.

— В какъв смисъл…

— Зарязваме тая работа, Сол.

— Какво искаш да кажеш с това „зарязваме“?

— Оставяме я без последствия.

Няколко минути по-късно, след като обсъдиха някои други въпроси, Сол върна слушалката на мястото й озадачен и разтревожен. Свали си очилата и разтри очи. Главоболието му започваше да се усилва.

Навън заваля.

Една от малкото привилегии Уинтроп Леман да ти е кръстник беше, че когато му отиваш на гости в градското му жилище, не е необходимо да понасяш несгодите на нюйоркските таксита. Привечер ролс-ройсът на Леман взе Стоун от апартамента му на Сентръл Парк Уест и го закара на приема.

Дъждът, започнал следобеда, се бе превърнал в буря, която сред небостъргачите и бетонните каньони на Ню Йорк наподобяваше потоп.

Шофьорът бе червендалест и риж. Носеше жълт дъждобран. Той отвори вратата и когато се качи. Стоун усмихнато каза:

— Май мистър Леман можеше да си уреди някой по-хубав ден за прием по случай публикуването на книгата му.

Шофьорът не се даваше:

— Той познава доста хора, сър, но не ми е известно дали има някакви връзки там, горе.

Стоун се усмихна учтиво.

Щом седна зад волана, шофьорът не продума повече. Леман предпочиташе да е така и Стоун не се опита да го заговаря. Ролсът возеше толкова меко през неравните улици, че докато се движеха през Сентръл Парк, Стоун сякаш попадна в друг свят. Вътре колата беше страхотна. Кожата на седалките ухаеше от някакво специално масло, въздухът беше сух и хладен. Навън нещастните пешеходци се бореха с изпочупените си чадъри, с гигантските локви и мощните пориви на вятъра.

Седеше погълнат от мисли. Мислеше за Леман — богатия и уважаван мъж, неизменно облечен в скъпи костюми, шити по поръчка; кожата на главата му, която приличаше на петнист пергамент, лъщеше опъната върху черепа. Като дете, като юноша, дори и по-късно Чарли се чувствуваше особено привилегирован от факта, че семейството му се познава с Уинтроп Леман. Макар фамилията им да бе опетнена от присъдата на баща му, създалото се необосновано, но неизменно неуважение, което го съпътствуваше — казаните на ухо намеци, че Алфред Стоун наистина някога е бил шпионин — всичко това като че ли съвсем се оправяше от връзката им с Уинтроп Леман.

Леман бе човекът, чийто лик неколкократно се бе появявал на корицата на „Таймс“ чиято снимка стотици пъти бе по първите страници на вестниците. Това бе човекът, който бе измъкнал Алфред Стоун от затвора.

Стоун си спомни първата си среща с Уинтроп Леман.

Беше през 1962 година, точно в разгара на кубинската криза и на противоатомните укрития. Повечето четвъртокласници, които се разминаваха тихо по коридорите на училището под ужасяващия вой на сирената, възвестяваща въздушна опасност, бяха убедени, че бомбата може да бъде пусната всеки момент, при това без никакво предупреждение. Антикомунизмът беше яростен и неконтролируем, беше се превърнал в онази мрачна и безумна политика, в която деветгодишните са ненадминати. Майката на Чарли бе починала само няколко дни по-рано; той бе сдържал сълзите си по време на траурната церемония и на погребението в гробището Монт Обърн.

Едно момче, Джери Делгадо, го сграбчи в съблекалнята пред изпълнената с тебеширен прах класна стая на мисис Олман и за стотен път прошепна в ухото му някаква парлива обида за баща му, за това, че е комунистически шпионин, а Чарли, който не бе в състояние да се владее повече, се нахвърли върху него с ярост и сила, които не предполагаше, че притежава. Съучениците им, изплашени и изненадани, наблюдаваха отстрани как Чарли е повалил на земята Джери Делгадо и го налага с юмруци. Разтърва ги мисис Олман и наложи и на двамата еднакво наказание — изпрати ги в кабинета на директора. Тогава Чарли усети как се изпълва със задоволство — в крайна сметка да си силен върши много повече работа, отколкото да си умен.

Когато се прибираше след училище вкъщи, Чарли видя паркиран пред входа голям черен крайслер. Отначало уплашено си помисли, че това навярно са властите — полицията или ФБР, които са дошли, за да уведомят баща му за Джери Делгадо, или пък че това е бащата на момчето.

Но всъщност беше Уинтроп Леман, прочутият Уинтроп Леман, за когото родителите му толкова често говореха. Двамата с Алфред Стоун разговаряха в кабинета, но Леман излезе да поздрави момчето. Великият Леман толкова съсредоточено се здрависа с него, сякаш Чарли бе лидер от световна величина. Леман беше в града само за един ден — нещо във връзка с предоставянето на неговата колекция импресионисти на музея „Фог Арт“ — и след като приключиха разговора си с Алфред, той попита Чарли дали иска да излязат на разходка. Чарли сви рамене и отговори утвърдително.

Отидоха в центъра, изядоха по един сладолед в „Бейлис“, после се разходиха в музея „Фог Арт“. Чарли никога не беше влизал вътре, не се интересуваше много-много от изкуство, но Леман му показа любимите си картини, разказа му за Ван Гог и Моне. Забеляза някаква драскотина на лицето на Чарли и го попита какво се е случило. Чарли му разказа всичко, при това, не без известна гордост. Най-накрая се осмели да попита:

— Ако баща ми не е давал документи на руснаците, тогава защо са го хвърлили в затвора?

Леман се спря насред кънтящия каменен двор на музея, приведе се леко и постави огромната си ръка върху рамото на Чарли.

— Баща ти е невероятно смел човек — отговори му той, без да обяснява какво иска да каже с тези думи, а и Чарли не го попита.

По-късно, силно впечатлен от кръстника си, Чарли отиде в библиотеката и прочете всичко, което успя да намери за Уинтроп Леман. Научи, че Леман е наследник на богатство, идващо от железниците; научи, че двете му съпруги са починали и няма наследници; че в началото на 20-те години е живял известно време в Москва, като е развивал някакъв бизнес с руснаците, също както Арманд Хамър и Авърел Хариман; че Франклин Рузвелт го е поканил във Вашингтон да му помага да направлява страната по време на известната Рузвелтова епоха и по-късно да уреди отпускането на помощи за Съветския съюз по време на войната; че Хари Труман го е поканил да продължи работа като съветник по въпросите на националната сигурност. Някаква статия в „Таймс“ от 50-те години оценяваше богатството му на над сто милиона долара; текстът под снимката го обявяваше за „най-известния държавник на Америка“.

Мисълта, че е свързан, макар и малко, с такава известна и могъща личност, позволяваше на Чарли да се опре на нещо сигурно в момент, когато не бе му останало много.

Когато Чарли пристигна, приемът на Леман беше в разгара си, ако изобщо можеше да има разгар във великолепната къща на Леман.

Един прислужник взе лодена му: За момент Чарли се задържа пред огледалото — да приглади реверите на тъмносивото си сако, да намести вратовръзката и да пооправи леко с ръка косата си. От другите стаи долиташе оживен разговор, смях и звън на чаши. Изключително елегантен сервитьор с черно-бяла ливрея разнасяше поднос с хапки с чер хайвер. Стоун се усмихна: Уинтроп Леман не се скъпеше. Когато влезе в салона, забеляза една масичка, на която бяха наредени няколко екземпляра от мемоарите на Леман „Един живот“.

Отвътре грамадният апартамент бе направен специално да изглежда като френски замък от осемнадесети век: тъмнокафява махагонова ламперия с изящни колони дърворезба, огромни камини от черен мрамор. Полилеи от венециански кристал, златен обков, поставки за свещници и гербове. Мебелите бяха от времето на Империята, тапицирани с обичайната бежова коприна, имаше и няколко големи обюсонски килима. По стените висяха портрети от Саржен, а малките позлатени масички край стените бяха украсени с китайски порцеланови вази върху старинни месингови поставки.

Помещението, в което явно бе съсредоточен приемът — там, където в един тапициран стол се бе разположил Уинтроп Леман, заобиколен от почитателите си, — всъщност бе огромната библиотека. Таваните бяха високи като в катедрала, стените бяха покрити с дъбова ламперия, а подът бе от зелен мрамор, на места застлан с превъзходни персийски килими. Високите прозорци бяха отчасти закрити от тежки копринени завеси в бледо резеда.

Стоун мярна няколко познати лица, а след това разпозна и други, сенаторите от Ню Йорк и Кънектикът разговаряха с един хитър собственик на недвижими имоти; вицепрезидентът явно бе потънал в разговор с говорителя на Белия дом и координатора на вечерните новини по един от телевизионните канали.

Бляскаво сборище — старото нюйоркско общество, заедно с едрите банкери инвеститори, неколцина моделиери, шефовете на „Ситибанк“, ИТТ, „Дженеръл Мотърс“, тук-таме по някой ректор на университет, директорите на „Метрополитън Мюзиъм ъф Арт“ и на музея „Купър Хюит“ (и двата доста се бяха облагодетелствували от спомоществователството на Леман). Имаше и доста фини, неимоверно богати вдовици, включително и една възрастна дама от обществото, която бе довела двата си миниатюрни пекинеза, които лаеха и ръмжаха срещу всеки, който имаше нещастието да мине покрай тях.

— Чарли Стоун!

Стоун вътрешно потрепери от приближаването на една особа, която не му се нравеше особено — един изключително скучен и надут банкер, с когото се бе запознал преди няколко години.

Банкерът държеше чашата си вино високо, сякаш мадам Кюри демонстрираше първата пробна епруветка кюрий. Той стисна сърдечно ръката на Стоун и започна да разправя нещо страшно отегчително за Международния валутен фонд.

— Как вървят триковете, Чарли? — запита го поверително той. — Пенсиите, искам да кажа.

Малцина имаха изобщо някаква представа с какво се занимава Стоун. Ако някой го попиташе, той отговаряше, че е частен консултант. Никой не знае със сигурност с какво се занимават консултантите и както Стоун установи, не задаваха повече въпроси. За свое най-голямо удоволствие откри, че като поднесе гръмката лъжа „експерт по анализ на пенсионните фондове“, хората започват да гледат неразбиращо. На приемите, ако някой от учтивост го помолеше да обясни по-подробно, получаваше такова сложно обяснение, че всякакво желание за повече въпроси угасваше, появяваха се неразбиращи усмивки и внезапен порив за ново напълване на чашите.

Стоун каза нещо неопределено за ново развитие на пенсионните фондове в някаква застрахователна компания в Хартфорд.

— Хм — каза банкерът. — Струва ми се, че на човек всичко може да му се стори интересно, ако с него си вади хляба, нали така? — Думите му бяха искрени.

— Точно така.

Банкерът отпи от чашата си и започна да разправя някаква история за виното, което пиеше — „Сен Амийон“, — и че това било любимото вино на Юлий Цезар. Стоун, който много добре знаеше, че Леман сервира само бургундско, кимна усмихнато. Защо да разваля настроението на горкия човек.

Леман се бе разположил като на трон и кимаше на нещо, което някой от заобикалящата го тълпа му бе казал. Беше облечен в скъп тъмносив костюм, който обаче като че ли му бе шит преди години. Сега някак си се беше свил в него.

Очите на Леман бяха хладни, дори смразяващо сиви, леко воднисти. Изглеждаха гротескно уголемени от стъклата на очилата с кокалени рамки. Някога се считаше, че има характерен римски нос, а сега беше просто остър и изпъкнал. Докато Леман говореше, Стоун успя да забележи прекалено белите му и равни изкуствени зъби.

Изведнъж той зърна Стоун и протегна осеяната си с малки петънца ръка.

— Чарлз! Колко се радвам да те видя.

— Поздравявам те, Уинтроп.

— Това е Чарлз Стоун, моят кръщелник — поясни той на един досадник, който седеше от лявата му страна. — Ела по-близо, Чарли, толкова ми е приятно да те видя.

— Изглеждаш много добре.

— О, не се шегувай с мен — отвърна Леман весело с леко треперлив глас. После заинтригувано запита:

— Добре ли се отнасят клиентите ти с теб?

— Чудесно.

— Направо имат късмет, че работят с тебе.

— Благодаря.

Стоун за малко да го попита за завещанието на Ленин, но се въздържа.

— Алфред тук ли е?

В миг вниманието на Стоун бе отвлечено от нещо, което бе зърнал с крайчеца на окото си, от някакъв познат силует.

— Моля? — запита той, обърна се и в съседното фоайе видя русокоса жена в бяла рокля с дълбоко деколте и набрани ръкави от тафта, увлечена в разговор със Сол Ансбах.

— Не, няма го, Уинтроп. Ако обичаш, извини ме за момент — помоли той и усети как стомахът му се свива.

Това беше Шарлот.

Горе-долу по същото време, приблизително на 150 мили северно от това място един млад семинарист в Руския православен манастир в Мейпълуд, щата Ню Йорк, стегна малкия си куфар и се качи в една кола, собственост на Семинарията.

След около час път с колата той стигна до Саратога и спря на паркинга пред санаториума „Де Вит Клинтън“, прекрасна каменна сграда от миналия век, доста грубовата, но все пак симетрична, в стила на Ричардсън. Намери връзката ключове, скрити точно както му бяха обяснили — закрепени с магнит под желязното стълбище на гърба на сградата. Отключи си и влезе.

Щом откри стаята, която търсеше, той пак провери съдържанието на чантата си. Петмилилитровата ампула атракуриев безилат беше на мястото си.

Лунната светлина огря някаква фигура, свита в инвалидна количка — някакъв възрастен човек бе задрямал в нея. Нямаше крака.

Семинаристът го разпозна веднага. Казваше се Олдън Кушинг, навремето един от най-големите индустриалци в страната. За определен период бизнеспартньор на индустриалеца и държавника Уинтроп Леман. Навярно по времето, когато Леман е бил в Москва. Семинаристът бе изучил досието на Кушинг и знаеше, че в старите издания на списание „Форчън“ от 20-те и 30-те години името му обикновено се свързваше с това на Леман. Често го бяха снимали с Уилям Рандолф Хърст и Джон Д. Рокфелер; как играе голф в Сан Саймиън; на лов в Западна Вирджиния. Младежът се чудеше как е могъл един толкова влиятелен човек да изпадне до такова състояние, от Сан Саймиън до някакъв малък, неугледен санаториум в северната част на щата Ню Йорк, до някаква мизерна стая, която вонеше на лекарства, мехлеми и лоша болнична храна.

— Мистър Кушинг — прошепна той тихо на английски, като същевременно отвори вратата и светна лампата.

Кушинг се разбуждаше постепенно, изглеждаше объркан. Закри очи от светлината и попита с измъчен глас:

— Кой е?…

— Аз съм свещеник — отвърна семинаристът. — Имаме някои общи познати.

— Свещеник ли? Ама… посред нощ е!

— Всичко е наред. И вие ще сте добре.

Леко заваленият говор на семинариста имаше хипнотично въздействие.

— Оставете ме! — изграчи Кушинг.

— Всичко ще е наред.

— Аз спазих обещанието си към Леман! — неволно тръсна глава Кушинг. Гласът му бе висок и хриплив. — Не казах нито дума.

Очите му се пълнеха със сълзи, които се събираха в ъгълчетата, а после се стичаха по осеяните с петна бузи на криволичещи поточета.

Само след няколко минути семинаристът разбра всичко, което му беше необходимо. После сложи ръка върху ръката на Кушинг и набра нагоре ръкава на светлосинята му бархетна пижама.

— Явно сте доста развълнуван, мистър Кушинг — каза той. — Ето тук имам нещо, което малко да ви поуспокои. — Гласът му беше мек и предразполагащ.

Кушинг бе облещил очи от ужас.

Семинаристът извади малка спринцовка и умело я удари в ръката си.

— Ето това ще ви помогне да се успокоите.

Той пристегна турникета на ръката на Кушинг, намери ловко вената, почисти мястото със спиртен тампон и пъхна иглата.

Сега вече Кушинг го гледаше с ярост: Опитваше се да говори, отваряше и затваряше уста, но звук не излизаше. Видя как в спринцовката се процеди малко от собствената му кръв точно преди младежът да я изпразни.

Усети как крайниците му натежават. Почувствува как очите му се затварят.

— Съвсем скоро ще се почувствувате добре — достигна до него гласът на семинариста.

Какъв беше този акцент? Нищо не разбираше. Искаше му се да извика, да го избута.

Но Кушинг не можеше нито да отвърне, нито да помръдне, колкото и да му се искаше.

Беше в пълно съзнание — чуваше думите на натрапника, шумовете в стаята. Но с нарастващ ужас установи, че не може да диша. Нито да говори. Нито да се движи. Нито да вика.

След минута започна да изпада в несвяст. Всичко край него започна да потъмнява, докато най-накрая стаята потъна в пълен мрак. Тялото му се отпусна. Ако някой минеше, щеше да помисли, че е заспал дълбоко.

Атракурият, инжектиран в кръвта му — средство за отпускане на мускулатурата, което метаболизираше от телесната температура и резус-фактора — бе подействувал бързо. За съвсем кратко време щеше да метаболизира напълно. Нямаше да останат следи, а като предполагаема причина за смъртта щеше да се приеме сърдечна недостатъчност. Дори и да подложеха тялото на Кушинг на рутинната аутопсия — което нямаше да стане поради възрастта му — метаболизиралият атракурий нямаше да бъде намерен. А ако откриеха убождането от иглата — е, предния ден бе помолил за успокоително. Както всички знаеха, Кушинг бе изключително раздразнителен.

7

Ню Йорк

Стоун се приближи безшумно до Шарлот и Сол, като внимаваше да не го забележат. Искаше му се да я погледа, да я послуша за момент, без тя да знае, че е тук.

Разговаряха тихо в тъмната ниша; Сол поклащаше глава, а Шарлот му се усмихваше.

Беше се променила. Косата й бе по-различна, по-къса, но й отиваше. А освен това и годините й личаха малко повече — забелязваше се покрай очите й, но това бяха тънките бръчици на усмивките и й приличаха. Беше поотслабнала. Изглеждаше страхотно. Ако поискаше, можеше без много усилия да заприлича на Грейс Кели, а тази вечер явно бе поискала.

С прилив на гняв Стоун забеляза, че не носи нито диамантения си годежен пръстен, нито халката си. Бе смутен от обзелите го чувства. Помисли дали да не се оттегли, без да й се обади.

Но вместо това постоя незабелязан още миг, загледан и заслушан в нея.

— А откъде знаеш, че е руски? — попита тя и тръсна глава.

Едва чуто долетя гласът на Сол:

— Не съм казвал такова нещо.

— Но го намекна.

— Да, но… — сви рамене Сол.

— И после, ако е избухнала бомба в Кремъл… — зашепна бързо Шарлот.

— Не мога да говоря за това.

— Само че току-що призна, че хората ти проучват въпроса. От което следва, че имам тема за репортаж.

— Няма такова нещо.

Стоун се усмихна в себе си и пристъпи на другия си крак.

— Слушай, Шарлот — промърмори Сол, — от тридесет и пет години работя в Лангли, в Съветския отдел. Тридесет и пет години изучавам Москва. Тридесет и пет години борба в Лангли. Тридесет и пет години пълна несигурност в това, което знаем за Русия — вярно ли е то, или не.

— Та това… това са сто и пет години, Сол — каза Шарлот и лекичко го побутна по рамото. — Човек не би ти дал и половината.

— Готина.

— Не се притеснявай, Сол. Няма да го използувам. Засега. Да го наречем професионална етика.

— Благодаря ти, момичето ми. И ако някога бих могъл… А, изглежда, имаш обожател.

Шарлот бавно се обърна и видя Стоун.

За част от секундата по лицето й се изписа цяла палитра от чувства — изненада, любов, тъга, малко гняв — и всички те, за по-малко от миг, бяха сменени от самообладанието, четящо се в погледа й.

— Здравей, Чарли.

— Здрасти, Шарлот. Надявам се, не си изненадана, че ме срещаш.

Тя замълча за миг, после се усмихна тъжно:

— Знаех, че ще си тук. Моля те, извини ни, Сол.

Сол им кимна и се, отдалечи широко усмихнат.

Известно време и двамата стояха сковани, накрая Чарли я прегърна и я попита:

— Искаш ли малко захар?

Наведе се леко и притисна устни в нейните. Отвърна му едва доловимо.

— Е? — попита Стоун.

— Е? — повтори тя притеснено като девойка на първата си среща.

— Отдавна ли си тук?

— Къде по-точно — на приема или в страната?

— Кажи ми и за двете.

— На приема пристигнах току-що. В Щатите съм от четири-пет дни. Ходих при родителите си и вчера, докато бях в града, случайно научих, че Леман…

— Щеше ли да ми се обадиш? — опита се да се усмихне Стоун, но не успя да потисне нотката на обвинение. Двама-трима мъже край тях я заглеждаха, както ставаше обикновено. Някакъв надут дъртак я стрелкаше сладострастно. Стоун го изгледа заплашително собственически, а после му се подсмихна подигравателно.

Шарлот въздъхна и сведе поглед. Стоун никога не беше я виждал с тази рокля и се чудеше дали не си я е купила специално за случая. Колко ли тоалета си бе купила през изминалата година и нещо и при какви ли поводи ги обличаше?

— Да, щях — пророни най-сетне тя. Изчерви се и го погледна.

— Искаш ли да пийнеш нещо?

— Отказах алкохола. И кафето.

— И кафето? Та ти беше кофеиновата кралица на Сентръл Парк Уест.

— Да, но вече не съм. Мразя нескафе, а то е единственото, което можеш да намериш в Москва. Разтворимо.

— Червилото ти ми харесва.

— Благодаря. — Тя издаде напред устни като Мерилин Монро. — Даян Сойър ми го препоръча. — И се засмя дяволито. — Пушиш ли още? Не ми миришеш.

— Отказах ги.

— Така ли? Кога?

— Не си спомням — излъга Стоун.

„Когато ти ме напусна“ — помисли си Чарли.

Непосредствено след сватбата се преместиха в Ню Йорк. Той следваше аспирантура в Колумбийския руски институт, а тя работеше на временни договори. Живееха в един ужасен, мрачен апартамент във Вилидж, но изобщо не му обръщаха внимание. След като Чарли завърши, го поканиха във факултета в Джорджтаун и се преместиха във Вашингтон — нито единият, нито другият бе особено доволен от промяната. Чарли, чиято дисертация върху властта в Кремъл получи широко признание, незабавно бе оценен като един от най-добрите учени съветолози на своето поколение. Шарлот, която съвсем не бе доволна, че няма собствена кариера, си намери работа в един вашингтонски вестник като машинописка.

После на Чарли му предложиха постоянна работа в Масачузетския технологичен институт в Кеймбридж и те пак се преместиха. Тогава и кариерата на Шарлот започна да набира скорост. Тя успя да си уреди работа в една местна телевизионна станция в Бостън, където снемаше новините от телеграфа. Само след няколко месеца й предложиха да съобщава метеорологичната прогноза, но тя отказа. Стана репортер и я пращаха на най-неприятните места — както тя ги наричаше „ченгета и трупове“, — но пък напредваше бързо. Научи се да прекъсва, да поставя натясно, докато взима интервю, без дори да кимне, което винаги изглеждаше лошо. Научи се как да гледа право в камерата и в погледа й да се чете честност и сила.

От време на време казваше, че би искала някой ден да използува руския, който също бе учила в колежа, дори беше по-добра от Чарли (Стоун го приписваше на полската й кръв). Някой ден щеше да го направи. А междувременно стана, първо, добър репортер, а после — и страхотен. Но, естествено, тъй като това бе телевизия, вниманието привличаха най-вече самоувереността и приятната й външност. Беше времето на звездите — Барбара Уолтърс, Джесика Савич и Даян Сойър. Затова телевизионните канали търсеха солидни водещи, а Шарлот не само беше хубава, а вършеше работата си изключително компетентно. Поканиха я да прави едно утринно новинарско предаване — ужасно рано, от 6 до 6:30. Наричаше се „Бостън сутрин“.

По някое време в Бостън пристигна някакъв шеф на телевизионна компания. Случайно бил буден рано сутринта и гледал новините. По-късно повикал Шарлот в кабинета си и й предложил работа като репортер в компанията. В Ню Йорк.

Това стана точно по времето, когато Стоун бе решил да приеме предложението на Сол Ансбах за „Парнас“ и да се раздели с академичната наука, за да се гмурне в тайнствения свят на разузнаването. И така, те триумфално се завърнаха в Ню Йорк.

Стоун си спомняше за това време като за най-щастливите дни на техния брак. Най-накрая и двамата се занимаваха с нещо, което им харесва. Стоун се потопи в свръхсекретното кремъловедство с неподозирана жар. В репортерската си работа Шарлот влагаше същата стегната интелигентност и топлота, които бяха пленили Стоун още първия път, когато се срещнаха в Йейл. Тя си проправяше път през огромното множество репортери, докато най-накрая почти всяка вечер излъчваха неин репортаж по новините. Изгряваща звезда.

Бракът им потече в руслото на ежедневието. Гледаха заедно телевизия, от време на време готвеха, излизаха с приятели. Шарлот започна да учи фотография, а Чарли през уикендите се отдаваше на изучаването на двигателите и затова все лежеше под старото им БМВ. Но това бе повече за отмора, отколкото заради нещо друго.

Понякога, разбира се, имаше и караници. Не вървеше винаги гладко. Трескавата страст от първите им години се бе поуспокоила, превръщайки се в нещо много по-силно и пълноценно. Любовта на Стоун бе станала по-дълбока. От време на време си говореха, че ще си родят деца, но никога на сериозно. И това щеше да стане, когато са готови. Нали и без това по-възрастните са по-добри родители.

И след това всичко рухна.

Веднъж, в края на 1988, ЦРУ получи достоверни сведения, че има вероятност Горбачов да бъде свален. Нямаше време да изпращат куриерска пратка на Стоун, затова той се качи на първия самолет и излетя за Лангли. Настаниха го в един хотел близо до ЦРУ, за да е под ръка, ако трябва да се правят спешни анализи, и го заливаха с документация. Не се допускаха никакви външни хора — такива бяха разпоредбите.

Целият проект продължи около седмица. Стоун и Шарлот се чуваха всяка вечер. Всяка вечер Шарлот го питаше кога ще се прибере и всяка вечер Стоун й отговаряше, че не знае.

Точно тогава сестрата на Шарлот, Марта, се самоуби.

Чарли веднага отлетя за Пенсилвания, за да присъствува на погребението, а после отиде с Шарлот в Ню Йорк, докато тя се съвземе. Тя не спеше, почти не плачеше. Седеше на един стол в спалнята, вперила поглед в някакъв роман на Джейн Остин, без изобщо да го чете. Изглеждаше безутешна. Няколко дни по-късно, решил, че е направил всичко възможно, той се върна във Вашингтон.

Това беше грешка. По-късно осъзна, че е трябвало да остане по-дълго с нея. Отначало й се обаждаше всяка вечер, но скоро се наложи да работи денонощно и й се обаждаше само един-два пъти седмично. А би трябвало да разбере колко й е нужно неговото присъствие точно тогава.

Върна се в Ню Йорк в края на месеца, за да изненада Шарлот.

И успя.

Тя точно излизаше от тяхната кооперация, ръка за ръка с един мъж, когото той бе виждал и преди. Беше някакъв служител от друг телевизионен канал, който продуцираше телевизионни минисериали или нещо подобно. Изглеждаше чудесно, беше елегантен, усмихваше се безупречно.

Както по-късно Стоун научи, връзката им била от две седмици. Когато късно същата вечер се върна у дома, той яростно се нахвърли с обвинения върху Шарлот. После излезе бесен навън, напи се и се обади на една своя позната — чувствена, пищна червенокоса жена, която наскоро се бе развела. Прекараха нощта заедно.

И така, златната чаша се пропука.

На следващата сутрин, когато Стоун се прибра в апартамента, гневът му се бе охладил и той бе готов да поговорят. Върна се точно навреме, за да види как Шарлот пъха вещите си по куфари и кашони безразборно и припряно, без изобщо да престава да плаче. Не искаше да разговарят. Същия следобед тя се пренесе в празния апартамент на една приятелка и не отговаряше на позвъняванията му.

След няколко седмици се върна само за да си вземе още някои неща. Не разговаряха за това, което се бе случило. Усещаше се някак си краят, а това бе ужасяващо.

Каза му, че от компанията я пращат в Москва. Работата не бе от най-желаните, тъй като се считаше малко встрани от обичайния път на една кариера. Но някой на върха бе решил да добави малко повече „блясък“ към предаванията от Съветския съюз, а тя определено носеше достатъчно блясък.

— Ще приема предложението — съобщи му тя.

Стоун, който предвиждаше, че това ще се случи, усети как стомахът му се свива. Не я помоли да не заминава, а по-късно се питаше дали не е трябвало да направи точно това.

— Недей, Шарлот — предупреди я той. — Правиш грешка.

— Ако не се разделим за известно време, този брак изобщо няма да просъществува — отвърна му тя.

Чарли се приближи към нея да я целуне — съвсем бавно, сякаш се движеше през вода, а тя се обърна разплакана.

— О, сега искаш да ме целунеш — каза тя с упрек в гласа. — Сега искаш да ме целунеш.

Чарли, който винаги знаеше какво да каже, за пръв път в живота си не можа да отговори.

Стоун протегна ръка към Шарлот и я помоли:

— Трябва да поговорим. Насаме.

— Не може ли след приема?

— Не.

Край тях мина една прислужница на път за кухнята. Когато се отдалечи, Стоун продължи:

— Спомняш ли си онази история с баща ми?

— Каква история?

— Онази история, Шарлот. Затворът и така нататък.

— Това пък какво общо има с…

— В личния архив на Уинтроп има някакъв документ. Долу в подземието. Мисля, че може до известна степен да хвърли светлина върху случилото се с баща ми.

— Чарли, не разбирам…

— Имам нужда от помощта ти. Направи нещо, за да слезем двамата долу.

Шарлот се поколеба. Вечно незадоволеното й любопитство заплашваше да я връхлети.

— Уинтроп ти е кръстник. Защо сам не го помолиш?

— Не мога. Ще се усети. Но ти си журналистка, а Уинтроп е доста честолюбив. Разбираш, нали? Моля те, направи го поне заради баща ми. Заради него.

Няколко минути по-късно Шарлот постави хубавата си малка ръка върху възлестите пръсти на Уинтроп Леман и каза:

— Уинтроп, утре заминавам, но имам намерение да направя едно телевизионно предаване за теб, за това как те помни Русия. — Забеляза как го изпълни суета и продължи:

— Чарли предложи да ми бъде водач.

По-навътре в тесния коридор дъбовата ламперия преминаваше в по-обикновена дъбова облицовка. Една жена на средна възраст, навярно служителка, мина край тях и се усмихна почтително. Шумът от приема се чуваше все по-приглушено.

Архивите на Уинтроп Леман се намираха в доста отдалечено място зад една метална врата, която се заключваше с електронно устройство. Вътре имаше към деветдесет шкафа за досиета, които се съхраняваха при постоянна температура и влажност. В тези метални зелени каси се съдържаха едни от най-интересните документи, които Стоун някога бе виждал — истинската история на американската дипломация през XX век, погледната отвътре.

Стоун беше виждал личния архив на Леман няколко пъти още като студент, докато пишеше дипломната си работа по формирането на американската външна политика към Съветския съюз. Той бе един от малцината, изобщо допуснати до архива. Леман беше приел и един историк от Станфордския университет, но повечето учени и книжни плъхове, както Леман наричаше хората от академичните кръгове, получаваха учтив, но твърд отказ. Леман бе разпоредил документите да не се отварят преди смъртта му, а след това да бъдат предадени в Библиотеката на Конгреса. Вероятно част от документите нямаше да бъдат разсекретени с години.

— Нали всъщност не заминаваш утре? — попита Стоун.

Минаха покрай нещо като килер, а после и покрай една количка, пълна с мръсни чинии.

— Заминавам.

— За бога, Шарлот! Какви са все пак условията на тази раздяла? Цялостно и пълно заточение, така ли? Изобщо да не се виждаме?

Минаха край някакво помещение, от което се носеше силна миризма на белина. В гласа му звучеше тих, хладен гняв.

— Знаеш, че щях да дойда при теб в Москва, ако от Фондацията разрешаваха. Само че не разрешават.

Шарлот кимна. По лицето й се четеше пълно безразличие. Разтърка брадичката си.

— Искаш просто да разрушим брака си, така ли? — попита я Стоун.

Тя не му отговори. Слизаха по скърцащите дървени стълби.

— Как е емоционалният ти живот? — отекна въпросът му в тясното стълбище.

— Скучен — отвърна тя съвсем спокойно, непринудено.

Бетонни стени, сив каменен под. Той отвори една врата, пропусна я пред себе си и докато тя минаваше, забеляза руменината по страните й.

— Не зная какво точно…

— Просто ми кажи, Шарлот. Не ме измъчвай.

Бяха се спрели пред един малък асансьор, който използуваше прислугата.

— Виж, Чарли. Срещах се с някои хора. Ти също. Но в момента нямам никого. Нямам време.

— Или няма с кого?

— Знаеш, че не е така.

— Права си — призна Стоун. — Винаги си привличала мъжете. Тогава защо нямаш никого?

— Чарли, някога минавало ли ти е през ум, че може да ми се иска да остана за малко сама?

За миг си спомни последната почивка, която прекараха двамата с Шарлот, преди тя да замине за Москва. Бяха на Барбадос, в някакъв тих местен курорт на скалистия източен бряг на острова. През цялото време само пиеха ром, хапваха летяща риба и правеха любов. Спомни си как чувствено се притискаше в него, за да се любят пак, поне още веднъж. Спомни си как вятърът отвори вратата на бунгалото им и канадката, която живееше до тях и се припичаше на терасата само на няколко метра, изведнъж ги видя как се любят и се обърна настрани, зачервена от притеснение, намръщена. А Чарли и Шарлот след момент на вцепенение се запревиваха от смях, та чак щеше да им стане лошо.

— Все пак за какво сме се разбрали? — попита Стоун и натисна кончето на асансьора. — Кога ще се съберем пак? Не искам някаква точна дата, а…

Асансьорът възвести пристигането си с леко изщракване и те се качиха.

— Нека го кажа дори по-ясно. — Искаше му се да извика: „Обичам те“, но каза само простичко, обмислено: — Искам да се съберем отново. И двамата направихме глупави грешки. Но това е минало. Можем да ги поправим.

Шарлот не знаеше какво да отговори. Извърна се и се загледа в металната стена на тесния, малък асансьор и усети такъв прилив на чувства, сякаш нещо физически нарастваше в нея и притискаше гърлото й, нещо, от което в очите й се появиха сълзи. Добре че не можене да я види.

Изведнъж той я сграбчи за раменете и неочаквано започна на сила да я целува. Отначало тя не реагираше и приемаше ласката му уморено, сякаш й слагаха инжекция. Беше отпуснала ръце, очите й си останаха отворени, нащрек.

— Недей — почти безгласно се възпротиви тя.

Треперещите й устни леко се раздвижиха в отговор. Открехнаха се едва-едва и после се затвориха здраво, за да го спре.

Вратата на асансьора се отвори и те се озоваха пред архивите на Леман.

Стаята беше тясна, с нисък таван и лъскав под, облицован с плочки. Край стените бяха наредени шкафовете с документи. Помещението беше дълго към петнадесет метра, а шкафовете бяха толкова близо един до друг, че изглеждаше страшно претрупано.

В дъното, където бе съвсем мрачно, бяха редицата заключени шкафове, в които се пазеха класифицираните материали. Стоун си спомняше още отпреди, че ако запалиш осветлението в тази част, някъде горе в къщата се задействува аларма. Вградените в тавана луминесцентни лампи разпръскваха синкава светлина, а жуженето им бе единственият звук, който се чуваше във възцарилата се абсолютна тишина.

— Откъде знаеш къде да търсиш? — попита Шарлот. Нервна беше. Всъщност нервни бяха и двамата. Ровеха се из архиви, с които нямаха никаква работа, а всеки момент някой можеше да влезе.

— Спомням си, че са подредени по година, месец и след това по тема.

Естествено, беше напълно възможно, за да се убеди, че всичко е наред, Леман да изпрати след тях някой прислужник. Да ги извика обратно горе на приема за някой тост например. Всичко беше възможно. А ако разбереше…

Но на Стоун не му се искаше да мисли за това. Прегледа набързо чекмеджетата в търсене на онзи лист хартия, който баща му бе видял преди години, а само на няколко сантиметра от него Шарлот бе седнала на една метална масичка до прашната копирна машина и поклащаше крака.

— Уинтроп няма ли да го сметне за странно — да се ровиш тук, докато горе приемът е в разгара си? — попита напрегнато тя, докато гледаше как Стоун отваря чекмеджетата едно след друго.

— Той си мисли, че ти ровиш. Но, без значение, мисля, че му се струва съвсем достоверно някой да прави телевизионен филм за него. Никога не е бил от скромните.

Умълчаха се. Стоун продължи да отваря чекмеджетата и да разчита индексите им.

Измина половин час, после цял.

— Приближавам до целта — каза Стоун. Усещаше как тя се взира в гърба му и се обърна, за да се увери. Прав беше. — Ти добре ли си?

— Добре съм. — Шарлот изглеждаше замислена. — За какво са тези светлини? — попита тя. Сочеше малко квадратно табло до металната врата, на което светеше цяла редица индикатори.

— Алармата — обясни й Стоун. — Марджъри използува ключ, за да ни пусне тук, така че основната система е дезактивирана.

Марджъри беше секретарката на Леман.

— Ама защо толкова много лампички? Не разбирам.

— Виждаш ли онези шкафове отзад? — Той и ги посочи, без да се обръща, като същевременно набързо преглеждаше документите.

— В тъмното?

— Точно така. Онези два реда се охраняват с аларма. Марджъри ми го каза веднъж.

— Какво има в тях? В заключените шкафове, искам да кажа.

— Според нея това били предимно лични и безинтересни документи — документи на „Леман шипинг“, някои юридически документи и други подобни.

— И затова се охраняват с аларма?

— Не съм казал, че й вярвам.

— Но, ако те…

— Опала! — възкликна Чарли.

— Какво?

— Успяхме.

Беше малък пожълтял лист хартия, меморандум, написан на бланка на ФБР, с дата 3 април 1953 г., адресиран до Леман, четеше се много лошо.

На края на листа беше написано с молив „Досието към 74“.

Шарлот прочете написаното, погледна го и запита:

— Това значи шкаф 74, нали?

— Точно така.

— Ето там — и тя посочи към тъмната редица заключени шкафове.

— Това е.

— От заключените.

— Не ме изненадва.

Чу се металическо прещракване.

— Какво беше това? — попита Стоун.

Шарлот не отговори. Очите й се бяха разширили. Наблюдаваше Стоун, докато той оглеждаше помещението.

— О — каза най-накрая той. — Това е вентилацията, включила се е току-що.

Сега тишината се нарушаваше само от неясно доловимото жужене, въздухът се изпълваше от оркестъра на прецизните инструменти, които поглъщаха влагата и поддържаха температурата точно на 15 градуса по Целзий.

Той бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади малка тъмносиня кадифена кутийка и малко черно фенерче.

— Какво е това?

— Един стар трик.

Упъти се към тъмната част на помещението.

— Виждаш ли? — попита го Шарлот.

В отговор той включи фенерчето.

— Няма смисъл да стряскаме гостите на Леман. Така хубаво се забавляват.

Малкото ярко петно освети шкаф 74. Бе старомоден шкаф за архиви, боядисан в убито тъмнозелено: Вероятно бе от края на 40-те или началото на 50-те години.

Пъхна двата инструмента в ключалката. Единият шперц с дължина около двадесет сантиметра и форма на удължено Г. Другият приличаше на шило и наподобяваше фиба или по-скоро зъболекарски инструмент. Притисна шперца към ключалката, за да задържи пружината, и повдигна палците на резето един по един. Беше пробвал и на други ключалки, но това бе първият му сериозен опит, който се оказа и малко по-труден, отколкото очакваше. Усети как шперцът леко поддаде, когато вдигна палците на резето, най-накрая ключалката прещрака и се отвори.

— Какво правиш, Чарли, за бога?

— Разбивам ключалката. Стори ми се, че тези ценни документи трябва да са заключени.

— Ако някой те види…

— Шарлот — каза спокойно Стоун. — Уинтроп Леман е един прекалено скучен, прекалено старомоден човек, с прекалено остарели разбирания за това, какво представлява държавна тайна. Боже мой, та тези неща тук са отпреди десетки години. Каквото и да е направил, за да помогне на баща ми, каквато и задкулисна помощ да ни е оказал, убеден съм, че това за него е затворена страница…

Гласът му заглъхна. Дълго време не проговори.

— И все пак, къде се научи да разбиваш ключалки?

— Онзи мой приятел, детективът, ме научи. Сойър — измърмори в отговор Стоун. Явно вниманието му бе насочено другаде.

— Страхотно — отвърна тя неудовлетворено.

Изведнъж сякаш буца лед заседна в стомаха му. Чуваше единствено ударите на сърцето си и собствения си дъх, който издишваше със свистене.

— Какво има, Чарли?

— О, господи! — успя единствено да каже той с пресипнал глас. — Ето го.

— Какво?

Тя стана и отиде до мрачната част на хранилището, където стоеше Чарли, а снопчето светлина на фенерчето падаше върху някакъв пожълтял лист хартия. Зачете през рамото му.

— О, Чарли — възкликна тя с треперещ глас. — Божичко! — Прегърна го през кръста и го притисна към себе си. — Божичко, Чарли, толкова съжалявам.

— Шарлот, там има телефон — каза стегнато Стоун. Трябваше незабавно да се свърже с баща си. Не бе нужно нищо, освен кратък телефонен разговор, само да разменят по няколко думи, които за друг човек щяха да са напълно неразбираеми. — Трябва да се обадя. Моля те, включи фотокопирната машина и ми изкарай тези страници в два екземпляра. Аз трябва да се обадя.

Точно в този момент в едно малко студио на Източна 73 улица, взето под наем, един мургав мъж с тъмна коса следеше радиопредаване, което се записваше на малък касетофон. Някой, запознат с множеството съветски националности, би открил в лицето му азиатски черти. Слушаше примирено като човек, който от дълго време върши някаква еднообразна работа, при все че мрази еднообразието. Палеше една след друга цигарите „Марлборо“.

Човек трудно би казал, че изглежда добре. Лицето му бе надупчено от малки белези от прекарана в детството едра шарка. Гледаше през прозореца, потъмнял от мръсния градски въздух, и наблюдаваше дъжда по лъскавите черни улици. Кварталът представляваше странна смесица от издокарани младежи и поулегнали възрастни. Наблюдаваше ги как подтичват. Мина един младеж с огромен транзистор, от който гърмеше рап музика, ако това изобщо можеше да се нарече музика. Страшно го подразни.

Беше охрана в руски емигрантски вестник в Долен Манхатън. Работата му беше до голяма степен измислица — вестникът нямаше нужда от охрана, — но по този начин си докарваше законен, макар и нищожен доход. Знаеха го като Шварц. Името приличаше на еврейско, но не беше истинското му име. Беше го получил наред с трудовата биография и произхода преди няколко месеца, когато напускаше Съветския съюз. Към тях бе добавено и досие — също измислено — за антисъветска дейност.

Шварц не проявяваше интерес към предаването, което слушаше. Бе започнал работа рано сутринта и изобщо не бе прекъсвал. След осем часа вече му беше дотегнало. Считаше всичко това за напълно безполезно.

Радиопредаването идваше от телефонен пост в една къща няколко пресечки по-надолу. Сигналът беше толкова ясен, сякаш подслушваше дериват в същата сграда. Всъщност донякъде беше така. Системата пред него можеше да следи до шестнадесет телефонни линии, но засега следеше само три, всичките в една и съща къща. Явно този проект беше най-важен за момента.

Изгаси една цигара и запали нова. Продължи да слуша.

После забеляза, че се провежда разговор по рядко използуваната трета линия и започна да следи внимателно разговора.

Разговаряха мъж и жена.

Честно казано, Шварц изобщо не беше очаквал никакви разговори по тази линия. Когато преди няколко месеца беше взето решение разговорите от дома на богаташа да се подслушват, хората, които седяха на смени в неуютния апартамент, знаеха, че до голяма степен си губят времето. Безкрайна, рутинна работа.

За да сложиш подслушвател в нечие жилище или телефон, трябваше да имаш достъп, поне частичен, или до дома, или до линията. Влизането с взлом бе отхвърлено незабавно като изключително рисковано — човекът бе твърде богат и го охраняваха добре.

Затова организацията се сдоби с един сервизен фургон на телефонната компания НИНЕКС и комплект униформи и фуражки, за които бе дала изключителен подкуп. Двама служители, определени от организацията, откриха съответното разпределително телефонно табло зад Седемдесет и първа улица. Единият го отвори и започна да проверява чифтовете. Използуваше уред, който приличаше на използувания от телефонните техници — слушалка и шайба, закачени за миниатюрен компютър.

При проверката на всеки чифт на компютъра се изписваше телефонният номер. След няколко опита трите необходими линии бяха открити. Двамата монтираха към всяка по един малък високочестотен предавател, подаващ сигнал в радиус от триста метра. Използуваха същата поостаряла, макар и широко разпространена технология, която се използува при автомобилните, телефони.

Естествено, можеха да открият предавателя, ако се използуваше детектор за откриване на подслушвателни устройства или пък от телефонната компания, ако решеше да проверява. Но имаше малка вероятност да се случи както едното, така и другото. Богаташът не беше поръчвал проверка на телефонните линии години наред, чак от времето, когато бе прекратил службата си в правителството. Това бе потвърдено от внимателно проучване. Макар по навик да не говореше за някои неща по телефона, неоснователно бе да смята, че го подслушват.

Шварц нямаше представа за какво точно става дума. Не му обясниха — това влизаше в рамките на необходимата предпазливост. Беше му известно, че операцията се извършва без знанието и на КГБ, и на ГРУ, или пък на която и да е съветска разузнавателна агенция.

Продължителният равен сигнал прекъсна. Той погледна към цифрите, които се бяха появили на дисплея и ги преписа. Разговор с района под код №617, Бостън. Интересно. Вдигна слушалката на своя телефон, набра един местен номер, каза няколко думи и затвори.

Взе последната цигара от пакета, запали я, а после превъртя касетофона.

По непонятни причини тъмнокосият мъж си спомни за недодяланите капани за плъхове от метал и дърво, които правеше като малък; спомни си как безучастно наблюдаваше яростната съпротива на плъховете, изпитващи единствено първичен ужас. Наблюдаваше как някой плъх умира не точно с удоволствие, а някак си отдалече. Същото усещане за отдалеченост, което човек изпитва към пешеходците мравки, гледани от някой нюйоркски небостъргач.

С известно задоволство разбра, че оттук нататък работата му вече няма да е толкова рутинна.

Някой позвъни отдолу. Той стана, отиде при апарата до външната врата и натисна бутона.

— Да?

— Пратка — чу се глас по микрофона.

— Откъде?

— Калифорния.

Натисна друг бутон, който отвори портала долу, и погледна през шпионката. След около минута пред вратата застана русокос руснак. Тъмнокосият отключи една след друга трите брави, специално монтирани от организацията, и го пусна да влезе.

Беше се задъхал, костюмът му беше подгизнал от дъжда. Явно беше тичал.

— Значи сме си хванали лисица, а? — пошегува се той.

„Хванали сме си плъх“ — помисли си тъмнокосият, докато разкъсваше целофана на новия картон „Марлборо“.

8

— От „Справки“ не знаят къде е — каза Стоун.

Шарлот го погледна и озадачено попита:

— Не ги ли информира къде могат да го намерят?

— Това е нещо необичайно за него — съгласи се той: Взе книжата и отново се зачете в тях, онемял от изненада и гняв. Някак си не му се искаше Шарлот да разбере колко дълбоко го е засегнало това откритие, как целият се е смразил от него. Затова лицето му остана безизразно.

Документът съдържаше само седем страници. Състоеше се от едно писмо от агент на ФБР до Уинтроп Леман и една докладна, първоначално предназначена, както изглеждаше, за Комисията за разследване на антиамериканската дейност. Комисията на Маккарти, ловците на вещици, както винаги ги бе наричал Алфред Стоун.

Изведнъж стана ясно, или почти ясно, защо тогава Алфред Стоун е бил хвърлен в затвора.

— Боже, господи! — не можа да се сдържи Стоун.

Препрочете меморандума няколко пъти, без да е в състояние да повярва на написаното в него.

Всъщност Уинтроп Леман бе сътрудничил на ФБР за затварянето на Алфред Стоун.

Защо?

Защото той е разбрал нещо за някоя изключително секретна разузнавателна операция?

Защото е занесъл Лениновото завещание на някаква московчанка на име Соня Кунецка?

Винаги беше вярвал, че обвиненията в шпионаж, предявени към баща му, са просто смешно несъстоятелни. Но сега… възможно ли е да са били верни? Стоун бе видял безброй документи на развихрилия се маккартизъм, а този меморандум беше просто образец. Скованата реч, заплашителният подтекст, парченцата информация, по същество представени като важни обвинения.

А възможно ли беше да има нещо вярно?

— Алармата — каза Шарлот. — Хайде да се махаме.

Беше застанала толкова близо до него, че той усещаше аромата на парфюма й — „Фракас“. Спомни си, че винаги той й го купуваше. Чувствуваше топлия й дъх на врата си и се чудеше дали и тя изпитва сексуално влечение дори сега, в този напрегнат момент.

Разсеяно кимна.

Отгърна на копието от доклала, който беше закопчан за меморандума. Състоеше се от три гъсто изписани страници и също бе изпратен от Уорън Поуг. Оригиналът беше поставен в кафеникав прозрачен плик, който сякаш щеше да се разпадне дори и при най-нежното докосване.

Този документ беше още по-забележителен. В него бе описана срещата на неколцина американци, между които и Уинтроп Леман, не с кого да е, а със самия Йосиф Сталин през 1952 година.

— Чарли — обади се Шарлот. — Забеляза ли, ме единият ред лампички на алармата мигат?

— М-м? — Чарли не я беше чул.

— Един ред лампички мигат. Сините. Преди не светеха.

— Какво?

— Мислиш ли, че шкафовете също имат алармена инсталация?

— Твърде вероятно — отговори неочаквано той и вдигна очи от документа. — Не видях никакви… Освен ако подът… — изпъшка той. — Понякога слагат сензори на пода, които се задействуват при натиск.

— Струва ми се, че си задействувал алармата, Чарли. По-добре се махни оттам.

Той погледна мигащите лампички. Май беше права: всеки момент можеше да се появи някой, за да провери какво става. Щеше да обясни, че е станало случайно, че е забравил за охраняваната част. Само дето не можеше да откъсне очи от документа.

— Чарли, моля те, да се махаме оттук.

— Всичко ще бъде наред, съвсем сигурен съм. Искам да продължа…

Шарлот въздъхна съчувствено:

— Баща ти е бил предаден от Уинтроп, нали?

Стоун не отговори.

— Чарли, какво е това (М-3)?

Преди да й отговори, той дълго се взира в неясните фотокопия.

— Сигурно е някакво рутинно обозначение на ФБР. Нищо интересно.

Само че излъга. Знаеше, че (М-3) е шпионин, вграден агент. Знаеше, че серията М съществува от началото на 50-те години за обозначаване на вградените агенти. Едва прохождащото ЦРУ имаше повече кодови наименования, отколкото агенти за кодиране — програмата се бе оказала не особено успешна.

Явно Алфред Стоун бе попаднал на доказателство за съществуването на американски вграден агент в Москва и някой човек или група от хора — но кой? — се бяха уплашили, че може да разкрие тайната.

— Нещо не ми е ясно — каза Шарлот и пъхна кичур непокорна коса зад ухото си. — ФБР е разпитвало всички присъствували на тази вечеря със Сталин, всички, които са го чули да споменава за завещанието на Ленин, което вероятно нищо не е говорело на присъствуващите — правилно ли съм разбрала? Но явно е било абсолютно наложително този документ да се запази в пълна тайна. Защо?

Стоун сви рамене и стисна устни.

— Мога само да предполагам — каза той и преди да продължи се поколеба за миг. — Искам да те помоля за една услуга. Моля те, не се притеснявай да ми откажеш.

Тя го погледна открито, с очакване.

— Става дума за тази… тази Соня Кунецка, за която се споменава в документа. Мислиш ли, че ще успееш…

— Да я открия, да разбера дали е жива — нали така?

— Да. Но ако не искаш…

— Ще се опитам да направя нещо, разбира се — отвърна тя и прибра една къдрица зад лявото си ухо. — Но има нещо, което ме озадачава. Щом Уинтроп е предал баща ти, щом като го е продал, баща ти защо се е примирил? Защо го е допуснал?

— Е, както виждам, вие двамата сте още тук долу.

Гласът, макар да бе висок и дрезгав, бе твърде силен за човек, наближаващ деветдесетте, и ги стресна.

Уинтроп Леман, подкрепян отляво от един бодигард, бе застанал на входа на хранилището. Светлината падаше косо върху очилата му и те не можеха да видят очите му. Бодигардът, късо подстриган и явно много як, ги стрелкаше заплашително.

— Уинтроп — започна забързано Шарлот и скочи от масичката.

Леман бавно приближаваше към тях, придържан от бодигарда.

— Приемът отдавна свърши — каза той. — Всички отдавна си тръгнаха. Мисля, че добре се получи, нали?

Дойде още по-близо; гласът му отекваше металически. Сякаш се задъхваше.

— Щом Марджъри ми съобщи, че се е задействувала синята аларма, аз й казах, че сам ще проверя. Знаех, че не е крадец, знаех, че това сте вие двамата. Винаги ми е било приятно да виждам хора, които работят упорито.

Документите стояха на масичката до фотокопирната машина, изцяло в полезрението на Леман. Но той все пак беше стар човек и едва ли можеше да ги види.

— Надявам се, ще кажеш хубави неща за мен, Шарлот? Какво е това?

Гледаше документите. Червеният печат върху папката бе привлякъл вниманието му, тъй като означаваше, че досието е строго секретно. Приближи се подкрепян от бодигарда.

— Какво е това? — посочи с ръка той и после колебливо се наведе да погледне документа.

— Откъде го взехте?

Толкова отривисто грабна документите, че Стоун чак трепна.

— Вероятно съм задействувал алармата по погрешка — каза нахакано Стоун, като се надяваше да отвлече вниманието му, но Леман го сряза. Гласът на стареца трепереше от страх, а дали не беше и гняв.

— Изобщо не съм казвал, че можете да тършувате из заключените шкафове.

С трепереща ръка той подаде свитъка на бодигарда си и продължи:

— Как смеете да се ровите из личните ми документи?

— Ти го предаде, нали? — извика гневно Стоун. — След толкова много години виждам, че погрешно съм схващал мотивите ти. А те са били чувство за вина, нали така?

И незабелязано пъхна документите в задния си джоб. Леман беше взел фотокопията, които Шарлот бе направила, докато Чарли се опитваше да се свърже по телефона.

— Махайте се оттук! — Гласът на Леман трепереше от гняв. — Направих всичко възможно да помогна на баща ти. Какво си въобразяваш, че правиш, като разбиваш заключените шкафове, сякаш си крадец? Просто не ми го побира умът. Нямаш никаква работа… Какво си въобразяваш, че правиш?

Гласът му се бе превърнал в ужасен писклив крясък и Шарлот с трепереща ръка прегърна Стоун през кръста.

— Махайте се оттук! — изграчи Леман. — Махайте се! Вървете по дяволите! Махайте се!

Вкопчи се в бодигарда си.

— Изкарай ги оттук! — просъска той, побледнял от гняв, вбесен — явно имаше какво да крие.

Прекараха нощта заедно.

Тя отказа да отиде в техния апартамент, затова той отиде в хотела й. Разговаряха до късно през нощта на бутилка вино, която си поръчаха в стаята. Искаше им се да потанцуват, но в стаята нямаше радио, затова пуснаха телевизора и намериха една от безкрайните среднощни програми за евтини плочи и разсеяно потанцуваха на отвратителната музика. Говориха си през цялото време, при това така откровено, както не бяха си говорили години наред.

— Не минава ден, без да съжаля за това, което направих — каза Шарлот. — Но тогава бях отчаяна. Не бях на себе си. Имах нужда от някого до мен, а ти беше във Вашингтон.

— Разбирам те и ти прощавам. Направи го и ти.

— Беше ли ми верен?

— Не — призна Стоун. — А ти?

— Не, каквото и да означава „верен“.

— Тогава сме квит — каза той, свивайки рамене, и разпери обърнати нагоре длани. — Е?

— Какво „е?“

Той въздъхна и поклати глава, имитирайки раздразнение. Опитваше се да прикрие обзелата го нервност.

— Виж, искаш ли да опитаме отново? Любов сред руините, тъй да се каже. Да се опитаме заедно да я възродим?

Шарлот не знаеше какво да отговори. Знаеше само, че това, което се бе случило между тях, я беше променило, че част от нея щеше да остане недосегаема. Мислеше си за онези морски същества, които пъплят из морското дъно голи и уязвими, докато не се приютят в някоя черупка. Е, тя си беше изградила черупка.

В момента беше смутена и замислена, даже нежна. Чарли я целуна отначало съвсем леко, после все по-страстно. Шарлот му разреши да я целува, да гали гърдите й, но не изпитваше нищо. Или по-точно не допускаше да почувствува нищо. Беше изключително привързана към този мъж, към съпруга си, но нещо в нея се беше изключило. Той беше голямата й любов, човекът, когото бе убедена, че винаги ще обича, а сега не знаеше дали може да се доверява на него, или на когото и да било. Единственото й желание дори след година и половина беше да я оставят на мира. Толкова ли беше необичайно?

Тя не пожела да се любят. Чарли се почувствува наскърбен, объркан, но скоро и двамата се унесоха в сън един до друг на голямото хотелско легло, а когато той заспа, тя тихо си поплака.

Призори на следващата сутрин се сбогуваха на летище „Кенеди“, на терминала на „Луфтханза“, откъдето тя хващаше първия полет за Мюнхен. Няколко дни щеше да погостува на приятели, а после отново да се гмурне в съветската мелница.

И двамата бяха уморени, изтощени от предната нощ. Помежду им се възцаряваха дълги паузи, които никой не бързаше да наруши. Край тях гъмжеше от хора и забързаният ритъм бе като контрапункт на обзелата ги меланхолия.

— Поздрави баща си от мен — каза Шарлот и преметна зеления си кожен сак през рамо.

— Шарлот…

— Благодаря ти, че ме изпрати. Трябва да вървя. Обявяват моя полет.

— Шарлот, това е лудост…

Но тя продължи отривисто, тъй като не бе в състояние да говори за чувства, които не разбира.

— Ще се опитам да намеря онази жена — Соня Кунецка.

— Не заради мен, Шарлот. Заради баща ми.

— Добре, заради баща ти. — Тя бавно, тъжно поклати глава. — Знаеш ли, изживяхме нещо прекрасно.

— За бога, Шарлот, все още не е минало.

И изведнъж тя се разплака, сякаш часове наред се беше сдържала. А може би наистина беше така. Стоун я прегърна и я притисна силно. Тя зарови брадичката си в трапчинката на рамото му. Той усети парещите й сълзи да се стичат по врата му през разкопчаната яка на ризата.

— Чарли, нали ще се пазиш?

— И аз щях да те помоля за същото.

Гласът по високоговорителя обяви последното повикване за този полет.

Както бавно си проправяше път, за да излезе навън, Стоун подмина няколко телефонни кабинки и изведнъж се спря. Съвсем импулсивно взе едната слушалка, пусна двадесет и петцентова монета и набра номера на баща си.

Три минути по-късно затвори телефона и хукна за такси.

Алфред Стоун бе откаран по спешност в Масачузетската болница.

9

Москва

Американката, убита зад стените на Кремъл, разтърси из основи съветските лидери и незабавно бе свикана извънредна сесия.

Президентът Михаил Горбачов говореше тихо и сърдито. Другите членове на Политбюро бяха свикнали с гневните му изблици, но дори и враговете му знаеха, че щом така сниши глас, не бива да го прекъсват.

— Бомба, хвърлена от руснак — каза той с равен глас, — който е бил застрелян на място. Следователно не може да бъде отнесен към никоя подмолна организация.

Той махна металните си очила. Огледа седящите около масата, но навсякъде срещна мълчание, смръщени вежди и тук-таме угрижено поклащане на глава.

— Господа, този инцидент е привлякъл вниманието на световната общественост. И това, освен всичко останало. Считат ни за режим, който се изплъзва от контрол.

Упорито, напрегнато мълчание. Горбачов изчака, после кисело се усмихна:

— Ние обречената КПСС ли представляваме?

Много рядко някой западняк беше прониквал в залата, където се събираше малката група управници — съветското Политбюро. Всъщност това светилище обикновено разочароваше. Намираше се на третия етаж в сградата на Министерския съвет в Кремъл — жълта барокова сграда със зелени куполи, известна като Стария Сенат, построена от руския архитект Матвей Казаков. До нея можеше да се стигне с един прастар асансьор, после по коридор, застлан с пътека в розово и зелено. Резбованата врата, зад която се събираше Политбюро, бе висока три метра.

Помещението представляваше обикновен правоъгълник, стените бяха тапицирани с бледожълта коприна без никакви украшения. Гипсовите корнизи и розетки бяха бронзирани. Часовник имаше само над заседателната маса — дълга и полирана, покрита отгоре със зелено сукно. Около нея бяха наредени петнадесет стола — достатъчно за цялото Политбюро и гостите, които от време на време канеха. Край стените имаше още столове за кандидат-членовете, министрите, сътрудниците и пр., макар че днес присъствуваха само действителните членове — белег за важността на дискусията.

Съвсем неуместно изглеждаше тапицерията на столовете — не копринена дамаска, а зелена изкуствена кожа. Те бяха претапицирани по времето на Брежнев, който се противопоставяше на всичко по-стилно и по-удобно, тъй като ненавиждаше дългите съвещания. Все пак никой не желаеше връщането към хаотичните и импулсивни дни по времето на Хрушчов, когато съвещанията на Политбюро можеше да се свикат в Кремълската трапезария, а дори и на бутилка водка във вилата на Хрушчов.

Противно на онова, което се пише, няма пълен протокол на съвещанията на Политбюро. Този обичай датира още от времето на Ленин, също както и денят, в който се събира Политбюро — четвъртък, и часът — почти неизменно три следобед. Подробните протоколи отразяват само взетите решения, приетите резолюции и копия от тях се изпращат на членовете на ЦК в кафяви пликове. Естествено, строго секретните документи не се раздават.

Наскоро, само след година-две Политбюро щеше вече да е нещо минало, заменено от президентски кабинет. Имаше хора в Москва, които се чудеха, дали членовете на настоящото Политбюро щяха просто да си седят и да гледат как властта им отслабва.

Конкретно за това заседание на работата по дневния ред можеше да се даде тъй нареченият „жълт приоритет“. За участниците това означаваше „малка спешност“.

Първият, който наруши тишината, бе един от съюзниците на Горбачов, Анатолий Лукиянов — началник на отдел „Централен“ на ЦК. За Горбачов той беше онова, което бе за американския президент шефът на канцеларията на Белия дом.

— Ако ми разрешите да изкажа своето мнение — започна Лукиянов, — според мен проблемът се крие в сигурността.

Не бе необходимо да се задълбочава в подробности. Обърна се и погледна седящия наблизо шеф на КГБ Андрей Дмитриевич Павличенко.

— Струва ми се направо немислимо шеф на КГБ, който добре си гледа работата, да не знае за съществуването на нелегална мрежа от престъпници, която има потенциала да извърши подобно нещо. Защото мрежа явно има.

Всички разбраха смисъла на предявеното обвинение. През 60-те, когато шеф на КГБ беше Юрий Андропов, подобни неща не се случваха. Дори и предшественикът на Павличенко, Владимир Крючков беше по-бдителен. За тероризъм в Москва не можеше да се говори, а пък зад Кремълските стени — това бе немислимо.

Горбачов бе наясно, че Павличенко е един от най-умните хора в тази стая. Но в сравнение с предшествениците му в КГБ той можеше много по-лесно да го контролира, навярно защото Павличенко дължеше поста си изцяло на поддръжката на Горбачов. Знаеше се, че наскоро бе прекарал сърдечна криза, което означаваше, че почти не представлява заплаха за колегите си. Човек не можеше да пренебрегва такива слабости — и те бяха от полза.

За всеобща изненада отговорът на Павличенко бе спокоен и той съвсем не се оправдаваше.

— Наистина е невероятно — каза сдържано той. — И аз, и хората ми бяхме озадачени.

Той вдигна рамене, разпери ръце, на пръв поглед съвсем непринудено, но по лицето му бе изписано напрежение.

— В крайна сметка, както ви е известно, аз нося отговорност.

— Сигурно би могъл да си вземеш отпуск по болест.

Предложението, направено с изключителна студенина, идваше от външния министър Едуард Шеварднадзе, яростен поддръжник на Горбачов.

Павличенко не отговори веднага, явно въздържайки се от не толкова спокойни реплики. Усмихна се любезно. Понякога му се струваше, че всяко заседание на Политбюро е като да влезеш в клетката на лъва.

— Не — отвърна той. — Щом здравословното ми състояние започне да пречи на изпълнението на служебните ми задължения, аз незабавно ще си подам оставката. Можете да бъдете сигурни в това. Разровили сме много надълбоко, масово се провеждат разпити, правим необходимите арести. И няма да се спра преди всички да са удовлетворени.

Обръщаше се не само към президента, но и към всички присъствуващи.

Шефът на КГБ, както и всеки от събралите се, знаеше, че Горбачов дължи политическото си оцеляване единствено на КГБ. Всъщност без КГБ той изобщо нямаше да е тук. Мнозина, които нямаха добро мнение за КГБ, наричаха случая „фаустовската сделка на Горбачов“. И това бе съвсем вярно — Горбачов отдавна да си беше отишъл, ако зад гърба му не стояха КГБ или армията, а на военните никак не им се нравеше човекът, който открито заявяваше намерението си да съкрати военните разходи. Но хората в КГБ, които бяха далеч по-космополитни в сравнение с другарите си от армията, виждаха смисъла в плана на Горбачов, разбираха, че той всъщност не отслабва Русия, а я укрепва (поне в дългосрочна перспектива), затова и го подкрепиха при неуредиците.

Не беше необходимо Павличенко да казва гласно онова, което си мислеше всеки един от присъствуващите — деликатните преговори, които щяха да доведат президента на САЩ в Москва на кратко посещение, лесно можеха да бъдат провалени от бомбата в кремълската Оръжейна палата. Президентът можеше да отмени визитата си, при това съвсем оправдано, поради незадоволителна безопасност.

Американският президент трябваше да пристигне в началото на ноември, за да присъствува на тържествата по случай годишнината от Великата октомврийска социалистическа революция. Като пропаганда беше неповторимо — това узаконяваше Октомврийската революция, като в очите на Запада я издигаше до Френската и Американската революции. Несъмнено Белият дом не бе взел лесно това решение и президентът, както и всички останали, бе наясно, че това е един важен жест към Горбачов, а не просто връщане на визитата.

Имаше и още нещо.

Преди два месеца Политбюро бе гласувало за отправянето на частна покана към американския президент да присъствува заедно със съпругата си и американския държавен секретар на чествуването на Великата октомврийска социалистическа революция. Такава чест Политбюро обикновено оказваше на чуждите комунистически лидери от най-висок ранг. Неколцина от Политбюро се бяха противопоставили на поканата като един вид идеологическо замърсяване, но въпреки това бяха гласували „за“.

Президентът бе приел.

В този момент Горбачов вдигна глава. Както винаги, театралната пауза беше неповторима.

— Вижте, снощи разговарях с президента. Той изрази съжалението си, както и твърдата си увереност, че и ние сме толкова обезпокоени от смъртта на момичето, както и той самият. Освен това потвърди още веднъж, че очаква срещата ни в Москва на 7 ноември. Очаква да застанем заедно пред саркофага на Ленин.

Някои негови поддръжници се усмихнаха на умно изиграния ход. Опонентите му, макар че бяха силно впечатлени, останаха по-резервирани.

— Остава въпросът — долетя недоволният глас на Егор Лигачов, най-изявеният опонент на Горбачов, — как бе допуснат този инцидент? Кой стои зад всичко това? Вярно ли е, че не владеем положението изцяло? Съществуват ли елементи, които да заплашват самото ни съществуване?

— Ще се съберем отново след няколко дни — започна Горбачов, но после забеляза, че Павличенко иска думата. — Да?

— Възможно е президентът да не е в състояние да овладее собственото си правителство — каза тихо той.

— Не разбирам.

— Тази сутрин ми донесоха резултатите от анализа на бомбата — продължи мрачно шефът на КГБ. — Бомбата не е руска. Не е динамитна. Било е пластичен експлозив C-4: — Той замълча за малко, за да наблегне на думите си, и продължи:

— Точно този вид пластични експлозиви се произвеждат само в САЩ.

Седящите около масата явно бяха шокирани. Възцари се продължително и напрегнато мълчание.

Най-накрая президентът вдигна поглед и каза:

— Заседанието е секретно.

Това означаваше, че дори и най-близките сътрудници не трябва да узнаят за току-що обсъжданите проблеми. „Да — помисли си той — нещо става“. Бавно поклати плава. Инстинктът рядко го лъжеше. Нещо опасно. Прокара кърпичката си по потното си чело и стана, за да обяви закриването на заседанието.

10

Бостън

Залата пред болничната стая на Алфред Стоун в отделението по сърдечносъдови заболявания беше изпълнена с неравномерните писукания на десетина кардиологични монитора, всеки настроен на различен тон. Всички заедно образуваха нестроен хаотичен електронен хор. Стаята на Стоун беше малка и семпла — стойка за система, бежов телефонен апарат, телевизор, покачен високо на стената срещу леглото, а над самото легло бе поставен монитор, по който пробягваше начупена зелена линия, проследяваща сърдечния ритъм. По перваза на прозореца все още нямаше цветя, още бе твърде рано.

Из коридорите се носеха обичайните болнични миризми, долавяше се дъх на доматена супа и дезинфектант.

Алфред спеше, завит със синьо одеяло. Изглеждаше състарен с двадесет години; лицето му се издължено и тебеширено бледо. От една банка по безцветна тръбичка, която минаваше покрай ухото и оттам отиваше в носа, поемаше втечнен кислород. На гърдите му бяха фиксирани три проводника, свързани с монитора.

— Вчера баща ви се е събудил от следобедната си дрямка и е усетил спазъм и силна болка в гърдите — обясняваше му уморено сестрата, висока мъжкарана, прехвърлила петдесетте. Беше опънала посребрената си вече черна коса в такава стегната опашка, че Стоун се зачуди дали не я боли. — Добре, че се е обадил на Бърза помощ. В интензивното са поставили диагноза лек сърдечен удар.

— Кога ще може да се прибере у дома? — попита Стоун. — Утре?

— Едва ли — отвърна тя и попипа отпуснатата си двойна брадичка. — Най-рано след няколко дни. Ще му направим пълни изследвания. Това означава, че ще следим кръвната картина, евентуалните изменения в електрокардиограмата, стойностите на кръвното налягане.

— Назначено ли му е някакво лекарство?

— Индерал — бета-блокер — отговори му тя припряно, като че ли с това искаше да му покаже, че не е негова работа. — Това е. Още нещо?

— Не, благодаря ви.

Чарли дълго се взира в баща си. Сякаш в съня си бе отхвърлил земните грижи и дишаше равномерно с леко отворена уста.

След няколко минути Алфред Стоун се събуди, огледа се сепнато и щом видя Чарли, се усмихна:

— Чарли, ти ли си? Как мина приемът?

Пресегна се към нощното шкафче, взе си очилата и бавничко ги намести.

— Седни. Благодаря ти, че дойде.

— По-добре ли се чувствуваш? — попита го внимателно Стоун.

— Малко по-добре. Най-вече изпитвам слабост.

— Сигурно е страшно неприятно. — Стоун погледна баща си изпитателно, като се опитваше да си представи какъв ли ужасен стрес трябва да си преживял, за да получиш изневиделица сърдечен удар.

— На приема… — започна Алфред Стоун.

— Не беше нищо особено.

— Уинтроп — усмихна се уморено Стоун-старши. — Този стар, благороден негодник.

„Благороден — помисли си Стоун. Да знаеше само…“ Но вместо това каза:

— Изпраща ти поздрави.

Изобщо не се съмняваше, че Алфред Стоун знае много повече за Лениновото завещание, отколкото си признава.

— Моля те, говори със семейство Хованян да се погрижат за Пири. Правили са го и преди. Харесват го.

— Него всеки го харесва. Имаш ли нужда от нещо — книги, списания, нещо от този род?

— Имам всичко. Една от сестрите, тази едрата, англичанката, ми даде списание „Пийпъл“. Попадало ли ти е? Чудесно списание.

— Чета го всяка седмица, докато чакам на опашката в супермаркета.

— Виж, Чарли — започна Стоун и се спря.

— Да?

— Надявам се, че не си говорил с Уинтроп за… за това, което ме питаше?

Стоун не знаеше какво да каже. Почти не му се бе налагало да лъже баща си. Сега най-важното беше да не го тревожи.

— Не съм — каза той най-накрая.

— Знаеш ли, наистина ме изненада тогава. Забелязал си, предполагам.

Стоун кимна.

— Чувал съм нещо по този въпрос. Питаха ме на разпита.

Стоун отново кимна, защото не му се искаше да го притеснява.

— Онова пътуване до Русия… То ми докара всички неприятности. Винаги съм ти казвал, че съм бил там в посолството ни в Москва служебно, с цел събиране на факти.

— А имаше ли и друга причина?

— Да, правех услуга на Уинтроп. Не му даваха виза за Русия.

— Правел си услуга? — Самата дума му прозвуча страшно.

— Уинтроп беше толкова внимателен към мен. От стотиците историци в страната беше избрал именно мен, за да служа в Белия дом. Трудно можех да му откажа.

— Какво трябваше да направиш?

— Помоли ме да се срещна с една жена. Истинска красавица.

— Тази, с която си сниман, че се срещаш в московското метро? И какво по-точно искаше от теб Леман?

— Нещо съвсем дребно. Просто да се срещна с нея и да й предам един документ, скрит зад една негова снимка, поставена в рамка. Искам да кажа, че той ми я даде за снимка, но съм убеден, че в рамката имаше нещо скрито, иначе защо ще си прави труда? Реших, че навярно трябва да предаде някакво съобщение на тази жена, а не му се иска да използува дипломатическата поща — това би означавало да разчита на някой разузнавач. Не предполагах, че ще ме проследят.

— Мислиш ли, че е била съветски агент?

— Не, не беше — смръщи вежди баща му, преди да отговори.

— Откъде знаеш?

Алфред Стоун се загледа в тъмния екран на телевизора.

— Отначало мислех, че е любовница на Леман. Мислех, че се опитва да й помогне да избяга.

— А сега?

Той сви рамене и отвърна:

— Виж, Сталин умря на 5 март 1953 година. Може би седмица преди това Уинтроп ме помоли да отида там. Аз пристигнах в Москва три дни след смъртта на Сталин.

— Мислиш ли, че този документ е бил свързан по някакъв начин със смъртта на Сталин?

— Да, явно. Убеден съм в това. — Гласът му бе преминал в шепот. — И все пак… не ми се искаше Уинтроп да е свързан с тази работа.

— Значи си поел обвиненията по член пети, за да защитиш Леман?

— Той каза, че ще направи каквото може, за да ми издействува възможно най-леката присъда.

— Пострадал си заради него.

Алфред Стоун се огледа безпомощно.

— Не можех да го предам.

Сигналите от монитора за сърдечната дейност се чуваха на все по-чести интервали.

Стоун сякаш щеше да се пръсне. Искаше му се да изкрещи; „А знаеш ли, че той те е предал тебе?“

— Често си мисля, че трябваше да се оженя отново — каза Алфред Стоун. — Маргарет почина толкова млада. А ти беше съвсем малък.

Известно време Чарли изучава бежовите плочки по пода. Размишляваше, опитваше се да разбере защо баща му беше приел предателството на Леман. Интересно, до каква ли стенен Алфред Стоун бе наясно с нещата.

Край вратата нещо прошумоля — един от лекарите проверяваше болничния лист. Беше набит млад човек, вече започнал да оплешивява. Облечен беше с изпомачкана риза и вратовръзка, носеше подложка за писане.

— Вие ли сте синът на мистър Стоун?

— Да.

— Аз съм доктор Кас. Мога ли да ви задам няколко въпроса?

— Разбира се.

— Имате ли други случаи на сърдечни заболявалия в семейството? Знаете ли от какво са починали родителите на баща ви?

— Мисля, че баща му е починал от удар.

— Взима ли някакви лекарства?

— Доколкото зная, не.

— Да е понесъл някакъв стрес напоследък?

„В стрес е от четиридесет години“ искаше му се да отговори, но вместо това каза:

— Да, струва ми се, че да.

Лекарят отривисто се отправи към леглото, докосна Алфред Стоун по рамото и каза:

— Извинявайте, че ви събуждам, професоре. Как се чувствувате?

— Спи ми се, ако наистина искате да знаете.

— Дайте да ви чуя — разпореди доктор Кас, отметна одеялото и допря стетоскопа в гърдите на Алфред Стоун. След минута каза: — Добре. Ритъмът е добър.

— Навярно вие го чувате по-добър, отколкото го усещам аз — отвърна Алфред Стоун и потърси с поглед Чарли. Усмихна му се малко попресилено и се оплака: — Щом задремеш, веднага те събуждат. Направо имат страхотен нюх.

Минути по-късно баща му вече спеше дълбоко. Чарли се загледа в безшумния трафик дванадесет етажа по-надолу. Тихо облече дрехата си с намерение вече да тръгва, но изведнъж промени решението си. Остана още дълго.

По едно време баща му полуотвори очи и попита:

— Чарли, тук ли си още?

— Да, тук съм.

11

Москва, затворът „Лефортово“

От книгите в библиотеката затворниците бяха откъснали всички чувствени любовни пасажи, дори и най-тъпите любовни сцени от романите от миналия век. Бяха обезумели за секс. Това бе единственото, за което мислеха и разговаряха. Понякога нощем си правеха „сеанси“ — някой четеше тези откъси на глас. Или пък някой разказваше собствените си сексуални преживявания, като естествено разкрасяваше подробностите. Веднъж в една килия дори бяха закачили снимка на Анжела Дейвис, пред която онанираха.

Затворът Лефортово беше част от КГБ. Там дори и кашата приличаше на слуз. И може би затова доста се мислеше за секс. И все пак, ако на някого много му се четеше — условията позволяваха — библиотеката беше прекрасна и всеки затворник имаше право на пет книги седмично. Имаше всичко — от Фокнър до Дикенс и от Лермонтов до Гогол.

Степан Яковлевич Крамер, двадесет и шест годишен, шофьор на линейка, беше почти от четири месеца в Лефортово, в центъра на Москва. Още не бе заведено дело срещу него, но бе обвинен по член седемдесет на Наказателния кодекс — антисъветска агитация. Заедно с цяла тълпа евреи бе протестирал пред ОВИР5, където се контролираше емиграцията, че на тях, на техните семейства и приятели не се разрешава да напуснат страната.

Естествено, много се говореше за Нова Русия при Горбачов. И наистина, емигрираха много повече хора, отколкото преди. И все пак от десет подадени молби за емиграция удовлетворяваха една.

Евреите, етническите германци и още няколко други малцинства бяха получили официално разрешение да напуснат страната. Да. Съветското правителство бе обявило пред целия свят, че всеки, който иска, може да напусне страната. И въпреки това затварянето на невинни хора продължаваше.

Да, говореше се за Нова Русия, за „гласност“ и пр. Но за Степан това бяха само безсрамни лъжи.

И Степан, и брат му Аврам, и баща му Яков бяха подавали на три пъти документи. И трите пъти получаваха отказ по най-невероятни причини. През Втората световна война Яков беше служил в Червената армия и властите твърдяха, че са му известни държавни тайни, които преди четиридесет години изобщо не бяха съществували. При което вратите се затръшнаха. А когато Степан и още четиридесет-петдесет негови приятели и познати организираха своята малобройна, но бурна демонстрация, тайната полиция ги разгони. Арестуваха само него — Степан Яковлевич Крамер.

Нещата се затегнаха още повече от това, че баща му бе затварян в Гулаг — сталинските концлагери, при това по обвинение едва ли не, че е евреин, а пък не е попаднал в нацистки концлагер. Макар с много труд и умели маневри Яков Крамер да бе успял да се уреди на работа в едно от престижните издателства — „Прогрес“, сега над него бе надвиснала опасност. Въпреки че на три пъти бе подавал молба за изселване, му разрешиха да продължи да работи — повечето хора ги уволняваха моментално щом внесат документи за напускане на страната. Бяха го заплашили обаче, че ако още веднъж кандидатствува, ще го уволнят. При това в Русия не се предвиждаха помощи за безработни.

Някои хора бяха доволни, даже щастливи да живеят в Съветския съюз, но семейство Крамер не беше сред тях.

Степан седеше на нара, облегнат на излющената стена, и четеше на съкилийника си Анатолий Иванович Фьодоров. Фьодоров беше грубоват, висок, мускулест, неграмотен, но обичаше да си говорят. Степан го харесваше. Беше успял да изцеди от него житейската му история. Първо Фьодоров бил войник в Афганистан, където по неговите собствени думи преживяното го накарало да прогледне. След това работил като монтьор в някаква автоработилница, където го хванали за далавери — работел частно. Фьодоров беше третият поред съкилийник на Степан. Първите двама май бяха „слушалки“, т.е. провокатори, поставени само с цел извличане на информация, заради която да бъде обвинен впоследствие. Но Фьодоров беше различен. Седмици наред той само най-бегло се заинтересува от „престъплението“ на Степан и през цялото време се самообвиняваше. Очевидно управниците на затвора правеха всичко възможно да провокират политическите затворници и след време, ако опитите им излезеха несполучливи, се отказваха. Фьодоров беше грубоват, но иначе умен и много обичаше Степан да му чете поезия.

Степан четеше на глас:

Впери очи в тавана, после погледът му обходи стените, мивката и клозетната чиния, спря се за малко на Фьодоров, който в този момент се усмихна.

— Това кой го е написал? — попита той.

— Некрасов, „Кой в Русия живее добре?“.

— А-а, страхотно е. Я пак го прочети.

Степан започна отначало, а когато свърши, Фьодоров допълни:

— Отговорът, приятелю, е: никой.

— Анатолий Иванович, мисля, че нито аз, нито ти бихме могли да кажем що е щастието.

След няколко седмици Фьодоров за малко не бе убит в една затворническа кавга по време на вечерята. Спаси го Степан.

Фьодоров беше предизвикал един дребен мошеник, който неизвестно как се бе сдобил с нож. Надзирателите нещо си говореха в другия край на трапезарията. Изневиделица на Степан му проблесна стоманено острие и той се хвърли върху нападателя, при което онзи изгуби равновесие за няколко секунди, които се оказаха достатъчни Фьодоров да се изправи и да го отблъсне.

— Благодаря ти — засмя се Фьодоров. — Много съм ти задължен.

По веднъж на ден на затворниците беше разрешено да се занимават с физически упражнения, т.е. да се разхождат или да тичат по оградения покрив на затвора, охранявани от надзирателите. Обикновено Фьодоров използуваше времето, за да каже на Степан онова, което се страхуваше да му каже в килията. Страхуваше се, защото се знаеше, че надзирателите подслушват на вратите.

— И брат ти ли е наивен като тебе? — попита Фьодоров, задъхан от тичането.

Степан тичаше до него с лекота.

— Наивен ли? Брат ми е чист. Той е умен, не се забърква в политиката. Какво искаш да кажеш с това „наивен“?

— Дърво, което пада, без да се чуе, че е паднало — отговори му Фьодоров. — Може да си протестираш до посиняване, но ако никой не чуе протеста ти, все едно че нищо не си казал. Ако искаш да ти разрешат да напуснеш страната, трябва да накараш хората да чуят протеста ти.

— Вече опитахме — защити се Степан. — Да не би да предлагаш да направим същото отново? Да се съберем някъде на публично място и пак да ни хвърлят в затвора, така ли? — Гневът, който бе потискал в себе си, се изля на момента. — По дяволите всичко! Хвърлиха ме в тази яма задето мирно съм търсил правата си, които ми се полагат според съветската конституция.

— Я зарежи това. Не загряваш ли, че сте дървета, които не са паднали? Единственото, от което разбират съветските управници, е насилието. Това всеки го знае. Ако искаш да те пуснат, направи им живота черен. Трябва да привлечеш вниманието на световната общественост.

— Да не би да ми предлагаш да пиша до редактора на „Ню Йорк Таймс“? — запита го с горчивина Степан.

— Остави това. Кремъл се ужасява от нарушаването на обществения ред. Това не ти ли е ясно?

Замълчаха, докато минаваха край един надзирател, и после подновиха разговора си.

— Нищо не разбираш от бомби, нали? — попита го Фьодоров.

— От бомби ли?

— Задължен съм ти, момче.

— Не желая да научавам нищо за бомбите.

— Виж какво, човек никога не знае какво ще му потрябва някой ден.

Започнаха нова обиколка на покрива и Степан се противеше, но нещо му подсказваше да се вслуша в думите на Фьодоров.

Следващите няколко седмици Фьодоров научи Степан на всичко, което знаеше за направата на бомби, за детонаторите и химикалите, за динамита и пластичните експлозиви. Всеки следобед времето, определено за физически упражнения на покрива, се превръщаше във време за обучение. Фьодоров провеждаше обучението по Сократовата методика — първо обясняваше, после задаваше въпроси. Както твърдеше, бил вършил същото в Афганистан.

Станаха учител и ученик, майстор и чирак — автомонтьорът обучаваше младия интелектуалец — шофьор на линейка. Сближаваха се все повече.

— Ти спаси живота ми — каза му Фьодоров веднъж, в някакъв рядък изблик на чувства. — Можеха да ме сложат с някой гаден доносник, със сакатия дядка, с някой от тия… Но ме сложиха при образован, интелигентен човек. Мене, някакъв въшлив далавераджия на коли, който се е оставил да го хванат, с човек като теб. Предполагам, очаквали са да се избием един друг.

— Хубаво е да имаш податлива аудитория — вметна простичко Степан. Харесваше му този мъж, когото баща му по всяка вероятност щеше да класифицира като „некултурен“.

Не беше лесно да се опише как действува някое приспособление, което никога не си виждал, но Фьодоров правеше всичко, на което е способен, за да опише по форма и вид оръжията на тероризма, който се бе научил да използува в Кабул. Механик по призвание, Фьодоров сам беше разбрал как се използуват по-голямата част от нещата и макар той самият да не се нуждаеше от това, би могъл да обучи всеки, който прояви желание. В Русия нямаше много желаещи. Той сподели, че преди няколко години някакви естонци искали да взривят бомба в метрото и той успял да им намери малко динамит и детонатори по някакъв свой канал в Одеса, който на свой ред се снабдявал от Източна Германия, Полша и Чехословакия. След това показал на естонците какво да правят. Нелегалната търговия с експлозиви в Съветския съюз била много трудна и било почти невъзможно да влезеш в нея, ако ти нямат пълно доверие. Фьодоров имал стари приятели.

— Вероятно няма да попаднеш чак на такива сложни неща — каза му Фьодоров на един от последните им уроци на покрива. — Аз лично години наред не съм виждал центробежен взривател, но те съществуват. И ако се сдобиеш с такъв, значи имаш идеалния ключ за автомобилна бомба.

— Центробежен взривател?

— Или „вибрационен“. Движението, или вибрациите затварят веригата, по нея протича ток и бомбата избухва. Изключително просто устройство, при това и не много голямо. Един цилиндър не повече от три-четири сантиметра в диаметър и около десетина сантиметра дълъг. В малка чашка е поставено медно топче. По ръбовете на чашката са разположени отвесно и без да се допират медни електроди, оформени като клетка. Движението залюлява топчето, като по този начин се преодолява разстоянието между електродите и веригата се затваря. Представяш ли си го?

— Да — отвърна Степан. — За автомобилна бомба, нали?

— Точно така. Щом включиш двигателя, той започва да вибрира и това взривява бомбата. Просто, но гениално. Най-хубави са простичките неща. Има и други, по-сложни. Ускорители и трансдуктори, които превръщат механичната енергия в електрическа. Но аз харесвам по-простичките неща.

Фьодоров му разказа и за още по-сложни неща.

— Свръхчувствителните възпламенители например — обяви той. — Ех, какви ли няма. Преди няколко години ЦРУ провалиха една близкоизточна терористична група, като им дадоха експлозиви с възпламенители, които избухват преждевременно, само щом малко ги побутнеш. Нали виждаш, има какви ли не трикове. Страшно е забавно.

След около месец, няколко дни преди да ги изправят пред съда, най-внезапно и неочаквано ги освободиха и двамата. Повикаха ги поотделно, изправиха ги пред коменданта и им съобщиха добрата вест. Двамата се върнаха в килията и зачакаха надзирателите да ги изведат и да ги пуснат на свобода. Фьодоров дълго наблюдава Степан Яковлевич.

— Хей, другарю — обърна се той към него. — Ти ми помогна да издържа тези четири месеца. С твоите истории, с твоите шеги. С Некрасов и с Гогол. Ти ми помогна. Спаси и скапания ми живот. Ще ти се отблагодаря.

12

Ню Йорк

Частният клуб на Сол Ансбах се намираше в една сива, стара сграда на Източна 46 улица. Месинговата табелка на боядисаната в бяло врата гласеше „Феникс Клъб“. Широкото стълбище зад вратата отвеждаше до гардероба, където тъмните палта висяха под дългата полица за филцовите шапки и бомбетата — тук всички членове на клуба идваха с шапки, макар целият останал свят да ходеше гологлав. Естествено, беше само за мъже. Именно тези местенца Шарлот приемаше направо като обида.

Преди няколко десетилетия нюйоркското виеше общество се бе съгласило, макар и не съвсем охотно, да приема в редиците си господа, които не са кореняци нюйоркчани, макар да са почитани съдружници в адвокатски фирми и президенти на добри и спокойни банки и корпорации. Сол беше поканен за член още като съдружник в престижната адвокатска фирма „Шефилд енд Симпсън“, когато временно се бе оттеглил от кариерата си в ЦРУ. Естествено, членовете на клуба се гордееха, че имат в редиците си толкова влиятелна фигура от американското разузнаване.

Всеки няколко месеца Ансбах водеше тук Стоун на обяд. Това бе станало традиция още от първия път в Ню Хейвън, когато се опитваше да привлече Стоун в „Парнас“. Когато на Сол му се искаше да поговорят по-обстойно, двамата се срещаха в клуба.

— Съжалявам за баща ти. Ще се оправи, ще видиш. Той е силен човек.

— Надявам се, че е така.

Стоун току-що бе дошъл с едно такси от летище „Ла Гуардия“ и се чувствуваше особено неприятно, задето бе оставил баща си сам в болницата.

Ансбах си сложи очилата за четене и приближи фотокопието на двайсетина сантиметра от очите си. Стоун го наблюдаваше как изучава документите. Сол бе сбърчил чело от напрежение.

— Прав си — каза след известно време той. — С М-3 се означава американски шпионин в Москва. За първи път чувам за него.

Стоун кимна. Сервитьорът разчистваше остатъците от котлетите на Ансбах и хамбургера на Стоун.

— Ще желаете ли кафе, мистър Ансбах? — попита той.

— Да, и за двамата — отговори той, а след това се обърна към Стоун, жестикулирайки, сякаш да спомогне за оформянето на мисълта си. — Значи мислиш, че баща ти е дал завещанието на Ленин на някаква жена в Москва от името на Уинтроп?

— Предал е някакъв документ. Може и завещанието да е било.

— Значи Уинтроп е използувал баща ти, за да занесе нещо на тази жена, навярно не само снимка в рамка. Сигурно след това тя го е дала на американския шпионин.

— Това е само теория. Но ти си шефът, кажи ти какво мислиш? — за миг Стоун се зачуди защо ли Ансбах се поти толкова обилно — в помещението не беше горещо.

— Може и да е така — съгласи се Ансбах, свали очилата си за четене и пак си сложи другите, с тънките рамки. — Господи! Имали сме агент в Москва, за когото аз нищичко не знам. Възможно ли е всичко това да става заради него? Чарли, името на този човек, когото ФБР е разпитвало — Олдън Кушинг — говори ли ти нещо?

В този момент сервитьорът се върна, сложи на масата две порцеланови чашки и наля кафето сред възцарилото се мълчание.

— Това е бизнеспартньорът на Леман отпреди години — потвърди Стоун. — Може би той е човекът, с когото трябва да се разговаря. Какво има, Сол? Никога не съм те виждал такъв.

— Кушинг е мъртъв.

Сол отпи малка глътка кафе. Ръцете му трепереха и той покапа бялата ленена покривка. Образуваха се големи тъмни нетна.

— Е, зарежи това.

— Не, Чарли. Не ме разбра. Асошиейтед прес съобщи новината тази сутрин.

— Тази сутрин? Господи!

Стоун отмести кафето си.

— Съвпадението не е… — не довърши думите си той и започна отначало: — Той е присъствувал на вечерята със Сталин през 1952. Възможно ли е смъртта му да се счита за съвпадение?

— Само че какво общо може да има между този агент и завещанието на Ленин? — отговори нетърпеливо Ансбах. — И какво общо, по дяволите, може да има с това, което става сега в Москва?

— Чакай, нека обсъдим нещата едно по едно — предложи Стоун. — Онази забележка, която Сталин прави по отношение на това, че многоуважаваният Ленин е восъчна фигура…

— Какво искаш да кажеш? — попита Ансбах, като същевременно оглеждаше ноктите си.

— Нищо особено — отвърна Стоун, но след това промени решението си, придърпа чашката кафе пред себе си и отпи. — Преди да тръгна от Бостън, проведох няколко разговора по телефона. Малко проучване. Виж, напълно възможно е тялото на Ленин да е от восък. Изкуството е стигнало до такова високо ниво, че някой талантлив реставратор, не който и да е, а някой наистина добър, би могъл да направи толкова сполучлива маска на човешко лице, че дори от няколко крачки да не можеш да различиш истинско ли е, или не.

Ансбах пресуши кафето си наведнъж и даде знак на сервитьора да му донесе още едно.

— Предполагам, че ще се опиташ да свържеш това със сведенията на Таралежа?

Стоун продължи:

— Освен това, известен е и случаят с Евита. — Той притвори очи, за да се концентрира по-добре. — Тя умира през 1952 г., едва прехвърлила тридесетте. Рак. Хуан извиква специалист по балсамирането, владеещ и най-сложните способи. Той бил разработил метод, използуващ артериално инжектиране на парафин и формалин, които предотвратяват дехидратирането. Спирт, глицерин, формалин и тимол. След това потапял тялото в разтвор на нитроцелулоза — нитроцелулоза, разтворена в смес от трихлоротилен и ацетат, при което върху тялото остава тънка плака.

— За бога, Чарли? По памет ли говориш? Забравих, че имаш невероятни умствени способности. Добре, каква е връзката?

— Хуан Перон искал любимата му Евита да бъде изложена за поклонение непрекъснато, точно както Ленин в Москва. Бил твърдо решен на това и дори в предсмъртните й дни не й разрешавали да взима никакви лекарства, които могат да възпрепятствуват действието на химикалите и да направят балсамирането невъзможно.

Ансбах впери поглед в Стоун.

— Химикали ли?

— Голям брой лекарства въздействуват върху тъканите, блокирайки навлизането на балсамиращия разтвор. Те разрушават системата от капиляри и опитът за балсамиране пропада. Няма осмотично налягане, балсамиращата течност не се просмуква равномерно и електролитният баланс е нарушен. По такъв начин балсамирането остава незавършено и не е трайно.

— Ами тези лекарства… В тях включват ли се примерно отрови?

— Именно отрови — отвърна Стоун. — Арсеник, стрихнин, голям брой отрови могат да блокират процеса. А също и някои други вещества. Доста често не е никак лесно да се балсамира човек, който е бил отровен.

— Господи! — възкликна Ансбах. — Това обяснява…

— Както знаеш, носят се разни слухове, че Ленин е бил отровен. Доста са разпространени. Че Сталин го е премахнал. Спомням си, четох нещо такова в мемоарите на Троцки. Не беше нищо повече от безпочвено бръщолевене, разбира се, но все пак…

Ансбах кимна.

— Десетилетия наред този слух се носи из Лангли!

— Чувал ли си за книгата „Лицето на жертвата“? Била е публикувана през 50-те години от една рускиня на име Елизабет Лермоло.

— Не.

— Там, доколкото си спомням, тя казва, че докато била в затвора на НКВД, срещнала някакъв старец, който бил личният готвач на Ленин през последните години от живота му. В деня, когато Ленин починал, той внесъл закуската му и Ленин му дал знак, че иска да му съобщи нещо. Не можел да говори, но му пъхнал бележка, на която пишело, че е бил отровен.

— Основателят на Съветската държава… — промълви тихо Ансбах. — Ако това е вярно, тогава ти си прав. Божичко. Последствията ще бъдат грандиозни. Вероятно балсамирането на Ленин е било нетрайно, защото е бил отровен.

Замълча, докато сервитьорът му наливаше кафе.

— Това е последното нещо, което Горбачов ще иска да направи достояние на обществеността.

В начина, но който Сол говореше, имаше нещо странно, сякаш умът му бе другаде.

— Сол, не ти съобщавам нищо, което да не ти е известно. Какво има?

— Просто… Просто зарежи това, Чарли. Зарежи го — въздъхна шумно Ансбах.

— Какво?

— Виж какво, известно ти е не по-зле, отколкото на мен самия, че въпросът не е само исторически.

— Очевидно. Но това все пак не обяснява как е замесен агент М-3. Какво се опитваш да ми кажеш. Сол?

— Нищо, Чарли. Това е просто инстинкт. Подушвам го. Цялата тази работа вони на провалена разузнавателна операция и ми се струва, че си открехнал само крайчеца на завесата. Втриса ме, като си помисля какво ли можеш да откриеш, ако продължиш да ровиш.

— Започваш да говориш като параноик, Сол.

— Както каза веднъж моят приятел Хенри Кисинджър: „Това, че си параноик, не означава, че не са по петите ти“.

— Не е първият, който го е казал.

— Виж какво, прекрасно знаеш, че ЦРУ си има начини да изяви своето неудовлетворение. Те, т.е. ние много-много не се интересуваме от законността. Могат не само да прекратят договора ти, а и много повече.

Стоун бавно поклати глава в знак на несъгласие.

— Всичко това не ме интересува — каза той с твърд глас. — Предполагам знаеш колко важно е всичко за мен. За мен това е въпрос на бащината ми чест. На неговия живот.

— Няма да изоставиш тази работа, нали, Чарли?

— Не, докато не разбера какво всъщност се е случило с баща ми.

— По дяволите! Баща ти е бил впримчен. Точка. Изобщо не е важно защо.

— Забелязвам, че не ми даваш никакви изрични заповеди. Страхуваш се и аз не ти се сърдя.

Ансбах го изгледа със студен, режещ поглед.

— За бога, Чарли, какво искаш?

— Има една възрастна жена, все още жива, която е била лична секретарка на Ленин. Емигрирала е през 20-те години, живее под чуждо име. Видях името й в една от базите данни.

— Зная. Чух за нея от Бил Донован, когато бях на работа, в Службата за стратегически проучвания. Е, и?

— Искам да разбера къде е. Мисля, че е добра отправна точка.

— Тази работа изобщо не ми харесва — въздъхна Ансбах и отмести стола си назад.

След няколко часа Стоун се върна в апартамента си на Уест Сайд. Носеше няколко фотокопия на досието, което бе взел от архивите на Леман. Свали си палтото и го закачи в гардероба, до алпинистката си екипировка, която все по-рядко му се удаваше да използува.

Отпусна се на колене и прокара ръка по гладкия мраморен под, като се опитваше да напипа едно едва доловимо ръбче. След секунди го намери. Дори човек да се загледаше внимателно, не би могъл да го сметне за нещо повече от лек дефект при слепването на двете плочи. Натисна ръбчето и едната от плочите се отмести, при което се откри малък сейф. Той нагласи шифъра и го отвори, сложи оригинала на досието вътре при малка пачка банкноти, някои други книжа и револвера „Смит енд Уесън“, който бе използувал един-два пъти преди години на едно стрелбище в Лексингтън, щата Масачузетс. Беше купил същия и на баща си.

Затвори сейфа и намести плочата отгоре. После обиколи стаята и забеляза мигащата червена лампичка на телефонния си секретар.

Натисна бутона. Първо се бе обадила една жена, с която се запозна на някакво гости и се надяваше изобщо да не я среща повече. След това бе позвънил баща му да му благодари, че е отишъл да го види, и да му каже, че се чувствува по-добре.

После на два пъти бе звънил Сол Ансбах.

Гласът му звучеше все по-тревожно. На места думите му бяха заглушени от шума на уличното движение — явно се обаждаше от уличен телефон. А обикновено използуваше секретна връзка.

— Чарли, Сол е. Аз съм в адвокатската фирма. Обади ми се веднага, щом се прибереш.

Би-й-п.

В „Шефилд енд Симпсън“ все още ползуваха Ансбах като консултант и от време на време, когато Сол бе на съвещание във фирмата, Чарли му носеше там някои свои анализи.

— Сол е… Ти… Слушай, попаднал си на нещо. Трябва веднага да дойдеш в адвокатската кантора. Не в офиса. Ще бъда там от седем до към осем. И чуй, не ми се обаждай във Фондацията. Нямам вяра на телефоните там. Това е страшно сериозно нещо, Чарли. — Последва дълга пауза, при която се чу воят на линейка. — По дяволите, колко време имам да говоря на тая машинка? Чарли, слушай. Имам нещо за теб. Пратиха ми го по куриер — намерих връзки. — Пак пауза; този път грохот на камион. — Тая машинка да не ме прекъсне. По дяволите, Чарли. Идвай тук!

Стоун хукна към вратата.

„Шефилд енд Симпсън“ заемаше дванадесетия, четиринадесетия и петнадесетия етажи (нямаше тринадесети) на една представителна стара двадесететажна сграда близо до Уолстрийт. Сградата притежаваше онази простота и елегантност, които липсваха на модерните постройки.

Стоун пристигна малко след осем. Точно преваляше вечерният пиков час. От старите асансьори излязоха неколцина закъснели служители, облечени с пардесюта, понесли куфарчетата си в ръка. Винаги бе харесвал тази стара сграда — навяваше усещането за нещо стабилно, солидно, дълговечно. Асансьорът бе с черешова ламперия, а плафониерата бе прикрепена на стената.

Натисна бутона за четиринадесетия етаж и се облегна на стената, загледан с възхищение в гладката, полирана повърхност на старото съоръжение. Само секунди по-късно асансьорът пристигна и вратите се отвориха. Все още тук-таме светеше. Макар повечето секретарки да си бяха отишли, някои от съдружниците още работеха. Стоун безгласно благодари на боговете, че не е станал адвокат.

После се сети, че по всяка вероятност Сол ще го чака горе, на петнадесетия етаж, където вечер беше почти пусто. Стаите там бяха заети от шкафове за документи, стари книги правна литература и справочници, остаряло оборудване. Половината етаж беше празен. Но имаше също и няколко съвещателни зали. Винаги, когато искаше да се види с него насаме, Ансбах се качваше в една от тези празни зали.

Стоун взе асансьора за един етаж. Осветлението горе беше слабо. Луминесцентните лампи премигваха една след друга. На пръв поглед нямаше никого. Дори и Ансбах не се виждаше. Мина край един прозорец и видя как долу трепкат светлините на Ню Йорк. Двете съвещателни зали бяха по-нататък по коридора, вдясно. И двете врати бяха затворени. Стоун завъртя дръжката, отвори едната и се провикна:

— Сол Ансбах!

И после прошепна съвсем тихичко:

— Сол?

Гледката го смрази от ужас.

Сол Ансбах седеше облегнат в един тапициран стол до голямата маса. Главата му беше килната странно. Стъклата на очилата му бяха отчасти замъглени от вадичките кръв, които се стичаха от една малка, съвсем кръгла дупка на челото му, точно над веждите. Ръцете му бяха полусвити в юмруци, сякаш се бе канел да стане и да изгони натрапника. Преди онзи да го застреля.

Стоун не можеше и гък да каже. Отвори уста, втрещен от ужас. Направи крачка напред, после се върна обратно и тогава чу проскърцването на пода, едва доловимо пропукване на дюшемето под мокета, предизвикано от нечии стъпки.

13

Отстъпи безшумно назад.

И ето пак прошумолиха стъпки в коридора. Несъмнено там имаше някой. Някой се движеше.

Шумът идваше отляво, не беше вътре в стаята.

Кръвта по лицето на Сол Ансбах още бе лепкава, не беше засъхнала. Бяха го убили току-що, най-много преди половин час.

А убиецът беше ей там, отпред.

Стоун бавно извърна глава и съзря силуета на мъж, слабо осветен от премигващата светлина в коридора. Беше на три-четири метра — нисък и набит, облечен с кожено яке с големи ревери. Малки очи, дебел врат. Сресана назад смолисточерна коса. В джоба на якето беше скрито нещо обемисто. Навярно пистолет. Мъжът гледаше право в Стоун. По лицето му бе изписано безучастно спокойствие.

Стоун разбра, че той знае какво е видял.

Сърцето заблъска в гърдите му, почувствува как го изпълва напрежение. Отскочи напред и хукна по коридора.

Мъжът се втурна след него с огромни крачки.

Стоун профуча през фоайето, зави, стрелна се край асансьора, без да вижда каквото и да било друго, освен вратата на стълбището на двадесет метра пред себе си.

Мъжът го настигаше с учудваща лекота, ускоряваше крачка, просто, летеше.

Господи! Господи! Господи! Стоун никога не беше бягал толкова бързо. Моля те, господи, измъкни ме оттук. Плонжира към вратата. Ами ако беше заключена?

Не беше.

Благодаря!

Мъжът с коженото яке бе само на няколко крачки зад него — Стоун се хвърли надолу по стълбите, като за миг едва не загуби равновесие в бесния си бяг. Мъжът беше по петите му, стъпките му ечаха по циментовите стъпала. Стоун сякаш го усещаше зад себе си, усещаше движението на въздуха.

Мъжът зад него се спъна и Стоун чу как извика от болка, а после потътри крака и се удари в железния парапет.

Трябва да се махна от това стълбище, да не съм на прицел. Защо ли не стреля? Сега вече сигурно щеше да го направи, но Стоун не можеше да се обърне щеше да разбере едва когато чуе свистенето на куршума зад тила си.

Да се махне от стълбището. Друга врата. Стоун сграбчи дръжката и изпита истинско облекчение, когато тя се отвори. Нямаше как да е заключена, Стоун знаеше това. Трябваше да бяга. Колко ли етажа по-надолу се бе озовал? Три? Четири? Наоколо бе тъмно. Пусти офиси, заключени през нощта.

Къде да отиде?

Мъжът отново се бе изправил на крака. Стоун разполагаше само с няколко секунди. Чуваше как стъпките отекват.

Огледа се отчаяно за изход.

Пресегна се към копчетата на асансьора и натисна бутона за надолу. Машинарията оживя.

Господи, нямаше никакво време.

Стоун се втурна към вратата на стълбището и затърси бясно някаква ключалка. Не намери нищо. Тогава обви ръце около дръжката и притисна вратата с всичката си сила на трениран катерач. Точно в този миг чернокосият се озова пред вратата и я заблъска много по-силно, отколкото Стоун очакваше. И тогава… бим — чу се острият звън на камбанката, възвестяващ пристигането на асансьора. Вратите му се отвориха лениво и струящата от него светлина заля тъмния коридор. Лъскавата черешова ламперия бе тъй уютна и приканваща. Стоун нямаше друг избор. Отпусна дръжката, която стискаше, и с несръчен отскок настрани се втурна към асансьора точно в мига, когато вратата към стълбището се отвори. Стоун се озова в асансьора, а мъжът — в коридора, с насочено към него оръжие.

Гърмежът беше страхотен. Куршумът се сплеска в затварящите се врати на асансьора, а мъжът пъхна свободната си ръка между тях. Затваряха се агонизиращо бавно. Силните му протегнати пръсти се опитваха да напипат механизма за автоматична блокировка.

Но такъв нямаше. Старият асансьор нямаше обезопасяващ механизъм и вратите му се затваряха неумолимо. Мъжът изкрещя от болка и изтегли ръката си. Асансьорът потегли. Чак сега Стоун можа да си поеме дълбоко дъх.

Избяга.

Преследвачът му щеше да изостане. С асансьора той щеше да се озове долу по-бързо. А и този асансьор бе единственият в сградата. Гледаше с нетърпение как една след друга святкат лампичките на етажите. Все по-бързо и по-бързо вървеше надолу към изхода и свободата.

Изведнъж асансьорът спря.

„Моля те, господи, недей!“ — извика в себе си Стоун. Асансьорът беше между етажите. Явно някак си бе изключен.

Попаднал бе в капан.

— По дяволите! — изруга Стоун на глас и огледа лъскавата ламперия. — Тъй, гаден номер.

Гласът му потрепваше от страх. Беше затворен в асансьорната клетка. Започна бясно да натиска един след друг бутоните на всички етажи. Нищо. Асансьорът не помръдваше. Пъхна ръце в миниатюрния процеп между вратите. Поддадоха, успяваше да ги раздалечи. Зад тях съзря сивкавия бетон. Явно бе точно между етажите. А и вратите не искаха да се отворят повече от четири-пет сантиметра.

Попаднал бе в капан.

Изведнъж осъзна какво ще се случи. Естествено. Някъде из сградата се намира бутон, с който асансьорът може да се извика директно на първия или на последния етаж. Дори и стари асансьори като този имат такова приспособление, с което да се движат от първия етаж до последния и обратно, без да спират.

Беше пленник.

Защо се бави толкова? Хайде, направи го, хайде де. Хайде, свършвай с тази работа. Свършвай. Господи, това е краят. Разбира се, че убиецът на Сол Ансбах няма да се поколебае да убие и свидетеля.

Огледа кабината. Усещаше как кръвта бучи в ушите му. Подобно шумът на океана в раковина. Звукът на страха. Беше запечатан в тази лъскава дървена кутия като в елегантен, облицован с ламперия електрически ковчег… с люк на тавана. Ето го там. Естествено, на всички асансьори имаше такива люкове, имаше ги задължително. На боядисания в бяло метален таван имаше правоъгълен капак, закрепен с крилчатка. Протегна ръце колкото можа по-нагоре, но таванът се оказа прекалено висок. Не го стигаше.

Мисли! Ако се катериш по някоя скала, трябва да се справяш с наличното. А тук какво има? Дървена ламперия — на нея можеше да се закрепи. Още — о, слава богу! — месинговата конзола на лампата. Увисна на нея. Издържа го. Повдигна се с всичка сила на мускули. Задържа се за рамката на люка и с лявата ръка развъртя първо едната, после и другата крилчатка. След това рязко блъсна капака. Металът изскърца, ръждата, трупана през всичките тези години, също поддаде и накрая люкът се отвори.

Над себе си видя абсолютно черна тъма.

Асансьорната шахта.

Вдигна се още нагоре, докато стигна отвора и се хвана за двете му страни. Притисна длани в нещо остро и усети как кожата му се разцепи. Адска болка проряза лявата му ръка.

Захвана се и с другата ръка, но вече по-внимателно и провря главата и раменете си през тъмния отвор. Вече имаше опора. Издърпа се още малко, захващайки се за намазания с грес метал.

Коленичи на покрива на асансьорната кабина и вдиша влажния въздух с миризма на грес. Зениците му се разширяваха, за да може да привикне с абсолютния мрак на асансьорната шахта. И все пак не беше пълен мрак. Някъде отгоре се процеждаше слаба синкава светлина, може би от капандурата на покрива на сградата. От нея всичко наоколо изведнъж придоби ужасяващи измерения.

Отвесният тунел бе навярно два и половина на два и половина, на… е, трудно беше да се каже колко метра е висок. Нещо се опря о краката му — навитото стоманено въже, което, доколкото можеше да се види, се простираше по цялата дължина на шахтата.

Ужасен, Стоун продължи да разглежда. От три страни шахтата беше иззидана от светли тухли. Предната стена беше от бетон. На две от стените имаше решетка от напречни стоманени пръти.

Успя да различи релсите, по които се движеше асансьорът, отвесните стоманени релси, които сякаш висяха в шахтата на около половин метър от стените. Дали по тях течеше ток? Дали ако се хване за тях ще?…

— По дяволите! И сега какво? — процеди Стоун.

„Върни се обратно в асансьора — прошепна му вътрешен глас. — Тук ще те убият.“

„И вътре пак ще те убият“ — намеси се друг вътрешен глас.

Със свито сърце протегна ръка към релсата. Приближаваше пръсти боязливо, накрая лекичко блъсна метала и… не се случи нищо. Не. Слава богу, не течеше ток. Хвана се за релсата първо с едната ръка, после и с другата.

Имаше само един път — нагоре.

Плъзна крака по покрива на кабината, докато обувките му — съвсем неподходящи за катерене кожени обувки — не опряха в тухлената стена. Опита се да вкара носа на обувката си в процепа между тухлите. Подхлъзна се. Тухлите бяха покрити с нещо мазно, нещо, което се бе отлагало десетилетия наред. Не можеше да намери опорна точка.

По дяволите, набери се! Точно както когато се катериш по скала. Набери се. Хвани релсата и се набери с всички сили. Самият натиск върху тухлената стена ще те оттласне.

Да.

Набираше се и се изтласкваше, набираше се и се изтласкваше и пое нагоре. Отначало бавно и непохватно, а после все по-уверено. Позволи си да вдигне очи. Още няколко крачки. Позна, че е близо до горния етаж — виждаше се тънка напречна стоманена скоба; именно върху нея застава асансьорът, когато спира. Погледна надолу. Грешка. Дори и само минута да си се изкачвал, пропастта е страховита. Завива, ти се свят. Надолу не се гледа. Никога. Гледа се нагоре. Започна да се оттласква нагоре и изведнъж отнякъде се чу прещракване и бръмчене. Асансьорът бе тръгнал нагоре. Стомахът му се сви.

Ако не се пусне, при движението си нагоре асансьорът ще го размаже.

Не.

Изтегли се нагоре и ритна вратата на асансьора откъм шахтата. Нищо. Протегна едната си ръка напред и я пъхна там, където двете крила се затваряха. Не искаше да се отвори. Асансьорната кабина бръмчеше бавно към него. Беше само на някакви си три метра. Точно в този миг Стоун съзря кръглите плъзгачи, прикрепени към двете крила на вратата. Именно те зацепваха външната врата с вътрешната. Ритна ги силно и външната врата се отвори. Стъпи с единия крак на рамката, плонжира напред и точно в този миг асансьорът изтрака зад крака му, но той вече бе спасен, бе излязъл от шахтата и лежеше проснат на пода.

Ръцете му кървяха, краката му бяха издраскани и охлузени. Изправи се и тръгна към вратата на стълбището. От надписа разбра, че е на шестия етаж, и хукна през три, през четири стъпала надолу.

Фоайето беше пусто, процеждаше се само светлината от уличните лампи. От болка и изтощение едва се държеше на крака. Изтича към въртящата се врата и излезе на улицата.

14

Москва

Щом Степан Крамер излезе на свобода — ако Москва изобщо може да се счита за „свободна“, шегуваше се той, — откри, че за четирите месеца, които бе прекарал в затвора „Лефортово“, светът бе станал още по-непоносим.

Магазините за хранителни стоки бяха още по-празни, уличната престъпност растеше, хората недоволствуваха по-горчиво от когато и да било. Взе си под наем стая в комунална квартира. Живееше с още петима души, които почти не познаваше, а когато му се приискаше да се нахрани добре, отиваше при баща си. Там Соня, любовницата на баща му — не можеше да я нарече другояче, защото не бяха женени — винаги му поднасяше вкусна вечеря — пиле с картофи и апетитна топла солянка.

Степан не беше съвсем наясно какво да мисли за Соня. Наскоро бе прехвърлила шестдесетте, лицето й беше приятно и навярно някога е било красиво. Приемаше я като своя майка. Истинската му майка бе починала още когато беше малък.

Имаше нещо особено у Соня — някакво особено достолепие, благородство, мекота, което я отличаваше от изтерзаните руски жени от нейното поколение. Тя не искаше нищо от живота. Понякога Степан чак се трогваше от стеснителността й.

И въпреки това на моменти тя изглеждаше унесена, затворена в себе си, отчуждена и далечна. Друг път беше разсеяна, мисълта й витаеше другаде, докато не стрелне Степан с очи, сякаш без да осъзнава кой е той и какво прави при нея.

Една вечер на масата, седмица след като го бяха пуснали от Лефортово, Соня му сервира чиния супа и сложи ръка върху ръката му.

— Брат ти е арестуван — съобщи му тя и с тъга погледна Яков, който седене умълчан и замислен.

— Аврам? За какво? — Степан не можеше да повярва. Нямаше сила, която да накара Аврам, тихия, прилежен, изпълнителен изследовател в Полиоинститута, да извърши нещо, заради което да го арестуват.

За миг му се стори, че баща му ще заридае от мъка.

— Твърдят, че е написал писмо до Кремъл, в което протестирал срещу отказа да ни разрешат емиграция — отговори му Яков. — Твърдят, че бил написал яростно антисъветско писмо.

— Какво? Това е лудост! Пълна глупост!

— Знам — отвърна мрачно баща му.

— Лъжа — додаде тихо Соня. — Сигурно са му устроили клопка. Клопка, за да не емигрира.

— Той къде е? — попита Степан.

Соня погледна Яков, който отпусна глава и вдигна към насълзените си очи една измачкана кърпа. Сълзите го давеха.

— В психушка — отвърна Соня и прегърна Яков през раменете. — Вчера са го затворили.

Психушка — съветската психиатрична болница затвор, онова ужасно място, от което малцина излизаха нормални.

— Мислех, че там не затварят политически — каза Степан.

— Е, значи затварят.

— Трябва да направим нещо! — извика ненадейно Степан.

— Нищо не можем да направим — вдигна поглед към сина си Яков.

Соня поклати отчаяно глава. Искаше й се да каже още нещо, но замълча.

Няколко седмици по-късно, докато пазаруваше за баща си и Соня и чакаше на една безкрайна опашка за минерална вода в „Елисеевски“, магазина на ул. „Горки“, който от революцията насам бе известен като гастроном №1, Степан забеляза Фьодоров, който изглеждаше смешно не на място.

— Ей, какво, по дяволите, правиш тука? — попита Степан и тупна механика по рамото.

— Чакам те, приятелю — отвърна Фьодоров. — Къде другаде ще пазарува културен и интелигентен младеж? Всъщност видях те да влизаш тук миналата седмица и не ми бе трудно да разбера кога е почивният ти ден.

Фьодоров огледа най-внимателно всичко наоколо, като че ли се чудеше какво още да купи, и съвсем тихичко му подшушна:

— Разпитвах за теб насам-натам и разбрах за брат ти.

Винаги всички разбираха, ако някой отиде в психушка и хората не знаеха как да реагират. Дали човек трябваше да се срамува, ако някой негов роднина стане жертва на държавния терор? Степан се трогна от вниманието, което старият му съкилийник проявяваше към нещастията на семейството му.

— Да — отвърна простичко Степан.

Фьодоров додаде още по-тихо:

— Не спират гадовете, а? Съжалявам за случилото се.

— Е…

— Слушай, приятелю, задължен съм ти.

— Ами, глупости.

— Имаш ли кола?

— Не. Защо?

— Можеш ли да намериш?

— Мисля, че да — от баща ми.

— Чакай ме довечера. Искам да ти дам нещо за спомен.

Мястото за среща, което Фьодоров бе определил на Степан Яковлевич Крамер, бе един запуснат гараж в южните покрайнини на Москва, вмирисан на масло и бензин. Както обясни Фьодоров, бил на някакъв негов приятел. Тук Фьодоров оправял колите. Четирите месеца в затвора не бяха охладили ентусиазма му.

Фьодоров изпълзя изпод едно смачкано жигули, вдигнато на крик. Целият беше намазан с грес.

— Мислех, че няма да дойдеш. Такова възпитано момче като тебе.

— Хайде, стига — запротестира Степан.

— Казах, че съм ти задължен. Е, трябваше да ми се отблагодарят за някои отдавнашни услуги. Това, което съм приготвил за теб, струва хиляди на черния пазар, но само в случай че успееш да го намериш, което за теб е невъзможно. И тъй като нямам намерение да скромнича, ще ти кажа, че ми е коствало не една и две нощи под тоя проклет крик.

Влезе в работилницата на гаража и се върна с един изпокъсан кашон. На пръв поглед на Степан му се стори, че е пълен с боклуци — парчета жици и железа. Като се вгледа по-внимателно, разбра какво е — онова, за което бе научил на покрива на затвора. Беше си представял тези неща по-различно. Кашонът бе пълен с парчета пластичен експлозив, пръчки динамит, химически моливи, два детонатора и взривни устройства.

— Господи! — възкликна Степан.

— Ще ти стигне за две бомби за коли и вероятно за три обикновени. Няма да можеш да сринеш със земята сградата на ЦК, нито пък нещо от този род, но затова пък ще успееш да привлечеш внимание колкото си искаш, повярвай ми. Хайде, действувай! — сияещ от гордост му каза Фьодоров и допълни: — Ползувай си ги със здраве. Приеми ги като реванш.

Степай не знаеше какво да каже. Беше страхотно, невероятно. Мисълта за арестуването на брат му го вбесяваше. Но сега, пред оръжията на тероризма, пред късовете пластичен експлозив, пред навитата жица, той стоеше безмълвен, скован от собствената си неувереност.

— Аз… аз не мога — промълви той.

— В знак на признателност — отвърна Фьодоров.

— Да, но аз не мога. Наистина… аз…

— Страх те е.

— Да, страх ме е — призна неохотно Степан.

— Няма да пуснат брат ти. Никога не са го правили. А дори и по някакво странно стечение на обстоятелствата да го направят, ти, приятелю, няма да можеш дори да го познаеш.

Степан кимна и огледа изцапаната с грес работилница. Ужасяваше се от мисълта, че някой може да го свари тук, искаше да се махне и все пак някак си не можеше да се откаже от този ценен, а сигурно и полезен подарък.

— Тук съм, приятелю. Знаеш къде да ме намериш. И ще успееш, приятелю. Ще успееш.

15

Бостън

Болката експлодира в милиони дребни парченца, милиони иглички, милиони искри. Стоун прокара спиртния тампон по дълбокия срез на дясната си буза и изгаси лампата на аптечката. Ярката светлина дразнеше очите му. Беше ранен по-лошо, отколкото мислеше. Лицето и ръцете му бяха нарязани на десетки места, отзад на тила също имаше болезнена подутина.

И все пак щеше да се оправи. Дори вече болката започваше да утихва. Отправи се бавно към стаята, строполи се на леглото и заразглежда плика на писмото, което му бе изпратил Сол Ансбах.

Пликът. Беше пъхнат под вратата на дома му и го очакваше, когато се прибра. Глас от оня свят.

Преди няколко минути, все още кървящ и задъхан, той телефонира на нюйоркската полиция и съобщи за убийството на Сол. След това затвори веднага, още преди да успеят да засекат обаждането. Нямаше смисъл да се забърква на този етап.

Сол, старият му приятел. Убит. Стоун прехапа устни.

Човекът, който бе предпочел мрачния свят на разузнаването пред безопасния, изискан, спокоен и подреден свят на фирменото право.

Който и да беше убил Сол навярно… навярно не бе искал той да се рови… Какво му беше казал по телефона? „Това е страшно сериозно нещо, Чарли“. И още: „Не вярвам на телефоните“. От кого се страхуваше? Изглеждаше съвсем безсмислено ЦРУ да убива собствените си хора, особено толкова важни като него. Или?

„Още колко ли време ще мине, преди да бъда въвлечен? — зачуди се Стоун. — Докога ли ще е безопасно за мен тук?“

Пъхна пръста си под капачето на плика и го отвори. Оттам измъкна една лъскава черно-бяла снимка, 8х10.

Двама души, мъж и жена със сериозни лица, седяха и разговаряха на една пейка. Хората край тях бързаха, бутаха се. Руснаци, Стоун ги позна по шапките, по обувките, по дрехите. Жената също беше рускиня. Хубава жена с фини черти. Лъскавата й черна коса бе прибрана в хлабав кок. Разпозна веднага човека, увлечен в разговора с нея. Все едно че беше сниман той. Това бе Алфред Стоун на среща с тази рускиня.

Дали не беше Соня Кунецка?

Чарли обърна снимката и на гърба й видя печата:

В плика имаше още нещо, някаква малка бележка, написана на бланка на „Шефилд енд Симпсън“. Забързаният, нечетлив почерк на Сол — явно е била драсната много набързо. Тук-таме думи и фрази бяха подчертани, някои дори по два пъти.

Стоун разбра посланието, въпреки тъпото пулсиращо главоболие. Снимката, която държеше в ръцете си, бе същата, която ФБР бе направило в Москва и бе използувало като доказателство срещу Алфред Стоун. Сол я бе получил от приятели във ФБР. Не от ЦРУ.

Възрастната жена, някогашната секретарка на Ленин, живееше под дълбоко прикритие — Айрин Потър, което й бе осигурено от правителството на САЩ. Това означаваше, че навремето са я използували за разузнавателни цели. В противен случай това прикритие нямаше да й е необходимо.

Но най-страшна беше информацията, която Сол бе получил от „приятелите си“: провалена операция през 1953, измяна, свързана с американски агент, при това неизвестен за отговорни служители от американското разузнаване. Агент, който все още действува в Москва и който, следователно, е прекалено много високопоставен.

Дали това не е заговорът, за който намеква Таралежа в своето сведение?

1953. Годината е изключително важна. Годината, в която умира Йосиф Сталин, време на неразбории в Кремъл.

Дали Алфред Стоун не е бил затворен, за да прикрие опита да се вгради американски агент дълбоко в съветското правителство?

И дали четири десетилетия по-късно Сол Ансбах не беше убит, за да се съхрани същата тайна?

Защо?

Убиват своите.

Аз също съм свой.

Мислите му се редяха една след друга, една от друга по-страшни. Кой още знае за това Лениново завещание, съвсем необяснимо как свързано с тази провалена операция?

„Аз“ — помисли си Стоун.

„Аз и баща ми.“

Беше просто невероятно.

„Тук вече не съм в безопасност. Трябва да видя дали нещо не застрашава баща ми.“

— Какво се е случило с теб, Чарли?

Алфред Стоун бе седнал в леглото и изглеждаше значително по-добре. Бяха изключили монитора за сърдечната дейност. Беше рано на следващата сутрин и Стоун, който не се бе обаждал в „Парнас“, се бе постарал сам да превърже раните по лицето и ръцете си.

— Нелепа случайност.

— Да не си ходил да се катериш вчера?

— Точно така.

— В Ню Хампшир ли?

— Да.

Едрата медицинска сестра, англичанката, влезе в стаята, без да обръща внимание на разговора им.

— Само да ви премеря пулса — каза тя. — Добро утро, мистър Стоун.

— Радвам се да ви видя — излъга Чарли.

След минута тя свърши и излезе, без да каже нито дума.

— Знаеш ли, че Рок Хъдзън бил хомосексуалист? — попита Стоун-старши. Тикът на лявото око отново се беше появил. Примигваше непрекъснато. Беше нервен.

— Да, разбира се. Откъде научи тази потресаваща стара новина?

За какво ли всъщност си мислеше? Дали знаеше какво се е случило? Дали бе разбрал какво се е случило със Сол Ансбах?

— От списание „Пийпъл“. Изобщо нямах представа. — И се усмихна уморено. Стоун вече бе напълно сигурен, че баща му е развълнуван. — Във всеки случай мисля, че утре ще ме пуснат да се прибера.

— Дали ще си укрепнал достатъчно?

— Май така мислят. Все още се чувствувам слаб, но съм по-добре. А ти при катеренето ли падна? Ама наистина?

— Наистина — отвърна Чарли, но беше сигурен, че не е успял да заблуди баща си:

— Имаш ли нещо против утре да прекараш нощта кри мен? В случай че имам нужда от нещо?

Каза го съвсем непринудено, прекалено непринудено. Какво ли всъщност знаеше?

— С удоволствие.

За миг Стоун се замисли. Спомни си заоблените ръбове на стария хладилник, който още си стоеше в кухнята на бащината му къща. Споменът бе съвсем далечен, неясен.

Аз съм малко момче. Май съм на четири годинки. Или на пет? Просто дете. Играя си в кухнята, катеря се навсякъде. Катеря се по едни прашни тръби в ъгъла на кухнята. Мама вече не чисти къщата както по-рано. Само седи пред пишещата машина и пише писма. По-късно, когато стана по-голям, тя ще ми обясни, че това са били писма до конгресмени, обществени организации, редактори на вестници, в които се защитавала бащината ми невинност.

Както си играя на тръбите, се хващам за една тръба за топла вода и я обгръщам с ръце. Толкова невероятно гореща е, че изплаквам. Изгарям си лошо ръката. Мама притичва уплашена, стресната, затъкнала е някакъв молив с гумичка зад ухото си. Взима ме, разплакана и ядосана едновременно. Изважда чантата аптечка и превързва изгорялото.

Татко се прибира вкъщи, вижда превръзката и избухва като вулкан.

Аз хуквам да бягам изплашен, скривам се под стълбите и слушам тяхната разправия. Татко е извън себе си от гняв, притиснал е мама до хладилника и вика:

„Що за майка си ти? Ти си единствената майка, която има! Ти си единствената майка, която има!“

А мама, която по-добре от мене знае защо е побеснял от гняв, казва през сълзи:

„Аз не съм те карала да ходиш в затвора! Аз не съм виновна, че ще попаднеш в затвора. Сърди се на него, не на мен.“

Сърди се на него.

Той изобщо не се разсърди на Уинтроп Леман.

А защо?

Алфред Стоун си бършеше очилата с единия край на чаршафа. Очите му бяха бляскави и проницателни. Сякаш успяваше да проникне в главата на сина си и да разчете мислите му.

— Благодаря ти, Чарли — каза разсеяно той. — А, колко ли стана часът? Време е за моето шоу.

— Твоето шоу ли?

— По телевизията — обяви Алфред Стоун. Натисна едно копче на дистанционното до леглото си, като същевременно по лицето му се изписа удоволствие, че държи в ръце такава играчка.

— Започнах да гледам сапунени опери. Боже, опази!

Върху гранита на външната стена на Бостънската обществена библиотека откъм Конли скуеър е изсечен огромен надпис: „ОБЩНОСТТА ИЗИСКВА ОБРАЗОВАНИЕ НА ХОРАТА КАТО СТРАЖ НА РЕДА И СВОБОДАТА“.

„Сол Ансбах бе страхотно образован“ — помисли си Стоун на влизане в читалнята за периодични издания. Намери една купчина броеве „Бостън Глоуб“ от два месеца насам. Започна да ги преглежда един след друг, като обръщаше особено внимание на съобщенията за починалите.

В един фотьойл близо до него се разположи някакъв скитник и оттам се разнесе ужасна воня. Стоун започна още по-бързо да прелиства изпомачканите вестници.

В „Парнас“ сигурно вече се знае за смъртта на Сол. Кой знае какъв е хаос. А след като бяха видели Стоун, явно за него там не беше безопасно. Независимо кой стои зад убийството на Сол, той непременно ще наблюдава и него.

Това означаваше, че може да се стигне и дотам да не може да се движи свободно, със собствения си паспорт. Щеше да му трябва друг и му се струваше по-безопасно да си го набави извън Ню Йорк.

След половин час намери онова, което търсеше — съобщение за смъртта на тридесет и две годишен мъж от Мелроуз, градче северно от Бостън. Всяко подобно съобщение за човек между тридесет и четиридесет щеше да свърши работа. Тридесет и две беше просто идеално. Мъжът се казваше Робърт Гил, държавен чиновник, загинал преди шест дни при автомобилна катастрофа. Стоун с облекчение отбеляза, че не е шофирал пиян. Това щеше да усложни нещата.

Адресът и телефонния номер на Робърт Гил намери в изпокъсания телефонен указател за северните покрайнини, който откри в библиотеката. За щастие в Мелроуз имаше само един Робърт Гил.

Следващите няколко часа Стоун спираше от една служба в друга. Следваше процедурата, която веднъж му бе обяснил неговия приятел Питър Сойър — елегантен и скъпоплатен частен детектив.

С информацията, публикувана във вестника по повод смъртта на Гил — рождената му дата, имената на родителите му и така нататък — само за три долара Стоун успя да се сдобие с препис от акта за раждане от общинското статистическо бюро на щата Масачузетс. Страхотно лесно. После изчака една безкрайна опашка пред Бюрото за регистрация на МПС за копие от шофьорската книжка на Робърт Гил, като каза, че я е загубил и след час и половина се сдоби с шофьорска книжка със собствената си снимка.

Елементарно.

След което се отправи към кеймбриджката поща на Сентръл Скуеър и попълни две молби за отпускане на пощенски кутии — една на негово име и една на името на Робърт Гил.

— След шест до осем седмици — съобщи пощенският служител. Беше набит мъж с посребрена коса. Бе отместил поглед от формулярите и оглеждаше кутиите. После погледът му се спря на кламерите, защипани в горните краища на двата листа. Огледа се да види дали някой няма да забележи как прибира двете двадесет доларови банкноти, които Стоун бе закачил. Струва ми се, че наскоро освободиха три-четири кутии — покашля се той. — Чакайте да проверя.

След това Стоун отиде в едно фото в центъра на Бостън в Гавърнмънт Сентър и си направи две цветни паспортни снимки. Заедно с шофьорската книжка и акта за раждане, ги занесе в паспортния отдел на федералната служба „Джон Ф. Кенеди“, която се намираше на отсрещния тротоар. Там подаде молба за нов паспорт. „Стария го загубих, като се местехме наскоро. Нали знаете как стават тези работи. А възможно ли е да се ускорят нещата?“ — попита той и обясни, че възнамерява да пътува в чужбина след около седмица.

Отговориха му, че може. Паспортът му щял да бъде готов до седмица.

Стоун се надяваше, че няма да му се наложи да го използува.

Щом се настани в самолета от Бостън до международното летище в Нюарк, Стоун осъзна, че е предприел неща, които цялостно са променили живота му. Беше се заел с издирването на старата жена, която евентуално да разкрие пред него отдавнашната тайна, онази тайна, която бе предизвикала присъдата на Алфред Стоун, убийството на Сол Ансбах, а вероятно и още нещо. Разбра, че каквито и елементи от ЦРУ да стоят зад тази работа, те никога няма да го изпуснат от погледа си.

Информацията е сила, му беше казал Сол.

Да, но като служител на „Парнас“ той вече притежаваше някаква сила — запаметената информация за някои от най-строго секретните операции на ЦРУ в Съветския съюз. Дали тази власт беше достатъчна? Отговорът беше безмилостно, но твърдо „не“.

От всичките тайни, които знаеше, нямаше нито една, с която да може да заплаши ЦРУ. Не можеше да ги заплаши, че ще разкрие каквото и да било — там просто щяха да вдигнат рамене. Не знаеше нищо за източниците на тази информация — грижливо ги бяха крили дори от най-високопоставените служители в „Парнас“.

„Съвсем съм сам“ — помисли Стоун, закопча предпазния колан и се загледа в пистата.

Щом кацнаха в Ню Джърси, той веднага позвъни във фондация „Парнас“. Обади се Шери.

— Чарли! — изненада се тя, като чу гласа му. — Къде си?

Стоун не й отговори, а вместо това попита:

— Сол дойде ли вече, Шери?

Тя се поколеба за момент, после, потискайки хлипането си, му отговори:

— Чарли, Сол е мъртъв.

— Мъртъв?

— Снощи е загинал, Чарли — успя да каже тя, забравила английския си акцент. — Злополука. От Лангли изпращат заместник, но всички тук сме покрусени. Не мога… не мога… да повярвам.

— Сигурна ли си, че е било злополука, Шери?

— Как да разбирам думите ти? Така беше съобщено. Искам да кажа…

Така беше съобщено. Прикриването беше започнало. Стоун рязко затвори телефона, пусна още една монета и набра номера на Лени Уекслър. На Стоун му бе известно, че телефоните на Фондацията са чисти, но беше рисковано да се говори от обикновен телефон без преобразувател. И въпреки това в момента нямаше друг избор.

Слушалката вдигна Лени. Гласът му звучеше безкрайно далечен.

— Къде си, Чарли! — попита той. — Чу ли новината?

— Видях, Лени. Сол беше застрелян.

— Не, не е бил — отвърна предпазливо Лени. — Загинал е при автомобилна катастрофа. Чарли, знам, че си развълнуван…

— По дяволите, Лени. Що за глупост е това? С кого си всъщност ти? Къде, по дяволите, отиде цялата ти лоялност?

Лени заговори бързо, тихо:

— Чарли, за бога, стой колкото се може по-далече оттук. Ти си следващият. Стой далече оттук, от мен, от…

И линията се разпадна. Прекъснаха.

В устата си Стоун усети металния вкус на страха.

16

Москва

На другия ден след среднощната си среща с Фьодоров в гаража Степан разбра от баща си, че ще им разрешат да посетят Аврам, по-големия му брат, в Института по съдебна психиатрия „Сербски“. Много рядко разрешаваха свиждания на пациентите в психиатричните затвори и все пак Степан и баща му не се интересуваха защо им се оказва такова изключително благоволение.

Но затова пък и двамата бяха изпълнени със страхотен гняв срещу капризите на съветското правосъдие, което бе затворило здравия и жизнерадостен Аврам в лудница. Светът вярваше, че такива неща повече не се случват в Москва сега, по времето на гласността и на Горбачов, но явно не беше така.

— Моля ви — каза Соня, като ги изпращаше на прага, — нека и аз да дойда.

Но Яков настояваше тя да стои настрана, да не се забърква излишно със семейство Крамер и не се съгласи.

Тя прехапа устни и кимна, загледана в двамата мъже, които толкова много обичаше, докато те слизаха надолу по тъмното стълбище. Искаше й се да извика след тях, но се спря навреме и се заслуша в чезнещото ехо на стъпките им, което накрая заглъхна съвсем.

Известно време пътуваха смълчани. Степан чоплеше една дупка на вратата на волгата, където тапицерията се беше скъсала.

— Надявам се, че поне ще му обръснат глупавата брада — опита да се пошегува той. — Изглежда ужасно.

Аврам беше дванадесет години по-голям. Беше висок, хубав, представителен, но Степан непрекъснато се шегуваше с брадата му — бил приличал на еврейски равин.

Степан погледна баща си. Той не се усмихваше. Очите на Яков бяха изпълнени с болка и впечатлението се усилваше още повече от обезобразеното му лице.

Това се бе случило в лагера. Яков бил хубаво и весело момче. През Втората световна война, или Великата отечествена, както я наричаха официално, се записал в армията, където с милионите свой другари се сражавал храбро, за да защити родината си от нацистите. Бил заловен от германците и изкарал две години като военнопленник; американските войски го освободили и незабавно го изпратили в Съветския съюз. Там не го очаквал радушен прием, а трудов лагер. Сталин не вярвал на съветските военнопленници. Считал, че били обработвани от нацистите или от американците, които са ги върнали като шпиони. Затова до един ги хвърлил в затвора.

Лагерът „Викоревка“, близо до Иркутск, бил дяволско място и Крамер все повече се разочаровал от системата, която се отнасяла така лошо с него. Годините в затвора успели да пречупят някои от другарите му, но не и него. В затвора се срещнал с един естонец и един литовец, които споделяли ненавистта му към Кремъл. И все пак двамата балтийци си затваряли устата, а Яков започнал да говори. Неколцина от другите затворници, бесни заради това, че ги държат в затвора, започнали да мразят онези като Яков, които не се страхували да протестират. Изкривена реакция, но не необичайна.

Един ден двама затворници, които имали късмета да бъдат дневални, откраднали една стъкленица с концентрирана солна киселина. Посред нощ залели лицето на Крамер с нея.

За щастие не попаднала в очите му, но страхотно обезобразила лицето му отдясно. Не приличал на човек, а на чудовище. Никой в лагера нямал представа от медицина, затова го лекували с напоени със спирт парцали, от което и без това тежкото му състояние се влошило още повече. С течение на времето ужасните червени белези по лицето му бяха поизбелели.

Дори след като Хрушчов ги бе освободил през 1956, Яков Крамер беше осъден до края на живота си да носи страховития спомен от дните, прекарани в лагера.

Мнозина изобщо не можеха да го гледат в лицето. Успя да си намери работа като технически сътрудник и после съвсем случайно отиде в издателство „Прогрес“, където се занимаваше с индексацията. Работеше в една малка стаичка, напълно изолиран от другите служители, защото шефът му бе решил, че на останалите няма да им е особено приятно да го виждат. Оказа се прав.

Бащата на Степан таеше в себе си страхотен, невероятен гняв. Сега седеше зад волана потъмнял като вулкан.

— Ще го измъкнем оттам, татко — увери го Степан, макар и двамата да се съмняваха.

Лекуващ лекар бе доктор Зинаида Осиповна Богданова — спретната жена на средна възраст. Беше облечена в бяла престилка и се отнасяше към посетителите с пренебрежение. Естествено, беше твърде заета, за да разговаря с роднините на лудите.

— Синът ви е шизофреник — започна тя. Яков и Степан съзнаваха колко е безполезно да й противоречат, затова само я гледаха враждебно. — Официално диагнозата му е криминална параноична шизофрения и, естествено, лечението може да е доста продължително.

Степан не можа да се сдържи и отбеляза:

— Не знаех, че „криминалната параноична шизофрения“ е психиатрична диагноза. Сигурна ли сте, че не бъркате медицината с политиката?

Докторката изобщо не му обърна внимание и продължи високомерно:

— Имате на разположение пет минути, не повече. Не го преуморявайте.

Преди тя да се отдалечи, Степан я попита:

— Взима ли някакви лекарства?

— Естествено — отговори му тя, сякаш и той беше луд.

— Какви?

— Седативи — отговори му тя след кратка пауза.

След няколко минути лекарката доведе Аврам и остави тримата насаме.

Степан и баща му не повярваха на очите си.

Аврам беше съвсем друг човек — изгърбен, изнемощял. Погледна баща си, после брат си, сякаш бяха непознати. От носа му капеше секрет, устата му беше олигавена. Непрекъснато плезеше език. Премляскваше с устни.

— О, божичко! — почти безгласно простена Яков.

Степан само го гледаше втренчено й уплашено.

— Аврам — повика го Яков и бавно се приближи. — Аз съм, баща ти.

Аврам го погледна, но нямаше признаци, че го е познал. Продължи да се плези.

— О, господи! — сподавено извика Яков и прегърна сина си. — Господи! Какво са направили с тебе?

Държа го дълго в прегръдката си, после го пусна. Степан също прегърна брат си. През цялото време лицето на Аврам остана безучастно. Очите му бяха подпухнали, мляскаше несъзнателно с уста.

— Кажи ми нещо — помоли го Степан. — Можеш ли да говориш?

Не можеше.

— О, господи — прошепна Степан. — Чух за тези работи. Един от докторите в Бърза помощ ми каза, че в тия болници давали, на пациентите ужасни лекарства.

Сети се, че това е навярно психотропното лекарство халоперидол, което, приемано в големи дози, можеше да доведе до гротескното дегенерирало състояние, в което бе изпаднал Аврам. Докторът му беше казал, че се нарича дискинезия.

— Може ли… може ли да се оправи? — попита баща му.

— Мисля, че не. Това е… о, господи… Необратимо е — каза той с глъхнещ глас. Нито Яков, нито Степан успяха да сдържат напиращите в очите им сълзи, като гледаха тази дрогирана развалина.

Яков отново прегърна Аврам, сега вече плачеше открито.

— Ти нищо не си направил. Беше… беше толкова внимателен, съвсем невинен. Как можаха да постъпят така с тебе?

Аврам също ги гледаше втренчено и отваряше беззвучно уста. Някъде дълбоко в него нещо се обади, някаква малка искрица гняв се пробуди изпод всичките лекарства и дори неговите очи се насълзиха.

— Трябва да го измъкнем оттук — пошушна едва доловимо, но твърдо Яков.

Изневиделица зад тях се появи докторката и обяви високо и строго:

— Времето ви изтече.

Късно същата нощ в един пуст гараж в южните покрайнини на Москва двама мъже разговаряха на светлината на керосинова лампа.

— Реших да приема предложението ти — уведоми Степан бившия си съкилийник. — Надявам се, че още е в сила?

17

Ийст Нек, Ню Джърси

Възрастната жена, някогашна лична секретарка на Владимир Илич Ленин, живееше в малка, но изключително елегантна вила с идеално подрязан плет и поляна, която напомняше корица на списание. Ийст Нек, Ню Джърси, беше равно място, с широки улици, от двете страни, на които бяха разположени малки, спретнати къщи от светлокафяв камък и квадратни градинки, които обитателите им, изглежда, намираха за уютни. Стоун го потискаха.

Странно място за такъв човек. Руските емигранти, които бяха дошли наскоро, се тълпяха в големите градове, в своите оживени и колоритни колонии, наречени Малка Русия или Малка Одеса. След едно-две поколения, щом се почувствуваха асимилирани, те предпочитаха да живеят в градове или нови предградия, където живущите се обновяват по-често. Не спретнати средноамерикански местенца като това, където всички обитатели се познават от години. Явно Ана Зиновиева беше предпочела да страни от съотечествениците си.

Стоун пристигна предната вечер и се установи в един мотел, където леглата бяха с вградени масажори. Рано на следващата сутрин взе едно такси и слезе на няколко пресечки от къщата на Зиновиева. Тръгна бавно към нея, като се оглеждаше внимателно наоколо. Нищо. След това, което се случи с Ансбах, не му се искаше да рискува.

Огледа улицата още веднъж и се успокои. Прескочи набързо ниската портичка и натисна звънеца.

Вратата отвори самата Ана Зиновиева — дребничка жена с рядка, побеляла коса, която едва покриваше черепа й. Подпираше се на метален бастун. Зад нея се откриваше малка дневна с няколко тапицирани стола и кафяв диван. Дори от прага всичко в стаята изглеждаше като замръзнало в края на петдесетте години.

Очите й бяха леко присвити, от което добиваше малко азиатски вид. Стоун се сети за бившия й шеф, Ленин, който също имаше загатнати азиатски черти.

— Айрин Потър? — попита Стоун, използувайки фалшивото й име.

— Да?

— Ана Зиновиева — каза Стоун спокойно.

Възрастната жена поклати глава и каза на развален английски:

— Имате грешка. Моля ви, махнете се.

— Не съм дошъл, за да ви навредя — противопостави се Стоун с възможно най-любезен тон. — Трябва да поговоря с вас.

Той й връчи едно писмо, което бе написал сутринта на бланка на ЦРУ, получена преди известно време от Сол. В него с нормален служебен тон се изискваше рутинно попълване на досието й — едно съвсем обичайно искане. Писмото, подписано от някакъв измислен началник на картотеката на сътрудниците, я уведомяваше, че трябва да говори с някой си Чарлз Стоун.

Изглежда бяха минали години, десетки години, откакто някой от американското разузнаване я бе притеснявал; сигурно бе занижила бдителността си.

Приближи писмото на няколко сантиметра от очите си, които бяха помътнели от образувалото се перде, и заразглежда текста, после подписа. Явно едва виждаше. След няколко минути вдигна поглед.

— Какво искате от мен?

— Ще ви отнема само няколко минути — каза усмихнато Стоун. — Не ви ли позвъниха по телефона?

— Не — отговори немощно тя. После пак поклати глава. — Махнете се.

Направи слаб опит да вдигне бастуна си и да прогони натрапника.

Стоун се вмъкна вътре. Жената извика:

— Махнете се! Моля ви!

— Няма нищо страшно — каза й любезно Стоун. — Няма да ви отнема повече от няколко минути.

— Не — възпротиви се Ана Зиновиева. — Те ми обещаха… Обещаха ми никой повече да не ме разпитва. Казаха, че ще ме оставят на мира.

— Няма да ви отнема много време. Това е само формалност.

Тя като че ли се колебаеше.

— Какво искате от мен? — повтори съкрушено възрастната жена и се отдръпна, за да го пропусне да влезе.

Най-накрая учтивото поведение на Стоун успя да победи подозренията й. Тя седна на дивана, приглади поизбелялата си домашна роба с възлестите си, но фини ръце; и заразказва своята история, отначало на пресекулки, а после все по-гладко, доколкото й позволяваше лошият й английски.

Започнала работа при Ленин, когато била едва деветнадесетгодишна. Баща й бил приятел на Владимир Бонч-Бруевич, един от най-приближените хора на Ленин. Никога не била нищо повече от секретарка в най-точния смисъл на думата. Преписвала на машина огромната и сякаш безкрайна кореспонденция на Ленин, вършела и друга канцеларска работа в кабинета му в Кремъл от 1918 нататък, когато седалището на съветското правителство се преместило от Петроград в Москва. През 1923 г. се преместила от кабинета на Ленин в Кремъл в Горки, където по-късно Владимир Илич починал.

Няколко години след смъртта на Ленин подала документи за емиграция в САЩ и тъй като все още били двадесетте години и имало възможност да се емигрира, и тъй като била служила на родината си предано, й дали изходна виза. Тя била най-младата секретарка в кабинета на Ленин и затова не й поверявали нищо изключително важно и секретно. Това съвсем не значело, че тя не вижда и не чува. Напротив.

След половинчасов разговор подозрителното просветване на очите й отстъпи място на един ту спокоен, ту твърд поглед.

— От двадесет и три години изобщо не са ме безпокоили от великото американско разузнаване — каза закачливо тя и поклати глава при мисълта за безнадеждната безчувственост на своите благодетели. — Нищо. А сега изведнъж вие толкова много се интересувате от мен.

— Както ви казах, това е рутинна проверка. Запълваме празнините във вашето досие.

За миг му се стори, че май не го е разбрала, но най-накрая тя се съгласи:

— А такива не трябва да има. — И му се усмихна мило. За миг остаряващото лице бе сменено от лика на седемнадесетгодишна кокетка.

— Няма да ни отнеме още много време.

— На мен самата не ми остава много време — отвърна тя с равен глас, без следа от самосъжаление. — Скоро вече ще можете да сирете да изпращате огромните чекове и да изпразвате хазната.

— Вярно, не е много — съгласи се Стоун. Наистина ЦРУ отпускаше пословично ниски суми на изменниците.

— В Русия щяха да ми дадат огромна пенсия, защото съм работила при Илич — уж сърдито го упрекна тя. — Понякога се чудя защо ли избягах.

Стоун кимна в знак на съчувствие и започна:

— Ако можете да ми помогнете…

— Вижте какво — прекъсна го тя и сведе глава почти до неговата, сякаш му съобщаваше някаква изключителна тайна. — Аз съм стара вече. Преди повече от шестдесет години дойдох в тази страна. Ако великото американско разузнаване не е изцедило от мен и малкото, което зная, вероятно то не е важно. — Тя вдигна глава, наклони я настрани и се усмихна. — Наистина, не си губете времето.

— Дори и ако става дума за завещанието на Ленин?

Изведнъж възрастната жена се напрегна. Необходими й бяха няколко минути, за да се овладее отново. После се усмихна загадъчно:

— Да не сте дошли да си говорим за история? Има книги — прочетете ги. Всеки знае за Лениновото завещание.

— Аз имам предвид друго завещание.

— И друго ли има? — попита тя с досада и сви рамене. Посегна към празната чаша, като че ли искаше да отпие, после я върна обратно на мястото и.

— Мисля, че ви е известно.

— Аз пък мисля, че не ми е известно — упорствуваше тя.

Стоун се усмихна и реши да сложи край на словесния двубой.

— Това нещо бе установено при една рутинна проверка на досиетата.

Изчака отговора й, но когато не го получи, попита непринудено:

— Отровен е бил, нали?

Доста време тя мълча. Когато най-накрая каза нещо, той едва го чу. Хладилникът в кухнята до тях се включи, разнесе се бръмчене и къркорене.

— Струва ми се, че да — каза тя. Веселостта й бе отстъпила място на сериозността.

— Какво ви кара да мислите така?

— Защото… Защото той написа едно писмо по този въпрос и ми го даде да го препиша на машина. Каза ми да го направя в два екземпляра. Един за Крупская, жена му. Другият за… — Тя млъкна и сведе поглед надолу.

— А другият екземпляр? Той за кого беше?

Тя размаха безпомощно ръце и накрая заяви:

— Не знам.

— Знаете — настоя Стоун. Замълча за малко и после продължи. — Договорът ви с нас изисква да ни сътрудничите. Имам всички правомощия да прекъсна финансовата помощ…

Тя започна да говори забързано, думите й се сипеха като водопад:

— Беше толкова отдавна. Не е важно. За един чужденец… Ленин се страхуваше, че къщата му е пълна с… с шпиони. И май беше прав. Всички — градинари, готвачи, шофьори — всички бяха от ОГПУ. От тайната полиция.

Вече говореше по-бързо и Стоун не разбра съвсем точно какво искаше да каже.

— Защо? — попита той. — Защо е дал копие от писмото на чужденец?

— Страхуваше се от Сталин, от това, което би могъл да стори на Крупская. Искаше да е сигурен, че единият екземпляр ще бъде извън страната.

— Кой беше чужденецът?

Тя поклати глава.

— Известен ви е, нали? — попита спокойно Стоун.

Тя не можа да издържи на колебанието.

— Висок, хубав американец. Бизнесмен. Среща се няколко пъти с него, преди да умре. Не е важно.

— Уинтроп Леман.

Пауза, после пак:

— Среща се няколко пъти с Ленин. — Тя замислено присви очи. — Да, Леман.

— Срещал се е с Ленин в Горки?

— Да. Уинтроп Леман.

— Какво пишеше в писмото? Ставаше дума за отравянето, нали?

— Не, не точно — отвърна тя. Пак започна да говори бавно. — Написа… чернова… преди да замине за Горки. Вече беше болен. Казваше много лоши неща за съветската държава. Казваше, че е ужасна грешка, че става полицейска държава. Казваше, че… също като доктор Франкенщайн е създал едно ужасно, страховито чудовище.

Стоун я изчака да продължи, но тя явно беше свършила.

— Та това е пълно отричане на съветската държава от самия й създател — продума тихо той. Твърдението му беше очевидно и глупаво. — И Леман притежава това.

— Веднъж поиска да се върне в Москва. Опитахме се да го спрем, но той настояваше. Бързо! — крещеше на шофьора. Като пристигнахме в Москва, отиде в кабинета си в Кремъл.

— Вие с него ли бяхте?

— Не, научих по-късно. Погледнал в бюрото си и видял, че някой е отварял тайното му чекмедже. Търсел някакъв документ. Побеснял, викал на всички. Но не го намерил. Но… как му казвате вие? Възстанови го по памет.

— И ви го издиктува — допълни Стоун. — Това, което сте написали в два екземпляра.

— Да.

— Вие имате ли копие?

— Не, разбира се. Мисля, че вече се е загубило.

— Ами екземплярът на Крупская?

— Сигурно са й го взели.

— А на Леман?

— Не зная.

От близката кухня се носеше миризмата на силно подлучена пилешка супа.

Стоун вдиша аромата на уют с примес на запуснатост. Огледа стаята. Откъде ли тази жена знаеше, че са отровили Ленин?

— Кой го направи? — попита той.

— Моля ви, не започвайте пак да ровите — помоли го тя. — Не разравяйте миналото. Нека хората си мислят, че Илич е умрял естествено.

— Правили са аутопсия, нали? Като че ли си спомням…

— Моля ви. — И тя направи знак с ръка, за да му покаже, че е съгласна. — Да, правиха. В деня след смъртта му десетима доктори изследваха тялото му. Отворили го, разгледали органите му и не открили нищо нередно. Отворили и черепа. — Тук тя смръщи вежди, стисна презрително устни и продължи: — Мозъкът бил… — Тя направи гримаса, при което се откриха жълтеникавите й евтини протези — … твърд. Кал… калциран — докато изговаряше думата, тя насочи показалеца си нагоре. — Металните инструменти чак звънтели, като се удряли в него.

— Артериосклероза. Не са ли го изследвали за отрова?

Стоун заговори на руски — това щеше да улесни старата жена. И наистина, тя го погледна с облекчение.

— Не. И защо ли да го правят?

— Не са имали повод да мислят, че е бил отровен.

— Знаете ли, че личният лекар на Ленин, доктор Готие, е отказал да подпише епикризата от аутопсията? Отказал е! Знаел е, че Ленин е бил отровен. Това е документирано.

Стоун впери очи в нея.

— Мисля, че е знаел — кимна тя бавно, разбиращо.

— Но кой? Кой го е отровил?

— Ако не се лъжа, един от прислужниците. Те всички бяха хора на ОГПУ. Сталин искаше да премахне Ленин от пътя си и да завземе страната. Защо пак ме питате за това? Защо отново ме разпитвате?

— Отново ли?

— През 1953 ме разпитвахте за тези неща.

— През 1953?

По шосето на две преки от къщата мина някакъв автобус.

— Кой ви разпитва за това през 1953?

Ана Зиновиева се взира известно време невярващо в него със сивите си помътнели очи. После се изправи бавно, подпирайки се с една ръка на алуминиевия си бастун, а с другата на облегалката на дивана.

— Обичах да чета вестници — каза тя. — Винаги съм била добър физиономист. Илич винаги ме хвалеше.

Тя отиде до един шкаф и го отвори. От него извади папка със зелена кожена подвързия, в която бяха събрани изрезки, и я сложи върху протрития шкаф.

— Елате — повика го тя.

Стоун отиде при нея. Тя разгръщаше страниците бавно, сякаш бяха от олово, и най-накрая намери онова, което търсеше.

— Ето тук — каза тя, почти опряла лице в листа.

Сочеше му една нащърбена потъмняла изрезка от руски емигрантски вестник, който излизаше в Ню Йорк — „Новое руское слово“. Виждаше се само годината — 1965; месецът и датата сигурно бяха изрязани по невнимание.

— И аз познавам това лице — каза Стоун, като се опитваше да прикрие изненадата си. Това бе снимка на Уилям Армитидж — дипломат от кариерата, който работеше в Държавния департамент. В статията се казваше, че е бил избран за помощник-секретар. Стоун знаеше, че понастоящем Армитидж е заместник държавен секретар — високопоставена и властна фигура в администрацията.

Бил Армитидж, с когото Сол Ансбах бе разговарял навярно само часове преди смъртта си.

— Това ли е човекът, който разговаря с вас?

— Да, това е. Този, Армитидж.

Стоун кимна. Сол си мислеше, че това е предателска организация. Колко ли нависоко отиваше?

— Какво искаше да научи от вас? Защо през 1953 се е заинтересувал какво се е случило през 1924?

Възрастната жена го изгледа така, сякаш Стоун изобщо не бе разбрал какво му е казала. Сякаш с изражението си питаше как може да е толкова непроницателен.

— Интересуваше се от онова, което се бе случило току-що. Заплахите.

— Заплахи ли?

— Заплахи! Да, заплахи — извиси глас тя. Очите и светеха от страх.

— Кой ви е заплашвал? Надявам се, не са били нашите агенти!

— Руснаците — отрони тя с плувнали в сълзи очи. — Това вече ви е известно. Не…

— Защо са ви заплашвали? — попита внимателно Стоун.

— Те… — започна тя и отново поклати бавно глава, при което сълзите й потекоха. — Търсеха Лениновото завещание и бяха убедени, че е у мене. Разбутаха цялата ми къща, казаха, че ще ме убият. Уверявах ги, че не е тук…

— Кои бяха те?

— Чекисти. Хората на Берия. — Гласът й звучеше така, сякаш говореше на малко момченце. Предшествениците на КГБ. Естествено. — Бях толкова изплашена. Използуваха думата иконоборство.

— Унищожаване на икони — преведе Стоун.

— Да. Казваха: „Ти и проклетият ти Ленин ще сте първите, които ще унищожим. Мръсната ти икона“.

Стоун кимна. Да, анти ленинизъм — старо и бурно нелегално течение в Съветския съюз.

— Ами американецът, този Армитидж, той какво по-точно искаше?

— Искаше да знае какво са ми казали. Казах му, че са ми искали един документ, който не притежавам.

— Не сте му казали всичко — констатира Стоун без упрек, разбиращо.

— Доста време той не ми вярваше. После ме предупреди да не казвам нищо никому за тези чекисти. Защото в противен случай можели да ми се случат ужасни неща. Затова съм изненадана, че пак ме разпитвате.

— Искал е да запази тайната.

— Искаше мълчание — съгласи се тя. — Искаше дума да не казвам за руснаците. Виждам, че кимате. Значи разбирате.

— Но руснаците са можели да вземат този документ от Уинтроп Леман, нали?

Жената трепна и устата й леко се отвори, докато с невиждащи очи изучаваше лицето на Стоун.

— Не — отвърна тя. — Чух, че…

— Какво?

— Казаха ми, че не е било необходимо, защото Сталин имал… имал власт над него. Или пък не са могли, защото са имали някакво споразумение с него. Не зная.

Вниманието й започваше да отслабва. Беше уморена. Лицето й бе станало пепелявосиво.

— Споразумение?

— Сталин… Сталин беше толкова зъл! Той е намерил начин да подчини Леман.

Свита до хладилника, майка ми плаче, сълзите размиват грима й и го превръщат в сини вадички, а тя вика:

— Аз не съм те карала да ходиш в затвора. Сърди се на него, не на мен!

Да. Ако Сталин е имал власт над Леман, мислеше Стоун изумен… Дали това бе възможно? Съветникът на Рузвелт и на Труман, човекът, изпратил Алфред Стоун в затвора — дали това бе тайната, която Леман, се опитваше така усърдно да скрие? Можеше ли да се допусне, че Леман е бил в служба на съветското правителство?

— Каква власт? — попита той.

— Не знам. Не знам. Не зная големи тайни. Аз бях само секретарка. Сигурно вие разбирате нещата много по-добре от мен.

— Да — съгласи се Стоун и отново усети страха.

Някакви деца, които играеха навън, се развикаха после изведнъж профуча кола, на която трябваше да се сложи нов заглушител, след което се възцари тишина, в която Стоун чуваше само ударите на сърцато си.

„Едва ли тези американци са искали някой да разбере, че те, които и да са, са се опитвали да свалят съветското правителство“ — каза си той.

Огледа малката мрачна стая, после и старата жена, чиито дълбоки очи някога се бяха взирали в една историческа личност, а сега се бяха замъглили от годините и клепачите й бяха натежали от умора.

Ето, пак опитаха и накрая запалиха колата с повредения заглушител, тя пак мина край тях и после остана само тишина.

18

Мериленд

Лимузините започнаха да пристигат в отдалеченото имение една по една през равни интервали от пет минути още рано сутринта. В седем без двадесет пристигна и последната — сив кадилак, който се плъзна през автоматичната желязна врата и се спусна по алеята, оградена с дървета от двете страни.

Спря на около петдесет метра от основната сграда — разпростряла се нашироко викторианска къща, после бавно паркира под нещо, което отвън приличаше на голям дървен навес. Щом влезе вътре и вратите се затвориха, металната платформа, която служеше за под, изведнъж — забръмча и започна да се спуска бавно и равномерно. Само минута по-късно се озова двадесет и пет метра по-надолу в непрогледната черна бездна. След това се отправи към дългия проход, чиито стени бяха бетонни и отгоре бяха покрити с някаква прозрачна смола; там се присъедини към четирите паркирани коли, подминавайки един черен сааб турбо.

Флечър Лансинг, последният, който пристигна, слезе от колата бързо и пъргаво, което съвсем не подхождаше на възрастта му. Той бе една от големите фигури в средите на дипломацията, близък съветник на Джон Кенеди и както един от журналистите веднъж го бе нарекъл, „най-добрият и най-умният“. Устните му под дългия тънък нос бяха набръчкани. Лансинг премина под една арка и влезе в съвещателната зала, където другите вече седяха и отпиваха от кафето си.

— Добро утро, сър — дочу се гласът на шефа на ЦРУ Тед Темпълтън. Също както и Уилям Кейси преди него, Темпълтън бе ветеран от OSS, но за разлика пък от Кейси се бе издигнал в самото ЦРУ. Беше снажен, висок човек с едра глава и гъста посивяла коса, с големи уши и торбички под очите. Сегашният си пост дължеше на Лансинг, който се бе застъпвал за него на не една вечеря с президента в Белия дом.

Но Лансинг, чието лице бе доста мрачно, само кимна леко на Темпълтън, а после и на останалите, които се бяха събрали край черната мраморна маса. Това бяха Роналд Сандърс, заместник-директор на ЦРУ, четиридесет и шест годишен, бивш полузащитник в отбора на „Нотр Дам“, който също се бе издигнал по йерархията на ЦРУ. От дясната му страна седеше Евън Уейнрайт Рейнолдс, считан за главния архитект на Националната агенция за сигурност, отдавна пенсиониран, но бе един от основателите й. Беше жизнен и строен мъж, наскоро прехвърлил седемдесетте. Говореше рядко. А от лявата му страна бе най-младият от присъствуващите — Роджър Бейлис от Съвета за национална сигурност. Бейлис наближаваше четиридесетте и бе облечен в тъмносив костюм от габардин. Кариерата му, дори самият му пост в Белия дом, бе заслуга на останалите присъствуващи. Дължеше всичко на тях. Тъй като бе най-млад, той водеше протокола. Бейлис далеч повече би предпочел да използува портативния си компютър, но в това свръхсекретно подземие не се допускаше никаква външна електроника.

Бейлис гледаше замислено. Свиваше и отпускаше коляното си. Това му бе станало тик, който се появяваше, ако е много напрегнат. Заразглежда счупения нокът на палеца си. Време беше за една от малкото суетности, които си позволяваше — маникюрът. Спомни си мимолетно жената, с която бе прекарал предната нощ. Беше някаква блондинка, Карин. Работеше в Конгреса, разбира се; в леглото беше като вулкан и Бейлис още бе малко кисел. Естествено, беше впечатлена от факта, че работи в Съвета за национална сигурност, както и повечето жени, а само ако имаше представа какво щеше да се случи в Москва и каква бе ролята на Бейлис във всичко това…

Докато Флечър Лансинг прехвърляше бележките си, той огледа присъствуващите. Всички очакваха началото.

Какви ли лоши новини имаше да им съобщи?

Изключителните мерки за безопасност — подземната, електронно охранявана съвещателна зала, разположена под частно имение, за което не знаеха дори най-висшите членове на американското разузнаване, бяха приети от петимата мъже като абсолютна необходимост. Те бяха известни като Светилището (естествено, названието бе заслуга на Флечър Лансинг). Това бе ултрасекретна група от бивши и настоящи служители в разузнаването, които се срещаха рядко — не повече от веднъж на две-три години — и вземаха решения, които според твърдата им увереност щяха скоро да променят съдбините на света.

Коляното на Бейлис продължи да подскача конвулсивно, сякаш бе пърхаща с крилата си птица. Бе вперил косия си, но напрегнат взор във Флечър Лансинг и изучаваше стария шпионин, който бе основал групата.

Какво ли не беше наред?

Бейлис беше единствено дете. Бе израснал, наблюдавайки отблизо родителите си, и се гордееше с необикновената си проницателност. Беше разбрал, че хората, които се занимават с разузнаване, често стават неестествено любезни. Част от обаянието, разбира се, не бе нищо повече от информиранизъм — познатата вашингтонска, болест, която изкълва човека със силно желание да бъде в ядрото на властта. Само веднъж да пристигнеш пръв на работа и да прегледаш изтеклата информация през нощта по телекса, с теб е свършено — заразен си.

Но Лансинг бе харвардски възпитаник, беше завършил Харвардския правен колеж (и, естествено, бе публикувал свои статии в университетското списание) и беше започнал работа като чиновник във Върховния съд, после станал секретар на Военноморските сили, а впоследствие — един от основателите на ЦРУ. Бе пожертвувал открития свят на дипломацията, политиката и държавниците заради света на тайните, а това според Бейлис се дължеше на друга генетична особеност на неговия характер.

Хората от рода на Лансинг, обикновено мъже, се наслаждават на тайно упражняваната власт и я пазят от чужди очи, от погледите на, тълпата. Къде другаде, ако не в света на разузнаването, човек може да крои заговор срещу непознат противник? Те са пълни с енергиен заряд и анонимността ги привлича с неимоверна сила. Не получават известност, но не я и търсят. И Бейлис, който добре познаваше себе си, откриваше същата черта в собствения си характер.

Лансинг принадлежеше към поколението водачи от благороден произход като Дийн Ейчисън, Уинтроп Леман, Хенри Стимсън, Хенри Кабът Лодж, чието време вече бе минало. Беше лукав стар птеродактил, някогашен бляскав слуга на президенти, които далеч не можеха да се мерят с неговото потекло, и сега вече се считаше за един от мъдреците на епохата, когато американската външна политика приличаше на хубав стар автомобил, подкаран безразсъдно, от новия неопитен президент, който поемаше кормилото всеки четири години и докато се научеше да шофира, повреждаше съединителя. И все пак, съединител може да се смени. Световният мир е далеч по-крехък от него.

Да. Бейлис знаеше, че операцията на групата в известен смисъл беше последното издихание на един стар порядък, който никога нямаше да се върне и той бе горд, че е част от него.

Бе настъпил мигът. Никога в историята на Съветския съюз не се бе предоставяла такава възможност. Никога повече нямаше да я има.

Сведенията от Москва бяха ясни — щяха да отстранят Горбачов. Навсякъде се говореше за преврат.

Флечър Лансинг добре се беше изразил на последната сбирка, само преди две седмици:

— Светът, който създадохме, вече не съществува. Вече нищо не е същото. Европа иска да се разпуснат НАТО и Варшавският договор. Като че ли всички мислят, че за една нощ руснаците са се превърнали в плюшени мечета. Но вълкът козината си мени, а нрава — не.

Бейлис знаеше, че Лансинг не е отявлен — консерватор, но пък е ветеран от Студената война. Че е бил свидетел на създаването на следвоенния ред и знае колко лесно на доверчивата и оптимистично настроена Америка може да й се замае главата от някои съвсем повърхностни промени.

— Затова ние, американците, се впечатляваме от промените в Москва, но забравяме далечната перспектива. Не искаме да разберем, че Горбачов не може да се задържи, а като си отиде, вече ще бъде твърде късно.

Съветската империя бе на ръба на колапса и се изплъзваше от контрол. Републиките се откъсваха, икономиката се рушеше. След падането на Берлинската стена Москва, изглежда, щеше завинаги да загуби своите сателити.

Въпросът беше кога.

Защото всички знаеха какво ще стане, когато това се случи. Когато лайното падне върху вентилатора, както цветисто се бе изразил Тед Темпълтън. Сведенията от Москва бяха ясни — дните на Горбачов са преброени. Бе само въпрос на време да го махнат.

И след това новото, несъмнено неосталинистко ръководство щеше да поеме властта и да сложи ръка на всички слаби опити за реформи, правени от Горбачов. Цялата Съветска империя щеше да стигне до такъв срив, че площад „Тянанмън“ от пролетта на 1989 г. щеше да изглежда като детска игра. На ръководството, което ще иска да обедини отново съветските народи, отново щеше да му е необходим враг. Някаква външна заплаха.

Техният стар архивраг — Западът.

А какво правеше Белият дом? Стоеше си отстрани и наблюдаваше безучастно, незаинтересовано. Америка бе станала като Конника без глава.

Десетилетия борба на суперсили, неизброими милиарди долари, хиляди човешки живота бяха пропилени, за да отблъснат комунизма, а сега Белият дом стоеше безучастно, сляп като къртица, мотаеше се и не знаеше какво да предприеме. И както винаги, подкрепяше губещата страна.

Групата виждаше едно-единствено решение на въпроса — единственото, което щеше да дари на света веднъж завинаги мира, от който той така отчаяно се нуждаеше.

Беше въпрос само на няколко седмици.

Защото щяха да изстрелят американски агент на място, чак по върховете на властта в Кремъл. В ръководството на Съветския съюз. Години наред това нещо бе розова мечта на хората в правителството и извън него, пясъчна кула, тема за шпионски трилъри, но сега наистина щеше да се случи. Всъщност единствено сега можеше да се случи.

И само присъствуващите в тази стая знаеха това.

Съществуването на този агент бе абсолютна тайна за американското правителство, за разузнаването като цяло, дори и за Белия дом — тайна за всички, освен за събралите се в залата мъже.

Бейлис знаеше, че трябва да е точно така. За първи път групата бе създадена в началото на петдесетте години от Лансинг и Ренолдс, за да се изпрати агент М-3. Задачата изискваше пълна секретност и Лансинг и неговите колеги, естествено тези, които можели да разберат, осъзнали, че повече не може да се разчита на разузнаването и дипломатическите представителства.

С издигането на съветския агент Харолд Ким Филби направо на върха на британската шпионска мрежа и все по-зачестилите изтичания на информация оттогава последвалите разследвания на Сената по дейността на ЦРУ през седемдесетте години бяха направили секретността на групата абсолютно задължителна. Не можели да се доверяват никому. Президентите и държавните секретари идвали и си отивали, но никой от тях не узнал за съществуването на Светилището, нито за М-3.

Най-накрая, след дългогодишно планиране, бе настъпил мигът. Какво ли се бе объркало, чудеше се Бейлис.

Флечър Лансинг прочисти гърло и започна с няколко встъпителни думи. Каквито и да бяха лошите новини, Лансинг се владееше. Бейлис, който бе развил у себе си тънкото изкуство да слуша, докато мислите му са заети с нещо съвсем друго, се замисли за невероятната операция, която щеше да промени света.

Знаеше, че с течение на годините САЩ са поддържали няколко дълбоко законспирирани агенти в Москва, най-вече съветски граждани, чиито симпатии са били на американска страна. Един от първите през петдесетте години е имал кодово название Майор Б. След него е имало и други — от генерал Олег Пенковски от ГРУ до генерал Пьотр Попов от съветското военно разузнаване и оръжейния експерт А. Г. Толкачов в Московския институт по аеронавтика. Всеки един от тях бе разкрит и арестуван от руснаците.

Да, имаше и други действуващи, но всички те бяха дребни риби в сравнение с агента, който Светилището бе направлявало през всичките тези години.

За да се запази и издигне М-3, бе провалена операцията „Заливът на прасетата“, без дори самият Джон Кенеди да разбере защо. Аналогично данните, с които разполагаше американското разузнаване за нестабилното положение на Никита Хрушчов чак до момента на свалянето му от Политбюро, представляваха информация, с която дори Линдън Джонсън не разполагаше.

Естествено, във Вашингтон се шегуваха, че Америка не би могла да си пожелае някой агент да свърши по-добра работа, отколкото Михаил Горбачов вече бе свършил в тяхна полза. Но това, което тези умни глави не знаеха, беше, че Горбачов на практика бе направил идването на власт на М-3 неизбежно. Съществуващата неразбория в Кремъл правеше възможно завземането на властта от М-3.

На Бейлис му се струваше, че съзнава важността на М-3 едва ли не по-добре от когото и да било в Светилището.

В крайна сметка, той бе избран да контактува от името на Светилището с посредниците на М-3. Връзката се бе осъществила едва преди няколко седмици, когато каналът бе подновен след няколко десетилетия бездействие. Пощенската картичка, която бе пъхната в колата му от Александър Маларек, първия секретар на съветското посолство, съдържаше микроскопичен микрочип — цял документ, сведен до размера на печатна буква.

Маларек беше известен на КГБ, но никой от колегите му там не знаеше за работата му от името на М-3. Защото М-3 нямаше да има нищо общо с каналите на КГБ.

Бейлис си спомни последната им среща, когато Лансинг и Темпълтън му казаха, че той ще трябва да координира връзките с Маларек.

— Наясно сте, колко трябва да внимавате — предупреди го Лансинг тогава.

— Естествено, сър.

„Дали схващат смирението ми? Дали схващат до каква степен съм ужасен?“

— Ако някак си те усетят, ако те хванат, не можеш да се измъкнеш от обвинението в държавна измяна.

— Да, сър.

— От друга страна — продължи Лансинг, — ако те, всички ние, успеем… — докато оглеждаше останалите членове на групата, събрани около масата, гласът му заглъхна. — А ако успеем, вие ще сте тези, които ще променят историята завинаги.

„Да — помисли си тогава Бейлис, — завинаги.“

Лансинг вече бе приключил с встъпителните бележки и гласът му трепереше от гняв.

— Положението е непростимо каза той и удари стегнатия си юмрук о черната маса, след което огледа дебелите бетонни стени и продължи: — И преди сме имали свои агенти. Но нищо не може да се сравни с М-3.

Заместник-директорът на ЦРУ Роналд Сандърс внимателно го прекъсна:

— Малка пакост е станала. Няма нищо непоправимо.

— Беше пролята кръв — извика Лансинг прегракнало.

Бейлис никога не го бе виждал така побеснял, никога не го бе виждал да сваля фасадата на аристократичната си резервираност.

— Кръвта на невинни хора. Кръвта на хора, които предано са служили на тази страна.

— Само толкова, колкото бе неизбежно — възрази му директорът на ЦРУ Тед Темпълтън. Гласовете им се чуваха странно мъртви в звуконепроницаемото помещение. — Сол Ансбах вдигна тревога и не постигна нищо друго, освен да се замеси и той. Откъде да знаем каква информация има. Страшно неприятно ми бе да го допусна — навремето Сол ми беше приятел.

— Ами другите?

— Всички присъди бяха изпълнени изключително внимателно. Такова беше споразумението ни с хората на Маларек — въздъхна шумно Темпълтън. — Нищо не може да се докаже.

Сандърс, който неспокойно се въртеше на стола си, също се обади, с лека нотка на оправдание.

— Само един отдел на ЦРУ бе в течение на тази работа с Таралежа — „Парнас“. Но Тед ги спря. — Той несъзнателно отправяше репликата си към двамата велики възрастни мъже — Лансинг и Ренолдс.

Темпълтън кимна:

— Добре, че успяхме да махнем това прикритие. Господи, изобщо не знаех, че е…

— Господа — намеси се Лансинг, — професията ни е такава, че непрекъснато се лее кръв, за да се защити животът на по-големи маси хора. Но мен ме тревожи мащабът на това нещо, елиминирането на невинни хора. Честно казано, това противоречи на всички мои принципи. Но като оставим морала настрана, тези убийства ми се струват изключително опасни. Ако което и да било от тях бъде засечено от КГБ или някоя друга заинтересована страна…

— Не е възможно — прекъсна го Темпълтън. — Хората в Секретариата са висококвалифицирани. Изключително точни. Докато стоим настрана, те ще си вършат работата незабележимо.

— Да, но дали ще я свършат? — едва чуто прошепна Евън Ренолдс, но незабавно привлече погледите на всички присъствуващи. Той бе формулирал, макар и малко грубовато, точно онова, което занимаваше всеки един от тях.

В стаята се възцари тишина, докато Бейлис най-накрая не събра кураж да заговори:

— Можем ли да сме абсолютно сигурни, че точно това е човекът, който ни трябва?

— Роджър — започна Темпълтън и тръсна глава, сякаш за да прогони лошите си мисли, — хората ми имат гласови отпечатъци, които съвпадат точно със записания глас, който се е обаждал от телефона в подземието на Леман. Това от една страна. Освен това се подслушва и неговият телефон, което вече потвърждава предположението, че точно той е човекът, който си вре носа. Това е несъмнено.

— Аз пък мислех, че сте сигурни в „Парнас“ — възрази Ренолдс.

— Във всички там, с изключение на този — отвърна Темпълтън. — Този продължава да рови, при това по лични причини, което не можехме да предвидим.

— Струва ми се, че въпросът трябва да се реши изключително деликатно — намеси се Лансинг.

— Защо? — възпротиви се остро Ренолдс. — Ако притежава документа… досието, тогава той би могъл да компрометира цялата операция. Толкова десетилетия труд да отидат на вятъра. За бога, това е творението на моя живот. Нямаме друг избор. Но ако той разполага със скрити копия, тогава какво?

Темпълтън изложи плана си и щом свърши, забеляза шокираните погледи на събраните около масата мъже. Възцари се продължително мълчание, котето си позволи да наруши само най-възрастният.

— Боже господи — въздъхна Лансинг. — Боже, помогни ни.

Вашингтон е седалище на множество фондации. Всички организации — от най-подкупните лобита до най-щедрите групировки с идеална цел — обичат да се наричат „фондации“, защото това наименование е едновременно и неутрално, и достойно.

Фондацията „Американско знаме“, разположена на Кей стрийт, в централната част на северозападен Вашингтон, заемаше един етаж от модерен комплекс, в който се помещават също така правни кантори и съдружниците на няколко корпорации от Средния Запад. Отвън сградата изглеждаше като всяка друга административна сграда в тази част на града. Впечатлението се затвърждаваше още повече от неугледния вид на неработещите асансьори.

Но ако някой посетител по погрешка слезеше на шестия етаж, щеше да бъде изумен от разточителството пред себе си. В преддверието щеше да види една-единствена секретарка, седнала зад огромно махагоново бюро. Всичко бе обзаведено с персийски килими, мраморни масички, полирана ламперия по стените. Освен това щеше да забележи, че телефонът на секретарката звъни май доста рядко.

Онези, които изобщо имат представа за съществуването на фондация „Американско знаме“, си мислят, че това е своеобразна интелектуална банка. Всъщност това е организация на бивши служители на няколко разузнавателни организации, най-вече от ЦРУ, Агенцията за национална сигурност и Разузнавателното управление на отбраната. Тези офицери поддържат тесни връзки с местата, на които са работили, и на практика мнозина продължават да получават заплати от тях. Но връзките и дори начините на плащане, са така добре прикрити, че дори и най-щателната проверка от Конгреса не би могла да установи по никакъв начин, че фондацията е свързана с американските разузнавателни служби.

Именно това искат и хората от разузнаването. Според президентските разпоредби на ЦРУ е забранено да провежда вътрешни шпионски операции и след разследванията на Конгреса от средата на седемдесетте години ЦРУ строго се придържа към забраната. В някои среди на тази и други разузнавателни служби се шири мнението, че предписания от този род са плод на криворазбрано някогашно чувство за достойнство и демократичност. Невъзможно е разузнаването да съществува, когато се спъва от подобни правила и трябва да разчита единствено на местните органи от рода на ФБР или някоя друга структура в помощ на закона, която не действува в чужбина.

И така, много преди полковник Оливър Норт и Съветът за национална сигурност да започнат тайните си връзки с Израел, Иран и Никарагуа, бе създадена фондацията „Американско знаме“, която да подпомага във вътрешното проучване различните разузнавателни служби, да бъде нещо като координатор на тайните операции.

Телефонът иззвъня и стресна секретарката, която се бе зачела в модния раздел на „Вашингтон Пост“. Тя го вдигна и после натисна някакво копче на таблото на вътрешната телефонна централа.

— Генерал Ноултън — съобщи тя, — обажда се директорът на ЦРУ.

Няколко минути по-късно иззвъня телефонът в малка селска къща в покрайнините на Александрия, Вирджиния. Къщата беше разположена на селски път, на километри от всякакви други постройки. Електрифицираната ограда беше скрита сред висок гъсталак от дървета и шубраци. По целия покрив на къщата бяха пръснати сивите конуси на микровълновите антени.

— Макманъс — представи се майорът, който вдигна телефона. Казваше се Лесли Макманъс, бивш служител на военното разузнаване. Няколко минути слуша обясненията, нахвърли си някакви бележки в един бележник и каза:

— Разбрано.

19

Бостън

След деветчасово уморително шофиране, при което спря само веднъж, Стоун най-накрая се прибра в Бостън.

Алфред Стоун беше в болничната си стая, бе облечен в цивилни дрехи и седеше на един стол. Леглото беше оправено.

— Ти ли си? — сепна се той, когато Чарли влезе. — Обаждах се в Ню Йорк, даже… даже в работата ти. Къде беше, за бога?

— Извинявай.

— Тъкмо вече щях да поръчвам такси. Тази сутрин решиха да ме изпишат. Можеш ли да ме откараш у дома? — попита той и огледа болничната стая с омраза. — Омръзна ми вече това място.

Минаваше девет вечерта.

Няколко часа преди това една спретната двойка на средна възраст изкачи стълбите на малка тъмножълта къща. Позвъниха на вратата. Почакаха една-две минути. Сториха им се цяла вечност, но знаеха, че жената си е вкъщи. Всичко бе подготвено изключително внимателно — така работеха техните работодатели. Двамата бяха убедени, че жената е заспала в малката си спалня на горния етаж, изпълнена със спомени. Трябваше й време, за да слезе и да отвори.

Приличаха на семейна двойка. Мъжът наскоро бе прехвърлил четиридесетте, оплешивяваше, бе възнисък и набит, но определено доста силен. Малкото останала му коса бе тъмна, тук-таме посребряла и бе подстригана късо. Носеше лоден от камилска вълна, а отдолу бе облякъл син костюм на ситно райе, синя риза и вратовръзка в пастелни тонове. Жената, която изглежда му беше съпруга, бе година-две по-млада от него, стегната и надменна; всъщност бе доста обикновена жена, която добре се бе натъкмила. Малко повече бе гримът на големите й кафяви очи, а правата й кестенява коса бе подстригана равно. Носеше спретната рокля на цветя с голяма яка.

Отвътре се чу лек шум и те се спогледаха за миг.

И двамата говореха безупречен английски с лек западен акцент. Скромното си съществуване дължаха на общата си фирма за графичен дизайн. Имаха съвсем малко клиенти. Всъщност жената бе получила образованието си като дизайнер в Държавния институт по изкуствата в Ленинград няколко месеца след като обучението й в Москва бе приключило.

Вратата се отвори и дребничката възрастна жена се показа.

— Да? — въпросително каза тя.

Беше по-крехка, отколкото очакваха.

— Айрин? — попита младата жена и се усмихна мило.

— Да? — потвърди старицата. Изпълващото я подозрение я накара да стисне още по-здраво дръжката на алуминиевия си бастун.

— Айрин, аз съм Хелън Стивънс, а това е Боб. Ние сме доброволци от Социални грижи. — Тя се усмихна отново, като че ли се извиняваше, и додаде: — Рут Бауър ни даде вашето име. — Според сведенията, които бяха получили, Рут Бауър бе съседката, която минаваше от време на време, за да й помогне с къщната работа.

— А-а, влезте, моля. — Напрежението и страхът изчезнаха от погледа й.

Докато влизаха, младата жена обясняваше:

— Не зная дали Рут ви е казала, че от Социални грижи ни изпращат, за да помагаме в някои дребни неща — да пазаруваме, да разместим едно друго, каквото е нужно — завърши тя и затвори вратата след себе си.

Възрастната жена, чието име бе Ана Зиновиева, се отправи бавно и тежко към кафявия диван в малката си дневна.

— Много ви благодаря — каза тя.

— Виж, Айрин — намеси се мъжът за първи път в разговора и се настани на един стол до дивана. — Някой идва ли днес? Изключително важно е да разберем.

Наблюдаваше изражението й, очакваше да съзре издайническо трепване, признание.

— Никой — отвърна Ана Зиновиева и прехапа устни.

Ясно. Значи бе разговаряла с някого.

— Какво искаше от теб?

— Никой не е идвал — противеше се ужасена старицата. — Моля ви. Не. Никой не е идвал…

Младата жена заговори на руски и нарече старицата с истинското й име.

— Не! — простена Ана Зиновиева. Пак! Пак бяха дошли за нея. За миг просто не повярва на ушите си. Знаеха името й, онова име, което десетилетия наред никой не беше произнасял.

— Моля ви, оставете ме на мира — почти проплака тя. Цялата трепереше. Не можеше да скрие обзелия я ужас. — Какво искате да научите от мен? Кажете, какво искате да разберете?

— Единственото, което ни интересува, е за какво ви разпитва този човек — отвърна любезно и напевно мъжът.

Най-накрая старицата проговори.

Жената завъртя тялото на старицата, отметна домашната й роба нагоре, над хълбока, и направи дълбок разрез с нож. Няколко минути преди това бяха прекършили крехкия й врат, но кръвта от артерията бликаше равномерно. Тя изчака малко, докато кръвотечението секна, после каза:

— Готово.

Мъжът бе надянал хирургически ръкавици. От куфарчето, което носеше, извади малък стъклен флакон и голям тампон.

— Това опасно ли е? — попита тя, сочейки течността, която той малко по малко изсипваше в разреза.

— Не е за пипане отвърна той. — Клостридий. Отвратително нещо, но върши добра работа.

В тялото започна бърз процес на естествен разпад. Като го откриеха, щеше да изглежда сякаш старицата е умряла преди седмици, навярно се е подхлъзнала и е паднала, при което си е ударила главата. Подобни неща могат да се случат на възрастните хора, които живеят сами.

Ако имаха време, двамата щяха да останат, за да погледат как върви процесът. Само след броени дни нямаше да е останало нищо друго, освен скелета, няколко сухожилия и купчина плазма, нищо, по което да се разпознае. Само разлагаща се плът.

Мъжът отмести флакончето от раната и се изправи:

— Готово — каза той.

Стоун шофираше по тъмната алея към бащината си къща и толкова предпазливо се оглеждаше на двете страни, че баща му дори не забеляза. Но там, изглежда, нямаше никого. Той слезе, взе куфара си и малкия сак на баща си и ги занесе до външната врата. Алфред Стоун пристъпваше внимателно до него.

Чарли изключи алармата на къщата, после отключи външната врата. Цялата къща бе тъмна, тежката мебел проблясваше и ухаеше на лимон. Килимите бяха почистени, а ресните им бяха идеално подравнени.

— Е — обърна се към него Алфред Стоун, — надявам се, че леглото ти горе е застлано.

— Можеш ли да се качиш сам по стълбите?

— По-силен съм, отколкото изглеждам.

— Дай да ти занеса куфара до стаята. После ще отида до съседите да взема кучето. Сигурно ще искаш да си легнеш рано.

Качи двата куфара по стълбите и след минути чу гласа на баща си:

— Чарли!

Стоун остави сака на баща си в неговата стая и бързо отиде до площадката.

— Да?

Погледна надолу и видя, че баща му държи в ръка плика, който бе получил от Сол Ансбах и бе оставил в джоба на палтото си. В другата си ръка баща му държеше гланцовата снимка.

Усети как пулсът му се учестява.

— Просто ти закачвах палтото — каза Алфред Стоун. — Изпадна от него.

Очите му се бяха разширили, кръвта буквално се бе отдръпнала от лицето му.

— Как се сдоби с това? Защо?

Няколко километра по на юг, в западналия квартал на Бостън, известен като „Бойната зона“ — онези няколко пресечки, приютили порнокина, сексшопове, проституция и наркотици — в един тъмен киносалон седеше мъж с черно кожено яке и наблюдаваше как една едрогърда блондинка се чука с някакъв изключително надарен чернокож. Беше привечер и в киното нямаше много посетители — към двайсетина зрители, които седяха колкото е възможно по-далеч един от друг. Неколцина възрастни мъже онанираха неприкрито.

— Добры вечер.

До мъжа с черното яке бе седнал някакъв човек с брада и тъмносиньо шушляково яке.

— Добры вечер, товарищ — отвърна мъжът с коженото яке.

Двамата руски емигранти поседяха малко умълчани, докато не се убедиха, че не ги следят. После мъжът с коженото яке излезе от киното, а след няколко минути другият го последва.

— Това е жената, с която си се срещнал, нали? — попита Чарли. — Соня Кунецка.

— Да — отвърна баща му покрусен.

— Жива ли е?

Алфред Стоун сви рамене, сякаш това не го интересуваше, но очите му издаваха обратното.

— Какво всъщност знаеш за нея? — зададе нетърпеливо въпроса си Стоун. — Дали тя е била във връзка с някого, с някакъв агент в Русия, който е бил под контрола на Леман?

— Защо ме разпитваш за всичко това, Чарли?

— Не трябваше да започвам този разговор сега. Извинявай. Уморен си и трябва да си лягаш. Това може да почака няколко дни.

— Не, Чарли. Струва ми се, че би трябвало да говорим сега. Искам да разбера какво се опитваш да откриеш.

— Моля те, нека да поговорим друг път.

— Не, Чарли — настоя Алфред Стоун.

И той внимателно разказа на баща си част от онова, което беше научил — от предположенията на Сол до чутото от старицата в Ню Джърси. Естествено, смекчи нещата, като не спомена за убийството на Сол — нямаше смисъл да стряска баща си.

Алфред Стоун го слушаше почти зяпнал, после въздъхна:

— Продължавай. И аз имам какво да ти кажа.

Един бял микробус потегли по Уошингтън стрийт, излезе от бойната зона и се насочи към Кеймбридж. Вътре седяха двама мъже. Шофьорът беше с брада. Вторият седеше отзад — едър мъж с дълги бакенбарди, каквито вече не се носеха. Беше дошъл от Балтимор.

Микробусът беше додж, модел 1985 г. Един майстор монтьор, лежал десет години в затвора за въоръжен грабеж, бе направил специални допълнителни подобрения. Отначало си мислеше, че приспособява микробуса за обикновени престъпници, но бе достатъчно опитен, за да си държи езика зад зъбите. И животът, и прехраната му зависеха от това. Беше направил истински танк. Отвътре бяха заварени стоманени плоскости. За шофьора имаше подвижен стоманен шлем с процеп за очите, който да го предпазва от куршумите. Бяха предвидени и отверстия за оръжията. На практика микробусът можеше да издържи на всякакъв обстрел. Беше необходимо най-малкото базука, за да му нанесе някакви поражения.

Микробусът бе съоръжен с няколко 44-калиброви леки картечници и автомати „Томпсън“. Двамата мъже се надяваха, че няма да им се наложи да използуват огнестрелно оръжие в тази акция. Както казваха американците, щеше да е истински сладкиш.

Мъжът зад волана работеше почасово като шофьор на такси както редица други руски емигранти. Вече три години живееше в Бостън. Шест месеца преди да напусне Москва бе избран в свръхсекретната организация. Живееше сам в едно бедняшко предградие на Бостън и не общуваше с никого. Бе просто един от многото анонимни емигранти. В действителност и той, както и мъжът с коженото яке, когото не познаваше, бяха изпратени в тази страна и им се плащаше изключително добре, защото притежаваха рядък талант — умееха безупречно да изпълняват заповеди и ако се наложи, да убиват.

Потеглиха по Масачузетс авеню, прекосиха Харвард Скуеър и после свиха по една от пресечките на Братъл.

— Неплохо — каза възхитено човекът с коженото яке, оглеждайки просторните къщи на Хилиърд стрийт. Съвсем не беше зле.

— Ама откъде да имам сведения за свръхсекретните операции? — противеше се Алфред Стоун малко по-късно, след като Чарли беше върнал Пири и двамата, баща и син, разговаряха на масата в кухнята. — Никога не съм бил въвличан в подобни неща. — Той местеше солницата и пиперницата по масата около чаша вода и кафяво шишенце за лекарства сякаш бяха шахматни фигури.

— Бил си помощник на Леман. Бил си помощник на съветника по националната сигурност на президента Труман.

— О, боже! Занимавахме се примерно с Инчън, с неприятностите около Макартър, китайските комунисти, със Сеул. Неща от този род.

— И изобщо не си чул нищо за някакъв опит да се направлява преврат в Москва?

— Преврат? — изсмя се Алфред Струн. — Най-лелеяната мечта на Джон Фостър Дълес. Познатият враг е по-добър от непознатия. И мисля, че Хамлет казва:

— И не си чувал нищо за никакъв заговор? Нищичко? Дори и слух, дори и в някой документ не си видял да се намеква?

— Не съм казал, че не са правени опити.

Той отвори шишенцето и пусна в шепата си един индерал. Сложи го в устата си и отпи голяма глътка чешмяна вода.

— Да, знам — каза Чарли. — Ние, имам предвид САЩ, сме направили няколко опита да свалим Сталин. Опитахме и от Хрушчов да се отървем след Кубинската криза. Да, така е.

— Чарли — започна баща му уморено, — ако твърдиш, че Уинтроп Леман, служител в Белия дом още от времето на Рузвелт, е бил тайно замесен в заговор срещу Сталин, трябва да ти заявя, че това изобщо не би ме изненадало. Дори не виждам нищо лошо в това. Сталин беше опасен тиран — това всеки го знае.

— Точно така — съгласи се Чарли. — Какво лошо има в един заговор, насочен към свалянето на единия от двамата най-големи диктатори на XX век?

— Да.

— Ако е било само това. Но това май не е цялата истина.

— Защо?

— Защото тогава нямаше да е необходимо да се прикрива операцията. Нямаше да е обосновано. Поне повечето от основните действуващи лица щяха да са мъртви.

— Какво е твоето предположение?

— Предполагам, че има нещо останало и до днес, нещо толкова важно и толкова секретно, че да допуска да бъде убит всеки, който се е добрал и до най-дребното късче информация. — Известно време Чарли стоя, вперил поглед пред себе си, като се чудеше колко да каже на баща си. — Сега ми е необходимо да науча нещо от теб. Каза, че си ходил в Москва, защото Леман те е помолил да отидеш. Но какво още се крие зад това? Защо всъщност отиде? Има и още нещо, нали?

Алфред Стоун седеше умълчан, пръстите му безцелно се плъзгаха напред-назад по кухненската маса, сякаш движени от собствен импулс. Не отговори.

— Защо разруши живота си заради Уинтроп Леман?

Баща му се усмихна загадъчно.

— Всеки си има своите тайни, Чарли. Бих искал да ми направиш една услуга. Цялото това разследване го правиш заради мен. Не мога да ти опиша какво означава това за мен. — Погледът му блестеше, както се стори на Чарли, от благодарност. — Но сега те моля да спреш дотук.

— Не мога.

— Тази игра не си струва риска.

— Не е игра.

— Прав си, да го вземат дяволите. Не е игра. Но защо настояваш толкова? Защо правиш всичко това?

— Отначало, защото ми възложиха задача. Възложиха ми да събера данни за завещанието на Ленин. Не мога, все пак, да ти кажа защо.

— Е, добре, има един човек, с когото би могъл да поговориш, ако толкова настояваш да разнищиш нещата. Един от моите бивши студенти навярно ще може да ти помогне. Ако изобщо някой знае нещо по въпроса, това е именно той. И ако ти е необходим съюзник, той ще е насреща. Работи в Съвета за национална сигурност, на приблизително същата длъжност, на каквато бях аз.

— Благодаря ти.

— Бившите студенти, дори онези, които са поели по пътя към върха, както е той, обичат да правят услуги на старите си преподаватели. Това ги ласкае. — С тези думи той събра ръце, преплете пръсти и после ги изви, докато кокалчетата му изпукаха. После ненадейно добави: — Чарли, хайде да отидем до Мейн този уикенд. Мисля, че пътуването ще ми понесе, а освен това ще мога да си почина на едно приятно местенце.

— В Мейн?

Явно баща му имаше предвид вилата в южната част на щата, която всяко лято взимаха под наем за един месец, докато беше момче. „Вила“ беше малко попресилено за тази стара, паянтова селска къща, но това бе едно от любимите местенца на Чарли. Спомняше си аромата на изгоряло дърво, който се бе пропил във всички завивки там. Разговаряха надълго и нашироко. Ходеха за риба или пък да стрелят патици. След обяд, докато баща му подремваше в един хамак, Чарли изкарваше моторницата и обикаляше езерото с грохот. От време на време отиваше да се катери сам по близките скали. През цялата година с баща му трудно можеше да се общува, но като дойдеха тук, нещата се променяха.

— Много ще се радвам — потвърди Чарли. — Май искаш нещо да ми кажеш?

— Да, точно така.

— Няма какво да те спира.

— Няма. Но ми дай само няколко дни. Толкова години съм се спирал. Мога да издържа още някой и друг ден.

— Просто ми кажи за какво става дума.

— За нас двамата. За миналото. Ще ти разкажа всичко. Чарли, нали знаеш приказката за лисицата и хрътките.

— Пак ли метафора?

— Не съм ли ти я казвал? Кучетата тичат, за да си осигурят обяда, а лисицата бяга, за да отърве кожата. В момента ти си хрътка. Не ставай лисица. Заради мен. Ще го направиш ли?

— Не мога, татко.

— Можеш, разбира се. Не ставай лисица. Сега разполагаш с информация: Можеш да заплашиш, че при нужда ще си послужиш с нея. Чарли, заради мен. Моля те, направи го заради мен. Ще разбереш защо.

Чарли се умълча. Най-накрая въздъхна:

— Не ми се иска — отвърна бавно той. — Но ще го направя.

— Благодаря ти. А сега ще ми помогнеш ли? Ще ми помогнеш ли да открия това куче? — Той отиде до вратата на кухнята, която водеше към градината, и я отвори. Показа се навън и извика Пири. — Обича да стои навън през нощта. Странно. Повечето кучета предпочитат да са вътре.

Двамата, син и баща, стояха до задната врата.

— Всичко, което бях предприел, го правех заради теб — каза бавно Чарли. — Само заради теб.

Пири дотича до задната врата. Нашийникът му подрънкваше.

— Зная — отвърна Алфред Стоун, докато разтриваше кучето зад ушите. — Това… не ме карай да… — Опита се да спре напиращите в очите му сълзи и извърна глава. Явно бе засрамен. След минута допълни: — Признателен съм ти.

В един и петнадесет руснакът с коженото яке, който обикаляше Хилиърд стрийт всеки десет минути, видя как всички лампи в дома на Алфред Стоун изгаснаха.

— Спеши — каза той на другаря си, щом се върна в бронирания микробус. — Пора.

Брадатият отиде в задната част на микробуса и извади една раница, в която наред с другите инструменти имаше и голяма, здрава ножица за дебели кабели, плътни, черни кожени ръкавици и диамант за рязане на стъкло. Отправиха се към задния двор така уверено, сякаш бяха най-обикновени жители на Кеймбридж, които се прибират от гости.

Електрическото табло беше точно там, където им бяха обяснили. Брадатият нахлузи чифт гумени ръкавици и разхлаби три винта, като по този начин успя да изтръгне електрическия кабел и прекъсна тока на цялата къща. С ножицата преряза телефонния кабел.

По същото време другарят му се опитваше да отвори кухненския прозорец, но той беше заключен. Прикрепи към стъклото вакуумна помпичка и с диаманта изряза голям кръг. Чукна го бързо, но тихо, и той се откачи; вакуумната помпичка задържа стъклото да не се разбие на кухненския под. Мушна ръка през дупката, завъртя ключалката отвътре и отвори прозореца.

Само за три минути двамата се бяха промъкнали в къщата почти безшумно.

Стоун беше неспокоен. Беше разкрил прекалено много, за да зареже всичко просто така. Прекалено много въпроси бяха останали без отговор.

Лежеше в леглото, вперил поглед в тавана, загледан в паяжинката от пукнатини, които като дете бе изучавал нощи наред. Изведнъж му се счу лек приглушен шум. Това долу ли беше? Или някой минаваше край къщата? Човек лесно се лъже нощем. Дали не се удряше някой от капаците на прозорците?

После Пири започна да лае. Много странно, той почти не лаеше през нощта.

Стоун се обърна да види електронния часовник. За миг помисли, че го няма; после го видя на шкафчето, но цифрите не светеха. Дали не го беше изключил, без да иска? Изправи се и протегна ръка да запали лампата. Нищо. Сигурно токът беше спрял.

В коридора имаше телефон. Излезе от стаята си и се отправи към бежовия телефон, за да позвъни на електрическата компания. Сигурно някъде беше станала авария. Някоя кола може би се бе блъснала в стълб и бе прекъснала кабела. Взе слушалката. Никакъв сигнал.

В този миг чу слабо скимтене. Не можеше да е човек. Сети се, че е кучето.

Долу имаше някой.

Обърна се бавно назад, за да се обуе и да отиде да види какво става…

По коридора към него вървеше едър брадат мъж. Във вида му имаше нещо много познато.

Стоун се извъртя, за да пресрещне натрапника с лице.

— По дяволите, какво… — извика Стоун и се нахвърли върху него, сграбчи ръкава му и я изви нагоре. Нападателят го удари в корема. Стоун, който беше по-висок, го бутна на земята, разчитайки на изненадата. Но другият беше по-силен, устреми се напред и стовари юмрук в лицето му. Стоун залитна и изведнъж забеляза оръжието на нападателя, скрито в калъф под якето му, и пак се нахвърли върху него. Беше на собствена територия, защитаваше себе си и своя баща, вътре, в техния дом, и това бе повод кръвта му да кипне. С опакото на ръката си удари силно мъжа по брадата и изви главата му назад. После го блъсна толкова силно, че го набута в голямото огледало в коридора. Замахна отново и в този миг усети остро боцване отзад. Нещо се бе забило в гърба му. Зад него имаше още някой. Числено превъзходство. Като се обръщаше, видя какво го е наболо — игла със спринцовка.

От другия край на коридора долетя вик. Баща му бе отворил вратата на своята стая и дрезгаво крещеше от ужас.

— Влизай! — извика Стоун. — Прибирай се вътре!

Обърна се към първия нападател и замахна с юмрук, но усети, че му се вие свят, че залита, че губи равновесие. Започна да потъва, да пропада надълбоко и всичко потъна в мрак.

Звънене. Непрекъснат оглушителен звън бе първото нещо, което чу, когато започна да се опомня. Звукът бе непоносимо остър. Главата му беше ударена, като че ли бе подута. Някаква груба твърда материя драскаше бузата му. Килимът. Стоун бе проснат на пода в кабинета на баща си, а главата му лежеше върху персийския килим. Беше съвсем светло. Ден.

Звъненето идваше откъм външната врата. Някой сърдито натискаше звънеца. Опита се да се надигне, но му беше лошо, повръщаше му се. Острият звук му причиняваше болка, трябваше да го спре. Впи пръсти в ръба на дъбовото бюро и бавно се изтегли нагоре.

Гледката го втрещи от ужас. Усети как кръвта му замръзва. Почувствува как сърцето му ще експлодира.

Баща му.

Не може да бъде! Не може да бъде! Това навярно е някакъв ужасен мираж. „Още спя — каза си Стоун, — сънувам кошмар. Това не е вярно.“

Кръв имаше навсякъде — по бюрото, по бележника — тъмни, лепкави, застинали локви човешка кръв. Кръв бе обагрила пижамата на баща му, сякаш бе залят с червена боя. Цялото тяло бе покрито с дълбоки рани, насечено от кървави прорези по целите гърди, по сърцето, по гърлото, което зееше прерязано.

— Не, не, не! — изстена Стоун. — О, господи, не, божичко!

Беше се вцепенил от ужас.

Баща му беше съсечен. Тялото му лежеше изпружено в стола зад бюрото, обезобразената му глава бе отметната назад. Дълбоките, яростни рани бяха навсякъде. Психопатът убиец бе обезобразил жертвата си.

Стоун забеляза, че от една от раните стърчи дълъг нож с черна дръжка. Ножът бе от кухненския комплект на баща му, един от онези, които Стоун бе наточил съвсем наскоро.

Не беше на себе си. Запрепъва се към тялото на баща си и от гърлото му се изтръгна сподавен жален стон. Той щеше да го съживи, щеше да го свести. Можеше да го направи. Сигурно не бе починал отдавна. Можеше да го направи. Щеше да спаси живота му, да му помогне.

— О, господи! — проплака той и се вкопчи в тялото.

Звъненето бе спряло и нещо се удари о вратата. Нещо с грохот се разби.

Нямаше време да провери откъде идва този шум. Трябваше да спаси живота на баща си. Щеше да го спаси.

Някъде из къщата се чуха гласове, мъжки гласове. Някой викаше. Някой го викаше по име, но той нямаше да се обади. Нямаше време. Никакво време.

Долепи ръце до разкъсаните бузи на баща си, повдигна безжизнената глава. От гърлото му се изтръгна беззвучен стон. Не, не — искаше му се да каже, — оставете ме на мира!

През пердетата му се мярна нещо синьо. Полиция. Искаха да влязат, но нямаше време.

„Нямам време — опитваше се да им извика Стоун. — Трябва да го спася.“

— Отворете! — чу се висок глас.

„Не са дошли на помощ — подсказваше част от съзнанието му. — Те не са дошли, за да спасят баща ти. Изчезвай!“

Трябваше да се маха. Трябваше да се махне заради баща си.

20

Москва

В крайна сметка, именно посещението в института „Сербски“ накара Степан Крамер и баща му да станат терористи.

Умственото разстройство на брат му Аврам Крамер се оказа последната капка, от която чашата преля. Понякога Степан си мислеше, че семейството му е белязано от съдбата и затова му се струпват всички неприятности. Вечерта след посещението в института, докато се прибираха с колата, баща му за пръв път му разказа цялата история на преживения в затвора кошмар.

По време на Великата отечествена бил пленен от германците. В друга страна, по друго време щели да го признаят за герой; в Русия бил считан за предател заради своята смелост и безумните рискове, които поемал и които в крайна сметка довели до залавянето му.

В лагера видял ужаси, които го калили завинаги.

Един от сълагерниците му, който бил арестуван по мъгляви обвинения в „антисъветска пропаганда“, отказал да подпише самопризнания, затова му било наложено едно от най-жестоките мъчения. Свалили му панталона и гащите, сложили го да седне на пода, а двама сержанти се настанили върху краката му. Тогава този, който водел разпита, започнал бавно да натиска с върха на ботуша си нещастния човек по пениса и тестисите.

Направил признания след пет секунди.

Друг затворник бил измъчван, като поставили нажежен до червено винкел до ануса му и го заплашили, че ако не си признае всичко, ще го намушкат колкото се може по-дълбоко. Въпреки това анусът му кървял дни наред.

Яков Крамер бил пощаден, а после двама политически затворници го залели с киселина.

Ненавистта му към съветската система се затвърдила малко по-късно. В деня, когато научил, че преди няколко седмици е починал Сталин. Затворниците както винаги били разбудени в четири сутринта и били завлечени в трапезарията за „черния борш“, който едва се ядял. После ги пратили да копаят глина, от която правели тухли. Този ден не ги закачали много-много. Пазачът се мотаел безцелно отстрани.

Без да спира работа, Крамер огледал сълагерниците си. Обръснатите им глави били сиви; отчаяните им трескави очи били потънали в орбитите си, а край тях се били образували тъмни петна. Приличали на сенки. Крамер съзнавал, че той самият е толкова грозен, че просто не могат да го гледат.

Подхванал разговор с един човек, който наскоро бил пристигнал от Москва. Как било там, интересувай се Яков. По-добре или по-зле, отколкото преди войната.

Московчанинът му разказал една случка, която се разправяла из цяла Москва. По всяка вероятност се провеждала Московска партийна конференция. При закриването й секретарят на организацията призовал към почитане паметта на наскоро починалия велик вожд — другаря Сталин. Естествено, всички станали и започнали да ръкопляскат. Лицата им греели, те вдигнали ръце високо, по руски, и ръкопляскали силно. Овациите не стихвали. Пет минути, после десет — публиката толкова се изтощила, че едва не паднали. Но не можели да спрат. КГБ било там и наблюдавало кога ентусиазмът на участниците ще започне да отслабва. Продължавали да ръкопляскат отчаяно, изтощени, с отмалели ръце. Най-накрая директорът на една местна фабрика, който седял най-отпред, наред с партийните ръководители, се престрашил да седне и останалите го последвали с огромно облекчение. Същата нощ директорът на фабриката бил арестуван. Из цяла Москва все за това се говори, казал московчанинът, сигурно е вярно.

Крамер не можел да повярва на ушите си. Забил дълбоко лопатата си в земята и изчакал, докато отмине пазачът.

— Сталин е мъртъв — промърморил той, — но поддръжниците му са живи.

Същия този ден той се заклел, че ако излезе жив, никога няма да забрави какво са сторили на него и на събратята му, измрели по лагери и затвори, а също и че ще се погрижи Русия винаги да помни.

През 1956 г., когато Никита Хрушчов произнесъл своята прословута „тайна реч“ на XX конгрес на КПСС, в която отричал Сталин, милиони политически затворници били пуснати на свобода. Яков бил сред тях. По-късно той се сприятелил с малка групичка бивши лагеристи, преживели същите ужаси като него самия. Помагали си един на друг да се приспособят към живота извън лагера, да укрепнат, да отгледат деца, но въпреки това таели у себе си дълбока ненавист към системата, която така се била отнесла с тях.

От ден на ден другите трупали все повече и повече горчилка. Все по-често говорели за тероризъм — да раздвижат нещата, да намерят отдушник на своята враждебност, да взривят някоя бомба.

Един ден в началото на шестдесетте години един от членовете на групата решил да хвърли бомба. Крамер не искал да участвува. От един приятел в Института за научна апаратура, където работел, успял да се снабди с необходимото за самоделна тротилова бомба и я поставил в един куфар на улица „Горки“. Оказало се, че бомбата е по-мощна, отколкото очаквали, и неколцина невинни минувачи били тежко ранени. Той успял да предаде едно писмо до репортер от американската телеграфна агенция, който публикувал почти неграмотно написаната критика срещу съветското правителство.

Това станало преди десетки години, най-странното било, че изобщо не успели да хванат този човек.

— Но понякога — каза в заключение Яков — нещата могат да вземат правилна насока.

— Да — съгласи се синът му. Погледът му бе празен. — Понякога може.

Тази нощ Степан взе решение да стане терорист и до късно вечерта баща и син обсъждаха терористичните действия, чрез които да освободят Аврам.

Степан отиде у баща си и седна на масата в кухнята. Соня беше отишла на гости у своя приятелка. Истински късмет, защото Яков настояваше да не я замесват.

— По никакъв друг начин не можем да освободим Аврам — твърдеше Степан. Беше висок и слаб, ръкавите на ризата му бяха къси. Подръпваше ги нервно.

— Но ние не можем да настояваме за освобождаването на Аврам — възпротиви се баща му. — Властите веднага ще разберат кой стои зад терористичната акция. Веднага ще я свържат с нас…

— Не можем. Но това му е хубавото на моя план, че ще настояваме за освобождаването на всички политически затворници от психиатрията. Това са десетки хора. Никой няма да заподозре именно нас.

— Да — съгласи се Яков и продължи разсъжденията си на глас. — Ще отправим искането лично. Ще напишем писмо, адресирано само до Горбачов. Да. Освободете тези хора и насилието ще спре. В противен случай ще направим исканията си обществено достояние. За да се предпази, Кремъл трябва да се съгласи — въпрос на лична заинтересованост.

— Само че защо писмото трябва да е лично?

— По този начин Кремъл може да изпълни исканията ни, без това да повлияе на техния престиж. Без да изглеждат слабохарактерни. Без да се страхуват, че по този начин ще насърчат други терористични действия.

— Разбирам — каза Степан и пак подръпна ръкави.

— Само че знаеш ли нещо за направата на бомби?

След моментално колебание Степан отговори:

— Да, знам. Не е кой знае колко… но понаучих туй-онуй в затвора…

— Значи все пак не си си загубил времето напразно — изсмя се с горчивина Яков. — Но без нужните неща…

— Мога да намеря.

Яков кимна.

— Въпросът е — продължи Степан, — на кое място ще го направим.

— Трябва да привлечем колкото се може повече внимание — заяви баща му. — Нашето правителство много го бива да покрива случилото се, да го маскира, все едно че никога нищо не е имало. Трябва да е на обществено място. Мишена — символ.

— Какво например?

— Например Червения площад, метрото, Централната телеграфна станция — отвърна той. — Или пък някой конкретен кремълски ръководител с незавидна репутация.

— Борисов! — възкликна ненадейно Степан.

Борисов беше шеф на отдел „Административни служби“ на ЦК. Беше известен като пословичен апаратчик в средите на необятната съветска номенклатура, привилегированата класа. Повече от когото и да било в структурата на съветската власт той бе настоявал за широкото използуване на психиатричните болници за заглушаване на протестите. А сега, след като повечето от затворниците в психиатриите бяха освободени, Борисов агитираше за възстановяването на това коварно наказание. Сега, след като Сталин отдавна вече бе мъртъв, хората го считаха за истинско изчадие на Сатаната.

— Борисов — съгласи се баща му. — Това копеле.

— Ще разберем къде живее. Няма да е кой знае колко трудно.

— Степан — обърна се към сина си Яков и несъзнателно попипа насечения белег, който бе обезобразил носа му, устните и част от едното око. — С какво сме се захванали? Вече съм твърде стар за тези неща.

Степан стисна устни. Изведнъж го втресе, усети тръпки по гърба.

— Това е моя работа — отвърна той. — Аз ще се справя.

Неочаквано вратата се отвори и двамата мъже се стреснаха. Беше Соня.

— О, простете — извини се тя. — Простете, че ви прекъсвам.

— Не си ни прекъснала, скъпа — каза й мило Крамер. — Тъкмо свършвахме.

21

На милиционера в тесничката караулка на Кутузовски проспект 26 бе наредено да докладва за всеки подозрителен безделник, който се шляе наоколо. Все пак пазеше сграда, в която живееха членове на ЦК. Въпреки това почти не му се налагаше да вдига телефона. Седеше си в караулката, проверяваше самоличността на шофьорите, които влизаха вътре с колите, кимваше им отсечено и не му се налагаше да върши почти нищо друго. Работата не бе особено интересна. Зиме беше студено и трябваше да си слага по два чифта униформени ръкавици.

Пазачът не си падаше много-много по четенето, но уединеността на поста не предлагаше друг изход. Затова четеше вестници — „Правда“, „Известия“, „Вечерная Москва“ и други — и кимваше почтително на минаващите коли. Посред нощ те не бяха много.

В три часа го смени пазачът от втора нощна смяна. Двамата поговориха десетина минути, без изобщо да поглеждат паркинга. Той и без това бе съвсем притихнал.

Точно тогава обаче там се появи един човек.

Степан Крамер, облечен в работническа ватенка, крачеше отегчено и бавно, като човек, който би предпочел да си у дома и да спи.

Ако случайно пазачите го забележеха, като влиза, несъмнено щяха да го питат къде отива. Степан щеше да им каже, че един от скапаните асансьори се е повредил и че комендантът на сградата най-безцеремонно го е вдигнал от леглото. Нещо не било наред — дали в кабелите на хаспела, дали шината, дали спирачният детектор — онзи не разбирал нищо от асансьори. Комендантът не им ли е наредил по телефона да го пуснат? Тогава пазачите, чиито първичен инстинкт бе да запазят работата си, щяха по-скоро да пуснат този човек, който толкова много разбира от асансьори, отколкото да предизвикат гнева на оня от ЦК, който, боже опази, трябваше да ходи три етажа пеша.

Само че никой не спря Степан.

Черната волга беше на другия край на грамадния паркинг, точно според предвижданията. Преди няколко дни Степан пак се видя със своя съкилийник от Лефортово, Фьодоров и го помоли да го свърже с някой, който знае повече за обитателите на този блок на ЦК. Фьодоров успя да намери един автомонтьор, който беше поправял нещо там и комуто бе известно къде паркира колата си Сергей Борисов.

Добре — колата бе извън полезрението на пазачите в караулката. Никой не можеше да го види.

Незабавно се залови за работа. Пъхна се под колата. Асфалтът беше студен.

Докато работеше, дъхът му образуваше облачета пара.

Беше пъхнал белия пластичен експлозив, пак намерен от Фьодоров, в две тръбички, а всяка тръбичка — в найлоново пликче. Двете тръбички бяха свързани с взриватели, закачени за електрически детонатори. Всеки детонатор бе свързан с джобен радиоприемник — като онези, които лекарите на Запад носят у себе си при повикване: Микрофонът на приемниците, който обикновено издаваше звуков, сигнал, бе заменен от електрическо реле. Щом устройството получеше сигнал от предавателя с мощност на радиоразпръскването няколко километра, релето щеше да затвори веригата, но която да протече ток и колата да избухне.

Степан постави едната тръбичка под резервоара, а другата отпред, после провери дали не се вижда някоя жица. Половината от работата беше свършена.

Запромъква се по гръб първо под колата на Борисов, после под някаква друга кола, докато най-накрая можеше да стане, без да го забележат нито от сградата, нито от караулката. Обратният път беше проблем — по-добре да не рискува и да го разпитват след това. Затова прекара остатъка от, нощта скрит под стълбището на портиерната, точно както го бе научил Фьодоров.

В резултат на внимателно проучване Степан бе разбрал това-онова за навиците на Борисов. Фьодоров му помогна най-много. Степан успя да научи кога идва шофьорът на Борисов; по кое време обикновено Борисов тръгва от къщи; коя именно от множеството черни волги на паркинга принадлежи на Борисов; кога се сменят пазачите в караулката.

В 6:30 сутринта, когато си тръгваше нощната смяна и застъпваше дневната, Степан се измъкна с малка групичка от охраната по етажите.

Около час след това изчака в колата на баща си, паркирана малко по-надолу, откъдето следеше кой влиза на Кутузовски 26. Точно в 7:30 пристигна шофьорът на Борисов.

Степан се размисли.

Шофьорът беше обикновен млад руснак, който навярно имаше жена и деца. На Степан не му се искаше да умира и той — нали не беше такова чудовище. Но шофьорът трябваше да пострада заедно с Борисов, нищо не можеше да се направи.

Степан вече бе приел неимоверно тежката мисъл да отнеме живота на невинен човек.

В 7:40, пет минути по-късно от предвижданията на Фьодоров, Борисов излезе от сградата заедно с шофьора си. Степан го разпозна незабавно от снимките. Беше набит, нахакан, облечен в скъп костюм, който навярно му е бил по мярка преди пет-шест години. Оттогава явно бе натрупал килограми.

Шофьорът придружи Борисов до волгата и после се наведе да провери колата отдолу, просто по навик. Беше направо немислимо колата на член на ЦК да бъде застрашена по някакъв начин. Такива работи в Русия не ставаха.

Не откри нищо и се качи на шофьорското място.

Степан наблюдаваше как волгата потегля от паркинга пред един сребрист мерцедес-бенц, видя как шофьорът кимна на пазача в будката и се включи в движението по Кутузовски проспект. Последва ги отдалече. Нямаше смисъл да предизвиква подозрение, тъй като обичайният маршрут на Борисов му бе известен.

От мисълта за онова, което предприема, за неговата грандиозност, му ставаше зле, но пък много добре знаеше, че ако не го свърши този път, рискува да открият бомбата и целият план да пропадне.

Колата на Борисов се движеше по Кутузовски, после зави по Калинински проспект — една от главните пътни артерии — и спря на един светофар. Борисов като ме ли се бе замел в някакви книжа.

Степан бързо изтегли двадесетсантиметровата антена на предавателя и сложи пръст на копчето.

За миг затвори очи и видя пред себе си лицето на брат си.

— Това е за Аврам — прошепна той и натисна бутона.

Експлозията бе оглушителна, макар и на неколкостотин метра. Волгата избухна сред кълба от огнени пламъци и се разцепи на две. Горящи парчета се посипаха по улицата. Свърши се.

Едно от парчетата от експлозията падна на тротоара, съвсем близо до Андрю Лангън, втори секретар на посолството на САЩ в Москва, който всъщност бе служител на Съветския отдел на Оперативната дирекция на ЦРУ. Лангън знаеше много малко за експлозивите, но наскоро бе посетил един семинар в ЦРУ по въпросите на тероризма. Решението бе взето бързо. Той грабна отломката и я отнесе в службата си. Това му коства едно доста болезнено изгаряне на лявата ръка.

Бомбата, убила Борисов, получи отзвук по целия свят, при това на първите страници на вестниците — от шокиращия лондонски „Нюз ъв дъ уърлд“ и разни други британски илюстровани вестници, чак до парижкия „Монд“ и хамбургския „Билд цайтунг“. Заглавието в „Ню Йорк поуст“ заемаше цялата страница и гласеше: „Убит е червен бос“. На първа страница на „Уолстрийт Джърнъл“ под заглавието „Какви са новините“ новината се третираше в типичния за вестника суховат стил: „Известният съветски функционер Сергей И. Борисов бе убит в Москва, когато на един от главните булеварди избухна бомба, поставена в автомобила му. Никоя група не е поела, отговорност“. На втора страница „Ню Йорк Таймс“ поместваше анализа на един съветолог от института „Хариман“ към Колумбийския университет, който се разпростираше върху вътрешната съпротива срещу властта в Кремъл. Тед Копъл посвети на убийството един епизод от „Найтлайн“. Съветската осведомителна агенция ТАСС, която в последните години бе станала много по-открита към света, дори не го спомена.

22

Президентът на Съветския съюз Михаил Сергеевич Горбачов няма официална резиденция, каквито са например Белият дом или Бъкингамският дворец. Има едно жилище в Москва, дача край Москва и една на черноморието. За разлика от предшествениците си, които по правило живееха в сградата на Кутузовски 26, Михаил Горбачов предпочете да остане в дачата на запад от града, на Рубльовско шосе.

Горбачов бе поканил гостите си през нощта, след полунощ. Обикновено не стоеше до късно; по принцип си лягаше към единадесет.

А освен това никога не свикваше съвещания в дачата. Гостите му тръпнеха в очакване, съзнавайки, че въпросът явно не търпи отлагане.

Трите лимузини марка „Зил“ подминаха знака „Влизането забранено“ и двама униформени въоръжени милиционери провериха пристигащите и махнаха да влязат. Щом слязоха, тримата мъже бяха проверени от друга група от охраната — претърсиха ги за скрити оръжия.

Тримата влязоха тихо. Това бяха Андрей Павличенко, шефът на КГБ, Анатолий Лукиянов, един от най-доверените съюзници на Горбачов, и Александър Яковлев, най-близкият му съратник в Политбюро. Минаха през гостната, която Раиса Горбачова бе обзавела със скъпи английски тъкани, и влязоха в кабинета на президента.

Горбачов седеше зад бюрото си, а върху плешивото му теме падаше кръг светлина от настолната лампа. Беше облечен съвсем по домашному, със сиви панталони и син пуловер. От него се излъчваше увереност и сила, но въпреки това по лицето му се четеше умора. Сенките под очите му бяха по-тъмни откогато и да било.

— Моля, заповядайте — посрещна ги Горбачов. — Разполагайте се. — И с жест ги покани да седнат.

Щом се настаниха, той започна. Изглеждаше доста напрегнат.

— Съжалявам, че ви обезпокоих, че ви отнех от съпругите или любовниците — подсмихна се леко той, — но зная, че вие сте хората, на които мога да се доверя. Нужен ми е вашият съвет.

Всички присъствуващи му кимнаха в отговор.

— Изправени сме пред проблем със сложни последствия. Това е вторият терористичен акт в Москва в разстояние на две седмици — продължи Горбачов, тъй като знаеше, че гостите му са чули вестта за Борисов. — Сред членовете на Политбюро вие сте единствените, на които имам пълно доверие. Нуждая се от помощта ви. — И се обърна към новоназначения директор на КГБ: — Андрей Дмитриевич, Сергей Борисов беше ваш приятел.

Павличенко почервеня от гняв и прехапа устни. После сведе глава, погледна го и каза:

— Да, така е.

— Възможно ли е тези действия да са предприети от най-обикновени дисиденти? Възможно ли е? — намеси се Александър Яковлев, човек с оредяваща коса и тъмни очила, възкачени върху месест нос.

— Да — потвърди Лукиянов. — Тези терористи по някакъв начин са успели да намерят достъп до съоръжения, които се произвеждат на Запад, по всяка вероятност в Европа, а може би и в Америка. Сигурно работят с антисъветски елементи…

— Не — прекъсна ги едва ли не притеснено шефът на КГБ.

— Защо казвате това? — запита Горбачов.

Павличенко пак загриза долната си устна и после заговори, сякаш превъзмогвайки силно вътрешно убеждение да не казва нито дума.

— На съвещанието на Политбюро споменах, че експлозивът, използуван в една от бомбите, е веществото C-4, което се произвежда в Съединените щати.

— Да — съгласи се нетърпеливо Лукиянов, — но какво…

— Не съм свършил. — Той въздъхна и продължи: — Хората ми дълго работиха по този проблем. И стигнаха до резултати, които дори на мен не ми се искаше да чуя. Веществото не е обикновен C-4. Има специален, необикновен състав — каза той и огледа стаята, после спря поглед на Горбачов и сви рамене. — Произвежда се само за ЦРУ.

Изненадата по лицето на Горбачов не се изписа веднага, но когато това все пак стана, в очите му се прокрадна и лек страх.

— Какво искате да кажете? — попита твърдо той.

— Вижте, американците с удоволствие биха направили каквото и да било, за да подронят авторитета ви, нали така? Но това е според логиката на политиката от позиция на силата — мрачно обясни шефът на КГБ.

— Не ви разбирам — каза Яковлев.

— Напрежението между Москва и Вашингтон е достигнало възможно най-ниската си точка — обясни Павличенко. — Поне в следвоенните години. Така че, кой човек със здрав разум във Вашингтон ще иска да ни сваля от власт?

— Много хора жадуват да ме видят пак в някоя канцелария в Ставропол — сви рамене Горбачов.

— Несъмнено — съгласи се Павличенко. — Но те не са във Вашингтон.

— Сигурно и там ги има — настоя Горбачов.

— Военнопромишленият комплекс — предположи Лукиянов, чието виждане за Съединените щати не се отличаваше с особена оригиналност.

— Добре — съгласи се Павличенко. — Можем да правим каквито си искаме предположения. Несъмнено силите на реакцията са навсякъде. Именно те биха се облагодетелствували от старата, плодоносна Студена война. Това е целият комунистически апарат. Членовете на Политбюро, които ще загубят поста си. Така е. Несъмнено.

— Но?… — възпротиви се Горбачов.

— Предполагам, че е много вероятно тероризмът да е координиран направо от американското разузнаване. И също така предполагам, че вероятно, вероятно, американците работят със сили, действуващи вътре в Съветския съюз. Навярно сред нашите редици. Искам да кажа, че може би има сили вътре в страната, които искат да ни свалят от власт.