Московският клуб (Къртица 3)

45

Москва

Черната чайка, профуча по улица „25 октомври“, с пълна скорост, предвождана и следвана от ескортиращите я черни волги, и влезе в Кремъл през Спаските врата.

В нея бяха първият заместник-началник на ГРУ и най-добрият експерт по взривни вещества от елитните Спецназ части. На минаване през Червения площад можеха да видят вдясно дългата опашка хора, които чакаха, за да влязат в мавзолея на Ленин. Колата спря само за миг пред контролния пункт на Спаските врата, после мина през желязната порта и влезе в тази част на Кремъл, която не е достъпна за туристи.

Чайката спря пред сградата на Министерския съвет и човекът от охраната скочи от предната седалка да отвори вратата на двамата мъже.

Аристократичният белокос генерал-полковник и младият му специалист по експлозивите от Спецназ влязоха в седалището на съветското правителство. Минаха покрай няколко поста на кремълската охрана — мъже, облечени в синя униформа, които едва поглеждаха документите им. Отправиха се по коридор, вероятно използуван само при официални случаи, към боядисан в зелено асансьор. Възрастният мъж крачеше бързо и младият едва успяваше да върви редом с него.

Асансьорът беше с обикновен метален под и макар че, вероятно, бе произведен преди десетки години, електрониката му явно беше съвременна. Спускаше се плавно. Беше от „Отис“, американска компания.

Вратата се отвори в друг коридор с паркет в цвят на горчица. Офицерът от ГРУ поведе младежа покрай още няколко поста на охраната. Коридорът постепенно се стесняваше и беше ясно, че се намират под земята. Единствената светлина идваше от бръмчащите луминесцентни лампи на тавана, ниско над главите им.

Най-после, след като бяха вървели почти пет минути, стигнаха до друг вход. Пред него стояха двама униформени часовои, които за пореден път им поискаха документите, а после козируваха. Двамата слязоха по стълбище от полиран черен мрамор и влязоха в помещението. То беше тъмно и хладно, миришеше леко на хлор, като плувен басейн. Възрастният мъж веднага намери ключа и запали лампите.

Стаята беше квадратна и, изглежда, се използуваше за оръжеен склад. Имаше сандъци с пушки и муниции, а покрай стените беше сортирана на купчини различна екипировка.

— Е, запознат си с плана на сградата — каза по-възрастният тихо. — Настояваше да я видиш със собствените си очи. Ето ти я.

Излишно беше да добавя, че това пътешествие е свързано с известен риск, но най-вероятно щеше да бъде възприето просто като рутинна проверка на началника на ГРУ, който отговаряше за сигурността.

Специалистът по експлозивите се огледа и започна бързо да пресмята.

— Десет на десет — каза той, — и пет метра височина.

— Правилно.

— Това са петстотин кубически метра. — Увереният му глас отекваше от бетонните стени. — Постройката е висока дванадесет метра и двадесет и пет сантиметра над повърхността на земята и е дълга двадесет й четири и половина метра. Като прибавим пет метра височина за тази стая и десет за стаята над нея, която също е под земята, това прави, да, тридесет и седем метра и двадесет и пет сантиметра. А сега, кажете: за какво се използува обикновено тази стая?

— Това е арсенал.

— Обаче сградата е построена от гранит, нали? Тежка работа.

— В по-голямата си част е от гранит, да. Има малко лабрадорит, малко мрамор. Тази стая и повечето вътрешни стени са от железобетон.

Младият мъж заговори съвсем тихо, но дори шепотът му кънтеше в затвореното помещение.

— Надявам се, че… че е помислено за атомно устройство. Малко атомно устройство.

— Тази алтернатива се изключва.

— Защо?

Генералът се усмихна.

— По редица причини. Радиоактивните материали се охраняват толкова строго, че преместването на една бомба, дори по заповед от най-горе, веднага ще направи впечатление и ще се разчуе. Секретността е от първостепенно значение. Освен това не желаем Червената армия да реши, че са го направили американците. Това може да предизвика термоядрена война.

По-младият кимна замислено.

— Разбира се, има и друга, неубедителна причина да не използуваме атомно устройство. Не забравяй равнището на нашата съветска отбранителна готовност.

— Не разбирам.

— Прекарваш прекалено много време в лабораторията и твърде малко — да се ослушваш какво става. Министерството на отбраната преди много години е разположило на определени места по Червения площад — в сградите и под земята, дори в превозни средства, които непрекъснато патрулират из Москва — неутронни детектори и гама детектори. Както можеш да се досетиш, по спешност, за откриване наличието на атомни устройства. За да се предотврати внасянето на атомна бомба в Кремъл. Американците имат подобна система за охраната във Вашингтон. И дума не може да става за атомно оръжие. Положително използуването му ще бъде грешка и по простата причина че е невероятно някой терорист в тази държава да има достъп до такова нещо.

— Тук ли ще бъдат всичките тези часовои на Седми ноември?

— Разбира се. Дори и повече, охраната ще е усилена.

— Тогава бих изключил и пластичните експлозиви. Не са много добра идея.

— Защо?

— Те са много мощни, но ще е необходимо огромно количество, за да свършат работа. Стотици килограми. Цели каси. Ако не беше проблемът с охраната, бих казал, че са много подходящи.

— Тогава какво е решението?

Експертът се усмихна.

— ГВЕ бомба — газово-въздушен експлозив.

— Обясни.

— ГВЕ бомбите са едни от най-съвършени те експлозиви във всеки арсенал. Разработени са съвсем наскоро от американците, в края на Виетнамската война. Изключително мощни са. — Могат да изравнят със земята големи сгради, дори цели жилищни квартали. А освен това са несравнимо по-малки от всичко останало. Цялата апаратура може да се вмести в една чанта. Необходима е само бутилка втечнен пропан, няколко гранати, запалителни капсули, малко пластичен експлозив и часовников механизъм. И още някои неща. Аз лично предпочитам простия цифров часовников механизъм.

— Защо? Нали бомбата може лесно да се взриви посредством радиопредавател?

— Така е. Но тук условията са други. Дистанционният сигнал, за детонация особено при тези дебели стени трябва да се излъчи на ултрависоки честоти. Това означава, че ако някой контролира радиовълните, съществува вероятност сигналът да бъде заглушен. А като се имат предвид мерките за сигурност, които собствените ни хора ще вземат този ден, това никак не е изключено. Не, не ни трябва дистанционно взривяване.

— Добре тогава. Но как ще се задействува устройството? Къде точно ще бъде часовниковият механизъм?

— Часовниковият механизъм ще освободи облак от газ тук, в стаята. В определеното време малките пластични бомби ще избухнат и ще взривят силно експлозивната газовъздушна смес.

— Достатъчно мощна ли ще е експлозията?

— Мощна ли? Никой в радиус от сто метра няма да оцелее.

— Слушай много внимателно: не трябва да има никакъв провал! Вдигнеш ли ръка срещу царя, не ти остава друго, освен да го убиеш.

46

Париж

Стоун се събуди много рано, замаян от дългото самолетно пътуване и чуждия град. Измъчваше го тъпо, пулсиращо главоболие и в първия момент не можа да си спомни къде се намира.

Седна в леглото, почака погледът му да се фокусира и започна да изучава хотелската стая, доволен от строгата елегантност, кадифените тапети на сиви райета, банята със стени от гладък зелен венециански мрамор и изгледа към красивата катедрала „Сен Жермен де Пре“. „За покойник като мен — помисли си мрачно той — стаята наистина е съвсем прилична.“

Беше пристигнал в Париж късно следобед предишния ден. Веднага, след като самолетът кацна на „Хийтроу“, взе такси до Лондон, направо до френското посолство, където получи „спешна“ виза, за да замине незабавно за Париж. Обясни, че в деловите му планове е настъпила внезапна промяна. Беше напрегнат и изтощен, мина му през ум да се качи на първия самолет до Париж, но реши да се придържа към първоначалния си план — да пътува с ферибота от Дувър до Кале, където можеше да се смеси с тълпите туристи.

Слабо познаваше Париж — бе идвал два пъти тук преди години. Тогава градът бе представлявал за него нещо като предизвикателство, нещо, което трябва да бъде завоювано, изследвано, изучено. Сега Париж означаваше спасение, богат избор от места, където можеше да се скрие. Първата му мисъл бе да избере малък невзрачен хотел. По повечето от собствениците на такива хотели не се отказваха да спечелят по някой франк допълнително и положително се поддаваха на подкупи. Стоун имаше нужда от хотел, където да разчита, че управата няма да сътрудничи безусловно на властите, ако или когато се стигнеше дотам. Трябваше му място с малоброен, дискретен и неподатлив на подкупи персонал, който да не допуска никакъв достъп до регистрите си.

Хотелът, който избра, беше малък и доста скъп. Казваше се „Л’Отел“ и се намираше на улица „Боз Ар“. Стаите бяха тесни, като повечето хотелски стаи в Париж, но обзаведени с изящен вкус. Тук бе живял (е, всъщност бе умрял) Оскар Уайлд, което не беше кой знае каква реклама, както и Морис Шевалие, което пък беше. Стая номер четиридесет и шест беше великолепна, следобед я заливаше слънчева светлина.

Беше се регистрирал под името Джоунс и с облекчение бе отбелязал, че администраторката не му поиска паспорта. Едно време, преди години парижките хотели съобщаваха всяка вечер в полицията имената на гостите си и номерата на паспортите им, но за щастие това беше останало в миналото. Сега полицията се опитваше веднъж-дваж годишно да прави проверки на регистрационните карти, но хотелите рядко им ги предоставяха. Въпреки многото приказки за мерките, които се вземат против тероризма във Франция, истината е, че човек може да се настани в хотел под измислено име и да остане там колкото си иска, без да бъде заловен. Ако „злополуката“ на езерото Мичиган беше минала успешно, няколко дни тук щеше да е безопасно дори и за него. Поне така се надяваше.

Беше заспал бързо и дълбоко като упоен.

Сега си поръча закуска в стаята — кафе с мляко и кифлички — и започна да подрежда мислите си. Оставаше малко време, а трябваше да намери колкото е възможно по-бързо един човек.

В годините след руската революция вълна бежанци от Съветския съюз бе заляла Париж. Те бяха изградили тук своя собствена субкултура, свои ресторанти и нощни клубове, свои социални организации, също както по-късно едно друго поколение в Ню Йорк. Но с измирането на емигрантите изчезваха и техните квартали, от руското присъствие оставаха само следи.

Една от тези следи се намираше в Осми район, сгушена между скъпите магазини за бижутерия и шоколад, малко встрани от „Шанз Елизе“. Там, на улица „Дарю“, е катедралата „Свети Александър Невски“, черква във византийски стил, пълна със стари икони, място за среща на малцината останали „бели“. Стоун отиде в черквата малко преди обед и я завари празна. Единственото живо същество вътре беше младата жена, седнала зад бюро с наредени на него пощенски картички.

Стоун разполагаше само с едно име, Фьодор Дунаев, но почти нямаше съмнение, че човекът живее под чуждо име, добре скрит и защитен. Всеки, който беше работил в тайните служби на Сталин, а след това им беше изменил, положително прекарваше дните си в смъртен страх. Но Стоун знаеше, че има начин да стигне до оттеглилия се агент.

Бяха му известни два факта от живота на Дунаев, които можеха да му послужат. Единият — научен от Уорън Поуг — беше, че го е придружавал човек на име Вишински. Другият се съдържаше в малкото информация, която Ана Зиновиева си бе припомнила от съобщението във вестника за бягството на Дунаев, една подробност, която се помнеше, понеже беше много интересна. Преди десетки години Дунаев бе намерил подслон в Париж под покровителството на емигрантска помощна организация, чието име беше познато на Стоун от нещо, което бе чел някога. Организацията бе основана и се поддържаше от руската православна църква в Париж. На Стоун му се бе сторило странно, че един стар атеист, чекист, е приел помощ от религиозна организация. Но руснаците бяха народ на парадоксите. Одраскай комунист, и отвътре ще се подаде ревностно вярващ руски православен християнин.

Младата жена вдигна поглед.

— Oui?9

— Parlez-vous anglais?10

— Да — усмихна се мило тя.

Стоун побърбори с нея около минута за черквата. Каза й, че е американски турист и е с руско потекло. Лицето на жената светна: и тя била по произход рускиня. Говореше английски с руски акцент — вероятно родителите й бяха емигранти. Стана от мястото си и с гордост разведе Стоун из черквата. Поговориха за Русия и за роднините й и накрая Стоун подхвърли небрежно, че след като е в Париж, не е зле да потърси един стар човек, руснак, приятел на приятели. Дали би му помогнала?

— Как се казва?

Стоун се поколеба за момент, после реши, че вероятността името да й говори нещо е нищожна.

— Фьодор Дунаев.

Жената поклати глава — не била чувала за него.

— Да попитаме свещеника — предложи тя. — Той познава повечето руски емигранти. А ако не го познава, може да ви насочи към някого, който да го знае.

Стоун я последва вън от черквата и в малката съседна сграда, която служеше и за канцелария, и за жилище на свещеника. Зачака напрегнато в голата канцелария. Дали Дунаев беше още жив? Дали пък не живееше под собственото си име? А може и да се бе загубил завинаги в анонимността.

Жената се върна след няколко минути. Сега го гледаше по-различно, по лицето й се четеше тревога.

— Ако почакате тук — каза тя, — един от служителите в канцеларията може би ще ви помогне.

Стоун усети опасността.

— Този човек ще може ли да ми даде телефона му?

— Не — рече притеснено жената. — Но ако почакате…

— Не — отвърна Стоун. — Слушайте внимателно. Вашият приятел има основание да бъде предпазлив. Вие нямате представа кой съм. Но мога да ви уверя, че Дунаев ще се зарадва, ако чуе за свой стар приятел. Ще ви оставя нещо, което да му предадете. Бихте ли ми направили тази услуга?

— Ами… — почна тя колебливо.

— Хубаво.

Толкова по-добре. Писмено можеше убедително да се представи за руснак, докато по телефона акцентът щеше да го издаде веднага. Помоли жената за хартия и плик. Седна до малкото бюро и написа кратка бележка на руски. „Налага се веднага да Ви видя — казваше се в нея. — Изпраща ме приятелят Ви Вишински“. Поемаше риск, в известен смисъл — огромен риск, защото не знаеше дали Осип Вишински все още е жив. Може би от чисто любопитство и успокоен от името на стария си колега, което беше един вид препоръчително писмо, Дунаев щеше да поиска да се срещне с него.

Запечата плика и го подаде на жената.

— Моля ви, кажете на приятеля си да побърза — каза той.

Стоун прекара следващите два часа в руския ресторант отсреща. Хапна малко пирожки за късния си обяд и остана дълго с кафето пред себе си да наблюдава напрегнато входа на черквата. Няколко души дойдоха и си отидоха — приличаха на туристи. Никой не се застоя.

Когато се върна в катедралата, убедил се от наблюдението, че там няма клопка, младата жена все още изглеждаше подплашена.

— Свързахме се с него. Каза, че ще се радва да ви види — осведоми го тя. — Иска да направите следното…

Чикаго

Пола Сингър мразеше да се храни на очуканото метално бюро, което държавата й бе предоставила, но още повече мразеше да излиза и да си пробива път с лакти през обедната блъсканица в кафенетата и гръцките ресторантчета с храна за вкъщи около сградата на съда. И двете перспективи бяха мрачни, но пък и никой не бе и обещавал, че положението й като заместник-прокурор на щата ще бъде блестящо. Така че седеше зад бюрото, дъвчеше сандвич с шунка и швейцарско сирене и преглеждаше вестниците.

Мислеше непрекъснато за Чарли Стоун от момента, когато я бе стресна с появяването си на предната й врата. Питаше се къде ли е, дали още е в Париж, дали е намерил човека, при когото искаше да отиде.

И дали тя не може да направи нещо за него.

Обърна спортната страница на „Чикаго Трибюн“ и погледът й бе привлечен от малък некролог. Нещо загложди паметта й и тя задържа за момент страницата, преди да прелисти на резултатите от бокса. Върна се към некролога и си спомни кой беше човекът.

Уорън Поуг. Агентът на, ФБР, с когото Чарли бе разговарял в Чикаго, човекът, чийто адрес и телефонен номер Чарли я бе помолил да открие.

Пола изведнъж започна да се дразни от шума наоколо. Изстена тихо, като прочете: „Пострадалият, когото полицията в Индиана идентифицира като Уорън Поуг от Чикаго, агент на Федералното бюро за разследване в оставка, очевидно е загинал, когато малкият му самолет е загубил скорост…“

Датата.

Уорън Поуг бе загинал същия ден, когато Чарли бе разговарял с него.

Чарли беше прав. Наистина убиваха хора.

Чарли щеше да е следващият. Сигурна беше. Щеше да е следващият, ако тя не направи нещо, за да му помогне.

Няколко минути остана да седи с вперени пред себе си, трескави очи, без да знае какво да предприеме. После си спомни името на влиятелния човек, с когото Чарли каза, че се е срещал във Вашингтон — Уилям Армитидж — и разбра, че трябва да му се обади. Чарли настояваше да стои настрана от всичко това, но той само се опитваше да я предпази.

Способна беше и сама да се грижи за себе си, по дяволите!

Щеше да говори по междуградска линия. Знаеше, че ако разговорът продължи много дълго, могат да засекат откъде се води. Но имаше начини да се попречи на това, нали така? Стана и отиде в стаята на шефа си. Той беше излязъл, вероятно да обядва. Прекрасно, телефоните бяха на нейно разположение.

Един от тях беше настолен пулт с вградена защита от подслушване модел „Motorola STU-III SecTel“. Шефът почти никога не го използуваше. Всъщност седмици наред се бе подлагал на какви ли не неприятности, за да вложи държавни пари в това нещо. Вероятно нямаше никакво значение дали линията, по която щеше да разговаря, е, или не е защитена от подслушване, но и най-малката предпазна мярка не беше излишна.

Набра номера на един свой приятел в Ню Йорк, съпритежател на нещо, което тя наричаше за себе си „голямата страшна адвокатска фирма“, един от хората, които печелеха два пъти повече от нея.

— Кевин — каза Пола, когато той се обади, — трябва ми една услуга.

Кевин беше много внимателен и най-важното — не задаваше никакви въпроси. Свърза я с Вашингтон, с канцеларията на заместник държавния секретар Уилям Армитидж през конферентното устройство. Ако съществуваше някаква възможност разговорът да бъде проследен, нямаше да стигнат по-далеч от номера на огромна фирма за правни услуги в Ню Йорк. Наслука!

Забарабани нервно с пръсти по металния плот на бюрото, питаше се дали ще може да се свърже направо с Армитидж и дали той ще повярва на това, което имаше да му каже за смъртта на стария служител на ФБР в Чикаго.

Най-после по линията прозвуча женски глас и съобщи:

— Канцеларията на заместник държавния секретар.

Пола издекламира кратката история, която си бе намислила, готова да кръстоса шпаги със секретарката.

После изстина от ужас.

— Не знаете ли? — попита загрижено секретарката. — Съжалявам, но господин Армитидж почина преди няколко дни.

Тя затвори телефона и седна. Започна да разтрива слепоочията си. Прилошаваше й от страх. Очите я боляха. Отвори чантата си и извади нещо, което Чарли й бе дал.

Беше изцапана с кръв пластмасова карта с формата и размера на кредитна карта. На нея беше щампован телефонен номер, на който се таксуват телефонните разговори, когато си на път.

Чарли го беше взел от човека, когото беше убил, човека, който го бе нападнал в Чикаго. Сигурно няма да е трудно — бе казал той — да се издири източникът, да се намери някакво име, с което да се свърже този, който го беше следил. Пола бе грабнала картата от ръцете му и бе настояла тя да опита.

Сега с пресъхнала от страх уста вдигна телефона и започна да набира.

47

Москва

Седалището на Първо главно управление на КГБ се намира в Ясеново, краен квартал на Москва, в нова, елегантно извита сграда, чиято прилика с главната квартира на ЦРУ, казват, не била случайна. В тази сграда са канцелариите и лабораториите на Отдела за специални изследвания, в който е и най-добрата следствена лаборатория на Съветския съюз. Щом гръмне бомба в Русия, Близкия изток или който и да е друг район, към който съветската държава проявява интерес, тук се изпращат образци за анализ.

Един от старшите експерти химици беше Сергей Ф. Абрамов, възпълен оплешивяващ човек на четиридесет и две години със съвършено кръгло лице, опъната кожа и пухкави ръце с трапчинки. Беше женен за библиотекарка в техническия институт и имаше две дъщери.

Тази сутрин Абрамов беше вкиснат. Американската телевизионна журналистка, с която се срещаше от време на време, винаги абсолютно тайно, бе събудила любопитството му с един странен въпрос. Тя го познаваше само като Сергей. Шарлот Харпър изглеждаше умна и почтена жена. Искаше да знае дали той може да потвърди слуха, който била чула — че вълната от бомбени експлозии, заляла напоследък Москва, има нещо общо със Съединените щати.

Не беше възможно.

А защо не бяха го включили в анализа на образците?

Влезе в лабораторията сърдит и без настроение и закачи палтото си на стената.

Секретарката на отдела Дуся шумно се разсмя, когато той влезе. Обикновено му беше неприятна — изрусена блондинка с вечно показващи се черни корени на косата, с двойна брадичка и прекалено много син грим по очите. Освен това непрекъснато се опитваше да флиртува с него, което беше отвратително.

— А, значи вече пускаш мустаци! — извика тя.

— Хайде, стига, Дуся — каза Абрамов. — Направи ми една услуга, а? Пусни заявка за няколко образци.

— Добре — нацупи се Дуся. — А какво става с мустаците? Ще ми кажеш ли, или не?

Бомбата в Оръжейната палата, на Кремъл беше най-лесна за изследване, тъй като голяма част от нея не беше избухнала. Веднага разбра, че е комбинация C-4, белезникав експлозив американско производство. Дори не се налагаше да прави нещо повече от общия морфологичен анализ, но за по-голяма сигурност разтвори малко от него и го обработи на центрофугата. Резултатите от утайката бяха ясни: в нея имаше машинно масло. Твърдо беше C-4.

Заразтрива врата си и мислите му се насочиха към децата, те бяха болното му място. Е, с по-малката. Мария; всичко беше наред. Голямата, Зинаида, му създаваше големи грижи. Беше вече в пубертета, ставаше жена и прекарваше прекалено много време с някакъв четири години по-голям от нея хулиган, дългокос осемнадесетгодишен разбойник. Беше сигурен, че спят заедно, но какво можеше вече да се направи? Зинаида се спотайваше из апартамента, прибираше се късно; й се караше с всеки, който й се изпречеше на пътя. Абрамов поклати глава и се върна към заниманията си.

Значи C-4. Абрамов познаваше C-4 като петте си пръста, C-4 съдържаше взривното вещество хексахидро-1,3,5-тринитротриазин, или RDX, най-мощния експлозив в света. И сума други боклуци, пластификатори и каучук като свързващо вещество. Много често, и напоследък сякаш все по-често, му попадаха парчета C-4. Анализираше ги с помощта на инфрачервена спектрофотометрия на апаратурата „Аналект FX-6250“. Понякога използуваше газово-хроматографична спектрометрия. Разбираха се сума неща — дали е английски PE-4, чието свързващо вещество се различаваше от това на американския C-4, или чешки MP-10 — черно взривно вещество на базата на пентаеритритол тетранитрат, или пък някой добър стар роден експлозив.

Спомни си многобройните изследвания, които беше правил на няколко мостри, взети от поредица бомбени експлозии, разтърсили една либийска общност от противници на Кадафи в Манчестър, Англия. Откри, че пластичният експлозив, използуван в бомбите, които със сигурност бяха поставени от хората на Кадафи, е американско производство! Което означаваше, че някои елементи в САЩ подкрепят Кадафи или поне търгуват с него. Това беше стряскащо откритие и то доведе до интензивни проучвания от страна на КГБ.

Останалите мостри бяха малко по-коварни. Направи пресен чай, наля си една чаша и сложи вътре две лъжички захар. Обикновено изследванията му бяха адски досадни. Но тези образци… Беше заинтригуван.

Репортерката беше права, но това положително не беше всичко. Доставяше му удоволствие — беше нещо като криминален роман. В моменти като този обичаше работата си. С повдигнат от разкритието си дух, той си науми да дръпне Зинаида настрана и да й разкаже за нещата в живота, но много внимателно — бог му беше свидетел, че нямаше никакво желание да предизвиква тази малка фурия.

Сръбна от чая, сложи още една лъжичка захар и седна да погледне през микроскопа. Бомбата от „Проспект мира“ също беше пластична. Не беше изненадан.

Започна да прави пречистване и абсорбция на изпаренията, като леко загря във вакуум поставения в затворен контейнер образец. Отделяните органични вещества минаваха през тръба с филтър от активен въглен, свързана с вакуумна линия. След като парите бяха уловени от филтъра, Абрамов отдели съставките на експлозива от въглена с дихлорметан.

Отново ги сложи под микроскопа, а после сложи твърдия остатък в органичен разтворител и го пречисти, за да направи още няколко изследвания.

От силно експлозивните органични вещества не беше останало много. Всъщност те бяха нищожно количество, измеримо само в пикограмове. Което означаваше, че ще трябва да прибегне до ТЕА, термоенергийния анализатор, едно изключително чувствително хемилуминесцентно устройство. В него се използуваха нагрята камера под ниско налягане и криогенен филтър, за да се получи електронно активиран азотен двуокис, който излъчва светлина с точно определена дължина на вълната в процеса на радиоактивното си разпадане.

Работеше бавно и старателно и рано следобед определи молекулярната структура на образеца.

Наистина имаше нещо странно.

Два пъти провери изчисленията си, като ги сравняваше с каталога на спектрите. След третата проверка разбра какво му беше така мистериозно познато.

Беше изследвал точно този експлозив стотици пъти досега.

Експлозивът беше не просто американски.

Формулата не можеше да се сбърка. Всеки от образците пластично взривно вещество, използувано в московските бомбени атентати напоследък, беше произведен в една компания в Кингспорт, Тенеси, наречена „Военен завод за муниции «Холстън»“. Това беше единственото място в Съединените щати, където се произвеждаше C-4.

Но имаше и още нещо.

Отговаряше точно на уникалната формула на специална партида C-4, произведена изключително за нуждите на Централното разузнавателно управление.

Беше сто процента сигурен.

Отпи от третата си чаша чай и започна да диктува рапорт.

48

Париж

Стоун чакаше Дунаев в кафенето „А ла бон Франкет“ на улица „Рокет“, недалеч от гробищата „Пер Лашез“. Минаха пет, после десет минути, а от емигранта нямаше и следа.

Стоун ядосано погледна часовника си и си поръча пастис. Приличаше на сироп за кашлица.

Както си седеше, започна да се оглежда из заведението за някой, който би могъл да бъде Дунаев. Нямаше такъв човек. Една жена на бара, явно проститутка, улови погледа му и му се усмихна. Минаваше шестдесетте, дългата й червена коса беше лошо боядисана, а на лицето си имаше прекалено много пудра, която не успяваше да скрие бръчките й. Стоун се усмихна неопределено и се обърна на другата страна: благодаря, няма нужда.

Изминаха двадесет минути, а Дунаев все още го нямаше. Инструкциите на жената в катедралата бяха съвсем ясни. Особено бе подчертала, че Стоун трябва да бъде точен. А ето че Дунаев закъсняваше вече двадесет и пет минути.

Дали и с него не се бе случило нещо? Дали не се бяха добрали и до него, както до всички останали? Огледа се внимателно из кафенето за човек, който да изглежда поне малко не на място, за някакъв признак, че Дунаев му крои нещо. Не откри.

Проститутката му се усмихна отново и тръгна към него с пресилено поклащане, като люлееше сладострастно бедра.

— Имате ли огънче? — Попита тя с нисък гърлен глас на пушачка. Говореше английски — очевидно беше разбрала, че е американец.

— Съжалявам, не.

Тя се усмихна, като показа потъмнелите си зъби, вдигна рамене и взе няколко кибритени клечки от бармана. След няколко минути отново се приближи.

— Чакате ли някого? — попита тя и поднесе цигарата до устните си със силно стилизиран жест, наклонила глава встрани. Сякаш се бе учила да пуши от старите филми.

— Да, чакам.

Проститутката издуха цял облак цигарен дим.

— Може ли да седна при вас?

— Съжалявам, не.

— Може пък да ви помогна да намерите някого, когото търсите — каза тя и цъфна в усмивка с цвят сепия.

Стоун кимна. Нещата се изясняваха.

— Мисля — рече жената, — че имаме общ приятел.

Значи такава била работата. Дунаев очевидно беше извънредно предпазлив стар агент и държеше да се изолира от него чрез посредник.

— Моля, елате с мен — каза тя.

Стоун стана от масата, остави няколко франка за сметката и я последва навън.

— Господин Дунаев се извинява, че е толкова внимателен — каза тя, когато тръгнаха по Рю де ла Рокет. — Каза, че сигурно ще го разберете.

— Напълно го разбирам.

— Много е развълнуван, че ще се срещне с приятел на стар приятел.

Тя не преставаше да бърбори и го поведе по малка странична уличка, после спря пред ръбеста, червено-черна кола. Стоун се досети, че това е ситроен, вездесъщото евтино и не много сигурно превозно средство, което първоначално бе имало само три колела, преди френското правителство да разпореди да станат четири.

— Моля — каза тя, като тръгна към шофьорското място, — ще ви закарам при него.

Вратата не беше заключена. Стоун седна на предната седалка до нея и веднага почувствува, че нещо не е в ред. Замръзна от ужас, после бавно обърна глава и видя пистолета, насочен към него от задната седалка.

Вцепени се. Жената се протегна и го претърси с ловкост, която приличаше на професионална. Продължи да се обръща съвсем, съвсем бавно, с бучаща в ушите му кръв, и успя да разгледа по-ясно човека на задната седалка, мъжа, който, изглежда, бе клечал там и бе чакал.

Бяха му устроили клопка, но защо? Дунаев беше предател, убиец, обърнал гръб на съветската държава не по идеологически причини, а от страх за живота си. Беше ли възможно и той да е свързан с фанатиците на Запад, които ръководеха М-3?

— Моля, не се опитвайте да направите нещо — чу се глас зад него. Французин. Говореше английски със силен акцент. Ситроенът се беше отделил от бордюра и се бе слял с движението. — Погледнете в огледалото. Виждате ли колата зад нас?

Стоун кимна бавно. Друг ситроен зад тях явно ги следваше отблизо. Дунаев не пропускаше нищо, това трябваше да му се признае.

— Влиза ли в намеренията ви да ми кажете къде ме водите? — попита Стоун.

Не последва отговор.

Няколко минути пътуваха, без да разговарят. Червенокосата жена непрекъснато поглеждаше в огледалото към колата зад тях. С едната ръка държеше кормилото, а с другата — цигарата. Стоун безмълвно наблюдаваше, пресмяташе, чакаше удобния момент.

Навлизаха в район, значително по-неугледен от този, от който идваха. Много от сградите бяха полуразрушени, а тези, които не бяха, изглеждаха изоставени. Минаха покрай магазин за железария с надупчена от куршуми витрина, покрай бакалница, която беше отворена, но вътре нямаше клиенти. Накрая завиха по отбивка, която водеше в един двор. Ситроенът зад тях продължи по улицата.

— Хайде — каза човекът от задната седалка, — слизай!

Стоун отвори вратата на колата и стъпи в двора. Точно пред него стоеше възрастен мъж в късо палто от черна кожа, все още мускулест, въпреки годините си. Изглеждаше на повече от седемдесет, с дълги кичури бяла коса около широка плешивина. Бледото му лице беше осеяно с бучки мастна тъкан. Дясната му ръка беше протегната сякаш за поздрав. Но държеше пистолет, насочен към главата на Стоун. Пистолетът беше стар, Стоун веднага забеляза това, стар, надежден другар, с който един бивш шпионин не би искал да се разделя. Не беше от обичайните армейски деветмилиметрови „Макаров“. Може би автоматичен „Токарев“ — пистолет, който от тридесетина години не беше вече на въоръжение в Червената армия.

Дунаев ли беше това?

Стоун откъсна очи от пистолета и се усмихна.

— Що за посрещане? — подхвърли на руски той.

— Значи, Вишински ви изпраща — каза най-после човекът.

Стоун кимна.

Човекът се изплю на земята, пистолетът продължаваше да се цели в Стоун.

— Тогава ще изпратя отговор на Вишински — добави той хладно, тихо. — Главата ти.

О, боже! В какво се беше превърнал този руснак?

— Вие Дунаев ли сте?

— Дунаев съм — отвърна човекът. Стоун чуваше равномерния тих шум от стъпки по чакъла зад себе си. Мъжът и жената, които го бяха довели тук. Бавно го заобикаляха. Дунаев повиши глас:

— Ако Вишински, проклетият му кучи син, е решил да се прави на хитър и се опитва да ме намери, има да се пържи в пъкъла. От години чакам този момент.

Стоун разбра какво се бе случило и стомахът му се сви. Беше използувал името не на приятел, на сънародник, а на заклет враг. Вишински, който бе останал в Русия, естествено. И положително считаше Дунаев за предател.

— Искам да ме слушате внимателно — каза Стоун. Сърнето му биеше до полуда. Почувствува раздвижването на въздуха, когато двамата зад него се приближиха. — Знаете, че не съм руснак, господин Дунаев.

Дунаев премигна, но пистолетът му не помръдна.

— Разпознавате акцента ми, нали?

Никакъв отговор.

— Американски е. Знаете това, имате голям опит в общуването с американци. През 1953 година са ви изпратили в Америка със задачата да откриете документ, който е бил нужен на Берия.

За миг Дунаев сякаш трепна.

— Заплашвали сте една беззащитна жена, която някога е била лична секретарка на Ленин. Тя ми даде името ви. Не Вишински. Искам да разберете това.

— Обясненията ви не са достатъчни.

— Вишински е името на другото лице, с което сте ходили при тази жена. Знаех, че няма да се съгласите да се срещнем, освен ако не идвам с някакви… с добри намерения. Това беше най-хитрото, което можах да измисля. Очевидно не съм познал.

Дунаев кимна, почти се усмихна.

— Американец сте. Чувам. Да. — Неочаквано отново повиши глас: — Тогава кой сте?

Стоун започна да обяснява, като внимаваше, но невинаги успяваше, да не изпуска подробностите и така да събуди дълбоко вкоренената подозрителност на емигранта. Разказа му, че се укрива, че срещу него има скалъпено обвинение и че го преследват определени, изменили на дълга си американски институции. Заради това, което е научил. Стоун инстинктивно разбираше характера на Дунаев и сръчно се възползуваше от това. Дунаев бе не само руснак, който познава ужасите на излязлата от контрол държава, но и беглец, който от години пребивава в Европа. Много европейци, преживели годините на Втората световна война — съпротивата, нелегалните движения, емиграцията — изпитват естествена симпатия към мъките на укриващия се от властите човек.

Когато Стоун приключи, Дунаев бавно свали пистолета.

— Достатъчно — каза той на останалите. Стоун се обърна и видя как червенокосата проститутка и приятелят и нехайно тръгват към колата.

— Приемете извиненията ми — рече Дунаев.

Стоун въздъхна, в тялото му постепенно се разля облекчение.

— Сега ми е необходима вашата помощ, много ми е необходима — каза той. — Мисля, че вие можете да ми дадете ключа за събитията, които стават в този момент във Вашингтон и Москва.

— В този момент ли? Но аз…

— Преди години Лаврентий Берия ви е изпратил да намерите нещо, което му е трябвало, за да успее да направи преврат.

— Вие откъде…

— Прикривали сте някого, не е ли така? — Стоун пристъпи на място, мислите му препускаха. — Имало е споразумение между Берия и определени американци, чиито имена се пазят в тайна дори и днес.

Дунаев кимна едва-едва, почти незабележимо.

— И едно от звената в тази верига е била Соня Кунецка — каза Стоун. Това беше обяснението, то се появи в мисълта му с голяма яснота.

Да, обяснението на настоящето наистина се криеше в миналото. Това беше единственият път да се стигне до него, информационните банки на ЦРУ не биха помогнали с нищо.

Началникът на Сталиновата тайна полиция Берия сигурно бе посветил много малко хора в подробностите на плана си и се бе доверявал на Къртицата с кодово име М-3 повече, отколкото на всеки друг. Дунаев, когото бяха оставили жив, сигурно е бил някъде в периферията. Не е знаел най-опасните държавни тайни, но…

— Вие знаете нещо за нея. Трябва да знаете — каза Стоун.

Руснакът се усмихна криво.

— Аз бях свръзката между Берия и Соня Кунецка — отвърна той. — Предположенията ви са правилни.

Стоун едва успя да скрие изненадата си.

— Много се гордея с това — продължи бившият съветски агент. — Берия не би възложил на кой да е да носи писмата му до дъщерята на американския милионер Уинтроп Леман.

49

Ужасяващо, но съвсем правдоподобно.

Дори и след половин мас Стоун не успяваше да се съсредоточи. Ето, това беше — така Сталин е „контролирал“ Леман.

Разбира се. Толкова беше просто.

— Случват се от време на време такива неща — обясняваше Дунаев, без да забележи въздействието на това разкритие върху слушателя си. — Много американци и европейци пристигаха да живеят в Съветския съюз, влюбваха се в руснаци или рускини и им се раждаха деца. После, когато идваше време да си заминат, изведнъж разбираха, че съветските власти не дават на децата им изходни визи.

Влязоха по дълга алея в гробищата „Пер Лашез“. „Пер Лашез“ е най-достойното последно пристанище за мъртвите в Париж. Тук са гробовете на Марсел Пруст и Оскар Уайлд и на стотици, хиляди други. Разположени са на стръмен склон, тесните пътеки се вият нагоре и пресичат други пътеки в един обрасъл с трева и мъх лабиринт.

— Много американци, които не бяха успели да си намерят работа по време на депресията, пристигаха в Русия — разказваше Дунаев. — Някои от тях идваха по политически причини, защото предпочитанията им бяха на страната на комунизма, докато не го видяха отблизо в истинския му вид, истинското чудовище. Някои, естествено, идваха заради работата. А после им се раждаха деца и те разбираха, че на децата им, всичките със съветско гражданство, не се разрешава да заминат. О, това се случваше много често. По време на Втората световна война няколко американски кореспонденти, акредитирани в Москва, се бяха влюбили в рускини, а после жените и малките им деца бяха държани като затворници. Заложници. Може би знаете, че големият американски индустриалец Арманд Хамер прекара десет години в Москва — от 1920 година нататък. И той, и брат му имаха деца от рускини. На едното дете разрешиха да замине, на другото — не.

— Това обяснява защо Леман им сътрудничи — разсъждаваше гласно Стоун. Бяха пред гроба на Фредерик Шопен — малък бял паметник със статуя на плачещо момиче. В скута на момичето бяха сложени няколко червени рози.

Емигрантът кимна.

— Държали са дъщеря му и не са я пускали да замине — каза Стоун. — Той сигурно е използувал различни хора, за да се свързва с нея. Включително баща ми.

Дунаев продължи да върви нататък. Изглежда, не разбра Стоун.

— Какво точно имахте предвид, като казахте, че сте били посредник между Берия и дъщерята на Леман?

— Берия беше научил по някакъв начин от Сталин, че Леман притежава документ със страшна сила. Документ на документите.

Стоун кимна. Какво ли знаеше този ексшпионин за завещанието на Ленин? Откъде го знаеше?

— И ви изпрати да вземете документа от Леман, така ли?

— От дъщерята на Леман.

— Защото Леман не е можел да има преки контакти със служители на съветските разузнавателни служби — заключи Стоун. — Това би разрушило кариерата му в държавната йерархия.

— Точно така. И Берия го знаеше.

— Никога ли не е виждал дъщеря си, след като е напуснал Москва?

— Веднъж й разрешиха да посети Париж, където се видя с баща си, но беше под строга охрана.

— Кога беше това?

— През 1953 година, мисля.

— Ами защо Леман не я е освободил тогава? — попита настойчиво Стоун. — Ако Соня е била на Запад, сигурно е можел да уреди отвличането й…

— О, не — каза Дунаев и се разсмя. — Младата жена изобщо не би се съгласила. Разбирате ли, майка й беше още жива в Русия и съм сигурен, че тя не е искала да я поставя под заплаха.

— Верига от заложници — размишляваше гласно Стоун. — Какво знаете за документа, който е притежавал Леман?

— Нищо. Само че го е притежавал.

— А Берия добра ли се изобщо до него?

— Не, опита се.

— Как?

— Предложи да пусне Соня в замяна на този документ. Той имаше за него голямо значение. По някаква причина го смяташе за изключително важен.

В гробищата беше спокойно, тихо. Стоун не се чувствуваше като в Париж, а по-скоро като в някоя пасторална гориста местност; порутените гробове бяха сякаш естествени оголени скали. Някои от венците бяха станали кафяви. Тук-таме имаше започнали да се рушат гробници със счупени прозорци, вътре бяха нахвърляни бирени бутилки.

— Защо Леман не се е съгласил на тази сделка? — попита накрая Стоун.

— Напротив, съгласи се. Много искаше да си върне дъщерята:

— Съгласи ли се? Но…

— Но Берия беше разстрелян, преди сделката да се осъществи.

— А, да — каза Стоун. — Да. А вие направо с Берия ли си имахте работа? Или с някой от помощниците му?

— Направо с Берия. Той искаше абсолютна дискретност.

— Чували ли сте кодовото име М-3?

— М-3 ли? — повтори бавно Дунаев.

— „Къртица“ от организацията на Берия, човек, на когото е вярвал безрезервно.

Минаха покрай гроба на Симон Синьоре и влязоха в колумбария11. Всяка от мраморните плочи беше гравирана със златни букви и украсена с изкуствени цветя.

— Не зная нищо за никаква „къртица“ — каза Дунаев. — Но и не би трябвало да зная, нали? Ако знаех, Берия щеше да разбере и тогава нямаше да има никаква „къртица“. — За пръв път емигрантът се разсмя.

— Но ви е известно, че Берия е правил опити да заграби властта, нали?

— Разбира се. Всички научиха — постфактум. След като го разстреляха, ни казаха на всички.

Сега руснакът, изглежда, го водеше нанякъде, крачките му бяха решителни.

— Не сте ли чували за опит на частни лица на Запад да помогнат за осъществяването на преврата, замислен от Берия?

Емигрантът вече вървеше бързо и Стоун трябваше да подтичва, за да върви редом с него. Пред тях се изправи надгробен камък от гладък черен гранит, излъскан като огледало. В лявата му страна имаше вградена в гранита овална фотография. Дунаев мълчеше и гледаше право в надгробния камък.

— Говори ли ви нещо тази снимка? — попита той.

Стоун я позна веднага. Лицето едва ли беше по-възрастно от това на снимките, които Сол Ансбах беше изровил за него. Краткият надпис със златни инкрустирани букви гласеше:

— Виждате ли, Уинтроп Леман е свободен вече от много години — каза мрачно Дунаев. — Дъщеря му не е жива.

Вашингтон

В обикновено спокойното седалище на фондация „Американски флаг“ на Кей стрийт, в центъра на северозападния район на Вашингтон, около четири часа следобед избухна малка суматоха, когато един от компютърните специалисти на фондацията, двадесет и осем годишният ефрейтор от запаса Глен Фишър, чу честото бибипкане на един от терминалите. Обърна се с въртящия се стол да погледне и като видя какво е, нададе боен вик.

— Тарноу! — обърна се той към един от колегите си.

Разпространеното мнение, че телефонен разговор, по-кратък от минута, не може да бъде засечен, вече не отговаря на истината. Компютърният терминал, който Глен Фишър наблюдаваше, беше свързан с някаква електронна магия, известна като „pen register“, система за прехващане и проследяване, която установява незабавно телефонния номер, от които се води разговорът. Оперативният състав на фондацията беше разположил многобройни подслушвателни уредби в различни учреждения и жилищни сгради из цял Вашингтон. Още със засичането на телефонен разговор по дадената линия номерът, от който идва повикването, се изписваше на мониторите.

На няколко от линиите се отделяше специално внимание, включително и на телефона на покойния заместник държавен секретар Уилям Армитидж. Сега бяха засекли повикване от Чикаго на неговия номер.

— Включи го, Глен — подкани го Тарноу.

— Брей, а ти какво мислиш, че правя? — изстреля в отговор Фишър, въвеждайки бързо десетцифрения номер в друг терминал, съдържащ база данни за няколко хиляди души, известни с това, че са свързани по някакъв начин с бившия анализатор на ЦРУ, отлъчилия се от стадото Чарлз Стоун.

Няколко секунди от терминала се чуваше механичен звук, след което името се появи на екрана.

— Чудесно — каза Фишър и потупа терминала с любов. — Генералът страшно ще се зарадва.

Париж

Стоун потресено гледаше надгробния камък.

— Не може да бъде — успя да промърмори той. — Аз не…

Възрастният мъж кимна тъжно.

— Това ще ви помогне ли? — попита той. — Или още повече усложнява нещата?

— Не… — започна Стоун и замръзна насред думата.

Събитията от последните няколко седмици бяха направили нервите, инстинктът, периферното му зрение изключително чувствителни. Сега усети нещо необичайно — не бавните стъпки на други посетители в гробищата, а внезапно раздвижване отсреща.

— Лягайте долу — нареди той на стареца.

Дунаев погледна в посоката, накъдето гледаше Стоун, и в същия момент, гръмна изстрел. Стоун се хвърли напред по очи, като събори и Дунаев на земята точно когато куршумът разцепи някакъв стар надгробен паметник на сантиметри от тях. Почувствува как отломките от камъка се посипват върху главата му. Нямаше време за размишления, скритият в сянката стрелец беше някъде стотина метра вдясно и помежду им нямаше нищо. Следващият куршум можеше да бъде в главите им.

Още един изстрел. Почти едновременно с него куршумът разрови пръстта върху гроба на Соня Кунецка.

— Насам! — изсъска Стоун. — Не се надигайте!

Поведе стария човек, чието лице кървеше, към някаква висока и широка крипта.

Да.

Сигурно прикритие — за момента. Без съмнение от изгодната си позиция стрелецът можеше да ги вижда ясно. Но щеше да е принуден да се раздвижи, да промени ъгъла на стрелбата. Дунаев беше извадил пистолета и непохватно бе извил тяло в стремежа си да остане скрит зад белия мрамор и същевременно да има добра видимост, за да се прицели.

Ето го там — силует, приклекнал в позиция за стрелба. Сега нищо не му пречеше да улучи и двамата. Стоун се огледа — дали нямаше и други, освен този? Не, само отблясъците на слънцето върху паметниците, само сенките на старите гробища.

— Лягай! — заповяда Дунаев, освободи затвора на пистолета и се прицели.

После — нов изстрел. Стоун се просна върху стареца, опитвайки се да го отмести от траекторията, но този път се стреляше отляво. Имаше и друг. И той бе стрелял по първия.

За момент, който им се стори безкраен, Стоун и Дунаев останаха абсолютно неподвижни. Нито звук. Стрелбата беше спряла. Това, което беше започнало така неочаквано, бе приключило също така внезапно. Дунаев свали пистолета си, шокът от преживяното се четеше по лицето му.

Стоун вдигна поглед, омаломощен от напрежението. Дунаев също се огледа разтреперан.

— Какво стана? — попита шепнешком старият чекист.

— Нямам представа — призна си Стоун. — Живи сме. Това е всичко, което зная.

Двамата се приближиха до сгърченото тяло на убития. Все по-ясно се долавяше далечна суматоха, приближаващи се гласове на хора, несъмнено разтревожени от стрелбата.

— Но какво правите? — извика Стоун.

Дунаев се бе навел и със сръчността на дългогодишен шпионин бе пъхнал палец в окървавената и изкривена от предсмъртната агония уста на убития. С бързо движение той разтвори устата й надникна вътре.

— Истина е — изпъшка той. Прокара ръце по тялото на човека, като в умопомрачение задърпа дрехите му и най-сетне успя да види голата кожа под мишницата. Явно търсеше нещо, но не го намери.

— Да се махаме оттук — каза Стоун и отвърна поглед от кървавата каша, в която се бе превърнало лицето на човека, който бе искал да ги убие. Повдигаше му се: Веднага се бе събудил споменът за кошмара в Кеймбридж. — Кое е истина? Хайде да вървим, не можем да си позволим да ни намесят в това.

Дунаев се изправи и последва Стоун надолу по хълма, към алеята, която извеждаше от гробищата.

— Кой го застреля? — попита Стоун. — Къде се дяна другият?

Дунаев се беше запъхтял и, изглежда, не го чуваше. Накрая каза разсеяно:

— Пломбите са руски, навсякъде бих ги познал. Но не е от КГБ, нито пък от ГРУ.

— Как познахте, по дяволите?

— Има два начина. — Лицето на Дунаев се сгърчи в гримаса. — Първо, пломбите несравнимо превъзхождат всичко, работено от касапите в Лубянка, които се наричат зъболекари. Руски са, но са от извънредно скъпите. Винаги съм смятал, че са привилегия само за членовете на Политбюро.

— Това едва ли…

— Не, това не е кой знае какво доказателство. Но има и нещо много по-солидно. Всеки таен оперативен работник на КГБ и ГРУ има защити под горния пласт на кожата една-две миниатюрни металически ампули с отрова, обикновено цианид. Обичайна процедура в КГБ, за да са сигурни, че заловеният агент ще избегне разпитите — чрез собствената си смърт. Могат да бъдат разположени на три места по тялото, но по този нямаше нищо. Човекът, който се опита да ви убие, а аз мисля, че се целеха във вас, беше съветски гражданин, непринадлежащ към никоя от известните разузнавателни служби.

Стигнаха до изхода от гробищата и Стоун се обърна към стария шпионин. Гласът му беше като стомана.

— По дяволите, това не ме изненадва. Дори и не може да се сравнява със случилото се преди няколко минути. Искам да зная кой застреля този човек? И вие го видяхте, както и аз. Но не обелихте и дума за това. Някой спаси живота ми… Живота ни. Кой?

Не след дълго бяха в апартамента на Дунаев. Беше неприветлив и гол, оскъдно обзаведен с очукани мебели. Личеше си, че холът е подреждан от самотен мъж без особено уважение към дизайна. Стените бяха боядисани в мътножълто руски книги деляха място по полиците с най-различни предмети, събирани през цял един изпълнен с превратности живот.

Руснакът си бе налял чаша „Смирнов“, виждаше се, че все още е потресен. Продължи да приказва за случилото се дълго и несвързано — безсмислен брътвеж, който явно му бе необходим, за да се успокои.

После започна да говори по-спокойно:

— Подробностите не са ми известни. Зная, че съществува мрежа, която се ръководи от Москва. Говори се, че по някаква причина хората от тази мрежа охраняват определени емигранти. Може би нашият човек е бил един от тях.

Стоун замълча, за да размисли над казаното. Мрежа от бивши чекисти? Изведнъж почувствува безпокойство от сдружаването си с бившия чекист. Имаше една поговорка: ако спиш с кучета, ще хванеш бълхи. Надяваше се, че ще се очисти от бълхите. Този човек знаеше много и трябваше да го използува. Беше дал на Дунаев доста елементи от мозайката, сега се надяваше на паметта му.

Дунаев нервно се пресегна за кутията „Голоаз“ и запали цигара. Пое дълбоко дима и заговори, докато го изпускаше:

— Преди няколко дни един стар човек на име Аркадий Степанов е бил убит в Новосибирск, в Съветския съюз — бил е блъснат от кола. Той също е бивш служител на НКВД. Приятелите ми казват, че Степанов е отивал на разговор с кореспондент на манчестърския „Гардиан“ за една, както се оказва, доброжелателна статия на тема колко е променен животът в Русия.

Стоун кимна.

— Той също е бил един от доверените помощници на Берия, прав ли съм?

— Да — каза Дунаев. — Зная, че Степанов беше замесен в подготвяния от Берия преврат. Беше затънал до уши в тази мръсотия.

— По какъв начин?

— Беше едно от момчетата за всичко на Берия. Принудил личния му лекар да напише рапорт, че Берия е получил сърдечна криза. Предполагам, че Берия е имал намерение да отсъствува, за да може да командува силите си. Вероятно е искал причината за отсъствието му да бъде правдоподобна, така че колегите му да не стават по-подозрителни, отколкото вече са били.

— По дяволите, Степанов е вече мъртъв.

— Да де — разсмя се Дунаев и златните му зъби блеснаха. — Забравете и за добрия доктор. Екзекутираха го още щом разбраха, че е сътрудничил на Берия. Нещастник.

— Степанов сигурно е знаел нещо за самоличността на М-3 — рече Стоун. Присви очи, замислен за нещо. — Но защо е трябвало да го елиминират тъкмо сега заради този опит за преврат отпреди десетилетия? И тогава си спомни за доклада на Таралежа, от който започна всичко, доклада от източник на ЦРУ в Москва, в който се намекваше, че в Кремъл ще има размирици.

— Мислите ли — продължи Стоун, — че така нареченото Завещание на Ленин по някакъв начин разкрива самоличността на Къртицата?

— Да. Да. Винаги съм си го мислил. Да.

Стоун кимна.

— Моментът, който е избран… — почна той, — тези неща не може да са случайни.

— Моментът ли? — попита Дунаев.

„Ще се случи всеки момент“ — проблесна в съзнанието на Стоун.

Това бяха първите признаци на един огромен, ужасяващ катаклизъм. Миналото се повтаряше.

— Да. Някои хора поемат твърде голям риск да бъдат разобличени. Нещо ги кара да бързат. — Стоун обиколи с поглед стаята. — Започва маневрирането на М-3 към властта. Заплахата е непосредствена. — Внезапна вледеняваща догадка го прониза като мълния и той добави: — Има краен срок.

— Вие ще кажете, господин Стоун. Вие сте експерт по Съветския съюз. Аз бях само обикновен служител.

— Срещата на високо равнище — рече Стоун и остана на стола си, замръзнал от ужас като мушица в кехлибар.

50

Москва

Проливният дъжд не беше спирал цял ден, небето беше стоманеносиво. Шарлот бе изминала петнадесетте километра бавно и предпазливо. Пътищата бяха хлъзгави, а подозираше, че реното има нужда от нови спирачки. Но нямаше никакво желание да търси подобна услуга в Москва. На съветските механици не можеше да се има никакво доверие, пък и без друго никога нямаха резервни части.

Право пред нея се издигаше порутеният Криловски манастир, точно както й го бе описал Сергей — масивен и древен, с неравна каменна зидария. Навремето мрачното му присъствие без съмнение е доминирало в тези покрайнини. И сигурно монасите, живели някога в него, са си въобразявали, че ще е вечен. През осемнадесети век манастирът бил превърнат в казарма, а после започнал да се руши и когато дошла революцията, бил оставен да се разпада между окръжаващите го хълмове.

Шарлот остана да чака в колата, заслушана в шума на мотора. Нямаше желание да стои вън на дъжда по-дълго, отколкото се налагаше. Дъждът я настройваше умосъзерцателно. Не знаеше доколко може да се осланя на Сергей. Човек никога не биваше да има вяра на съветските държавни служители. Сергей беше от КГБ, а КГБ най-често създаваше неприятности. КГБ си имаше свой скрит план, своя бюрократична бъркотия, на фона, на която нормалната съветска бюрокрация изглеждаше съвсем невинна.

След странното среднощно обаждане на Чарли в първия момент се бе почувствувала объркана, бе започнала да се чуди дали пък наистина не си бе изгубил ума. После осъзна, че се бе опитал да й каже нещо.

Беше споменал местата в Москва, където бяха станали последните бомбени атентати, и беше говорил още нещо, като особено бе наблегнал на „американци“ и „замесване“.

Не бяха ли атентатите изява на местни терористи? Или бяха извършени от… американски терористи? Това обаждане увеличи подозренията, които и без това имаше, и повече от всякога раздразни любопитството й.

На следващия ден се свърза със Сергей.

Знаеше, че има нещо общо с Отдела за специални изследвания на КГБ, но той не беше много общителен на тази тема. Беше на четиридесет и няколко години, закръглен, с дупчици на пухкавите ръце и четвъртити пръсти. Голямата му глава започваше да оплешивява. Изглеждаше вглъбен в себе си, което я караше да му вярва повече. Не беше кариерист, не беше от преливащите от лицемерна любезност типове, които се лепват за теб на някой банкет, а после тичат в службата си да пишат „рапорт за осъществен контакт“ за досиетата. Сергей беше първият „добър“ служител на КГБ, с когото се бе запознавала, макар „добър“ да беше все още относително понятие.

Но тази среща в изоставения манастир? Или имаше да й казва нещо ужасно важно…, или беше клопка. Възможно ли беше? „Получавала информация, представляваща държавна тайна“ — така ли щеше да гласи обвинението?

Слезе от колата и се запъти към развалините. Бутна тежката дървена врата. Пантите изскърцаха. Влезе в малко каменно преддверие, толкова тъмно, че едва виждаше. Когато очите и привикнаха, откри тесния коридор, който й бе описал Сергей, и отвори друга дървена врата.

Струи сива светлина, проникващи през дупките на тавана, осветяваха неравномерно помещението, служило някога за трапезария. Обърна се и видя тъмния силует на Сергей.

— Привет, Шарлот — каза той и тихият му глас отекна.

— Привет. — Тя се приближи и седна на каменната пейка до него. — Ну?

— Вы были правы. — Изглеждаше напрегнат и мачкаше пухкавите си ръце.

Шарлот чакаше.

След известно време той заговори отново, все така тихо.

— Откъде имате тази информация?

Шарлот отрицателно поклати глава.

— Смятате ли да говорите за това по телевизията?

— Може би.

— Моля ви, недейте. Недейте засега. Почакайте.

Шарлот се обърна и го погледна остро. Сега ясно различаваше чертите му. Изглеждаше ужасно изплашен.

— Това е решение, което ще, взема сама, Сергей. Знаете го.

Той кимна бавно.

— За какво съм била права, Сергей?

— Бомбите са от ЦРУ, проверих резултатите. Направени са от материали на ЦРУ. Вашето ЦРУ пак започва старите си номера. Трябва да разнищите това. Трябва да повдигнете капака на този скандал. След време. Вашето ЦРУ е извън контрол.

Шарлот почувствува как устата й изведнъж пресъхва — не беше в състояние да се обърне и да го погледне.

— Защо ми казвате всичко това? — успя да прошепне тя.

— Моля ви — каза той, — знаете ли колко кураж ми трябваше, за да се срещна с вас. Ако ме хванат… — Гласът му заглъхна. — Да, сега положението в моята страна е много по-добро. Но в КГБ нещата не са много по-различни от преди.

— Но защо ми казвате това?

Продължително мълчание.

— И аз се питам.

Сергей Абрамов остана да седи на пейката дълго след като Шарлот си бе отишла. Потръпна от студ и от страх, че ще го хванат. Сега проблемите с дъщеря му Зинаида изглеждаха безкрайно далечни. Дали постъпи правилно, като съобщи тази потресаваща информация на една репортерка? Страшно рисковано беше, да, но разумно. Знаеше, че Харпър няма да съобщи нищо, преди да се е поровила за информация от собствени източници. Може пък да разкрие нов скандал, който да дискредитира американските власти. А като се разбере за неговия принос, ще бъде много полезно за кариерата му. Да, беше я използувал, но ако тя помогнеше за разобличаването на ЦРУ, което се опитваше да дестабилизира и без това нестабилното съветско правителство, резултатът щеше да е добър. Потри ръце и след около двадесет минути излезе храбро в дъжда.

Шарлот не му повярва. Сергей й пробутваше тази история, това беше обяснението. Тази театралност, срещата в изоставените развалини на манастира. Всичко това имаше привкус на мелодрама и тя нямаше да захапе въдицата.

Защо й беше дал тези сведения за ЦРУ? Вярно, и преди й бе казвал разни неща, но това беше информация от такъв характер, че един следовател от КГБ би я пазил в тайна, докато началниците му не решат какво да правят с нея.

Дали КГБ не се опитваше да я манипулира?

Да. Сигурно беше така. Опитваха се да я използуват.

Значи такава била работата.

51

Париж

Стоун седеше в едно кафене на улица „Бюси“, на левия бряг на Сена недалеч от „Л’Отел“, пиеше еспресо и методично записваше фактите, с които разполагаше, в малкия бележник, който току-що бе купил.

Знаеше, че в този момент Фьодор Дунаев се е захванал да му търси пистолет. Старият руснак, разбира се, имаше към кого да се обърне. Стоун беше наясно, че за един аматьор е вече почти невъзможно да купи оръжие на черно, особено пък в Париж. Дори и да успееше да открие нужния бар в някой долнопробен квартал, да кажем Пигал, и да попадне на човека, който може да му го достави, сделката пак нямаше да стане. В този век на тероризма никой не би рискувал да продаде оръжие на някого, чиито контакти с продавача впоследствие могат да се проследят. Не си струваше.

Не, Дунаев трябваше да свърши тази работа. За щастие, с неговите връзки това нямаше да е трудно.

Единственият проблем беше, че познанията му за оръжията бяха от петдесетте години, а оттогава автоматичните пистолети бяха претърпели значителни промени. Най-съществената може би беше създаването на „пластмасовия“ пистолет — полуавтоматичен, от полимери, с голяма ударна сила.

Всъщност само дръжката беше пластмасова, но имаше едно важно предимство пред металните — можеше да се внесе в самолет дори и през детекторите за метал. Поне така му бяха казали. Стоун имаше съвсем смътна представа как да направи това, ако му се наложи.

В случай че заминеше за Москва, вероятно щеше да му трябва пистолет, с който да успее да мине граничната проверка.

Но се надяваше от все сърце, че няма да му се наложи да го използува.

От телефона срещу заплащане в дъното на кафенето Стоун изпрати телеграма на Пола Сингър: ВСИЧКО НАРЕД. Но как да я подпише? Бяха се разбрали за Хаскъл, но колкото и да изглеждаше умно, беше твърде рисковано. Ако хитрината му в Хаскъл беше вече разкрита, това име щеше да звучи твърде подозрително. Подписа се просто ПРИЯТЕЛ. Пола трябваше да знае, че е добре.

Върна се на малката кръгла масичка, поръча си още едно еспресо и отново започна да пише в бележника. Скоро стигна до обяснение, в което имаше някаква логика.

През годините, прекарани в Москва, на Уинтроп Леман му се родила дъщеря, Соня, която взела името на майка си, така че да не бъде свързвана с прочутия си американски баща.

Дотук — добре.

Соня била заложница, инструмент, използуван срещу Леман, за да бъде принуден да сътрудничи. Съветите държали здраво в ръцете си един от най-влиятелните хора в Америка, съветник на няколко президента.

Обаче на този човек е бил поверен документ от Ленин, нещо мощно и експлозивно, което, в случай че се разгласи, щяло да причини огромни щети на съветската държава.

Документ, който по някакъв начин може да разкрие и самоличността на „къртицата“ М-3.

Така че Леман от своя страна също ги е държал в ръцете си.

А и дъщеря му не е била вече жива.

По някаква все още неясна причина навремето Леман помагал на редица американски и най-малкото двама съветски висши държавни служители да свалят съветското правителство и издигнат начело на държавата Берия. Фактът, че е отишъл толкова далеч, за да се опита да освободи дъщеря си, можеше да се разбере. И все пак… Берия?

Но всичко това беше минало.

Частите от мозайката, от сегашната мозайка, най-после идваха на местата си, но въпросите, които оставаха, изпъкваха с още по-голяма сила.

Хаскъл, Мичиган

На полицейския началник в Хаскъл, Мичиган, Рандъл Джъргънсън му беше дошло просто до гуша. По-голямата част от нощта беше прекарал заедно с помощника си Уили Кунц и няколко доброволци да преравя с драгата хаскълския бряг на едно от най-големите езера в целите Съединени американски щати.

Сякаш това не му стигаше, ами трябваше да понася и неспирното дърдорене на федералните, които бяха настояли да дойдат. Изглежда мислеха, че ще се справи по-добре, като се въртят около него, задават му малоумни въпроси, развяват костюмчетата си с жилетки и най-вече се правят на важни. Докато неговото единствено желание беше да им каже: „Добре, печелите. Проклетото произшествие е било измама“. И да се свърши най-после. Да прати проклетите федерални да си пишат отчетчетата и да се прибират в мотелите си, а той да си иде вкъщи и да поспи. „Махайте ми се от главата — му се искаше да им каже — и ме оставете да си гледам работата“.

Към четири и половина сутринта най-после капитулира.

— Добре, тарикати такива — рече, — този тип го е инсценирал. Избягал е.

Обърна се и се втурна към полицейската кола.

По пътя за вкъщи спря пред тъмната гара и пусна една монета в автомата зад нея. Кутията леденостуден газиран гроздов сок изтропали по улея. Отвори я, отпи голяма глътка и тръгна уморено към колата.

„Хитрото му копеле — мислеше си той, докато караше към къщи, и се усмихваше на себе си. — Каквото и да е направил, няма как да не му се възхитиш на акъла.“

Зави в алеята пред дома си, спомни си, че бившата му съпруга Уенди я няма, и пак се усмихна.

Стоун знаеше, че през дългия си живот Леман е посещавал Париж безброй пъти, по работа или за удоволствие. Сега разбираше, че две от тези посещения са били, за да се срещне с дъщерята, която никой не е подозирал, че има.

Внезапно му хрумна една идея. Прехвърли телефонния указател за имена на фотоархиви — компании, които да разполагат с обширни фото досиета на исторически и не чак дотам исторически личности, на събития и моменти, запечатани на филмова лента от фоторепортерите в течение на годините. В Ню Йорк имаше само няколко такива компании. Списанията, вестниците и издателствата много разчитаха на тях.

Направи списък на четири от най-големите фотоархива в Париж и ги посети един след друг. Търсеше снимки на Уинтроп Леман в Париж, правени през две определени години.

„Веднъж Берия й разреши да замине за Париж…“

Соня Кунецка.

Кога е било това?

През 1953 година…

Възможно ли е дъщерята на Леман да е била фотографирана? Погребана е в Париж, името й бие на очи, написано е с големи златни букви. Ако Леман или Берия са искали да запазят съществуването й в тайна, тогава защо са я погребали в най-прочутите гробища на Париж?

Все някой трябва да е видял тази жена в Париж.

Но след неколкочасово обезсърчително търсене Стоун не бе успял да намери нищо.

Най-накрая влезе в четвъртия по списъка си архив, малък дюкян на улица „Сен“, на чиято витрина беше написано: РОЖЕ ВИОЛЕ.

Покрай стените, от пода до самия таван бяха натрупани зелени папки, без съмнение пълни със снимки.

— Търся снимки на едно лице — каза Стоун на френски на младата служителка.

— Историческа личност, дипломат, учен?…

— Ами, всъщност нито едното, нито другото, нито третото. Дъщеря е на американски държавник. Името й е Соня Кунецка.

— Чакайте да проверя.

Жената започна да рови в голяма картотека. След няколко минути вдигна очи.

— Родена през 1929, починала през 1955 година, така ли?

— Да, точно тя е.

— Един момент.

Тя се качи на опряна в стената стълба и извади голям зелен албум с надпис История на Съединените щати, К. Л. Постави го пред Стоун и го разтвори. Снимките бяха чистичко прикрепени, текстовете към тях бяха написани на машина. Докосна страницата с показалеца си и каза:

— Мисля, че е тази.

Беше Соня.

Снимката беше правена от известен френски светски фотограф на приема съветското посолство в Париж. Тя беше права и разговаряше с някого, който не беше Уинтроп Леман, а само на крачка встрани няколко мрачни на вид мъже бяха вперили в нея очи.

— О — каза внезапно жената, — опасявам се, че не е точно тази.

— Да, тази е.

— Не, не мисля. Тази снимка е с дата от 1956 година. — Засмя се нервно. — Значи една година след смъртта й. Не може да е същото лице.

Хиляда деветстотин петдесет и шеста? На надгробния паметник пишеше 12 април 1955 година.

Не се връзваше.

Освен ако този така натрапващ се паметник, датата, изсечена в мрамора, не беше само измама. Ако беше прикритие.

— А, ето още една — каза жената, като обърна страницата с навлажнен пръст.

Мислите на Стоун се носеха и в момента той не чуваше какво му говори.

— Monsieur?

Възможно ли беше Соня Кунецка да е още жива?

— Monsieur?

Стоун бавно вдигна поглед, неспособен да мисли.

— Да? — каза той дрезгаво.

— Monsieur, ако желаете, ето ви още една. Датирана е Париж, 16 декември 1953 година. Правена е три години по-рано.

Стоун разгледа втората снимка и изумлението му стана още по-силно. Не вярваше на очите си.

Снимката беше правена на улицата пред съветското посолство. Както и на другата, Соня беше обкръжена от пазачи със застрашителен вид, но този път баща й стоеше до нея. Нямаше съмнение, че беше Уинтроп Леман.

А до Леман стърчеше мършавата фигура на младия Алфред Стоун, само месеци след излизането му от затвора.

52

Москва

Яков Крамер беше приключил с редактирането за деня. Седеше в стъклената си преграда в издателство „Прогрес“, уморен и натъжен.

Степан бе взривил вече три бомби в центъра на Москва, а Аврам все още не бе освободен. Нямаше никаква реакция.

Бяха направили ужасна грешка.

Той беше изпратил две писма до Кремъл, като и в двете бе дал да се разбере, че ще продължат с атентатите и скоро ще бъдат принудени да дадат гласност на исканията си. Знаеше, че Политбюро не би искало такава публичност сега, в навечерието на Московската среща.

А любимият му син Аврам си оставаше в психиатрията и с всеки изминал ден мозъкът му се рушеше.

Издателството беше вече почти опустяло, но Яков знаеше, че Соня все още работи в своята преграда на другия край на голямата зала. Щеше да дойде всеки момент с палтото на гърба и с умореното изражение на лицето и да каже, че е време да си тръгват. Яков пооправи бюрото си и стана да я потърси.

Ето я, вече идваше насреща му. Изпитваше ирационално задоволство от общото им чувство за време. Тя някак си винаги знаеше, когато е готов за тръгване.

Не обичаха да се целуват в службата, защото не бяха женени, а руснаците имат викториански предразсъдъци за публичните прояви на чувства. По-добре да не обиждат хората. Но когато излязоха, сграбчи ръката й и почувствува топлата вълна на любовта си към нея. Обичаше я, с всеки изминал ден я обичаше все повече.

Бяха се запознали тук, в „Прогрес“, преди години. Яков току-що бе освободен от Гулаг. Соня беше проверител и проучвател на фактите, красива саможива жена, която не общуваше с другите и отбягваше приятелствата. Яков, ценен заради способностите, но отбягван заради лицето си — от страх, наистина, от ужаса, който повечето хора изпитват пред физическите деформации, той знаеше това — обичаше да си фантазира за тази дребна тъмнокоса жена със зелени петънца в тъмните очи. Сигурен беше, че е жена с минало. Защо иначе такава красавица ще се държи като калугерка? Една сутрин, като минаваше покрай бюрото й, Яков каза нещо, нещо доста остроумно. Тя го погледна право в очите, усмихна се и го срази, прониза сърцето му.

По обяд същия ден тя се появи пред бюрото му със сандвич от дебели филии кисел черен хляб и сирене и му предложи да си го поделят — не била гладна. Жест на дете, което иска да се сприятели. Питаше, се дали го прави от съжаление. Разговориха се, тя се смя на шегите му, спори с него за някаква книга и вечерта, когато я изпращаше до блока, в който Соня живееше с овдовялата си майка, той я целуна насред проливния дъжд. И тя не се отдръпна! Искаше му се да знае какво с нея не беше наред. Когато се опознаха по-добре, тя говореше от време на време, но винаги много общо, за травмите в миналото си, за злополучни любовни връзки и други такива. Той искаше да знае всичко за тази жена и разпитваше кои са били тези мъже, тези негодници, как са могли да я изоставят? Но тя се усмихваше тъжно и не казваше нищо.

През годините, откакто живееха заедно — като любовници, не като съпрузи — на Яков му се струваше, че и двамата в известен смисъл са наранени и че именно това ги свързва.

Сега му се искаше да й разкаже всичко за това, което правят със Степан за освобождаването на Аврам, но беше невъзможно.

„Може и да одобри това, което вършим, не зная“ — мислеше си той.

Не, щеше да бъде много егоистично да й каже. „Тя в никакъв случай не трябва да пострада от това, което правя“ — реши той. Соня никога не биваше да научи.

Спомни си за американската репортерка, която беше идвала да се срещне с нея, и се запита какви ли са тайните, които Соня крие от него. Да, бяха разговаряли за миналото й, но от разказите всичко излизаше така нормално, че Яков не можеше да не си задава въпроса, дали тя наистина не крие нещо. Възможно ли беше да мислиш по този начин за човека, когото обичаш?

След работа трябваше да напазаруват, да се редят на опашка за хляб, после за мляко, после за пиле (пилетата в магазина изглеждаха сиви и мършави) и след това за зеленчуци. Целият този скапан ритуал не беше случаен, Крамер знаеше това. Карай тези селяндури да работят по цял ден, след това да висят по опашките за храна и вечер ще са така капнали, че няма и да помислят да се бунтуват.

После пътуваха дълго с метрото, пресякоха калния двор, влязоха в изпъстрения с петна от урина вход на сградата и най-сетне си бяха у дома.

Оставиха покупките на масата в кухнята и се спогледаха с раззинати от отчаяние и изтощение уста.

— Яков, не ми се готви точно сега — каза Соня.

— Недей, аз ще сготвя. Ти поседни.

— Не, и ти няма да готвиш.

— Какво искаш да кажеш? — попита той и разбра какво му намеква. — Соня, може да съм прекалено уморен…

— Не — каза тя, приближи се бавно и го целуна. Целуна го по двете бузи, и по хубавата, и по грозната, а после по устните.

Макар че с годините красотата й беше малко поизбледняла, в нея беше останало нещо завладяващо, в тъмните й очи имаше нещо трогателно, дори трагично. Той я намираше удивително еротична. Не беше вече млад, не можеше да я люби толкова често, както преди, но тя неизменно го възбуждаше. В нея имаше нещо, което го караше да се чувствува страхотно мъжествен. Те не се хвърляха в страстта необуздано като пубертети, любеха се по-спокойно, по-нежно.

Станаха, бавно отидоха в спалнята и започнаха да се събличат. Соня внимателно свали дрехите си, сгъна ги и ги сложи на нощното шкафче, до снимката с баща си, когото толкова много бе обичала. И се любиха.

После останаха да лежат в отпусната прегръдка и тя заразтрива врата и рамото му.

— Никога не те напуска, нали? — попита го нежно.

— А?

— Гневът. Дори и да освободят Аврам, ти ще продължаваш да го носиш в себе си.

Нямаше никакъв смисъл да спори с нея, така че не й отговори.

— Искам да бъдеш предпазлив.

— За какво говориш, Сонюшка?

— Понякога ми се струва, че ме следят много внимателно, може да забележат.

— Не разбирам за какво говориш. — Той седна и я хвана за раменете.

— Моля те, Яков. Няма защо да ми казваш нещо повече от това, което вече зная. Но искам да се пазиш.

— Соня…

— Намерих на пода един илик. Празен илик, адресиран до президента.

Той ужасено я гледаше в очите. Как така го беше намерила? Толкова беше внимавал.

— Соня, искам да ти обясня…

— Не, Яков. Не ми обяснявай. Моля те. Не зная дали това, което правиш, е хубаво или лошо, но зная защо го правиш. И ме е страх. — Гласът й стана дрезгав, вече говореше през сълзи. — Не искам нещо да ти се случи. Някога ще ти разкажа нещо за живота си отпреди да те срещна, но сега не мога. Дала съм обещание. Искам само да бъдеш много, много предпазлив. Заради двама ни.

Тя плачеше. В неговите очи също се появиха сълзи. Непоносимо му беше да я вижда така нещастна, сърцето му се късаше. Искаше да я попита: „Как можеш да ме обичаш? Толкова съм грозен, отвътре и отвън, такова чудовище съм, как можеш да ме обичаш?“ Но не каза нищо, само я гледаше тъжно през сълзи, така, както се гледа нещо, което всеки момент може да ти бъде отнето.

Вашингтон

Рано сутринта, съсипан от напрежение, Роджър Бейлис се опитваше да си отдъхне в сауната на сградата с правителствени канцеларии до Белия дом, когато телефонът иззвъня. Протегна се и вдигна слушалката.

Беше директорът на Централното разузнавателно управление.

— Обади ми се по обезопасена линия — каза Темпълтън.

Бейлис се надигна, уви около себе си пешкир и влезе в съседната тоалетна, където писоарите бяха снабдени със задействуващи се от топлината плакнещи устройства, монтирани по времето на Никсън. Термосензорите рядко работеха.

Петнадесет минути по-късно вече се бе облякъл, бе се върнал в кабинета си и разговаряше оттам с директора.

— Да, Тед — отговори той, — имаме много добра представа за основното направление, в което се движи. Бих казал, че този доклад за убийството на човека от Секретариата в Париж е съвсем недвусмислен. В общи линии определя координатите.

Изслуша отговора на Темпълтън и се съгласи с него:

— Да. Нека продължим с паспортните и митническите проверки, плюс нормалното полицейско издирване на укриващи се в набелязаните пет-шест града. Но според мен трябва да обърнем особено внимание на Париж.

Отново се заслуша и след това каза:

— Вероятността да се появи съвсем скоро е значителна. Ще го пипнем. Залогът е твърде голям, не можем да го оставим жив.

53

Москва

Сергей Ф. Абрамов от Отдела за специални изследвания на КГБ всъщност никога не бе се срещал с председателя. Сега знаеше, че след малко ще бъде при него, и мисълта за това го караше да нервничи. Преди около четиридесет минути секретарката му Дуся бе дотичала с широко отворени от вълнение очи, за да съобщи, че самият председател на КГБ, лично, е поръчал Абрамов да отиде при него. Как трябваше да разбира това? Бяха изпратили кола да го вземе и да го закара до кабинета на Павличенко на Лубянка.

Сега Абрамов стоеше в приемната на председателя, гледаше в краката си, мачкаше ръцете си, разсеяно слушаше как секретарят отговаря на телефонните повиквания и не знаеше какво да мисли.

Възможно ли беше самият председател да е чел рапорта му, че бомбите са направени от американски пластични вещества? Не, не изглеждаше много вероятно, а освен това, защо ще иска лично да разговаря с един обикновен технически сътрудник?

Изведнъж през главата му премина ужасяващата мисъл, че някой някак си е разбрал, че е издал строго секретна информация на една американска репортерка и председателят на КГБ го вика за разпит… Но защо лично председателят? Нали с това трябваше да се заеме службата за вътрешна сигурност, бързо и без много шум?

„Само дано не е това!“ — мислеше си той.

Но нямаше повече време да си блъска главата, защото, като вдигна очи, видя пред себе си Андрей Павличенко. Изненада се от благородната външност на председателя. Беше шестдесетгодишен, но имаше гъста кестенява коса, вероятно боядисана.

— Товарищ Абрамов — каза Павличенко и стисна ръката му.

— Другарю генерал, за мен е чест.

— Моля.

Председателят тръгна пред него към боядисана в бяло двойна врата. Вървеше с пружиниращата походка на много по-млад човек.

Абрамов се хвана, че бръщолеви от нерви.

— Изненадан съм, че това тук е врата — каза той, когато влизаха в кабинета на Павличенко.

Павличенко се засмя.

— Знаете ли, преди да попадна в този кабинет — по времето на Берия — бях чувал да се приказва същото. Всички говореха, че кабинетът му нямал врати. А после един ден ме повикаха, също както вас днес.

— И разбрахте, че слуховете не отговарят на истината — успя да каже поотпусналият се малко Абрамов. „Какво ли иска председателят? Моля ви, вкъщи имам жена и две дъщери, които чакат на мен. Защо изобщо се срещнах с тази американска репортерка? Какво си въобразявах, че правя? Тогава ми се струваше, че идеята е добра“.

— И разбрах, че слуховете са верни.

Павличенко изглеждаше внимателен човек и интелигентен, доста се различаваше от дългата поредица брутални, свирепи мъже, които открай време бяха управлявали съветската Държавна сигурност.

— Дойдох в полунощ — Берия обичаше да провежда срещите си по това време, и един от секретарите му ме въведе в „шкафа“, нещо, което приличаше на поставен до стената дъбов гардероб. Протегна ръка в тъмното, натисна някакво копче и задната стена на шкафа се отвори към кабинета на председателя. Берия имаше мания за секретни укрития. Е, след години, по времето, когато получих този пост, с прискърбие разбрах, че Юрий Андропов е наредил да махнат шкафа и да го заменят с обикновени врати. Съжалявам, че трябваше да ви разочаровам.

— Не съм разочарован, другарю генерал — каза Абрамов.

Павличенко беше отишъл до семплото си махагоново бюро и беше седнал. Абрамов също седна и скришом се заозърта. Легендарният кабинет на председателя на КГБ беше дори по-разкошен, отколкото си го бе представял. Беше доста голям, чак внушителен и богато обзаведен. Подът беше покрит с големи красиви килими от Централна Азия, стените бяха с ламперия от полиран махагон, над който имаше тапети от кремава коприна и само един портрет — на създателя на съветската тайна полиция Феликс Дзержински. Имаше канапета със светлокремав брокат и махагонови масички; Стаята приличаше на библиотека в имението на някои барон.

Като се вгледа по-внимателно, Абрамов забеляза, че Павличенко всъщност не беше хубав. Лицето му беше обикновено, с масивни скули и брадичка. Но фигурата му беше страхотна в хубавия английски костюм. В Москва, особено между завистниците му, се разпространяваше шегата, че Андрей Павличенко приличал на филмова звезда — най-вече в гръб.

Абрамов знаеше, че председателят притежава и изключително остър ум, има способността да мисли светкавично бързо и да вижда цялата гора там, където другите виждат само отделни дървета. Беше надарен с политически гений, талант да печели съюзници, които го бяха издигнали на самия връх — или поне така казваше мълвата. Което не значеше, че новият председател на КГБ — той заемаше този пост по-малко от година — не е наистина впечатляваща личност. Всеки в Комитета беше чувал вече за подвизите му. За разлика от повечето председатели на КГБ преди него Павличенко наистина беше прекарал известно време на Запад, беше ходил в служебни командировки в Лондон, Париж и Вашингтон. В средата на петдесетте му възложили да отговаря за сър Антъни Блънт, куратор на английската кралица, а също и „четвъртият“ в шпионския кръг Бърджис — Маклийн — Филби — Блънт. Блънт беше организаторът на доста „бягства“ на офицери от КГБ в Съединените щати. Изглежда, тези операции успешно бяха отровили кладенеца на ЦРУ. Абрамов се чувствуваше поласкан, че си бъбри с него.

— Прочетох рапорта ви — каза председателят.

Абрамов си отдъхна. Слава богу, това било.

— Да?

— Впечатлен съм, че сам сте се заели да изследвате образците от бомбените атентати напоследък. Обстойността ви заслужава възхищение, бих искал да имаме повече такива служители. За нещастие нямаме.

— Благодаря, другарю генерал.

— Искам да ви кажа, че това не е първият рапорт, който показва, че ЦРУ снабдява терористите.

— Така ли, другарю генерал?

— Кажете, какво ви накара да вземете образците? Бяхте недоволен от начина, по който се работи в следствието ли? Ако сте недоволен, трябва да ми кажете.

Аврамов не можеше да каже на председателя истината — че една американска кореспондентка го бе попитала за това и в действителност го бе навела на тази мисъл. Така че вместо това каза:

— Беше просто една хипотеза, другарю генерал, инстинкт.

Павличенко се облегна назад. Сега изглеждаше уморен.

— Казаха ми, че сте един от най-добрите.

— Не, другарю генерал, съмнявам се.

— Отсега нататък искам вие да се заемете с това. Последва ли нов атентат в Москва, искам вие да сте единственият специалист от следствието. Ако се наложи да съставяте екип — само в случай на крайна необходимост, искам да е изцяло на ваше подчинение. И ще докладвате лично на мен.

— Но, другарю генерал…

— Не се притеснявайте за командните нива. Погрижил съм се за това. Приятелю, зная всичко за бюрокрацията, как цели правителства могат да изпаднат в криза само защото един-единствен чиновник е благоволил да се успи някоя сутрин. Е, не мога да ви кажа точно какви разследвания се правят по вътрешноведомствената сигурност, но нека спомена само, че е възможно те да имат огромни последствия. Никога през живота си няма да имате друга толкова важна задача. Ясно ли е?

Абрамов преглътна от изненада.

— Разбира се, другарю генерал.

— Ако не стигнем до организаторите на терористичните актове, другарю Абрамов — каза Павличенко и стана от мястото си, — опасявам се, че всички ще имаме големи неприятности.

54

Париж

— Ето — каза Дунаев и остави пистолета на масичката за кафе в хотелската стая на Стоун, — най-приемливата цена, която приятелите ми успяха да спазарят, са безбожните хиляда и осемстотин франка за това нещо.

— Благодаря — рече Стоун и взе оръжието. Беше деветмилиметров „Глок 17“, австрийско производство, малък и лек, тъй като корпусът му беше от свръхплътна пластмаса. Сложи пълнителя, който съдържаше седемнадесет патрона, и го чу как щракна. — Отлично. Добра изработка.

— Да, хубав е. Да си го ползувате със здраве.

Стоун се разсмя и започна да вади пари от коланите и подвързиите на книгите си. Събра доста дебела пачка и я сложи в джоба си. Бутна друга пачка към Дунаев и каза:

— Искам да ми ги пазите. Сложете ги някъде на сигурно място, в банков сейф например. И си вземете от тях.

Дунаев се смръщи.

— Не ми минава и през ум.

— Много сте морален за човек, който си е изкарвал прехраната с убийства — мило подхвърли Стоун.

— Убивал съм за една кауза — каза бавно Дунаев. — Не се различаваме много в това отношение. И вие сте убивали.

— Да — кимна замислено Стоун. — Веднъж, в Чикаго. Може би пак ще ми се наложи. — Стана и погледна в гардероба, за да се увери, че е взел най-необходимото. Останалото — дрехите, които не му трябваха, и прочее, щеше да даде на Дунаев, за да не оставя на преследвачите си повече следи, отколкото вече имаха.

— За мен не е безопасно да стоя тук — каза той.

— Не и след това, което се случи в „Пер Лашез“.

Дунаев въздъхна уморено и почти музикално.

— Приятелю, полицията вече ви търси.

— Откъде знаете?

— Ходят от хотел на хотел и показват ваша снимка. Това е бавна работа, но хотелските администратори сигурно ще им съдействуват. Никъде не е безопасно за вас. Ако ви скрия в моя апартамент, може да ви намерят.

— Трябват ми само няколко часа. По това време няма полети. Ако…

— Има едно място — прекъсна го цял сияещ Дунаев. — Можете да се подслоните при жената, с която се срещнахте в кафенето.

— Онази, червенокосата ли?

— Да. Засега при нея е сигурно — не я свързват с мен.

— Но всъщност каква е връзката помежду ви?

Дунаев вдигна рамене и разпери ръце с дланите нагоре.

— Аз не съм глупак, Стоун. Ако мислите, че съм избягал от Москва, без да се подсигуря, много ме подценявате.

— Какво?

— Както повечето тайни агенти, и аз събирах материали, с помощта, на които да се пазя от работодателите си. Шифровани съобщения, кодови таблици. Протоколи за заплащане, списъци на съветски агенти във френски и западногермански министерства. Дори и след десетилетия тези списъци са по-ценни от платината — някои от агентите са вече на твърде високи постове. Всеки път, когато идвах в Париж, си скътвах по някое листче хартия, по някое парченце микрофилм.

— И те са у тази жена, така ли? У тази проститутка?

— Да, проститутка е. Да, тя ми ги пази, в апартамента си в Маре. Моята застраховка „Живот“.

— Но защо, по дяволите, тя ще…

— От лоялност. От благодарност. По същата причина, по която много човешки същества правят нещо за други човешки същества. Беше четиринадесетгодишна проститутка, когато по време на Втората световна война нацистите я бяха хванали, че работи за Съпротивата. Стоеше в редицата от хора, строени за разстрел на един покрив. Аз бях внедрен в нацистката организация в Париж. Бях един от нацистите на покрива онази вечер. Видях нещастното момиче и имах възможност да спася живота му. Казах им, че я искам за себе си. Да, господин Стоун, тя ми пази архивите. Това е най-сигурното място за тях. Познавате ли Париж?

— Донякъде.

— В Маре има една малка уличка „Малер“; — Той извади карта на града с подвити краища и посочи с четвъртития си пръст: — Ето. Заради нея и заради мен не оставайте дълго там. Къде отивате след това?

— В Москва.

— В Москва! Това е лудост. Пъхате си главата в устата на лъва!

— Да, вероятно. Но нямам избор. Ако не отида, със сигурност ще ме убият. Ако отида — е, това е единствената ми надежда. Може пък да имам късмет и да се свържа с тази мрежа, да повлияя на организаторите и те да прекратят заговора, а същевременно и да ме опазят. Ще бъдат принудени да го направят в интерес на съветската държава.

Дунаев кимна тържествено.

— Ще бъдат принудени — повтори като ехо той. — Да.

— Кои са те? Какво знаете за тях?

— Казват, че се наричали „старообрядци“, значи — староверци.

„Староверци“… Стоун беше чувал вече това название… Къде?

— Научих, че се започнало през последните дни на Сталин, когато убиваха, без да подбират, добри и лоялни хора. За „старообрядците“ се говори и в самия Кремъл. Когато наближавало да свалят от власт Никита Хрушчов, човек от охраната на един от заговорниците го предупредил за това по телефона. Разправят, че това било работа на „староверците“, които по онова време виждали в Хрушчов последната надежда на родината.

Староверците. Сега Стоун си припомни. За тях се споменаваше между другото в писмото на Алфред Стоун от банковия сейф в Кеймбридж. Беше ли възможно и той да е чувал…, да е знаел нещо за тази мрежа?

— Всяка нелегална мрежа като тази обезателно има ръководител, водач — каза Стоун. — Трябва да ми помогнете. Кой е той? Кои са тези хора?

— Да, има водач. Човек, чието име се пази в тайна.

— Но сигурно има някакъв начин…

Дунаев кимна много бавно, лицето му беше изопнато от вглъбяване.

— Познавам неколцина — каза той. — Вероятно сте чували — нали сте специалист по политиката на моята забравена от бога страна — за едно от най-големите зверства по време на Втората световна война, един неописуем ужас, надминат само от нацистите. За масовия разстрел, извършен от моите хора, НКВД-то. Разстрелът в Катинската гора.

— Разбира се, че съм чувал за него. Хиляди и хиляди. Колко бяха, четири хиляди?… Пет хиляди?… Офицери от полската войска, убити през 1940 година. Един от най-жестоките епизоди от войната.

— О, приятелю, не знаете и половината. Години наред тази история изкусно се прикрива от съветското правителство. Великият Уинстън Чърчил забранил подробностите да се разгласяват от страх, че това може да повлияе на хода на войната. Дори и днес вие на Запад знаете твърде малко.

— Ако има някаква връзка!…

— Един пролетен ден на 1940 година петнадесет хиляди полски офицери внезапно изчезват. Военни специалисти, инженери, лекари, професори и генерали. Съветското правителство ги държи в лагери. Но Сталин трябва да се отърве от тях, понеже се опасява Хитлер да не си помисли, че руснаците се опитват да отмъкнат елита на полската армия. Натоварват ги в камиони и автобуси и пратка след пратка ги закарват до ръба на гигантска, току-що изкопана яма.

Стоун кимна. Не му се искаше да прекъсва Дунаев, но се питаше какво общо може да има всичко това със „староверците“.

— А после един по един ги застрелват в тила. Ден след ден, и така — седмици наред, толкова много били. Хвърлят телата върху другите тела в ямата. Гротескно, кошмарно, толкова невероятно, че дори някои от хората на НКВД — закоравели, безмилостни убийци, после се побъркаха. Дните минават и ямата се превръща в гниеща, разлагаща се каша. Затворниците поглеждат в нея, преди да бъдат екзекутирани, и вият от ужас, дърпат се като обезумели. Повечето работа вършат хората на НКВД, както вече казах, но им помагат и неколцина пехотинци от Червената армия, специална част. Те не са знаели защо ги изпращат там. На шестия ден, когато вонята става непоносима, когато някои от тях започват да повръщат и да припадат, търпението им свършва. Вдигат метеж, командирът им ги повежда на бунт срещу садистите от НКВД. Веднага са арестувани и изпратени обратно в Москва, за да ги изправят пред трибунала. — Дунаев замълча и затвори очи.

— И?

— И, приятелю, такъв трибунал никога не е заседавал. Делото изведнъж било прекратено.

— Сталин ли не е разрешил?

Дунаев горчиво се изсмя.

— Не е и стигало до ушите на Сталин. Направил го е много смел неизвестен човек. Някой, който е разполагал с голяма власт, но преди всичко е бил много смел, рискувал е кариерата си, за да спаси няколко добри войници.

— Той ли е ръководителят на мрежата? Кой е той?

— Не зная името му. Успял е някак си да оцелее. Да, той е създал тази мрежа от верни на партията хора, които не искали повече да търпят това, което Сталин причинява на добрия народ.

— Той жив ли е?

— Така казват.

— Как да стигна до него?

— Ех, ако знаех… Съжалявам, че не мога да ви помогна.

Стоун мълча дълго.

— А ще ми помогнете ли да стигна до Москва?

— Щом като сте готов да направите тази глупост — рече Дунаев и поклати глава, — ще се опитам. Надявам се, не възнамерявате да влезете нелегално в Съветския съюз?

— Само пълен идиот или професионален шпионин би се опитал да направи такова нещо. Не, аз трябва да вляза легално, а за тази цел ми е необходима входна виза. Но няма време. Тези неща понякога отнемат седмици.

— Невинаги. Когато някой голям и влиятелен западногермански индустриалец изведнъж реши да замине за Москва, съветското посолство винаги с радост урежда формалностите.

— Но има ли някакъв начин аз…

— В съветското посолство в Париж има един човек. Добър, честен човек — един от мрежата. Той може да го уреди.

— Ами това е… това е страхотно! Обаче аз не мога да чакам дори и няколко дни.

— Предполагам, че ще я взема само за няколко часа. Ако успея да го убедя колко е наложително, ще го направи веднага.

Ниският и пълен сивокос руснак с черното кожено палто слизаше по стълбището, което се виеше около централното фоайе на хотела, и се оглеждаше нагоре и надолу. Както слизаше обаче, видя нещо, от което краката му се подкосиха.

Двама френски полицаи говореха с нощния портиер. Беше твърде късно през нощта за празни приказки, тези искаха нещо. Дунаев веднага разбра какво. Езикът на телата им го издаваше. Показваха снимка, искаха номера на стаята, казваха, че човекът се издирва за убийство.

Бяха тук и търсеха Чарлз Стоун.

Обърна се и предпазливо тръгна обратно. Разбра, че вече са преминали към открити действия. Френската полиция е била привлечена за издирването на укриващ се американец, срещу когото в САЩ е повдигнато обвинение по закона за държавната измяна.

Дунаев бързо почука на вратата.

— Открой, товарищ — каза той с приглушен глас, — это я.

Стоун отвори вратата озадачен и видя тревогата по лицето на Дунаев.

— Изчезвай! — изсъска руснакът.

55

За минута Стоун беше събрал всичко най-важно — паспортите, парите, касетите — и проверяваше, за да се увери, че не оставя след себе си нищо, по което да го идентифицират.

— Ще намеря начин да се свържа с вас, приятелю, и да си получа визата — каза той, стисна ръката на стария чекист, излезе от стаята и се отправи към задните стълби.

Знаеше, че долу има сутерен, в който са разположени бар и разни сервизни помещения. Беше разучил хотела малко след пристигането си в Париж. Все по-ясно му ставаше колко важно е да познаваш с подробности мястото, на което се намираш. Това беше най-добрият, най-слабо наблюдаваният път за измъкване.

Стигна до сутерена, огледа се бързо и видя стаята за бельото. Както и по-рано през деня, не беше заключена. На срещуположния край на малкото помещение имаше няколко стъпала, водещи до врата, която, както беше пресметнал, излизаше на малката улица „Висконти“ на гърба на хотела.

Вдигна резето и отвори дървената врата към тъмната тясна уличка. Някъде наблизо плачеше бебе. Втурна се колкото можеше по-тихо покрай сграда с надпис Парижки общински детски ясли, после покрай няколко малки картинни галерии в посока към улица „Сен“.

— Au voleur!12

Викна му един полицай, който неочаквано го бе забелязал и вече тичаше към него. Стоун хукна още по-бързо. Полицаят го подгони и се разкрещя, призовавайки другите на помощ. Численото им превъзходство беше очевидно.

Стоун успя да стигне до улица „Сен“ и с голяма скорост зави зад ъгъла. Толкова късно през нощта улицата беше почти съвсем пуста.

Видя го веднага: червен мотоциклет „Пежо“, подпрян до стената, превозно средство за доставки с жълт метален кош и надпис Бърза поща „Ало“, прикрепен зад седалката. Собственикът му, който очевидно току-що бе слязъл, беше пресякъл улицата. Развика се, като видя Стоун да скача на мотоциклета.

— Съжалявам — каза Стоун, като завъртя ключа и запали мотора. — Точно сега ми трябва много повече, отколкото на теб.

Мотоциклетът зарева страховито и Стоун потегли надолу по улица „Сен“, оставяйки вбесеното момче да тича подире му, а малко зад него — и двамата полицаи.

Но сега го преследваше полицейска кола, Стоун я видя в дясното огледало на мотоциклета. Хвърчеше след него по улица „Сен“ и вече го настигаше, синята лампа святкаше, сирената виеше.

Малкото пежо, имаше забележително ускорение. Стоун превключи на втора, подкара към реката, към „Ке Малаке“, и зави. Беше сбъркал посоката, вървеше срещу движението! Едва успя да избегне едно рено, да изманеврира до кръглия паркинг пред френска ренесансова сграда с колони отпред, Инститю дьо Франс, и да се качи на тротоара. Беше се отървал от тях!

На „Ке де Гран Огюстен“ пресече Сена по „Понт Ньоф“ и навлезе в „Ил дьо ла Сите“. Зад себе си, макар и на доста голямо разстояние, продължаваше да чува воя на полицейски сирени. Наистина ли се беше отървал? Зави надясно по „Ке дез Орфевр“ към съдебната палата. „Боже мой! — помисли си. — Проклетият град е пълен с полиция.“ Чу, че сирените се приближават. Втора полицейска кола, предупредена вероятно от първата по радиото, внезапно се отдели от тротоара и се насочи към него. Стоун даде газ и направи десен завой по „Понт о Шанж“, срещу движението по „Ке дьо ла Корс“. Слава богу, отсреща идваха няколко коли. Чу скърцането на спирачки; опитваха се да избегнат сблъсъка с полицейската кола, принудена веднага да обърне в обратната посока. Последва трясък и Стоун видя, че втората се е блъснала във връхлетяло насреща й волво.

Не беше се откачил — един полицай на мотоциклет преодоляваше насрещното движение с особена ловкост и вече го настигаше. Той пресече на отсрещната страна и вкара пежото в тясната улица „Аршив“, нагоре по лекия наклон; после — зад ъгъла. Беше избягал от преследвача си, поне засега. Зави рязко надясно покрай бирария „Ла Комет“ и влезе в улица „Верери“. Там вдясно имаше закрит гараж с вертикален надпис на английски. Влезе вътре, изключи мотора и го подпря до стената.

В будката пред гаража седеше нощният пазач, пухкав човек на средна възраст в работни дрехи.

Нямаше време за губене. По всяка вероятност беше въпрос на секунди. Стоун извади от портфейла си две стофранкови банкноти и ги размаха под носа на пазача.

— Измъкнете ме оттук — каза на френски той — и ще получите още двеста франка.

Багажникът на колата беше мръсен, вонеше непоносимо на някакъв животински тор и беше омазан с гъста като тиня смазка. Пазачът бе започнал да мънка, но когато Стоун бе добавил още двеста франка към първоначалната сума, бе отстъпил. Стоун му даде адреса, той отвори багажника на едно старо рено и му го посочи. Стоун се намъкна вътре: Пазачът затвори капака. Свит в тъмното, Стоун чу и усети включването на мотора. Потеглиха.

Но сирените!…

Воят на полицейските сирени изведнъж се усили, усили се толкова, че се чуваше дори и през рева на стария двигател. Трябва да бяха само на крачка. Усети как колата изстърга и спря.

Стояха неподвижно. Чуваха се два гласа.

Чакането нямаше край. Дали полицаите подозираха, че Стоун може да е вътре, и затова бяха спрели реното?

С огромно облекчение усети, че колата потегли, заподскача по неравния асфалт.

След няколко минути моторът спря. После се чу почукване по капака на багажника, на няколко сантиметра от ухото му.

— Ако искате да излезете — чу се грубият глас на пазача, — ще ми дадете още пет стотака.

— Дадено — отговори Стоун, — ще ти дам проклетите пет стотака. Само ме измъкни оттук, преди да съм хвърлил топа.

Багажникът се отвори и Стоун видя, че се намират в двора на някаква сграда. Извъртя се, за да се измъкне, но ръката на пазача го спря.

— Боже господи! — възмути се Стоун. Извади портфейла си, взе от него петстотин франка и си помисли: „Добре че развалих достатъчно пари“. Подаде ги на работника, надигна се от багажника и скочи на земята. Почака пазачът отново да подкара колата и да напусне двора, потърси входа и се качи на третия етаж. Намери вратата на апартамента, който търсеше, вдясно по тъмния коридор.

Натисна звънеца, но никой не отговори.

— По дяволите! — каза високо той.

Вече минаваше полунощ. Дали вътре имаше някой? Погледна адреса и пак го свери: улица „Малер“, 15. Същият адрес, същият апартамент. Ами ако…

Отново натисна звънеца и задържа пръста си върху него няколко секунди.

Вратата се отвори. Облечена в син халат, пред него застана приятелката на Дунаев, проститутката. Изненада се, като забеляза, че е гримирана дори нощем, дори в леглото.

— Здравейте — каза Стоун.

Москва

Минаваше полунощ. Шарлот Харпър беше още в редакцията и се опитваше да подбере „рационалното ядро“ от едно предълго интервю със скучен съветски висш чиновник за значението на американско-съветската среща на високо равнище в ерата на такива бързи промени. Изведнъж телефонът иззвъня.

Стресна се, защото телефонът в службата рядко звънеше толкова късно през нощта. Като вдигна слушалката, веднага разбра по смущенията, че се обаждат от чужбина. Бързо пресметна, че в Ню Йорк трябва да е четири следобед, вероятно беше редакторът й.

— Шарлот ли е на телефона?

Дрезгавият женски глас веднага й се стори познат.

— Да. Кой се обажда?

— Боже, Шарлот, не мога да повярвам, че толкова късно през нощта си още там. Колко е, около полунощ или там някъде?

Понякога може да чуеш гласа на стар приятел дори и след години и да го познаеш само след минута.

— Пола?

— Аха. Господи, реших да се опитам да те потърся там. Не мога да повярвам.

— Как си? И аз не мога да повярвам. Много време мина.

— Шарлот, слушай, всъщност не мога да говоря. Малко е сложно. Искам да кажа, страшно е.

— Какво има?

— Става дума за… ами, ще разбереш кого имам предвид, като ти кажа, че става дума за твой добър приятел.

— Не мисля, че… — Възможно ли беше да говори за Чарли? Но какво по дяволите би могла да знае Пола за него?

— Виж, това е дълга история, но аз няма как да се свържа с този… твой близък приятел. Мисълта ми е, че той може да се свърже с теб. И ако го направи, искам да му предадеш нещо.

— Пола, не мисля, че… „Не мисля, че трябва да говориш за това по телефона!“ — искаше й се да извика. Мислите й препускаха и не знаеше как да реагира, да я слуша ли, или да й попречи да говори.

— Ако ти се обади, можеш ли да му кажеш нещо? Би ли си записала?

— Разбира се…

На другия край на линията Пола беше почти обезумяла. Какво можеше да си позволи да каже по телефона?

— Запиши, че се натъкнах на следа.

— Следа.

Какво можеше да каже, без да прехвърли границата? Как да даде да се разбере, че телефонният номер на идентификационната карта, която Стоун й беше дал, я е отвел до организация във Вашингтон, наречена фондация „Американско знаме“?

— Кажи му… о, господи, Шарлот, наистина ме е страх за този човек.

— Пола, моля те, внимавай какво говориш — настоятелно прошепна Шарлот.

— Шарлот, виж, кажи му, че човекът, който го нападна, е свързан с тази група във Вашингтон, която… Ами, като проверих, се оказа, че те са нещо като маша на… на един американски разузнавателен консорциум.

„О, боже — мислеше си Пола, — достатъчно ясно ли беше? Ще разбере ли Чарли? Прекалено много ли казах?“

На Шарлот сякаш й секна дъхът.

— Пола, ще ми се наложи да затворя. Да, ще му предам, ако мога. Но повече не можем да говорим. Съжалявам.

И сложи слушалката. Дълго гледа в празния видеоекран, заслушана в едва доловимите пукащи нощни звуци на пустото помещение, и се чувствуваше натежала като олово от страх.

56

Москва

Черният ЗИЛ на Андрей Павличенко влезе през централния портал на Лубянка, главната квартира на КГБ на площад „Дзержински“. Вратите отвориха двама войници в сиво-синята униформа на вътрешните войски на КГБ. Друг погледна в лимузината, увери се, че наистина е председателят, и козирува.

Работата тази вечер трябваше да се свърши не в кабинета му на третия етаж, а на друго, много по-секретно място, дълбоко в недрата на Лубянка.

Научният работник от следствието, който сега беше единственият упълномощен да прави експертизите по бомбените атентати в Москва, беше поискал спешна среща с Павличенко. Очевидно беше открил нещо много важно.

На страничния вход го посрещна помощникът му, кимна и безмълвно тръгна редом с него към наскоро монтирания западногермански асансьор тридесетина метра по-нататък. Пред асансьора стоеше часовой.

Когато вратата се затвори, помощникът му докладва:

— Той казва, че работата е много сериозна.

Павличенко кимна и се облегна на стената. Умората от последните седмици вече му се отразяваше.

Асансьорът се спусна няколко етажа надолу и се отвори в подземен коридор с прясно боядисани в бяло бетонни стени. Подът беше от бял камък. Помощникът тръгна напред и отключи вратата, до която стигнаха.

Стаята беше празна, с изключение на покрит с медна ламарина бар до една от стените и бяла метална заседателна маса, около която бяха наредени четири удобни на вид стола. Следственият специалист Аврамов вече седеше на един от тях и изглеждаше извънредно разтревожен. Павличенко забеляза, че пълният дребен човек носи евтин сив костюм, ръкавите и крачолите, на който бяха твърде къси.

— Товарищ — каза Павличенко, като отиде при него и стисна пухкавата му ръка, — какво има? — Помощникът стоеше зад него.

— Искам да разговаряме насаме, другарю генерал.

— Разбира се. — Обърна се и каза: — Благодаря ти, Альоша. Ще те повикам, като свършим разговора.

Когато останаха сами, Абрамов поде:

— Другарю председател, започвам много да се тревожа от това, което показват експертизите. Нещата стават по-комплексни. По-обезпокоителни.

Павличенко беше целият внимание.

— Да?

— Имах възможност да направя пълен анализ на всяка от последните няколко бомби, другарю генерал. Проверих изцяло всички данни. Винаги излиза едно и също: експлозивите са доставени от ЦРУ, както пластичните, така и динамита.

— Да, да, това ни е известно — каза нетърпеливо Павличенко.

— Но после започнах да изследвам другите фрагменти от бомбите, най-вече детонаторите, взривните капсули и така нататък. И — съжалявам, че трябва да го кажа, но те са изцяло от екипировката на КГБ.

— Какво имате предвид?

— Че бомбите, другарю генерал, може да са направени от някого в нашето ведомство. Като са използувани американски експлозиви.

— Кой друг знае за това?

— Никой, другарю генерал. Както наредихте, аз се погрижих да бъда единственият специалист. Защото може да се окаже, че е работа на някой от нашите. Исках първо да говоря с вас.

Павличенко рязко се изправи.

— Ще разкажете на помощника ми всички подробности. Трябва да съставим пълна картотека на възможните извършители. — Натисна един бутон под масата. — Благодаря ви.

Вратата се отвори и помощникът на Павличенко влезе.

— Моля, елате с мен — каза той.

Абрамов се изправи непохватно и излезе с него през вратата.

Павличенко остана да чака сам в стаята. Отиде до бара да си налее от любимото чисто малцово шотландско уиски, доволен, че е постъпил мъдро, като насърчи и изолира този човек, единственият в КГБ, който подозираше нещо. Само така можеше да бъде сигурен, че няма да тръгнат слухове и че никой друг не ще може да се добере до същността. Чу пистолетния изстрел, заглушен от бетонната стена на съседната стая. Сърцето му се сви от искрено разкаяние. Мразеше това, което се чувствуваше длъжен да направи, макар че всъщност справедливостта го изискваше. С лека гримаса си наля два пръста уиски.

57

Париж

Сградата, в която Стоун намери убежище, беше разположена в парижкия квартал Маре — стар, гъсто населен с хора от малцинствата район, който напоследък, след редицата реконструкции от осемдесетте години, се бе превърнал в желано място за живеене. Беше малка триъгълна постройка на пет етажа, стар бежов каменен остров, заграден отвсякъде с тесни улички: „Паве“, „Мале“ и „Розие“. Освен трите входа към жилищата на приземния етаж бяха разположени различни, търговски предприятия, включително погребално бюро, италиански ресторант, малък антикварен магазин, кафе-бар, магазин за хляб и сладкиши и магазин за полуфабрикати.

Но главният комисар от парижката полиция Кристиан Ламоро не знаеше, че сградата е тази. Знаеше само, че американецът бе изчезнал някъде наоколо, в района, населен предимно с правоверни евреи. Така че претърсването беше започнало.

Беше му се обадил шефът, началникът на парижката полиция Рьоне Мьоле, на когото пък се обадили, от американското разузнаване, и то, както бе намекнато пред Ламоро, от най-горните етажи на Централното разузнавателно управление. Американците били заинтересовани от спешното задържане на този човек, който по техните думи бил агент изменник. Мьоле бе натоварил Ламоро с издирването и бе настоял да се използуват всички средства, които имат на разположение. А при такива пълномощия средствата мрежеха да са значителни.

Американското копеле им се бе изплъзнало, като се бе впуснало в лудешко препускане по улиците на Париж. Обаче нямаше да мине много време и щяха да го намерят. Американецът бе направил грешка, като се бе опитал да се скрие в Маре.

Броят на вратите, на които трябваше да се позвъни, и на апартаментите, които трябваше да се претърсят, беше ограничен. В акцията бяха включени всичките им хора и за няколко часа щяха да го пипнат.

— Какво сте направили? — попита го подозрително проститутката. — Имате някаква причина да бягате. Чувам сирените.

— Какво става, майко? — Непохватен юноша с войнишка фланелка и гащета излезе от преградената със завеса стая. — Кой сте вие? — попита той и тръгна заплашително към Стоун.

— Не, Джеки — възпря го тя. — Приятел е. — Отново се обърна към Стоун: — Какво сте направили?

— Обвинен съм в престъпление, което не съм извършил.

— В Париж ли?

— В Америка. Сложно е. Дунаев сметна, че ще можете да ме подслоните за през нощта — каза той и накратко обясни какво се бе случило.

— Защо не се предадете? — попита синът, който без особен успех се опитваше да си пусне брада. — Ако наистина сте невинен, не би трябвало да ви е страх от нищо.

— Джеки! — каза предупредително проститутката.

— Не е толкова просто — отвърна Стоун. — Моля, може ли да вляза?

Повече от седемдесет и пет полицаи, събрани за тази нощ от двадесетте районни комисариата, прочесваха квартала, претърсвала входовете към сградите и магазините, кофите за боклук, паркингите и гаражите. На всички беше разпоредено да не пропускат никого, без да го разпитат. На две трети от тях бе заповядано да тръгнат по апартаментите и да ги претърсват при най-малкото съмнение за нещо подозрително.

— Бих направила всичко, за което Фьодор ме помоли — каза жената, като наливаше на Стоун силно черно кафе. — Но тази сграда е много малка. Сигурно ще стигнат и до нас и веднага ще ви намерят.

Телефонът иззвъня, резкият му пронизителен звук накара и тримата да подскочат. Жената стана, за да се обади.

Говори бързо около минута, оскубаните й вежди бяха високо вдигнати. После сложи слушалката.

— Една съседка от отсрещната страна на улицата — обясни тя. — Казва, че полицията претърсва сградата им за някакъв беглец. Претършували са апартамента й!

— Трябва да се скрия някъде — каза Стоун.

Тя дръпна настрани прозрачните пердета на най-близкия прозорец и погледна надолу към улицата.

— Каза, че и нашата сграда е обкръжена. Виждам, че не ме е лъгала.

— Ами покрива? — попита Стоун. Въпросът му бе отправен към момчето, което изглеждаше твърде младо, за да й е син.

— Не — отговори синът, — не може да се мине на друг покрив. Нямате късмет, къщата не е долепена до друга сграда.

— Не можеш ли да измислиш нещо друго? — настоя Стоун. — Сигурно има тунели, пасажи…

Лицето на момчето изведнъж цъфна в широка усмивка.

— Имам една идея. Дайте да тръгнем по задната стълба.

Стоун грабна нещата си и последва младежа по тъмното, тясно стълбище надолу към вътрешния двор. Тичаха с всичка сила, съзнавайки, че всяко раздвижване може веднага да привлече вниманието. След минута стигнаха до партера.

— Тук имаме нещо, каквото няма и в най-хубавите сгради — обясни момчето, като тръгна към центъра на двора.

— Какво е то?

— Вижте!

Стоун погледна към земята и видя голям бетонен диск, поставен плътно в кръгла стоманена рамка в средата на голям квадрат. Капак на люк.

— С приятелите понякога слизаме там.

— В канала ли?

— Не мисля, че имате голям избор.

— Не, нямам — съгласи се Стоун. — Но какъв е този люк? Води ли нанякъде?

— Не сте ли чели Виктор Юго? „Клетниците“? Знаменитото бягство на Жан Валжан по каналите на Париж?

— Не — призна си Стоун. — Дори не успях да намеря билети за мюзикъла.

Момчето отиде до една врата в двора и я отвори. Беше нещо като килер. Взе голяма желязна кука от пода и я донесе при люка. После я пъхна в дупката встрани на капака.

— Помогнете ми, ако обичате.

Стоун му помогна да издърпа тежкия бетонен капак, който след доста напъване накрая се отвори. С общи усилия го избутаха встрани. От тъмния отвор ги лъхна зловоние. Стоун успя да различи метална стълба, всъщност, както забеляза, редица железни дръжки, които водеха право надолу.

— Единственият проблем е, че не можем да го затворим след себе си. Затваря се само отвън. Можем да го издърпаме донякъде, но не докрай. Да се надяваме, че полицаите ще си помислят, че е работа на хулигани като мен и приятелите ми. Ще понесете ли миризмата? — попита момчето със следа от предизвикателство в гласа.

— На този етап мога да понеса горе-долу всичко — отвърна Стоун и тръгна след него надолу по шахтата.

58

Колкото по-надолу се спускаха по петдесетметровия комин, вонята ставаше все по-непоносима. Момчето имаше фенерче, опита се да го насочи към стената и стъпалата, но успя да освети най-вече подметките на Стоун. Дръжките бяха хлъзгави и покрити с ръжда, трудно беше да намериш стабилна опора. Кракът на Стоун се подхлъзна на долното стъпало и той цопна без предупреждение в тъмната вода.

Повечето беше вода. Бяха влезли в първичен канал за отпадни и дъждовни води, който водеше към вторичните колектори, по-широки тунели, в които се вливат всички останали. Този беше широк около метър и половина и висок едва метър и осемдесет. Предназначението му бе да прихваща оттичащата се от улиците вода. Отгоре плуваха разни боклуци — празни цигарени кутии, найлонова торбичка от „Ив Сен Лоран“; смачкан презерватив. Беше толкова тъмно, че Стоун не различаваше цветовете. Каменните стени сълзяха и бяха покрити с мрежа от тръби.

Двамата тичаха по единия от двата тесни бетонни бордюра покрай зловонния поток.

— Ще ви заведа до главния канал — каза момчето, — така че да виждате къде вървите. После изчезвам.

— Много съм ти благодарен. — Газеха във вода до чатала. — Впрочем, ти имаш ли име?

— Жак. Джеки.

— Приятно ми е да се запознаем, Джеки.

— С приятелите често сме се спускали тук. Става много по-лесно, като се излезе от първичния канал. Тунелите стават по-широки и вървиш вече по сухо.

— Удоволствие ли ти доставя да го правиш? — Стоун направи гримаса. Вонята на изпражнения ги заливаше на талази, като че идеше от съседен тунел. Докато вървяха, на места през решетките и люковете проникваше светлина от шумните улици горе.

— Да, понякога. Има над хиляда километра канали, но е лесно да се ориентираш къде си. Виждате ли? — показа стената горе и насочи фенерчето към закрепена върху зидарията табелка: имената на улиците, които се пресичаха над тях. — Можете да се научите много бързо. Тук дайте наляво!

Тесният тунел внезапно излезе в друг, много по-широк, река с бетонни брегове по метър и двадесет от двете страни. Джеки се изтегли на мускули и се качи на брега, Стоун го последва.

— Сега ще бъде много по-лесно. Можем да вървим в това направление доста време. Чух, че не много отдавна тук долу обикаляли и лодки, но ченгетата ги забранили — тези, които ограбват банките, ги използували, за да избягат.

Стоун бръкна в джоба на якето си и измъкна кутия цигари.

— Против миризмата — обясни той, като запали една, а после предложи и на Джеки. Той се възползува от поканата. Разкашля се. Сигурно никога преди не беше пушил.

— Какво сте направили наистина? — попита Джеки.

— Нали ви казах, всичко беше инсценирано.

— Инсценирано — предъвка думата момчето. — Значи имате някакъв враг.

— Така предполагам.

— Кой?

Стоун замълча и дръпна от цигарата.

— Всъщност не зная. Имам си някои теории.

Джеки се замисли за момент над казаното, после попита:

— Женен ли сте?

— Не зная. Мисля, че съм.

— Мислите, че сте ли?

Нещо изшумоли и тъмен силует се стрелна към тях по бетонната пътека.

— Котка ли е? — попита Стоун.

— Плъх.

Животното, което беше по-едро от всички плъхове, които Стоун беше виждал или дори си бе представял, се шмугна покрай тях, като се отри в мокрия му крачол.

— Господи! — каза Стоун. Разтърси го силна тръпка.

Момчето изкрещя от ужас, но бързо възвърна самоуверената си поза.

— Стават много по-големи от този — подхвърли с насмешка то и се изкикоти нервно. — Чакайте, какво е това? — Замръзна на място.

— Нищо не чувам — каза Стоун.

— Ш-ш-ш! Тук долу има още някой.

За момент останаха абсолютно неподвижни. Имаше нещо едва доловимо, неясен звук, доста различен от далечния тропот отгоре.

Джеки изключи фенера и потънаха в непрогледен мрак.

Шумът ставаше по-силен: стъпки, драскане на метал върху камък. После се чуха приглушени гласове.

— Можете ли да виждате? — попита Джеки.

— Едва-едва. — Очите на Стоун постепенно привикваха към тъмнината.

— Да тръгваме. Вървете покрай стената: Мисля, че са намерили отворения люк. По дяволите, сега и аз съм в капана заедно с вас!

Докато вървяха, Стоун чуваше гласовете, вече доста ясно, а после лъч от фенер заигра по стената на тунела на петдесетина метра зад тях.

— Те са — каза Джеки. — Насам!

Побягнаха. И двамата се мъчеха да се движат колкото се може по безшумно и по-незабелязано, докосвайки стената на тунела с ръце.

— Тук завийте — прошепна Джеки.

Влязоха в тесен тунел, който рязко се спускаше надолу. Нагазиха във вода до кръста. Стоун пипна джоба на гърдите си — паспортите и касетите бяха все още сухи.

Гласовете започнаха да се чуват по-слабо. Джеки го изведе до друг широк тунел и двамата се изкачиха на брега. Водата шумно се стече от дрехите им. Няколко крачки по-нататък се чу друг звук — шумоленето на плъх.

— По дяволите — каза Стоун.

Джеки светна за малко с фенерчето към стената и намери табелката с имената на улиците.

— Ако не вдигаме шум, може изобщо да не ни намерят.

Продължиха да тичат по тунела, който зави няколко пъти.

След като бяха бягали почти петнадесет минути, без да чуят нито звук от полицаите, Стоун каза:

— Хайде да потърсим изход.

— Няма проблем. Трябва ни друг първичен канал, който, води до някоя тиха улица. Като се ослушаме, ще разберем коя е безопасна. Последното нещо, което искаме, е да излезем на някой булевард.

— Впрочем, къде се намираме?

Джеки освети стената, потърси малко с лъча на фенерчето и намери една табела.

— „Монпарнас“. Пресечката на булевард „Распай“ и булевард „Монпарнас“. Точно до гробищата.

Този път беше ред на Стоун да чуе стъпки.

— Настигат ни.

— Не. — Джеки тръсна пренебрежително рамене и се огледа. — Чакайте.

— Чуваш ли?

— По дяволите! — каза малкият. Имитирайки интонацията на Стоун.

— Да потърсим друг първичен канал — предложи Стоун.

— Тук някъде има един. Трябва да има.

Гласовете се чуваха вече силно и ясно — няколко мъжки гласа си подвикваха един на друг:

— Насам, насам!

— Знам един път — каза Джеки.

— Ами да тръгваме тогава — подкани го Стоун.

— Тук наблизо е.

— Давай!

Стоун хукна по бордюра, като опипваше пътя си с протегнати ръце.

— Не, чакайте. Елате насам. Зная един път, който, предполагам, полицаите не знаят.

— Дрън-дрън.

— Е, може би само някои от тях. Не го знаят много хора — каза гордо Джеки.

— Ами да тръгваме вече.

От тунела, който бяха напуснали преди пет минути, се чу глас:

— Чуваш ли това? Хей там!

Джеки скочи от брега в зловонния шлюз Стоун веднага го последва. Преплуваха на отсрещния бряг, отново се изкачиха на брега и побягнаха към друг тесен тунел.

— Ето го! — прошепна победоносно Джеки.

— Къде?

— Ето там горе. Виждате ли го? — Момчето освети с фенерчето решетка на стената на метър и нещо над главите им. — Помогнете ми да се кача.

Стоун хвана ръцете си и момчето стъпи на тях, залови се за една тръба, изтегли се нагоре и стъпи с двата крака на издатина в стената.

— Оттук! — Викът идваше от петнадесетина метра.

Момчето хвана горния край на решетката и я дръпна. Тя се отвори със стържещ звук. На долния й край имаше панти и тя увисна като капак. Джеки се промъкна през отвора, а Стоун, по-висок и по-силен, успя да се изкачи по водопроводната тръба. След минута и той се шмугна вътре. Тунелът бе не повече от метър на метър.

— Затворете я! — нареди момчето.

Стоун изви несръчно тяло, хвана решетката и я издърпа нагоре, докато се затвори.

— Ш-ш-ш!

Гласовете сега идваха от тунела точно под тях. Стоун се запровира след момчето, мокрият камък стържеше коленете му. Не им се наложи да пълзят дълго. След около четири метра се озоваха пред друга метална решетка. Момчето я избута и тя се отвори.

— Внимателно — каза то. — Излизането е най-трудното. Отвън има тръба. Хванете се за нея и ще можете да се спуснете долу. — Протегна ръце през отвора и заопипва стената. — Ето. — Хвана се за тръбата с извити навътре ръце, залюля се и краката му увиснаха вън от тунела. Бяха стигнали до подобно на пещера място и Стоун разбра, че вече не са в каналите — нямаше нито вода, нито миризма. Беше нещо друго.

Стоун лесно се спусна долу, скочи на земята до момчето.

— Това за изход ли го смяташ? — попита той. — Къде по дяволите се намираме?

Момчето щракна фенерчето и го насочи към стената.

На Стоун му секна дъхът.

Право пред тях имаше врати, водещи в нещо като стая, чиито стени на пръв поглед бяха кафеникави и неравни. Очите на Стоун се заковаха в тях и той с ужас разбра какво представляват всъщност: човешки кости. Стените бяха изградени от човешки черепи и пищяли, подредени плътно и, спретнато в страшни прави редици. В камъка над входа беше издълбан надпис:

„Спрете! — гласеше надписът. — Тук е империята на мъртвите“.

Намираха се в катакомбите.

59

Чикаго

Пола Сингър не очакваше никого.

На вратата й се позвъни петнадесетина минути преди полунощ. Тъкмо гледаше шоуто на Джони Карсън. Водеше го гостуващ комедиант, който беше много по-добър, отколкото обикновено биваше Джони. Освен това беше и позадрямала, така че чу едва третото позвъняване.

Загърна се по-плътно в халата и погледна през шпионката.

Беше мъж в костюм, благоприлично облечен човек. Имаше кръгло, месесто лице и дълги бакенбарди.

— Да? — попита Пола. Господи, беше почти полунощ. За нищо на света нямаше да отвори, освен ако човекът не се легитимираше задоволително.

— Съжалявам, че ви безпокоя, госпожице Сингър. — Мъжът имаше някакъв акцент.

Значи знаеше името й.

— Кой е?

— Приятел съм на Чарли Стоун — каза той. Имаше чужд акцент. — Той ме помоли да ви предам нещо.

— Казвайте.

Човекът се засмя и вдигна рамене.

— Няма да свърша за пет секунди. Тук навън е студено.

Тя се поколеба, после отключи вратата.

— Добре — каза Пола, миг преди човекът да се приближи и да я събори с един удар на земята.

Държеше пистолет.

— Моля ви, недейте — каза тя и се разплака. — Моля ви. — Опита се да стане, но той насочи пистолета към лицето й.

— Не мърдай, Пола! — Мъжът затръшна вратата зад себе си.

— Какво искате от мен? Моля ви!

— Къде отиде Чарлз Стоун? — Човекът беше висок и изглеждаше много силен. И определено не беше американец.

— Не зная — проплака тя.

— Не бързай. Знаеш. Само не ме лъжи, ако обичаш.

Какво се беше случило? Дали я бяха видели с Чарли в Торонто? Може би на летището. Но тогава какво…

Телефонните обаждания. От службата. Възможно ли беше — проследили ли ги бяха по някакъв начин? Дали това имаше нещо общо с фондация „Американски флаг“?

— Сега можеш да станеш, Пола. Точно така. Върви право напред, бавно, бавно!

Беше с гръб към него и толкова изплашена, че не можеше да говори. Той щеше да я застреля в тила!

— Защо мислите, че зная? — успя да изломоти тя. — Моля ви, нямам никаква представа. — Вървеше към спалнята с подгъващи се колене. Той щеше да я изнасили! „Исусе Христе — повтаряше си тя, — не позволявай това да се случи! Моля те, не позволявай това да се случи! О, боже!“

— Легни на кревата, Пола.

— Не, моля ви! Не!

— Искам да знам само къде е отишъл. Бил е при теб.

Не можеше да издържа повече.

— Напусна страната.

— Не е вярно. Моля те, кажи ми истината. — Той извади от джобовете на костюма си няколко дълги кожени каишки.

— О, боже, моля ви, не го правете! — Защо не искаше да й повярва? И тогава си спомни: Чарли не бе показал собствения, си паспорт. Как беше името, което беше използувал?

— Единственото, което искам, е да бъдеш честна с мен.

— Моля ви, повярвайте ми, той напусна страната. Избяга през Торонто. Той… той не използува истинския си паспорт.

Мъжът се спря за момент, кожените ремъци се люлееха от лявата му ръка. Изглеждаше заинтригуван.

— Къде отиде? — повтори въпроса си той.

Една мисъл хрумна на Пола и сърцето й подскочи. Пистолета. Чарли й бе дал пистолет и тя го бе сложила в нощното шкафче до леглото.

— Чакайте да си помисля — каза тя, за да печели време. — Имам… имам копие от маршрута му. Онова нещо от туристическата агенция, ваучера му — каза тя със запъване. — Това ще ви помогне ли?

Мъжът изсумтя.

Тя се пресегна и отвори чекмеджето, пръстите й се плъзнаха покрай книжата назад към… Ето го! Усети студената стомана и възликува.

Със светкавична бързина грабна оръжието и го насочи. Мъжът се, хвърли върху нея, повали я, а пистолетът не искаше да гръмне! Какво не беше в ред? „О, моля те, господи! Стреляй, дяволите да те вземат! Хайде!“

И си спомни, че трябваше да се свали някакъв предпазител. Но мъжът я беше сграбчил. Тя метна напред коляно и го удари право в слабините. Човекът се преви на две и зави от болка. Беше голям, силен мъж и без съмнение експерт, но не бе очаквал от кротката и подплашена Пола да използува такъв майсторски удар за самозащита. Това й даде кратко предимство.

Човекът отново се нахвърли върху нея, но тя сграбчи крака му и със сила го хвърли на пода, главата му издрънча в дъските и тя побягна към кухнята.

Мъжът беше неудържим. Бе, го хвърлила с такъв замах, че малцина на негово място биха се свестили, обаче този тип беше истински бик, беше кошмарно силен. Втурна се след нея и я блъсна в печката, но очевидно все още не се бе съвзел от удара в слабините. В боричкането беше изпуснал пистолета и сега използуваше гигантските си мощни ръце. В един момент Пола успя да го изненада, да стисне главата му в хватка, която бе овладяла до съвършенство, и да я блъсне в железния плот на пейката с цялата си тежест. И точно когато той я сграбчи за врата и започна да я стиска с огромната си лява лапа, я осени вдъхновението — едно породено от безмерен гняв вдъхновение.

Спомни си за оня тип, който се бе опитал да я изнасили преди година и приливът на адреналин я разтърси. Светкавично удари с лакът ключа за газта отпред на печката и го завъртя докрай. Пламъкът на задната горелка, към която беше притиснато лицето на нападателя й, лумна. Никога не използуваше тази горелка, защото нещо не й беше наред, нещо, което правеше пламъка висок петнадесет-двадесет сантиметра.

Щеше ли да го удържи? Мъжът беше много по-силен, а сега мяташе тялото си като разярен бик далеч встрани. Беше напрегнала цялата си сила и знаеше, че няма да изтрае повече от няколко секунди.

Първото, което стигна до съзнанието й, докато натискаше тила на човека към печката, беше характерната, сладникава, незабравима миризма, после специфичното, ужасяващо леко пращене на горяща човешка коса. Като жив факел. След това, точно преди да я надвие, гледката на изгарящата, пукаща се човешка кожа и ревът от неописуемата болка.

С все още обхваната в пламъци глава човекът хвърли Пола на пода и с нечовешка сила пречупи врата й. Това беше последното убийство, което някога щеше да извърши.

60

Москва

Дълбоко в недрата на Лубянка, която някога, преди революцията е била застрахователна компания, имаше закрита трапезария, използувана само от председателя и поканените от него гости. Приличаше на катедрала: таванът бе висок и извит, стените — облицовани с дъбови дъски, прозорците — със стъклопис, експроприирани от руската православна църква по време на антирелигиозната кампания на Сталин през 1930 година и като връх на иронията монтирани тук.

Председателят на КГБ Андрей Павличенко водеше частен разговор с личния си лекар. Лекарят не бе много по-възрастен от него, но изглеждаше с десет години по-стар, със силно набраздено лице. Беше най-изтъкнатият невролог в екипа на Кремълската клиника, в която се лекуваха членовете на Политбюро и Централния комитет. Клиниката беше под ведомството на Пето управление на Министерството на здравеопазването, което пък на свой ред беше подведомствено на КГБ.

Но предаността на лекаря към Павличенко далеч надхвърляше границите на служебните задължения. Преди години от него бе забременяла една жена, дъщеря на висш партиен функционер, и последвалият скандал заплашваше да го прогони не само от клиниката, а дори и от професията. Павличенко се бе намесил лично, бе спасил кариерата му и бе наредил този случай да се изхвърли от личното му досие. Оттогава насетне лекарят бе останал непоклатимо верен на Павличенко през цялото време на възхода му към председателския пост в КГБ.

Сега двамата разговаряха тихо, но напрежението им беше осезателно.

Павличенко си припомни как веднъж бе вечерял с Берия в същата тази зала. Беше 9 март 1953 година. Добре си спомняше датата. Беше още млад офицер от тайните служби и бе слисан, когато Берия го покани в „катедралата“. Особено пък в такъв ден.

Този ден бяха погребали Сталин. Берия бе произнесъл надгробно слово и по време на речта му синът на Сталин Василий, който се беше напил, го бе ругал и го бе наричал „кучи син“ и „свиня“. Но Берия не бе трепнал. Този ден той бе мобилизирал собствените си войски, бе обсадил града и бе демонстрирал сила, за да даде на останалите от ръководството на страната да разберат кой командува.

Павличенко бе участвувал неотлъчно в организирането на силите за сигурност и си спомни, че си бе помислил: „Берия, Сталин — те са едно и също. Ще дойде ден и аз ще командувам тези танкове, картечници и войски.“

По време на вечерята Берия за пръв път бе посветил в плановете си за преврат младия, треперещ от вълнение Павличенко. Бе поискал той да изпълнява ролята на свръзка между една рускиня и много богат и влиятелен американец. Имаше един документ, който Павличенко трябваше да вземе, къс хартия, който, ако станеше обществено достояние, щеше да дискредитира съветското правителство, да покаже кирливите му ризи и да открие пътя за Берия. Павличенко бе слушал като хипнотизиран подробностите от плана.

Берия се бе провалил. Павличенко щеше да успее.

Защото никой, нито Берия, нито някой от сегашното съветско ръководство, не беше преживявал това, което той бе преживял.

Родителите му бяха селяни от село Пловици в Украйна. Стопанството им бе малко, състоеше се само от кон, крава и парче земя. Но беше времето на голямата колективизация и войната на Сталин срещу богатите селяни, наречени от него „кулаци“, по време на която седем милиона — една пета от украинците — измряха от глад.

Родителите му не бяха богати, но въпреки това бяха обявени за кулаци.

И рано-рано една сутрин, когато беше едва тригодишен, той, двете му сестри и родителите им бяха откарани с талигата и натоварени на влака, а жалкото им имущество бе конфискувано от държавата. Малкото оставена покъщнина бе разграбена от съселяните. Изпращаха ги в Красноярск, Сибир. Натъпкаха ги във влак, пълен с други интернирани селяни, чиито отчаяни писъци почти оглушиха невръстния Павличенко.

По пътя влакът спря в малък украински град да си набавят храна. И родителите някак набързо изоставиха момчето и сестрите му в тълпата на гарата.

Влакът замина без тях. Пазачите, трудно смогващи да държат под око дори и всичките си възрастни затворници, не обърнаха внимание, че децата липсват. Часове наред Павличенко и сестрите му не разбираха какво се бе случило. Изплашени и отчаяни, тръгнаха по някакъв път. Не знаеха къде да отидат и молеха минувачите да им помогнат.

След няколко дни стигнаха до едно съседно село, където един чичо прие треперещите деца в дома си. По-късно ги осинови.

Едва след години научиха, че родителите им са загинали в лагерите на Красноярск.

Младият Андрей Дмитриевич, който питаеше все по-дълбока омраза към системата, причинила всичко това на родителите му, особено ясно си спомняше един ден през горещото дъждовно лято на 1934 година. Проливен дъжд беше отмил горния пласт почва от гробищата, където само преди година бяха погребани стотиците умрели от глад селяни. Пороят носеше трупове по улиците и дворовете. Павличенко бе отворил вратата и бе видял плъзналите наоколо призрачни тела, които сякаш протягаха към него ръце, и бе пищял до пълна загуба на гласа.

Не бе влизал в никаква връзка със Светилището от доста години, откакто го назначиха за началник на Първо главно управление. Това естествено бе вбесило американците, на които по понятни причини им потичаха лигите от перспективата да имат свой човек в самото сърце на съветското разузнаване. Но Павличенко бе останал непреклонен. Беше им казал, че е прекалено рисковано.

Вече от десетилетия той беше М-3, както го бяха назовали в Светилището. Това продължаваше от 1950 година насам, фактически през цялото му съзнателно съществуване, и правеше живота му особено призрачен, караше го непрекъснато да се озърта, тъй като никога не беше сигурен, че няма да бъде разкрит.

Всичко беше започнало с една глупава грешка, тъкмо когато бе завършил Висшата школа на КГБ и наскоро се бе оженил. Бе се срещнал тайно, поне така си мислеше, с един антисъветски настроен украинец в Киев, млад мъж, чиито възгледи тайно споделяше. И тогава изневиделица ги бе фотографирал човек от американското разузнаване. Бяха го притиснали до стената. В първия момент бе изпитал ужас, после го бе обзело негодувание, после бе премислил всичко спокойно и бе разбрал, че точно това е трябвало да направи.

Спомни си първата среща със своя ръководител, човек на име Оливър Найлънд, дългогодишен началник на отдела за контраразузнаване на ЦРУ. Тайната им среща се бе състояла в Лондон. Найлънд беше положил доста усилия да осигури квартира, където нямаше да привлекат ничие внимание.

Младият, амбициозен Павличенко се бе изненадал от вида на американеца — приличаше на размъкнат професор от колеж, беше облечен в зле скроен костюм от туид, на ризата му липсваше конче. Дългата му разчорлена коса висеше на кичури над ушите. Имаше уморени светлокафяви очи. Изобщо не отговаряше на представата му за свръхшпионина от ЦРУ. Но кога ли пък действителността е могла да се мери с въображението ни?

— От известно време ви наблюдаваме — беше му обяснил Найлънд, — откакто ваш роднина от Украйна емигрира и научихме историята на трите деца, чиито родители били убити от хората на Сталин по време на колективизацията. Били сте осиновени от някакъв чичо, който проявил достатъчно предвидливост и предпазливост да промени фамилията ви, така че руснаците да не могат впоследствие да ви преследват.

Павличенко го бе слушал, без да го прекъсва, смаян колко много са успели да научат. Дори и кадровиците на КГБ, които бяха направили обичайното проучване, преди да го назначат, не бяха разкрили тайната на осиновяването, промяната на фамилното име, станала с подкуп под масата. Регистрите се бяха изгубили в украинските безредици от началото на тридесетте години и оперативните работници по вътрешната сигурност на КГБ, естествено, не бяха намерили нищо подозрително.

— Ние можем — бе му казал Найлънд в къщата в Хампстед Хийт — да ви проправим пътя до самия връх на КГБ. Ще ви предоставяме тайни, разкриването, на които ще създава впечатление за дълбока проницателност — информация, с помощта, на която ще изглеждате дори по-умен и по-далновиден, отколкото сте в действителност.

Американците не бяха го разочаровали.

Веднага, след като се бе съгласил, го бяха инструктирали подробно и му бяха осигурили екипировката, която щеше да му е необходима, за да поддържа тайните връзки с резидента си. Снабдиха го с шифрови бележници за еднократна употреба, скрити в самуни черен хляб, който купуваше от определена хлебарница на улица „Горки“ в Москва. Всяка страница на тези бележници — вид сложна кодова книжка — се състоеше от поредица случайни петцифрени числа. Използуваше ги за шифроване на съобщенията с помощта на матрица, която след това унищожаваше. Кодът беше фактически неразгадаем, тъй като единственото друго копие на бележника се намираше във Вашингтон.

Най-напред набави на американците ведомости за заплатите в КГБ, един вид кадрови списъци, от които се разбираше към кое поделение се мисли всеки отделен служител. Постепенно започна да им изпраща и лични досиета, а след време — и по-големи тайни. Фотографираше документите с малката немска камера, която му бяха дали.

Предаваше материалите посредством тайник, като оставяше касетите с филмите зад една разхлабена тухла близо до гимназията, в която учеше най-големият му син. Или пък посещаваше определена филмова прожекция и сядаше на определено свободно място, като мяташе палтото си на предната седалка. Когато си тръгваше от киното, джобът му биваше малко по-олекнал. Друг път осъществяваше контакт при разминаване в претъпкан автобус. Съобщаваха му, че предаването на материалите е минало успешно, чрез написани с тебешир знаци на телефонни кабини или понякога с пресни петна от катран върху белите вътрешни стени на банята, където ходеше да се напари.

Дори му бяха дали телефонен номер, който се водеше на частен московски апартамент, а звънеше направо в кабинета на резидента му. Този номер беше даден единствено на него, само в случай на крайна необходимост, сигнал за опасност, който никога не бе използувал.

— Всичко е уредено, другарю генерал — каза лекарят. — Ще получите не просто удар, а транзиторна исхемична криза.

— Обяснете.

— Когато, дойде денят, сутринта няма да можете да станете от леглото. Няма да можете да говорите. Няма да можете да движите дясната си страна. Естествено, ще бъдете докаран при мен в клиниката. Аз ще ви прегледам на скенера, това е нормалната процедура, и той ще покаже, да речем, че имате инфаркт на лявата хемисфера. Понеже функцията на една от артериите, които снабдяват мозъка ви с кръв, ще е нарушена може би от мозъчна емболия, плаки във вертебралните или каротидните артерии. Винаги сте имали тези показания.

— Много добре — каза Павличенко и кимна бавно. — Ще разчитам на вас тази диагноза да стане известна на нужните хора незабавно. По някоя и друга дума тук-там, нека се разбере, че вие ме лекувате. Че думите ви са израз на гордост или нескромност. Искам слухът да се разпространи.

— Като този за мнимите ви сърдечни оплаквания — отвърна лекарят.

— Точно така. Но има ли начин резултатите от едно такова изследване да бъдат подправени?

— Да, другарю генерал, съвсем просто е. През последните години сме лекували много хора с инфаркти. Мога да взема снимката на някого от тях, както и компютърната ехограма от ултразвуковия преглед на каротидните му артерии, и просто да сменя датите.

— След такъв удар… правдоподобно ли е да се съвзема бързо?

Лекарят на Павличенко замълча за момент.

— Да, другарю генерал. Такъв човек може да се възстанови за дни. Напълно правдоподобно е. Мъртвите, другарю генерал, ще се вдигнат.

— Умно измислено — промърмори председателят на КГБ.

Погледът му преброди трапезарията и се спря върху стъклописа на прозорците. Вече знаеше, че мечтата му, мечтата на неговите хора е на път да се сбъдне.

61

Париж

Стоун седеше на грапавия чакъл в Империята на мъртвите, облегнат на мокрите червеникавокафяви кости. Въздухът беше влажен, миризмата остра. Бе успял да поспи няколко часа и се събуди силно схванат в гърба и тила.

Чакаше да се върне Джеки.

Синът на проститутката беше във възрастта на пубертета и изцяло във властта на приключенските фантазии. Тук беше неговото и на приятелите му среднощно сборище. От време на време проникваха в катакомбите през тайния тунел и го удряха на веселба с часове — пиеха и драскаха по каменните стени. За тях костницата беше нещо вълнуващо, зловещо и забранено. Както обясни Джеки, когато се напиели, някои от приятелите му дори виждали духовете. Единственото правило, което всички спазваха, беше никога да не драскат по костите.

По щастливо стечение на обстоятелствата тази нощ никое от пубертетчетата не бе решило да дойде и да смути съня на Стоун. Голям късмет беше и че можеше да прекара част от деня скрит тук — катакомбите се отваряха за посетители едва в два часа.

Времето тъкмо щеше да му стигне. Беше помолил Дунаев — ако иска и ако смята, че е безопасно за него — да му помогне. Даде на Джеки прогизналия паспорт на името на Робърт Гил и трите допълнителни снимки в целофанено пликче, пъхнато зад последната страница на паспорта.

С тях Дунаев можеше да уреди издаването на виза за Съветския съюз.

Джеки се съгласи да му помогне. Каза, че ще прекара нощта в апартамента на своя стара приятелка, ще се обади на майка си, за да й съобщи, че всичко е наред, а след това ще позвъни на Фьодор Дунаев. Прие да направи и някои покупки, докато чака Дунаев да набави визата. Списъкът, който Стоун му даде, беше дълъг. Включваше най-разнообразни неща, като металическо джобно гребенче, евтин костюм, блейзър и панталон, чифт американски туристически обувки, мъжка пътна чанта, кожен несесер за бръснене, метален метър — ролетка, калъп сапун, флакон пяна за бръснене, туба паста за зъби, ножчета за бръснене и разни други тоалетни принадлежности.

Беше пет часът сутринта. Ако късметът не му изневереше, пазачът нямаше да се появи в катакомбите до следобед.

Стана и започна да се разхожда наоколо, чакълът заскърца под краката му. Освети костницата с фенерчето и се възхити на мрачната придирчивост, с която бяха подредени скелетите. В лъча проблеснаха съвършено симетрични редици черепи, гъсти редици, кацнали върху купища бедрени кости, печални редици от един мъртвешки хоровод. На места пищяли бяха кръстосани в злокобната комбинация череп и кости.

На табелки беше посочено кога и от кои парижки гробища са пренесени костите — процес, който водеше началото си от 1786 година, когато сметнали, че гробищата „Лез Иносан“ са пренаселени и опасни за здравето. Милиони скелети, предимно на бедняци, в течение на десетилетия били пренасяни и старателно подреждани в подземната гробница. OSSEMENTS DE L’EGLISE ST. LAURENT13 — се четеше на един от надписите, на друг — OSSEMENTS DU SAINT JACQUES DU HAUT PAS14. Тук-таме бяха вмъкнати цитати за смъртта и вечността.

Стоун си спомни разказа на Джеки, че по време на Втората световна война в катакомбите се е помещавал тайният щаб на френската съпротива, а нищо неподозиращите немци самодоволно се разхождали по площад „Данфер Рошро“ над главите им. Почувствува се смешно незначителен в сравнение със смелите бойци от Съпротивата. Спомни си грандиозните си планове да разобличи целия заговор, да застави силни мъже да съдействуват за неговото и на покойния му баща реабилитиране. Всичките тези надежди бяха рухнали.

Мисълта да отиде в Москва го ужасяваше. Американските фанатици без съмнение щяха да го настигнат и там. Но нямаше избор.

Върна се на мястото си до колоната от скелети и не след дълго отново потъна в дълбок сън.

Москва

Шарлот се разхождаше напред-назад по коридора пред телетипите и мислеше за предаването, над което работеше, мислеше за Чарли, мислеше за наближаващата среща на високо равнище. Мислеше за десетки неща, или, с други думи, не можеше да се съсредоточи върху нищо.

По липса на по-добро занимание откъсна от телекса съобщение на „Асошиейтед прес“ и го погледна.

В очите й се наби едно име.

Пола Сингър.

Жителка на Чикаго, намерена мъртва в пламъците на апартамента си…, вероятно пожарът е възникнал от цигара…

Дъхът й секна и тя изпищя. Другите в бюрото — операторът, продуцентката, служителите руснаци — вдигнаха погледи към нея. Една рускиня, Зинаида, се втурна да види какво й става.

Шарлот знаеше, че Пола Сингър никога не е пушила.

Париж

Светлина заля лицето на Стоун. Той отвори очи, примигна няколко пъти и за свое облекчение видя, че е Джеки.

— Колко е часът? — попита Стоун, търкайки очи.

— Около обяд. По-добре да побързаме и да се измъкваме оттук.

— Е?

— Взе я. В съветското посолство отварят чак в десет, а той успя да вземе, визата в десет и половина. Който и да е този тип Дунаев, думата му се чува.

— Така си е.

— Купих ти високи обувки „кубинки“ — рече не сигурно Джеки. — Добре е, нали? Казват, че били, много хубави.

— Стават.

Джеки бе успял да вземе всичко по списъка. По-дребните неща беше прибрал в пътната чанта.

Оставаше много малко време и Стоун започна да действува бързо. Първо трябваше да разглоби изцяло пистолета. Натисна пъпката от задната страна на предпазителя и освободи магазина.

Винаги беше за предпочитане нищо да не се пропуска. Провери дали в цевта не е останал патрон. Нямаше. Натисна спусъка, за да освободи спусъковия механизъм, произвеждайки празен изстрел. Хвана цевта и издърпа затвора назад, докато чу слабо щракване. Квадратният блок на затвора остана в задно положение.

Добре. Кратката лекция на Дунаев не бе отишла напразно.

Без да отслабва натиска върху затвора, хвана ключалката на плъзгача, два щифта от двете страни на цевта, и я издърпа. Цялата горна част на пистолета се плъзна и се отдели. Приятно му беше да държи този „Глок“ — беше добре конструиран и изключително лек. Дължината му беше малко повече от осемнадесет сантиметра.

За секунди беше разглобил пистолета. Внимателно постави частите на земята пред себе си: продълговатата стоманена цев, затвора, пружината, пълнителя, който беше предимно пластмасов с малко метал в него, и корпуса от плътна пластмаса.

Взе корпуса и го разгледа. Знаеше, че не е стопроцентова пластмаса, през последните години производителите бяха започнали да импрегнират полимера със стомана като предпазна мярка срещу тероризма. Но металното съдържание беше толкова малко, че детекторите за метал едва ли щяха да го отчетат като нещо повече от връзка ключове. Всъщност, вероятно като нещо по-дребно и от ключ.

Обаче ако го поставеше в пътната чанта, на летището щеше да се види на рентгена като корпус на пистолет. Стоун го мушна в предния джоб на сакото си. Там, разбира се, не гледаха през рентген пътниците, а само багажа.

Стоманените части на пистолета бяха много по-голямо предизвикателство, но старият руски шпионин бе дал на Стоун някои идеи. Той сложи цевта със затвора надлъжно след пълнителя, за който знаеше, че съдържа седемнадесет патрона, и двете допълнителни пачки за деветмилиметров парабел. Дунаев ги бе намерил много по-лесно, отколкото пистолета, защото пачките на деветмилиметровия парабел пасват на всички малки европейски оръжия — от пистолета до картечницата — още отпреди Втората световна война.

Уви редицата от метални предмети няколко пъти в алуминиево фолио, докато пакетът не заприлича на дълга плоска пръчка. Пъхна го в подгъва в долния край на пътната чанта, който бе отворил с помощта на ножче за бръснене. Мушна металната ролетка между костюма и блейзъра.

След това взе сапуна и махна опаковката му. До една от стените на катакомбата бе забелязал малка локва, вероятно отцедена от почвата наоколо. Занесе там сапуна и го натопи във водата за няколко минути. През това време отвори пастата за зъби, изстиска част от съдържанието и я сложи в несесера заедно с металния флакон пяна за бръснене, ножчетата, стоманената самобръсначка, металния гребен и другите тоалетни принадлежности. Взе хлъзгавия и вече размекнат сапун и също го сложи в несесера, като преди това омаза с него тоалетните принадлежности и пастата за зъби. Полюбува се на лепкавата противна бъркотия с горда усмивка и затвори ципа.

Напуснаха катакомбите по друг път, повървяха малко по един съседен канал и излязоха през люка на една странична уличка, „Реми Дюмонсел“, пред големия светещ зелен кръст на хомеопатична аптека. Няколко минувачи учудено наблюдаваха как се измъкват.

— Какво зяпате, по дяволите? — кресна им Джеки. — Гледайте си работата!

Хората се обърнаха на другата страна.

Една пресечка по-нататък ги чакаше колата, която Джеки бе заел от свой приятел — гигантски черен шевролет от края на петдесетте години с големи перки отзад. На задната седалка беше сложен стар куфар, който Джеки бе намерил и напълнил с дрехи. Шевролетът се пробуди с рев и те се отправиха към летището.

— Навсякъде е пълно с полицаи — каза Джеки. Виждаше се какво удоволствие му доставя да си играе на участник в конспирация. — Набиват се в очите. На гарите, по спирките на метрото, навсякъде.

— И какво правят?

— Наблюдават. От време на време спират хората.

— Които приличат на мен.

— Така предполагам. — Той се усмихна. — Костюмът ви е съсипан.

— От каналите ще да е. Имаш ли представа къде тук могат да се купят перуки?

— Перуки ли?

Спряха до една телефонна кабина и Джеки проведе няколко разговора, докато най-после откри такова място в Девети район, „Ле Костюм дьо Пари“, голям и известен магазин, който даваше дрехи и аксесоари под наем на кинокомпании. Там Стоун намери мъжка перука, светлокафява с много естествени на вид сиви кичури. Ставаше му идеално. Като я сложи върху подстриганата си като четка коса, тя го промени напълно. Сега приличаше на бизнесмен с добре поддържана външност. От един гардероб си избра тъмносиня американска морска униформа, която беше малко размъкната, но прилична. Погледна се в огледалото.

Джеки стоеше до него и го наблюдаваше.

— Доста добре е. Но всеки, който ви погледне по-внимателно, ще разбере, че сте вие.

— Така е. Но морската униформа може да ми спечели няколко безценни секунди — те ще очакват да видят всичко друго, но не и военен. Във всеки случай е по-добре от нищо. Какво ще кажеш за едни мустаци?

— Защо не?

Прибави към всичко това прошарени мустаци, плати наема и депозита и си помисли: „Сума пари за един лош костюм и една грозна перука.“

На улицата намери телефонна кабина и се обади в „Еър Франс“. Попита за разписанието на полетите до Вашингтон и запази с кредитната карта на Чарлз Стоун място за самолета от Орли следващия следобед.

Предвидливо направи резервацията от друго, фалшиво име. Ако имаше късмет, щяха да се хванат на уловката. Щяха да помислят, че е сгрешил като аматьор — бил е достатъчно умен да си запази място под чуждо име, но е забравил, че лицето може да бъде установено посредством кредитната карта. И щяха да се заблудят, че се връща във Вашингтон.

Или пък изобщо нямаше да повярват на този трик.

Не му се мислеше за това.

После се обади в няколко въздушни компании, които имаха полети от летище „Шарл дьо Гол“.

Стоун беше внимавал да не използува в Париж името Робърт Гил. Френската полиция щеше да търси Чарлз Стоун, който се представя с едно от няколко фалшиви имена. Но нямаше да търси Робърт Гил.

На летище „Шарл дьо Гол“ се сбогува с Джеки и му благодари с кратко ръкостискане.

— Почакай за секунда — каза му Стоун и извади от джоба си смачкан плик.

— Какво?

Беше пачка банкноти, вероятно повече пари, отколкото момчето беше виждало през живота си.

— Не! — запротестира то и отказа да вземе плика. Вашите пари не вървят тук!

„Откъде ли го е научил? — зачуди се развеселен Стоун. — Сигурно е гледал много английски филми.“

— Ти рискува много заради мен — каза Стоун. — Може би дори спаси живота ми.

Джеки се смръщи, за да покаже, че въпросът е приключен, но не успя да скрие леката доволна усмивка.

— Вие май откачате!

— Може — каза Стоун и отново бутна плика към него. — Виж, за майка ти са. Кажи й да си почине няколко нощи, предай й благодарностите ми за помощта.

Джеки мълча дълго, после каза:

— Надявам се, че нещата ще се развият добре за вас.

Стоун стисна силно ръката на момчето и сложи другата си ръка на рамото му.

— Благодаря ти.

После, след още една продължителна пауза, Джеки безмълвно се обърна и си тръгна.

Стоун влезе в аерогарата. Там нямаше никакви признаци на засилена охрана. Огледа се нервно, но не забеляза нищо повече от обичайните няколко полицаи.

„Странно — помисли си той. — Можеше да се очаква, че ще охраняват летищата особено строго.“

Отиде до гишето на „Еър Франс“ и си купи билет за следващия полет до Бон, с пет минути по-рано от полета на „Аерофлот“ до Москва, който всъщност му трябваше. Както сам се увери, пътниците за двете линии минаваха през съседни изходи. Плати в брой. Продавачката прикрепи талона за запазеното място към билета му. После отиде на гишето на „Аерофлот“ и си купи билет до Москва, плати също в брой и си взе талона за мястото. Намери тоалетна, изчетка костюма си, оправи си връзката и се погледна в огледалото. Изглеждаше малко смачкан, но не повече от военен, който е пътувал цяла нощ.

Пое си дълбоко дъх и се върна в чакалнята. Сега идваше най-трудното. Когато извикваха вече за последен път пътниците и за двата полета, бавно се приближи до рентгена за багажа.

Погледна дългата опашка. Стъписа се, като забеляза, че пулсът му е започнал да се ускорява, а лицето и ръцете му са се покрили със ситни капчици пот. Тук не трябваше да има никаква засечка. Ако откриеха разглобения пистолет, веднага щяха да го хванат, да го задържат за разпит, да го арестуват и съвсем скоро щяха да открият, че човекът, който току-що се е опитал да пренесе пистолет покрай охраната на летището, е точно този, когото така разгорещено преследва цялата парижка полиция.

Повикването на пътниците прозвуча още веднъж по високоговорителя.

Голямо шумно семейство — с четири момчета и две момичета, всичките под десет години — се нареди на опашката. Децата се караха и тичаха около родителите си. Стоун чу да се говори немски. Бързо застана зад тях, благодарен, че вниманието на контролиращите положително ще бъде отвлечено от тях.

Когато немското семейство стигна до вратата на детектора за метали, както се бе надявал Стоун, бъркотията се увеличи. Някои от децата се опитваха да пренесат багажа си през детектора и се наложи облеченият в синя униформа служител да им каже да сложат пътните чанти на конвейерната лента, за да минат през рентгена. Едно от момчетата чукна брат си по главата с кокалчетата на пръстите си. По-малкото момиче ревна и задърпа тлъстата си майка за роклята. Стоун срещна погледа на младия мъж, който следеше екрана, и се усмихна доброжелателно, клатейки глава. Човекът също се усмихна, сякаш искаше да каже: „Каква напаст!“

Сега беше ред на Стоун. Сърцето му отново се разтуптя, но той продължаваше да се усмихва добродушно. Сложи нехайно пътната чанта на конвейерната лента и мина през детектора за метали.

Светна зелената лампичка.

Чисто. Пластмасовият корпус на пистолета беше минал. Слава богу, магнитометърът не беше настроен да прихваща абсолютно всичко метално.

Тогава видя, че човекът на рентгена се е втренчил отблизо в монитора. Страхът го сграбчи.

С очи в сивкавия екран, служителят, който беше вече изтощен, въпреки че от работния му ден оставаха още пет часа, вътрешно изгримасничи. В това тук имаше нещо метално. Погледна по-внимателно рентгеновото изображение и забеляза голямо количество тъмни предмети в несесера на този тип.

— Почакайте — каза той.

Стоун се обърна и озадачено погледна оператора на рентгена.

— Какво има? — попита все още добродушно той.

— Трябва да погледна вътре, може ли?

— Моля! — каза Стоун и се насили да се усмихне, въпреки че чувствуваше напрежението с цялото си тяло. — Както желаете. — Усети как струйка пот бавно потече по тила му в яката на ризата.

Французинът вдигна чантата, която се бе показала от другата страна на рентгена, и отвори ципа. Премести настрана костюма и панталоните, намери несесера и веднага го отвори. Погледна вътре и видя противна каша от размекнат сапун и паста за зъби, метално гребенче, няколко ножчета за бръснене и нещо, което приличаше на самобръсначка. Сбърчи нос от отвращение и затвори несесера, отказвайки се да рови повече в това, което очевидно бяха само лични вещи на един не особено прибран човек. Пръстите му докоснаха нещо метално и той го извади: метална ролетка. Побъркани американци. „Merde!“15 — възкликна той вътрешно. Гласно попита:

— Vous êtes américain?16

— Да.

— Ще трябва да го погледна още веднъж, je vous en prie17 — каза той, като затвори чантата и я постави на лентата пред рентгена.

Отново се взря в монитора. Само мръсния несесер и проклетата ролетка. Единственият друг метал, чието тъмно изображение се виждаше, беше желязната пръчка за усилване дъното на чантата. Нищо подозрително. Единственото престъпление на американеца беше неговата мърлявост, така че той го пусна да мине. Този тип очевидно не беше терорист.

Както бе предсказал Дунаев, опакованите във фолио и пъхнати в подгъва на дъното части от пистолета се възприемаха просто като част от конструкцията на чантата. Служителите от службите за сигурност на летищата са обучени да гледат вътре в очертанията на багажа, а не самите очертания. Множеството метални обекти в чантата служеха за отвличане на вниманието. Стоун бавно изпусна въздуха от дробовете си и продължи нататък.

Паспортната проверка се извършваше на редица остъклени гишета до изхода. „Дано късметът не ми изневери“ — каза си тихо той, като се нареди на опашката. Оставаха само още няколко минути.

Ритуалът при паспортната проверка, както изглежда, навсякъде на Запад беше повърхностен. Служителят едва го погледна, без изобщо да го е грижа, че видът му коренно се различава от снимката на паспорта. Удари на паспорта му печата за френска виза, която удостоверяваше, че е напуснал страната, и го плъзна към него през прозорчето с кратка усмивка.

— Bon voyage, monsieur.18

Докато се отдалечаваше от гишето, Стоун почувствува как напрежението напуска тялото му.

Забеляза, че един мъж със син блейзър и синя, вратовръзка, застанал в края на сектора за паспортни проверки, задържа погледа си върху него малко по-дълго от обичайното. „Дали не ставам параноик?“ — трескаво си помисли Стоун.

В следващия кратък, противен момент разбра, че човекът, който, изглежда, беше от службата за сигурност на летището, наистина го гледа, и то прекалено, внимателно, изучава лицето му с интерес, който е повече от преходен.

Бяха го разпознали.

Сигурен беше.

„Не бързай! — каза си той. — Няма нищо необичайно. Само изплашен човек би хукнал да бяга в тази ситуация. Върви с нормалната бърза крачка на човек, който закъснява за самолета.“

Човекът се бе обърнал след него, бе напуснал, мястото си до паспортните гишета и бе тръгнал подире му.

Стоун виждаше отражението му в прозореца на коридора, по който вървеше. „Нормално. Върви нормално. Няма нищо необичайно.“

Ето го и изходът. Беше празен. Пътниците за Бон се бяха качили вече и служителките от авиолинията се мотаеха в очакване на някой закъснял, смееха се и приказваха помежду си.

Човекът беше все още зад гърба му. Защо не го настигаше? Защо просто не го сграбчеше и да свършва; най-сетне?

Една от служителките на изхода го гледаше как идва и неодобрително клатеше глава.

— Много закъснявате, господине — извика тя. — Самолетът ще излети всеки момент.

Стоун размаха насреща й бордната карта.

— Ще успея — каза той и се шмугна покрай нея.

— Тичам бързо.

— Хей, господине! — извика жената, когато Стоун се втурна в тунела към самолета.

Сега!

На влизане в пълния самолет пъхна бордната карта в ръката на стюардесата. Мина през целия салон, избутвайки един човек, който слагаше куфар на мрежата над седалките, и стигна до самата опашка.

Да! Още не бяха затворили задната врата, тъкмо се канеха.

— Господине! — Един от стюардите сочеше към него. — Какво правите?

Но Стоун вече слизаше по металните стъпала и стиснал пътната си чанта, хукна по пистата. Ревът на мотора беше оглушителен. Беше разчел времето точно. Следващият самолет на пистата, боядисан в бяло-синьото на „Аерофлот“, без всякакво съмнение беше съветски „Илюшин 62“, готов за излитането след около две минути. Тъкмо щеше да успее.

Стоун се бе откачил от преследвача си, като се бе устремил в посока, която той не можеше да предвиди. Знаеше, че от сградата на аерогарата не могат да го видят, тъй като корпусът на самолета го закриваше. Изкачи външната сервизна стълба и когато влезе в салона, видя изненадания поглед на пълничката съветска стюардеса. Подаде бордната си карта. Изненадата й премина в неодобрение.

— Извините — каза той на жената. — Простите. Я очень опаздываю.

Седна на мястото си и неспокойно погледна през прозореца. Беше в безопасност. Човекът от охраната на летището си мислеше, че ще лети за Бон, и положително бе поискал подкрепление, за да задържат и претърсят самолета. Докато разберат, че е слязъл, самолетът на „Аерофлот“ щеше вече да е излетял. Стоун почувствува, че моторите заработват на по-високи обороти, и две минути по-късно потеглиха по пистата. Когато след още минута и половина самолетът излетя, той се отпусна в седалката, затвори очи и изпусна въздишка на облекчение.