Московският клуб (Къртица 3)

23

Москва

Да бъдеш американка в Москва, бе трудно, но според Шарлот Харпър да бъдеш омъжена и да си разделена с мъжа си, бе направо невъзможно. Както е известно, Москва не изобилствува с подходящи партньори.

Когато пристигна в Москва преди година и половина, тя стоеше сама, избягваше всякакви романтични увлечения, предпазвана просто от липсата на възможности. Беше твърдо решена да приеме раздялата с Чарли за нещо временно — ще превъзмогнат нещата, той ще се научи да уважава нейната потребност да се реализира и всички глупости на психологическа основа.

Но не бе нужно много време, за да се почувствува ужасно самотна. Преди два месеца изживя кратка романтична връзка, ако изобщо думата „романтична“ е подходяща, с пресаташето на американското посолство Франк Парадисо — мъж на средна възраст, който със сигурност бе служител на ЦРУ.

Разкъсваше се от противоречия, защото съзнаваше, че страхът и самотата са лоши съветници, когато се привържеш към някого. Бракът й бе далеч по-важен от един флирт. Когато за пръв път срещна Франк на брифинг за журналисти в посолството, бе впечатлена от неговата енергичност и хапливото му чувство за хумор. Изглеждаше интелигентен и емоционален, освен това нямаше ангажименти — беше разведен. Отначало той я покани на обяд в хотел „Национал“, а после и на вечеря в „Прага“, след едното дойде и другото. Всичко трая един месец. Оттогава прекарваше нощите си сама и самотна, но същевременно се чувствуваше по-добре, отколкото с него.

Макар когато бе потисната Шарлот да мислеше, че вече не е каквато беше, тя съзнаваше, че е хубава или телегенична, както тя самата обичаше да се определя. Русата й коса и лъчезарната й усмивка се открояваха добре на фона на Кремъл. Но в крайна сметка именно работата е важното, втълпяваше си тя.

Говореше се, че тя е най-добре поставената американска журналистка в Москва. Невероятното в цялата работа бе, че мнозина от колегите й завиждаха. Преобладаваше мнението, че от телевизионни репортери на това място няма никаква полза — единственото, което имаха време да направят в рамките на двете — трите минути в нощните новини, бе да прочетат някое съобщение от „Правда“, да покажат част от интервю с някой съветски апаратчик и да застанат на фона на Кремъл или храма „Василий Блажени“.

Всичките титани от света на печатните медии — „Уошингтън поуст“, „Ню Йорк Таймс“, „Уолстрийт Джърнъл“ — си бяха въобразили, че единствените сериозно отразяват съветските събития. Всички останали само позираха пред камерите. Репортерите в телеграфните агенции едва ли представляваха нещо повече от дворцови стенографи, но най-лошо бе положението с телевизионните репортери, които обираха цялата слава и признание, при това, без да знаят нищичко за Русия. Дори и руски не говореха. Сноби. Но до известна степен бяха прави. Шарлот обаче беше изключение.

За няколко години бе успяла да стане звезда на вечерните новини. Редакторът смяташе, че би могла да пробие още по-нависоко и евентуално след година-две да отиде в съботно-неделните новини. Както казваха, най-важното, което компаниите се опитваха да направят в момента, бе да придадат повече блясък на предаванията от Москва.

Но Москва вече й бе омръзнала. Беше й омръзнало сивото небе и огромните локви мръсна киша, свирепите тълпи, бутаницата в метрото, празните магазини. Колкото и да е парадоксално, наред с презрението, което Шарлот изпитваше към това безрадостно място, бе започнало да й дотяга и уединението, което й налагаше работата като телевизионен кореспондент.

Сега, след като бе изминала година и половина, въпреки интереса към езика, историята, културата тя изпитваше страхотна носталгия към дома. Искаше й се евентуално да бъде назначена в Държавния департамент, да продължи бързото си издигане в йерархията. Да се върне у дома. Искаше й се да оправи взаимоотношенията си с Чарли Стоун, да се върне предишната хармония, да си има семейство.

Москва й бе дошла до гуша. И въпреки това, щом от време на време се случеше нещо интересно, тя се радваше, че е била на мястото на събитието.

Само преди няколко дни високопоставен държавник бе убит от поставена в автомобила му бомба, която бе избухнала на Калинински проспект. Невероятна история — за пръв път в Съветския съюз се проявяваше открит тероризъм. Само че на практика не бе известно абсолютно нищо по въпроса.

Шарлот усещаше, че тя е човекът, който би могъл да разбере нещичко.

Пристигна в офиса на Ей Би Си, поприказва малко с Вера, приятната рускиня, която чистеше, изпълняваше разни поръчки и й правеше чай, и с Иван, брадатия мъж на средна възраст с вид на едновремешен руски мужик, който правеше преглед на съветската преса. Естествено, и двамата докладваха за нея в КГБ, но въпреки това бяха приятни, мили хора, които просто си вършеха работата.

И двамата имаха мнение по въпроса, кой може да е убил Борисов. Вера бе убедена, че това са естонците, а Иван пък — че това са просто дисиденти. Във вестниците не се споменаваше нищичко. Нито пък бяха съобщили във вечерното новинарско предаване „Время“, което Вера, както винаги, й бе записала.

От време на време на Шарлот й хрумваха някои идеи просто от непринуденото бъбрене с Иван и Вера. Те я харесваха. Тя разговаряше с тях на руски и също ги харесваше. Но и те не знаеха нищичко повече от когото и да било в Русия, т.е. абсолютно нищо.

Беше се получил телекс от шефа на новинарския отдел на компанията от Ню Йорк, който искаше при посещението му в Москва тя да му уреди среща с… Горбачов. Разбира се. Големите клечки, в компанията, както винаги, си мислеха, че могат просто да издадат подобна заповед на подчинените си в Москва. Тя усмихнато поклати глава.

После разгъна рулото хартия, което бе излязло от телекса през нощта, и прегледа съобщенията, разпратени от осведомителните агенции. Естествено, на историята с Борисов бе отделено значително място.

Облегна се назад и се замисли. Някак си трябваше да разнищи случилото се. След малко проведе кратък тайнствен разговор по телефона, излезе и замина с колата.

Час по-късно вече седеше в салона на един от новите кооп ресторанти, където се сервираше грузинска кухня, и разговаряше с редактора на известно съветско списание. Това бе добър и достоверен източник, понякога от него „изтичаше“ информация, която бе получил от познати в Съвета на народните депутати. Той, от своя страна, разчиташе на нейната дискретност и бе уверен, че тя ще се погрижи да прикрие откъде е получила информацията и че ще използува умно получените сведения.

— Не — поклати глава редакторът, предъвквайки пилето табака. — Нищо не се е чуло по този въпрос. — Предпочиташе да говори на английски, при това го говореше добре. — Но сте наясно, че убитият — Борисов — е добър приятел на шефа на КГБ.

— Чувала съм — потвърди Шарлот.

Редакторът сви рамене и я изгледа многозначително.

— Това какво ви говори?

— Не зная — отвърна тя, тъй като предпочиташе да чуе неговата трактовка. — Бих искала вие да ми кажете.

Той отново сви рамене.

— За мен това означава, че навярно вътре в правителството има много сериозна борба за власт. Горбачов разчита на Павличенко, човека, когото той самият назначи начело на КГБ. Необходима му е поддръжката на Павличенко, нали така?

— Да. КГБ му е нужно, за да се задържи на власт и да може да проведе реформите.

— Така. Е, добре тогава, навярно пък има хора, които не симпатизират на хората на Горбачов.

— Очевидно, но те биха ли прибягнали до тероризъм? Искате да кажете, хора в самото правителство?

Редакторът отново повдигна рамене.

Следобед тя се отби до старата сграда на посолството на САЩ на улица „Чайковски“. Там изпи набързо едно кафе с Джон Литън от „Ню Йорк Таймс“ после се спря край пощенската си кутия в отдела на пресаташето на горния етаж. Обичайните списания, няколко лични писма, извлечения от банковата й сметка. Нищо повече.

Върна се в офиса и хвърли поглед на новините, които течаха по телекса от „Асошиейтед прес“. Пак нищо.

После погледна още веднъж.

Името Стоун бе привлякло вниманието й. Пак погледна. Първите думи, които схвана, бяха „убийство“ и „Алфред Стоун“. Зачете се ужасена в навитата разпечатка. Не можеше да повярва на очите си.

„Алфред Стоун, харвардският историк, затворен през петдесетте години по обвинение в шпионаж в полза на Съветския съюз, е намерен убит“.

Дъхът й секна.

Алфред Стоун. Този мил, прекрасен човек. Не!

Но историята продължаваше. Считаше се, че убиец е собственият му син, Чарлз Стоун.

Чарли? Това не беше възможно!

Залитайки, тя откъсна лентата и се прибра в офиса си. Стовари се на дивана. Струваше й се, че ще падне в несвяст.

Час по-късно още препрочиташе историята и не бе излязла от състоянието си на шок.

Чарли Стоун.

Той беше невинен. Сигурна бе в това.

Онзи документ, който той открадна от архивите на Леман — дали всичко не бе свързано с него? Нещо за някакъв код, за някакъв номер. Нещо за Леман, за Алфред Стоун, за… какао беше? Беше споменал тази жена в Москва, с която се бе срещал Алфред Стоун. Соня ли беше? Да. Соня Кунецка. Чарли я бе помолил да я издири. Той считаше, че тя по някакъв начин би могла да го изведе до истината за случилото се с Алфред Стоун. Но това беше станало преди толкова много години.

Нали?

Със сигурност не беше съвпадение.

Невъзможно бе Чарли да е убил баща си. Немислимо.

Беше му нужна нейната помощ. Нямаше време за губене.

24

Согъс, Масачузетс

По леглото в мотела беше пръснат стиропор, пластмасови шишета, празни кутии от сок. Стоун се разбуди, обърна се на другата страна и чу изпукването на стиропора.

Огледа мотелската стая, съзря празните бутилки от водка, опомни се и се сети къде се намира.

Согъс. Беше в един мотел в Согъс, на осем мили северно от Бостън.

Как беше стигнал дотук? Удиви го фактът, че бе намерил сили да се добере до този проклет мотел в бягството си към Согъс — лъскаво и евтино сборище от евтини нощни заведения, евтини закусвални и няколко долнопробни китайски ресторантчета.

Бе преживял някакъв срив, но въпреки това можеше все още да действува като на забавен каданс.

Все пак бе успял да избяга.

Когато дойде в съзнание, беше на пода в кабинета на баща си, след като бе видял, че баща му е бил жестоко убит. Нещо в него бе прещракало. Спомни си как държеше окървавената му глава, как се взираше в нея и искаше очите да се отворят.

След което вратата се разби с трясък и вътре нахлуха трима полицаи. Макар да не бе на себе си, той разбра за какво са дошли — да го арестуват. Чу изречената заповед и някаква все още действуваща част от съзнанието му му нареди да не стои повече там, а да бяга. Прехвърли се през задната врата, после прескачаше от двор в двор. Тича така чак до средата на Гардън стрийт, едва успя да се измъкне и махна на едно такси. На шофьора каза само: „Карай“. Няма абсолютно никакво значение накъде. Просто карай. Искам само да се махна от този град. Шофьорът потегли, но го накара да му покаже дали има пари. Стоун размаха портфейла си. Имаше късмет — шофьорът го докара в Согъс, където той го помоли да спре в евтиния мотел, слезе и му хвърли шепа пари в отплата за безпокойството, което му бе създал.

И после дни наред, докато чакаше шокът да отзвучи, караше само на пица и храна от китайския ресторант, която му носеха в стаята, на водка, уиски, бира и хамбургери, които си взимаше при редките си излизания. Обичайната клиентела на мотела бе толкова западнала, че собственикът не казваше нищо. Един ден, след като жена му не успя да влезе в стаята на Стоун, той й обясни, че това момче нещо го е закъсало. За тях бе чудак на име Смит, но в това нямаше нищо чудно — половината от гостите на хотела носеха същото име.

Тази сутрин шокът най-сетне попремина, оставяйки единствено тъга, яд и много въпроси. Спомни си как след смъртта на майка си бе обзет от дълбока, непреодолима тъга, тъгата на малкото момче, стигаща дотам, че да вижда и края на света. А после нещо се случи — тъгата му премина в ярост, в силен гняв — към баща му, към приятелите, към съучениците. За известно време бе наистина ужасен, но това му помогна да преодолее най-лошата болка. И сега неописуемият ужас да види баща си убит бе прераснал в неимоверен гняв.

Това отново щеше да му помогне да го преодолее.

За пръв път от пет дни насам осъзна, че е достатъчно силен и може да напусне този мотел. Бе успял да преодолее някои неща. Този, който бе убил баща му, бе убил и Сол Ансбах — нима бе възможно другояче?

А защо не бяха убили и него? Сигурно са могли да го сторят. Самият факт, че не го бяха направили, говореше за някакъв пъклен план. Логиката му убягваше.

Навярно Сол наистина е бил прав. Май всичко това е свързано с шпионска операция. Ами ако някой човек или група от хора с огромни средства сметнеха, че е попаднал на тайни от особена важност, а сега просто искаха тези тайни да останат погребани?

Кой знае каква е истината. Джеймс Енгълтън, легендарният шеф на контраразузнаването в ЦРУ, веднъж бе използувал думите на Т. С. Елиът, описвайки света на шпионажа и контраразузнаването като „пустош от огледала“. Точно така. Нерядко истината бе скрита зад отражението на отражение на някое отражение.

В някои неща бе абсолютно сигурен — че го наблюдават, че трябва да докаже своята невинност, че вече не може да вярва никому. Не можеше да работи в системата, защото заразата бе проникнала от горе до долу.

„Парнас“ също бе компрометиран. Лени Уекслър го каза достатъчно ясно. Стоун вече не можеше да има доверие никому там.

И все пак трябваше да се върне до Бостън.

Трябваше да се добере до сейфа си в банката, да си вземе парите, паспорта, фалшивия паспорт, който навярно вече го чакаше в пощата.

А също и досието. Трябваше да вземе досието, което бе оставил в къщата на баща си. Досието и снимките, ако бяха все още там. Ако не са ги прибрали.

Трябваше да се върне на мястото на кошмара.

Имаше само един изход и това бе да разбере кой е замесен във всичко това, в тази шпионска операция или каквото всъщност е. Да ги открие и да застане срещу тях, като ги заплаши, че ще ги разкрие.

Можеше да се защити, да се предпази само чрез такива неоспорими сведения. Вече не бе въпрос да очисти опетненото име на баща си. Сега бе въпрос на оцеляване.

Въпреки това не можеше да се върне в Кеймбридж като Чарли Стоун. Трябваше му друга самоличност.

Стана от леглото и отиде до огледалото. Виждаше се за пръв път от много дни и видяното го стъписа. Изглеждаше поне двадесет-тридесет години по-възрастен. Отчасти защото беше брадясал, отчасти поради големите тъмни кръгове под зачервените очи.

За миг Стоун бе убеден, че усеща миризма на пушек, остра и задушлива. Миризма от пушка.

Вече не беше в мотелската стая, а седеше насред блатото край брега на малко езеро в Мейн, там, където обикновено двамата с баща му ходеха да стрелят диви патици, на двадесет мили северно от къщата. И ръцете, и краката му бяха отмалели от студа.

Часове наред седеше в укритието и нищо не виждаше. Укритието бе направено от тел и листа и патиците го вземаха за шубрак. До него стоеше баща му, който явно се чувствуваше съвсем добре и му обясняваше, нещо шепнешком. Толкова отдавна стояха там, че вече се усещаха като част от гората, от непропукалата се зора и тишината, която ги правеше странно сантиментални.

Чарли беше единадесетгодишен и за първи път идваше на лов. Никак не му се искаше да убива патиците, тези изящни създания. Не му се искаше.

Докато седеше там, му ставаше все по-студено. Винаги ставаше така — докато се приготвиш, се потиш и се чувствуваш ужасно навлечен, а после изведнъж, след като си изразходвал толкова енергия, започваш да трепериш от студ, докато си седиш. Седиш и чакаш.

— Виж, Чарли — каза му внимателно баща му. — Изобщо недей да мислиш за тях като за живи същества. Те са просто мишени. Нали? Те са просто част от природата. Също както пилетата, които готви майка ти. Това е.

Трепереше. Кимна с глава, но не отговори. Гледаше мюретата, които се гмуркаха на брега на езерото само на няколко метра от него. Гледаше парата, която се вдигаше от термоса, пълен С топло кафе. Гледаше как слънцето изгрява сред огненочервените зари.

— Наведи се — прошепна тихичко баща му. — Погледни ей там.

Величествена, незабравима гледка. Четири-пет патици ненадейно прелетяха над дърветата, размахали бясно криле. Алфред Стоун изсвири като патица, за да ги примами, а Чарли си върна решимостта. Ръката му така беше премръзнала, че не смееше да пипне предпазителя на пушката.

После пред очите му патиците замръзнаха във въздуха, прибраха хриле, останаха за миг неподвижни и започнаха да се приближават, носени от обратната въздушна струя. Приличаха на малки боинги, снижаващи се над пистата за кацане.

— Хайде, Чарли, стреляй! — прошепна баща му.

Чарли стегна рамене и вдигна предпазителя, точно както го бяха учили. И точно когато птиците размахаха криле, за да кацнат, той натисна спусъка. Стреля.

Първият изстрел бе несполучлив.

Но вторият беше просто мечта. Разлетяха се пера. Птицата падна като торба и всичко свърши. Само за няколко секунди.

Чарли погледна баща си сияещ и прочете в очите му гордостта, която изпитваше.

Както се гледаше в замъгленото огледало в мотелската си стая и мислеше за пушките и за смъртта, Чарли Стоун се сети за баща си, за безжизнените му очи, които се взираха в него, и потрепери.

Бе дошъл моментът да се върне отново в реалния свят. Стоун отвори вратата на стаята и за миг се спря от лъхналия го свеж въздух. Беше сутрин, удивително свежа и топла, прекрасен октомврийски ден. В дрогерията за преоценени стоки от другата страна на шосето намери всичко, което му бе необходимо: крем за бръснене, няколко самобръсначки за еднократна употреба, шампоан и лосион за придаване слънчев загар на лицето. На касата видя куп вестници „Бостън Глоуб“.

Снимката му беше на първа страница.

ПОРТРЕТ НА ЕДИН УБИЕЦ — гласеше заглавието. Снимката беше от личното му досие в ЦРУ. Елегантният му вид, вдъхващ доверие и респект, влизаше в страхотно противоречие с шокиращото заглавие. Никой не чакаше на опашка. Стоун взе вестника и прегледа статията. Повечето бяха небивалици, явно измислени от някой, който бе решил да го представи за опасен луд, кадърен, но неуравновесен служител на ЦРУ, ненадейно, без никакъв повод загубил разсъдъка си. Журналистът бе ползувал информация от бостънската полиция и от неназован „правителствен източник“ и бе сътворил едно доста убедително писание, което наподобяваше разхвърляния стил на комиксите. В стаята на Стоун били намерени големи количества хероин — фенилциклидин, се казваше в статията, което подсказвало на полицията, че вероятно синът е изпаднал в свръхвъзбудено състояние. Говореше се и за гротескното убийство на Сол Ансбах и се правеше намек, че Стоун е един от евентуалните заподозрени и в този случай. Бяха поместени и изказвания на предишни негови колеги от Джорджтаун и Масачузетския технологичен институт, после се описваше съсипаният живот на Алфред Стоун и цялата история изглеждаше още по-странна.

— Какво ще обичате? — попита го касиерката — младо момиче, ненавършило още двадесет години, което дъвчеше дъвка.

Стоун погледна шампоана и бръснарските принадлежности и каза:

— Само… само вестника, лосиона и шампоана, ако може. Другите неща ще ги оставя. — Хрумна му, че е по-добре да не се бръсне. После попита: — А къде са ви препаратите за коса?

Петстотин метра по-нататък, в магазина на Армията на спасението, откри някакво ужасно жълтокафеникаво палто, което му беше доста дълго, някакви изпокъсани панталони, чифт кожени ботуши, които му бяха почти по мярка, и още две-три неща за обличане. Малко по-нататък мина край един магазин за карнавални костюми и му хрумна друга идея. Беше средата на октомври и наближаваше Хелоуин8. Купи си специално лепило и черна изкуствена брада.

Като се прибра в мотела, първо си плати сметката, после се прибра в стаята си. Изми си косата и се намаза с черната боя, която, според указанията, след шестото измиване щеше да избледнее. Половин час по-късно, когато си избърса косата, със задоволство видя, че е доста по-тъмна от естествения кестеняв цвят. След това я намаза обилно с гел. Все едно че не я беше мил месеци наред. Започна бавно и внимателно да втрива в лицето, врата и ръцете си лосиона. След няколко часа кожата му доби плътния загар на човек, прекарал доста време на слънце.

Размаза по брадата си лепилото и се зае с брадата. След десет минути се погледна в огледалото. Брадата му бе дълга и сплъстена, изглеждаше ужасно. Но цялостният ефект беше поразителен.

Мръсните, дрипави дрехи, брадата, провисналата му коса, добавени към потъмнялото му страшно лице, му придаваха вид на скитник. Ако някой го погледнеше отблизо, веднага щеше да разбере измамата. Но от два-три метра бе съвсем друг човек, при това такъв, какъвто повечето хора не заглеждат отблизо.

25

Силвър Спринг, Мериленд

Служителят от съветското посолство и приятелят му от Белия дом се срещнаха за закуска в малък ресторант в Силвър Спринг. И двамата бяха убедени, че макар да е невъзможно да се срещнат при пълна секретност, по-добре би било да привлекат колкото се може по-малко внимание. Който и да ги видеше, а на това място май беше малко вероятно да се появи някой, щеше да помисли, че са просто хора, които се срещат по работа, както това често става във Вашингтон.

Ресторантчето бе доста старомодно, с пластмасови маси и кабинки с мюзикбоксове. Големият надпис отвън гласеше просто ХАПНЕТЕ и бе привлякъл вниманието на Бейлис една сутрин преди няколко седмици, когато отиваше на работа с колата.

И двамата си поръчаха кафе, което им сервираха в дебели керамични чаши. Маларек си поръча две яйца, парче бекон и препечена филийка черен хляб. Бейлис беше впечатлен колко добре познава евтините ястия Маларек.

Напрежението беше осезаемо.

— Невъзможен беше провал! — каза Бейлис на съветския си приятел. — Всичко беше предвидено до най-малката подробност — арестуването му, обвиненията, които ще му се предявят. По дяволите! И какво се получи?!

— Очевидно нашите хора са приложили недостатъчна доза от препарата. Стоун се е свестил твърде рано. Настояваха дозата да се съблюдава внимателно. Не мога да ги виня за това. — Бейлис отбеляза, че английският на руснака е почти перфектен, а акцентът — едва доловим. — Но ако вашите хора бяха пристигнали малко по-рано…

— Беше много, много сложно, трябваше да бъдем много предпазливи — отвърна Бейлис и поклати глава.

— Планът беше добър, не се съмнявам в това — продължи Маларек, сякаш се защитаваше, което изненада Бейлис. — Сигурен съм, че разбирате предимствата на този подход. Веднага щом приключеха разпитите, щяха да го намерят в килията му мъртъв — самоубийство вследствие на дълбокото съжаление за пропиляния живот и така нататък.

Бейлис го изгледа остро. Апетитът му изчезна. Сведе глава и закри очи с ръка.

— Изобщо не съм си представял — каза тихо той, — че ще ми се наложи да насърчавам убийство.

— Вършим това, което трябва — успокои го Маларек.

Бейлис разтърка очи.

— Трудно ми е. — После вдигна глава и заговори поверително. — Добре. Нищо не е загубено. Местната полиция използува националната компютърна мрежа за следене на престъпленията направо от централата на ФБР тук, във Вашингтон. Полицията в Масачузетс проверява колите в целия щат; уведомена е и охраната в обществения транспорт. Името му е разлепено навсякъде. Издали са заповед за задържането му, за издирването му и какво ли още не. Прегледани са телефонните му сметки, бележниците с телефоните и адресите, служебните бележници. Всяко местенце, на което има вероятност да се появи, ще бъде под наблюдение. Ще разбере, че не може да не се разкрие. Тогава ще го хванем.

— Ако знаете къде е — отбеляза Маларек, като същевременно мажеше масло върху една препечена филийка. — Иначе… — Той не се доизказа и сви рамене.

— Търсят го не само заради убийството, но и по друго, много сериозно, макар и неопределено обвинение в нарушение на Закона за държавната тайна. В крайна сметка, той е служител на ЦРУ. Не само ние го търсим. Не бих се притеснявал.

Маларек отново сви рамене, но изражението му си остана непроницаемо.

— Все пак трябва да намерим някакъв начин да го впримчим — настояваше Бейлис. — Да го подмамим, да го оставим жив. Защото жив ще ни бъде далеч по-полезен, ще ни помогне да оправим пукнатините, от които изтича информация.

— Считам, че този план ще е напълно задоволителен — съгласи се Маларек, макар да съзнаваше, че е съвсем негоден и че още много, много неща трябва да се направят.

26

Согъс, Масачузетс

На няколко преки от мотела Стоун намери уличен телефон. Беше на открито и поради уличния шум не се чуваше почти нищо.

На кого ли да се обади?

Чудеше се дали може да разчита на стария си приятел от Бостън Чип Роузън, понастоящем общински репортер за „Бостън Глоуб“. Вероятно.

После се сети за Питър Сойър, частния детектив от Бостън, който го бе учил да разбива ключалки. Той живееше в апартамента над тях, когато Стоун четеше лекции в Масачузетския институт. Бяха станали добри приятели и макар да се чуваха рядко, Стоун му имаше изключително доверие.

Набра номера на Сойър и попадна на телефонния му секретар. Тъкмо оставяше кратко съобщение, естествено, без да си казва името, разчитайки, че Сойър ще го познае, когато Сойър ненадейно вдигна слушалката и се обади:

— За бога, къде си се дянал?

— Питър, знаеш, че не мога…

— По телефона. Точно така. Слушай, човече, забъркал си се в някаква каша.

— Не съм го направил аз. Знаеш това.

— Хайде, хайде. Разбира се, че знам. Господи, какво нещастие! Още щом научих, започнах да разпитвам. Сигурно е клопка.

— Питър, имам нужда от помощта ти.

— Какъв е този шум? Откъде се обаждаш, от масачузетската магистрала ли?

— Попаднах в капан. Трябва ми помощ.

— Не е нужно да ми го казваш. Те са навсякъде. Търсят те.

— Кой?

— Кой? Ти кой мислиш? Ченгетата, сигурно и Чичото; специалните служби също.

— Чичото ли?

— Чичо Сам, ФБР. Нещо голямо ще да е. Който и да го е извършил, той иска главата ти. И през ум да не ти минава да се предаваш, Чарли. Слушай, искам след минута да прекъснеш връзката.

— За да не засекат?

— Точно така. Обаждай се пак, но за не повече от две минути. Чу ли? И недей да звъниш на ченгетата.

— Но нали имаш приятели? Нали и ти си бил ченге?

— Все едно не съм бил. Разпитваха ме. Разпитват всеки, който те познава.

— Какво ти е известно по този въпрос?

— Знам, че това е клопка, при това добре измислена. Повярвай ми, и аз разпитвах, като разбрах, че става дума за теб, приятелю.

— Бях упоен.

— И аз така чух.

— В „Глоуб“ пише, че са намерили хероин в стаята ми и в апартамента.

— Сигурно е така. Убиецът на баща ти се е погрижил да сложи и тази гадост. Сигурно. Затваряй, Чарли.

От другата страна на улицата Стоун намери друг автомат. Забеляза, че хората се отбиват от пътя си, за да го избегнат. Дегизировката беше добра.

Отново набра телефона на Сойър. Този път той вдигна още на първото иззвъняване.

— Питър, ти ми вярваш, нали? — попита тихо Стоун. — Искам да кажа — изобщо не си се съмнявал, нали така?

— Вероятно няма да се изненадаш, като ти кажа, че има твои отпечатъци по ножа.

— Господи! Ами естествено. Нали наточих всички ножове. Използувал съм ги толкова пъти.

Приближи се една жена на средна възраст, вероятно искаше да се обади по телефона, но се уплаши и си тръгна.

— Точно така. Но работата е там, че някои от отпечатъците са размазани, при това не от други човешки отпечатъци. От нещо като гумени ръкавици. Не нещо като, а точно това. Гумени ръкавици за еднократна употреба, от онези, които отвън и отвътре имат талк. По ножа има и следи от талк.

— За бога, откъде знаеш всичко това?

— Един приятел се занимава със случая и го помолих да ми даде копие от полицейския доклад. Преди да са го засекретили.

— Ще ти се обадя след малко.

Пет минути по-късно Стоун намери телефон в една будка за вестници, но щом вдигна слушалката, продавачът се развика:

— Махай се, ако няма да купуваш нищо.

Стоун си излезе, без да каже нито дума. Вървя дълго пеша и най-накрая намери телефон няколко преки по-нататък.

— Какво да правя?

— Не знам какво да ти кажа. Крий се известно време, докато издирването позаглъхне. Ще мине малко и ще се откажат. Така става обикновено, възможностите на полицията са ограничени. Може би не е зле да си намериш адвокат. Изобщо не ми е ясно какво трябва да направиш.

— Нямам къде да отида.

— Де да можех да те скрия тук. Но това е едно от първите места, където ще те потърсят. Ще те търсят по приятели, навсякъде, където може да се появиш в Бостън и особено в Ню Йорк. Цивилни мъже, ненадейни посещения, специалните служби. Вече идваха тук един-два пъти. Не идвай при мен, Чарли. Страшно ми е неприятно да го кажа. И ми обещай, че няма да идваш в града.

— Ще видя.

— За бога! — избухна Сойър. — Да не си се побъркал. Името ти се споменава непрекъснато в полицейските участъци, снимката ти е закачена във всички патрулни коли. И изобщо забрави за къщата на баща ти.

— Защо?

— Защото това е първото място, където ще търсят. Да се върнеш в Бостън, е равносилно на самоубийство.

— Не мога да говоря повече. Виж, Питър, благодаря ти. За всичко. Много съм ти признателен.

— Няма за какво, Чарли.

— Ще ти се обадя по-късно. Питър, страшно ми е нужна помощта ти.

— Съжалявам…

— Какво искаш да кажеш с това „съжалявам“?

— Вървят разни слухове.

— По мой адрес, нали?

— Не бих искал да си загубя разрешителното. Чувам разни работи. Бих искал да ти помогна, Чарли, но не мога. Стой настрана от мен. Заради теб самия и заради мен.

Стоун затвори телефона и се опита да спре такси, нито едно не искаше да спре, нито едно дори не намали заради небръснатия скитник с мазна коса. Най-накрая тръгна към Бостън пеша.

27

Кеймбридж

След малко повече от четири часа Стоун вече стоеше пред каменните стъпала на кеймбриджката поща на Сентръл Скуеър. По пътя се бе сдобил с количка за пазаруване — открадна я пред един супермаркет. Вътре имаше няколко чувала, пълни с боклуци.

Имаше едно преимущество — изненадата. Противниците му — независимо дали това бе полицията, разузнавателните служби, или пък някаква самостоятелна група фанатици, едва ли очакваха, че ще се появи в Бостън. Само луд човек можеше да го стори. Но колко ли отблизо го следяха, докъде ли стигаха наблюденията им? Можеше да са навсякъде или пък никъде.

Пред пощата бяха сирели три коли — полицейска, един стар додж и един чисто нов крайслер. Стоун се спря зад количката си и ги разгледа. И тримата шофьори чакаха. След няколко минути доджът потегли. Шофьорът на крайслера май разглеждаше картата.

Рисковано беше, но в този момент всичко беше рисковано. И все пак, едва ли полицейската кола стърчеше пред пощата заради него — никой не знаеше, че си е взел кутия. Имаше само един ключ и той бе в джоба му.

На стъпалата седяха други двама скитници, които го изгледаха как влачи количката след себе си. И сега какво? Човек не зарязва току-така количката, в която са събрани всичките му вещи.

Стоун затегли количката нагоре по стъпалата, изкачи ги едно по едно, после я прекара през вратата. Нищо. Никой не тръгна след него. Съвсем безопасно.

Пощенската му кутия беше вляво, на отсрещната стена. Дали изглеждаше странно скитник да има пощенска кутия? Само че никой не гледаше.

В кутията си намери реклама на супермаркета и жълта бележка, която го уведомяваше, че г-н Робърт Гил е получил препоръчано писмо. За да го вземе, трябваше да отиде до гишето.

Тръгна през фоайето към опашката с онази провлачена походка, която бе овладял по време на дългото си пътешествие от Согъс. Жената пред него, която приличаше на служителка, излязла в обедна почивка, го изгледа.

„Бостън Глоуб“. Снимката му беше публикувана през последните няколко дни. В „Глоуб“ и сигурно в „Хералд“ най-четените вестници. Дали го беше познала? Стоун заби поглед в земята. Тя се обърна и впери очи в туткавия служител на гишето. Всъщност хората изобщо не очакваха, че ще видят убиец със собствените си очи. Дори самият Чарлз Менсън да застане на опашка в супермаркета, никой няма да му обърне внимание, освен за покупките.

Най-накрая дойде и неговият ред. Той пъхна жълтата бележка в гишето, без нищо да каже.

Пощенският служител го загледа с неприкрито изумление.

— Имате ли някакъв документ за самоличност?

Самоличност!

Ами да, шофьорската книжка. Сети се, че шофьорската книжка на Робърт Гил беше в паспорта му. Извади я и я пъхна към гишето.

Служителят я разгледа, после погледна и Стоун.

— Това не сте вие.

Всъщност снимката там нямаше нищо общо с него.

Стоун го погледна изпод вежди и избоботи.

— Пуснах си брада.

Служителят го изгледа отново, после сви рамене. След две минути Стоун получи новия паспорт на Робърт Гил.

Свали количката по стълбите още по-внимателно, отколкото я качи, и я подкара по Масачузетс авеню. Следваща спирка — банката. Само че полицейският участък беше само на две преки и наоколо имаше прекалено много патрули.

Може някое от ченгетата да е изключително проницателно. Стоун зави наляво и подкара количката надолу по една стръмна уличка.

След петнадесетина минути се озова на Харвард Скуеър пред „Адамс Тръст Банк“. Баща му имаше сейф тук, а Чарли беше „съпритежател“, както казваха в банката — трябваше само да попълни една карта, по която да сравнят подписа, и да има ключ за сейфа. Съпритежателите имат право да унаследяват онова, което е в сейфа. Всичко от сейфа на баща му сега му принадлежеше.

Винаги носеше ключа в портфейла си. В сейфа имаше пари, а те сега му бяха особено необходими.

В банката обаче беше опасно. Един скитник със сигурност щеше да предизвика подозрение, особено в банката, която обслужваше най-богатите жители на Кеймбридж.

Наближи входа на банката, бутайки количката пред себе си, и забеляза, че един полицай го наблюдава.

— Ей — викна му полицаят. — Какво правиш?

Стоун сведе глава и продължи напред.

— На теб говоря. Веднага се махай! Нямаш работа тук.

Нищо не можеше да направи. Щеше да се издаде. Подкара количката си обратно, без да каже нито дума.

След половин час остави количката в една уличка и тръгна към банката от друга посока. Ченгето го нямаше. Блъсна въртящата се врата и влезе.

По улиците беше невидим. В учрежденията бе център на внимание. Няколко касиери го изгледаха, когато влезе. Той се отправи към гишето, където се водеше сейфа. Към него се приближи тъмнокос, спретнат млад човек.

— Моля ви, напуснете незабавно — каза той.

— Искам да ползувам сейфа си — отговори Стоун бързо.

За момент младият мъж се почувствува неудобно.

— Как се казвате?

— Вижте, наистина имам сейф тук. Знам как изглеждам. Имах доста неприятности. — Говореше бързо, редеше изреченията едно след друго, защото така щяха да бъдат по-смислени, отколкото всяко поотделно. — Известно време бях отхвърлен от обществото, но вече съм добре.

— Съжалявам — каза мъжът без следа от съжаление.

Стоун измъкна връзката си с ключове, извади двете ключета за сейфа и ги сложи на гишето.

— Може ли да седнем?

— Разбира се — отвърна без желание служителят и го заведе встрани от другите клиенти.

— Трябва да ви кажа, че ме изненадахте. Повечето наши клиенти…

— Не е нужно да ми обяснявате — каза учтиво Стоун. — Веднага щом си взема парите, ще се приведа в добър вид.

— Знаете процедурата, предполагам? — запита го служителят. Явно още го подозираше.

— Разбира се. Аз подписвам една бележка, с която моля да бъда допуснат до сейфа. Вие сравнявате подписа с този на картона от досието.

— Точно така. Как се казвате?

— Чарлз Стоун.

Мъжът се поколеба. Дали позна името?

— Един момент, мистър Стоун.

Дали на пода до бюрото нямаше звънец, както имат касиерите?

— Момент да взема документите ви, мистър Стоун — каза той и отиде зад гишетата на касиерите.

След минута се върна с картончетата с подписите. Очевидно не беше разпознал имената и допусна Стоун в хранилището.

Сейфът на баща му се оказа истински шок. Под разписките и другите книжа имаше малък бял плик. Всичко останало бе пари в брой. Огромно количество — може би над сто хиляди долара в банкноти по двадесет и по сто. Цяла купчина банкноти, дебела почти педя. Чарли просто не можеше да повярва на очите си.

Помоли изумения служител да му донесе торба за парите и я получи наистина бързо. Само след миг се озова отново на улицата, скрил платнената торба под протритото си палто.

Бавно се измъкна от Харвард Скуеър, движейки се предимно по страничните улички. Към пет часа откри едно малко евтино ресторантче на Инмън Скуеър, остави количката на тротоара и седна вътре да се нахрани. Докато хапваше от месото с картофи и отпиваше от топлото кафе, отвори плика.

Вътре имаше писмо, написано на старата пишеща машина на баща му поне преди десет години. Хартията бе започнала да жълтее.

Стоун четеше и препрочиташе писмото, докато сервитьорката не го попита дали не желае още нещо. А и строфата от Пастернак — очевидно се отнасяше до това, че Алфред Стоун е бил принесен в жертва.

Старообрядците. Или иначе — староверци. Стоун знаеше, че това е руска православна секта, която отхвърля неочакваните и дълбоки промени в църквата. Имало кървави битки, после сектата станала нелегална. Само че кои бяха старообрядците днес?

Какво ли се опитваше да му разкрие баща му?

Когато Стоун пристигна на Хилиърд стрийт, навън вече се спускаше нощ. Пред къщата на баща му беше паркирана синьо-бяла патрулна полицейска кола. Двамата полицаи в нея пиеха кафе от пластмасови чашки. Стоун мина край тях, като внимаваше да не ги гледа.

Очевидно не можеше да влезе през главния вход. Мястото беше под наблюдение, което означаваше, че който влезе, ще бъде видян. Естествено, това не можеше да продължава вечно — полицията не беше така добре оборудвана. А и ченгетата бяха хора, имаха човешки нужди — да се изпикаят, да си вземат кафе. Можеше да ги изчака. И все пак не би рискувал да се шляе из квартала.

Пое си дълбоко дъх и напълни гърдите си със свежия октомврийски въздух.

Неочаквано в съзнанието му изникна образът на баща му — обезобразен и окървавен. Обзе го гняв и някакво ново чувство — желание за мъст.

Закара количката до ъгъла и зави. Остави я там. Трепереше от студ. Сети се, че наблизо има уличен телефон, и набра Кеймбриджката полиция.

— Тук става кражба — изкрещя Стоун със силен местен акцент. — Застреляха един човек.

— Къде? — попита бързо дежурният полицай.

— Тука. Магазин 24 на Харвард Скуеър. Аз съм нощният управител. Бързо! — И затвори.

Когато стигна до задната врата на къщата, патрулната кола, която бе стояла отпред, вече беше заминала. Изчисленията му се оказаха верни — щом има сериозно престъпление в района, изпращат най-близките патрули. Само че колко щеше да ги забави тази лъжа?

Отстрани към къщата беше пуснат телефонен кабел. Крепейки торбата с парите, Стоун изтича до него. Нямаше нож, но измъкна един железен прът от градината и използува заострения му край, за да прекъсне кабела.

След това се затича приведен към задната врата и се надигна, за да погледне през кухненския прозорец. През кухнята успя да види главния вход.

Беше включена алармена инсталация. До вратата имаше апарат, голям колкото куфар. От него излизаше жица, включена в телефонната кутия на стената. Тъй като вече бе прекъснал кабела, това сигурно вече не действуваше. Видя, че бяха поставили подобно устройство точно под прозореца, до който бе приклекнал.

Дръпна прозореца — беше заключен. Вдигна лакът и удари рязко стъклото. Счупи се. Ето че пак се озова в бащината си къща.

Беше сумрачно и тъмно, а знаеше, че не може да запали нито една лампа. Силуетите бяха непознати, неприветливи. Усещаше миризма на дезинфектант — някой беше чистил. Ослуша се за миг. Никакъв звук, нищо. Трябваше да действува бързо. Промъкна се тихо през кухнята, после през трапезарията и влезе в дневната, която бе отчасти осветена от уличната лампа. Не можеше да рискува да го забележат от улицата. Всяка сянка, всеки силует можеше да бъде видян. Надяваше се, че алармата се задействува само чрез телефонните кабели. Ако не… Не му се искаше да мисли за това.

Вече всеки момент полицаите щяха да разберат, че обаждането от магазин 24 е измама и да се върнат.

Цялата къща беше обърната с главата надолу. Всичко бе свалено от стените, всяко чекмедже беше отворено. Бяха претърсили всичко.

Качи се по стълбите до стаята си, където бе оставил плика със снимките и фотокопието от документите, които бе взел от архива на Леман.

Нищо.

Нямаше го. Някак си те го бяха намерили и го бяха взели. Една от последните му надежди рухна.

Пистолетът.

Изтича до спалнята на баща си. Автоматичният деветмилиметров „Смит енд Уесън“, който бе купил на баща си, стоеше на мястото си на полицата, скрит в една празна кутия. До него беше пълното течение на едно списание. Пъхна пистолета в джоба си заедно с пълнителя. Не можеше да остане повече тук.

След минута прескочи кухненския прозорец и тупна на земята точно в момента, когато се появи патрулната кола. Фаровете й го заслепиха.

28

Изруга гласно и снишен се примъкна зад високата дървена ограда, която отделяше двора на баща му от съседния, и после хукна да бяга, колкото му държат краката. Зад себе си чу стъпки.

Тичаше, без да мисли, кръвта му кипеше. Чу как извикаха: „Спри! Полиция!“ Единият стреля. Това бе предупредителен изстрел и куршумът се заби в една дървена ограда. Стоун стисна торбата с парите, хвърли се на земята и запълзя по тесния проход между две сгради на Братъл стрийт.

Наблизо зави сирена.

На стотина крачки зад него бе задната част на няколко търговски обекта — магазин за спиртни напитки, видеотека и евтин магазин за дрехи. Сети се как веднъж му направи впечатление, че между магазина за напитки и видеотеката може да се мине. Мястото беше колкото човек да се промуши между двете тухлени сгради, строени преди двадесет години.

Преследвачите му бяха само на тридесетина метра. След секунди щяха да завият иззад ъгъла и да разберат накъде се е упътил. Усили бяг, колкото можеше, и се хвърли в тясната пролука, ожули си лицето. Тялото му изтръпна от пронизващата неописуема болка. Не можеше да спре. Запровира се между сградите. Краката му се зариха в насъбралите се боклуци — и ето че се озова от другата страна.

Кола!

Това бе единствената му надежда. Млада негърка седеше в очуканата си хонда, спряла пред магазина за напитки. Навярно чакаше приятеля си или пък съпруга си. Стоун се хвърли към вратата до шофьора и я отвори. Жената изпищя.

— Карай! — нареди й Стоун. Протегна ръка и затисна устата й, за да заглуши вика й. Полицията щеше да пристигне всеки миг.

Жената се мяташе насам-натам, ококорила очи от ужас.

Стоун измъкна незаредения пистолет от джоба си и го насочи към нея. „По дяволите, защо ли не го заредих?“

— Не искам да ви нараня — започна бързо той, — но ако се наложи, ще го направя. Закарайте ме до Бруклин. Нищо няма да ви направя.

Жената беше ужасена. Включи се в движението.

След няколко минути колата вече бе преминала Бостън Юнивърсити Бридж и се понесе по Комънуелт авеню.

— И сега накъде? — прошепна тя. По страните й се стичаха сълзи.

— Завий наляво.

— Не ме убивайте, моля ви.

— Спри тук.

Стоун бръкна в джоба си и измъкна оттам една измачкана двадесетдоларова банкнота.

— Знам, че това не компенсира ужаса, който изживяхте, но ето, вземете я. Много съжалявам. — Хвърли я на седалката и изскочи от колата.

Блокът се намираше на съседната улица. В преддверието зад стъклената врата имаше, голямо табло домофони. Намери онзи, който му трябваше, и натиска звънеца.

— Кой е? — изписка някакво тъничко гласче по микрофона.

— Чарли Стоун. Пуснете ме да вляза.

След няколко секунди вътрешната врата забръмча, Стоун я бутна и хукна нагоре по стълбите, като ги взимаше по две, по три наведнъж.

— Господи! Какво се е случило с теб? — възкликна Чип Роузън, когато отвори вратата. Беше едър, пълен човек, горе-долу на възрастта на Чарли. — Господи, боже мой, Чарли!

Жената на Роузън, Карън, дребничка брюнетка, стоеше зад тях, закрила устата си с ръка. Стоун я беше виждал само веднъж и знаеше само, че е юрист в някаква голяма фирма в града.

— Влизай, Чарли.

— Сигурно сте чули — каза Стоун, като влезе в апартамента.

— Разбира се, че чухме. Всички знаят — отвърна му Карън.

— Нужна ми е помощта ви.

— Разбира се, Чарли — отвърна Чип. — Имаш кръв на главата отзад.

— Слава богу, че сте си у дома — каза Стоун и бавно въздъхна. За пръв път усети колко бързо бие сърцето му. Седна на платнената торба и изхлузи палтото. — Наистина ми е нужна помощ.

— Считай, че си я получил — увери го Чип. — Като начало мисля, че имаш нужда от един топъл душ, а след това и от едно силно питие.

— Не мога да ти опиша какъв кошмар преживях през последните няколко дни — въздъхна Стоун с облекчение.

— Внимавай с този гаден срез на тила. В аптечката има лейкопласт. Изкъпи се, а аз ще ти донеса чисти дрехи. После ще поговорим.

В банята Стоун свали дрехите, купени от Армията на спасението в Согъс, после намери спирт и памук и свали изкуствената си брада. Използува принадлежностите на Роузън и се избръсна бавно и с наслада. Искаше — трябваше — да се отпусне, но дори и сега не можа напълно да приспи бдителността си.

Трябваха му съюзници, приятели, безопасен пристан. Трябваше му едно местенце, където да се скрие, докато реши какво да предприеме. Навярно Роузън би могъл да използува някои връзки във вестникарската общност и истината да излезе на бял свят. А пък Карън сигурно би могла да предложи някакъв законен изход от този кошмар.

Чуваше Чип и Карън да си говорят тихо в кухнята. Съзнаваше, че това е огромен ангажимент от тяхна страна, но все някак си щеше да им се отплати.

Дойде ред на душа. Пусна водата топла, колкото можеше да търпи. Прекрасно усещане. Изми си косата и тялото и застана под горещата вода, за да си отпочине и да избистри мислите си. Беше изпаднал в огромна беда и отдихът, който си беше дал, не можеше да продължава вечно. Трябваше да си състави план.

Чу кратко прозвъняване някъде из стаите и се зачуди какво ли може да е това, после се сети. Чип или Карън бяха вдигнали телефона, за да се обадят някому. Напрегна се да чуе какво говорят, но шумът от душа направи подслушването невъзможно.

Вратата на банята се отвори за малко и Стоун, чиито нерви бяха опънати до крайност, веднага застана нащрек. Оказа се, че това е Чип — оставяше му чисти дрехи на облегалката на един стол.

— Благодаря ти, Чип — каза Стоун.

— Няма нищо. Не се притеснявай.

Облече костюма на Чип — не му беше съвсем по мярка, но все пак беше удобен — намаза раната на тила си с лекарство и я превърза.

Излезе от банята и видя, че Чип и Карън са налели три мартинита. Взе чашата си и потъна в удобния стол. Тази нощ щеше да поспи спокойно.

— Съжалявам за баща ти — обади се Карън. — Ужасно нещо.

Стоун кимна. Карън изглеждаше доста мрачна.

— Чарли, ти не си ли в разузнаването? Знам, че не е моя работа, но това свързано ли е със случилото се? — попита тя.

Стоун вдигна рамене.

— Тогава какво предполагаш, че става? — попита Чип.

— Нямам представа — излъга Стоун, защото чувствуваше, че няма сили да им довери и малката частица истина, която знаеше.

— Какво възнамеряваш да правиш? — попита го Карън.

Нито той, нито тя го гледаха в очите. Дали и те не му вярваха? Дали не си мислеха, че лъже?

— Отчасти това зависи от вас — каза Стоун. — Ако бих могъл да остана няколко дни…

— С удоволствие — съгласи се Роузън. — Имаме една стая за гости, която изобщо не използуваме.

— Аз… просто не зная как да ви се отблагодаря. Трябва да си възстановя контактите, да се обадя тук-там.

— Бих могла да ти намеря адвокат, ако искаш — предложи Карън.

— Много ти благодаря. Но първо трябва да се свържа с някои хора. Чип, моля те, кажи ми нещо. Всички тези статии за мен в „Глоуб“. Откъде вестникът получи сведения? От бостънската полиция ли?

— Не беше от полицията — отвърна Чип. — Питах репортера, който ги написа, Тед Янковиц. Той ми каза, че са от ФБР. Я ми кажи, гладен ли си? Ще ти донеса нещо.

Карън стана и тръгна към кухнята.

— И кой беше? — продължи Стоун. — Какво е казал този служител на ФБР?

— Казал е, че си замесен в някаква работа с нарушаване на държавната тайна или нещо от този род. Убеден съм, че не е вярно.

— Естествено, че не е вярно, Чип.

— Точно така казах и на Янковиц.

Стоун стана и остави чашата си. Отиде до прозореца и погледна надолу към улицата.

— Какво има? — попита Чип.

— Онази кола там. Преди я нямаше.

— За какво говориш? Спокойно, Чарли.

Но там беше спряла кола, точно пред блока. Най-обикновена, нова американска кола. Точно от тези, които службите използуваха за скрито следене. Вътре нямаше никого. Беше паркирана на забранено място и сигналните светлини бяха включени.

По стълбището отекваха стъпки. Някой се качваше.

— Какво си направил, да те вземат мътните?! — изкрещя Стоун. — Обади се, докато бях под душа, нали? Чух те.

— Съжалявам. Трябва да ме разбереш — отвърна Чип приглушено и изплашено.

— Мръсник!

Стоун грабна платнената торба и старите си дрехи, провери трескаво дали паспортът и пистолетът му са вътре.

— Трябва да разбереш — повтори Чип. — Нямах друг избор. Всеки, който укрива заподозрян или му помага, може да бъде обвинен в съучастие. Трябваше да им окажем съдействие. — Говореше тихо и забързано. — Виж, Чарли, седни, моля те. Предай се. Каквато и да е истината, тя ще излезе наяве. Предай се. Никъде не можеш да отидеш. Никой няма да ти даде подслон.

Стъпките отекваха от площадката на долния етаж.

Апартаментът имаше само един изход, който извеждаше право при тези, които се качваха по стълбите. Както придържаше торбата, Стоун отвори вратата и видя онова, което бе забелязал, когато идваше — врата към аварийното стълбище. Спомни си, че веднъж, като си тръгваше от едно, гостуване у Чип леко пийнал, по погрешка беше тръгнал по това стълбище и то го изведе от задната страна на блока.

Преследвачите му бяха на няколко метра, виждаше ги как се качват по главното стълбище. Бяха двама, и двамата с костюми.

— Ето го! — извика единият и двамата се спуснаха към Стоун.

Имаше не повече от двадесет метра преднина. Хукна надолу по стълбите, като взимаше по три-четири стъпала наведнъж и най-накрая се озова на улицата. Бяха по петите му. Тичаше без посока, бързо, колкото го държаха краката. Обзелият го страх му вливаше сила. Зад себе си чуваше викове, стъпките бяха все по-отчетливи и близки.

Гмурна се сред уличното движение на Комънуелт авеню. Чу изскърцването на спирачки, воя на клаксоните. Колите се опитваха да го заобиколят, шофьорите псуваха.

Стоун нямаше представа колко наблизо са преследвачите — на два метра? На десет? Не смееше да погледне назад.

В центъра на Комънуелт авеню минава линията на „зеленото“ метро. В този участък влакчетата вървят над земята, а после се спускат под Кенмор Скуеър и се отправят към, центъра на Бостън. В този момент точно приближаваше мотрисата в посока към центъра. Току-що бе тръгнала от спирката и набираше скорост. Влакчето препречи пътя. Не можеше да го заобиколи. Преследвачите бяха зад гърба му. Имаше чувството, че ако се обърне, ще го хванат.

Силата, която му даваше гневът, бе удвоена от огромния страх. Именно тя го тласна към влака. Скочи.

Закрепи се на издаденото напред стъпало на една от вратите. Хвана се за дръжката. Беше се закрепил за вагона в движение, държеше се здраво, всеки мускул на тялото му беше изпънат, за да се задържи прилепен до влака. Пътниците отвътре викаха. Не можеше повече да се държи.

„Зеленото“ метро спира често за голямо неудоволствие на редовните пътници, но за Стоун беше истински късмет. След около двеста метра влакчето намали и хидравличните спирачки изскърцаха. Той отскочи назад, за да могат вратите да се отворят, и после се вмъкна в претъпкания вагон.

Беше загубил от поглед мъжете с костюмите. Не бяха успели да надбягат влака, макар че се опитаха. Видя ги как изостанаха назад. Бръкна в джоба си и извади шепа монети. Хвърли ги в кутията за билети, за да успокои кондуктора, и потъна в една седалка. Дишаше тежко. Сърцето му биеше до пръсване.

Целият вагон шумеше тревожно. Пътниците, го заглеждаха и говореха оживено, мнозина му обръщаха гръб. Облечен в хубавите дрехи на Чип Роузън, той съвсем не приличаше на обикновен престъпник, но беше и съвсем ясно, че не е изискан джентълмен.

Естествено, бяха се добрали до Чип. Бяха се добрали до всичките му приятели, точно както предвиждаше Сойър, и ги бяха заплашили със сериозни обвинения, ако го укрият.

Кой ли щеше да му помогне?

Стоун погледна от прозореца и сърцето му замря. Точно зад тях имаше друг влак. По дяволите! Може да чакаш сума време някое влакче, а после идват всичките накуп — две-три влакчета само за две минути.

Вече се движеха под земята, в тъмния тунел под Кенмор Скуеър. Някога Стоун беше научил спирките наизуст, просто ей така, за да убие времето, докато пътуваше. Опита се да си ги припомни — една, две, три… пет спирки. На всяка от тях го дебнеше изключителна опасност. Тези мъже сигурно имаха радиопредаватели и можеха да се свържат с други из целия град. На всяка от спирките можеше да се качи някой, който добре е изучил снимката му.

Затаи дъх и се опита да се смеси с тълпата, макар да знаеше, че това е безполезно, ако някой го търси. Одиториум, Копли, Арлингтън… преповтаряше наум спирките той в опитите си да не позволи на паниката да го победи.

Одиториум май беше чиста, отбеляза Стоун с облекчение; следваща също. На Арлингтън слезе, поразбута пътниците и се втурна към въртящата се врата и оттам нагоре по стълбите към Арлингтън стрийт.

Точно пред него, вляво, се намираше Риц — Карлтън. Забави ход, за да не предизвиква подозрение, и влезе във фоайето на хотела. Вдясно беше барът и тази вечер нямаше много посетители. Беше попаднал в промеждутъка, когато бизнесмените вече си бяха отишли, а вечерните посетители още не бяха дошли. Забеляза една жена, която седеше сама на бара. Беше около четиридесетгодишна, добре облечена. Пушеше цигара и пиеше уиски с, лед. Разведена, вдовица или просто сама, пресметна Стоун, но ако не си търсеше компания, нямаше да седи сама на бара. Винаги можеше да си поръча питие в стаята, ако искаше да си пие сама.

Стоун седна до нея и й се усмихна покоряващо.

— Как си?

— И по-добре съм била — отвърна жената, — и по-зле.

По лицето й имаше твърде много пудра, някаква оранжевееща маска, която се бе пропукала край очите и устата. Очите й бяха гримирани в синьо. Дръпна от цигарата и докато издишваше дима, тръсна пепелта. Вдигна грижливо изскубаните си тънки вежди и те заприличаха на кавички.

Сигурно няма да се усъмнят в двойките. Тъкмо щеше да пусне чара си в ход, когато мярна нещо с периферното си зрение.

На входа на бара беше застанал един мъж, който се оглеждаше забързано. От едната страна на сакото му имаше лека, почти незабележима издутина — калъфа на пистолета.

— Ще ме извиниш ли за момент? — попита Стоун, слезе бавно от столчето и тръгна назад, като се стараеше лицето му да остава скрито.

Хукна изведнъж, хвърли се към летящата врата, която водеше към кухнята.

В миг видя, че е попаднал в капан. Нямаше никакво скришно местенце в кухнята, а единственият изход водеше към ресторанта.

Но трябваше да има друг, служебен вход, който да води към рампата, където се стоварват плодовете и зеленчуците. Вратата! Трябва да се добере до вратата!

На пътя му се изпречи някакъв сервитьор, понесъл поднос с напитки.

— По дяволите, какво търсите тук? — попита сърдито той.

Стоун се втурна към вратата, бутна сервитьора настрана, чу как чашите се разбиха в теракотения под зад него и само след миг се озова навън. Грамаден зелен камион с бял надпис, който гласеше „РОЯЛ ИНСТИТЮШЪНЪЛ ФУУД СЪРВИС“, стоеше пред рампата. Стоун отскочи от платформата, отвори задните врати на камиона, хвърли се вътре и се удари в някакви големи кашони, после бързо затвори вратите. Моторът избръмча и камионът потегли.

29

Москва

Председателят на КГБ Андрей Павличенко вървеше притеснено по дългия коридор, застлан с персийски килим. Подмина редица двойни врати. Намираше се на петия етаж на сградата на ЦК на Стария площад, на три преки от Кремъл. Беше се запътил към неофициалния кабинет на Михаил Горбачов.

Президентът беше позвънил преди час. Павличенко си беше у дома, в апартамента си на Кутузовски проспект, където живееше сам, откакто жена му почина преди четири години. Избягваше да се прибира, когато това бе възможно, като се опитваше да не му остава никакво свободно време, през което да го обзема самотата.

Влезе в приемната на президентския кабинет, кимна на секретарите, после прекоси преддверието и стигна до малкия кабинет на Горбачов.

Другите два кабинета на Горбачов — в Кремъл и от другата страна на сградата на ЦК — бяха Официалните, предназначени за приемане на чужди посетители. Съществената си работа, най-важните съвещания президентът провеждаше тук, в малката, спартански обзаведена стая, по-голямата част от която бе заета от грамадно махагоново бюро. На стените висяха портрети на Ленин и Маркс — абсолютно същите, както и във всеки друг кабинет. В средата на бюрото имаше сив телефон с бутони, свързан с двадесет линии.

„Е, това е — мислеше си мрачно Павличенко. — Политбюро ми иска главата и Горбачов няма да може да се противопостави да не ставам изкупителна жертва.“

Въведоха го незабавно и му олекна, като видя, че няма никой друг. Само президентът, който при това беше по-малко уморен, отколкото онази нощ на дачата. Но все пак изглеждаше доста изтощен. Беше облечен в гълъбовосив костюм — Павличенко знаеше, че е шит по поръчка в Лондон от фирмата „Жийвс енд Хоукс“. Той също харесваше английските костюми — слава Богу, западните одежди вече не се считаха за политическа грешка. На ръката си Горбачов носеше скъп златен часовник „Ролекс“. Павличенко също носеше часовник „Ролекс“, но не толкова скъп. Знаеше, че Горбачов изпраща прането си в елитната пералня до хотел „Украйна“; която обслужваше Кремъл, съзнаваше, че подражанието всъщност не е най-лошата форма на ласкателството, и също изпращаше прането си там.

Разположиха се до ниската махагонова масичка — Горбачов на коженото канапе, а Павличенко на фотьойла.

— Е, Андрей Дмитриевич? — попита президентът, както винаги минавайки направо на въпроса. — Какво ново научихте?

Никакви заобикалки, никакви празни приказки. Разбира се, че Горбачов можеше да бъде много приятен, но не и когато трябваше да се върши работа.

— Струва ми се, че тези бомби са само началото — отвърна без колебание Павличенко.

— Тоест? — попита кисело Горбачов.

— Тоест, заговор.

— Да — започна раздразнено Горбачов, — нали вече обсъждахме…

— Страхувам се — прекъсна го едва чуто Павличенко, — че доказателствата сочат именно това. Всичките ми хора, от първия до последния, са на мнение, че става дума именно за заговор.

Прокара ръка по лицето си и усети наболата си брада. Не му бе останало време да се избръсне.

— Така — каза Горбачов. Видимо бе отпуснал рамене, макар че изражението му оставаше непроменено.

На Павличенко му бе добре известно, че за съветското Политбюро едва ли има нещо по-страшно от преврата.

Навярно това бе така, защото Съветският съюз бе изграден върху преврата от 7 ноември 1917 — малка, но светкавична атака срещу демократичното правителство. Следователно Политбюро разбираше, че подобна заплаха съществува по всяко време.

Горбачов имаше защо да се страхува.

В Съветския съюз цареше безпорядък; в съветските републики се появяваха националистически тенденции, имаше дори публични демонстрации; една след друга републиките открито заявяваха желанието си за независимост от Москва. Дори и Руската федерация се отдалечаваше от Кремъл. Единствено Украйна никога нямаше да получи независимост. Тоест, никога без война. Съветският блок се рушеше. Берлинската стена бе срутена и повлече след себе си Източна Германия, Полша. Унгария, Чехословакия, България… КПСС бе загубила дългогодишната си власт; ръководителите от старата гвардия си отиваха, заменяха ги нови. Само за няколко години съветската империя бе почти напълно разрушена и то по вина на Горбачов.

Павличенко усети какви изчисления правеше Горбачов. Президентът можеше да разчита вероятно на три-четири твърди гласа в Политбюро. Вероятността за преврат съществуваше по всяко време — враговете му в Политбюро можеха да го сменят, както бяха направили това с Хрушчов през 1964 година. Из Върховния съвет и Съвета на народните депутати се чуваха гласове за отстраняването му.

— Вероятно има сили — продължи шефът на КГБ, след като Горбачов не каза нищо повече, — нелегални сили, които несъмнено имат достъп до огромни ресурси. Или поне така смятат моите хора.

— Тук, в Москва? — едва ли не с насмешка попита Горбачов.

— Вероятно. И въпреки това, както вече ви казах, може би има връзка и със Запада. Не мога да кажа със сигурност, просто защото не знам.

— Тоест?

Павличенко вдигна рамене.

— Колко високо в йерархията?

— На Запад ли?

— Не, тук.

— Не ви разбирам.

— Колко високо в йерархията са те? Мислите ли, че тези… сили… се управляват от Политбюро?

— Струва ми се, че е възможно — отвърна Павличенко.

При създалото се положение отговорът на Горбачов не го изненада.

— Не искам нищо да пречи на срещата на Седми ноември — каза той високо и поклати глава. — Тя трябва да се състои на всяка йена. — Той се изправи, за да покаже, че срещата е приключила. — Ако е нещо свързано със Запада, независимо дали с Белия дом, или с Лангли, или с когото и да било другиго, аз трябва да знам. Ясно? Не искам нищо да попречи на срещата, но и не мога да допусна светът да ни счита за страхливци.

— Разбрано — потвърди Павличенко, успокоен вътрешно, че Горбачов не бе поискал главата му, макар че и тази опасност не бе преминала.

— Един от нашите е, нали?

— Вижте, не е нужно да ви го казвам аз. Имате списък на враговете, доколкото ми е…

— Кои например?

Павличенко сви рамене.

— Шчербанов? — попита Горбачов.

Владимир Шчербанов, министър, на отбраната, беше обявен за кандидат-член на Политбюро, което означаваше, че няма право на глас. Беше наистина забележително — шефът на съветските войски за първи път от десетилетия нямаше право на глас в управлението на държавата. Горбачов бе успял да постигне това положение на нещата с някои маневри, защото знаеше до каква степен Червената армия се противопоставя на намаляването на военния бюджет.

— Това е… — смръщи вежди Павличенко. — Това изобщо е невъзможно. Той наистина е досаден, но пък е един от най-лоялните. Може да му се има пълно доверие.

— Вече на никого не може да се има пълно доверие — промълви Горбачов след дълго мълчание.

30

Москва

Откакто Шарлот Харпър беше в Москва, съветските власти я бяха безпокоили няколко пъти, но никога не бяха я арестували.

Дойде и наум, че сега, непосредствено преди посещението на президента и срещата му с Горбачов, би било интересно да направи предаване за една крайнодясна неофашистка организация, която напоследък правеше сборища в Москва. Носеха черни ризи и пречупени кръстове и призоваваха към погроми срещу всички неруски националности. Това беше нещо наистина сензационно, бомбастично, още повече че съветските власти се опитваха да отклоняват вниманието от подобни групи, никнещи напоследък като гъби след дъжд.

Проведе няколко телефонни разговора. Като че ли доста хора бяха готови да застанат пред камерата. С оператора й Ранди скочиха в служебната кола, червено волво, и потеглиха към един нов жилищен комплекс в югозападните покрайнини.

Когато пристигнаха, видя, че не са сами — пред блока стояха и чакаха няколко московски милиционери. Бяха навъсени и червенолики, като уголемени копия на Никита Хрушчов.

Щом забелязаха, че американската телевизионна репортерка и операторът й разтоварват апаратурата от комбито, един от милиционерите се приближи и каза на руски:

— Никаква камера. Никакви интервюта.

Руският на Шарлот беше отличен.

— Не нарушаваме никакви, закони.

— Ще ви разбия камерата!

— Само се опитайте! — Не беше разумно да се провокира руски милиционер, но това просто й се изплъзна от устата. — Да вървим, Ранди.

Милиционерът ги последва до входа на сградата и там, заедно с още един, застана на пътя им.

— Забранено е! — каза вторият милиционер.

— Включи камерата, Ранди! — промърмори бързо и тихо на английски Шарлот. — Ще заснемем поне нещо.

Ранди я включи. Кадрите как милиционерите преграждат пътя им щяха сами по себе си да са част от разказа за това, колко чувствителни са Съветите на тази тема. Дори при гласността… Впрочем, не — особено при гласността.

В този момент, разбрал какво става, милиционерът протегна ръка и закри с длан обектива.

— Хей, внимавай! — каза Ранди. — Това е скъпа апаратура, копеле такова!

Милиционерите ги обградиха от всички страни, един блъсна силно Ранди.

— Добре! — извика на руски Шарлот. Кипеше от яд. — Добре, ще я изключим. — И добави по-тихо: — Проклети да сте.

Милиционерите ги арестуваха, безцеремонно ги хвърлиха в една камионетка и ги закараха в малък квартален участък, в който нямаше никого. Заключиха ги в някаква празна стая.

Ранди погледна Шарлот и каза:

— О, прекрасно. Какво ще правим сега, по дяволите?

— Не се тревожи за това — отвърна тя.

След час в стаята влезе друг милиционер, явно с по-висок ранг.

Още преди той да си отвори устата, Шарлот каза на руски:

— Разбирате, че не сме нарушили никакъв закон. Случайно имам много тесни връзки в американското посолство (дотук всичко беше вярно) и трябва да знаете, че ако веднага не ни освободите, лично по ваша вина ще избухне международен скандал. — Омекоти заплахата с най-топлата си усмивка. Тези неща трябваше да се нравят умело, нямаше полза да се дразни самолюбието на един съветски милиционер. — Ще поемете ли този риск сега, в навечерието на срещата на високо равнище? — попита тя сладко.

Вдигна очи й видя, че на вратата стои и слуша още един човек: сивокос военен в пълна униформа. Забеляза, че има тъжни сиви очи.

Той й подаде ръка.

— Името ми е полковник Власик, Никита Власик. — Говореше отличен английски.

Шарлот се поколеба, после пое ръката му.

— Шарлот Харпър.

— Зная коя сте, госпожо Харпър. Гледам от време на време предаванията ви.

— Поласкана съм. — Сигурно бе гледал пиратски видеозаписи на репортажите, които излъчваше по спътниковата телевизия. А това означаваше, че е доста високо в армейската йерархия.

Военният махна с ръка и милиционерът излезе.

— Много добре се аргументирахте — каза той, — но този начин на мислене рядко има въздействие върху нашите милиционери. Те не мислят за политическите последствия. Мислят само, извинете ме за израза, как да си увардят задниците.

Шарлот се разсмя. Питаше се откъде ли се е взел този човек.

Той продължи:

— Имаме нужда от хора като вас, които да са на наша страна.

— Благодаря, но вече съм си избрала страната. — Полковникът беше благонамерен, така че и тя отговори любезно.

— Напомняте ми дъщеря ми — рече той.

— О, така ли? — За пореден път се убеждаваше колко непоправими са руските мъже: с чувство за превъзходство над противния пол, самовлюбени, смехотворно старомодни и вбесяващи.

— И двете имате кураж — засмя се военният. — Ако ще нарушавате законите ни, госпожо Харпър, нека ви дам няколко съвета как да го правите, без да си навличате неприятности. Хората ми имат достатъчно, работа. Може би следващия път ще ни спестите труда да ви арестуваме.

— Може би ще кажете на хората си да не безпокоят репортерите, когато си вършат работата.

Той й хвърли подкупваща усмивка.

— Не мога да споря с вас. Но нека ви дам един малък съвет.

— Добре — каза колебливо Шарлот.

— Трябва да познавате наказателния ни кодекс. Ако нещо ви се случи, просто… как беше вашият израз? Накарайте ги да се почувствуват като в ада. Не допускайте да ви заставят да говорите. Член 46 на съветския наказателен кодекс гласи, че не сте длъжни да отговаряте на въпросите. Член 142 гласи, че не сте длъжни да подписвате никакви документи. Само като споменете за това, всеки, който ви разпитва, ще напълни гащите от страх. Моля, извинете езика ми.

Шарлот се усмихна.

— Простено ви е.

Върна се в бюрото и се зае да навакса с изостаналата рутинна работа — да прегледа „Правда“, „Известим“, „Литературная газета“ и някои от другите невъобразимо скучни съветски издания. После, докато прелистваше разсеяно бюлетините на АПН, зърна малка информация по случая Алфред Стоун. Чарлз Стоун все още беше в неизвестност и го издирваха във връзка с убийството.

Дните се нижеха, а тя не бе направила нищо, за да намери Соня Кунецка, според Чарли — ключът на загадката, която той се мъчеше да разреши. Чарли се нуждаеше от нейната помощ.

Най-напред, естествено, трябваше да погледне в телефонния указател. Задачата не беше от лесните, защото телефонните указатели са изключителна рядкост в Русия. Последният беше издаден през 1973 година. Министерството на съобщенията бе пуснало едва петдесетхиляден тираж за град с осем милиона жители.

В указателя от 1973 година имаше една С. Кунецка и Шарлот набра номера.

Не беше вече валиден. Обади се мъж със сърдит глас, който категорично отрече някога да е чувал за Кунецка.

Разбира се, беше възможно и да лъже, но дори и да казваше истината, Шарлот беше стигнала до задънена улица. Не й оставаше друго, освен да отиде там, на посочения в указателя адрес, и сама да се убеди.

Адресът беше на улица „Краснопресненска“, в един район, известен въпреки претенциите на Съветския съюз за „безкласово общество“ като работнически квартал. Сградата беше занемарена и порутена.

Мъжът, който отвори след позвъняването, беше хладно враждебен, нямаше желание да разговаря с американска журналистка.

— Не съм чувал за никаква Кунецка — излая той насреща й. — Вървете си.

Накрая, след като позвъни на всичките му съседи, Шарлот намери това, което търсеше.

— Разбира се, че си спомням Соня Кунецка — отвърна й троснато обикновена на вид бабичка. — Защо питате? Тя се премести още преди години.

— Имате ли адреса й?

Жената измери Шарлот с подозрителен поглед.

— Коя сте вие?

— Аз съм нейна стара приятелка — каза Шарлот. — От Америка. Не съм я виждала с години, а знаете колко е трудно да се намери телефонен номер.

Бабичката вдигна рамене.

— Ще погледна.

След няколко минути се върна с малко мазно тефтерче.

— Ето го — рече старата жена. — Знаех си, че го имам някъде.

31

Вашингтон

Квартирата, която Стоун намери след пристигането си във Вашингтон, беше неприветлива, но там нямаше да прави впечатление. От телефонния указател бе избрал къща с мебелирани стаи в Адамс-Морган. Къщата беше на седемдесет и пет години и явно се нуждаеше от пребоядисване. Имаше дванадесет стаи на три неугледни етажа. Стаята на Стоун беше на третия. Вътре имаше миниатюрен кухненски бокс, отвратително меко легло, покрито с нещо, което изглеждаше и миришеше като конски чул, и това беше горе-долу всичко. Той плати предварително, в брой, за две нощи. Собственичката — възрастна жена, облечена в неподходящи за фигурата й сако и панталон от зелено полиестерно трико, бе недоволна от краткия му престой и си го каза — предпочитала наематели, които стоят поне две седмици. Но все пак взе парите.

Няколко часа преди това в Бостън, след като бе напуснала „Риц“, камионетката за доставка на продукти веднага бе продължила към следващата си спирка — луксозен хотел в друга част на града. Стоун, разбира се, нямаше никакви изгледи да се скрие в каросерията, така че се обади на шофьора. Като се съвзе от изненадата, човекът, изглежда, повярва на историята, че Чарли бяга от разлютен съпруг, с чиято жена имал среща в „Риц“: Разказът на Стоун истински го развесели и той любезно предложи да го остави, където пожелае по маршрута си. Предложи му също седалката в кабината, която се оказа доста по-удобна от сандъците отзад.

Остави го на една от спирките си в покрайнините на Бостън. Там Стоун се качи на автостоп в камион, който превозваше преоценено дамско облекло на юг, чак до Филаделфия.

Рано сутринта, малко след четири часа, слезе на една от спирките близо до Филаделфия. След обилна закуска и няколко чаши кафе откри друг камион, който пътуваше направо за Вашингтон.

Към средата на следобеда бе успял дотолкова да се мобилизира, че да направи необходимото за оцеляването си. Не можеше повече да рискува и да носи със себе си такова количество банкноти. Отиде в една банка и уедри част от тях. С друга купи туристически чекове, като представи паспорта на Робърт Гил. Останалите възнамеряваше да скрие по-късно. Посети четири-пет магазина за конфекция и купи няколко всекидневни и официални костюма и малък кожен куфар със скрит в хастара джоб. Сложи там паспорта и шофьорската книжка на името на Робърт Гил. После се върна в квартирата и няколко часа се труди с бръснарско ножче и лепило, докато напъха грижливо собствения си паспорт и останалата част от парите в подвързията на две книги с твърди корици, под стелките на обувките си и под хастара на куфара.

Намери телефонен автомат и се обади на телефонни услуги за района на Вашингтон. Както можеше да се очаква, номерът на помощник държавния секретар Уилям Армитидж го нямаше там. Стоун знаеше, че не може да разговаря с Армитидж в Държавния департамент дори да успееше да влезе и да го види. Много по-добре беше да се свърже с него вкъщи. Освен това едно изненадващо посещение можеше да му разкрие маса неща.

Армитидж беше разпитвал Ана Зиновиева през 1953 година. Беше ли един от тях? Непосредствената му, неконтролирана реакция при неочакваното появяване на Стоун можеше да покаже ясно дали е важно звено в този заговор.

Очевидно рискуваше с Армитидж, но нямаше кой знае какъв избор.

Обади се в Държавния департамент и поиска от операторката да го свърже с канцеларията на помощник държавния секретар Уилям Армитидж. Обади се една секретарка.

— Тук е Кен Оуенс от „Уошингтън поуст“ — представи се Стоун. — Вижте, вчера говорих с един от помощниците на господин Армитидж, но съм загубил името му.

— С един от помощниците му ли?

— Да. С един мъж.

— Те са няколко — отвърна секретарката. — Мъж, казвате? Да не е бил Пол Ригацио?

— Вярно. Така беше. Благодаря ви.

— Желаете ли да говорите с него?

— По-късно. Трябваше ми името му. Благодаря. О, а имате ли вътрешния му телефон?

Секретарката му даде вътрешния телефонен номер на Пол Ригацио и Стоун затвори.

После се обади в отдел кадри на Държавния департамент.

— Безпокои ви Пол Ригацио от канцеларията на Бил Армитидж. Вътрешен 7410. Бил ми е оставил бележка да му се обадя вкъщи, но не ми е написал новия си телефонен номер.

— Добре — отговори жената, която вдигна слушалката. — Един момент, ако обичате. — Върна се след половин минута. — Не виждам тук нов телефонен номер, сър.

— Кой номер е записан при вас?

Жената му го прочете и той затвори.

Оставаше още едно обаждане, за да бъде сигурен. Щеше да му трябва домашният адрес на Армитидж, в случай че не успее да се свърже с него по телефона. Ако се наложеше, щеше да го изненада и така да изключи опасността Армитидж да позвъни на някого.

Дирекцията на телефонната компания е прословута със своята бдителност. Не дава никаква информация, пази като цербер анонимността на абонатите си. Обаче надолу по йерархията не са чак толкова стриктни. Стоун се обади в ремонтната служба даде името си като Уилям Армитидж и заяви ядосано, че домашният телефон му създава неприятности.

— Вижте, сега съм на работа и нямам време да говоря — каза той на човека, който прие повикването. — По линията ми се чува шум, някакви чести къси сигнали.

— Какъв е номерът, сър?

Стоун му го даде.

— Ще ми таксувате ли тази поправка? — попита с досада той.

— В никакъв случай, сър. Веднага ще изпратим някого да провери линията.

— Вижте, ще използувам случая. Не съм получил последната си сметка.

— Може би ще трябва да се свържете с дирекцията…

— Знаете ли, наскоро се преместих и ви изпратих формуляр за смяната на адреса. Кой адрес е посочен на екрана пред вас?

— Ъпър Хоторн седемдесет и девет.

— Имате верния адрес — рече с искрено озадачен глас Стоун. — Кой знае какво става. Благодаря.

Пет дни преди това двама души с мощно телосложение, около четиридесетгодишни, бяха посетили отдела за сигурност на линиите в телефонната компания „Чесапийк енд Потомак“ в центъра на Вашингтон. Там вече ги очакваха. Мъжете заявиха, че са от Федералното бюро за разследване и показаха служебни карти, за да го потвърдят. Същата сутрин някой, който се бе представил като специален агент на ФБР, се бе обадил на началника на отдела и му бе казал, че двама от хората му ще дойдат за рутинно подслушване с разрешение на съда.

Двамата мъже представила необходимия документ — съдебно нареждане, подписано от федерален съдия. Макар че служебните им карти бяха фалшиви и че човекът, който се бе обадил сутринта, не беше от ФБР, а от една организация, наричаща се фондация „Американски флаг“, съдебното нареждане беше истинско. Съдията, който бе санкционирал подслушванията, беше дългогодишен приятел на директора на Централното разузнавателно управление и твърдо вярваше в необходимостта от тайни операции вътре в страната в определени случаи.

Двамата бяха въведени в малка стая, бяха им дадени слушалки и им бе показано как да си служат с едно командно табло, с помощта, на което можеха да слушат всички разговори по седем определени линии в района на Вашингтон.

— Господин Армитидж?

Гласът, който отговори, беше на възрастен човек. Изпуснатите тонове и заоблените гласни показваха, че е получил добро възпитание, както и че е човек, свикнал да изпълняват заповедите му.

— Кой се обажда?

— Мат Кели. Колега съм на Уинтроп Леман.

— Разбирам. — Патрицианският тон на Армитидж изведнъж се промени. Сега говореше по-предпазливо. — От него ли взехте телефонния ми номер?

— Да. Уинтроп настояваше да се свържа с вас.

Всичко зависеше от отговора на Армитидж. Щеше ли да последва подозрителна пауза, нещо, което би издало изненадата му и би доказало, че вече не е във връзка с Леман? В противен случай Стоун щеше да окачи веднага слушалката, сигурен, че Армитидж е опасен, че е един от тях.

— Така ли? — рече Армитидж. — Но защо, за бога?

Мозъкът на Стоун работеше трескаво, мислеше за стотици неща. Армитидж изглеждаше искрен.

— Не ви ли е казал, че ще ви се обадя?

— Не съм разговарял с Уинтроп от дванадесет-тринадесет години.

— Свързано е със смъртта на Алфред Стоун. Говори ли ви нещо това име?

— Да, по дяволите! Познавах този човек или по не съм се срещал с него. Това, което се е случило, е ужасно. Какво искате от мен?

Армитидж изглеждаше честен.

— Трябва да говоря с вас.

— Много сте загадъчен.

— Опасявам се, че е наложително.

— Елате в канцеларията ми утре следобед. Страшно съм зает, но ще се опитам да отделя време…

— Не. Не в Държавния департамент.

— Кой сте вие?

— Темата е твърде деликатна, за да я обсъждаме там. Не може ли да се срещнем някъде другаде? В дома ви например?

— Поканил съм няколко души на вечеря, господин… Как казахте, ви е името?

— Кели.

— … господин Кели. Нека ви се обадя след няколко минути и ще се опитам да измисля нещо.

— Аз ще ви се обадя.

— Има ли някаква причина, за да не можете да ми дадете номера си? — попита Армитидж и гласа му стана по-висок от подозрителност.

— Не — отговори веднага Стоун. — Няма никаква причина. — Погледна автомата и му прочете номера.

— Ще ви се обадя след десет минути.

Стоун измъкна от джоба си парче хартия, надраска на него „телефонът не работи“ и го затъкна в процепа за монетите. Остана до кабината. Дойде млада чернокожа жена, видя бележката и си тръгна.

Телефонът иззвъня след пет минути. Гласът не беше на Армитидж.

— Господин Кели? Тук е Мортън Блум. Помощник съм на Бил Армитидж. Бил ме помоли да ви се обадя, докато разговаря с хората, които е поканил за вечеря, и се опитва да отмени уговорката.

— Защо не ми позвъни лично той? Мисля, че ясно му дадох да разбере, че не желая да се намесват други хора.

— Съжалявам, сър. Сметнал е, предполагам, че няма значение. Аз съм му първият помощник, нещо като главно момче за всичко, телохранител, нещо такова.

— Разбирам.

— Въпросът е, че иска да ви види и разбира желанието ви да не се вдига много шум.

— Радвам се. След колко време ще можем да се срещнем?

— Свободен ли сте довечера?

— Разбира се.

— Тогава довечера. Вие къде сте?

— Във Вашингтон.

— Бил е убеден, че не бива да се срещате в дома му. Каза, че ще го разберете.

— Да — съгласи се Стоун.

— Иска да се срещнете на едно отдалечено място, което можем да наблюдаваме, за да бъдем сигурни, че не са ви проследили.

— Разбирам. Кое място предлага?

— Познавате ли Арлингтън?

— Не.

— Има един търговски център, точно до спирката на метрото. Там има едно кафене. Господин Армитидж може да дойде, да речем, в девет часа, ако ви е удобно.

Блум описа точно в кое сепаре на кафенето ще се срещнат той, Армитидж и Стоун.

— Ако закъснеем няколко минути, не изпадайте в паника — добави Блум. — Работата ми се състои в това да внимавам, а аз обичам да си върша работата добре. Разбирате ме, нали?

Стоун затвори и набра номера на Армитидж, даде му заето. Тогава се обади в отдел кадри на Държавния департамент. Попита дали имат служител на име Мортън Блум. Казаха му, че имат. В канцеларията на Армитидж.

Стоун с облекчение окачи слушалката.

След няколко часа, със своя „Смит енд Уесън“ в джоба на сакото той излезе от станцията на метрото в Арлингтън и тръгна към търговския център. Намери лесно кафене „Панорама“. Беше малко заведение, добре осветено. Видя през витрината, че вътре има седем-осем посетители. Успокои се. Ако му бяха устроили клонка, мястото не беше много подходящо. Имаше много хора.

Девет без десет. Сепарето беше празно, на масата имаше табелка „заето“. Изглеждаше глупаво: запазена маса в празно кафене. Сигурно Армитидж или Блум се бяха обадили и бяха поръчали да сложат табелката. Но защо важна личност като Армитидж ще иска да се срещнат в такова жалко заведение?

Пресече улицата и започна да наблюдава кафенето, застанал във входа на една туристическа агенция.

Минаха десет минути. Беше точно девет, а още ги нямаше. Очакваха той да дойде пръв, но щеше да ги изненада.

След малко погледна пак часовника си. Беше девет и петнадесет, а все още не се появяваше никой. Нещо в цялата тази работа, изглежда, не беше наред.

Излезе от входа на туристическата агенция и тръгна по улицата към метрото. Тогава чу експлозията.

Подскочи ужасен. Гърмежът беше дълбок и тътнещ, придружен от звука на разбито стъкло, и идваше откъм кафенето. Малката сграда гореше. Стоун видя как пламъците лумват от прозорците и чу воя на пожарната сирена. Побягна.

32

Москва

Станцията „Проспект мира“ е с най-красивата архитектура от станциите на може би най-красивата в света подземна железопътна система. Подовата настилка е от гранитни плочи, в коридорите има колонади с арки в стил рококо. Осветлението идва от елегантни полилеи. Коридорът, в който ескалаторите изсипват тълпи пътници, е обграден с мраморни пейки. В най-натовареното време, което в Москва продължава с часове, пейките са пълни с уморени хора, бабички с пазарски мрежи, жени с къносани коси и щъкащи насам-натам деца, раздразнителни фабрични работници, стиснали в скута си чанти, пълни с мандарини.

Висок като върлина човек със зле прилягащ костюм седеше от пет минути на една пейка и не правеше впечатление на никого. Изглеждаше незначителен и объркан. Ако някой случайно го погледнеше, сигурно би го взел за служител в някое от хилядите вегетиращи държавни учреждения в Москва. Приличаше на всички останали, с които човек пътува в метрото.

Никой нямаше да си спомня, че е виждал Степан Яковлевич Крамер, нямаше да е забелязал, как той отваря евтината протрита чанта на пода пред себе си, как провира ръка между купищата книжа и прави нещо. И, разбира се, никой не видя, че точно когато влакът пристигна и стотици хора се втурнаха да се качват и да — слизат, той смачка тръбичката с химикала.

После, тъкмо преди да се смеси с разлюляната тълпа в метрото, оставил чантата на платформата до група войници от Червената армия, Степан се обърна назад.

Войниците, вероятно взвод, се строяваха бавно, тромаво. Степан знаеше от опит, че командирът ще даде команда „мирно“ и че ще останат там поне още пет минути.

„Господи — помисли си той, — там не трябваше да има хора.“

Щяха да загинат.

Зави му се свят. Те бяха войници на същата държава, която бе унищожила разсъдъка на брат му, но най-вероятно бяха добри момчета, невинни младежи, по-млади и от него.

Хвърли бърз поглед към войничетата, седемнадесет-осемнадесет годишни момчета, дългучи с румени бузи, които не знаеха нищо за политиката, за лагерите и за мъченията и мислеха само за голямата чест да служат на родината.

Не можеше да ги убие.

Измъкна се от претъпкания вагон точно преди влакът да потегли. Взе чантата, която стоеше изоставена, отиде с нея до края на платформата и намери безлюдно място.

Сърцето му биеше лудо. Това нещо можеше да гръмне всяка секунда.

Остави чантата до мраморната стена, на голямо разстояние от всички, и отвори вестник, като се правеше, че чете. Изглежда, никой не му обръщаше внимание. Качи се на следващия влак, неспокоен, но все пак с леко сърце, и се заслуша за експлозията.

Няколко дни преди това баща му бе натракал на електрическа пишеща машина в издателство „Прогрес“ едно писмо. Шрифтът на машината не се отличаваше с нищо, писмото бе написано на бял лист и бе изпратено до канцеларията на президента Горбачов, на вниманието на един от помощниците му, чието име Яков бе прочел под снимка на първата страница на „Известия“.

В писмото ясно и категорично се настояваше незабавно да бъдат освободени всички пациенти на института „Сербски“, държани там по политически причини. Казваше се, че ако до седмица властите не реагират, ще последват нови терористични действия.

Сега, когато очакваха американския президент да дойде в Москва, в Политбюро положително щяха да възприемат тази заплаха като съвсем реална.

Яков и Степан знаеха, че убийството на члена на Централния комитет Сергей Борисов бе привлякло вниманието по целия свят. Кремъл едва ли желаеше втори такъв инцидент, а цената, за която настояваха Крамерови, в края на краищата беше твърде малка.

Баща и син се събраха отново около покритата с мушама кухненска маса. Соня пак беше излязла. Степан често си мислеше за нея и се чудеше защо баща му толкова настоява да не й се казва. Тя положително нямаше да одобри такава опасна акция. Но дали нямаше и още нещо, някаква друга причина, поради която Яков се опитваше да предпази любовницата си?

— Не искам да убиваме невинни хора, ако можем да го избегнем — каза Яков. По лицето му се четеше дълбока тъга.

Степан кимна в знак на съгласие.

— Призлява ми само като си го представя. Още не мога да свикна с мисълта за Борисов. Колкото и ужасен да беше този човек, не мога да върша такива неща.

— Добре — рече Яков, — ако се спреш на метрото, внимавай да не пострадат невинни хора.

— Ще внимавам.

— А бомбата? Колко мощна ще бъде този път?

— Блокче пластичен експлозив с такава големина ще предизвика много силен взрив.

— А това какво е? — попита Яков, като взе парче месингова тръбичка, дълго десетина сантиметра, което приличаше на писалка, но имаше в единия край сглобка с винт и гайка. — Опасно ли е? — Остави го внимателно.

— Не — засмя се Степан, — само по себе си не е опасно. Това е приспособление за механично възпламеняване. Всъщност е много просто.

След малко Яков вдигна поглед от съставните части на бомбата.

— За Аврам — каза той.

Съоръжението се задействува след няколко минути, когато Степан отдавна вече беше заминал.

Платформата внезапно бе залята от ослепителна синкава светлина. После, след части от секундата бе разтърсена от мощна, оглушителна експлозия. Наблизо нямаше никого, така че никой не пострада тежко, но хората, които току-що бяха дошли, се разпищяха от ужас, когато отломки от детонацията се разхвърчаха на десетки метри.

Експлозията стана тема на слухове, които се пръснаха из цяла Москва със скоростта на светлината — още една акция на терористите. Хората, които на следващия ден си разменяха клюки по работните места, изказваха какви ли не предположения. Но едва ли някои подозираше, че извършителите са двама съвсем обикновени мъже, водени от любов към брат си и сина си.

Ако Андрю Лангън не бе минавал случайно по Калинински проспект в момента, когато колата на Сергей Борисов хвръкна във въздуха, в ЦРУ нямаше да имат представа, че при експлозията е използувана технология на КГБ. Ако в ЦРУ не бяха научили това, нямаше да инструктират Лангън да следи с най-голямо внимание всички подобни терористични актове.

Ето защо, веднага след като се разнесе мълвата, за инцидента, а това стана много бързо. Лангън положи всички усилия да събере доказателства от рода на тези, които така непредвидено бе намерил преди няколко седмици. Веднага след избухването на бомбата, която не уби никого, но нарани повече от двадесет души, районът беше отцепен с обединените сили на милицията и КГБ. Този път Лангън не виждаше начин да се сдобие с отломки от експлозията.

До момента, в който старият руски мужик, занимаващ се с работи по ремонта и поддръжката в двора на американското посолство, случайно не спомена пред него, че знае всичко за ужасното произшествие, станало в метрото. Имал приятел, който работел по поддръжката, на сградите в милицията и го извикали да почисти, ремонтира и възстанови мястото.

Мужикът беше проучен от КГБ, както и всички останали съветски граждани на работа в посолството, но не беше чекист и срещу порядъчен подкуп се съгласи да види какво може да се направи. На следващата сутрин извади кутия от шоколадови бонбони, пълна с отломки от засегнатата част на станцията. Беше завил късчетата в книжни салфетки и ги милваше, сякаш са камъни от луната. И в известен смисъл те наистина бяха.

33

Арлингтън, Вирджиния

Стоун тичаше по улицата към входа на метрото в Арлингтън, когато забеляза бензиностанция, пред която имаше пет-шест спрели коли. Закова се на място.

Бензиностанцията беше затворена и тъмна. Той извади швейцарския си войнишки нож и с тирбушона отвори предното вентилационно прозорче на ръждив жълт фолксваген — костенурка, производство 1970 година. Напъха вътре ръката си и успя да свали страничния прозорец и да отвори вратата. Щом влезе, бутна назад предната седалка и се сви така, че да вижда под арматурното табло. Мина минута, докато очите му свикнат с тъмнината. Единствената светлина идваше от доста отдалечена улична лампа.

Откри на таблото гнездото на ключа, пресегна се назад към четирите оплетени жици, които излизаха от него, и ги изскубна. Едната от тях, червената, се допря до метала и даде електрическа искра. Това беше захранването. Изви я настрана от другите.

Да де, това, че му идеше отръки да борави с различни механизми, че беше запалянко по автомобилите, все някога трябваше да му послужи за нещо.

Сега му предстоеше да открие правилната последователност на две свръзки. Надигна се от пода на колата и седна. С ножа оголи трите останали жици и после съедини зелената с фазата. Нищо не стана.

— По дяволите!

Беше намерил костенурката в паркинга на бензиностанцията и като нищо можеше да е повредена. Опита със синята жица. Стартерът проработи, моторът се закашля и угасна. Победа, първа фаза! После допря бялата жица до свръзката. Стартерът пак заръмжа, но колата не палеше.

Погрешно бе свързал жиците. Махна зелената, свърза синята с червената и нададе тържествуващ вик, когато радиото се включи, а заедно с него светна и спидометърът.

— Справих се — рече той, допря за момент бялата жица до свръзката и колата се събуди с рев.

След час пристигна във Фолс Чърч. Попита за улицата един файтонджия, който разхождаше пътници срещу заплащане, и намери къщата на Армитидж.

По-точно — имението. Беше огромна постройка от червени тухли в колониален стил с хиляди акра гори. Всички лампи в къщата бяха угасени — и нищо чудно, наближаваше полунощ. Стоун паркира фолксвагена на улицата така, че да вижда къщата, и докато размишляваше, остави мотора включен.

Беше му се разминало съвсем за малко. Ужасяващите събития от последните часове все още го караха буквално да трепери.

Дали Армитидж беше един от тях, както бе започнал да нарича в мислите си невидимите си преследвачи? Или тъкмо напротив, тези хора се опитваха да го държат настрана от Армитидж, като някак се бяха добрали до телефонните му линии? Всичко беше възможно. Начинът да разбере беше само един.

Имаше предимството на изненадата. Ако Армитидж беше един от заговорниците, щеше да мисли, че е убит от експлозията. Едва ли щеше да го очаква на прага си. И все пак…

Подозрителността го бе спасила преди няколко часа. Дали и сега беше достатъчно подозрителен и внимателен?

Къщата беше разположена на малко хълмче и от пътя се виждаха трите й страни. Изглеждаше съвсем чисто.

Изключи мотора, внимателно се приближи до предната врата и позвъни.

След минута позвъни още веднъж. Две минути по-късно вратата се отвори.

Беше Армитидж, Стоун го позна по снимките във вестниците. Носеше червен копринен халат, метнат набързо върху бялата копринена пижама, и очевидно беше станал от леглото. Дори в това състояние имаше достоен вид, бялата му коса силно контрастираше с тъмния слънчев загар.

Армитидж, изглежда, не го позна, лицето му изразяваше досада и недоверие.

— Какво става, по дяволите?

— Не ви видях на малкото ни рандеву — рече мрачно Стоун.

— Кой сте вие? Знаете ли колко е часът?

— Говорихме с вас тази вечер. Аз съм помощникът на Леман, Мат Кели.

— Казах ви да не идвате тук!

— Сега зная защо отвърна Стоун.

Белокосият мъж присви озадачено очи.

— Отмених поканата за вечеря и после се обадих на номера, който ми дадохте — изстреля той. — Оказа се някакъв проклет автомат! Вдигна случаен минувач. Чаках да се обадите, но напразно. Имате късмет, че върнах само брат си. Какво си мислите, че правите? Възмутен съм от вашето…

От вътрешността на къщата се чу женски глас:

— Кой е, Бил?

— Няма нищо — отговори Армитидж. — Ще се отърва от него. Връщай се в леглото, мила.

Дали този човек казваше истината?

— Опитах се да ви се обадя — каза Стоун бавно, като внимателно го наблюдаваше, — но даваше заето, така че аз…

— Заето ли? Седях до телефона десет минути и чаках:

— Обади ми се Мортън Блум — започна Стоун.

— Мортън Блум! Не е възможно. Той дори не е в страната. Получи назначение в Женева. От седем месеца не е във Вашингтон!

Стоун почувствува, че пулсът му се ускорява.

— Исках да науча нещо за една стара жена, на име Ана Зиновиева — каза той с равен глас. Секретарка на Ленин. Подплашена женица, която през 1953 година сте посетили и сте предупредили да мълчи.

— По дяволите, не зная за какво говорите — отвърна Армитидж и отстъпи назад, за да затвори вратата. — А сега искам да се махнете оттук.

— Моля ви, не ми губете времето — рече Стоун. Бе извадил пистолета и го бе насочил към него. Беше се надявал, че няма да се наложи да прибягва до това.

— Махнете това проклето желязо! Жена ми вече се обажда в полицията. — Армитидж бе изплашен и лъжеше.

— Искам само малко да поговорим — каза спокойно Стоун. — Това е всичко. Ще поговорим и всичко ще бъде наред.

— Кой сте вие, по дяволите? — изхриптя ужасен държавникът.

Армитидж слушаше Стоун с неподправено учудване. Седяха в голямата, натъпкана с книги библиотека и Стоун говореше вече от петнадесет минути. Домакинът го прекъсваше само за да зададе въпрос и да си изясни някой момент.

Стоун държеше пистолета до себе си, готов да го грабне, ако се наложи, но Армитидж сега изглеждаше изпълнен с желание да помогне, особено като научи, че Стоун е служител на „Парнас“ и приятел на Сол Ансбах.

— Знаете ли, Сол ми се обади — каза Армитидж, след като Стоун свърши. — Спомена вашето име. И беше много разтревожен. Каза ми за този доклад от Москва и за подозренията си, че може би са замесени американски ренегати. — Поклати глава. — Искрено казано, отхвърлих съмненията му като паникьорски.

Докато слушаше, Стоун разглеждаше ореховите лавици от пода до тавана, поставените в рамка и надписани снимки на Армитидж с Линдън Джонсън, Джон Фостър Дълес, Джими Картър, Роналд Рейгън. Издигането на Армитидж до втория по важност пост в Държавния департамент не беше въпрос на партийна лоялност. Приятелите му бяха както републиканци, така и демократи. Очевидно имаше доста много влиятелни приятели.

— А когато чух за Сол и прочетох за баща ви… Ужасно…

— Да — каза бързо Стоун и прекъсна Армитидж. Не желаеше да дава воля на мъката си. — И Сол се оказа прав, нали?

— За какво е прав? — попита с нескрита враждебност Армитидж.

— Дълбоко в държавното управление има някаква организация, която от десетилетия се опитва да събори Кремъл. Вън от Лангли, вън от ЦРУ и Белия дом. И точно сега се започва.

— О, това са глупости.

— Глупости ли? Сол Ансбах е мъртъв, по дяволите! Беше убит, за да се прикрие съществуването им. — Стоун въздъхва и продължи: — И вие сте един от тях, прав ли съм?

— Не! — извика с изненадваща ярост Армитидж.

— Тогава знаете, знаете много повече, отколкото казвате.

Погледът на Армитидж се замята трескаво из стаята, той сключи притеснено ръце, после стана, развърза копринения шнур на халата си и отиде при чекмеджето на бюрото си.

Стоун свали предпазителя на пистолета.

— Не се опитвайте да ме изненадате с нещо — предупреди той.

За момент очите на Армитидж се разшириха, после той поклати глава и се усмихна несигурно.

— Нямах такива намерения. Искам да си взема лулата. Между другото, имам всички основания да не ви се доверявам. Нахълтахте в дома ми в полунощ с тези ваши налудничави истории…

— Прав сте — рече Стоун, но не свали пистолета.

Армитидж пак вдигна рамене и извади от чекмеджето на бюрото лула и кесийка с тютюн.

— Съжалявам.

— Няма нищо — каза Армитидж, като пълнеше лулата и натъпкваше тютюна. — Предполагам, че на ваше място и аз бих правил същото. Приемате, че не можете да вярвате на никого, и изненадвате хората, както изненадахте мен. — Разпали лулата и се върна на мястото си.

— Ако не сте от тях, тогава ми отговорете на един въпрос — рече Стоун. — Нека се върнем към 1953 година. Знаели сте, че хората на Берия са нападнали онази жена. Ана Зиновиева, и са търсили документ „Завещанието на Ленин“, който е щял да хвърли Русия в такива безредици, че в бъркотията е щяло да бъде лесно да направят държавен преврат.

Армитидж кимна.

— А вие сте бил изпратен, за да се уверите, че тя пази тайната — продължи Стоун. — Да вземете нещата под свой контрол. Да проверите дали този документ е у нея и да се погрижите той да попадне само в ръцете, на когото трябва.

— Точно така.

— Тогава кой ви изпрати при нея?

Армитидж бавно поклати глава.

— Моята репутация…

Стоун отново вдигна пистолета.

— Искам да ви кажа нещо. — В гласа му се чувствуваше страхотно напрежение. — Моят баща беше убит. Нещата бяха така инсценирани, сякаш аз съм убил собствения си баща. И сега съм готов на всичко, за да оцелея. Моля ви, разберете, ако за това е необходимо и сам да извърша убийство, не бих се поколебал нито за миг.

Очите на Армитидж се напълниха със сълзи. Но след пауза, която се стори на Стоун безкрайна, той все пак проговори:

— Уинтроп.

— Леман? Но защо Леман е…

— О, господи. — Армитидж остави лулата си и заразказва; — През… Виждате ли, през войната имах късмет и си извоювах позиция в армейското разузнаване. Участвувах в разследването на Министерството на войната за военното разузнаване по време на Пърл Харбър. Шеф ми беше не някой друг, а началник-щабът на армията, генерал Джордж Маршал. Така че в нужното време се оказах на нужното място. — Той махна с трепереща ръка към стаята, сочейки античните предмети, килимите, книгите. — Очевидно състоятелността и връзките на семейството ми не са били без значение. След войната се преместих в Държавния департамент и на някакъв прием, не си спомням точно кога се запознах с прочутия Уинтроп Леман, съветник на президента по въпросите на националната сигурност. Сприятелихме се. Приятелство, типично за Вашингтон, по-скоро партньорство на базата на взаимно уважение към постигнатото, плюс нещо от сорта на „почеши ми гърба, че и аз да почеша твоя“.

— И какви бяха вашите възможности да му чешете гърба?

— Навремето и аз си задавах същия въпрос, тъй като Леман познаваше повечето видни личности във Вашингтон. Но се оказа, че имал нужда от добра, надеждна връзка в Държавния департамент — своя пета колона, както се оказа — в Бюрото за разузнаване и наука.

— И защо му е трябвал такъв човек?

— Да следи отблизо. Да не допуска отклонения. От всичко по малко.

— По-конкретно, ако обичате.

Армитидж въздъхна.

— Беше разтревожен от изтичането на секретна информация по онова време. Докато Маккарти вилнееше, повсеместно се издаваха тайни. В това се състоеше иронията. Маккарти уж беше най-големият враг на комунизма, а помагаше на комунистите повече от всеки друг. Така че Уинтроп искаше да следя за каквото и да било изтичане на информация, свързана със свръхсекретното название М-3, във връзка, с което ми беше казано само, че се отнася за наш дълбоко законспириран агент.

— А какво получихте в замяна на това, че помагахте на Леман?

— В замяна, господин Стоун, получих нещо много ценно. Бяха трудни дни за Държавния департамент. Ловецът на вещици Джо Маккарти, това копеле, ни наричаше „момчетата с раираните гащи“ и бе взел на мушка доста от нас. Леман се погрижи да бъда оставен на мира. Но един ден през нас мина сериозна разузнавателна информация, придобита при обработка на дипломатически багаж. Тогава тези неща бяха много по-обичайни, отколкото са сега. Едно от нашите доверени лица бе успяло да се добере до чувала със съветската дипломатическа поща. По онова време това всъщност беше голяма кожена торба, пълна с кодирани документи, меморандуми, писма и какво ли не. Между многото твърде полезни неща, които микрофилмирахме, имаше и един кремав илик, адресиран до моя приятел Уинтроп Леман. Писмото беше написано на празен бял лист, без обръщение, без подпис и с толкова банално съдържание, че несъмнено беше кодирано.

— От кого?

— Хартията ми даде отговор на този въпрос. Беше правена по специална поръчка и се използуваше само от МГБ, както се наричаше КГБ тогава.

— И?

— И тогава разбрах, че държа в ръцете си нещо твърде важно — доказателство, че приятелят ми Уинтроп поддържа секретни връзки със съветските тайни служби. Така бях намесен и аз, макар и не по свое желание, както разбирате. След като знаех за това и Леман знаеше, че го зная, вече бях участник в играта му.

— Но защо бяхте намесени вие? Защо тъкмо вие?

— Те имаха нужда от мен. Имаха нужда от твърде значителните възможности, с които разполагаше Държавният департамент. Леман беше координаторът на план за финансиране преврата на Лаврентий Берия. А аз използувах връзките си в Държавния департамент, за да преведа парите, които набави той — триста седемдесет и пет хиляди долара — на швейцарската банкова сметка, която Берия бе открил на свое име.

— Леман! Леман лично е финансирал опита за преврат?

Армитидж кимна замислено.

— Аз също вярвах в тази кауза.

— Да сложите на власт този луд човек, Берия?

— Не. Да дестабилизираме съветската държава. Сега, естествено, разбирам, че нестабилността в Кремъл е по-опасна от всичко.

— Как се казваше този помощник на Берия, този М-3, за когото стана дума?

— Никога не го разбрах. Повярвайте, държаха ме в неведение. Никога не научих и кои други са замесени.

— Но сигурно съществуват начини да се разбере. Положително имате досиета, документация от тези операции, с помощта, на които да се докаже, да се установи без никакво съмнение какво се е вършило.

— Никакви.

— А документите на Леман? — подсети го Стоун. — Сигурно има документи, до които можете да се доберете.

Заместник държавният секретар изглеждаше потресен.

— Когато чух за Сол, страшно се изплаших. Помислих си, че може да съм следващият, и започнах да събирам каквото мога, за да си осигуря някаква защита. Но всичко е изчезнало! Досиетата на ФБР за Леман са изчезнали, а също и консулските отчети на Държавния департамент от Скотланд, Мериленд, и цял подраздел от Националния архив. Всичко за Леман е изчезнало!

— Трябва да е отбелязано кой ги е взел.

— Не е. Откраднати са. Всичките.

— Откраднати ли? Тогава какви солидни, неопровержими доказателства имате?

— Доказателства ли? Абсолютно никакви.

Стоун за момент се замисли.

— Дори и така да е…, може би с вашата репутация, с вашите връзки ще успеете да кажете каквото трябва, на когото трябва.

— И какво да кажа? Без каквито и да било доказателства? Ще стана за смях. Никой няма да ми повярва. Вие не разбирате, много хора са уплашени. Досиетата се прочистват. Нещо става напоследък, развихря се някаква борба за власт.

— Да — рече Стоун. Какво ли знаеше този човек? — Борба за власт в американското разузнаване ли имате предвид? Бъдете по-конкретен.

— Не мога. Това е просто… интуиция. Също както добрият специалист по вътрешни болести просто знае, когато нещо в организма не е наред. След всичките тези години в правителството и аз зная. Долавям го по слуховете, по разговорите из коридорите, шушукането, случайните подмятания.

— Кой е замесен в това?

— Може би ренегати. Такива като Оли Норт. Не зная. Съжалявам, не мога да кажа нищо по-определено.

— Имам нужда от конкретни неща — някой, който със сигурност да знае и да е готов да даде публични изявления. — Помисли си: „Баща ми познаваше някого от Съвета за национална сигурност, бивш негов студент. Бих могъл да се свържа с него. А освен това и с този агент от ФБР, който е разпитвал Кушинг — Уорън Поуг, нали така се казваше?“.

— Разбирате ли — каза Стоун, — че са проникнали в самото ЦРУ? Че то е гнило? — „Гнило“ — тази дума бе употребил Сол. — Това, което е на път да се случи в Москва, може да бъде по-лошо и от връщането на сталинизма. Може да стане начало на световна война.

— Какво? — прошепна Армитидж.

— Как можете да си позволите — попита Стоун — да не правите нищо?

В шест сутринта, след четири часа неспокоен сън, помощник държавният секретар Уилям Армитидж се събуди, сложи кафето да се вари и се обади по телефона на помощника си Пол Ригацио. Нареди му да претърси щателно цялата документация в обсега на Държавния департамент за материали, които имат каквато и да е връзка с Уинтроп Леман и някакъв заговор отпреди десетилетия.

Както обикновено, сутринта остана да работи вкъщи, писа писма и говори по телефона. В девет часа съпругата му Катрин го целуна за довиждане и излезе от къщи, за да поеме доброволната си неплатена работа в дружество „Одюбън“, Вашингтон, където от десет до един часа се занимаваше с набиране на средства.

В девет и двадесет на вратата се позвъни и Армитидж отиде да отвори.

Позна посетителя и се усмихна. Беше едно от момчетата куриери в Държавния департамент. Не очакваше никаква пратка, но понякога пропускаха да му съобщят предварително.

— Добро утро, Лари — поздрави той.

Същия ден, в четири и тридесет следобед Катрин Армитидж се прибра в дома им във Фолс Чърч.

Намери съпруга си да виси съвсем гол в гардеробната до спалнята на парче електрически проводник, увито в мека кърпа за бърсане на чинии, явно за да е по-сигурно, че няма да се вреже в гърлото му. Жицата беше от инсталацията на тавана. На пода, до стола, на който съпругът й очевидно беше стоял, преди той да се изплъзне изпод краката му, имаше порнографско списание, отворено на снимката, заемаща двете средни страници.

Областният следовател приписа смъртта му на нещо, наречено „автоеротична асфиксия“, непреднамерено обесване в резултат на ексцентрична привичка, при която жертвата мастурбира и засилва оргазма, ограничавайки достъпа на кислород до мозъка, като почти се обесва. Перверзен навик, много по-разпространен сред младежите в пубертетна възраст, отколкото между изтъкнатите възрастни държавници.

В интерес на дискретността, на която много семейства с високо обществено положение държат особено в подобни моменти, обстоятелствата около смъртта на помощник държавния секретар Армитидж бяха запазени в дълбока тайна. В официалното съобщение се споменаваше за сърдечно заболяване. Само най-близките знаеха истината.

34

Москва

Главното разузнавателно управление при Генералния щаб на Съветския съюз, ГРУ, е много по-секретно и далеч по-малко известно от КГБ. То е напълно, независимо от КГБ и има дълга история на яростно съперничество с него. Разположено е в девететажна стъклена кула извън Москва, известна като Аквариума. От трите му страни се намира военното летище Ходинка, а от четвъртата — сграда със скромния надпис „Институт по космическа биология“. Целият район е ограден с бодлива тел, по която протича електричество, и го пазят кучета.

Рано сутринта млад мъж влезе в бюрото на първия заместник-началник на ГРУ. Лицето му беше хермафродитско, с високо извити вежди, малък нос, големи уши и цялото осеяно с лунички. Но в очите му имаше следи на преждевременно състарен дух, на прекалено дълбок за тридесет и няколкото му години цинизъм. Беше служил в Афганистан, където беше ръководил взривяването на мостове и някои сгради в Кабул.

Носеше униформата на Трети отдел на ГРУ, така наречения „Спецназ“. „Спецназ“ е елитната шпионско терористична бригада на ГРУ, бойците, от която са обучени да се внедряват зад фронтовата линия по време на война, да откриват и разрушават ядрени съоръжения, комуникационни линии и други стратегически цели и да ликвидират вражески лидери. Те също така осигуряват поддръжка, подготовка и екипировка на многобройни терористични групи. С една дума, частите на „Спецназ“ са най-опитните диверсанти на Съветския съюз.

Този млад мъж беше водещият специалист на „Спецназ“ по взривните и запалителните устройства. Козирува, когато началникът му го поздрави с кимване от голямото си бюро, зад което от пода до тавана се издигаше огромен прозорец.

Началникът, генерал-полковник, беше белокос мъж с аристократичните маниери на едновремешен царски офицер; кителът му беше покрит с медали.

Преди да седне, специалистът по експлозивите взе малкото четвъртито листче, което генералът плъзна към него по излъсканата до блясък повърхност на бюрото. Погледна го и почувствува как кръвта нахлува в главата му.

На листчето имаше само една дума: Секретариат.

Младият мъж беше привлечен тайно към Секретариата преди две години, след впечатляващите му прояви в Афганистан.

Той кимна.

Генерал-полковникът се наведе и запревърта диска на един сейф отпред на бюрото си. Отвори го, извади от него кафява папка и също я плъзна по бюрото.

— Най-важната ти задача — промърмори той.

Експертът по експлозивите взе папката, отвори я и видя, че в нея има хелиографни копия. Погледна ги и пребледня.

— Не! — изпъшка той.

— Това е исторически момент — каза генерал-полковникът. — За всички нас. Радвам се, че и ти ще участвуваш в него.

35

Вашингтон

Малко след десет сутринта Роджър Бейлис влезе във фоайето на един от най-изисканите стари хотели във Вашингтон, „Хоуп-Станфорд“, и се запъти по разкошния ориенталски килим покрай коринтските мраморни колони и копринените гоблени от осемнадесети век към регистратурата. Поговори кратко със служителя, после тръгна към асансьорите.

Огледа се нетърпеливо из фоайето — явно беше от хората, които не обичат да ги карат да чакат. Щом дойде първият асансьор, го взе и се качи на петия етаж. Там тръгна наляво и вървя по коридора, докато не намери стая 547. На вратата беше закрепен с лепенка плик с името му. Обърна се със смръщено от раздразнение чело, върна се при асансьорите и натисна копчето „надолу“.

Чарли Стоун го наблюдаваше от стълбищната площадка в края на коридора.

Дотук всичко вървеше добре. Бейлис беше дошъл сам. „Хубаво. Може би съм прекалено подозрителен“ — помисли си Стоун.

Час и половина преди това той се бе обадил на Бейлис. Роджър Бейлис беше един от отличните студенти на Алфред Стоун. Държавният служител от Съвета за национална сигурност едва ли помнеше сина на бившия си университетски преподавател, но Алфред Стоун очевидно му се бе доверявал. Беше му се доверявал достатъчно, за да поиска помощ от него.

— Разбира се, чух какво ти се е случило — възкликна по телефона Бейлис. — Боже господи! И за баща ти… — Последва дълга пауза, сякаш му бе трудно да овладее чувствата си. После продължи: — Чарли, зная доста за положението ти. Повече, отколкото вероятно предполагаш. Мисля, че е важно да поговорим.

— Добре. Колкото е възможно по-скоро.

— Слушай, Чарли, не ме разбирай погрешно, но не искам да ме виждат с теб. Нали знаеш, работя в Съвета за национална сигурност и не мога да рискувам…

— Добре — прекъсна го Стоун. — Скоро ще ти се обадя и ще ти кажа къде ще се срещнем.

Стоун, естествено, вече го бе намислил. Общоприетата логика му подсказваше, че трябва да се срещнат на публично място. Според теорията, публичните места са най-сигурното убежище. Но Стоун се укриваше от властите. За него никъде не беше сигурно. А Бейлис — Бейлис беше една въпросителна. Кой знае можеше ли наистина да му се има вяра?

В десет без петнадесет Стоун му се беше обадил отново и му бе казал да дойде в „Хоуп-Станфорд“ и да попита на регистратурата за номера на стаята му.

С помощта на малък финансов аргумент служителят на регистратурата стана много услужлив. Както беше помолен, даде на Бейлис номера на стаята — на една свободна стая. След като видя, че Бейлис тръгва към асансьорите, и почака една минута, за да се увери, че никой не върви след него, администраторът се обади в стаята на човека, който му се бе представил като господин Тейлър, и му съобщи, че Бейлис е дошъл в хотела непридружаван от никого.

Театралната интрига в цялата тази история доставяше голямо удоволствие на администратора, който наскоро бе завършил колеж и се опитваше да пробие като актьор. Господин Тейлър му бе обяснил само, че е адвокат, който се занимава с купуване и уедряване на имоти, и е дошъл в града, за да води в най-дълбока тайна деликатни преговори. Бил принуден да действува извънредно предпазливо, му бе казал господин Тейлър, и подавайки му дискретно петдесетдоларова банкнота, се бе оплакал, че алчността не знае граници.

В плика, който Бейлис бе взел от вратата на стая 547, имаше друг номер на стая, 320, два етажа по-надолу, и извинения от Стоун за причинените главоболия. Необходими главоболия — така бе преценил Стоун. Даваха му повече време да наблюдава Бейлис и да се убеди, че никой не го следи или придружава.

Естествено, Бейлис слезе с асансьора, не по стълбите. Повечето гости в хотелите са склонни да избягват стълбищата. Стоун успя да стигне в стая 320 половин минута преди него.

Още с влизането си видя, че свети червената лампичка за предадено по телефона съобщение. Вдигна слушалката, изслуша го и затвори с облекчение. Двойна проверка: никой не чакаше Бейлис във фоайето.

Нямаше никаква опасност.

Отдъхна си.

Огледа се, впечатлен от обстановката, щастлив, че може да се наслади на този кратък лукс след къщата с мебелираните стаи и отчаяното бягане през последните няколко дни. Беше приятно да се намираш сред старинна дъбова мебел, стени, облицовани с махагон, разкошни пешкири с монограм.

Почука се и Стоун отвори вратата, отново изпълнен с напрежение.

— Здравей, Роджър.

— Чарли — възкликна Бейлис, протегна двете си ръце и сграбчи неговата. — Радвам се да те видя и толкова съжалявам, че става при такива ужасни обстоятелства! Бях изненадан, като видях бележката да отида в стая 320. — Засмя се кратко. — Много умно от твоя страна. Не се притеснявай, аз сигурно съм те надминал. Взех всички мерки, за да съм сигурен, че никой не ме вижда да идвам тук. Само това ми липсваше.

— Хайде, влизай.

Стоун заведе Бейлис до няколко кресла с дебела тапицерия, чувствувайки студения, твърд допир на пистолета, пъхнат отзад под колана на панталона му. Знаеше, че пистолетът ще го пази, но по много причини щеше да е в по-голяма безопасност, ако не даваше да се разбере, че го има. Заразглежда Бейлис и забеляза скъпия, сигурно правен по поръчка тъмносив костюм и излъсканите до блясък обувки.

— Ти не си убиец — каза с въздишка Бейлис и се настани в едно кресло. — Зная това. Въпросът е, какво мога да направя, за да ти помогна?

Стоун седна срещу него.

— Нека започнем оттам: какво имаше предвид, като каза, че знаеш повече за положението ми, отколкото вероятно предполагам?

Бейлис кимна и бавно издиша.

— Сигурно нарушавам закона за националната сигурност, като ти казвам това — започна той. — Зная, че нарушавам и много други тайни. Досещаш се, предполагам, че смъртта на баща ти не е резултат от случайно насилие.

Стоун кимна.

— Нещо става. Някакво сътресение. Нещо много голямо.

„Нещо става“ — това бяха думите на Армитидж.

— Какво точно имаш предвид, Роджър?

— Трудно ми е, Чарли. Не зная откъде да започна. — Замълча продължително. — Ти си една от звездите на „Парнас“. Така че си чувал, разбира се, хипотезата за „голямата къртица“?

За какво, по дяволите, говореше той? Стоун изрече бавно:

— Тя бе напълно отхвърлена, Роджър.

Знаеше, че Бейлис има предвид хипотезата, според която през последните няколко десетилетия един агент — съветски агент — бавно и методично си е проправял път в йерархията на ЦРУ. Проявявал се е добре, но с мярка, създавал е приятелства, но не прекалено много. Според тази хипотеза той вероятно се е оженил за американка, родили му са се деца в Америка. Един типичен американски татко, който членува в родителско учителски комитети и благотворителни клубове и предава в Москва най-секретната американска разузнавателна информация. Това беше голямото подозрение на покойния Джизъс Ангълтън, дългогодишния шеф на контраразузнаването в ЦРУ, който през седемдесетте години едва не бе, разгромил Централното разузнавателно управление в кръстоносния си поход за откриване на „къртицата“. Докато през 1974 година Уилям Колби не го бе уволнил.

Бейлис вдигна рамене.

— Творение на гениален параноик — рече Стоун.

Бейлис се наведе напред и заговори, произнасяйки думите натъртено:

— Всички външни признаци сочат, че това са фантазии на човек, останал в отровния свят на контрашпионажа толкова дълго, че умът му се е прекършил. А в действителност най-непобедимата крепост на американското разузнаване е гнила до основите си.

Стомахът на Стоун внезапно се превърна в парче лед.

— Смяташ, че наистина е така? — прошепна той и поклати глава. — Но какво общо има това с баща ми, по дяволите?

— Слушай, Чарли, вече ти казах, че нямам право да говоря пред теб всичко това и наистина е така. Искам думата ти, че ще си остане между нас.

— Имаш я.

— Само да загатнеш нещо, ще отрека. Ние предполагаме, че баща ти е убит, за да не се допусне самоличността на този агент да бъде разкрита…

— Руснаците ли го убиха? — попита веднага Стоун.

— Не е толкова просто. Определени руснаци. Хора, решени да направят всичко възможно самоличността на тази „къртица“ да остане абсолютна тайна.

— Но не е възможно баща ми да е знаел нещо — прошепна Стоун.

— Баща ти е знаел някои неща, които не е трябвало да знае. Неща, които явно са били опасни за тези хора.

— О, стига — сопна му се Стоун и се изправи. Закрачи из стаята, като се опитваше да разсъждава, да осмисли всичко онова, което беше научил през последните дни, нещата, в които вече не намираше никаква логика: — Защо ти? Как се е получило така, че тъкмо ти знаеш толкова много по този въпрос?

— Защо ли? — рече Бейлис и се обърна в креслото, за да вижда Стоун. — Не зная. Може би защото една вечер се случих на един определен прием. Може би защото случайно познавам определен руски дипломат.

— Не разбирам. — Стоун седна на ръба на масата за писма; внезапно се почувствува прекалено уморен, за да стои прав.

— Не мога да навлизам в подробности. Но искам ти сам да си направиш изводите вместо мен. Мисли, Чарли! Не са преследвали само баща ти. Преследват и теб. Кажи, какво знаеш? Какво е това нещо, което си открил и което има някакво отношение към пътуването на баща ти до Москва през 1953 година? Каквато и да е връзката, независимо колко несъществена ти се струва.

Стоун поклати глава и стисна устни. Опитваше се да мисли.

Сега Бейлис заговори с мекота, която изненада Стоун:

— Баща ти би поискал от теб да ми помогнеш. Алфред Стоун силно обичаше родината си. Работеше в Белия дом, тежко понесе опетнената си лоялност и обичаше родината си, но дяволите. Мисля, че той би искал синът му да направи всичко, което е по силите му, за да помогне. Националната ни сигурност може би е в опасност. Могат да загинат стотици хора. Чарли. Дори хиляди. Няма да преувелича, ако кажа, че е много вероятно да е поставен на карта мирът между великите сили.

Стоун стана от масата и тръгна към отсрещния ъгъл на стаята, скръстил замислено ръце. Всичко, казано от Бейлис, звучеше правдоподобно, вместваше се.

— Ако можех да ти кажа повече подробности, Чарли, щях да ти ги кажа. Заплашени са не само Съединените щати. Москва също е заплашена. Трябва да има нещо, някакво зрънце информация, на което си попаднал, някой документ може би, някой телефонен разговор — настояваше Бейлис. — Каквото и да е.

Стоун само въздъхна и сбърчи чело. Поклати глава.

— Необходимо ми е да дойдеш при нас и да поговориш с някои от нашите хора. Да им кажеш това, което знаеш, всичко. Жизненоважно е, Чарли.

— Опасявам се, че не мога да го направя, Роджър — отвърна Стоун, като наблюдаваше Бейлис от другия край на стаята. — Имам нужда от твоята помощ, от твоята защита. Но ти самият не знаеш кой е замесен в това и кой не е. И ти може да бъдеш предаден, както бях предаден аз. Съжалявам.

— Ти не си в безопасност, докато бягаш и се укриваш.

— Досега оцелях. С твоя помощ няма да ми се наложи да се укривам още дълго.

— Идеята да дойдеш при нас е добра. Остави нашите хора да се грижат за теб, да те пазят.

— Съжалявам.

— За твое собствено добро е, Чарли. Ще съм принуден най-настоятелно да поискам това от теб.

Стоун се изсмя кратко и предизвикателно.

— Най-настоятелно да го поискаш от мен ли? — повтори той.

— Прекалено опасно е за теб, като знаеш това, каквото и да е то, да бъдеш така незащитен. Трябва да дойдеш с мен.

Стоун заразтрива основата на носа си и затвори уморено очи.

— Вече не зная на кого да вярвам.

— На мен можеш да ми вярваш, Чарли. Знаеш това. Баща ти го знаеше.

— Ще се свържа с теб след няколко дни, Роджър — рече Стоун.

— Не напускай тази стая, Чарли! — Гласът на Бейлис прозвуча странно остро. — По този въпрос нямаш избор, наистина. — Изправи се и тръгна бавно към вратата, изглежда, искаше да му прегради пътя. — Ние ще те приберем.

— Не съм давал съгласието си — каза спокойно Стоун и се насочи натам, където стоеше Бейлис, към вратата.

— Мисля; че не разбираш — рече Бейлис. — Ти застрашаваш неща, за които нямаш представа. Проклетата ни национална сигурност. Надявах се, че няма да се наложи да прибягваме до принуда. Ти няма да излезеш през тази врата. Нека да го направим тихо, Стоун.

— Защо действуваш толкова предпазливо, Роджър? Можеше да щурмуваш хотела и да наредиш да ме обкръжат.

— Предпочетох да те убедя да дойдеш доброволно. И освен това… — Бейлис пъхна лявата си ръка под сакото.

Стоун инстинктивно посегна към пистолета, после видя какво бе извадил Бейлис: малък квадратен метален предмет. Стоун се усмихна, самообладанието му беше непоклатимо.

— Предавател.

— Целият ни разговор — каза Бейлис — е предаден на сто и четиридесет мегахерца. Хората ни са зад вратата и чакат да им дам сигнал. Ти си впечатляващ, умен човек, Стоун, но си аматьор. — Всичките му претенции за цивилизованост бяха изчезнали. — Откажи се. Затънал си до ушите. Съжалявам, че предпочете да не ни съдействуваш. — Гласът му стана печален: — Съжалявам, че се стигна до това.

В ключалката се чу много тихо стъргане на метал в метал и после вратата на хотелската стая се отвори. Тримата мъже от фондация „Американски флаг“ нахълтаха с извадени пистолети.

— Господи! — възкликна единият.

Стаята беше празна, напълно тиха, ако не се смята едва доловимото стенание.

Бяха чакали Бейлис да им даде знак за влизане, но сигналът необяснимо се загуби. Може би Бейлис го бе изключил. След десет минути се решиха да влязат.

Професионално се разделиха, единият тръгна към затворената врата на банята. Звуците, изглежда, идваха отвътре. Промъкна се предпазливо до касата на вратата и отвори с рязко движение.

Там, във ваната, овързан с ленти от накъсан пешкир, лежеше в безсъзнание или в полусъзнание Роджър Бейлис. В устата му беше напъхана кесия за баня с монограм. Дългият, подобен на змия маркуч на ръчния душ, увит около врата му, му пречеше да мръдне.

Стоун чуваше шума от движението долу по улицата. Стоеше на широкия, заграден с парапет гранитен перваз, издаващ се от четвъртия етаж на хотела. В продължение на няколко секунди — нямаше време за губене — разучи прозореца на една стая, която му се стори празна, откри как да го отвори и влезе. За две минути стигна до паркинга на хотела и благополучно се прибра вкъщи.

Бягството не бе го затруднило особено. Беше счупил предавателя, беше свалил в безсъзнание Бейлис и после го бе вързал. Много по-силен беше от него. Но не можеше да напусне хотела през вратата, зад която чакаха подкрепленията на Бейлис. Нямаше избор, трябваше да си отиде през прозореца. Тъй като се намираше на третия етаж, налагаше се да се покатери нагоре, това беше по-лесно и по-безопасно.

За момент почувствува страх, а после го заля спокойствие, същото прекрасно спокойствие, което го обземаше, когато изкачваше някоя особено коварна скала. Това тук не беше нищо, някакъв си корниз, широк около седемдесет сантиметра, и един парапет. Лесна работа.

Откри място на сградата, където потъмнелите от пушека на автомобилите готически водоскоци и безвкусни орнаменти изглеждаха достатъчно здрави. После се изкатери по гранитните издатини до горния етаж.

Час след това Стоун спря откраднатия си жълт фолксваген на паркинга пред Националното летище във Вашингтон. Главата му още се въртеше. Огледа се неспокойно в огледалото за обратно виждане и остана доволен от представителния си вид. Не приличаше на човек, който бяга, за да спаси живота си. Издаваха го само ожулените ръце.

Сега, хванал малкия си куфар, чу в сградата на аерогарата да ехти последното повикване за полета на „Пан Американ“ до Чикаго. Ако побързаше, щеше да успее да го хване. Нямаше смисъл да чака. Тръгна бързо, като се оглеждаше внимателно. Опитваше се да проумее лъжите, които му бе наговорил Бейлис. Сътресение в американското държавно ръководство, за да се прикрие „къртица“, заемаща висок пост в ЦРУ? Дали Бейлис казваше истината? Дали казваше дори малка част от нея? „Нещо става“, бе казал Армитидж.

Възможно ли беше да е вярно?

Стоун бързо извади от куфара си малка чанта и я сложи в една от клетките в багажното отделение. В нея беше само пистолетът му. Колкото и да не му се искаше да го оставя, нямаше как да мине с него през детектора за метали. Знаеше, че има начини за пренасяне на някои видове пистолети, но не и на този. Винаги можеше да си набави друг, ако му потрябва.

„И — помисли си той, като подаде парите за билета под измислено име — вероятно скоро ще ми потрябва.“

36

Москва

Шарлот Харпър се отпусна в почти непоносимо горещата вана. От солите за баня, които се очакваше да имат въздействието на европейски топли минерални извори, да отпускат мускулното напрежение и да премахват умората, парата силно миришеше на евкалипт. Поне мисълта й се проясни от тях.

Имаше моменти, когато беше просто прекрасно да си сама, и този беше един от тях. Вана в два и половина през нощта е нещо невъзможно, когато живееш с някого, поне не и с музика по стереоуредбата, както сега — успокояваща соната за обой от Бах.

Беше работила до късно, защото трябваше да се съобразява с часовата разлика със Съединените щати, където беше осем часа по-рано. Беше се уморила да прави тези досадни и най-често безсмислени репортажи как Москва се готви за срещата на високо равнище, които й искаха от телевизионната компания. Особено като се имаше предвид, че голямата новина беше вълната от тероризъм, заляла Москва.

Излезе от ваната, отиде до малката си справочна библиотека и извади папката, която си бе приготвила, преди да тръгне за Москва.

За две минути намери това, което търсеше.

В раздела „Тероризъм/СССР“ откри кратко резюме за смъртта на човек, който бе заемал същия пост като Сергей Борисов, само че десетилетия по-рано. Наричаше се Миронов и беше загинал в съмнителна самолетна катастрофа по времето на Хрушчов. Беше назначен от Хрушчов и някои влиятелни противници на Хрушчов в КГБ го бяха мразили.

Така че редакторът може би беше прав. Може би в Кремъл действително ставаха някакви машинации.

После намери друг материал — за вълната от терористични актове в Москва през 1977 година. На осми януари 1977 година избухнала бомба в Московското метро, която убила седем души и ранила четиридесет и четири. Съветските власти повдигнали обвинение срещу трима арменски дисиденти и в края на краищата ги екзекутирали, макар че нямало никакви доказателства, че са свързани с престъплението. Тогава много коментатори изказали мнение, че всичко това е инсценирано, че режимът просто се опитва да дискредитира дисидентското движение. Дали и сега не ставаше същото? Особено като се имаха предвид бунтовете буквално във всички републики на Съветския съюз?

Кой би могъл да знае?

Един човек може би знаеше. Шарлот имаше един осведомител, един ценен информатор, когото пазеше много грижливо, защото той работеше в КГБ. Беше в техническите служби, тайно мразеше работодателите си и се бе представил само като Сергей.

Не беше лесно, но имаше начин да се свърже с него. Вероятно щеше да й отнеме няколко дни, докато успее. Той може би знаеше, или пък имаше някоя полезна хипотеза, или пък щеше да се досети как да провери.

Междувременно обаче беше изправена пред въпроса, как да съобщи и малкото, което беше научила. Как се отразява подобно нещо? Нито едно съветско официално лице не се съгласяваше да бъде интервюирано пред камера във връзка с това. Ясно беше, че още не са решили каква да бъде стратегията им по отношение на средствата за масова информация. Имаше слухове — постоянно явление в Москва, че това нямало да се случи, ако новият председател на КГБ Андрей Павличенко не бил получил сърдечна криза. Науми си да потърси някой от лекарите на Павличенко и да провери какво е състоянието му.

Сутринта с оператора Ранди и младата й продуцентка Гейл Хау отидоха с волвото на компанията на любимото й място — брега на Москва река точно срещу Кремъл.

Въздухът беше студен, снежните пориви на вятъра я шибаха в лицето и се набиваха в палтото й. Прочете текста си няколко пъти и си отбеляза с молив думите, на които искаше да наблегне. После включиха камерата.

— За пръв път официалната съветска телеграфна агенция ТАСС потвърди терористичните актове, разтревожили толкова много московчани — започна тя. — Осъждайки инцидента в московското метро като „дело на банда хулигани и психопати“, съветските власти се опитват да омаловажат значението на експлозията. В тази страна най-много от всичко се боят да не бъде нарушен общественият ред, а пред наближаващата среща на високо равнище опасенията са по-силни от всякога. Високопоставен служител тук ми каза: „И в Съветския съюз се извършват криминални престъпления с употреба на насилие, но трябва да кажа, че тероризмът, атентатите и убийствата — такова бедствие за западните страни, са ни чужди“. Само времето ще покаже. Тя направи пауза за драматичен ефект и добави: — Аз съм Шарлот Харпър, Ей Би Си Нюз, Москва.

„Точно така — мислеше си Шарлот, докато волвото се отдалечаваше от Москва река, — още един безсмислен репортаж.“ После дръзко си каза:

„Само ми дайте малко време!“

Рано следващата вечер се обади на телефонния номер, който й бе дала бабичката. През последните няколко дни се бе опитвала безуспешно десетки пъти и вече се съмняваше, че номерът е верен.

Изненадващо й отговори женски глас.

— Соня Кунецка, моля? — Руският й беше отличен, но не можеше да скрие чуждия си акцент. Въпреки това трябваше да внимава да не изплаши жената.

Дълго мълчание.

— Да, на телефона.

— Имам да ви предам нещо от един приятел.

— Приятел ли? — Жената беше разтревожена. — Какъв приятел?

— Не мога да ви кажа по телефона.

— Кой се обажда?

— Пратката е спешна — рече Шарлот. Най-важното беше да бъде загадъчна. — Искам само да ви я оставя. Но ако сте заета…

— Аз… не, не съм… Коя сте вие?

— Моля ви — не се предаваше Шарлот. — Няма да ви отнеме никакво време.

След ново продължително мълчание жената отвърна:

— Ами добре. — И все още разколебана, описа на Шарлот как да стигне до дома й.

Оказа се, че апартаментът на Соня Кунецка се намира чак на другия край на града, далече на север, едва ли не на последната спирка на метрото. Шарлот не се реши да отиде с колата, която с табелките си на чуждестранен кореспондент действуваше на преследвачите от КГБ като магнит.

Метрото беше претъпкано. Тя слезе на най-близката до Изложбата на икономическите постижения спирка, при голям обелиск с остър като игла връх. „Най-острият фалос в света“ — помисли си Шарлот. Недалеч оттук се намираше Останкино, където някога е било разположено огромно царско имение, а сега беше седалището на Гостелерадио — Държавната телевизия и радио. Районът около метрото беше рядко заселен.

Жената живееше две преки по-нататък, в огромен блок от червени тухли с безкрайно много входове, в мрачен, полусъвременен жилищен комплекс. Вратата на входа се блъсна след Шарлот с трясък, който я накара да подскочи, а фоайето, ако това беше правилната дума, беше занемарено — бетон, покрит с лющеща се тъмносиня боя, който вонеше на урина. Мръсна сива котка се шмугна покрай нея и Шарлот с ужас забеляза, че няма очи — орбитите й бяха; празни. Потисна писъка си и погледна кой е номерът на Сониния апартамент.

Вратата на номер двадесет и шест беше тапицирана с евтина изкуствена кожа, накована с метални кабари. Жената, която отвори, беше много дребна, на петдесет и две-три години. Кестенявата й коса беше прошарена, подстригана в нещо като прическа „паж“ с бретон. Носеше избелял пеньоар на цветя и очила с железни рамки.

— Моля, заповядайте — каза тя. — Аз съм Соня Кунецка. — И протегна костеливата си ръка.

— Шарлот Харпър.

Поведе я по тъмен коридор до хола, обзаведен с тежки дървени мебели и канапета, покрити с избеляла басма. На един от фотьойлите седеше мъж, приблизително на нейната възраст. Бялата му коса беше сресана право назад.

Той беше човекът с най-страшната външност, която Шарлот някога бе виждала. Трябваше да мобилизира цялата сила на волята си, за да го погледне в очите. Лицето му беше покрито от обезцветената тъкан на огромен белег.

— Това е приятелят ми Яков — представи го Соня Кунецка. Яков седеше на мястото си със спокойствие, което показваше, че не е гост тук.

— Казахте, че носите спешна пратка за мен — мина направо на въпроса жената.

— Ами, може малко да съм преувеличила — рече Шарлот. Спомни си думите на Чарли, че Соня Кунецка се е срещала с Алфред Стоун в Москва, че по някакъв начин е свързана с Уинтроп Леман. Какво ли я свързваше с Леман?

— Нося ви поздрави от Уинтроп Леман.

Възцари се дълго мълчание.

— Коя сте вие? — попита Соня.

— Кореспондентка съм на Ей Би Си Нюз. Казаха ми да ви намеря.

Отново последва дълго, неловко мълчание.

— Това ли е нещото, за което искахте да говорите с мен насаме? — попита Соня. — Леман ли ви каза да ми се обадите? — От тази жена лъхаше отчаяние, изглеждаше сломена. А приятелят й — или може би съпругът? — очевидно се чувствуваше неловко. Какво ставаше тук? Шарлот не разбираше.

— Да, Леман. — „Действувам наслуки — помисли си Шарлот. Защо е толкова неспокойна тази жена?“ — Отдавна ли го познавате?

— Запознахме се през 1962 година — отвърна рускинята. Изглеждаше озадачена, но по-спокойна, тъй като очевидно повтаряше често разказвана история. — Тогава работех като редакторка в издателство „Прогрес“.

— Но как успяхте да се срещнете с толкова прочут човек като Уинтроп Леман?

— Бях на едно парти във вилата на Борис Пастернак в Переделкино. Редактирах том поезия, която бе превел, и ме покани на обяд. Там беше и Уинтроп Леман.

— През хиляда деветстотин шестдесет и втора година ли? Пастернак трябва да е бил много възрастен тогава.

— О, да. Сигурно беше над шестдесетте — закима енергично тя.

— А Леман какво правеше в Москва?

За момент Соня се поколеба, сякаш решаваше какво точно да каже.

— Не зная със сигурност. Той идва тук от време на време.

Но сега Шарлот се беше натъкнала на нещо и нямаше намерение да го изпуска.

— Редактирали сте книга на Пастернак през 1962 година, така ли? — попита тя.

— Да, точно така — отвърна Соня. — Борис Пастернак. Вие, американците, познавате „Доктор Живаго“ но чели ли сте стихотворенията му?

Въпросът неловко увисна във въздуха.

— Да, чела съм ги — отвърна Шарлот — и са страшно хубави. Много съм впечатлена, че сте работили с Пастернак.

— У нас той се смята за голям поет — каза Соня.

— През 1962 година Пастернак не е бил вече жив. Опасявам се, че сбъркахте с датата. Починал е през 1960 година.

— Толкова отдавна беше — рече тихо Соня. — Не си спомням вече, съжалявам.

Шарлот беше сигурна, че жената лъже.

37

Чикаго

Стоун пристигна на летище „О’Хеър“ в Чикаго към четири часа следобед напрегнат и изтощен.

Досието от архивите на Леман го бе отвело до Армитидж. В същото досие се споменаваше и името на Поуг.

За пореден път опита чрез телефонни услуги, но номерът на Поуг не беше регистриран. Обади се във ФБР, Вашингтон, но Поуг бе оставил инструкции, че не желае да го безпокоят след пенсионирането. Отказаха да му съобщят адреса и телефонния номер.

Трябваше да намери някакво решение.

Отби се в едно кафене на летището, взе си чаша кафе и сандвич с овнешко с вкус на пластмаса и ги запреглъща. Дъвчеше бавно, замислено. Имаше нужда от много специализирана помощ и знаеше точно къде да я потърси — едно име се бе появило в дъното на съзнанието му от момента, в който разбра, че ще му се наложи да замине за Чикаго. Името на една жена, която познаваше още от колежа, всъщност приятелка на Шарлот. Работеше в прокуратурата, и по-точно — като помощничка на областния прокурор в Чикаго, а това означаваше, че има близки служебни отношения с полицията. Тя вероятно можеше да открие нерегистрирания телефонен номер.

Пола Сингър беше живяла в една стая с Шарлот през първата година в колежа и след това не бе прекъсвала връзката си с Шарлот и Стоун. Веднъж, преди около пет години, когато отчаяно нещастна от скъсването на продължителна любовна връзка се нуждаеше от утеха и компания, им беше гостувала няколко седмици в нюйоркския апартамент.

Ако тя пожелаеше да му помогне сега, щеше да е незаменима. Може би щеше и да го подслони за една нощ.

Името й не фигурираше в настолния му бележник с адресите. Не беше възможно да им е известна като негова приятелка. При нея щеше да бъде в безопасност поне за една нощ.

Стоун се огледа из кафенето, подозрителността му вече се бе превърнала в инстинкт. Отчаяно се нуждаеше от помощта на Пола Сингър, но не биваше да допуска да го проследят до нея.

Слава богу, не беше трудно да я открие, имаше я в телефонния указател. Апартаментът й се намираше на Бари стрийт, в северната част на Чикаго, район особено гъсто населен от професионалисти с младежки вид. Когато късно следобед стигна до жилището й, тя, разбира се, не си беше вкъщи. Налагаше се да чака. Седя в едно кафене, докато келнерката не му даде да разбере, че присъствието му вече не е желателно.

Случи се така, че Пола се прибра чак към девет. Беше облечена в добре ушит костюм в цвят бордо черно палто от туид и спортни обувки „Рийбок“. В колежа неизменно се бе обличала в памучно яке, дънкова пола и калци, а сега цялата беше хладен, устремен нагоре професионализъм.

Като крепеше чантата с документи и малък плик с покупки, Пола пъхна ключа в ключалката на предната врата. Стоун я гледаше от сянката няколко крачки встрани.

— Пола — каза тихо той.

Тя подскочи и изпусна чантата.

— Господи, кой е?

— Чарли Стоун.

Пола погледна в посоката, откъдето идваше гласът, и най-после го видя.

— О, Боже мой. Боже мой! Това си ти! — Тонът й не беше радостен. Беше ужасена. — Моля те, недей!

Поразен, Стоун разбра какво има предвид.

— Зная какво си чула, Пола. Това е лъжа. Ти ме познаваш. Трябва да ми помогнеш. — Опита се да прогони отчаянието от гласа си, но то се усети. — Помогни ми, Пола!

Тя неохотно отвори вратата и му махна да влезе.

— Ял ли си?

— Не — отвърна Стоун.

— Чакай да погледна какво имам в хладилника. — Първоначалният ужас на Пола се бе сменил с предпазлива сърдечност, очевидно Стоун я бе убедил. Беше му предложила да остане при нея. — Аз всъщност не готвя, знаеш ли?

Кухнята й беше миниатюрен тесен бокс. Имаше прозорец с плот, през който се сервираше. За да се храниш, трябваше да седнеш на високите табуретки от другата страна на бара. Напомняше му къщата на Мери Ричардс от „Шоуто на Мери Тейлър Мур“. Стоеше до нея и се опитваше да не й пречи, докато тя печално гледаше в празния хладилник. Накрая откри в него опаковка замразена храна — пиле със сирене пармезан.

— Виж, тук няма нищо по-така. Надявам се, ще се съгласиш да си разделим това — каза тя и пъхна пилето в микровълновата фурна. Въпреки напереното си държане, изглеждаше объркана. — Искаш ли нещо за къркане? Съжалявам, но нямам вино. Скоч или нищо.

— Скочът ще свърши работа. Пола, утре сутринта най-напред трябва да ми намериш един нерегистриран телефонен номер и адреса на същия човек. Сигурен съм, че имаш възможност да го направиш.

Тя наля питието.

— Виж — каза тя неуверено; — не зная как да ти го кажа. Чух за това, което се е случило. Как е бил намушкан с нож и прочее. Във вестниците те наричаха „укриващ се“. Всички говорят за убийството.

Стоун забеляза, че Пола стои на известно разстояние от него.

— Надявам се, не го вярваш.

— Не зная какво да мисля. Ако ти ми кажеш да не вярвам, няма да вярвам. Искаш да ти намеря някакъв телефонен номер — добре, ще го намеря. Но трябва да ми обясниш някои неща. Например какво правиш? И защо си тук? Зная, че си дошъл, за да се скриеш. Досещам се.

— Само за една-две нощи — рече Стоун. — Само докато се свържа с това лице, което може да ми помогне. Не искам да ти създавам каквито и да било неприятности, повярвай. Но никой не знае, че си ми приятелка…

— Благодаря.

— Нямах това предвид. Знаеш го.

— Зная. Но от кого бягаш? Какво по дяволите се е случило в действителност, Чарли?

Микровълновата фурна изсвири и Пола извади пластмасовата табличка. Като махна целофана, от пилето се вдигна облак нара. Грижливо раздели на две порцията, сложи неговото парче в чиния и започна да яде от табличката. Редуваха хапките пиле с глътки скоч. Пола беше седнала съвсем близо и краката й се допираха до неговите.

Стоун нямаше желание да й казва за връзката си с „Парнас“, с ЦРУ. Тя смяташе, че работи в Държавния департамент в Ню Йорк и се занимава с анализи за Съветския съюз. Не счете за нужно да я поправя.

В разказа му, нещата бяха представени в по-приемлив вид, но въпреки това той я потресе. Засегна някаква струна вътре в нея. Сега тя заговори тихо, гласът й почти трепереше, издигаше се и утихваше от гняв.

— Господи — каза тя. Беше спряла да се храни и се обърна, за да го погледне в лицето. — Ако всичко това е истина…, историята е кошмарна.

Стоун погледна чашата си със скоч и кимна.

— Ще ти намеря тази информация, Стоун. Имам един човек. Един от полицията, с когото работихме по подготовката на свидетелите в един наистина шумен процес за шофиране в нетрезво състояние. Той е добро момче. Мисля, че си пада по мен.

— Прекрасно.

— Женен е и има осем деца. Така че не е чак толкова прекрасно. Та той има един приятел, който се занимава със сметките на абонатите в телефонната компания, ако това те интересува. Дори ченгетата го правят по този начин, за да избягнат цялата бумащина и скапаните разрешения от съда.

Стоун се усмихна, позволил си постепенно да се отпусне. Добрата стара отракана Пола! Съквартирантката на Шарлот от колежа беше умна, неотстъпчива, язвителна, често безцеремонна. В колежа беше изглеждала абсолютно безполова. В това отношение нещата се бяха променили, но си беше все така пряма, все така смущаващо откровена. Преди двадесет години беше по-пълна, отколкото трябва, с дебели бузи, кафяви очи и дълга кестенява коса. Сега бе много по-стройна, къса мека коса обграждаше лицето й. Беше се превърнала в хубава, привлекателна жена.

— Харесва ли ти, Пола? Работата?

— Да, Стоун. Харесва ми да получавам една десета от това, което печелят приятелите ми с частна практика — отвърна заядливо тя. После гласът й омекна; — Да, харесва ми. Много ми харесва.

— Сигурно си много ангажирана.

— Ами да. Така е, да го вземат мътните! Умопомрачително количество дела. Едва ти остава време да разпиташ свидетелите, разбираш ли? Помощниците на областния, прокурор сме стотици и от нас всъщност се очаква да се интересуваме само от цифрите. От броя на присъдите. Голямото потупване по рамото е само за тях. Ако ти попадне някой лайнар, за когото знаеш, че е виновен, обаче свидетелските показания са слаби, зарязваш го. Спазаряваш се със защитата.

Докато я слушаше, Стоун се усмихваше и клатеше глава. Благодарен й беше, че се опитва да отклони вниманието му от собствените му грижи.

— А и мястото, на което работя. Прилича на концентрационен лагер. Наистина. Голямата зловеща сграда на съда на ъгъла на Двадесет и шеста и „Калифорния“, с детектори за откриване на метал, драсканици навсякъде по стените, смахнати типове и — можеш ли да си го представиш? — на кулите стоят полицаи с насочени надолу към теб пушки.

— Много мило, няма що. Но работиш повече или по-малко това, което искаш, нали? Вършиш полезна работа. Мисълта ми е, че не защитаваш корпорации, които изхвърлят токсични отпадъци, да речем.

Пола въздъхна раздразнено.

— Да. Понякога. Ти ме познаваш, аз непрекъснато се боря с някого. Миналата година поех един случай въпреки съветите кажи-речи на всички от службата. Шефът искаше да се откажа. Село Патришио, щата Илинойс — дело за изнасилване. Местен съдия, обвинен, че е изнасилил тринадесетгодишно съседско момиче и, по дяволите, наистина го е извършил, Чарли. Зная. Но проклетият съдия имаше на своя страна десетки важни клечки, все изтъкнати хора, готови да свидетелствуват в негова полза, включително и няколко съдии от голямото добрутро. Играчи от висока класа, дори един епископ. Моят шеф каза да се споразумеем за присъда по второто обвинение в делото — лека телесна повреда. Да избегнем един процес, който не можем да спечелим. Смяташе, че свидетелските показания, с които разполагаме, не са достатъчно убедителни и съдебните заседатели няма да им повярват. Та аз поисках да ми даде този случай — един вид компенсация, знаеш. Казах му: „Вижте какво, винаги съм била на ваше разположение, вършила съм всяка проклета работа, която сте ми възлагали. Сега ми дайте това дело“.

— И?

— И го загубих.

— Съжалявам.

— Да, и аз. — Тя взе бутилката скоч и доля чашите. — Сега кажи, как е Шарлот? Изглежда доста бързо напредва в кариерата. Човек не може да пусне новините и да не види лицето й.

— Да, напредва.

— Вие двамата… Не зная как да го кажа, но когато за последен път говорих с нея преди около година…

— Разделени сме, Пола. Още сме женени. Поне така мисля.

— Радвам се да го чуя — каза тя, макар да не прозвуча искрено. — Кой би си помислил, че толкова ще се издигне? Знаеш какво имам предвид. — Бавно поклати глава. — Господи!

— Така е, наистина много се издигна. — Комплиментите на Пола звучаха двусмислено. Дали между нея и Шарлот нямаше някакво старо съперничество?

Скочът удари Стоун в празния стомах и Пола започна да му се вижда много сексапилна. Подозираше, че и тя изпитва същото. Може и винаги да я бе привличал.

— Знаеш ли — рече Пола, като пое голяма глътка — когато си лягахте двамата в колежа, чувах всичко.

Погледна го предизвикателно. Лицата им бяха само на сантиметри едно от друго. Сега нямаше никакво съмнение за какво мисли. Той се наведе напред и тя направи същото. Устните им внимателно се докоснаха, а после се сляха. След миг тя се отдръпна и прокара пръстите на лявата си ръка през косата му.

— Винаги съм харесвала къдриците ти — каза тя нежно.

— Струва ми се, че започвам да ги губя — каза дрезгаво той. — Слушай. Пола… — Парфюмът й, нещо с дъх на канела и мускус, проникваше в ноздрите му. Тя свали жакета си. Под копринената блуза прозираха гърдите й. Бяха големи. Зърната напираха под плата. Отчаяно му се искаше да махне дрехите й, да я види гола и беше смутен от желанието си.

— Пола, това не е хубаво.

— Да не мислиш, че Шарлот не се среща с никого? — прошепна Пола и той усети горещия й дъх в ухото си. Ръката й леко погали възбудения му пенис. За момент Стоун едва не загуби равновесие на табуретката.

Не каза нищо, объркан и с чувство за вина отвърна на целувката, езикът му проникна в устата й и заопипва меката тъкан.

— Хей, слушай, Чарли, радвам се, че се появи — прошепна тя. Двамата станаха и тръгнаха към съседната стая.

Като стигнаха до кушетката, тя разкопча колана му и плъзна дясната си ръка, все още студена от чашата скоч, в гащетата към задните му части, а после я върна отпред. Той затаи дъх и я чу да диша тежко. Разкопча блузата й и се възхити на щръкналите зърна, на широките кафяви кръгове. Наведе се да ги докосне с устни, като едновременно се чувствуваше и много виновен, и много прав. Отдавна не беше изпитвал подобни удоволствия.

Вашингтон

На следващата сутрин първият секретар на съветското посолство във Вашингтон Александър Маларек дойде на работа необичайно рано. Наля си чаша чай от сребърния самовар от седемнадесети век, който държеше в ъгъла на просторната си стая, и седна да прегледа пристигналите през нощта телеграми от Москва.

Като резидент — най-високопоставения служител на КГБ в Съединените щати — той контролираше всички операции. Сега, в дните на гласността, те бяха насочени предимно към придобиването на висши технологии. Помагаха му четирима други резиденти, в Ню Йорк и Сан Франциско.

Но през последните седмици времето му изцяло бе посветено на нещо, за което колегите му от КГБ никога не биваше да научат.

Маларек не се смяташе за предател. Той беше верен слуга на съветската държава, обичаше родината си и вече не си задаваше въпроса, дали не й изменя. Не, той твърдо вярваше, че помага за спасяването на великата си страна.

Но недоволството му от американците, неговите колеги от Светилището, непрекъснато растеше. Опитите им да намерят един определен човек се бяха оказали твърде немарливи.

Като резидент Маларек можеше да се разпорежда с мрежата от нелегални и замразени агенти на КГБ, разпростряна по целите Съединени щати. Нелегалните или агентите, които живеят под фалшиви имена, се контролираха от Осмо управление на КГБ, отдел С, който се занимава с организирането на убийства и саботажи. Подготвяни с години извън Москва, тези мъже (и няколко жени) получаваха фалшиви паспорти и други документи и биваха изпращани в САЩ. Тук се издържаха, без да правят впечатление, от незначителни служби и се срещаха колкото е възможно по-рядко с контролиращия ги агент от резидентурата. Това бяха ценни резерви, използуваха ги изключително внимателно. Често изпълняваха задачи в Близкия изток под прикритието на бизнесмени.

Много от тях работеха не за КГБ, а за Секретариата. Което означаваше, че като се имат предвид извънредните обстоятелства в момента, щеше да им се наложи да се заемат и с „мокри дела“ — с убийства.

Разпространено е мнението, че разузнавателните служби на Съветския съюз и на Съединените щати вече не се занимават с отнемането на човешки живот. В действителност подобни действия се избягват, доколкото е възможно, тъй като крият риск от разобличаване и могат да повлекат след себе си тежки политически последствия.

Но „мокрите дела“ продължават и от съветска, и от американска страна, макар че рядко са насочени към основния противник. Стига да е възможно, работата се върши от някой друг — кубинската служба за сигурност или американски криминални престъпници. Секретариатът обаче, чието съществуване бе така грижливо скривано и от Вашингтон, и от Москва, включително и от КГБ, не можеше да довери подобни задачи на никой друг, освен на своите хора.

В осем и половина на вратата се почука. Беше помощникът на Маларек, пресаташето, който отговаряше и за политическото разузнаване. Казваше се Семьон Л. Сергеев, дребен, оплешивяващ човек с прошарени мустаци. Беше с няколко години по-млад от Маларек, макар да изглеждаше по-възрастен и вечно разтревожен. Той също беше от Секретариата.

Лицето на Сергеев беше мрачно.

— Погрижихме се за ситуацията, възникнала около Армитидж — каза Сергеев и седна.

— Чисто ли?

Сергеев обясни и Маларек се усмихна на изобретателността им.

Изпитваше известна гордост от елегантността, с която беше проведена тази операция. Един специалист по шифрите и кодовете от сектора за строго секретна информация в архива на Държавния департамент, корумпиран от дългогодишните подкупи, идващи от канцеларията на Маларек, беше съобщил на Сергеев, че помощник държавният секретар Армитидж е взел папка с гриф „извънредно секретно“. Маларек незабавно бе изпратил един от хората си, който работеше като куриер в Държавния департамент, да свърши работата. Тя бе свършена с ефикасността, която Маларек очакваше.

Маларек мълча продължително, като поглаждаше замислено реверите на шития си в Америка костюм от туид.

— Какво точно имаше в папката, която беше взел Уилям Армитидж? — попита накрая той.

— Досието на един пенсиониран агент на Федералното бюро за разследване, Уорън Поуг.

Маларек вдигна вежди. Името му беше известно. Беше запознат с голям брои досиета, свързани с този случай.

— Аха. Допускаш ли, че нашият човек възнамерява да се свърже с него?

— В Светилището смятат, че е невероятно, но не и невъзможно. До края на деня ще изпратят екип да го наблюдава.

— Не е достатъчно да го наблюдават. Ако този човек осъществи някакъв контакт със Стоун, явно ще трябва да бъде премахнат. Дори контактът вече да е осъществен. Но чисто. Не бива да има никаква връзка с нас.

Сергеев непрекъснато кимаше.

— Да. Има начин да го направим.

— А Стоун… — започна разсеяно Маларек, но беше излишно да продължава. Сергеев знаеше много добре, че продължилата десетилетия щателна подготовка на неколцината много влиятелни хора в столиците на двете велики сили не бива да бъде провалена от един отчаян човек, чието местонахождение оставаше неизвестно.

38

Москва

Степан Крамер се готвеше за последния атентат.

От експлозива, който му бе дал бившият му съкилийник, беше останало малко, колкото за една тротилова и една пластична бомба.

Тази нощ беше свободен от работа — като шофьор на линейка обикновено работеше нощем — и сега седяха с Яков в неприветливата комунална квартира, в която живееше, и сглобяваха най-прост вид бомба: няколко пръчки динамит, прикрепени към взривна капсула и тръбичка с химикали. Всъщност цялата работа вършеше той, а седналият на другия край на прекалено мекото легло Яков му правеше компания.

Стаята беше окаяна. Единичното легло в средата на оръфан син килим беше застлано с покривка, която някога бе имала цвят на червени боровинки, а сега бе осеяна с протрити петна. Стените бяха потискащо бели, като в болница.

— Степан — каза Яков, — правим голяма грешка.

— Защо?

— С всяка бомба опасността да ни хванат се увеличава неимоверно. Милицията сигурно вече ни търси навсякъде.

— Като внимавам…

— Не. Опитахме се. Няма никаква реакция от страна на властите. Нищо. Нито дума. Аврам още е затворен.

— Имай търпение. За тези неща трябва време — отвърна Степан.

Яков вдигна рамене.

— Трябва да се преместиш от тази квартира. Да потърсиш нещо по-хубаво. Знаеш, че при нас има място. Можеш пак да дойдеш да живееш у нас.

— Политбюро се раздвижва бавно — продължи Степан. — Трябва да им оставим достатъчно време да се карат помежду си. Можем да им изпратим още едно писмо. Но смятам, че не трябва да даваме гласност на мотивите си. Тогава изгледите да освободят Аврам ще се свият почти до нула. Трябва да ги държим в тайна, така че да не бъде накърнен авторитетът на правителството.

— Просто не зная… — рече баща му.

— Това е пакетна бомба — каза Степан, вдигнал в ръка произведението си.

Но Яков поклати глава.

— Имам много лошо предчувствие този път.

Късно същия следобед, облечен в обикновени работнически дрехи, които един от съквартирантите му беше зарязал да се търкалят неизползувани. Степан отиде на площад „Свердлов“ и мина покрай главния вход на Болшой театър с осемте му колони.

Отстрани имаше още няколко входа и денем никой от тях не се охраняваше. Избра този, който, най-много му заприлича на сервизен, и влезе. В сините си работнически дрехи и облечената върху тях сива ватенка изглеждаше като някой от разносвачите, на които никой не обръщаше внимание. Мъкнеше кашон, пълен с купища хартия, която можеше да мине за програми, но в действителност не беше нищо повече, от изхвърлени фактури, взети от камарата боклук наблизо.

— Търся гримьорните — свъсено каза Степан на първия човек, когото срещна по коридора. — Знаете ли къде са?

Човекът му посочи откъде да мине и скоро той се озова в друг коридор, където, изглежда, бяха стаите на изпълнителите. Всъщност, което и да е помещение в театъра щеше да му свърши работи, но защо да не се прицели колкото може по-високо? Коридорът беше пуст и той започна да отваря вратите една след друга. Ако изненадаше някого или някой изненадаше него, щеше да каже, че трябва да предаде този кашон на един от техническите ръководители и да се престори, че се е загубил. Но втората врата, която опита, не беше заключена и вътре нямаше никого. Остави кашона на пода и бързо претърси стаята. Сърцето му подскочи, когато намери тъкмо това, което му трябваше, при това толкова бързо — служебен, пропуск, оставен на масичката за гримиране от някаква балерина. Беше малък, и червен, с релефен златен печат. Бързо го пъхна в джоба си, грабна кашона с фактурите й отново излезе в коридора. Две балерини с къси полички минаха кикотейки се покрай него, но дори и не го погледнаха. Първата част от операцията протече успешно и в това нямаше нищо чудно. Хората в гримьорните се отнасят доста небрежно към нещата си.

Същата вечер Степан се върна в Болшой театър. Бомбата се състоеше от тръбичка с химикал, пъхната в пръчка динамит. Нямаше да е особено мощна, но щеше да гръмне много силно в огромния театър. Беше малка — два на двадесет сантиметра, така че чудесно се бе събрала в красивия букет цветя, завит в целофан.

Ако някой го погледнеше по-отблизо, веднага щеше да забележи устройството между цветята, но Степан беше пресметнал, че няма да има време за по-внимателна проверка. Служебният пропуск щеше да му помогне в това отношение, щяха да гледат на него като на служител в театъра, който носи цветя за някой важен посетител — член на ЦК, министър — от директора на театъра например.

Нощем Болшой театър е величествено осветен, колонадата му грее с кехлибарено сияние. Над осемте колони се издига поразителна фигура на Аполон, изправен на колесницата си. Вътре има красива барокова зала, щедро украсена с позлата и червен плюш, която побира почти три хиляди зрители.

Обикновеният руснак не може да види представленията, освен ако не е готов да чака на опашка безкрайни часове с надеждата, че малкото пуснати в продажба билети няма да се свършат. В голямата си част публиката се състои от по-привилегировани граждани — от Централния комитет, КГБ, Върховния съвет и Съвета на депутатите, от чужди дипломати и други такива. Украсените с орнаменти ложи често се заемат от хора с ранга на членове на Политбюро и семействата им.

Нощта беше студена и дъждовна. Степан почака в колата, докато тълпата пред театъра се стопи и всички закъснели влязоха. После, все още облечен в сините работнически дрехи, слезе и понесе букета към парадния вход на театъра.

Показа откраднатия си червен служебен пропуск на дебелата жена, седнала на стол до входа. За щастие, на тези пропуски нямаше снимка. С калиграфските си надписи повече приличаха на дипломи джобен формат.

Преди няколко минути Степан бе смачкал тръбичката с химикалите — не вървеше да го видят как я човърка пред всички. По неговите изчисления щеше да има на разположение десет минути, преди бомбата да избухне. Беше предвидил една минута за влизането си в театъра и две — да намери къде да остави букета. Идеалното място беше празна запазена ложа, чиито редовни посетители са заети някъде с нещо друго. Винаги имаше няколко празни ложи, макар рядко да оставаха непродадени билети. После — една минута, за да се измъкне благополучно от театъра, и бомбата щеше да гръмне.

Но жената със свинската физиономия се намръщи:

— Я чакай малко! — рече подозрително тя. — За какво са тези цветя?

Степан отвърна със сардоничния тон на човек, прекарал живота си на най-долното стъпало от социалната стълба.

— За някой дебелогъз министър или нещо такова. Не зная. Искал да ги даде на примабалерината след представлението.

Като всяка истинска руска бабичка и тази имаше силно развито чувство за собственост.

— Защо не използуваш черния вход? — попита тя строго.

Той я погледна свирепо. Вече беше минала почти цяла минута. „Побързай, тлъста кучко! — помисли си. — Или и двамата ще се възнесем във вид на пушек.“

— Виж, бързам — заобяснява той. — Отдавна трябваше да съм ги занесъл, разбираш ли?

Бабичката му се закани с дебелия си пръст и бавно се изправи, за да се посъветва с друга жена, седнала до съседния вход.

Сърцето му вече биеше лудо. Представяше си как киселината от тръбичката разяжда по пътя си дебелата колкото конец метална жица и е само на косъм от взривяването на заряда.

— Добре, върви! — каза неохотно жената.

Степан тръгна колкото можеше по-бързо през фоайето и нагоре по застланите с килим стълбища и свърна към първата ложа, до която стигна, но тя беше заключена.

Разбира се! Беше пренебрегнал най-вероятния вариант — че ако някоя ложа няма да бъде използувана тази вечер, управата ще я държи заключена! А сега държеше в ръцете си бомба, която щеше да избухне всеки момент.

Отчаяно се втурна по коридора и отвори вратата на следващата ложа. Тя беше пълна с хора — добре облечен мъж, силно гримираната му съпруга и трите им издокарани деца. Затвори с надеждата, че не са го забелязали, макар да му се стори, че най-малкото дете се обърна и видя лицето му. Продължи към следващата ложа, после към по-следващата.

Петата ложа, до която стигна, беше отворена и, слава богу, празна. Вероятно посетителите й се бяха обадили в театъра, че ще закъснеят, и управата беше оставила вратата отворена в очакване на пристигането им. Коленичи, бутна букета вътре и затвори вратата. Завтече се надолу по най-близките стълби. Сърцето му биеше лудо, мислеше, че няма да издържи. „Трябва да се махна оттук — повтаряше си той, — но не бива да тичам. Ако тичам, всеки, който ме види, ще се досети, че аз съм го направил. Трябва да стигна до изхода и да мина покрай стариците. Помогни ми, господи! — помоли се той. Не беше се молил от дете. — Помогни ми, господи!“

Ето, пред него беше изходът с двете стари жени на сгъваемите си метални столове и тъкмо когато им кимна, чу ужасяващо шумната експлозия в залата, последвана от миг тишина, а после се раздаде рев, хор от писъци.

Не успя да се сдържи, хукна навън през вратата. Чу женски глас да вика подире му, но не спря да тича, докато не скочи в колата и не навлезе благополучно в рядкото вечерно движение.

39

Чикаго

Уорън Поуг беше доволен човек. Винаги се бе страхувал от пенсионирането — мисълта да се мотае без работа го бе ужасявала, но се оказа, че е много приятно да си пенсионер. ФБР се бе отнесло добре с него, четиридесет и четирите години в Бюрото му бяха докарали солидна пенсия.

Другите му приятели се въртяха из къщи и гледаха телевизия, но Уорън Поуг непрекъснато беше зает. Беше по-активен от всякога. Преди съпругата му Фран беше ужасена повече и от него от перспективата за, пенсионирането му, но сега и на нея й харесваше. Той подстригваше тревата, занимаваше се с градинарство и поддържаше малкото им, безупречно подредено задно дворче. Живееха на Моцарт стрийт в най-крайния северен район на Чикаго, известен като Роджърс Парк. Поуг играеше голф и дори отново се бе върнал към тениса.

И летеше. Беше служил във военновъздушните сили през Втората световна война и се бе влюбил в летенето. Тази любов бе продължила четиридесет години, а после, няколко седмици след като се бе оттеглил от ФБР, се обединиха с неколцина приятели и купиха едномоторен четириместен „Пайпър Ероу“.

Така че веднъж седмично, в събота, отиваше да лети. Днес беше събота и беше във въздуха вече от час. Време беше да се приземи. Обади се на авиодиспечера и поиска разрешение за кацане.

Спусна самолета на седемстотин и петдесет метра и отвори задкрилките на тридесет процента. Отне газта и направи стръмен ляв вираж, още един — цял кръг. Наблюдаваше как, докато се снижава, стрелките на висотомера устойчиво се движат обратно на часовата стрелка. Планирайки, се насочи за кацане. Малко преди колелата да докоснат пистата, повдигна носа, така че да се приземи първо на основните колела: „Чисто кацане“ — помисли си със задоволство той. Рулира до мястото за маркиране, като внимателно изравни носа и крилата със самолетите от двете му страни. Изключи двигателя, резервоарите с гориво, акумулатора и слезе. Завърза самолета с верига за вградената в бетонната настилка кука.

Замисли се за единствената си дъщеря Лори, която беше на тридесет и две години, а все още не беше омъжена. Щеше да дойде тази вечер и да им гостува няколко дни. Питаше се, дали няма да се изпусне и да й напомни, че вече е време да заживее по-улегнало, да има съпруг и семейство.

На тръгване от летището каза довиждане на Джим, механика, и се качи в колата. След половин час спря на алеята пред малката си къща.

Помисли си, че няма да е зле да поднови асфалта.

Поуг беше страстен пушач. Дълбокият му дрезгав глас напомняше на Стоун за един от героите в шоуто „Пери Мейсън“ преди години, не помнеше точно кой.

Пенсионираният агент от ФБР изглеждаше към седемдесетгодишен. Беше тлъст, с кръгло коремче, което се издаваше като балкон над колана от черна кожа. Съпругата — дребна жена с пепеляворуса коса — се появи колкото да каже здрасти и изчезна на горния етаж да гледа телевизия. Къщата беше мъничка, в стил ранчо, с идеален правоъгълен жив плет отпред и безупречно подстригани тревни площи.

Първата работа на Пола сутринта бе да издири адреса и телефонния номер на Поуг. Беше излязла от къщи много преди Стоун да се събуди, вероятно защото и двамата се чувствуваха неловко от това, че са се любили.

После Стоун се беше обадил на Поуг и му бе казал, че работи заедно с директора на ФБР върху книга за най-изявените служители и че той, също е в списъка. Стоун разчиташе, че Поуг няма да има достатъчно време, за да се обади на някого.

— Трябва да успея за самолета след два часа — бе му казал той, — а това едва ли ще ни отнеме много време. — И Поуг неочаквано бе приел.

— Съгласен съм — каза Поуг с широка усмивка, махна целофана от кутия „Марлборо“, извади цигара и я запали. — По времето на Хувър ФБР беше тайфа от страхотни герои. Не като некадърниците със захаросаните задници, които се мотаят там днес, разбирате какво имам предвид, нали?

Стоун кимна и се усмихна дружелюбно. „Ще го слушаш още десетина-петнадесет минути — каза си той. — Ще го изтраеш. Седнал си тук и разговаряш с човека, ходил в Москва да събира информация за собствения ти баща, човека, представил доказателства, за да изпратят Алфред Стоун във федералния затвор. Бъбриш си с него сякаш сте братя от Ордена на елените на някоя сбирка.“

Накрая намери удобен момент. Попита между другото дали Поуг няма нещо общо с прословутия случай Алфред Стоун.

— Дали имам нещо общо с него ли? — моментално откликна Поуг. — Лично го разследвах.

— Впечатлен съм — рече Стоун и се усмихна. Копелето му с копеле. — Вие ли бяхте човекът, който е спипал онзи тип Стоун да се среща с руска шпионка в Москва?

Поуг скромно наведе глава, а после я вдигна и изпусна дима на равна струя.

— Значи така. — Той огледа като опитен разказвач сякаш в стаята имаше още някой. — Участвувал съм в почти осемстотин случая. Но точно този си спомням до най-малката подробност. Той стана причината да тръгна от най-ниското стъпало нагоре по стълбата. Бях в отделението за борба със съветския шпионаж. Бяхме по следите на мрежа комунистически шпиони: Клаус Фукс, семейство Розенберг, Алфред Стоун. Започна се, когато през войната разчетохме някои от секретните кодове на руснаците. Тъкмо бе изтекъл изпитателният ми срок и още се обличах с бяла риза, шапка със спусната периферия и този род неща. Веднага щом разбрахме, че помощникът на Леман заминава за Москва, на мен ми бе възложено да го следя. Да видя дали ще се срещне със същата жена, с която се бе срещал и шефът му, разбирате ли? — Усмихна се и от устните му излезе дим. Макар че едва ли издаваше някаква тайна, маниерът му подсказваше, че нарушава куп правила и ограничения. — Знаете кой с Уинтроп Леман.

— Разбира се. Но кой е Фьодор Дунаев?

Името на Фьодор Дунаев се споменаваше в един от документите от архива на Леман — че бил разпитван от Поуг.

Поуг със сила издуха цял облак дим и се разкашля раздиращо.

После заби поглед в горящата си цигара и не го откъсна оттам десет, двадесет, тридесет секунди. Сивата пепел на върха й ставаше все по-дълга.

— Кой, по дяволите, сте вие?

— Казах ви. Аз съм…

— Кой, по дяволите, сте вие? — изкрещя ченгето от ФБР. — Никаква история на ФБР не пишете!

— Добре — рече спокойно Стоун, абсолютно неподвижен. Имаше пистолет. Разумно ли беше сега да го извади? Поуг можеше да се окаже и опасен противник. — Прав сте. Не се занимавам с историята на ФБР и се извинявам, че дойдох при вас под този претекст.

— Ако си от проклетите федерални…

— От никакви федерални не съм. Аз съм синът на Алфред Стоун.

Около устата на Поуг се очертаха сурови линии. Той натисна цигарата в големия пепелник с форма на звезда така, че тя се пречупи. Веднага запали друга.

— Не се опитвай да правиш номера! — каза заплашително тон.

— Нямам такива намерения, повярвайте. Разбирам, че сте си вършили работата. Не ви обвинявам.

— Веднага се махайте от къщата ми!

— Разпитали сте човек на име Фьодор Дунаев. Искам да зная кой е той. Руснак ли е? Емигрант? Дезертьор?

— Веднага се махайте от къщата ми! — изрева Поуг.

— Остави го.

Беше жена му. Стоеше, вкопчила се в перилата на застланото с пътека стълбище. Стоун разбра, че ги е слушала от доста време.

— Фран, върви си горе! — каза Поуг и насочи срещу нея запалената цигара. — Това не е твоя работа.

— Не, Уорън. Трябва да говориш с този човек.

— По дяволите, качвай се горе, Фран! Това не те засяга.

Съпругата му бавно заслиза по стълбите, като продължаваше да се държи за перилата.

— Не. Уорън — повтори тя. — Години наред се чувствуваш виновен за аферата Алфред Стоун. Знаел си, че не е трябвало да го пращат в затвора, а не си казал нищо. Години наред.

— Фран… — започна по-меко Поуг.

— Знаеше, че през петдесетте години постъпи лошо. Изпрати невинен човек в затвора. Това е в разрез с убежденията ти. Чувствуваше се ужасно виновен. Сега се реванширай, Уорън. Дошъл е синът на този нещастен човек, Уорън. Кажи му това, което иска да научи!

— Остави ни сами, Фран — рече Поуг.

Жената на Поуг тръгна обратно нагоре по стълбите все така бавно, както беше слязла.

А Уорън Поуг заговори с унило изражение, без да поглежда Стоун:

— Фьодор Дунаев е дезертьор от тайните служби на Сталин, който живее в Париж. — Говореше някак монотонно сякаш самият процес на припомнянето разравяше погребаните спомени и му причиняваше болка. Издиша и пушекът се процеди през носа и през устата му. — Предполагам, че това, което, ще ви кажа сега, няма вече абсолютно никакво значение.

Един час по-късно Стоун вървеше през Роджърс Парк потресен, вцепенен от чутото. Бръкна в джоба на якето си, за да се увери, че миниатюрният касетофон все още е там. Бе открил „Награта“ в един специализиран магазин за електроника във Вашингтон. Тя можеше да записва на една-единствена касета разговори в другия край на голямо помещение в продължение на шест часа. Тази машинка бе записала тайно свидетелствата на Уилям Армитидж и Уорън Поуг.

Щеше да му се наложи да замине за Париж.

Поуг беше казал, че там живее руският емигрант, който знае повече от всеки друг за заговора на Берия. Стара история, която щеше да разбуди настоящето. От него щеше да научи имена на участвували в конспирацията хора от американска и от руска страна. Хора, които сега, години по-късно, бяха на път да хвърлят света в катаклизъм.

Фьодор Дунаев работел в тайната служба на Сталин, предшественицата на КГБ. Бил един от доверените агенти на Берия, толкова доверен, че през 1953 година го изпратили в Чикаго с мисията да тероризира една възрастна жена — Ана Зиновиева. Да се опита да измъкне от нея важен документ.

Те, най-свирепите агенти на Берия — така казал Дунаев — били трима. Единият бил Фьодор Дунаев. Друг загинал по време на чистката непосредствено след смъртта на Сталин. Смятало се, че третият, Осип Вишински, все още живее в Съветския съюз. След екзекутирането на Берия Дунаев избягал — знаел, че дните му са преброени.

Налагаше се да се срещне с Дунаев.

Сега градът беше покрит от гъста мъгла. Силуетите на хората изглеждаха неясни и загадъчни. Като минаваше покрай един кинотеатър и един магазин за деликатеси, усети нещо. По-точно видя нещо — нещо в периферното си зрително поле, една фигура, която мъглата правеше неразпознаваема. Почти неразпознаваема. Общото впечатление — силуетът, походката — оставаше. Изведнъж разбра, че отново са по петите му.

Бяха го проследили до Чикаго.

Не, мили боже! Не беше възможно.

Не.

Стоун ускори крачка и човекът от другата страна на улицата, все още не съвсем различим, също тръгна по-бързо. Стоун сви зад един ъгъл и сега човекът прекоси улицата и продължи да го следва точно на тридесет метра. В него имаше нещо познато, нещо зловещо познато. Огромен мъж с черно кожено яке, козя брадичка. Беше го виждал някъде. Сигурен беше в това.

Стоун зави рязко зад друг ъгъл и веднага забеляза пасажа. Шмугна се вътре и се долепи до стената. Преследвачът му щеше да бъде тук след секунди.

На земята се търкаляше отчупен крак от маса, който привлече вниманието му с металния си блясък, бързо го грабна в здравата си дясна ръка. Беше тежък железен крак от излязла от мода ресторантска маса.

Сега!

Замахна с желязото и изненадващо го стовари върху рамото на преследвача си. Веднага скочи върху него и го събори на земята. В този момент изведнъж разбра къде го бе виждал.

В Кеймбридж.

Това беше мъжът, който заедно със съучастниците си беше убил баща му. Той беше убиецът.

Мъжът се надигна от земята, малко мудно, и докато се изправяше, бързо пъхна ръка в джоба на якето си.

Страхотен гняв обхвана Стоун и той с нечовешка сила блъсна нападателя с тяло. Но мъжът вече се бе съвзел и стовари юмрук в лицето му.

В последната секунда Стоун се опита да се предпази, но закъсня. Ръцете му отхвърчаха назад. Усети вкуса и мириса на кръвта и налетя с дива ярост, стоварвайки железния прът по раменете на нападателя. После, докато противникът му напразно се опитваше да го повали, замахна с огромна сила и го удари по главата.

„Това ти е за баща ми!“ — помисли си вбесен Стоун, усещайки топлата струя да се стича по устата и брадичката му.

Човекът беше мъртъв.

Тялото лежеше проснато в пасажа, зад някаква ръчна количка, която го скриваше от погледите на минувачите. Лицето му беше окървавено.

Стоун дълго го гледа. Не вярваше на очите си. Беше убил човек.

Бръкна в якето на убития и намери пистолета в кобура му — „Лама М-87“ с пълна пачка, която извади и пъхна в джоба си. Портфейлът беше в предния джоб. Отвори го и видя обичайните фалшиви документи за самоличност, кредитни карти и шофьорски книжки на различни имена. Продължи да рови и откри скрито джобче. Разкъса го. Вътре имаше малка пластмасова карта от телефонна компания, на която бе щампован номер. Телефонен номер, който нападателят му без съмнение бе използувал, за да говори със службата си, която бе с кодовия номер на Вашингтон.

С окървавени ръце Стоун сложи картата в джоба си и побягна.

40

След като Стоун си отиде, Поуг измъкна носната кърпа от джобчето на сакото си и си избърса челото.

„О, боже — помисли си той, — о, боже. На какво ли се е натъкнал този човек?“

Вдигна телефона и се свърза с Джим на летището, помоли го да напълни догоре с гориво резервоара на самолета, да направи справка за атмосферните условия и да се увери, че в Индиана кацането е разрешено. Налагаше се да действува бързо. Веднага трябваше да замине за Индианаполис, Индиана.

Отново вдигна слушалката и се обади на частния телефонен номер на съдията Бидуел. На съдията Харолд Бидуел, бивш заместник-председател на Върховния съд. Все още един от най-влиятелните хора в страната, който дори сега, пет години след пенсионирането си, поддържаше най-тесни връзки с всеки един от хората във Вашингтон, които имаха някакво значение. Съдията Хал Бидуел, чието избиране във Върховния, съд преди тридесет и пет години беше осигурено, след като младият и амбициозен агент на ФБР Уорън Поуг бе успял да изрови компрометиращи материали за всичките му съперници.

Телефонът иззвъня един, два, три пъти.

Бидуел веднага щеше да се досети за какво става дума. Поуг разбираше, че постъпва в разрез с всичките си правила, като звъни направо на Бидуел, но въпросът не търпеше отлагане.

— Ваша Чест — каза Поуг, когато Бидуел се обади, — трябва веднага да ви видя. Пристигам в Индианаполис след — погледна часовника си — около два часа.

— Какво…

— Каналът — рече напрегнато Поуг. — Компрометиран е! Ние, всички ние сме в опасност!

— Ще изпратя мои хора да ви посрещнат — отвърна Бидуел и звучният му баритон леко потрепна.

Методичната точност, която се изискваше при управлението на самолета, успокои Поуг. Човек трябваше да изреди цялата азбука — А, после Б, после В. В правилника се казваше, че си длъжен да се ръководиш от печатната инструкция, дори ако знаеш процедурата наизуст. Това винаги го успокояваше, а пулсът му беше така ускорен, че наистина имаше нужда да се поуспокои малко. Мисълта му трябваше да е ясна.

Както винаги, преди да се качи, внимателно огледа самолета. Погледна свещите и ремъка на вентилатора под обтекателя на мотора. Провери крилата за пукнатини, налягането на гумите, капачките на резервоарите под двете крила, дори разклати опашката.

Всичко беше наред. Акумулаторът и спомагателният акумулатор бяха заредени. Поуг се качи в самолета и затегна колана. Изпробва механизмите за ръчно управление, завъртя маховиците, опита педалите, издърпа щурвала. Включи мотора и увеличи оборотите до четири хиляди, без да вдига крака си от спирачката. Почувствува как самолетът се разтресе. Манометрите бяха наред. Уморен от вибрациите, остави машината на празен ход. Едно, две, три: във всичко това имаше приятен порядък. Превключи от резервоара за гориво на резервния резервоар, почувствува как моторът заглъхна за момент, но това беше нормално. Маховиците на задкрилките също бяха наред и той ги остави в неутрално положение за излитането.

Обади се в кулата по радионавигационната уредба, за да попита какво показва барометърът, и регулира висотомера. После погледна в летателния план. Диспечер на полета беше Лорън. Поуг настрои радиостанцията на неговата дължина на вълната и поиска разрешение да се придвижи на пистата за излитане.

Постави максимална стъпка на витлото, даде газ, отново увеличи оборотите и с натиснат до края лост за газта махна крака си от спирачката. Машината подскочи и се понесе по пистата; със своя бяг от сто и двадесет километра в час създаваше усещане за приятна лекота. Поуг повдигна носа и самолетът се отлепи от земята.

Беше във въздуха.

Когато се издигна на хиляда метра, намали оборотите на три хиляди и плавно се изкачи до хиляда и осемстотин метра.

Тайната бе излязла наяве. Не знаеше как. Но бе излязла наяве. Питаше се дали посетителят му си дава сметка колко опасни са разкритията му.

Но внезапно мислите на Поуг бяха прекъснати. Носът му долови странна миризма. Миризма на прегряване, на изгорял бензин. Нямаше никакво обяснение, нали грижливо бе проверил всичко? Как беше възможно?

„Вероятно е само следа от изгорели газове след някой реактивен самолет“ — помисли си той и се огледа през плексигласовия прозорец. Не, нямаше следа от реактивен самолет. Не виждаше абсолютно никакъв пушек. Издигна и спусна самолета, за да погледне дали не оставя димна следа. Да, след него имаше черно синкава опашка.

Температурата на двигателя започваше да се покачва. Защо? Последните няколко минути бе поддържал постоянна височина. Спусна самолета по-ниско, на хиляда и триста метра, и температурата на двигателя веднага скочи. Погледна индикатора за горивото и с ужас видя, че нивото му е паднало наполовина.

Дали нямаше теч на гориво? Опита се да обогати сместа, намали скоростта от двеста и петдесет на двеста километра в час. „Моля те, Господи — мислеше си той, — дай ми шанс, не ме прецаквай!“ Трябваше да стигне до Бидуел, до архивите на Бидуел. Взе радиотелефона, обади се на оператора и му даде номерата на радиостанцията и на телефонната си сметка. Слава богу, че можеше да телефонира и от самолета.

— Операторът ви слуша — прозвуча успокояващо женски глас по радиото.

— Оператор, искам да ме свържете с трето лице — започна Поуг.

Имението на Харолд Бидуел извън Индианаполис имаше славата на най-хубавото в този район — беше красива къща в английски стил от началото на осемнадесети век, построена доста далеч от шосето. Точно в единадесет часа сутринта звънецът на предния вход иззвъня.

Облеченият в униформа управител отвори вратата. Беше пощаджията.

— Харолд Бидуел? — попита той.

— Това е неговият дом — каза управителят, оплешивяващ пълен мъж към петдесетте, с очила и прошарени мустаци.

— Препоръчано писмо — каза пощаджията.

— Аз ще се разпиша, благодаря рече управителят.

Пощаджията, млад мъж с тъмна коса, влезе във фоайето и подаде на управителя плик, прикрепен с кламер за твърда подложка.

Управителят го взе и се наведе да се разпише.

— Не виждам — измърмори той — къде да…

Но не довърши изречението.

Попречи му жицата, която пощаджията метна и бързо затегна около врата му. Езикът на управителя увисна от устата, очите му, в които се четеше ужас, изскочиха от орбитите, лицето му стана пурпурно и се сгърчи във вик, който никога нямаше да излезе от гърлото му. Очилата му издрънчаха на мраморния под.

Пощаджията затвори вратата зад себе си, пусна тялото да падне и влезе в къщата.

Харолд Бидуел, облечен в копринения си халат, седеше в един фотьойл на горния етаж вече от доста време. Беше в ужас. Уорън Поуг му се беше обадил преди повече от половин час, а той не преставаше да трепери.

Каналът бил компрометиран. Възможно ли е?

Телефонът започна да звъни и Бидуел се протегна да вземе слушалката, но в този момент чу нещо откъм коридора, някакво шумолене.

— Рико — извика той.

Не беше Рико. Беше човек с тъмна коса, с морскосини панталони и светлосиня риза — американски пощаджия. Какво правеше той в къщата?

— Какво, по… — започна Бидуел.

Пощаджията държеше пистолет и се целеше в него.

— Не мърдай! — каза неканеният гост. Имаше чуждестранен акцент, който Бидуел не можеше да определи. — Моля, не мърдайте от мястото си и няма да пострадате.

— Какво искате? — попита отчаяно Бидуел. — Вземете каквото искате. Вземете го, само не ме убивайте.

— Глътнете тези хапчета — каза пощаджията, като се приближи. Ръката, в която нямаше пистолет, се протегна, в дланта и имаше две таблетки.

— Не!

— Не се тревожете — каза младежът. — Това е само демерол. Само успокоително. Ще ми бъде неприятно, ако се наложи да ви застрелям.

Бидуел поклати силно глава.

— Недейте! Моля ви, недейте!

Пистолетът се опря в слепоочието му.

— Глътнете това — каза тихо човекът. — Искам да бъдете много спокоен. Отворете си устата!

Бидуел направи, каквото му казаха. Мъжът сложи таблетките на езика му.

— Това е отрова — успя да промърмори той, докато преглъщаше. — Къде е Рико?

— Не е отрова — успокои го човекът. — Искам само да бъдете съвсем спокоен. Приятен наркотик е. А сега, ако обичате, отворете си устата. Искам да се уверя, че сте ги глътнали. — Той пъхна няколко пръста в устата на Бидуел, завъртя ги вътре и остана доволен. — Съвсем скоро ще започнат да действуват. Сега искам да отключите сейфа. Докато още сте на себе си.

— Нямам сейф — запротестира Бидуел.

— Елате с мен, ако обичате — каза неканеният гост. Дулото на пистолета все още беше опряно в слепоочието на съдията!

Бидуел се изправи. Мъжът бавно го заведе до една от вградените етажерки зад бюрото и дръпна полица с книги, част от която се отвори и откри цифровата ключалка на сейф. — Моля ви да не ме лъжете. Аз също зная какво има вътре и ако се наложи, мога и сам да отворя. Моля ви, спестете ми труда.

Бидуел набра кода с треперещи ръце. Първият му опит не успя, сейфът остана затворен.

— Внимавайте пак да не сбъркате — предупреди го младежът. — Много добре зная, че след три неуспешни опита ключалката на сейфа автоматично блокира за един час. Моля ви, направете го както трябва.

Бидуел отново набра цифрите и този път отвори.

— Благодаря — каза човекът. Бръкна в малкия сейф, ръката му мина покрай бижутата и измъкна голям, издут кафяв плик. — Златото и диамантите оставям за наследниците ви — рече той. — Само това ми трябва.

Сега вече Бидуел разбра.

— Вие? — Устните му вече произнасяха думите бавно. — Вие сте… от… — Внезапна догадка прониза съзнанието му и той присви очи. — Наследниците ми ли?

— Мисля, че е време да се изкъпем, съдия Бидуел.

Бидуел успя само да поклати бавно глава с разширени от ужас очи.

Младежът изведе съдията в коридора, без да отлепва пистолета от слепоочието му. Банята беше точно отсреща.

Когато минаваха покрай спалнята, Бидуел изведнъж протегна ръка и натисна рамката на дъбовата врата.

Младият мъж се усмихна и не се опита да му попречи.

— Няма да стане. Алармената инсталация е изключена — каза той.

Влязоха в банята, която сега се стори на Бидуел ужасно светла. Лампата на тавана блестеше ослепително срещу черните и бели плочки. Младежът го заведе до тоалетната чиния и го сложи да седне на капака. Очите на съдията започваха да се затварят.

После човекът в униформа на пощаджия отиде до мраморната вана с позлата върху металните части и отвори докрай двата крана. Водата бликна шумно, заплющя във ваната и бързо я заизпълва.

Очите на Бидуел почти се бяха затворили.

— Какво искате от мен? — простена той. Гласът му едва се чуваше от шума на водата. — Не съм издал тайната. И дума не съм казвал. Вие всички сте побъркани. И дума не съм казвал.

Ваната вече беше пълна до половината и младият мъж започна да съблича дрехите на Бидуел; най-напред развърза шнура на копринения му халат. Не мина много време и той беше гол.

— Влизай! — каза младежът.

Бавно-бавно съдията прекрачи във ваната. Премигна леко.

— Водата е студена! — изпищя той.

— Сега лягай долу!

Бидуел легна във ваната. Очите му бяха безизразни.

Младежът нави ръкави, взе от тоалетната масичка голям сюнгер и го сложи върху лицето на стария човек. Натисна го надолу, потопи главата му под водата и продължи да натиска, докато не престанаха да излизат и последните мехурчета от дъха му.

— Толкова е лесно да заспиш в банята — каза високо той.

Когато от високоговорителя прозвуча успокоителният звън на телефона, Поуг трескаво увеличи стъпката на витлото и същевременно намали оборотите на мотора, за да повиши мощността. Не успя. Самолетът прегряваше.

Ето, моторът започна да се върти по-бавно, а после спря и настъпилата тишина го ужаси. Пълна, страшна тишина. Самолетът започна да пада. Включи стартера, но моторът не искаше да запали.

Телефонът звънеше. Исусе, Дево Марийо, свети Йосифе! Вдигни слушалката, копеле такова! Вдигни я!

Започна да говори в немеещата слушалка.

— Моля те, Боже! — повтаряше той. Крайниците му бяха вдървени от страх. — Моля те, Боже!

Телефонът невъзмутимо продължаваше да звъни. Къде беше Бидуел?

Долу се простираше гориста местност. Беше благодарен на бога за това — можеше да е и над някой град, нищо не зависеше от него. Самолетът започна да планира. Видя под себе си магистрала трябваше да опита да се приземи на нея.

След около шестдесет секунди щеше да бъде на земята и се молеше на бога кацането да успее.

Пусна слушалката на пода.

От високоговорителя прозвуча гласът на операторката:

— Съжалявам, сър. Номерът не отговаря.

Мислите му препускаха. Какво се беше случило? Не беше пропуснал нищо при проверката преди полета. Не беше възможно.

Ето я магистралата, някъде на шестдесетина метра под него. Щеше да стане. Беше спасен!

Но не беше предвидил напречния вятър.

Пое си шумно дъх, а после изпусна дълъг, остър вик на ужас.

Вятърът ненадейно понесе самолета надясно, право към някакъв надлез над магистралата, блъсна го в бетонната подпора и той избухна в огнено кълбо.

В мига преди да загине, Поуг изведнъж разбра защо, защо това трябваше да му се случи тъкмо сега.

41

Чикаго

Мъглата така се беше сгъстила, че Стоун не виждаше и на пет метра пред себе си. С изтощено тяло и треперещи от страх крака той продължаваше да тича — изобщо не беше спирал. Не можеше да прогони от съзнанието си ужасяващата картина — тялото на нападателя му, проснато в пасажа няколко пресечки от къщата на Уорън Поуг.

Насочи се към апартамента на Пола по заобиколен път, за да е сигурен, че не го следят. Но видимостта беше толкова лоша, че всеки, който евентуално се бе опитал да тръгне след него, без друго веднага го бе загубил.

Беше събота, а в събота Пола работеше само половин ден. Когато Стоун влезе, тя си беше вкъщи и веднага забеляза разпокъсаните му дрехи.

— О, Господи, Чарли! Какво се е случило?

Стоун й разказа.

— О, боже мой! Убил си човек!

— Всичко излезе наяве, Пола — прошепна Стоун. — Баща ми… всичко…

— Трябва да те измъкнем оттук, от Чикаго.

— Не, Пола, не искам да те замесвам повече.

— Аз не съм замесена.

— Глупости, Пола! — избухна Стоун. — Преди всичко, не трябваше изобщо да те излагам на такава опасност.

— Чарли…

— Много внимавах никой да не види, че влизам, и вчера, и днес. Никой не знае, че съм тук. Никой не може да предположи, че си свързана с мен. Докато продължаваме така, ти си в безопасност. Сега ще взема оттук самолета — трябва да намеря един човек в Париж. Може да е единственият, който е в състояние да ми помогне. Знаеш, че съм ти благодарен за всичко, което направи, и…

— Стоун — каза Пола с остър от яд глас, — никъде няма да летиш тази вечер. Летищата са затворени. Похлупени са от мъглата.

— Боже господи. Не мога да остана в града! Положително ще намерят…

— Майка ми живее в Торонто. Можем да отидем с колата и оттам ще вземеш самолета. По дяволите, за това пътуване се искат визи! Във всеки случай, от Канада може би е по-безопасно, не мислиш ли?

Стоун заговори бавно, разсъждавайки на глас:

— Общоизвестно е, че Службата по имиграцията и натурализацията в САЩ разполага с някакъв компютър, за да проверява хората, които влизат или излизат от страната. Спипват мнозина на място и насочват към тях пистолетите. Но повечето хора не знаят, че Канада не е в нашия компютър…

— Охо, как ги знаеш тия неща! — усмихна се леко тя. — Във всеки случай не забравяй, че мен не ме търсят.

— Пола — Каза Стоун, — видят ли те с мен, ще бъдеш в голяма опасност. — Поклати глава, после прехапа долната си устна. — Няма да поема този риск. Не искам нещо да ти се случи.

— Не ме подценявай, по дяволите! — тросна му се Пола. — Напълно съм в състояние да взимам самостоятелни решения, разбра ли? Изтърси ми се пред вратата, сега няма така лесно да се откачиш от мен. — Плъзна ръка около кръста му и продължи със сладък глас: — Във всеки случай, зная как да се грижа за себе си, Стоун. Нямам намерение да умирам. Работя по твърде много дела.

— Пола…

— Утре е неделя. В понеделник мога да си взема свободен ден, ако се наложи. Ако тръгнем веднага, ще стигнем в Торонто късно вечерта.

Без да иска. Стоун се усмихна на ентусиазма й.

— Ами, трябва да погледна картата.

— Готово.

— Ей, знаеш ли? Зад тази фасада на мрачен професионализъм се криело истинско живо човешко същество!

— Благодаря — рече саркастично Пола и го сръга с юмрук в задника.

Потеглиха с бялото ауди фокс на Пола по шосе И-94 и после на север по И-96 покрай широките простори на езерото Мичиган. Стоун беше насинен и изранен от сбиването в алеята и му беше трудно и мъчително да шофира, така че караше тя. Скоро той спеше вече дълбоко. След няколко часа Пола го събуди.

— Къде сме? — измърмори той.

— Искаше да те събудя, когато стигнем в Мичиган, Много си забавен като компания за пътуване. Почти заспивам зад волана, а не смея да включа радиото, да не събудя ранения. Намираме се северно от едно градче, наречено… Как беше, по дяволите?… Милбърг, щата Мичиган.

— Колко е часът?

— Четири и половина. Следобед, не сутринта.

— Благодаря.

— Впрочем, защо държиш да станеш тъкмо сега?

Стоун измъкна картата от калъфа и погледна в нея за момент.

— Трябва да заобиколим.

— С каква цел?

— Нека останем известно време на И-96. Не отбивай тук.

— Защо?

— Сложно е за обясняване.

— Аз съм умна жена, Стоун. Оправям се в сложни ситуации.

Стоун мълчеше и разглеждаше картата.

— По-късно ще ти обясня. Обещавам. Продължавай да караш на север. Още стотина километра. Нали?

— Това не е пътя за Торонто.

— Зная.

— Достатъчно ли си се разсънил, за да поговорим?

— Да. Горе-долу — рече Стоун.

Тя помълча, после настоя на своето:

— Ами да чуем. Какво правим?

— Ще ти кажа, като го намисля — беше всичко, което Стоун си позволи да отговори.

След малко повече от час стигнаха Хаскъл, малко градче на брега на езерото Мичиган, непосредствено след линията, разделяща областите Ван Бурен и Алегън. В покрайнините му имаше малък смесен магазин, прилепен до старомодна бензиностанция „Гуд Гълф“.

— Спри тук, ако обичаш — рече Стоун. — Трябва да взема някои неща.

Пола му хвърли бърз поглед, вдигна рамене и отби колата пред бензиностанцията.

Той се върна след няколко минути с пакет цигари „Мерит“, кибрит „Охайо“ със сини главички, които се драскат във всичко, и руло тоалетна хартия.

— Забравих, ти пушеше ли? — попита той, докато палеше цигара.

— Не — смръщи тя нос с отвращение. — Не знаех, че ти пушиш.

— Пушех преди, сега пак пуша.

— Тоалетна хартия?

Стоун се усмихна загадъчно, отиде до багажника и извади малък евтин куфар, купен сутринта в Чикаго, в който имаше няколко дрехи и раница. Събу едната си обувка и извади скритата под хастара й пачка банкноти. После се върна на предната седалка и посочи едно място на картата.

— Това е на около седем и половина километра северно оттук — каза той. — Ще се срещнем там след, да речем, два часа.

— По дяволите, за какво е всичко това, Чарли?

— Отбий се някъде да обядваш. Не бързай. Почети. Ще се видим след два часа.

— Как смяташ да стигнеш дотам? Пеша ли?

— Не се безпокой за това. Ще стигна. Имай търпение, ако малко закъснея.

Хаскъл беше миниатюрно градче на брега на езерото Мичиган, което, изглежда, се прехранваше от риболов и подобни дейности, всичките свързани с езерото. Не можеше да се твърди, че има някакъв център, с изключение на заведението за хамбургери „Уайт Касъл“, бара, банката и двете сгради, в които вероятно имаше разни канцеларии. Право надолу от пътя Стоун видя дървен кей.

Спря един минувач и попита какви са възможностите за пренощуване в града. Упътиха го към малък, облицован с летви, уютен, на вид хотел, който, както можеше да се очаква, се казваше „Хаскъл Ин“. Стоун се представи с истинското си име и се ръкува със собственика. Записа се като Чарлз Стоун и показа кредитната си карта. Собственикът каза, че повечето стаи не са заети и му предложи да си избере.

Стоун дръпна от цигарата си и рече:

— Която и да е, само да е удобна. Пуша, както виждате, така че ако имате стая за пушачи или нещо такова.

— Няма такива работи — увери го собственикът, дребен оплешивяващ човек. — Можете да изберете, която искате. Само не пушете в леглото. Това е единственото ни непоклатимо правило.

— Не се безпокойте — обеща Стоун. Огледа се наоколо и забеляза износените ориенталски килими и яркочервената тапицерия. — Хотелът ви е чудесен.

— Благодаря — каза искрено зарадван собственикът. — По работа ли сте в града, господин Стоун? — От начина, по който попита, беше ясно, че едва ли допуска такова нещо.

— Не, за развлечение. Всъщност, за да се махна. Последните няколко седмици имах големи неприятности.

— Тук сте, за да избягате от тях — рече оплешивяващият мъж и кимна.

— В общи линии. Като бях малък, идвахме с баща ми на риболов по тези места. Дава ли някой в града лодки под наем?

— По крайбрежието няма град, в които да не можеш да наемеш лодка. Разбира се, Кап.

— Ами, ако нямате нищо против, ще ида да се запиша и дори може довечера да изляза на риболов. Да видим дали ще има свободна лодка.

„Кап — лодки под наем“ се помещаваше в една барачка на малък дървен пристан. Собственикът, недодялан едър червенолик мъж, изглежда, вече затваряше. Стоун, който носеше раницата, се представи пак с истинското си име и каза какво иска.

— Разбира се, че имаме рибарски лодки — рече собственикът. — Какво ви трябва? Имаме всичко от петметров скиф до четиридесетметрови лодки. Осемнадесетметрови — събират дванадесет души, дванадесетметрови…

— Искам нещо малко, само за мен. С мотор, разбира се.

— Какво ще кажете за един „Ястреб“?

— Колко е голяма?

— Осем метра. Спортна рибарска лодка. Събира шестима, а за сам човек е много приятна и удобна. Ще бъдете сам, нали?

— Да. Колко?

— Петдесет долара на ден. — Изглежда, определи цената в момента. Добави бързо: — Разбира се, ще се погрижим за всичко — въдица и макара, стръв, дори блесни. Искам да кажа, вие вероятно си имате собствена екипировка, но ние въпреки всичко осигуряваме тези неща.

— Звучи много добре. Още сега ще я изкарам. Може ли?

— Тази вечер? Няма начин. Вие не сте добре, вече е тъмно…

— Зная. — Стоун обясни колко неприятности е имал през последните седмици и колко отчаяно се нуждае от един, макар и кратък риболов. — По сто долара на час никак не е лошо, нали?

Собственикът неохотно заведе Стоун долу до пристана. „Ястреб“ беше стар и не в най-добро състояние, но щеше да свърши работа. Стоун погледна дали има надуваем спасителен сал, после провери ръждивата кутия за инструменти.

— Всичко е на мястото си — констатира той.

— Не обичам да давам лодки за през нощта — каза рязко собственикът.

— Мисля, че вече говорихме за това.

— Не сме изяли торба сол заедно. Тези лодки са на приятели. Поел съм отговорност да внимавам да не ги откраднат.

— Но нали всички са застраховани? Задължително е.

— Искам депозит.

Стоун извади от портфейла си още една стодоларова банкнота.

— Така добре ли е?

— Става.

— Има ли бензин в резервоара?

— Три четвърти е пълен, мисля.

Стоун отвъртя капачката и погледна вътре.

— Хей! — извика внезапно собственикът. — Внимавайте с тоя фас, приятел. Бензинът, знаете, е запалителен.

— Извинете — рече Стоун и хвърли цигарата във водата. — Охо, сложили сте достатъчно гориво да ида до Канада и да се върна — пошегува се той. Отвърза въжето от железния стълб в края на пристана, качи се и включи мотора. Той веднага запали. Лодката бучеше под краката му. Стоун свали раницата и облече оранжевата спасителна жилетка.

— Връщам се след около час — извика той на собственика, като палеше нова цигара.

Подкара лодката на пълна скорост и тя заподскача по повърхността на езерото. Направи няколко широки кръга, скоростта на мощната малка моторница му доставяше удоволствие. След няколко минути вече не можеха да го видят от брега. Изви кормилото надясно и продължи успоредно на бреговата линия, докато не стигна до тъмното петно на гора, което се мержелееше на около сто и петдесет метра от него. Тогава изключи мотора.

Внезапно настъпилата тишина беше почти осезаема. Чуваше далечно крякане на жаби. Забеляза, че водата тук е дълбока и не е застояла и все пак брегът беше съвсем наблизо. Не можеше да бъде видян, от която и да е точка на сушата.

Стоун хвърли спасителния сал във водата и го погледа как се поклаща, привързан за лодката с тънко въже. Взе греблата и ги закрепи на кърмата близо до плаващия във водата сал, след това отвори раницата и извади тоалетната хартия и кибрита. Отвинти капачката и започна да размотава в резервоара тоалетната хартия, после напъха остатъка от рулото в отвора. Беше като по мярка. Взе цигара от пакета и я сложи в рулото с филтъра навътре — тя щръкна като обвиняващ пръст.

След това извади цигарата, запали я с една от кибритените клечки и дръпна няколко пъти, докато засвети яркочервено в мрака. Пъхна я обратно в рулото тоалетна хартия с горящия край навън.

Остави раницата на лодката, прехвърли се през кърмата, стиснал под мишница греблата, спусна се в ледената вода и се качи на сала. Едва не извика от болката в ранената ръка. В началото салът се разлюля и той без малко не падна с главата надолу във водата, но после успя да се отдалечи от лодката бързо и безшумно. Това се оказа по-трудно, отколкото бе очаквал, тъй като трябваше да щади лявата си ръка. След няколко минути усети, че салът застърга в пясък. Беше стигнал до брега.

Изправи се, треперещ от студа в прогизналите си джинси и фланелка, и извади запушалката от сала, за да изпусне въздуха. Ако беше пресметнал правилно, трябваше да повърви само десет-петнадесет минути — достатъчно, за да си докара сериозна простуда. Лявата му ръка пулсираше.

Внезапно гръмна страхотна експлозия — едно ниско „бум“ и силен блясък. Той се обърна бързо: „Ястреб“ се беше превърнал в огнено кълбо и осветяваше повърхността на езерото в ярко, празнично оранжево.

Стоун ускори крачка, като упорито мъкнеше през гората веслата и надуваемия гумен сал: стискаше ги под дясната си мишница. Дори бързият ход не го загря, чувствуваше как трепери, неприятното усещане от студа се бореше с пулсирането в лявата ръка за място в центъра на болката в мозъка му.

На петдесетина метра пред себе си видя бялото ауди на Пола под една от живачните лампи на магистралата, паркирано до маса за пикник. Осветлението в купето беше запалено и Пола четеше. Той се устреми с всичките сили, които му бяха останали, към топлината на колата.

Останал без дъх, Стоун отвори вратата и стресна Пола. Тя го гледаше и не вярваше на очите си.

— Трябва да сложа нещо в багажника — каза той.

— По дяволите, какво…

„Аз вече не съществувам“ — мислеше си той. Но не каза нищо.

42

Лангли, Вирджиния

От прозореца в кабинета на директора, разположен на седмия етаж в главната квартира на ЦРУ в Лангли, се виждаше само гора, километри хълмиста вирджинска гора. „Красива гледка“ — помисли си Роджър Бейлис. Разваляше я само малкото кръгло пластмасово съоръжение, напомнящо хокейна шайба, прикрепено към много от прозорците в сградата, което излъчваше ултразвук, за да възпрепятствува лазерното подслушване на разговорите вътре.

Директорът Темпълтън седеше зад голямото си модерно бюро с плот от бял мрамор. Роджър Бейлис беше прав и нервно крачеше насам-натам пред прозореца. Оттатък бюрото на Темпълтън беше заместник-директорът на ЦРУ Роналд Сандърс.

До него седеше главният психиатър на управлението, шестдесет и две годишният Марвин Китълсън. Китълсън, който знаеше всичко за Чарлз Стоун, с изключение на това, защо го преследват, беше нисък и сух, с дълбоки бръчки по лицето. Имаше груби и невъзпитани обноски, които донякъде се облагородяваха в присъствието на директора. Бивш лейтенант от флота, получил образованието си по психиатрия в Калифорнийския университет в Бъркли, той си спечели име в ЦРУ като ръководител на отдела „Изследвания върху поведенческите особености на служителите в техническите служби“. Беше експерт по оценка на личността. В кризисни периоди Темпълтън, а дори и президентът се обръщала към Китълсън за оценка на различни световни ръководители — от Горбачов до Кастро и Кадафи. В самото ЦРУ преобладаваше мнението, че е гений.

— Първоначалната ни стратегия се провали с гръм и трясък — каза Темпълтън. — Сега, след дъжд качулка, е ясно, че трябваше да се заемем с него по-рано, вместо да го използуваме да ни води до други.

Тримата му слушатели кимнаха в знак на съгласие и Темпълтън продължи:

— Изгубихме следата. — Обръщаше се директно към Бейлис. — Вашата стратегия за отвличането му явно не беше много сполучлива.

Бейлис изглеждаше подобаващо разкаян.

— Този човек е много по-ловък, много по-умен, отколкото очаквахме.

— Стоун е откачен — излая Темпълтън, — някакъв умопобъркан. Вместо да се предаде, да се откаже, той продължава. — Поклати глава и се намръщи. — Просто не разбирам.

— Тед, не забравяй колко дълго ни се изплъзваше Едуин Уилсън — обади се Сандърс.

Едуин П. Уилсън се беше превърнал в легендарен случай от аналите на ЦРУ: бивш агент на ЦРУ, отказал да изпълнява задълженията си и станал доверено лице на Муамар Кадафи, негов посредник в нелегалната търговия с оръжие, комуто се беше удало да се изплъзва от ловците на хора, изпратени по следите му, в продължение на четири години.

— Но Стоун е само аматьор, по дяволите! — каза директорът. — Дори да е най-умният ни анализатор, той просто няма подготовка за оперативна работа на терен!

— Да, аматьор е — каза Сандърс — и е сам срещу всички нас. Обаче е изобретателен и силен като бик. И е отчаян.

За разлика от Темпълтън и Сандърс, психиатърът на управлението не знаеше нищо за опитите на Бейлис да вкара Стоун в клопката и беше достатъчно умен да не се интересува от неща, които не го засягат пряко. Усмихваше се неопределено.

— Хората ни са се включили към компютрите на всички наши и почти всички чужди въздушни линии — каза ядосано директорът. — Ако името му се появи, по която и да е въздушна линия, където и да е в Западния свят, ще го пипнем на секундата. А освен това сме вкарали името му в КСМФ.

Комуникационната система на Министерството на финансите беше национална компютърна система за установяване на всички лица, които минават през контролно-пропускателните пунктове на САЩ.

Темпълтън се обърна към Китълсън:

— Марвин, да чуем твоето мнение. Този човек успя да се измъкне не само от нашите хора, но и от руснаците. Просто няма никакво обяснение.

— Има доста обяснения, господин директор — отвърна Китълсън и извади няколко изписани листа от кафява папка. — Ако ми е позволено да кажа, вие с вашите компютри и вашите страхотни компютърни програми, и вашата свръхмодерна техника за наблюдение и подслушване, вие забравяте едно нещо.

Темпълтън се намръщи.

— И какво е то?

— Човешкият фактор. Прехвърлих всичко, което е писал, всеки един анализ на съветската политика, който е правил за „Парнас“ и преди това, и ми стана ясно, че мисли като, шахматист. Работите му са блестящи. Наистина е умен.

— Това го знаем — прекъсна го Сандърс. — Но то едва ли обяснява…

— Изпратили сте професионалисти да го преследват — настоя на своето Китълсън и вдигна рамене. — Но точно защото е аматьор, той не действува по правилата както професионалистите. Не се вмества в предсказуемите модели на поведение. И за разлика от повечето аматьори продължава, както отбелязахте, със сила, която смайва. Може да се каже, че е безскрупулен.

Бейлис кимна.

Китълсън продължи:

— Съставих пълен профил на този човек и всичко в характера, всичко в историята на личността му сочи, че е станал изключително опасен.

Роналд Сандърс, бившият защитник от „Нотр Дам“, изрази присмеха си с шумна въздишка.

— Марвин — опита да се намеси директорът, но Китълсън продължи:

— Искам да ви обърна внимание на следното: той е от хората, които не разчитат на чужда помощ, има силно изразен стремеж към съвършенство, самосъжалението го отвращава. Логично е, че защитният му механизъм срещу травмите, които е получил напоследък, е да загуби на практика равновесието си.

— Обяснете — каза Темпълтън.

— Мисля, че Стоун показва патологична реакция към скръбта. Доста често се среща между сътрудниците на тайните ни служби. Това е един от рисковете на професията, носят го тези, които са склонни да се занимават с такава работа.

— Добре де — рече нетърпеливо директорът.

— Искаш да кажеш — отбеляза Сандърс с пренебрежително поклащане на главата, — че този човек е костелив орех.

— Станал е изключително непредсказуем и следователно опасен — каза малко раздразнено Китълсън. — Вместо да се предаде на скръбта, той обмисля ходовете си и иска мъст. Възможно е трудно да различава реалността от фантазиите, но разполага със значителни възможности за борба и ги използува. Може да понесе мъката си само като действува, както му подсказва гневът. Вижте какво ще ви кажа: ако трябваше да съставям по учебник профил на възникването на една жива машина за убийства, нямаше да го направя по-добре.

Един от трите телефона на бюрото иззвъня и Темпълтън веднага вдигна слушалката. Послуша, изръмжа и затвори.

— Е, Марв, прав си. Действията на Стоун са извън контрол.

— За какво говорите? — попита Бейлис.

— Току-що са намерили убит един от нашите хора в Чикаго, в района на Роджърс Парк.

Бейлис бързо закрачи из стаята, изведнъж разбрал всичко.

— Досиетата, до които Армитидж искаше да се добере! Значи Стоун все пак е отишъл да посети онзи бивш агент на ФБР.

— Роджър — нареди Темпълтън, — свържи се с Маларек. Искам по случая да се хвърлят максимум сили. Очевидно Стоун е някъде в този район. — Стана от стола, погледна двамата мъже и промърмори: — Мисля, че най-после попаднахме на гореща следа.

43

Торонто

Увит в одеялото, Стоун заспа почти веднага. Пола засили докрай отоплението и постепенно студът, който бе насъбрал, се разнесе. Поеха по шосе 196 на север към Гранд Рапидс, там преминаха на 96 и се отправиха през Мичиган, покрай Ланзинг към Детройт, където Пола спря за малко пред „Рамада Ин“ да пие едно кафе. Наближаваше полунощ, когато пристигнаха на граничния пункт при Уиндзър, Онтарио.

— Събуди се, Чарли — каза Пола. — Време е да се превърнеш в Патрик Бартлит.

Беше взела назаем няколко кредитни карти и акт за раждане от един съсед, щяха да са достатъчни за небрежните канадски граничари. Стоун знаеше, че би било глупаво да използува своите, а не му се искаше и да показва фалшивия си паспорт, без да е наложително.

Проверката беше кратка и повърхностна. Служителят от имиграционните власти погледна документите на Пола и Стоун и попита каква е целта на посещението им.

— Отиваме на гости при майка ми — обясни Пола.

И това беше всичко, бяха вече отвъд границата.

— Мислиш ли, че наистина са вкарали името ти в някой компютър? — попита Пола, когато благополучно се бяха озовали на шосе 401.

— Да — каза Стоун уморено. — Сигурен съм, че в този момент вече наблюдават всички гранични пунктове.

На следващия ден положително щяха да съобщят за смъртта му на полицията в Хаскъл. Собственикът на „Кан — лодки под наем“ щеше да си спомни за типа на име Чарлз Стоун и преди всичко, че го беше предупреждавал да не пуши близо до бензина. Собственикът на хотела също щеше да си спомни за Стоун. Смъртта при злополука щеше бързо да бъде разследвана и също така бързо отразена в полицейските отчети. Но щяха ли да повярват преследвачите му? Вероятно не за дълго. Много скоро щеше да разбере, но смяташе, че засега разполага с малко време, за да си поеме дъх.

— Чарли — каза Пола, час след като бяха пресекли границата.

— Да?

— Слушай, исках да ти кажа нещо. За нашето… за това, че се любихме и така нататък. — Бе видимо смутена и говореше бавно. — Зная, че не трябваше да го правим, така че не мисли, че си въобразявам нещо, нали?

Стоун кимна.

И двамата замълчаха, после Пола продължи:

— Но исках просто да ти кажа. Не съм се любила с никого от около година.

Стоун отново кимна.

— Не ми е лесно да говоря за това, нали разбираш?

— Не бързай — рече меко Стоун.

Пак настъпи тишина, а след това тя отново заговори:

— Нали знаеш как преследвах онзи изнасилвач, случая, за който ти разказвах. Искам да кажа, този тип наистина беше ужасен злодей и вероятно всеки би се вбесил, особено жена. Но… Господи, Чарли, миналата година ме нападнаха.

— Какво означава това „нападнаха“?

— Означава, че нищо не се случи. Слава богу. Но беше на косъм. Връщах се от работа много късно една вечер в моя скапан квартал. — Замълча за малко и пак продължи: — Този тип се изплаши от някакъв минувач, слава богу.

— Пола…

— Знаеш ли, после ходих на курс по самоотбрана, така че вече можех да се защитавам, но това беше най-лесното. Трудното беше да се оправям със секса.

— Разбирам…

— Не, слушай. Исках само да кажа… — Тя не довърши мисълта си, но Стоун разбра, трогнат от тази рядка за нея проява на нежност.

Пристигнаха в Торонто точно по изгрев, към пет часа в неделя сутринта. Бяха взели разстоянието за много добро време, Пола беше спирала само два пъти за по едно кафе.

Майка й живееше в просторна стара тухлена къща в района на Торонто Роуздейл. Когато пристигнаха, тя спеше, но ги очакваше и им беше оставила ключ под изтривалката.

— Спалнята ми е точно на срещуположната страна от стаята на майка ми — прошепна Пола, докато влизаха в къщата откъм гаража. — Никой няма да ни пречи.

— Да спим — каза Стоун.

Заспаха бързо в голямото удобно легло на Пола. Събудиха се късно сутринта и се любиха. После и двамата взеха душ и слязоха в кухнята. Пола целуна майка си, Стоун поздрави и двамата лакомо се нахвърлиха на богатата закуска, която Елинор Сингър им беше приготвила.

Стоун отиде с колата на Пола до центъра да си купи нови дрехи от „Итън“. Върна се след два часа напълно преобразен.

Като го видя, Пола изпищя.

— Какво си направил със себе си? Къдриците ти!

— Не ти ли харесвам?

Стоун бе влязъл в една бръснарница и се бе остригал, така че сега главата му беше гола. Тежките очила с черни рамки съвсем го променяха, изобщо не приличаше на себе си. За да бъде пълна картината, беше надянал работнически дрехи: тъмносиня риза и панталони.

— Приличаш на разсилен. На пуснат от лудницата разсилен, имам предвид.

— Може да приличам, на каквото и да е, само не и на човек, които се укрива. Обаче трябва да кажа, че хората получават погрешна представа — по пътя насам минах покрай един парк, където се мотаеха няколко хлапаци с бръснати глави. Един от тях ми викна: „Хей, да живеят бръснатите глави!“.

Предполагам, че имаш и друг паспорт.

— Да.

— Ами снимката? Няма ли да е различна?

— Служителите, които проверяват паспортите, не работят така. Търсят приликата, както и всеки друг. Ще ме погледнат в лицето, после ще погледнат паспорта и ще разберат, че съм едно и също лице, което просто се е остригало и си е сложило очила. Хората непрекъснато си сменят очилата и прическите. Ще гледат, за да се убедят, че лицето е едно и също, че има прилика. Но ако търсят Чарли Стоун, не могат да ме открият по името, а описанието няма много да им помогне, защото изглеждам като стотици хиляди други хора на моята възраст.

Късно следобед Стоун направи резервацията полет на „Бритиш Еъруейс“ до Лондон. Отказа се от идеята да стигне до Париж по по-обиколен път — да речем, Атина, после Лондон, защото сметна, че е най-добре да избягва всякакви американски контролно-пропускателни пунктове, където имаше вероятност описанието му да е заложено в компютрите. От Лондон можеше да замине за Париж с ферибота и така нямаше да остави след себе си никакъв писмен документ.

Преди да тръгне за летището, дръпна Пола настрана и й подаде полуавтоматичния пистолет „Лама“ на човека, когото беше убил в Чикаго. Дъхът на Пола секна сякаш никога не бе виждала пистолет. Тя силно заклати глава.

— В никакъв случай, Чарли! В никакъв случай няма да се докосна до това нещо. Господи, дори не зная как се стреля.

— Вземи го, Пола. Ще се чувствувам по-сигурен, като зная, че е у теб.

Тя го погледна втренчено, после кимна без желание.

Когато стигнаха на летището, Стоун се отби на един щанд, за да си купи няколко вестника и списания за из път. Веднага го порази репортажът на „Асошиейтед Прес“ от Москва на първата страница на канадски вестник за пореден терористичен бомбен атентат в центъра на руската столица, този път в Болшой театър. Стоун купи вестника и прочете репортажа вцепенен, разтревожен.

Това ли беше превратът, за който предупреждаваше докладът на Таралежа? Дали той нямаше да представлява серия от бомбени взривове, маскирани като тероризъм, а после… после въоръжено нападение?

Погледна часовника си, намери телефонна кабина и поръча на оператора да го свърже с Москва.

С Шарлот.

Чу далечното пращене и бучене, поредицата от механични шумове и звуци, а после високия равномерен сигнал. Телефонът в апартамента на Шарлот звънеше. Минаваше един през нощта, твърде късно, за да й звъни, но можеше и да няма друга възможност. Тя щеше да го разбере.

Телефонът звънна десет пъти и едва тогава се чу пресипнало неясно „ало“ — гласът на Шарлот.

Стоун почувствува как се свиват гърдите му.

— Аз съм. — Електронно пренесеният му глас звучеше като металическо ехо.

„Не трябва да споменавам имена. Телефоните на кореспондентите в Москва се подслушват.“ Стоун го знаеше. Със сигурност.

Дълга пауза. Гласът на Шарлот, дрезгав от съня, сексапилен, вълнуващ:

— О, господи, къде си?

— Аз съм… Аз съм на сигурно място. Имам нужда от помощта ти.

Дълго, дълго мълчание. Цяла вечност. Дали щеше да се съгласи да направи още нещо за него, като знаеше, а положително знаеше, в какво отчаяно положение е изпаднал? Ако някой беше в състояние да го направи, това беше Шарлот — репортерката с най-много връзки в Москва. Но какво можеше да си позволи да каже по телефона? Как да й го каже, без да рискува? С недомлъвки: разговор, който би прозвучал на всеки, който евентуално го слуша, естествено, макар и непонятно, но за Шарлот би имал определено значение.

— Чуй — започна тя, но Стоун я прекъсна.

Нямаше време. Пое си дълбоко дъх и презглава забълва несвързани потоци от думи, като наблягаше необичайно на някои от тях.

— Имам въпрос към теб. На какво ще препоръчаш да отдели най-много време един американец: на Оръжейната палата в Кремъл, на Болшой театър или на красивата станция на метрото на „Проспект мира“? Или и на трите? Зная, че всички те са поразителни в архитектурно отношение, но какво общо има помежду им? Положително са много интригуващи, нали?

Шарлот лежеше в кревата с поглед, прикован в тъмната стена на спалнята, и здраво стискаше слушалката. Какво се опитваше да й каже той? Питаше се къде е, какво прави. Нима не знаеше колко рисковано е за него да й говори така по телефона? Нима не знаеше, че телефонът й се подслушва, че поставя в опасност и двамата? Трябваше веднага да прекъсне разговора.

Чувствуваше как горещите сълзи се стичат по бузите й и с разтуптяно сърце сложи слушалката.

Стоун чакаше да му отговори, без да знае каква ще е реакцията й. Когато разбра, че е затворила, остана като попарен. Стоеше в кабината и погледът му разсеяно обикаляше залата. Беше като замаян. Чувствуваше се ту наранен, ту разгневен, ту не можеше да повярва.

Беше опитал, но не бе успял.

Проклета да е! Проклета да е Шарлот.

Пола го придружи до гишето на „Бритиш Еъруейс“, където той извади портфейла си и плати билета в брой. Единствените останали места бяха в първа класа. Парите не бяха проблем, но Стоун силно предпочиташе анонимността на втора класа.

— Паспортът, ако обичате — рече чиновничката, червенокосо момиче на около двадесет и пет години.

Стоун й подаде паспорта на Робърт Гил, който тя погледна набързо, после вдигна очи към него.

— Бихте ли почакали тук за момент? — помоли тя.

Стоун кимна и се усмихна любезно. Забеляза трескавия поглед на Пола и леко вдигна рамене, сякаш искаше да каже: „И аз не зная какво става“.

Момичето се появи в компанията на по-възрастен мъж с униформен блейзър на „Бритиш Еъруейс“, който се приближи и попита делово:

— Господни Гил, носите ли със себе си и други документи?

Сърцето на Стоун щеше да се пръсне.

— Разбира се — каза той, като пресмяташе бързо и безмълвно. — Някакъв проблем ли има?

— Съвсем не, сър.

Стоун му подаде шофьорската книжка на Робърт Гил.

Човекът я погледна и вдигна очи.

— Много добре, сър. Съжалявам, но сме длъж ни да проверяваме самоличността на всички, които плащат в брой. Такива са разпорежданията на компанията.

— Няма нищо — рече Стоун с фалшива приветливост. — На ваше място и аз бих постъпил така.

Чарли и Пола се отправиха към изхода за заминаващите. Стоун видя детекторите за метал, превърнали се в стандартно оборудване на всяко летище по света, и беше благодарен, че реши да остави пистолета. Прегърна Пола и забеляза сълзите в очите й.

— Слушай — каза той. — Не мога да ти опиша колко много съм ти благодарен за всичко, което направи за мен. Искам само да съм сигурен, че никога, по никакъв начин името ти няма да бъде свързвано с моето. Искам да съм сигурен, че си добре.

— А аз как ще разбера дали ти си добре? — попита тя, когато се разделяха на изхода.

Не се опитвай да се свържеш с мен, по какъвто и да е начин. Не казвай на никого за мен, не споменавай на никого, че си ме виждала. Обещай ми го!

— Добре. Обещавам. Но ще ми се обаждаш ли по някакъв начин?

— Дадено. Ще използувам друго име, ти ще се сетиш, че съм аз.

— Какво име?

— Хаскъл.

— Хаскъл ли?

— Като Хаскъл, Мичиган. Градчето, където един тип на име Чарли Стоун претърпя злополука с лодката си и преждевременно се прости с живота.

44

Хаскъл, Мичиган

Закусвалнята „Вкусна поничка“ на Елм стрийт, Хаскъл, Мичиган, беше прочута с глазираните си понички с извара. Кафето й не беше чак дотам прочуто, но никой не се бе оплаквал от него пред собственичката Мили Оукън.

В десет и нещо сутринта на чинията пред Рандъл Джъргънсън, началник на полицията в Хаскъл и същевременно един от двамата й полицаи, беше останала неизядена точно половин поничка с извара. Джъргънсън вече беше излапал три. Освен това се беше задълбочил в увлекателния репортаж на „Хаскъл Мъркюри“ за снощния мач от баскетболното първенство между областите.

Началникът на полицията Джъргънсън беше едър шкембелия с кръгла физиономия и брадичка, която едва отделяше лицето му от тлъстите гънки на шията. Беше четиридесет и седем годишен и от почти три години — разведен. Не минаваше ден, без да си спомни за жена си Уенди, и веднага започваше да благодари на бога, че живее сам.

— Мили — обади се той иззад вестника си, без да откъсва очи от него, — може ли да ми долееш?

— Веднага идвам, Ранди — отвърна Мили Оукън, грабна стъклената кана от машината за кафе и я понесе към чашата на полицейския началник.

В този момент радиостанцията на Ранди Джъргънсън даде сигнал.

— Майка му стара — каза той и погледна с копнеж кафето.

Когато пристигна в участъка, по-голямата част от историята вече беше изяснена. Фреди Кан се беше обадил на заместника му Уил Кунц и му беше съобщил, че една от лодките му е експлодирала в езерото. С някакъв глупак в нея. Съобщението на Фреди беше потвърдено от бреговата охрана. Ужасно приличаше на глупава злополука. Фреди си спомни, че човекът, който беше поискал лодката само за един час, бил пушач. Вероятно сам си се беше вдигнал във въздуха.

Някакъв тъп турист от Чикаго. С дълбока въздишка на досада Джъргънсън се качи в полицейската кола и отиде при Фреди Кан. Фреди имаше името на човека, беше преписал данните от шофьорската му книжка. После Джъргънсън направи обиколка по брега и намери мястото на произшествието — страхотна каша от обгорели дървени и метални отломки, които плуваха по повърхността на водата или се подаваха от нея. Пожарът просто си беше догорял, преди да дойдат пожарните коли. Човекът, някой си Чарлз Стоун, очевидно беше подпалил резервоара с горивото. „Така му се пада!“ — помисли си Джъргънсън и се изплю във водата.

Рано следобед беше разговарял с Рут и Хенри Кауъл в „Хаскъл Ин“ и бе получил от тях кода на кредитната му карта. Разполагаше с достатъчно данни, за да извести близките. Тази част от работата му беше най-противна.

Вдигна слушалката да се обади в Бостън и пак я остави. Ужасяваше се от това задължение.

А, да. Още не беше завършил рутинната оперативна процедура. Въздъхна с облекчение, благодарен, че, може още малко да отложи телефонния разговор.

— Уили! — викна той на заместника си. — Провери дали има нещо за него в компютъра. Имаше предвид компютърните списъци от НИЦП — Националния информационен център по престъпността — на всички лица с висящи заповеди за задържане. От тези проверки никога нищо не излизаше, поне в тяхното толкова отдалечено от центровете на престъпността градче, но така или иначе трябваше да се правят.

Джъргънсън се облегна на стола си и се отдаде на удоволствието от газирания гроздов сок и кръстословицата. И тъкмо се сети за думата от четири букви, означаваща колан, когато заместникът му извика нещо.

— А?

— Право в целта, Ранди! Господи, ФБР е издало заповед за издирването му. Охо, по закона за държавната измяна! Този тип го издирват кажи-речи всичките федерални агенции.

— Е, ние току-що го намерихме, Уил. На има-няма двадесет хиляди парчета по дъното на езерото. Очевидно се е опитвал да избяга в Канада. Сигурно го е било страх, че на границата ще го пипнат. Вместо това сам се е хвърлил във въздуха, та чак до небето. — Той изсумтя. — Прати съобщение по факса.

Джъргънсън се върна към кръстословицата си и с тъпата огризка от молив написа „каиш“.