Московският клуб (Къртица 3)

62

Вашингтон

Президентът бе събрал в своя кабинет главните си външнополитически съветници на последен разговор по подготовката на Московската среща.

Наред с държавния секретар Доналд Грант, директора на Централното разузнавателно управление Тиодор Темпълтън, съветника по националната сигурност адмирал Крейг Матюсън и Роджър Бейлис тук бяха още шестнадесет от членовете на Съвета за национална сигурност.

Само около половината от присъствуващите в стаята бяха между поканените в Москва. Списъкът бе съставен от президента заедно с адмирал Матюсън, така че имаше и хора с наранено самолюбие. В администрацията бързо се бе разбрало каква е йерархията. Деляха се на такива, които заминават за Москва, и такива, които не заминават. Така просто стояха нещата за Бейлис.

Неочаквано, някъде към средата на срещата, президентът направи внезапна забележка относно вълната от тероризъм в Москва и стомахът на Бейлис моментално се напълни с киселини.

— Беше ми съобщено от много надеждни източници — каза делово президентът, — че в този тероризъм има нещо повече, отколкото се вижда на пръв поглед.

Очите на Бейлис се плъзнаха от президента към държавния секретар, после към директора на Централното разузнавателно управление. О, боже. Нима тайната им беше разкрита?

Последва доста дълго мълчание, докато се разбра, че въпросът е адресиран към Тед Темпълтън.

На Бейлис му се зави свят.

Дали президентът не беше научил по някакъв начин, колкото и невероятно да изглеждаше, за съществуването на Светилището? Винаги имаше такава възможност, всички президенти разполагаха със собствена мрежа от осведомители. Ако беше научил, сигурно беше бесен. Такава мощна операция на разузнаването да се държи в тайна от него! Какво от това, че президентът, както и целият свят, би посрещнал резултата от заговора с овации. Той с положителност нямаше да одобри конспиративните методи на комитета, а това означаваше край на всичко. Цели десетилетия работа, упорита подготовка щяха да бъдат зачеркнати.

Не, изключено беше. Нито един комитет в историята на американското разузнаване не бил така невидим, както Светилището.

— Вие знаете — казваше президентът, — че едва ли мога да бъда наречен страхливец. Пътувал съм на различни места, поемал съм рискове, които са карали хората от тайните ми служби да излизат от кожата си.

Съветниците, уверени, че президентът много държи на мнението им и се съобразява с него, измърмориха одобрително.

„На неприятности е“ — помисли си Бейлис.

— Е, тази сутрин получих информация — продължи президентът и кимна към директора на ЦРУ Темпълтън, — информация, която недвусмислено ме засяга. За тероризма в Москва, Тед?

Бейлис веднага разбра. Темпълтън изглеждаше сконфузен, смирен, като ученик, хванат от учителя да подава бележка. Неизвестно как президентът бе получил информация от ЦРУ, която не изхождаше от Темпълтън. Сигурно разполагаше с някакъв друг канал. И Темпълтън, без съмнение, беше притеснен, че е скрил от него сведения, с които е разполагал.

Да. Президентът беше научил по някакъв начин, че бомбите в Москва не са просто самоделни приспособления, измайсторени в гаражите на един-двама дисиденти. Че са използувани американски пластични експлозиви. И беше нормално това да го обезпокои.

— Да, господин президент — каза Темпълтън, като прочисти гърлото си и приглади назад прошарената си коса, паднала на голямото му четвъртито чело. Лицето му беше зачервено. — Един от хората ни в Москва е успял да се добере до отломки от двете избухнали напоследък бомби. Нашите специалисти установиха, че пластичният експлозив е американско производство.

Бейлис тревожно следеше развитието на събитията. Темпълтън се гърчеше от притеснение. Понякога Бейлис съжаляваше, че Светилището не бе намерило за уместно да информира президента за ходовете си. Особено в моменти като този, когато възникваше риск президентът просто да отмени срещата на високо равнище. Но това, разбира се, не биваше да се случи. Не биваше да се допуска абсолютно нищо, което би разтревожило колегите на М-3 от Политбюро и би събудило подозренията им.

Президентът кимна. Беше в мълчаливото си, необщително настроение, което повечето от съветниците му намираха объркващо — дали означаваше гняв? Досада? Задоволство?

— Господин президент — продължи Темпълтън, — аз не се тревожа.

— Така ли?

— Не, сър. Ясно е, че руските терористи са получили достъп до американски експлозиви. Може между тях да има бивши войници, служили в Афганистан, и по време на войната да са се добрали до американски материали.

Президентът кимна.

— Ако смятах, че има нещо действително тревожно — каза Темпълтън, — положително щях да повдигна по-рано този въпрос.

— Забележки? — обърна се президентът към останалите от Съвета за национална сигурност.

— Да — обади се държавният секретар. — Не съм съгласен да изпращаме президента насред една военна зона. И определено не мога да допусна да заминете сега за Москва, господин президент. Имам чувството, че Москва наистина ще експлодира, и мисля, че от ваша страна ще бъде безразсъдно да заминете. Смятам, че трябва да откажем.

— Така ли? — рече президентът.

— Принуден съм да се съглася — обади се съветникът му по националната сигурност. — Не зная до каква стенен ще можем да ви охраняваме там. Може би ще трябва да уредим този въпрос с помощта на тайните служби.

Президентът кимна и подпря брадичка в дланта си.

Докато следеше дебатите през следващите дванадесет минути, Бейлис не се чувствуваше особено удобно на стола си.

— Ако разрешите, господин президент — намеси се накрая Темпълтън. — Вече съм изразявал своето мнение, че службата по безопасността в Кремъл, държи нещата здраво в ръцете си. Но има един друг фактор, с който трябва да се съобразим: положението на Горбачов.

— Тоест? — попита президентът.

— Точно в този момент той има нужда от цялата поддръжка, която може да получи — обясни Темпълтън. — Сигурен съм, че ако откажете срещата на високо равнище, престижът му сред съветското ръководство рязко ще падне. И тогава… тогава ще започнат истинските ни неприятности.

— Добре — каза рязко президентът. — Заминаваме за Москва. Сега да продължим.

Темпълтън го беше убедил, както и останалите от Съвета за национална сигурност. „Справи се блестящо“ — помисли си Бейлис. Работата беше свършена, нужното решение бе внушено на президента.

„Надявам се — мислеше си Бейлис, докато заседанието продължаваше, — надявам се, че наистина нищо няма да се случи по време на срещата.“ Въпреки че действително беше немислимо. Цели десетилетия М-3 се беше държал извънредно предпазливо.

А сега този човек трябваше да бъде дори още по-предпазлив. Човекът, наречен М-3, заедно с групата, която се назоваваше Светилището, бяха на път да променят света завинаги.

Москва

Приблизително по същото време пред хотел „Национал“ в Москва спря черна чайка. Шофьорът, руснак, отвори вратата на видния си американски пътник, изпълнения с достойнство възрастен мъж с аристократична осанка на име Уинтроп Леман.

— Добре дошли в Москва, господине — рече шофьорът.

След малко повече от час на апартамента на Уинтроп Леман в хотел „Национал“ се почука.

Леман се приближи с вдървена походка до вратата и отвори с треперещи ръце.

Пред него стоеше дребна, крехка жена на средна възраст, придружена от човек в костюм съветска кройка.

— Татко! — каза Соня Кунецка на английски.

Един дълъг миг остана на прага, после влезе и го прегърна. Пазачът отстъпи назад в коридора и любезно затвори вратата.

— Дочь моя! — каза Леман. Руският му, учен преди десетилетия, на млади години, все още беше сравнително добър.

След дълга прегръдка Соня го пусна и без да откъсва от него очи, каза:

— Моментът наближава.

— Мен няма да ме има — отвърна Леман с пресекващ глас.

— Не говори така — прекъсна го тя.

— Но наистина няма да ме има — рече той.

И тогава на вратата се почука.

— До скоро — каза Соня и се обърна да си тръгне.

63

Москва

Стоун пристигна в Москва на свечеряване и затътри крака в дългата опашка туристи, повечето германци, към сградата на аерогарата в Шереметиево.

Аерогарата беше мрачна и слабо осветена. Построена от западногерманците в края на седемдесетте години за наплива от чужденци, който се очакваше във връзка с летните олимпийски игри през 1980 година, тя беше семпла и модернистична, каквато може да бъде само сграда, проектирана от германци — обширно пространство, покрит с черна гума под, а над него висок сводест таван от боядисани метални тръби. Ако всичките лампи на тавана бяха запалени, аерогарата щеше да блести. Вместо това руснаците държаха повечето от тях изключени — за икономия.

Стоун бе цял изтръпнал от напрежение. Знаеше, че ако някой предприемчив митнически инспектор открие разглобения пистолет, всичко ще е свършено. Намери тоалетна и взе пътната чанта със себе си в кабината. Там бързо сглоби пистолета и го сложи в джоба на костюма си.

Само след няколко минути вече седеше до шофьора на стар черен руски автомобил „Волга“, на предното стъкло, на която имаше синя лепенка с емблемата на „Интурист“.

Докато пътуваха по магистралата покрай нискостеблени гори и от време на време покрай някой плакат с червено-бели букви на кирилица, шофьорът не пророни нито дума. За малко повече от половин час стигнаха на улица „Горки“, една от главните артерии на Москва, а после, когато точно срещу тях се показа Кремъл, завиха надясно и влязоха в паркинга пред хотел „Национал“.

Хотелът беше още отпреди революцията, един от малкото хотели в Москва, останали от царско време. Стоун бе чел някъде, че през 1918 година Ленин живял няколко месеца тук, докато ремонтирали стаите му в Кремъл.

Отвън имаше вид на обикновена сграда от кафяв камък. Руснаци с кожени шапки и безформени палта минаваха забързано покрай него. Шофьорът спря таксито пред хотела и изключи мотора.

— Почакайте — каза Стоун.

Шофьорът го погледна въпросително.

— Къде мога да обменя пари? — попита на руски Стоун.

— В офиса на „Интурист“, малко по-нататък на същата улица.

— Дали е още отворено?

— Да, още един час.

— Закарайте ме там, ако обичате.

Шофьорът вдигна рамене, запали колата и направи маневра, за да се върнат на улица „Горки“.

Стоун обмени част от парите си в рубли и се върна при таксито да плати на шофьора.

— Нямам повече нужда от вас. Ще отида пеша до хотела.

Шофьорът сбърчи чело.

— Както желаете — каза той и потегли.

Стоун остана няколко минути на улица „Горки“, докато пред него не спря жълто такси. Шофьорът без съмнение бе разбрал, че е чужденец. И тази кола беше „Волга“, но изглеждаше поне на двадесет години.

Стоун се качи и даде адреса.

Таксито мина покрай Кремъл, по проспект „Маркс“, после по Калинински проспект, пресече Москва река при хотел „Украйна“ и стигна до Кутузовски проспект. Стоун гледаше през прозореца местата, през които минаваха. Виждаше Москва за първи път, след като толкова време бе слушал за нея, и имаше чувството, че се намира сред декор от филм, който е гледал много, много пъти.

Градът изглеждаше някак нереален, по-голям от живота, по-мрачен и сив, отколкото бе очаквал, с широки, зле осветени улици. Стигнаха до масивна сграда от кремав камък. Пред нея имаше будка с униформен милиционер. Шофьорът размени няколко думи с него и зави зад ъгъла.

— Той каза, че трябва да слезете тук.

Стоун слезе и му плати, после погледна още веднъж адреса, който си бе записал, и намери номерата на входа и апартамента, които му трябваха.

Нямаше звънец. Почука.

Вратата отвори тя.

Не беше подготвен за красотата й. Разбира се, през последните кошмарни седмици беше мислил много за нея, беше си представял как изглеждаше и как звучеше гласът й в Ню Йорк. Беше се питал, дали няма да му хлопне вратата по същия начин, както бе затворила телефона, когато и се обади от Торонто.

Но беше забравил за изключителния й чар. Русата й коса засия в полумрака на коридора, високите й скули бяха дори по-фино изваяни, отколкото си ги спомняше.

— Шарлот, трябва да ми помогнеш — каза той.

64

Вашингтон

Директорът на Централното разузнавателно управление Тед Темпълтън взе думата пръв. Настойчивият му поглед обходи събраните около черната мраморна маса: първо по-младите членове на Светилището — заместника му Роналд Сандърс и Роджър Бейлис от Съвета за национална сигурност. После се спря с почтителна усмивка на по-възрастните — Евън Ренолдс и Флечър Лансинг — легендарните, най-добрите, най-умните.

— Това, което не разбирам, е — каза той — какво трябва да го е прихванало, че да замине за Москва. Точно пък там.

Флечър Лансинг веднага вдигна все още волевата си брадичка и го прекъсна. Гласът му беше дрезгав, произношението му — ясно и вашингтонско. Напомняше на Бейлис филмов артист от тридесетте години.

— За да отърве кожата — започна той.

— Защо ви изненадва това, за бога? — попита раздразнено Евън Ренолдс. — На мен ми се струва напълно логично. По всичко личи, че пътят му води право натам; изглежда, възнамерява да намери доказателството, което може да реабилитира баща му и него самия. Не си струва да го обсъждаме.

— Надявам се, че подбудите му са лични — рече Лансинг. — Иначе наистина е станал изменник, избягал е при руснаците и им е продал това, което знае…

— Ако този човек е в Съветския съюз — каза Ренолдс, — толкова по-наложително, всъщност задължително става веднага да бъде намерен и неутрализиран.

Бейлис се хвана, че гледа разсеяно из стаята. Дори в този толкова напрегнат момент не можеше да си наложи да не мисли, че е прекалено издокаран. Това го караше да се чувствува още по̀ не на място. Повечето от тези хора бяха облечени в доста износените, несъобразени с никаква мода сини костюми на богатите по наследство. Докато Бейлис носеше тъмносив костюм от италианско трико, който изглеждаше точно толкова скъп, колкото и беше, синьо-жълто раирана връзка на клуб „Метрополитън“ и елегантни мокасини от тънка като хартия змийска кожа. Напълно си даваше сметка, че прилича на млад кариерист.

Напомни си (често го правеше) защо е тук, защо го бяха поканили да работи в тази свръхсекретна организация. Той беше един от малцината членове на Съвета за национална сигурност, които получаваха не само строго поверителния бюлетин на националното разузнаване, а и много по-секретната ежедневна сводка за президента. Това бяха десет страници най-подбрана разузнавателна информация, до която имаха достъп съвсем малко хора във Вашингтон. Организацията имаше нужда от свой представител в Белия дом, както и от някого, който да изпълнява ролята на свръзка с Маларек, човекът на М-3 във Вашингтон.

Вече го имаха. Нещо повече: Бейлис така бе наредил нещата, че фондация „Американски флаг“ подслушваше всички незащитени телефонни линии на Белия дом (за да са сигурни, че тайните им не изтичат). И най-важното — контролираше щателно телефоните на Маларек. Нищо не биваше да се оставя на случайността.

Сега Бейлис знаеше какво ще поискат от него. И три минути по-късно го чу.

Флечър Лансинг спря за миг поглед върху него и бързо го отмести встрани.

— Господин Бейлис ще трябва да се свърже с Маларек. Хората на М-3 могат да свършат тази работа.

— Не — каза пресипнало Бейлис.

Последва дълго възмутено мълчание. Бейлис видимо се изчерви.

— Искате аз да дам заповедта за убийството на Чарлз Стоун — каза той.

— Искаме да съобщите на М-3, че Стоун е в Москва, в случай че хората му не знаят — каза меко Лансинг. — Това е всичко.

Бейлис почувствува върху себе си погледите на четири чифта очи.

— Има твърде много неща, които не зная — отвърна колебливо той. — Познавам ви…, заедно… ръководихме „къртицата“. Да. Но доколко можем да бъдем сигурни в този… този М-3?…

Знаеше, че това е скандално нарушение на протокола в Светилището. Тук не се задаваха въпроси, не се поставяше под съмнение мъдростта на старейшините. Само бръмченето на климатичната инсталация нарушаваше надвисналата тишина.

— Не мисля, че той трябва да знае подробностите — каза Сандърс, навел напред рамене, сякаш все още играеше в защитата на футболния отбор в колежа.

— Той участвува във всичко това заедно с нас — възрази Флечър Лансинг. — И трябва да добавя, е много ценен член на екипа. Тед?

— М-3 е най-голямата тайна на ЦРУ от времето на Бил Донован насам — рече Темпълтън. — Дори и по-голяма. Твърде голяма, за да бъде поверена и на самите служители в управлението. Името му е Андрей Павличенко.

Очите на Бейлис се разшириха.

— О, господи!

— Досието на Павличенко е толкова ултрасекретно — намеси се Сандърс, — че за него няма никакви данни дори и в най-секретните компютри в управлението, до които достъпът е ограничен.

Темпълтън продължи:

— Павличенко беше млада, изгряваща звезда в съветското разузнаване, когато през 1950 година един от нашите хора подходи към него.

— Как, но дяволите, го принудихте да сътрудничи? — попита Бейлис. — С какви компрометиращи материали разполагахте?

Лансинг погледна многозначително Темпълтън и му кимна.

Темпълтън кимна в отговор и каза:

— Научихме, че крие миналото си. Родителите му са били депортирани и убити от хората на Сталин, а той е бил отгледан от техен родственик. Никога нямаше да бъде допуснат и на километър от Лубянка, ако някои бе научил за това. И така, този човек си пробива път нагоре, имам предвид — бързо, и скоро става пръв помощник на Берия, Сталиновия началник на тайната полиция. С наша помощ, то се знае.

— Което ще рече, че той в душата си е украински националист — рече Бейлис. — В крайна сметка — враг на държавата.

— Това не е първият случай, когато такъв човек успява да се промъкне в първите ешелони на съветското ръководство — каза старият Евън Ренолдс. — Спомнете си за Петро Шелест, който се представяше за непоклатим поддръжник на руското господство над собствения му украински народ и предан член на Политбюро. Едва по-късно бе разобличен като таен украински националист.

— Украинец или не — прекъсна го Лансинг, — важното е, че силно ненавижда цялата проклета съветска система, системата, която е погубила родителите му. Точно на това можем да разчитаме. По същество неговите интереси съвпадат с нашите.

— А вие сте давали на Павличенко зоб. — Бейлис употреби думата от шпионския жаргон за вярната, но не особено важна информация, с която се подхранват „къртиците“.

— Трохи, незначителни неща от време на време — каза Темпълтън. — Не толкова много, че да започнат да го подозират, но достатъчно, за да направи силно впечатление. Казвали сме му какво мисли президентът по даден въпрос, доколкото това не би навредило на интересите ни. Давали сме му и по-значителни неща. Предварително сме го предупреждавали за доста нападения по въздуха във Виетнам. Дори ни се наложи да провалим някои от операциите на нашето разузнаване, Плайа Хирон например, като разбрахме, че е обречена на неуспех…

— Достатъчно, за да му даде тласък нагоре по стълбата — рече Флечър Лансинг, — без сериозно да накърняваме собствените си интереси. Точно толкова, че той да изглежда страхотно проницателен.

— А защо сте сигурни, че този човек няма да се окаже по-лош и от Берия? — попита Бейлис.

Лансинг сплете пръсти.

— Ние не очакваме, че борбата за власт ще бъде безкръвна, господин Бейлис. Това, знаете ли, няма да е като изборите за президент. Но сме възхитени от мечтата му. Преди се свързвахме с него чрез посредници. През последните няколко години, откакто го избраха в Политбюро. Павличенко очевидно е счел за неблагоразумно да допуска каквито и да било контакти.

— За каква мечта говорите?

— Чували ли сте за Киевската Рус? — поинтересува се Лансинг. — Вие сте съветолог, нали така?

— В университета бях специалист по съветските въпроси, не по руските — отвърна Бейлис.

Лансинг поклати глава с леко неодобрение.

— Едва ли човек може да знае за Съветския съюз нещо, което наистина си струва, без да познава из основи руската история. През единадесети век това, което е сега Русия, е било една политическа общност, национална държава, известна като Киевска Рус, начело с княз Ярослав, наричан още княз Ярослав Мъдри. Това е била първата руска държава. По онова време Киев е бил седалището на руската власт. Вие, разбира се, знаете, че Киев е столицата на съвременна Украйна.

— Това ми е известно, сър — дръзко го прекъсна Бейлис.

— Така. Киевска Рус поддържала тесни приятелски връзки с европейските царе. Тя била децентрализирана федерация на сравнително самостоятелни области. Търговията била в разцвет. Там е люлката на руското възраждане.

— Разбирам — рече Бейлис. Беше започнал да схваща смисъла на тази лекция по история.

— Павличенко — обобщи Лансинг — като страстен украински патриот, чиито родители са му били отнети и убити от хората на Сталин, през целия си живот е хранил една мечта — да събори старото и да положи ново начало. Той вижда себе си, поне така предполагам, като един съвременен Ярослав Мъдри.

— Но Горбачов вече извършва сериозни промени — възрази Бейлис.

Темпълтън заговори с въздишка на раздразнение, сякаш Бейлис беше някакво досадно дете:

— Както сме констатирали хиляди пъти, Горбачов е временна фигура. Той не може да остане дълго, няма да остане. После — това е въпрос на месеци, може би дори на седмици — враговете му ще го свалят и ние ще бъдем изправени пред едно дясно, неофашистко съветско ръководство, което ще бъде опасно. Не можем да поемем този риск. Не можем да поставим всичко на карта.

Бейлис кимна, онемял от смайване.

— С нашия човек — намеси се и Сандърс — подготвяме не само появата на златните арки на „Макдоналдс“ в Москва, но и на рекламните табла на „Копъртън“ във всички курортни градчета на Крим, на бензиностанциите „Ексън“ и на крайслерите, на търговските центрове „К“ и на компютрите „Епъл“. На всичко възможно. Става дума за окончателното възстановяване на капитализма в Русия. Точно както е било преди революцията.

— Но ако дадем на Горбачов възможност… — започна Бейлис.

Директорът на Централното разузнавателно управление се прокашля.

— Роджър, Горбачов вече я имаше. Време е да сложим нашия човек. Ако продължим да чакаме, историята ще мине покрай нас. И отново ще бъдем върнати към студената война.

— Но как точно възнамерява Павличенко да заграби властта? — попита Бейлис.

— Не знаем, Роджър, и искрено казано, не ни интересува. Но всичките ни сигнали показват, че това ще стане скоро, може би в разстояние на шест месеца. Някъде след срещата на високо равнище. След броени часове някои от нас заминават за Москва. Поогледай се добре, докато си там, защото, като се върнеш от полета на „Трансуърлд Еърлайнс“ Вашингтон — Москва, нещата ще бъдат различни. Сигурен съм, че следващия път, когато нашият президент отиде в Русия, ще преговаря с друг човек.

Бейлис кимна.

— Ще се свържа с Маларек — каза той, — веднага след като си тръгна оттук. — Отново кимна, преглътна и се усмихна на останалите от Светилището. — Благодаря ви. Чувствувам се поласкан. — Вдигна длани и усети стягане в гърдите. — Благодаря ви.

65

Москва

Шарлот ахна.

— Какво правиш тук? — попита тя с остър шепот и пламнало от гняв лице. — Какво ти става?

— Имам нужда от теб, Шарлот.

— Върви по дяволите! Върви по дяволите! Какво си направил? За бога, какво си направил?

Стоун се опита да хване ръката й, но тя я издърпа и се смръщи.

— Жилището ти е чудесно — каза меко Стоун и заоглежда хола. Апартаментът беше обзаведен в семплия й, но елегантен стил, с малко, добре подредени мебели. Охрата на ориенталския килим подчертаваше бледопрасковения цвят на дивана и столовете. — Малко прилича на къщата, където прекарахме медения си месец. Забравила си само бидетата със сърцевидна форма.

Шарлот не се засмя. Гледаше го с отчаян поглед.

— Защо ми затвори телефона? — попита той.

— Господи, не можем да говорим тук! — Тя посочи с пръст към тавана.

Стоун поглъщаше с очи фигурата й, поемаше аромата й. Отново, както толкова пъти досега, изпита удивление, че е женен за тази жена. Прониза го чувството за вина, че я е наранил.

— Къде можем да поговорим?

— Хайде да се поразходим — каза тя с леден тон.

Облече си палтото, двамата напуснаха сградата и излязоха на улицата, минавайки покрай дебелия униформен милиционер, който кимна на Шарлот, без да се усмихне, и внимателно разгледа Стоун.

Тя вървеше уверено. По много причини този град беше неин и Стоун веднага го почувствува по начина, по който го поведе: целенасочено и без да се замисля. Времето на раздялата й се бе отразило благоприятно. Изглеждаше завладяна от вътрешно спокойствие, от самоувереност, каквато никога преди не бе имала. Той се питаше, дали вече не го е изхвърлила от мислите си. Дали вече не е твърде късно.

Навън беше студено, тук-там имаше мръсен сняг, навалял през последните дни, който се беше размеквал и после замръзнал отново. Много от сградите бяха украсени с дълги червени знамена в чест на годишнината от революцията, която щеше да се празнува след два дни.

— Сигурно работиш по милион неща — каза Стоун, докато вървяха по улицата. — Имам предвид срещата на високо равнище.

На нея сякаш й олекна, че й се предлага възможност да говори за работата си — темата беше безопасна, неутрална. Но същевременно изглеждаше резервирана. Дали беше сърдита? Или причината беше друга?

— Президентът пристига с хората си утре — започна тя. — Наистина няма какво толкова да се каже по това. Ще бъдем на летището и ще снимаме посрещането му. Ще го интервюирам в движение. Няма кой знае колко пресконференции и брифинги. После, вдругиден, ще можем да заснемем някой и друг кадър от всичко това, президентът ще стои до Горбачов горе на мавзолея. Голямото позиране, както казват политиците.

— Шарлот, защо ми затвори телефона?

— Стига, Чарли. Телефоните на кореспондентите се подслушват.

— Опитала си се да ме предпазиш.

Тя вдигна рамене.

— Поне това можех да направя.

Стоун й разказа какво се бе случило, всъщност всичко от убийството на Алфред Стоун до лудото преследване в Париж. Шарлот го прекъсна само за да му каже за Соня.

— Значи е жива. — Той поклати глава и се усмихна, щастлив, че интуитивното му предположение се потвърждава.

— А сега зная какво крие тя — каза Шарлот. Вълни от любов и ярост я заливаха една след друга. Тя беше обвързана с него, той я познаваше по-добре от всеки друг и все пак изглеждаше така невъзможно далечен. Само за тези няколко седмици се беше променил, беше станал уморен, уплашен, предпазлив, затворен.

Той й разказа за избягалия в Париж бивш агент на НКВД Дунаев, за клането в Катинската гора и за „староверците“. Беше изтощен, но тази история се изля от устата му неудържимо и дори разбираемо.

Стояха на самотния бряг на Москва река. Шарлот го бе слушала в продължение на двадесет минути и само от време на време бе вмъквала по някой въпрос.

Хвана ръката му и леко я стисна. Той я задържа със сила и твърдост, които й подействуваха успокояващо. Шарлот почувствува в тялото й да се надигат топлината и слабостта, които добре помнеше идваха с копнежа да се люби с него. Това безнадеждно я обърка.

Обърна се с лице към него.

— Знаеш ли, в началото не ти вярвах.

— Разбирам те. Звучи налудничаво, ясно ми е.

Тя гледаше напред към грамадата в стил сталинска готика на хотел „Украйна“.

— Наистина, така ми прозвуча. Най-напред баща ти. А вчера сутринта прочетох една информация, предадена по телекса от „Асошиейтед прес“. — Тя замълча, не знаеше как да му го каже. После изстреля: — Чарли, Пола Сингър е мъртва.

Стоун се беше облегнал на ниска бетонна стена и за момент Шарлот помисли, че не е чул или може би не е разбрал, но той буквално рухна пред очите й, свлече се на земята, заровил глава в ръцете си.

— Не! — стигна до нея приглушеният му глас. — Толкова много внимавах… по дяволите! Бях… Трябва нещо да е направила, за да…

Шарлот не можеше повече да стои настрана, отпусна се на земята и го прегърна.

Стоун гледаше като през завеса как Шарлот пресича улицата и влиза в една телефонна кабина.

Усети как вълната от любов към нея засяда в гърлото му като буца. Само няколко минути бяха минали, откакто Шарлот му беше казала какво е открила Пола, преди да умре.

Информацията беше изключително важна. Сега всичко си идваше на мястото.

Този, който го бе нападнал в Чикаго, е бил свързан с организация, която върши мръсната работа, забранена за разузнавателните служби. Значеше ли това, че ЦРУ е преследвало него, един от собствените си хора? Но какво друго можеше да означава?

А после Шарлот му бе предала това, което й бе съобщил човекът от КГБ — че зад бомбените атентати в Москва стои ЦРУ. Още едно доказателство за поетия курс.

Сега тя трябваше да получи допълнителни сведения от Сергей. Дали беше открил още нещо?

Налагаше се да се свърже направо с него. С това кратко телефонно обаждане късно вечерта поемаше ужасен риск, но щеше да внимава колкото беше възможно. Нямаха друг избор.

Стоун видя как Шарлот окачи слушалката и после набра друг номер. Говореше и ръкомахаше, движенията й издаваха тревога и объркване. Отново сложи слушалката, този път я тресна със сила.

Викна му:

— Чарли! — и се затича през улицата към него. Гласът й беше тънък и трескав. — О, боже господи!

— Какво има?

— Той е мъртъв.

— Кой?

— Сергей. О, господи. Моят осведомител. Обадих се на личния му телефон в службата — той работи вечер до късно. Обикновено казвам само една-две думи, така няма опасност. Но на телефона беше друг и аз направих нещо, което никога досега не съм правила — потърсих го вкъщи. Обади се жена му. Казах, че съм негова колежка от Латвия, за да обясня акцента си, и тя ми съобщи, че е мъртъв. Бил убит от експлозия в лабораторията.

— Кога?

— Не зная. — Шарлот се разплака. — Трябва да е станало току-що. Казах, че искам да отида на погребението, нали разбираш, просто не знаех какво да говоря, и тя ми отговори, че вече са кремирали тялото, без да я уведомят. Днес го има, на следващия ден получава праха му в урна.

— Екзекутиран е — рече напрегнато Стоун.

Шарлот изведнъж го обви с ръце и силно се притисна в него. Тон усещаше горещите й сълзи по врата си, чуваше тежкото й дишане.

— Пипнали са го — проплака тя. — Това е същото, което уби и Пола.

Стоун дълго я държа в прегръдките си. Най-после каза:

— Не искам да се замесваш в това.

— Имам ли някакъв избор?

— Да. Да, имаш избор. Аз съм притиснат до стената. Принуден съм да се боря. Вярно е, имам нужда от помощта ти, от твоите връзки, от твоя ум. Но не зная как бих постъпил на твое място.

— О, по дяволите, разбира се, че знаеш! — извика ядосано тя. Сграбчи го за раменете, сякаш искаше да го разтърси, но само го погледна настойчиво в очите. — Не, Чарли, не мисля, че имам избор. Не и след това, което се е случило с баща ти — за мен то променя всичко. Нищо вече не е същото. Какъв човек мислиш, че трябва да съм, та тъкмо сега да ти обърна гръб?

Стоун доближи лицето си до нейното и я целуна.

— Обичам те — каза той.

— Ще направя всичко, каквото е по силите ми.

— Ако някой е в състояние да го направи, това си ти.

— Така. Утре следобед пристига президентът. Мога да помоля продуцентката да присъствува вместо мен на брифинга, и без това няма да е кой знае какво. Не е прието да се прави така, но тя ще отиде.

Обърнаха се и тръгнаха обратно към сградата, в която живееше Шарлот.

— Трябва да сглобим парчетата от мозайката — каза Стоун. — Какво знаем? Че ЦРУ, или може би някаква група в ЦРУ, подпомага или организира, вълна от тероризъм в Москва. Тя е свързана с предстоящ преврат, при който техният човек, М-3, ще вземе властта. Така ли е?

Шарлот го слушаше с голямо внимание. Кимна в знак на съгласие.

— Да. И атентатите предизвикват същото объркване, каквото разгласяването на Завещанието на Ленин вероятно би предизвикало преди няколко десетилетия.

Стоун заговори бързо, думите му се смесиха с нейните:

— Знаем, че този М-3 е бил свързан с Берия и с Леман по някакъв начин посредством дъщерята на Леман. Но все още не разбирам как.

— И така, какво се подготвя? Каква злополука, ако ще е злополука?

— Може да е някаква въоръжена акция, военен преврат. Налице са всички признаци, че това ще стане на Седми ноември, по време на срещата на високо равнище.

— Докато президентът на Съединените щати е тук, нали? — рече Шарлот. — Така че, ако нещо се случи, да може да се възприеме като насочено против президента? Възможно ли е това?

— Да. Доста логично изглежда.

— Ако атаката е насочена срещу съветското ръководство, действията би трябвало да се координират от някого, който разполага с необходимата власт за това, нали така?

— Разбира се. Някой, който контролира армията или може би военновъздушните сили. Някой генерал.

— Кой например?

— М-3 може да е всеки от двадесет или тридесет души — каза тихо Стоун. — Всеки един от тях заема пост, който му позволява да координира заграбването на властта. Би могъл да бъде всеки, като се започне от Политбюро, та до армията и… Да.

— А?

— През 1953 година Берия е възнамерявал да отсъствува в деня на подготвяния преврат, вероятно за да командува частите си. Не е било възможно да арестува останалите, ако сам е на сцената, така че се е налагало да го няма.

— И?

— Виж, ако М-3, който и да е той, наистина планира преврат на Седми ноември, няма ли и той да отсъствува?

— Възможно е, Чарли, но когато разберем кой отсъствува от парада, явно ще е вече много късно.

Стоун се усмихна.

— Може и да не е. Слушай. Седми ноември е най-големият всенароден празник в Съветския съюз. Тържествата са несравнимо по-големи от всички останали. Никой не ги пропуска, освен ако не е на смъртно легло. Спомням си, че съм гледал заснети кадри, на които се вижда как Леонид Брежнев залита и едва се държи на крака, горе на Лениновия мавзолей. Говори се, че стоял толкова дълго на студа там, че се простудил и това била причината за смъртта му. Ако някой отсъствува, значи е свален от поста си, така че никой не би си позволил просто да си остане вкъщи.

— Дотук е ясно.

— Добре. Ако в Политбюро разберат, че някоя важна личност не присъствува на парада, това не може да не събуди подозрения и сигурно ще изпратят някого да провери къде е. Прав ли съм?

— Ти си експертът, Чарли. Аз само съобщавам за събитията.

— А какво би направила, ако искаш отсъствието ти в такъв важен ден да не събуди подозрение?

— Щях да се разболея. Много сериозно.

— Внезапно ли? — подсказа й Стоун.

— Сигурно не. А, разбирам. Господи, колко си умен! Щях да съм боледувала известно време, така че когато отсъствувам поради заболяване, това да не направи впечатление на никого.

— Точно така.

— А как да извлечем полза от това?

— Ти си репортерката. Аз винаги само съм анализирал информацията. Ти кажи.

— Медицинската документация! — рече Шарлот.

— Да! — Стоун едва не извика. — Спомняш ли си, когато Юрий Андропов беше на смъртно легло, казваха, че само се е простудил.

— А всъщност е имал бъбречна недостатъчност — допълни Шарлот. — Но това се разчу.

— Москва е град на слуховете, информацията се разпространява чрез слухове.

— Да, Чарли! Да, имам от кого да науча.

— От кого?

— Един от предшествениците ми е имал осведомител в кремълската клиника. Лекарят, който е лекувал Юрий Андропов. Той вярвал, че гласността е единственият верен път, и му дал информация за здравословното състояние на Андропов.

— Този човек има достъп до медицинската документация на ръководните кадри. Но как ще се свържеш с него?

— Хайде, Чарли, имай ми доверие. Ненапразно казват, че съм журналистката с най-много връзки в Москва. Да не мислиш, че не мога да си уредя среща с него?

— Ти си удивителна жена!

— Знаеш, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да ти помогна — каза тя. — Заради паметта на баща ти. А и заради теб самия, дяволите да те вземат.

Той се наведе и я целуна. За негова изненада, тя отвърна на целувката му, после рязко се отдръпна.

Стоун заговори пръв:

— Все някой ден ще ми простиш и ще забравиш.

Тя го прониза с поглед и не отговори. Очите и се напълниха със сълзи.

Стоун изрече тези думи мъчително трудно, гласът му бе задавен. Бавно, много бавно доближи лицето си до нейното, без да откъсва очи от очите й. Нежно и колебливо докосна устните й, очаквайки да му отвърне, и когато след моментно колебание тя го целуна, веднага почувствува възбуда и сякаш нещо стегна сърцето му.

— Хей — успя да прошепне той, — не ти ли се искат мъничко ласки?

Колко странна беше любовта с нея след толкова време! Сякаш бе едновременно и непозната, и най-старата му приятелка. Чувствуваше тялото й съвсем различно, но тъкмо да забрави от колко отдавна се знаят и нещо — характерно движение, промърморена дума — връщаше всичко в паметта му. Само няколко часа бяха минали, откакто го бе отблъснала, съпротивата й бе била така възбуждаща! Някога, преди години, тя скръстваше ръце пред гърдите си, като че ли се срамуваше от тях въпреки красотата им. Сега, легнала по гръб на кревата, извиваше тяло от удоволствие, гърдите й бяха твърди и възбудени, почти съвършено закръглени и изглежда, бе загубила всичките си задръжки. Той плъзна длани по тялото й, обхвана гърдите й в шепи и започна нежно да смуче и хапе зърната, да я изучава като нещо близко и все пак непознато. Веднага си спомни тайните места, където обичаше да бъде докосвана, и ритъма, с който обичаше да се любят.

„В началото — мислеше си Шарлот — ме любеше като момче, проникваше припряно, набързо достигаше кулминацията, избухваше в мен и това беше всичко.“ Но в начина, по който се милваха, хапеха и целуваха сега, се чувствуваше такава близост помежду им, такова разбирателство! През бучащата в ушите й кръв чу Чарли леко да стене, вибрациите на дълбокия му глас тътнеха срещу стомаха й. Сякаш заразена от неговата възбуда и тя се раздвижи. Опита се да не се поддава, да се съпротивлява, но в този момент оргазмът като гореща вълна проряза слабините й, а после се разля из цялото й тяло и тя се предаде, остави се във властта му. За пръв път от години се почувствува в пълна безопасност.

Дълго останаха да лежат един до друг напълно изтощени. После станаха и отвориха бутилка вино. В началото разговорът им вървеше трудно. Стоун я целуна, тя плъзна ръка по гърдите му.

— Бях забравила какво е усещането от досега с гърдите ти — каза тя. — С другата ръка заразтрива врата му. — Жалко, че косата ти е толкова къса. — Гледа го известно време, после добави: — Радвам се, че си тук.

Стоун я целуна.

— И аз.

— Но съм малко объркана.

Той се разсмя.

— Зная. Това е хубаво.

Той чувствуваше топлото й меко тяло под себе си, тя — допира на твърдата му сила. После той се плъзна надолу и отново проникна в нея, движенията му бяха мъчително бавни, влудяващи и тя усети как поне за момента я залива възхитително доволство.

Рано сутринта Стоун се събуди от един сън — ужасен, тревожен, изпълнен с угризения сън за Пола Сингър — и видя, че леглото до него е празно. Шарлот я нямаше.

Страхът глухо отекна в стомаха му и тогава си спомни, че бе излязла да се обади на един от хората, от които черпеше информация. Обърна се на другата страна и веднага потъна отново в сън.

Малко по-късно се събуди за втори път, усетил как Шарлот се промъква в леглото до него. Обгърна с ръка талията й и почувствува нейната топлина.

— Чарли — прошепна тя с долепени до ухото му устни, говореше почти без да диша. — Познавам един човек, с когото можем да поговорим.

— Ъм?

— Мисля, че сигурно е от компанията. Ако Сол Ансбах е бил нрав, че поне някои хора от ЦРУ са забъркани, може би си струва да рискуваме и да поговорим с него.

Стоун веднага се разсъни, погледът му беше тревожен. Кимна в знак на съгласие.

— Можем да го използуваме, за да стигнем до другите чрез него — продължи тя с едва доловим шепот. — Да му изложим всичко. Ако е замесен, веднага ще разберем.

— Да отвърна Стоун също шепнешком. — Само че за по-сигурно ще му кажем само толкова, колкото да се уверим, че не е замесен. — Питаше се, дали наистина апартаментът се подслушва и дали електронните подслушвателни устройства могат да улавят и шепота. Взе часовника си от нощното шкафче и го погледна. — По моите изчисления разполагаме с тридесет — тридесет и два часа. Но мисля… — поколеба се, не искаше да я плаши. — Като се имат предвид възможностите, с които разполагат хората, които ме преследваха, няма да мине много време и ще ме проследят до Москва.

— Ако вече не са те проследили.

— Да — прошепна той, — ако вече не са ме проследили.

66

5 ноември

Кремълската клиника, пететажна сграда от червен гранит в класически стил, украсена с псевдогръцки колони и купол, се издига зад висока желязна ограда в центъра на Москва, недалеч от Кремъл, срещу библиотека „Ленин“. Тук се лекува съветската номенклатура, елитът. Навсякъде се забелязват най-строги мерки за сигурност и лекарите са внимателно проучени, толкова внимателно, че поради етнически произход или предполагаема неблагонадеждност не са допуснати много от най-талантливите специалисти. По тази причина кремълската клиника, която се ръководи от Четвърто управление на Министерството на здравеопазването, макар да разполага с най-добрите и най-скъпите апарати и медикаменти, често не предлага най-доброто лечение. В действителност много от лекарите са с посредствени способности. Но има и някои изключения.

Александър Борисович Кузнецов, специалист по вътрешни болести, наближаваше петдесетте. Беше опитен лекар и имаше бърза мисъл — нещо, с което малцина от колегите му можеха да се похвалят, но и не обичаше да се самоизтъква, така че рядко будеше враждебност.

Само десет години след като бе завършил стажа си в една ленинградска болница, той бе избран да работи в кремълската клиника, да обслужва най-влиятелните хора в страната. Знаеше, че това е огромна чест, доказваше го и щедрата заплата, защото в Русия привилегиите винаги вървят ръка за ръка с парите. Известно му бе също, че е избран не заради медицинските си умения, а заради това, което се считаше за политическа благонадеждност — баща му бе заемал някакъв малък пост по времето на Сталин и дори само фактът, че бе оцелял толкова дълго, се възприемаше като доказателство за неговата правоверност.

Но Александър Кузнецов не беше точно такъв, за какъвто го мислеха партийните му другари.

Обичаше работата си като лекар и макар приятелите и колегите да гледаха на него като на добър комунист, не изпитваше нищо, освен презрение към това, което беше останало от съветския комунизъм. С чисто научните си постижения и вярата, че е длъжен да полага всички усилия, за да лекува дори тези, които мрази, той беше един от изтъкнатите медици в клиниката. Беше наистина безукорен. Но имаше дни, когато не би имал нищо против дебелаците от Политбюро и Централния комитет, за които се грижеше, да пукнат моментално до един.

А после следваха дни, когато се шегуваше със седналите на кушетката за прегледи разсъблечени крехки старци и не изпитваше към тях нищо друго, освен състрадание.

Кузнецов беше в тази болница срещу библиотека „Ленин“ от осем години, а преди това беше работил в по-изисканото здравно заведение в Кунцево и беше участвувал в лекарския екип, натоварен да се грижи за умиращия Юрий Андропов. Посредством близки и доверени приятели, с които бе споделял недоволството си — макар че дори и с тях бе предпазлив — се бе запознал с няколко западни кореспонденти и им бе съобщил, когато бъбреците на Андропов престанаха да функционират.

Така, тихомълком, бе започнал да предава информация от кремълската клиника на западните журналисти, макар че едва ли беше единственият им източник. Не го бе направил от желание да ускори смъртта на Андропов, далеч беше от такива мисли, а защото се възмущаваше от секретността, забулваща грижата за здравето на хората от върхушката. Чувствуваше, че руският народ има право винаги да знае какво става с ръководителите му. Прекалено често го държаха в неведение, а това само раздухваше най-ужасни слухове. Кузнецов помнеше как Политбюро бе забавило съобщението за смъртта на Константин Черненко цели три дни, докато се полагаха отчаяни усилия да се избере ръководител и се реши кой да поеме властта. Пет пари не даваше за тази секретност.

При все това молбата на Шарлот Харпър му се видя малко необичайна. Беше му се обадила късно снощи, след полунощ, и се бе представила като братовчедката Лиза от Рига. Беше го нарекла с галеното му име Саша. Този предварително уговорен сигнал имаше за цел да обясни, в случай че някой ги подслушва, откъде идва неруският й акцент. Тя говореше отлично руски, почти като рускиня, но чуждият акцент все пак се долавяше. Много важно! В Съветския съюз се говореше с десетки различни акценти.

— Значи ще се срещнем утре в пет пред Третяковската галерия — бе му казала тя. Това също беше сигнал и му отне само секунди, за да си спомни: щяха да се срещнат в седем сутринта пред станцията на метрото „Ленински проспект“, достатъчно отдалечено и сигурно място.

Този път тя не го молеше да разбере какво е състоянието на някой ръководител на смъртно легло. Искаше от него да прегледа медицинската документация на всеки един от членовете и кандидат-членовете на Политбюро, деветнадесет мъже и една жена, и да види дали в папката на някого от тях няма диагноза на сериозно заболяване, за което обществеността не знае. Молбата й беше странна, но нямаше да му отнеме много време и той се съгласи.

— Да — отговори той, — мога да го направя, без да се излагам на опасност, без да будя подозрение, трябва ми само достатъчно добър претекст.

Щеше да опита.

На всеки етаж в кремълската клиника има три компютърни терминала — по един във всяка сестринска стая. С тяхна помощ се получават данни от лабораторните изследвания. Освен това има и два терминала в малките заседателни зали, които са на разположение на лекарите, но тъй като повечето от тях не обичат да работят с компютър, те обикновено стоят неизползувани.

Кузнецов се чудеше как функционират всичките останали болници в Съветския съюз, в които нямаше компютри. Компютрите, които така често навеждат на асоциации за Големия брат на Джордж Оруел и неща от този род, са преди всичко заплаха за тоталитарната държава. Те правят информацията широко достъпна, тя вече не е съсредоточена само в ръцете на управляващите. А информацията е власт. Кузнецов беше щастлив, че всеки лекар в клиниката има свободен достъп до компютрите. Питаше се само, колко ли време ще мине, преди някой от мъдрите администратори на болницата да намисли как да ограничи потока от медицинска информация. Защото в тези компютри се съхраняваше личната медицинска документация на най-висшите ръководители.

Намери празна стая с терминал и набра личния си код за достъп.

Екранът се изпразни за няколко секунди, а после се появи искане за допълнителна идентификация. Кузнецов въведе номера на служебния си пропуск, после осемцифрения номер, отговарящ на датата на раждането му.

След пет секунди пауза се появи тематичният списък. Кузнецов избра ПРЕГЛЕД НА БАЗА ДАННИ и даде команда да се извикат картоните на всички членове на Политбюро. Невероятно лесно.

Никой нямаше да го попита, но за всеки случай си бе подготвил безукорно обяснение. Преглеждаше медицинската документация на тези толкова важни хора, за да провери дали грижите за тях са достатъчно добри, да види кой трябва да бъде извикан на контролен преглед, здравословното състояние на кого от тях изисква и на кого не изисква непосредствено наблюдение, редовно ли посещават личните си лекари. Рутинна процедура. Щяха да го похвалят за усърдието.

Внимателно зачете най-интимните подробности от здравословното състояние на хората, които ръководеха Съветския съюз.

Главният военноисторически архив на Съветския съюз беше разположен в сивобелезникава сграда в класически стил на улица „Большая Пироговская“ в московския район Лефортово, недалеч от Новодевическия манастир. Шарлот отиде на страничния вход и взе оттам пропуска, който й бе издействувал приятел от Министерството на външните работи. После се върна на централния вход и го показа на милиционера. Той го погледна и я пусна да влезе. Озова се пред широко стълбище и като го изкачи, попадна в помпозна читалня. Отдели четиридесет и пет минути да я разглежда, да бъбри дружелюбно с библиотекарките и да открие един точно определен архив.

Както и бе очаквала, той беше закрит, засекретен набор от документи. Нямаше начин да получи достъп до него.

Усмихна се любезно и след като побъбри около пет минути с милиционера на главния вход, си тръгна.

Доктор Александър Кузнецов работеше бързо. Записа в бележника си няколко сериозни заболявания. Оплакванията на Вадим Медведев, Николай Рижков и Лев Зайков варираха от шум в сърцето до сериозна стомашна язва и състоянието им беше такова, че счете за нужно да си ги отбележи.

След това стигна до Андрей Д. Павличенко и стана нещо странно. Появи се надпис:

„Чудно — помисли си той, — защо са наложени ограничения върху този файл, когато останалите могат да се ползуват свободно, дори този на Горбачов?“ Може би защото Павличенко беше председател на КГБ, а оттатък; в Лубянка, секретността се бе превърнала в начин на поведение. Цялата работа вероятно беше в това.

Опита отново и пак:

Е, сигурно имаше задна вратичка към тези данни. Винаги се намираше някоя. Той забарабани с пръсти по бюрото пред себе си и се замисли. Тогава се сети: кръвта. Всичките тези файлове бяха записани в отделна база данни съобразно с кръвната група. Системата бе предназначена за контрол над запасите в клиниката, така че по всяко време да има достатъчни количества кръв от кръвната група на всеки член на Политбюро.

Влезе в ПРЕГЛЕД НА БАЗА ДАННИ/КРЪВНА ГРУПА и отново забарабани с пръсти.

Един след друг файловете излизаха на екрана и той проверяваше всеки от тях. После се появи файл, на който името беше заличено. Погледна информацията — възраст, физически данни, биография — и веднага разбра, че това е картонът на Павличенко.

Успя!

С очи в монитора прехвърли всички данни и откри, че личен лекар, естествено, му е директорът на клиниката доктор Евгений Новиков. Разбира се. Но последния път, когато беше идвал, Павличенко се бе лекувал при изтъкнатия невролог доктор Константин Белов. Белов бе двадесет години по-възрастен, от Кузнецов и той много го уважаваше. Разбира се, защо шефът на КГБ трябваше да се лекува при друг, а не при най-добрия?

„Виж ти, виж ти! — помисли си Кузнецов. — Ще трябва да добавя шефа на КГБ към списъка на хората от Политбюро със сериозно влошено здравословно състояние.“ Но защо шефът на КГБ се бе лекувал при невролог?

Първото нещо, което се появи на екрана, беше резултатът от рентгеновия преглед. Без особености, няма остри инфилтрати.

После, изненадващо, ангиограма на каротидните артерии. Очевидно доктор Белов се бе усъмнил, че нещо не е наред. Може би Павличенко дори бе прекарал инфаркт. Възможно ли беше? Ангиограмата показваше, че артериалната система от дясната страна е с добра проходимост, стесняване петнадесет на сто… Нормално… А, обаче с лявата страна работата беше лоша. Отляво притокът на кръв към мозъка на Павличенко бе до голяма степен прекъснат, което означаваше, че всеки момент може да получи удар.

Някой мина покрай него и за момент Кузнецов нервно откъсна очи от екрана. Много би се затруднил да обясни защо изучава картона на Павличенко, след като нямаше нищо общо с председателя на КГБ. Но човекът продължи нататък и той се върна към заниманието си.

Следващото нещо, което се появи на екрана, беше резултат от предварителната мозъчна томография, която не показваше почти нищо. Никакви инфаркти или масивни увреждания, само лека атрофия на мозъчната кора. Значи Павличенко не е имал удар. Това поне беше ясно.

Но преди всичко, каква беше причината да постъпи в болницата?

Кузнецов извика епикризата при изписването му, която включваше и констатациите на Белов. Белов бе отбелязал загуба на зрението в лявото око.

Но как беше възможно? Как можеше зрението в лявото око да се загуби или да отслабне, когато увреждането на артериите беше също вляво? Изобщо не се връзваше. Тук имаше нещо ужасно подозрително.

„Може томографиите изследвания на мозъка да са били погрешно надписани — помисли си Кузнецов. — Може това изобщо да не са резултатите на Павличенко, а на някой друг. Непрекъснато стават такива грешки.“

Разполагаше с няколко свободни минути и реши да си изясни напълно цялата тази история. Щеше да слезе до стаята с картотеките и да потърси скенерните снимки. Това също беше част от рутинната му дейност, техническите сътрудници в болницата рядко задаваха въпроси на лекар от ранга на Кузнецов.

Като провери в картотеката, се оказа, че папката на Павличенко е празна — предадено на доктор Белов. Не, не вървеше да отиде да пита Белов. Това щеше да е краят на кариерата му в кремълската клиника. За нула време щеше да се озове в Томск и да преглежда простати.

Имаше още едно място, където можеше да погледне.

Помещението със скенерите на клиниката бе два етажа по-надолу, в мазето: студена бяла стая, в която се разпореждаше техникът Вася Рязански, млад човек, когото Кузнецов случайно познаваше. Веднъж му бе дал една доза антибиотик за гонореята му, без да отбелязва нищо в картона. Беше време той да му върне услугата. Струваше си да разнищи тази мистерия, която с всеки изминал момент изглеждаше все по-подозрителна.

— Какво те носи насам? — попита хитро Вася, когато Саша го подкачи за гонореята. — Какво искаш, да ти…! — И се разсмя.

Кузнецов също се засмя.

— Добре, Вася. Ще ми направиш ли една услуга? Предполагам, че резултатите от мозъчните томографии прегледи се пазят в компютрите тук, нали така?

— Че къде другаде?

— Трябва да погледна един от тях.

— Много лесно можеш да го направиш и сам — рече Вася. — Качи се в картотеката и виж снимките.

— Ходих там. Няма ги. Направи ми тази услуга.

— Какво точно искаш, другарю професор доктор?

Когато Кузнецов му каза чии снимки иска да види, очите на Вася се разшириха. Бавно кимна и насмешливо се поклони.

— Охо! За теб само най-доброто, а?

„Нека си мисли, че аз съм определен да лекувам Павличенко“ — каза си Кузнецов, когато Вася набра името на компютъра.

— Резултатите от скенера се пазят в компютъра около месец и после се изтриват — рече Вася. Тонът му бе станал много по-сериозен. — Недостиг на магнитна лента и други от този род. Принуден съм да я ползувам по няколко пъти. Да имаш някаква представа кога е правен прегледът? Аз не съм го правил, трябва да е бил някой друг.

— През последния месец, доколкото зная.

— Готово, ето го — обяви Вася. — Заповядай.

Това, което видя, още повече озадачи Кузнецов.

— Вася, искам да видя всички снимки, една по една. Можеш ли да ми ги покажеш?

— Разбира се.

След като разгледа снимките на всеки отделен участък на мозъка, вече нямаше никакво съмнение. В лявата хемисфера на мозъка на Павличенко имаше огромен, не подлежащ на никакво съмнение инфаркт.

Но как беше възможно? От резултатите, които бе прегледал горе, се разбираше, че томографският преглед при приемането му не е показал нищо особено. А сега виждаше картината на масивен удар. Как би могъл някой да не го забележи?

В цялата тази работа определено имаше някаква измама.

Тогава забеляза датата в горния ляв ъгъл на екрана.

Седми ноември.

Ако се вярваше на компютъра, тези снимки са били направени на 7 ноември. Тоест — след два дни.

В комуникационната зала на Първо главно управление на КГБ в покрайнините на Москва един от терминалите започна да издава чести писукащи сигнали. Алармената сигнализация беше свързана с детекторна система, предназначена да отбелязва всяко проникване в някоя от няколкото компютърни мрежи в града.

Мониторът излъчи цяла поредица кратки съобщения:

Последва пауза, докато централната памет сравни кода на лицето със списъка на болничния персонал, и после се появи друг надпис:

67

Закусвалнята беше неприветлива, дори грозна, обзаведена с тесни маси, на които хората се хранеха стоешком. Беше пълна и миришеше силно на препържена мазнина. Високите прозорци бяха изпотени на големи овални петна. Стояха на опашката и никой от двамата не говореше; придвижваха се покрай чашите кисела сметана и купите супа с пирожки към тезгяха, на който се подаваше храната. Там две сивокоси жени изсипваха в сандък подноси хрупкави златистокафяви пирожки.

Пелмените — блюдо от покрити с белезникаво тесто топки сивкаво месо, задушени на пара и после гарнирани с кисела сметана, не бяха толкова лоши, колкото изглеждаха. Пирожките бяха хрупкави и апетитни. Стоун ги преглъщаше с чаша димящо кафе с мляко, което с положителност не беше истинско, а някакъв жалък заместител, щедро смесен с горещо мляко.

— Не мога повече да нощувам в жилището ти — каза замислено той, докато се хранеха. Пийна глътка от ерзац кафето. — За твое и за мое добро.

— Зная.

— Имаш ли някаква идея? Някакви приятели, може би?

— Операторът ми Ранди. Продуцентката ми Гейл. И двамата се изключват, защото са ми съседи и първо тях биха заподозрени. Но познавам един руснак, художник, който има доста голям апартамент, нещо като мансарда, където рисува. Сигурно ще може да те подслони.

— Чудесно.

Известно време продължиха да се хранят, без да разговарят. Като свърши с пелмените, Стоун каза:

— „Староверците“.

— Какво „староверците“?

— Не направихме нищо, за да научим повече за тях.

— Дай ми време до довечера.

— Довечера? Дотогава може да е вече късно!

— Ами, виж, не мога да проникна на мястото, което ми трябва, по нормален, законен начин. — Шарлот погледна часовника си. — Вече е време. Нашият информатор обикновено ползува час — час и нещо за обяд и… клиниката му е само на една пресечка оттук. Човекът е не само лекар, но и учен, така че е напълно в реда на нещата, ако се отбие в библиотека „Ленин“.

Пресякоха улицата, после изкачиха стъпалата до колонадата пред входа, влязоха, оставиха палтата си на гардероба и слязоха по едно стълбище до кръгла зала с твърди каменни пейки. Учени, които си почиваха от работата в читалните, седяха там и пушеха. Шарлот и Стоун седнаха на края на една пейка.

След няколко минути към тях се присъедини мъж на възраст между четиридесет и петдесет години, облечен в костюм и вратовръзка под скъпия на вид кожух от овча кожа. Седна до тях и веднага извади кутия цигари „Беломорканал“. Обърна се към Шарлот и заговори на руски:

— Имате ли кибрит?

Тя равнодушно му подаде кутийката. Той я взе мълчешком и си запали цигарата. Пое дима и заразказва бързо и тихо.

Отдалеч двамата имаха вид просто на мъж и жена, завързали случаен разговор, явно не без задни мисли от страна на мъжа по отношение на хубавата блондинка. Никой в залата не им обръщаше внимание.

— Мисля, че намерих това, което търсите — каза Кузнецов. Изпусна цял облак цигарен дим и се огледа със сконфузена усмивка, досущ като отритнат ухажор. Правеше го с голямо усилие, беше скован от страх. Стоун седеше встрани, нравеше се, че чете „Литературная газета“, и поглеждаше към тях крадешком.

— Само на няколко души състоянието е сравнително сериозно. Но има един, който силно ме озадачава. Изглежда, председателят на КГБ е на път да получи удар.

— Павличенко? — попита Шарлот. — На път да…

— Точно това казах. Разбирате ли, още не е станало нищо. Ако материалите, които прегледах, не лъжат, той е запланувал да получи удар на Седми ноември.

Стоун разбра, че най-после е открил „къртицата“, известна като М-3, и потръпна от ужас.

Вашингтон

Роджър Бейлис караше черния си сааб турбо по околовръстната магистрала и непрекъснато поглеждаше часовника си. Александър Маларек, човекът на Павличенко в съветското посолство във Вашингтон, сигурно вече го чакаше на мястото на срещата.

Дъвчеше вече трета таблетка „Маалокс“, той успокояваше стомашните му киселини. Но нервите му още играеха. Не му се щеше да взима валиум толкова рано през деня, когато само след броени часове самолетът на президента щеше да отлети за Москва. Той също щеше да бъде на борда и искаше да остане колкото е възможно по-буден. Може би това беше върхът на кариерата му в Белия дом.

След срещата на Светилището беше непрекъснато в състояние на едва поносима тревога.

Защото малко по малко се бе убедил, че Светилището, този конгломерат от мъдреци, прави ужасна грешка.

По какъв начин се готвеше Павличенко да заграби властта? Те не знаеха. Да, донякъде беше обяснимо, че мъдреците искат да заменят един съветски лидер, който не би удържал властта, със своята „къртица“. Агент, внедрен като ръководител на Съветската империя. Да, това можеше да се разбере.

Но Бейлис се бе убедил, че превратът ще бъде направен… по време на срещата на високо равнище. С нищо друго не можеше да се обясни програмата или припряността на Маларек. Всичките приготовления го доказваха. В Москва щеше да има кръвопролития по време на срещата.

А Бейлис знаеше, че за всеки замесен в подобна акция американец последствията щяха да бъдат страшни.

Опитваше се кажи-речи в буквален смисъл да си уварди задника.

Налагаше се да каже на началника си. Налагаше се да информира съветника на президента по националната сигурност адмирал Матюсън, който не знаеше нищо за Светилището.

Без помощта на Матюсън… е, в случай че превратът се провалеше, съдбата на Бейлис щеше да бъде решена. Гледката нямаше да е от приятните.

Налагаше се да каже на Матюсън.

Слезе от колата и тръгна да пресича магистралата. Утринното движение беше опасно и шумно. Шофьорите удряха спирачки, извиваха воланите, за да го избегнат, натискаха с всичка сила клаксоните. Тук, от другата страна на пътя, имаше телефонна будка. Товарът беше непосилен за него. Беше направил грешка. Способен беше да води партизанска война в Съвета за национална сигурност, образно казано — да пронизва в гърба съперниците си за хубава служба, за ранг. Дори се бе оказал способен да даде съгласие за убийството на Алфред Стоун. Но на това не беше способен.

Извади четвърт долар от джоба на панталона си, пусна го в телефона и се загледа в преминаващите коли.

Сърцето му думкаше и в гърлото му се надигнаха киселини. Сдъвка още една таблетка „Маалокс“.

После набра номера на адмирал Матюсън.

Матюсън щеше да знае какво да направи.

68

Москва

Младият човек не беше на себе си. Говореше направо пред камерата. Неизвестният техник от КГБ беше застанал пред обектива и го снимаха съвсем отблизо.

Кадрите бяха в много едър план и хората пред екрана виждаха, че младият мъж говори под изключителен натиск.

— Аз снабдявах терористичните групи с екипировка — казваше човекът. Често нравеше паузи. Едното му око играеше.

— Как си набавихте тази екипировка? — чу се глас зад камера.

— От американското Централно разузнавателно управление и Съвета за национална сигурност — отвърна човекът. Тикът в лявото му око беше неконтролируем. — Те доставиха експлозивите и другата екипировка.

— Значи сте били пионка на американското разузнаване?

— Да.

— Защо се съгласихте на такова гнусно престъпление срещу народите на Съветския съюз?

Лицето на младия мъж се изкриви от нерешителност, лявото му око трепкаше лудо, очите му се навлажниха. Накрая изкрещя:

— Това е лъжа! Вие ме накарахте да го направя! Следвах вашите заповеди! Няма да участвувам в този кошмар, в тази измама. Не можете да ме принудите да говоря лъжи!

Избухна в плач, наведе глава, а после отново погледна в камерата със зачервени, подпухнали очи. Каза, вече тихо:

— Аз не съм престъпник.

Гласът зад камера прозвуча груб и остър като метал:

— Спомняте ли си какво е направил цар Иван Грозни с архитектите, на които възложил да построят катедралата „Василий Блажени“?

Човекът бе обърнал глава и гледаше невидимия си инквизитор.

— Аз не…

Отново се чу острият глас:

— Забравил си историята на собствената си страна. Иван Грозни не искал архитектите някога да построят нещо, което да съперничи по хубост на „Василий Блажени“.

Младият човек с ужас разбра.

— О, Господи, не! Моля те, Господи, не!

— Спомни си значи?

— Не! Моля ви, не!

— Иван Грозни наредил да избодат очите им. Сега си спомняш, нали?

— Моля ви, недейте! Моля ви, моля ви!

Хората, които гледаха видеоекрана, бяха като вцепенени.

— Сега не би ли повторил признанието си малко по-убедително? — каза гласът зад камера. Невидима ръка подаде на младия руснак хартиена кърпичка. Той избърса очите си, вдигна поглед и преглътна.

— Да.

Отново изрече признанието си, този път много по-убедително.

— Благодаря ви — каза гласът.

Младият мъж се разплака. Но внезапно се чу силен трясък и на челото му се появи червено петно с големината на монета. От него шурна кръв: направилият признание беше застрелян изотзад. Гротескно се свлече на една страна.

Мониторът на видеото угасна.

— Отлично, — извика Павличенко към един от дванадесетимата мъже, седнали около масата в подземието на Лубянка. — Искам това веднага да се редактира. Оставете само признанието.

Пръв заговори началникът на Пето главно управление:

— Този Фьодоров. Имаме ли филмов материал за срещата му с терористите?

— Да — отвърна друг глас — на началника на московската милиция. — Срещна се с тях в един изоставен гараж, който ние му бяхме осигурили и в който държеше пластичните експлозиви и прочее.

— А терористите? — последва друг въпрос. — Кой от тях е жив?

— Тези, които убиха приятеля ми Сергей Борисов — каза Андрей Павличенко. — Бях принуден инцидентно да взема това решение, за да съм сигурен, че няма да бъда заподозрян в съучастие. Същите, които заложиха бомбите в метрото и в Болшой театър. Когато мине всичко, ще бъдат изправени пред съда, ще бъдат обвинени за финалния терористичен акт, с който нямат нищо общо, и ще бъдат екзекутирани. Те ще са нашите изкупителни жертви и няма да са живи, за да ни опровергаят.

Не беше нужно да обяснява, че един от терористите, стар „зек“ на име Яков Крамер, е известен на КГБ още от началото на шестдесетте, когато негови приятели взривиха бомба на улица „Горки“. Редното беше Павличенко, тогава висш офицер от КГБ, да заповяда атентаторите да бъдат прибрани. Но вместо това той реши да не прави нищо. Знаеше, че някой ден може да му послужат.

Така и стана. Един от синовете на Крамер беше арестуван и затворен в Лефортово в една килия с този нещастник Фьодоров, току-що споминалия се Фьодоров, експерта по взривни устройства. Той бе научил младия Крамер на всички тънкости по изработването на бомби и му бе пуснал мухата. След това другият син на „зека“ беше затворен в психиатрична клиника. Нещата се развиха точно според плана на хората на Павличенко, разработен на базата на задълбочен психологически анализ. Крамерови бяха превърнати в терористи. И, разбира се, никак не беше трудно да бъдат прехващани писмата им до Горбачов.

Всички терористи бяха свързани с дъщерята на американския аристократ Уинтроп Леман, богатия и влиятелен Уинтроп Леман, който в отчаяното си желание, преди да умре, да изведе любимата си дъщеря от Русия, е бил принуден да сътрудничи на крайнодесните фанатици от САЩ, поставили си за цел да ликвидират ръководството на Съветския съюз.

Така поне искаше Павличенко да изглеждат нещата.

— Разрешете да доложа.

На вратата стоеше офицер от вътрешната охрана на КГБ.

— Да? — каза Павличенко.

— Другарят Бондаренко — обяви офицерът.

— Нека влезе.

Иван Бондаренко от Осми отдел, управление С (нелегални) на Първо главно управление, който отговаряше за „преките действия“, или „мокрите дела“, влезе в стаята. Каза задъхано, без да сяда:

— Имам основание да вярвам, че американският агент изменник е в Москва.

— Какво? — ахна Павличенко.

— В консулския отдел на съветското посолство в Париж са направили съпоставка на снимките — започна да докладва Бондаренко и спря, за да си поеме дъх. — Колкото и невероятно да звучи, изглежда Стоун е влязъл в Москва под чуждо име, като е успял по някакъв начин бързо да се сдобие с виза. Сравнението на резултата от лазерно оптическото сканиране на документите за получаване на входна виза със снимките, които получихме от Светилището, го потвърждават.

— Това вероятно е свързано по някакъв начин с пристигането на американците — рече безизразно Павличенко и стана от масата. — Искам всеки от вас да мобилизира целия личен състав и цялата техника, с които разполага, за да бъде спрян този човек, преди да е разкрил плана ни. Жив или мъртъв — не ме интересува. Той влезе направо в задния ни двор. Ще го намерим. Този глупак едва ли си дава сметка, че се е хванал в капана.

69

Шарлот и Стоун се устремиха през главния вход в старата сграда на американското посолство, показвайки само за миг паспортите си на намръщените руски милиционери, и се втурнаха в двора. Влязоха в първия вход вляво, който водеше към служебните помещения, и изкачиха стълбите до бюрото по печата.

Франк Парадисо, пресаташето на посолството, седеше и разговаряше по телефона зад бюро, затрупано с купища вестници. Беше дебел и мургав. Редки кичури коса, вчесани настрани, частично закриваха оплешивяващото му теме.

— О, здравей Шарлот — каза той и затвори телефона. Премести поглед върху Стоун и се надигна. — Струва ми се, че не се познаваме.

Шарлот бързо се обади.

— Франк, разбирам, че сега, броени часове преди пристигането на президента, сигурно се разкъсваш от работа. Но трябва да поговорим. Спешно е.

Парадисо кимна озадачено и с широк жест ги покани да седнат на столовете пред бюрото, като усърден домакин, посрещащ дългоочаквани гости за вечеря.

— Не тук — каза Шарлот. — В „балона“. Зная, че можеш да влизаш там.

— Шарлот, май се шегуваш?

— Повече от сериозна съм, Франк.

Доктор Александър Б. Кузнецов се върна в клиниката веднага след срещата с Шарлот и приятеля й. Беше разтревожен от това, което беше открил. Вече съжаляваше, че го беше направил.

Тръгна по коридора към бюрото си и мина покрай стаята на сестрите.

— Хей, сладурани! — викна им той. Сестрите много го обичаха, знаеше го, защото беше от малкото лекари, които си правеха труда да разговарят с тях. — Защо сте толкова мрачни? Само не ми казвайте, че съпрузите ви пренебрегват! Тези глупаци не знаят какви късметлии са, нали?

Дари ги с очарователна усмивка и разбра, че нещо не е наред. Двете сестри го гледаха някак странно, със страх.

— Горе главите, деца! — каза той.

Те едва-едва се усмихнаха.

Озадачен, Кузнецов зави зад ъгъла към бюрото си и отвори вратата. Видя униформените милиционери и всичко му стана ясно.

„Балонът“ беше обезопасено помещение в посолството на САЩ, единственото място в цялата сграда, което се смяташе за защитено от подслушвателните устройства на руснаците. Представляваше стая от плексиглас, стая в стаята, заета от дълга заседателна маса.

Парадисо ги въведе и включи климатичната инсталация, за да имат достатъчно въздух. Стоун знаеше, че съществува сериозна опасност от Лангли да са телеграфирали на Парадисо относно някой си Чарлз Стоун, и затова не се представи.

Освен това носеше пистолета, скрит в джоба на сакото. Като влязоха в посолството откъм двора, през входа за журналисти, избегнаха детекторите за метал. Парадисо нямаше законно право да арестува Стоун — при положение че идентифицираше посетителя си като Стоун, — без да поиска от Вашингтон да изпратят служители от федералната полиция с необходимите пълномощия. Така беше по закон. Но ако Парадисо решеше да наруши закона и да го задържи, е, тогава Стоун поне щеше да има пистолет.

— Добре — каза Парадисо и седна до масата. Шарлот и Стоун седнаха от двете му страни. — Какво означава това, по дяволите?

— Франк — започна Стоун, — имаме нужда от твоята помощ.

— Казвай.

— Франк — продължи Шарлот, — трябва да ни свържеш с Лангли.

— И двамата сме хора на ЦРУ — и ти, и аз — каза Стоун. — Това не означава, че си длъжен да вярваш на това, което сега ще ти кажа. Но чувал ли си за група във Вашингтон, наречена фондация „Американски флаг“?

— Съжалявам, не съм — рече пресаташето.

— Точно така и очаквах да ми отговориш.

Бързо и колкото можеше по-ясно Стоун му обясни част от това, което знаеха за американската „къртица“ М-3, за конспирацията, в която се беше набъркал.

Парадисо изглеждаше искрено поразен.

— Моля те, слушай внимателно — продължи напрегнато Стоун. — Да кажем, че изляза от тази врата и отида в бюрото на „Ню Йорк Таймс“. Там може да ми се изсмеят и да ме изхвърлят, може и да не ме изхвърлят. Но не вярвам шефовете ти да харесат резултата. Държавното управление на САЩ ще понесе трайни щети, ако се разкрие, че определени кръгове във Вашингтон са замесени в подмолна акция в СССР. Москва с положителност ще скъса дипломатическите отношения. Срещата на високо равнище ще се провали. Не ми се иска да продължавам с възможните последствия, ти разбираш какво имам предвид. Всичко това ще се стовари на главата ти, за всичко ще бъдеш обвинен ти. Ако допуснеш това да стане, провалът ще бъде лично твой, но ще придобие много широка публичност. Тръпки ме побиват, като си помисля, какво може да се случи, ако този замисъл успее. Ясно ли се изразявам?

Парадисо погледна умолително Шарлот с разширени от почуда очи.

— По дяволите, не разбирам за какво приказва този.

— Франк каза Шарлот, — току-що говорих с човек, който има достъп до документацията. Андрей Павличенко си е приготвил подправени мозъчни томограми за удара, който ще получи утре.

Парадисо се изсмя подигравателно.

— Вън от съмнение е, Франк. Той стои зад всичко това от страна на руснаците. Но ако информацията ни е вярна, той не е просто обикновена американска „къртица“. Не е „къртица“ на ЦРУ.

— Шарлот, какво, по дяволите…

— Има и още нещо, Франк. През последните няколко седмици КГБ разследва всички тези бомбени атентати в Москва и са разкрили някои доста интересни неща.

— Да не искаш да кажеш, че имаш информатор и в КГБ?

Шарлот вдигна рамене.

— Хората от следствието са анализирали образци от бомбите и са стигнали до заключението, че използуваните експлозиви са произведени в Съединените щати и са осигурени от ЦРУ.

Челюстта на Парадисо увисна.

— Боже господи! — Той погледна към Стоун. — Какво се опитвате да ми втълпите вие двамата? Все още не разбирам накъде биете.

— Мога да направя само следните изводи — отвърна Стоун. — Изглежда, ще бъдат предприети някакви действия, може би военни, може би маскирани като тероризъм. Най-вероятно утре, на парада по случай Седми ноември.

— Изглежда, може би, вероятно… Какво очаквате да правя с всичко това?

— Искам да се свържеш с Лангли. Да изпратиш бърза телеграма. Ако греша, Франк, ще постъпиш правилно, като докладваш. Ако съм прав…

— Зная — каза меко Парадисо. — Ще направя най-големия разузнавателен удар в американската история.

— Франк — обади се Шарлот, — разбираш ли колко е важно веднага да предприемеш нещо във връзка с това?

— Шарлот — отвърна той, клатейки бавно глава, замаян, спечелен за каузата, — излишно е да ми го казваш.

Вашингтон

— Трябва да говоря с вас — каза отчаяно гласът. Маларек го чуваше на фона на шум от преминаващи автомобили. — Ще съм там след около четиридесет и пет минути. Спешно е.

Маларек бе чакал Бейлис десет минути, бе решил, че сигурно има сериозни причини, за да не дойде на срещата, и се бе върнал в съветското посолство. Неговият помощник му бе дал този току-що направен запис от неосигурена телефонна линия в Белия дом. Маларек веднага бе познал гласа на Роджър Бейлис.

Изслуша телефонния разговор и изключи магнетофона. Вдигна слушалката на обезопасен телефон и набра рядко използуван номер на малка книжарница във Вашингтон, специализирана за книги от чужбина. Отсреща веднага вдигнаха слушалката.

— Обажда се ваш приятел от съветското посолство — представи се Маларек. — Искам да поръчам два екземпляра от „Большая советская енциклопедия“. На английски, ако обичате. — После затвори и зачака.

Човекът от книжарницата, американски гражданин, роден в Съветския съюз и емигрирал преди петнадесет години, беше един от малкото пунктове за безконтактни съобщения в и около Вашингтон. КГБ му плащаше малка издръжка за услугите, които се състояха предимно в това, да прави обаждания по сложна телефонна система, които да не могат да бъдат проследени. Продавачът от книжарницата не знаеше нито кой му се обажда, нито на кого се обажда. Маларек бе измислил този метод, за да избегне нормалните канали за свръзка на посолството и КГБ.

Телефонът иззвъня след половин минута.

— Има ЧП — каза Маларек, използувайки служебния жаргон за извънредно произшествие.

Даде данните и затвори.

Взе си цигара от малката бяла металическа кутия на бюрото и я запали. Облегна се назад и се замисли за Роджър Бейлис, който би направил всичко, за да си повиши реномето пред президента. Имаха късмет, изключителен късмет, че Бейлис бе направил глупостта да се обади по открита линия. Не беше казал нищо определено на съветника по националната сигурност, така че нямаше никакво изтичане на секретна информация. Времето точно щеше да им стигне.

Бейлис никога не му бе харесвал.

Роджър Бейлис се питаше дали не го следят.

Колата след него се движеше на прекалено малка дистанция, така че той премина в дясното платно, покрай железния парапет. Вдигна очи към огледалото и видя, че и тя е сменила платното. Отново беше точно зад него.

Погледна нервно стръмния наклон оттатък парапета и веднага разбра какво ще се случи. Спомни си нещо, което веднъж му бе казал Маларек — колко добри били неговите хора в предизвикването на „злополуки“. Изглеждали досущ като истински.

Не трябваше да се обажда в Белия дом по неосигурена линия. В края на краищата, всеки можеше да ги подслуша.

Натисна клаксона, но колата вече се беше долепила до бронята му и го изтикваше от пътя. Чу се стържене на метал върху метал.

Видя табелката с номера на форда, видя, че е регистриран в окръг Колумбия, а после откри самотната малка лепенка на предното му стъкло, в началото — като малък пурпурен отблясък. На тези, които не бяха чували за фондация „Американски флаг“, тази лепенка не говореше нищо.

„Не. Обаждането… Прехванали са обаждането ми. Моите собствени мерки за подслушване на линиите!“ — разбра ужасен Бейлис, осъзнал иронията. А после, в момента, в който почувствува удара, не му останаха вече никакви съмнения за начина, по който щеше да умре.

70

Москва

Нощта беше мразовита, пътищата — заледени и хлъзгави. Стоун караше реното на Шарлот и му беше трудно да го управлява. Още повече че много от улиците бяха затворени заради празненствата на следващия ден. Целият град им бе подчинен, както ставаше и във всички останали официални случаи в Москва. Голяма част от центъра бе оградена с кордон за осигуряване на безопасността. Из целия град се развяваха знамена, грамадни триумфални плакати с вдъхновени социалистически труженици възхваляваха преизпълнението на плана в заводите.

След срещата с Парадисо, Стоун и Шарлот се бяха върнали в апартамента и бяха направиха план. Бяха решили единодушно, че е важно Шарлот да продължи нормално работата си, за да не буди подозрение, ако някой я наблюдава, и да не издаде присъствието на Стоун в града.

Шарлот бе отишла в бюрото си да напише репортажа, към който след това щеше да прибави само заснетия материал от посрещането на президента на летище „Внуково“. После, при първа възможност щеше да продължи издирването на човека, смятан за ръководител на „староверците“. Бе подхвърлила на Чарли, че може би има начин да научи кой е, но бе отказала да му съобщи какъв точно е този начин. Стоун можел да й се обади по-късно и да разбере какво е открила, ако е открила нещо.

Стоун беше прекарал няколко часа в безрезултатно ровене из книгите на Шарлот по история на Съветския съюз. Бе търсил едно име, свързано с клането в Катинската гора, името на един самотен герой, но не бе намерил нищо.

Не можеше да стои бездеен и тръгна да посети Соня Кунецка. Дъщерята на Леман, която Шарлот бе намерила. Жената, с която през 1953 година се бе срещнал за малко в една от станциите на метрото Алфред Стоун.

Соня Кунецка му се видя дребна и неприветлива. Носеше проста рокля, очила с железни рамки закриваха хубавото й, нежно лице. Когато отвори вратата, изглеждаше объркана.

— Что такое? — попита тя.

— Трябва да поговорим — отвърна Стоун също на руски. — Веднага.

Очите й се разшириха от ужас, в тях блеснаха сълзи.

— Кой сте вие?

— Ако не ме пуснете да поговорим вътре — каза Стоун, — ще съм принуден да взема мерки, които може и да не ви харесат.

— Не!

— Спешно е, хайде!

Мина покрай нея и влезе в апартамента. „Това е жената, заради която беше пожертвуван баща ми — мислеше си Стоун. — Точно тя е.“

Соня Кунецка го последва в хола, където седеше един мъж. Стоун щеше да научи името му по-късно: Яков Крамер. От едната страна на лицето му имаше ужасен белег. Беше силен на вид човек на средна възраст, щеше да е красив, ако не беше тази деформация.

— Вие сте се срещали с баща ми — изрече бавно Стоун.

Тя се усмихна.

— Бъркате ме с някого.

— Не, не ви бъркам. Нося снимката и мога да го докажа. Един ден, много отдавна, за да бъдем точни — през 1953 година, вие сте се срещнали с баща ми в една от станциите на московското метро. Той ви е предал един пакет.

По лицето й внезапно премина тревога. Това я издаде.

— Не разбирам за какво говорите — запротестира тя.

— Зная коя сте — каза Стоун. — Зная кой е баща ви.

— Кой сте вие?

— Чарлз Стоун. Познавали сте баща ми, Алфред Стоун.

Жената простена, устата й се отвориха, като че ли щеше да изпищи, очите й гледаха диво.

После, за негово учудване, тя протегна трепереща ръка и докосна ръката му.

— Не! — изрече тя, клатейки глава, сякаш задавена от думите. — Не! Не!

Яков Крамер ги наблюдаваше слисан.

— Трябва да поговорим — каза Стоун.

Лицето на Соня замръзна в неподправен ужас. От очите й потекоха сълзи.

— Не — прошепна тя. Вгледа се внимателно в него, после протегна и двете си ръце, за да го докосне. — О, боже, не! Защо сте тук? Какво искате от мен?

— Зная чия дъщеря сте. Баща ви е дошъл, за да ви изведе от страната, нали? Но трябва да знаете, че съм готов да ви попреча. Можете да не се съмнявате. Освен ако не ми помогнете.

— Не! — изкрещя жената с приковани в Стоун очи. — Моля ви, вървете си. Не трябва да бъдете тук при мен!

— Кой е този човек, Соня? — попита Яков — Какво приказва той? Махайте се оттук! — И застрашително тръгна към Стоун.

— Не! — каза му Соня. — Остави го. Ще говоря с него. — Тя се разплака, свали очилата и изтри сълзите с опакото на ръката си. — Ще говоря с него.

В седем часа вечерта президентският самолет кацна на летище „Внуково“, на тридесетина километра югозападно от Москва. Пистата бе осветена ослепително ярко и украсена с редици съветски и американски знамена, които се вееха и къдреха на вятъра.

Президентът и съпругата му първи се появиха от самолета, последваха ги държавният секретар и съпругата му, а после останалите от американската делегация.

Малка група съветски официални лица, включително членовете на Политбюро, се бе скупчила да ги поздрави. Съветски операторски екип запечатваше великия момент на филмова лента.

След кратката церемония по посрещането президентът бе отведен до очакващата го американска лимузина, брониран черен „Линкълн“ с американски шофьор на волана. Останалите от официалната делегация бяха настанени в чайки и сред оглушителния рев на моторите колите потеглиха с най-голяма скорост по средното платно на шосето за Москва.

Шофьорът на президента в началото сякаш беше малко нервен, че трябва да кара толкова бързо, колкото руските си колеги, но после се успокои и изглежда, започна да му харесва.

— Господин президент, във Вашингтон никога не съм карал с такава скорост.

— Да не си и помислил! — каза президентът с вид на човек, комуто започва леко да прилошава.

Колите от кортежа вървяха опасно близо една след друга, сирените виеха. Летяха така стремително, че президентът — предпазлив човек — беше сигурен, че ще катастрофират. Няколко коли на съветската охрана обикаляха покрай процесията, ловко и опасно се включваха и излизаха от нея.

Когато навлязоха в града, президентът се загледа с голям интерес през прозореца.

Две коли по-назад, в лимузина „Чайка“, седеше съветникът му по националната сигурност с няколко от помощниците си.

Крейг Матюсън съчиняваше изявление, което щеше да бъде направено следващата сутрин в американското посолство. В него президентът щеше да изрази сърдечните си съболезнования във връзка с кончината на един от най-лоялните си сътрудници в Белия дом, Роджър Бейлис. „… Съжалявам, че Роджър не е с нас сега — завършваше изявлението, — в това време на триумфи, за идването, на което той допринесе толкова много“.

Матюсън бе дълбоко наскърбен от загубата на младия човек. Бейлис беше толкова амбициозен, колкото и всички останали, с които се бе срещал в орбитата на държавното управление. Може би прекалено ловък кариерист, но все пак в основата си почтен човек. Как ли беше станала тази катастрофа? Какво е правил, та точно в деня на заминаването за Москва е карал по магистралата? Дали възбудата от предстоящата среща на високо равнище не го е направила фатално невнимателен?

Но защо Бейлис му се бе обадил точно преди катастрофата и бе казал, че имал да му съобщава нещо наистина спешно? Какво ли е било това толкова нетърпящо отлагане нещо, което Бейлис е искал да му каже и — тук размишленията на Матюсън ставаха мрачни — възможно ли беше злополуката да има някаква връзка с това?

Матюсън беше изпълнен с подозрения, дори малко уплашен.

Гледаше бягащата покрай прозорците Москва. „Дори нощем, когато толкова градове изглеждат вълшебни, този е необикновено грозен — мислеше си той, — обезпокоително тих, безлюден. Странно за един толкова известен град в навечерието на най-големия му празник.“

После забеляза, че улиците не са съвсем безлюдни: на всеки няколко метра стояха милиционери в сиви униформи, една безкрайна редица по целия път от летището до града. Трябва да бяха с хиляди.

Очевидно беше, че Съветите взимат всички мерки за охраната на почетните си гости.

Четири коли зад Матюсън пътуваха Михаил и Раиса Горбачови и близкият приятел и съветник на Горбачов Александър Яковлев.

Горбачов седеше безмълвно и гледаше право пред себе си, потънал в мислите си, докато Яковлев не ги прекъсна:

— Представителен мъж.

— Хмм?

— Президентът. Винаги съм го намирал представителен. — Яковлев, който бе следвал в Колумбийския университет и бе прекарал години като посланик в Канада, претендираше, че разбира темперамента на западняците. — А също и разумен.

Горбачов кимна. Очите му бяха неподвижни, стоманени.

— Преуморен е — каза Раиса Горбачова и погледна съпруга си.

— Добре, починете си — рече Яковлев. — Утре денят ще бъде дълъг.

Горбачов се обърна към съветника си.

— Мислиш ли, че знаят?

— Какво да знаят?

— Дали знаят — повтори разгорещено Горбачов — кой… кой, по дяволите, се опитва да направи преврат?

— Нямам представа. Без съмнение разполагат с някакви разузнавателни сведения по този въпрос. Което ще рече, че ще се опитат да се възползуват от слабостта ти. Изобщо от вероятността, разбираш ли, да не се задържиш. По същия начин, по който Брежнев изработи Никсън, преди да го дискредитират, разбираш ли…

— Нямам предвид това — отвърна раздразнено Горбачов и отново се обърна напред. — Искам да кажа, мислиш ли, че знаят какво сме открили? За участието на ЦРУ?

— Ако ме питаш дали президентът и хората му са замесени в това, което става тук, както изглежда, смята Павличенко, това ми се струва абсурдно. Не го допускам.

Горбачов отново кимна. Разсеяно прокара език по вътрешната страна на бузата си и не отговори.

В колата непосредствено след неговата седеше Андрей Павличенко, сам, ако не се смята шофьорът. Беше си сложил очила за четене и преглеждаше без интерес куп резюмирани доклади от разузнаването в Германия, Полша и България.

За кой ли път си повтаряше на ум онова, което трябваше да се случи.

Знаеше, че само бързото обезглавяване на руското ръководство ще даде нужния резултат — ще хвърли държавата в безредици. Законодателните органи.

— Върховният съвет, Съветът на народните депутати — ще бъдат сковани от страх и няма да са в състояние да действуват решително. Ще настояват за извънредни мерки.

След погрома на Червения площад малцината оцелели — висши офицери от Червената армия и от Министерството на вътрешните работи, всичките от Секретариата, които нямаше да са на мавзолея, дори и близо до него — щяха да обявят извънредно положение.

За света разрушаването на Лениновия мавзолей щеше да изглежда като кулминация на терористичната кампания, влудяваща Русия напоследък. След като бъдеха изследвани останките от взрива, произведените за ЦРУ пластични експлозиви щяха да докажат ясно и неопровержимо американското участие в тази трагедия.

Ами да, едва ли някой щеше да се усъмни. Особено след като Павличенко, веднага след възстановяването си от удара, разкриеше доказателствата за опитите от страна на малка група американски заговорници, наричаща се Светилището, да елиминира съветското ръководство отвътре.

Но още преди това да стане, оцелелите от най-висшето съветско ръководство, т.е. заговорниците от Секретариата, щяха да обвинят американците в заговор за разбиване на Съветския съюз във време на голяма нестабилност. Точно когато Москва разхлабва веригите, отключва вратите си, отваря се към Запада.

И щяха веднага да вземат мерки за стабилизиране на положението.

Секретариатът, убеден, че работи за обединяване то на Съветската империя, веднага щеше да се разпореди глупавият и опасен курс на Михаил Горбачов да бъде незабавно прекратен. Щеше да обяви, че за сигурността на обществото е необходим ред. И тогава…

Тогава Андрей Павличенко щеше да осъществи мечтата на живота си.

Щеше да освободи Украйна.

При Горбачов и всеки друг руски ръководител това никога не би могло да стане. Украйна, житницата на Съветската империя, най-богатата поробена република най-после щеше да бъде свободна.

И незабавно малкото, останало от Съветската империя, щеше да попадне под ръководството на един украинец, чиито родители бяха убити от Москва. Един украинец щеше да стане господар на Москва.

Кремъл, какъвто го познаваше историята, нямаше повече да съществува.

Павличенко отново се опита да се съсредоточи върху купчината документи, но не беше в състояние да мисли за нищо друго, освен за държавния преврат, който щеше да промени лицето на света.

— Държали са ви тук като заложница, нали? — попита Стоун.

Тя кимна и прехапа долната си устна. Беше помолила Яков да ги остави насаме. Налагаше се после да му каже всичко. Щеше да й бъде ужасно трудно, не знаеше откъде би трябвало да започне.

— Да — отговори тя. — През 1930 година Сталин принуди баща ми да си замине. Без жена си. И без мен.

Обви ръце около себе си, сякаш й беше студено, сякаш се опитваше да се предпази от външния свят.

— Трябвало да се върне в Америка, там било бъдещето му. Във висшите финансови и политически сфери. Но не можел да вземе със себе си съпругата и дъщеря си, които толкова много обичал. Разбирате ли? Те не му разрешили. Баща ми казва, че било по нареждане лично на Сталин. Майка ми била съсипана. Сама жена с малко дете. Лишена от съпруга си… О, знаете ли, тя беше красива. Работила като прислужница в къщата на баща ми — нямаше образование, но баща ми я обичал за други неща — за красотата и добротата й. Знаете ли, мисля, че наистина са се обичали… Той поддържаше връзка с майка ми и мен чрез писма, които предаваше по различни тайни начини. По-късно ми каза, че няма доверие в руснаците, че те — имаше предвид ГПУ, сега КГБ — със сигурност ще ги четат. Затова ги криеше в кожени палта, които изпращаше на майка ми по пътуващи до Русия приятели. За мен баща ми беше голяма личност, още повече че го виждах толкова рядко.

Соня обясни, че преди майка й да почине през 1970 година, двете се преместили в малък апартамент в квартал „Красная Пресня“. Майка й успяла да си намери работа в Московска фабрика за долно бельо №6 от Текстилния тръст. Изкарвала 159 рубли на месец, като работела на стара шевна машина „Сингер“. Хората мислели, че американецът ги е изоставил. Под влияние на антиамериканските настроения, завладели Москва през тридесетте години, започнали да съжаляват майката и детето, но и да се боят от тях, както от всеки друг, свързан по някакъв начин с чужденци.

— Но са ви разрешавали да се срещате с баща си — рече Стоун.

— На него изобщо не му позволиха да дойде в Москва, но аз два пъти получих разрешение да се срещна с него в Париж. Само аз, майка ми — никога. Две страшно къси посещения и непрекъснато под охрана.

— Да, през 1953 и 1956 година. А Леман не е можел да ви отвлече, защото майка ви е била още жива и е била в Москва.

— Да.

— Винаги ли сте искали да напуснете тази страна?

— О, да! — извика тя. — О, господи, да! Майка ми отчаяно искаше да замине, през целия си живот. Аз също. А после, когато срещнах Яков… ами, разбрах, че и той иска да емигрира.

— Той знае ли за вас?

— Не.

— Държали сте това в тайна от него?

Тя отново прехапа устни и наведе поглед.

— Защо?

Отговорът й бе пропит от мъка.

— Той не биваше да знае. Никой не биваше да знае. Ако исках отново да видя баща си, трябваше да мълча.

Стоун се замисли за момент.

— Сталин е държал с нещо баща ви и баща ви го е държал с нещо.

— Какво знаете за това? — попита предпазливо тя.

— Баща ви е притежавал силно компрометиращ документ, а Сталин е имал вас. Патово положение.

Тя не каза нищо.

— Документът е у вас, нали?

— Какво ви кара да мислите така?

— Точно това ви е предал баща ми, нали? Точно това е бил документът, който баща ви толкова много е държал да стигне до вас, че е бил готов на всичко, за да го получите. Дори да се дискредитира баща ми, да се съсипе кариерата му.

— Моля ви, аз не зная нищо за това!

— Какъв е той? Искам да ми кажете какъв е!

— Нищо не зная — рече Соня и се разплака.

— Напротив, знаете. Вашият баща посредством моя баща ви е предал едно досие, не е ли така?

Тя заклати глава прекалено силно, неубедително.

Стоун кимна. Вече беше сигурен.

— Преди мислех, че е нещо, наречено „Завещанието на Ленин“. Но не е само това, трябва да има и друго. Трябва да е някакво доказателство за таен опит преди години да се заграби властта. Имена, други данни, които могат да вдигнат завесата от сегашния заговор…

— Защо ми казвате всичко това?

— Човекът, който е осъществявал връзката ви с Лубянка — рече Стоун, — се е наричал Дунаев, прав ли съм?

— Моля ви, зная много по-малко, отколкото мислите. Имаше толкова много посредници между мен и Лубянка. Може и така да е. Забравила съм…

Стоун стана и закрачи из стаята, разсъждавайки гласно:

— Предстои да се извърши размяната, нали така? Как ще бъде направена тя? Къде?

— Не мога…

— Кажете ми! Къде ще стане размяната? — Стоун гледаше през прозореца.

— Моля ви — прошепна Соня. — Всичко, което някога съм искала, е да измъкна Яков, синовете му и себе си от тази страна и ако ни попречите… Моля ви! Ще убиете последната ми надежда.

— Баща ви сега е в Москва, нали? — каза Стоун и се обърна с лице към нея. Нещата идваха на мястото си. Започваше да разбира.

— Аз не…

— Нямате избор, приятелко — каза тъжно Стоун, изпълнен от огромна тъга за тази жена. — Трябва да ми кажете как да се свържа с баща ви, веднага.

Внезапно Соня Кунецка стана от стола, приближи се до Стоун и го прегърна.

— Не — умоляваше го тя. — Скоро ще разберете всичко. Моля ви, не се намесвайте!

Стоун я прегърна силно, за да я успокои. Знаеше колко безнадеждно нещастна е тя.

— Съжалявам — рече той. — Наистина нямаме избор.

Руснакът на средна възраст с лице, мораво от непрекъснатото наливане с водка, се качваше по широките мраморни стълби, залитайки. Беше видимо пиян, от джоба на синята му работна куртка се подаваше бутилка „Перцовка“. Минаваше полунощ и улица „Большая Пироговская“ беше тъмна и пуста.

— О! — каза той, като влезе в сградата и забеляза нощния пазач, който седеше до бюро с телефон и изглеждаше погълнат от списание „За рульом“.

— Какво, по дяволите, търсиш тук? — развика се пазачът. — Махай се веднага, преди да съм те изхвърлил!

Пияният се заклатушка през преддверието към бюрото.

— Много поздрави от Вася.

— Вася ли? — попита подозрително пазачът.

— Абе ти да не мислиш със задника си? Нали си приятел на Вася Корольов? Вася Бандита?

Сега, изглежда, любопитството на пазача се събуди.

— Какво искаш? — попита той вече не така враждебно.

— Вася каза да дойда и да говоря с теб. Днес ме изгониха от работа. Получих шут в задника от проклетия автомобилостроителен завод. Вася каза, че сигурно ще можеш да ми помогнеш да започна работа като чистач тук. — Пияният несръчно се настани на един стол близо до пазача. — Не възразяваш да седна, нали? — попита той.

— Виж — отвърна колебливо пазачът, вдигайки рамене, — не зная за какво… — Очите му алчно се приковаха в гърлото на бутилката „Перцовка“. — Изглежда, последният литър ти е дошъл множко, приятел.

Пияният хвърли поглед към празното преддверие, към пустата улица, сякаш се опасяваше, че някой може да дойде всеки момент. Измъкна бутилката и я сложи на бюрото на пазача, удряйки леко телефона. Протегна ръка.

— Женя.

Пазачът, с повишено от вида на бутилката водка настроение, пое ръката му и бързо я стисна.

— Вадим. Къде, по дяволите, я намери?

— Перцовката ли? — Пияният се захили и разкри тайната си. — Братовчедка ми Лидия работи в „Берьозка“ — каза той. Говореше за магазините за чужденци, в които се продаваше срещу твърда валута. Отвинти капачката на бутилката. — Заповядай. Нямам чаша.

Вадим взе бутилката и я надигна. Изля в гърлото си порядъчна глътка и я бутна към Женя.

Женя пак се захили.

— Ако долея още малко — каза той, потупвайки търбуха си, — ще направя на нищо хубавия паркет. Пий, не се стеснявай. След десетина минути започвам и аз.

Вадим отново надигна шишето, отпи няколко пръста и се оригна.

— Та, откъде, казваш, се познавате с Вася?

Яков Крамер, който се бе върнал в апартамента преди пет минути, не вярваше на ушите си. Това, което чуваше, обръщаше живота му наопаки, изменяше смисъла на последните петнадесет години. Не знаеше какво да каже, как да реагира и как да го проумее. Вцепенението му премина в гняв, а после в болка.

— Бедничката ми — каза той, обгърнал с ръце раменете й.

— Не — запротестира Соня, — не ме съжалявай. Само ми прости.

— Не говори така — рече той. — В този живот много неща стават по причини, които невинаги можем да разберем.

Усещаше горещия й дъх на врата си, сълзите й се стичаха по бузата му и в този момент осъзна каква страшна, страшна опасност ги грози.

Всички в американското посолство в Москва знаеха, че сградата се подслушва. С изключение на кабинета на посланика и „балона“, които редовно се проверяваха за електронни подслушвателни устройства, помещенията в посолството не се използуваха за никакви важни разговори, свързани с националната сигурност. Стените бяха пълни с електронни радиопредаватели, някои от тях заровени дълбоко в зидарията, които се контролираха от център на КГБ оттатък улицата.

Но без ЦРУ да подозира, се подслушваше дори и „балонът“.

Макар че проверяваха и него за излъчвания с радиочестоти, апаратурата не беше в състояние да открие онзи вид микрофони, които не излъчват сигнали и въпреки това могат лесно да бъдат активирани от разстояние повече от сто метра. В „балона“ бяха проникнали в средата на 1988 година въпреки шума, който се бе вдигнал предишната година, когато няколко морски пехотинци бяха пуснали жени, офицери от КГБ, в засекретени помещения на посолството. Няколко пасивни предавателя бяха инсталирани в краката и под плота на единствената мебел в помещението — заседателната маса.

В резултат на това целият разговор на Франк Парадисо с Шарлот Харпър и Чарлз Стоун беше предаден и записан на мониторното устройство на КГБ от другата страна на улица „Чайковски“.

Жената, която контролираше апаратурата, беше получила строги указания от шефа си, началника на Второ главно управление Пьотър Шаламов: записът да бъде предаден направо на него.

След два часа, напечатан на пишеща машина в три екземпляра, той бе изпратен от подслушвателния пост срещу американското посолство в главната квартира на Второ главно управление на КГБ, безлична пететажна сграда, отдалечена на по-малко от километър от посолството, а оттам — в Лубянка, където Шаламов лично го връчи на Андрей Павличенко.

Като свърши с четенето на документа, председателят на КГБ вдигна очи. Не изглеждаше нито доволен, нито недоволен. Каза само две думи:

— Намерете Стоун.

Стоун спря на няколко пресечки от жилището на Соня и Яков пред нещо, напомнящо бар в американски стил. Не беше виждал нормален бар през целия си престой в Москва — само кафето, откъдето беше телефонирал преди това, и мрачните нощни клубове, обитавани, изглежда, само от руски проститутки. Тук имаше шперплатов тезгях и размъкнат барман. Сервираше се отвратителна руска бира. Четирима руснаци в тъмносиви ватенки, с вече размътен поглед седяха на бара, пиеха и разговаряха на висок глас, святкайки с металните си зъби.

Стоун влезе и видя, че вътре има още няколко души, които също приличаха на работници от заводите и седяха около малки масички. Когато отиде до телефона на задната стена, всички очи се впериха в него. Цялото му облекло, дрехите, които Джеки беше купил за него в Париж — тъмният вълнен балтон, джинсите, тежките високи обувки — бяха сякаш реклама на западните производители. Всички в бара го бяха забелязали и погледите им не бяха от най-дружелюбните. Тълпата по принцип се страхуваше от чужденци. Щом наблизо се появеше чужденец, веднага пристигаха милицията и КГБ и неприятностите започваха.

Стоун пусна в телефона монета от две копейки и отново набра номера на Шарлот. Беше се опитал да й се обади от жилището на Соня. Знаеше, че е рисковано да звъни на нейния телефон, но му беше нужно да чуе гласа й, да се увери, че нищо не й се е случило. Нямаше я нито в апартамента, нито в бюрото. Вече минаваше полунощ. Къде ли беше, по дяволите?

Телефонът в квартирата й звънеше и звънеше. Той окачи слушалката и набра бюрото.

Нищо.

„Моля те, Боже! Ако нещо се е случило с Шарлот…“

Стройна жена бавно изкачи мраморните стъпала на една съветска държавна сграда с официален вид. Беше облечена в опърпано палто, шал покриваше русата й коса.

Влезе в преддверието и видя двамата мъже.

— Браво, Женя — каза тя.

Женя седеше със скръстени на корема ръце. Нощният пазач беше потънал в дълбок сън, хъркаше силно с притиснато в бюрото лице.

— Върви си вкъщи, Женя. Аз ще се позабавя. И много ти благодаря. — Потупа го по бузата, после се приближи до бюрото и извади отвътре ключ.

Отключи главния вътрешен вход и се заизкачва по голямото стълбище към читалнята. В сградата беше тъмно, но тя се движеше, без да пали осветлението, хваната за перилата.

Женя наистина беше голям пияница, но беше също така и безработен актьор, играл някога в московския „Театър на изкуствата“. Шарлот се бе запознала бегло с него и семейството му скоро след пристигането си в Москва. Той не хранеше особено топли чувства към съветската бюрокрация, към нощните пазачи или милицията и на драго сърце се бе съгласил да й помогне.

Бутилката „Перцовка“, която така щедро беше предложил на нощния пазач, беше размесена с няколко таблетки халцион, или триазолам — приспивателно, което Шарлот взимаше от време на време. Тя знаеше, че алкохолът засилва действието му, но и че няма да го направи смъртоносно. Знаеше също, че има бърз ефект, обикновено след двадесетина минути и че до сутринта ще престане да действува.

По-рано през деня бе поразпитала и бе научила, че пазачът много обича да си попийва, така че подсилената водка й се бе сторила най-добрата стратегия. Човекът щеше да спи необичайно дълбоко тази нощ, но нямаше да му стане нищо.

И така, тя се намираше във Военноисторическия архив.

Стигна до читалнята, отвори вратата и видя, че и тук е тъмно. Нямаше как да запали централното осветление, щеше да се вижда от улицата, така че включи малката настолна лампа зад бюрото с картотеката.

Знаеше къде точно да погледне: микрофилмите от съветско-полския фронт, 1939–1945 година. Много от тях бяха подредени на откритите лавици и бяха достъпни за всички учени. Тези, които й трябваха обаче, се съхраняваха в заключен шкаф. По време на посещението си сутринта беше попитала къде са. Библиотекарката, необикновено любезна за съветска архивистика, й беше посочила шкафа, но беше поклатила глава: за тях било необходимо специално разрешение.

Или ключ. С един и същи ключ се отваряха четири от шкафовете и Шарлот бе видяла къде го държат.

Не мина много време и вече бе отворила шкафа. Извади отвътре цял метър ролки. Намери апарат за четене на микрофилми и го включи. Светлината му придаде на тъмната читалня сивкав оттенък.

Работата не вървеше толкова бързо, колкото се бе надявала. След един час все още беше затънала сред бърканицата от съветско-полски военни архиви. Разтърка уморените си очи, пое си дълбоко дъх и взе следващата ролка.

Разследване на престъпленията в района на Катинската гора.

Сърцето й подскочи. Въртеше ролката все по-бързо и по-бързо, очите й пробягваха по документите и търсеха един точно определен архивен материал. Мина още половин час и все не го намираше. Много свидетелства — някои страшни, някои безинтересни.

Откри го в два и половина през нощта.

„Дело на военния трибунал срещу Деветнадесета рота от Сто седемдесет и втори пехотен полк на Полския фронт, под командуването на майор А. Р. Алексеев“.

В документите, който се нижеха страница след страница, бяха посочени обвиняемите. Капитан В. И. Сушенко — командир на ротата. Сержант М. М. Рижков — командир на взвод. Бързо преглеждаше материалите и се опитваше да се ориентира. Осемнадесет човека, всичките войници от Червената армия, се бяха разбунтували срещу заповедта на НКВД да се спуснат в ямата и да пробождат с щикове всеки, който по някакво чудо все още дава признаци на живот. Било е ужасно. Било е нечовечно и руските войници се възпротивили, проклинали хората от НКВД.

По време на подготовката на делото във военния трибунал срещу осемнадесетте обвинението събрало свидетелски показания от седемдесет и трима офицери на НКВД.

Най-накрая, на последната страница, точно както бяха казали на Чарли в Париж, имаше заповед за прекратяване на делото. Беше кратък формуляр, с който съдебните действия се обявяват за ненужни, тъй като са взети други ефикасни мерки.

Тя прегледа страницата, стигна до подписа отдолу и за момент й се стори, че очите й не са наред. Не може да бъде! Изпусна кратък вик, който изпълни тъмната празна стая.

Не може да бъде! Погледна пак по-отблизо.

Името в края на страницата беше на Валерий Чавадзе, една от легендите в съветската политика. Възрастен грузинец, сега пенсионер, едно от доверените лица на Сталин. Грузинец като Берия, като самия Сталин. Сега вече старец, той сигурно живееше в разкош някъде извън Москва. Беше бил заместник-комисар, после министър на външните работи, член на Политбюро и — Шарлот винаги бе мислила така — непоколебим сталинист.

Чавадзе бе достигнал върха на съветското ръководство, бе избиран за член на Президиума по времето на Хрушчов, в Политбюро — по времето на Брежнев и едва през 1984 година бе решил да се оттегли. Кариерата му бе най-продължителната, най-успешната, най-бляскавата политическа кариера в Съветския съюз. Той беше един от великите старейшини на страната, личност, която въпреки репутацията си на човек на Сталин се ползуваше с дълбоко уважение, дори с благоговение.

Ако информацията на Стоун беше вярна, този твърдолинеен сталинист беше водачът на нелегалното движение, наречено „Староверци“.

Валерий Чавадзе беше единственият човек, който можеше да сложи край на терора.

71

Степан влезе задъхан в жилището на баща си, все още облечен в дрехите си на санитар от „Бърза помощ“. Баща му го беше извикал по спешност. Лицето му беше мрачно.

— Какво има? — попита Степан.

— Много ме е страх за нас — отвърна Яков. Гласът му трепереше.

— Разкрили са ни! — каза Степан и стомахът му се обърна.

— По-лошо, струва ми се. Много по-лошо.

— Какво?

Яков се беше прегърбил и пушеше цигара.

— Днес научих нещо за Соня, нещо, от което ми се къса душата. Моята Соня… — Той замълча и стисна устни, опитвайки да овладее чувствата си. След миг продължи: — Моята Соня е живяла в лъжа. Лъгала ме е. Тя… тя не е тази, за която съм я мислил.

— Не разбирам за какво говориш — каза Степан, недоумявайки какво ли чак толкова ужасно може да има около Соня.

— Тя… тя има баща. Много известен човек, американец. Уинтроп Леман.

Степан бе чувал името Леман, бе чел за него в книгите по история на Съветския съюз. Разсмя се, помисли, че баща му се шегува, но като забеляза, че се смее сам, млъкна изведнъж.

— Да — рече Яков. — И аз не можех да повярвам.

— Но аз не…

— Степан — каза Яков, гласът му внезапно стана остър, — този човек, който ти даде експлозива, съкилийника ти от Лефортово, кой е той?

Степан изглеждаше озадачен.

— Автомобилен механик, някакъв жалък крадец.

— КГБ — рече Яков.

— Какво?

— Стьопа, чуй ме. Ти беше арестуван от КГБ и пратен в затвор на КГБ…

— Че кой, по дяволите, смяташ, арестува хората в тази страна? — наежи се Степан. — Международният съд в Хага ли?

— Изслушай ме, дявол да го вземе! Защо, мислиш, само ти от всичките ти приятели беше осъден на затвор? По чиста случайност ли?

— Татко, за какво говориш?

— За твоя съкилийник, който се оказал и специалист по тероризъм. Мислиш ли, че и това е било случайност? Който случайно разполагал със склад от експлозиви? А брат ти Аврам? И него случайно са го арестували и случайно са го хвърлили в психиатрията, нали така? Степан, всичко това е било инсценирано!

— Не…

— Не се получи никакъв отговор за Аврам, нищо — продължи Яков с горчиво тържество. — Сякаш нашите действия не им правеха никакво впечатление. Сякаш искаха да продължим да вършим това, което вършехме! Знаели са как ще реагираме. — Гласът му се прекърши.

— Как е възможно?

— Американецът ми каза много неща — рече уморено Яков. — Каза ми, че експлозивът на бомбите, които взривихме, е бил доставен от ЦРУ.

Степан го слушаше потресен.

— Фьодоров — продължи Яков — ни е използувал, залагал е на гнева ни, на неосведомеността ни. Американецът мисли, че сме били пионки, също както и той. Мисли, че КГБ възнамерява да хване всички ни, да ни арестува за голям терористичен акт, който може би ще бъде извършен утре.

— По време на парада ли?

Яков кимна.

— Какво ще правим тогава?

— Американецът казва, че имал някаква идея. Уверих го, че сега ще сторим всичко, за да му помогнем. Може би ще имаме нужда от още хора, не зная. Но трябва да действуваме много бързо.

72

Стоун потегли с реното на Шарлот по „Проспект мира“, дълъг и широк булевард с мержелеещото се вдясно острие на Стопанската изложба. Задминаха го две коли, носещи се от платно в платно: пияни. Булевардът бе зле осветен.

Едра капка се плисна на предното стъкло, после още една, и още една. „Гадост — помисли си Стоун, — снегът се обръща на дъжд.“ Лоша видимост, трудно за шофиране, а времето, което му оставаше, се топеше. Крайно необходимо беше да се добере до „староверците“, а с всеки изминал час възможността изобщо да успее намаляваше.

Шарлот бе казала, че може би има начин да открие името на техния водач, но необяснимо бе изчезнала някъде.

Надяваше се, че нищо не й се е случило.

Единствената възможност, която му оставаше, беше самият Уинтроп Леман. Соня най-после бе капитулирала и му бе съобщила, че старият й баща наистина е пристигнал в Москва преди няколко дни. Както и бе предполагал, Леман щеше да бъде почетен гост на съветската държава, но имаше и друга, лично своя тайна мисия: да постигне освобождаването на възрастната си вече дъщеря Соня, която през целия си живот бе живяла в Москва.

Налагаше се да се изправи лице в лице с бившия си работодател, човека, който преди години бе предал баща му, и да го застави да помогне — ако не заради нещо друго, поне за да предпази Соня. Соня бе казала, че се е настанил в хотел „Национал“. Същия, в който и той първоначално си бе запазил стая.

Леман беше последната му надежда.

След няколко минути щеше да бъде в хотела и да застане пред Уинтроп Леман.

Докато размишляваше, Стоун гледаше през дъждовните капки, хипнотизиран от движението на чистачките, и не откъсваше очи от белите разделителни линии на пътя. Едно послание някъде от подсъзнанието проби бариерата към разсъдъка му и той внезапно си даде сметка, че от известно време го следват два кръгли фара.

Дъждът се засили и Стоун се хвана, че инстинктивно увеличава скоростта. Притокът на адреналин, на страх, натискаше крака му върху педала на газта и той трябваше да се насили, за да вдигне малко тежката си обувка.

Светлините зад него се приближаваха.

Сега вече три чифта фарове пронизваха мрака! Не беше милиционерската кола, тези бяха различни — два много големи камиона.

Боже господи! Настигаха го!

Двата чифта фарове принадлежаха на два големи четвъртити камиона. Сега единият беше в лявото, другият — в дясното платно. Стоун заемаше средното.

Щом разбра какво става, се опита да изнесе колата в дясното платно, на банкета извън пътя, но беше много късно: камионът отдясно летеше към него с прекалено голяма скорост.

На единия от камионите, солидна закрита кола, имаше надпис „Хляб“. Другият бе дори още по-голям и приличаше на тези, които могат да се видят само в селските райони на Америка. Отстрани беше с летви, под летвите имаше телена мрежа и каросерията беше пълна с живи пилета.

Камионите вече съвсем се бяха изравнили с реното и започваха да го притискат.

Чу се ужасяващо скърцане на метал, когато камионът вдясно връхлетя върху колата на Чарли, а после — стържещ звук отляво, когато го подпря камионът с пилетата.

Стоун караше вече над пределната скорост и натискаше педала на газта до дупка, но колкото и бързо да вървеше реното, камионите не изоставаха и го блъскаха все по-често. Знаеше, че се опитват да го убият.

Къде беше тунелът? Спомни си, че някъде тук, на около половин километър или нещо такова, трите платна се сливат в две и минават под дълъг тунел. Вече го различаваше, може би на километър напред. Един километър: четиридесет секунди. След четиридесет секунди шофьорите на камионите щяха да бъдат изправени пред необходимостта да направят маневра и нямаше никакво съмнение, че ще го смажат помежду си, със сигурност още преди да са стигнали до тунела с двете му платна.

Камионите удряха реното, подмятаха го насам-натам като топче за пинг-понг. Всяко блъскане раздрусваше Стоун, един удар на камиона с пилетата вляво проби широка дупка отстрани до задната седалка.

Тряс! Десният заден прозорец се разби. Дъждът запръска в тила му.

Стоун почувствува как паниката му преминава в мрачна студена решителност. Нещо вътре в него взе връх, прогони страха. Тридесет секунди преди входа в тунела, с едната ръка на волана, той свали до долу страничното стъкло. Вятърът нахлу вътре, носейки със себе си пороя. Стоун протегна ръка навън и се хвана за една мръсна летва на каросерията на камиона с пилетата. Дръпна я и се увери, че е здрава. Летвите можеха да се използуват като стълба. Камионът вдясно удари реното със страшна сила и го запрати към колата от другата страна. Стоун изви волана в обратната посока. Вятърът свиреше в ушите му.

Бам!

Камионът с пилетата го блъсна отново, този път изключително силно, смаза левия калник на реното и собствения му огромен калник се закачи за него. Сега колата на Стоун беше заклинена в левия камион, врязана в него, и двете превозни средства продължаваха да се носят напред със скърцане, неразделно свързани.

Бързо се наведе, напипа връзките на обувките си и ги разхлаби. После с левия крак събу дясната обувка и я набута над педала за газта. Тя се загнезди. Акселераторът беше натиснат и колата щеше да продължи да върви сама, заклещена за смачкания калник на камиона.

Входът на тунела беше точно пред тях. Може би на петнадесет секунди. Управлявайки с дясната ръка, той протегна лявата и се хвана за една летва. Промуши се извън колата и се подпря с крака в рамката на прозореца. Сега кръвта му беше пълна с адреналин, силата му беше изключителна. Щеше да му трябва огромен приток на енергия и наистина го почувствува.

Изтегли се нагоре и летвата се отпра.

Единственият му шанс. Алтернативата беше сигурна смърт само след секунди. Скочи във въздуха и се хвана за по-горната летва.

Тя не се откачи.

Беше здрава, издържа теглото му и той вече се намираше на камиона. Погледна за момент надолу и видя, че реното лети напред като ракета и камионите продължават да го блъскат. Възможно ли беше да не са забелязали как се измъква?

Пилетата кудкудякаха, сякаш надаваха писъци от страх. Стоун започна да се придвижва сантиметър по сантиметър напред по каросерията.

Долу се чу оглушителен трясък на метал. Той погледна и видя как колата на Шарлот се отклони и влезе под високите колела на камиона за хляб вдясно и как ужасяващо се откъсна покривът й. После точно пред тунела колата се блъсна под ъгъл в бетонната подпорна стена и веднага избухна в огнено кълбо.

В този момент камионите влязоха в тунела и всичко потъна в мрак.

Стигна до кабината и като надникна отдясно, едва успя да различи мъж с врат на бик и каскет на главата, в блажено неведение, че Стоун е оцелял от страхотната катастрофа.

Поради дъжда беше почти невъзможно да се задържи върху кабината, но като легна по корем, успя да се плъзне през нея от другата страна и…

Прозорецът беше отворен.

Извади пистолета, затъкнат в колана му. Освободи затвора, като продължаваше да се държи със свободната ръка за покрива на кабината. Трепереше от студ.

Шофьорът не подозираше, че е само на сантиметри от него. Стоун изви под ъгъл пистолета и го насочи право в главата му. В този, който се бе опитал да го убие.

— Привет! — каза той ухилен и натисна спусъка. Куршумът улучи човека в челото, кръвта плисна в предното стъкло. Главата му падна на волана гротескно, почти комично, сякаш той изведнъж бе решил да подремне. Кръвта му продължаваше да плиска напред в скута му. Стоун изви тяло и с върховни усилия успя да се вмъкне в кабината. Поколеба се за момент, после отчаяно изблъска тялото встрани и успя да хване кормилото точно когато започнаха да се виждат уличните светлини в края на тунела. С една ръка свали каскета от главата на мъртвия и го нахлупи. Силуетът щеше да заблуди другия.

Когато камионът излезе от тунела, една улична дъгова лампа освети вътрешността на кабината и кръвта придоби отвратителен зелен оттенък. Другият камион вървеше след него. Стоун хвана дългия старомоден лост, смени на по-ниска скорост и натисна газта. Другият камион наду клаксона победоносно — един вид, „свършихме си работата“ — и Стоун отговори на сигнала му. Смени на пета, направи завой, напусна „Проспект мира“ и отпраши по улиците на Москва.

73

Подолск, СССР

Тримата експерти по експлозивите от частите със специално предназначение стояха на огромно кално поле и гледаха в мрака към каменната пирамида на около половин километър пред тях — ниска постройка, изградена от големи гранитни блокове. Това беше четвъртото изпитание, предишните три бяха минали напълно успешно.

— Изумително копие — каза първият.

— Да — отвърна вторият. — И отвътре, и отвън размерите му са точно като на другия. Дори камъкът е подбран така, че теглото да е същото като на оригиналния.

Полето, на което стояха тримата, беше на около четиридесет километра южно от Москва, до самия Подолск, военноизпитателен полигон, предаден на Спецназ от Червената армия през 1982 година. Някога тук бе имало военно летище. Сега се използуваше изключително за изпитание на взривни устройства.

И тримата бяха дошли с хеликоптер на ГРУ и щяха да се върнат в Москва веднага след приключването на изпитанията, в ранните часове на Седми ноември. Стояха тихо и наблюдаваха.

Чу се страхотен, ужасяващ грохот, мощна гръмотевица; със свистене лумна бяла светлина. Каменната постройка беше взривена отвътре и за части от секундата от нея не остана нищо. Земята се тресеше, но не се виждаше нищо друго, освен сивкав чакъл, пръснат на стотици метра.

— Нашият човек е свършил добра работа — рече третият и едва-едва се усмихна.

74

7 ноември. 0:36 часът след полунощ

Капнал от умора, изподран и окървавен, Стоун продължи с камиона, докъдето можеше да си позволи, защото камион за превозване на пилета положително щеше да изглежда подозрително в центъра на града. От „Проспект мира“ зави по околовръстния път „Садовая — Спаская“ и успя да намери телефон.

Наоколо изглеждаше безлюдно, всъщност улиците бяха напълно пусти. Не, не съвсем. Имаше един патрулиращ милиционер.

Затвори вратата на будката, пусна монета и набра домашния телефон на Шарлот. Отново никой не отговори.

Опита в бюрото. Телефонът звънна пет, десет пъти.

— Да? — Мъжки глас.

— Търся Шарлот — каза Стоун. — Обажда се неин приятел.

Последва дълго мълчание.

— Съжалявам — каза мъжът. Може би беше операторът й? — Шарлот трябваше да се върне тук още преди шест часа. Нямам никаква представа къде е. Което е кален номер, защото сме затънали до ушите в работа.

Стоун окачи слушалката и се облегна на стъклената стена на будката. Хванали са я. Сигурно са отишли да пипнат него, а вместо това са отвели нея.

Беше половин час след полунощ, но вече беше време да събуди един много стар човек и да го застави да помогне.

Уличката го подсети за нещо. Всички хотели, които някога бе виждал, имаха служебен вход. Руските хотели едва ли правеха изключение, едва ли разтоварваха отпред чувалите картофи и касите с яйца.

Откъм гърба на хотел „Национал“ имаше уличка, на която държаха големи контейнери за смет, вонящи купища разлагаща се храна. Веднага забеляза, че за да стигне до това, което руснаците наричаха „черен вход“, кухненският персонал от хотела трябваше да минава покрай контейнерите. Дори по това време на нощта вратата беше отворена и шумно се блъскаше, когато работниците от нощната смяна влизаха и излизаха.

Стоун тръгна решително, яростно. Ако не можеш да приличаш на руснак, приличай поне на толкова целеустремен чужденец, че никой да не посмее да ти задава въпроси! Обут само с една обувка, той знаеше, че няма начин да не направи впечатление.

Все пак никой не го попита нищо. Кой би тръгнал да влиза в хотела през кухнята?

Веднъж влязъл, Стоун разбра, че е изключено да мине през фоайето. Но както във всички хотели, и в „Национал“ имаше задно стълбище, използувано предимно от камериерките и дежурните — жените, които дават ключовете на всеки етаж. Пред една от стаите някой бе оставил чифт обувки, за да бъдат лъснати през нощта, и Стоун ги задигна с леко чувство за вина. Не му ставаха кой знае колко добре, но щяха да свършат работа.

Лесно намери „апартамента на Ленин“ на втория етаж — на вратата имаше месингова табелка. През последните години го даваха на почетни правителствени гости, не толкова високопоставени, че да бъдат настанени в Ленински горки или в Кремъл.

Наоколо не се виждаше охрана.

Старият човек, загърнат в копринен халат, явно току-що се беше събудил. Отвори вратата и го погледна.

Не изглеждаше изненадан.

Франк Парадисо, аташе по печата в посолството на САЩ в Москва и офицер от ЦРУ, беше познал Чарлз Стоун. Веднъж, по време на кратката си авантюра с Шарлот Харпър, беше намерил негова снимка между купища други неща в едно от чекмеджетата й и я беше питал за него. Тя рязко бе отказала да говори на тази тема.

Знаеше кой е Чарлз Стоун, знаеше го от момента, в който получи кодираната телеграма от Лангли. Тя беше маркирана с кодовата дума ROYAL, която означаваше особено деликатна операция, известна на не повече от сто души. Дори, може би, на още по-малко. Телеграмата, придружена от описание и биография на Стоун, служител на ЦРУ, извършил убийство, за когото се предполага, че се опитва да избяга при руснаците, беше от канцеларията на директора на ЦРУ Тед Темпълтън. Беше необяснимо, но кодът ясно показваше, че е изпратена от директора на ЦРУ и следователно е във висша степен авторитетна.

Директорът на Централното разузнавателно управление искаше Стоун незабавно да бъде арестуван.

Парадисо бе предал спешното съобщение моментално, след като Стоун и Шарлот бяха напуснали бюрото му, и от ЦРУ почти веднага бяха изпратили хора. Агентите по вътрешната сигурност придружаваха президентската делегация под прикритието на служители в Държавния департамент и бяха пристигнали в посолството само преди минути.

— Доколко е достоверна тази информация. Франк? — попита оперативният работник от ЦРУ. Името му беше Кърк Джифорд, рус мускулест мъж на четиридесет и шест години.

— Много достоверна — отвърна Парадисо.

— Какъв е източникът?

Парадисо се поколеба.

— Забрави засега за източника. Имаме само…

Парадисо внезапно се свлече на масата — Джифорд го цапна отзад по врата с тежък, подобен на палка метален предмет.

След това забоде спринцовка в ръката му: бързодействуващ бензодиазепинов депресант за централната нервна система, наречен „Прелюдия“, по-надежден от употребявания преди от ЦРУ скополамин. „Прелюдията“, или мидазолам хидрохлорида, се използуваше както като приспивателно средство, така и за въздействие върху паметта. Когато Парадисо дойдеше на себе си, дезориентиран и с размътено съзнание, щеше да е забравил всичко, което се е случило с него през последните един-два дни. Всичко, с изключение на някои, мъгляви детайли, които щяха да му изглеждат като сън.

Вратата на „балона“ се отвори и влязоха двама мъже с носилка. Всеки от тях имаше законни пълномощия на федерален шериф на Съединените щати.

— Искам да замине с първия самолет — каза Джифорд. — Не ме интересува как, можете да го изпратите и като колет. Само го махнете от Москва.

— Знаеш ли защо съм тук? — попита Леман. Седеше в кресло с висока облегалка. Изглеждаше дребен в тази голяма стая, до обемистия роял.

— Да, заради Соня. Ще предадеш на хората на Павличенко един документ — или е досие? — и в замяна на това дъщеря ти ще получи разрешение да замине. Най-после.

Леман сякаш не чу отговора на Стоун.

— Значи си дошъл в Москва с надеждата да се реабилитираш — каза той. — Това ли е причината?

— Нещо от този род.

На Леман това, изглежда, се стори много забавно.

— Не се меси сега, Чарли. Вече си се набъркал в неща, които са много по-значителни, отколкото мислиш.

— Всъщност, положението ти е такова, че няма да си позволиш да ми откажеш — каза меко Стоун. — Заради дъщеря си.

Очите на Леман се разшириха, макар и едва забележимо.

— Моля те, не прибягвай до заплахи.

— Не ме принуждавай да казвам някому нещо, което би провалило плановете ти.

Леман леко се поколеба.

— Мисля, че ти си този, чието положение е неудържимо.

— Шарлот и аз искаме да ни бъде гарантирано, че ще напуснем Москва живи и здрави. Ти имаш връзките и знаеш как да го уредиш.

— Не, не мисля така.

— Не мислиш, че имаш такива връзки ли?

— Не мисля, Чарли, че ще напуснеш жив Москва.

Стоун замълча. Не можеше да не се възхити от финеса на стария човек, дори в такъв труден момент.

— Ще го направиш ли? — каза той с полуусмивка. Леман също се усмихна.

— Много добре. — Очите му бяха влажни и изглеждаше много развеселен. — Не ме харесваш, нали? — Гласът му беше тънък, но въпреки това силен, с меките тонове на обой.

Стоун не отговори.

— Нещата рядко са такива, каквито изглеждат — каза дяволито Леман.

Стоун гледаше замислено стария човек.

— Ти ли скрои това на баща ми? Имам предвид през 1953 година?

— Направих, каквото можах, за да му помогна. — Разкашля се силно с този вид кашлица, която често предизвиква повдигане. — Затова ли дойде тук, Стоун? Урок по история, а? Това ли искаш да разбереш?

— Отчасти. Той е бил невинен, нали?

— Разбира се, че беше — каза насмешливо Леман. — Господи, Стоун, какво си мислиш? Та ти си му син! Синът трябва да вярва на баща си.

Стоун кимна.

— Допуснал си да се провали кариерата му, нали? Леман леко поклати глава. Устата му се отвориха и затвориха няколко пъти, без от тях да излезе нито дума.

— Аз не мислех…

— Знаеш ли, едно време бях горд, че те познавам — рече Стоун. Сигурен беше, че стаята се подслушва, но вече беше твърде късно, вече нямаше значение.

Леман, който не преставаше да клати глава, беше потънал в някое тъмно и съкровено кътче на съзнанието си.

— Сега да видим — рече Стоун. — Те са държали тук дъщеря ти през целия й живот, нали така? Ти също разполагаш с нещо.

— Много е късно…

— Редица документи, прав ли съм? Една старица, била някога секретарка на Ленин, ми разказа за неговото „завещание“, за което светът никога не е узнал и което можело да дестабилизира Кремъл преди няколко десетилетия…

— Новина, като за ланшния сняг…

— … но и още нещо. Други изобличаващи материали. Доказателства, че Берия се е опитвал да направи преврат с помощта на Запада.

— Преди десетилетия. Моля те, не ми губи времето сега. Не ми остава много. Нито на теб, опасявам се.

— И те са „ланшен сняг“, както се изрази. Но не съвсем.

Леман изглеждаше отнесен в мислите си.

— Не съвсем — повтори Стоун, — защото в тези документи е имало имена. Имената на помощници на Берия. Млади хора, които по-късно сигурно са направили блестяща кариера и които едва ли искат някой да научи, че са участвували в заговор срещу Кремъл. Поне един от тях не иска, нали?

— Махни се от стаята ми… — започна Леман, но се задави от разтърсваща кашлица.

— Така че ти разполагаш с доказателства, че новият председател на КГБ е враг на държавата. Ама разбира се, че имаш нещо изобличително за него. — Стоун прикова в Леман пламналия си поглед. — Тогава защо трябваше да идваш в Москва?

— Всеки, който знае… — започна Леман.

— Всеки, който знае за Павличенко.

— Аз зная прекалено много… — Той отново, изглежда, мислеше за друго.

— Но така влизаш направо в капана на Павличенко!

— Не, проклет да си! — заговори с внезапен гняв Леман. — Познавам Съветите почти откакто се помня. Очевидно е, че съм оставил в ръцете на моите адвокати в Ню Йорк документи, които разкриват в подробности миналото на Павличенко, нашите връзки с него, нашата помощ за изграждането на кариерата му. Публикуването им би… Оставил съм инструкции на моите адвокати, ако… ако умра, преди моята Соня да бъде освободена, да публикуват определени документи, освен ако на дъщеря ми Соня не бъде разрешено да напусне Русия.

— А сега? Какво ще стане сега?

— Зная, че Павличенко няма да ми разреши да замина. Не може да ми разреши. Аз съм свидетелят. Но съм се погрижил и за това. Адвокатите ми са инструктирани да се даде гласност на всички мои документи за Павличенко на десети ноември, освен ако не получат други нареждания от мен или от Соня. — Той беше събрал сили и говореше много натъртено, изражението му беше тържествуващо, макар че започваше да произнася думите неясно. — И Павличенко го знае. Знае го. Това е моята защитна система. Само така ще бъде принуден да освободи Соня. Единствено Соня ще може да спре публикуването на тази компрометираща информация. Така че Павличенко ще трябва да я освободи. Единствено Соня може да попречи да се разчуе това, което той не желае да се разчуе.

„Той не знае — разбра внезапно Стоун. — Той не знае колко грандиозен е планът на Павличенко. Не знае, че информация, публикувана от някаква изискана адвокатска компания в Ню Йорк, не може да засегне човек, който е заграбил властта по такъв начин, по какъвто Павличенко се готви да го направи. Леман не знае!“

Но каза само:

— Какво значи това „единствено Соня“?

Леман отново се разкашля. Кашлицата разкъсваше дробовете му.

— Аз умирам, Стоун.

— Но дори да живееш само още няколко години…

— Умирам сега, Стоун. В този момент, пред очите ти.

И наистина умираше. Лицето му беше призрачно бяло, започваше да губи съзнание. Но, странно нещо — говореше с такава гордост!

— Това се нарича „коктейл на милосърдието“. Много си млад, за да мислиш за такива неща. В Англия го използуват вече повече от сто години. — Той се усмихна. — Течен морфин и течен кодеин. И някои други неща — захар и вода и малко джин. Баща ми умря по същия начин. Вместо да ни направи роби на една дълга агония. Взех си шишенцето, като тръгнах. Знаех, че това ще се случи.

Стоун го гледаше изумен, безмълвен.

— Глътнах го малко преди да дойдеш. Когато пристигнах тук, разбрах, че никога няма да си замина. Бях уредил всички формалности и знаех, че мога да спася Соня, ако не позволя да ме вземат за заложник. А те, знаеш, можеха да го направят, затова се самоубих. Ще са принудени да я пуснат! — Вече почти крещеше, очите му горяха победоносно. — Години наред не успявах да помогна на скъпата ми Соня. А сега… сега… — отново се усмихна широко.

Стоун не събра смелост да разкрие на умиращия старец това, което щеше да се случи само след няколко часа на Червения площад. Не можеше да му каже, че оставените на съхранение при адвокатите му в Ню Йорк материали сега нямат особено значение за Павличенко. Как би могъл да изрече, че жестът със самоубийството — най-големият, най-себеотрицателният жест в живота му — ще е напразен?

— Ленин е бил убит, така ли?

— Точно така — отвърна Леман, — убит беше. Чувал ли си за Рейли, Сидни Рейли?

Рейли, английският супершпионин, който през 1918 година се бе опитал да събори съветската държава. Какво общо можеше да има той с всичко това?

— Да.

— Тогава знаеш, че година след руската революция съюзниците са били вбесени от болшевиките. Защото са сключили сепаративен мир с германците. Решили, че трябва да ги съборят. Да удушат болшевишкия младенец. Само това им оставало. Виждали как се заражда култът към Ленин й насочили всичките си усилия за елиминирането на обаятелния вожд, като единствен начин да се разбие ръководството. Англичаните изпратили Рейли да убие Ленин, но заговорът се провалил.

— А ти?…

Но Леман сякаш не го чу.

— Уорън Хардинг, Чърчил и сума други хора мислели, че като отстранят от пътя Ленин, болшевиките ще паднат:

— Не мога да повярвам — каза на висок глас Стоун.

Този път Леман го чу.

— Не го вярвай — сухо се изсмя той. — Казах, че Хардинг и Чърчил са го мислили, не че са го направили. Направи го Сталин. Соня се роди на този свят като малка хубава заложница и Сталин успя да си осигури съдействието на единствения чужденец, в когото Ленин имаше доверие. В противен случай дъщеря ми щеше да умре. Тогава тези неща се случваха често — хората просто изчезваха…

— Чужденец ли? — попита Стоун. Не беше разбрал.

— Балсамировката не хващаше. Не може да се балсамира тялото на човек, натъпкан с отрова. Кремираха го. Изработиха восъчна кукла по маска, която Ленин приживе бе поръчал да му направят за скулптура. Сталин знаеше. Той искаше да махне Ленин от пътя си колкото е възможно по-бързо — виждаше, че съветската държава е парализирана и това беше неговият шанс да заграби трона. Той знаеше, че аз съм един от малкото хора, които Ленин би пожелал да види дори когато е много тежко болен. — Леман въздъхна. — Ленин ме прие. Почерпи ме с чай, и двамата пихме. Ленин… Ленин пиеше чая си със страшно много захар. Сталин ми бе дал бучки захар, поръсени с някаква усъвършенствувана, бързо действуваща отрова. Аз само трябваше да разменя бучките.

— Ти?

— Крупская не позволяваше на мъжа си да се срещне със Сталин. Аз бях единствената възможност. Знаех, че Ленин и без това умира след мозъчния удар и едва ли нещо щеше да се промени, ако смъртта се ускореше. А и Сталин щеше да ме пази. Щеше да е принуден, защото знаех малката му тайна — че той набави отровата. Така, без да искам, помогнах за възхода на най-големия тиранин на двадесети век. Той ме принуди да го направя — заплашваше ме с всякакви репресии, а аз бях твърде млад, за да му се противопоставя. Но хванеш ли се на хорото с престъпници, няма пускане. Той винаги ме е държал в ръцете си, престъпната му чест го изискваше. През целия си останал живот, дори и след това.

Мислите на Леман отново блуждаеха, очите му почти се бяха затворили.

— Баща ти донесе документите на Соня. Завещанието на Ленин и другите неща. Завещанието на Ленин…, удар по съветската държава…, нанесен от нейния създател…, днес вече е без значение, освен вероятно за колекционерите… Сигурно струва сума пари. Него и още няколко листа хартия, изобличаващи Сталин…, Берия…, Павличенко, цялата банда. Сгънати, запечатани и монтирани в рамката на портрет точно на Ленин. После баща ти разбра. Можеше да опропасти всичко. Исках, ако умра, тя да има нещо като застраховка. Трябваше да запазя тайната, иначе Соня щеше да пострада. Не можех да позволя баща ти да унищожи гаранцията за живота на моята Соня… Моята Соня… Сега те ще я пуснат да замине.

— Значи… значи нямаш нищо в себе си? Никакви документи?

— У Соня са. Сделката е… Сделката е… аз… срещу Соня.

Стоун се изправи и извади от джоба на сакото си касетофона „Награ“. Чудно, това нещо продължаваше да работи дори след целия кошмар с камионите. Беше включен на запис и той го изключи. Леман гледаше касетофона, сякаш без да разбира, че целият им разговор е записан.

Но после очите му се отвориха широко.

— Включи си машинката — каза той. — Имам да ти казвам още нещо.

Продължи да говори още десет минути.

Когато Леман затвори очи за последен път, Стоун беше потънал дълбоко в креслото, онемял, смазан от потвърждението на това, което толкова отдавна бе подозирал. Много дълго остана така, неспособен да плаче, неспособен да мисли, неспособен да се помръдне.

От телефона пред „Национал“ Стоун отново набра номера в дома на Шарлот.

— Ало?

— Шарлот! О, слава богу. Вече си мислех…

— Отне ми повече време, отколкото предполагах, но открих това, което ти трябва. Няма да повярваш. Ръководителят на… на мрежата.

Имаше предвид мрежата на „староверците“. Напрежението я правеше непредпазлива — говореше по телефона твърде свободно.

— Да?

— Валерий Чавадзе.

75

3:10 след полунощ

Зад кормилото на ръждива бяла волга, която бе откраднал някъде около Манежния площад, като бе съединил жиците, Стоун напусна границите на града и се отправи на югозапад, по посока на Внуково. Името на местността му беше познато, там бяха вилите на мнозина от съветския елит. Отби от магистралата и навлезе в тъмен, силно залесен район, а после зави по тесен, прокаран през гъста гора път, който се виеше покрай едно дере. Дачите на привилегированите бяха разположени в най-девствените, незасегнати от човешка дейност местности на Съветския съюз.

Това, че Валерий Чавадзе е водачът на антиправителствената мрежа, го объркваше. Чавадзе беше човек от старата гвардия, опора на стария ред. Този ветеран на сталинизма беше посещавал заседанията на Политбюро чак до осемдесетте години. Имаше непотвърдени слухове, че е играл решаваща роля за свалянето на Хрушчов.

Значи Чавадзе е искал всички да мислят така.

По света смятаха Валерий Чавадзе за квинтесенция на дълговечното, закостеняло съветско ръководство. Възможно ли беше този човек същевременно да е и таен предател на собствената си държава, дисидент в ядрото на светая светих?

А дали Чавадзе разполагаше с такава власт, че да блокира събитията, които трябваше да се разиграят след — колко оставаше? — някъде около осем часа, каквито и да бъдеха те?

Отново се замисли за това, за което не бе спирал да мисли през последните няколко часа, за това, което му бе казал Леман. Положи всички усилия да го прогони от съзнанието си.

Спомни си и как не се бе решил да разкрие на Леман горчивата истина. Умиралият от собствената си ръка стар човек едва ли би желал да чуе за върха на иронията, за това, че след десетилетията грижлива подготовка въпреки всичко няма да освободи дъщеря си. Финалният удар на Павличенко беше жесток и коварен.

Спомни си ужаса на Яков Крамер.

— Ние с вас трябва да си поговорим — каза му Крамер. — Споменахте терористичните действия, бомбите, нарекохте ги „заговор“. Аз… ние… трябва да говорим с вас съвсем открито. Можем ли да ви се доверим?

— Да, разбира се — отвърна нервно Стоун. — За какво?

— Искам да ви разкажа за едни терористи — започна Яков. След края на монолога му гневът така преизпълваше Стоун, че му бе трудно да говори.

— Разбирате ли защо? — почти изкрещя той. — Разбирате ли извратената логика на цялата тази работа? С връзката на Соня с Уинтроп Леман всичко идва на мястото си. Ще прилича на американски заговор, дирижиран от много влиятелен представител на американските висши правителствени кръгове. Трябва да говоря със Соня. Зная, че баща й е в Москва, и ми е необходимо да се срещна с него. Имам нужда от помощта ви!

Седнал на фотьойла, Яков бе стиснал в шепи изплашеното си лице.

— Веднага! — извика Стоун.

Нощта бе студена и тъмна, едва осветена от тънката луна. Стоун намали скоростта и потегли покрай дерето. Фаровете разсичаха мрака. От едната страна високите борове се открояваха като чудати сенки на фона на тъмната гора. Караше толкова бързо, колкото можеше да си позволи — дерето вдясно започваше направо от пътя и беше опасно да се вдига скоростта. Но нямаше време.

Когато го заслепиха насрещните фарове, в първия миг, потънал в трескавите си мисли, не им обърна внимание. После куршум, излетял от бързо приближаващата кола, пръсна предното му стъкло и страхът го сграбчи.

Завъртя волана към другата кола. Чу пронизителния писък на спирачки. Удари с юмрук дръжката на вратата, отвори я и се хвърли навън към храсталака.

Бялата волга се завъртя бясно и неконтролирано, накрая се удари в една бреза и спря на самия ръб на дерето. Сега забеляза, че другата кола също е волга, но черна — от тези за представителни нужди, веднага му стана ясно.

Бяха дошли да го довършат. Той нямаше никакво предпазно средство, нямаше защитна жилетка, нямаше нищо, освен пистолета.

За момент настъпи тишина, но само за момент, защото внезапно последва залп от куршуми, забиващи се в бора, до който бе паднал. Стоун се беше свил зад него и използуваше тънкия му ствол като прикритие. Извади пистолета и даде един, два, три изстрела.

Сред отсечената пистолетна стрелба чу човешки вик, рев от болка, който секна изведнъж. „Един от нападателите ми или е мъртъв, или сериозно ранен“ — помисли си Стоун с лудо биещо сърце.

Обърканото му съзнание беше в състояние да оформя само съвсем кратки свързани мисли: „Това е било инсценирано — крещеше мозъкът му. — Чавадзе, дори можел би Дунаев са ми заложили капан и аз хлътнах в него като горско животно.“

Чу се метално щракане от зареждането на автомат, а после друга серия куршуми се заби в земята, на сантиметри от него.

Беше останал само единият от двамата, но той беше професионалист, Стоун не се съмняваше в това. Нямаше никакъв шанс.

Трябваше да икономисва патроните. Колко му бяха останали? Тринадесет? Тринадесет патрона, за да стреля в тъмното срещу един невидим неприятел, който несъмнено беше много по-опитен от него.

Замръзна, като чу мощния мотор на друго превозно средство, което се приближаваше с голяма скорост по тесния път от същата посока, от която бе дошъл и той.

Ето на̀! Подкрепление! Нямаше никакъв начин да устои на още неколцина. Огледа се диво към гората зад себе си и видя, че е непроходима, толкова гъсти бяха храстите и дърветата. Трябваше да изскочи на пътя и да търси друга възможност за бягство. Щеше да му се наложи да тича.

— Виктор! — викна новодошлият към първия нападател. Подкреплението беше само от един човек. Добре! — Къде е той?

— Ето там — извика в отговор първият. — Побързай!

— Аз ще се погрижа за него — каза новодошлият.

— На мен ми е заповядано…

— Заповядано ти било — каза новият и се чу пистолетен изстрел, последван от гъргорещ звук. Беше застрелял първия, Стоун видя това, но не го разбираше.

— Хей — извика новодошлият нагоре към Стоун. — Старообрядец!

„Староверец“!

— Оттук, моля!

Шофьорът, сивокос мъж на шестдесет и няколко години с пурпурно лице на пияница, въведе Стоун в ярко осветената, луксозно обзаведена къща: ниски тъмни мебели, ориенталски килими на пода, молитвени килимчета по стените. Във вестибюла имаше голям старовремски стенен часовник, а до него беше седнало немощно старче в чист тъмносив костюм.

Самият Чавадзе.

Той се надигна с усилие и стисна сухо ръката на Стоун.

— Радвам се, че сте тук. Един от хората ми ми каза, че сте се срещали в Париж със стария шпионин Дунаев. — Говореше на руски с гърлен грузински акцент, какъвто Стоун бе чувал веднъж в стар документален филм за Сталин. — Съжалявам за това, което ви се е случило, и най-вече, че на моите хора им трябваше толкова време, за да ви намерят. За малко да закъснеят.

— Вашите хора — заразсъждава гласно Стоун. — Но той беше с униформа на КГБ!

— И в КГБ има наши хора — рече Чавадзе. — Влезте, моля.

— Извинявам се, че идвам в този късен час, но случаят е спешен.

— Късен час ли? Забравяте кое беше най-натовареното време за всички нас, които работехме и живеехме със Сталин. Той работеше по цяла нощ, защото предпочиташе нощта, и ние нравехме същото. На моята възраст няма за кога да се променям. Винаги работя до късно нощем.

— Работите? — не се сдържа да не попита Стоун.

— Пиша си мемоарите — мемоари, които никога няма да бъдат публикувани. Поне не и докато съм жив. Е, може би след десет-двадесет години, ако нещата продължат да се променят със същата бързина, с която се променят сега. — Старият човек сви устни. — Горбачов прави добри неща за страната ни, но той също укрепва властта си, господин Стоун. Винаги съществува опасност да се появи втори Сталин. Ако не е той, ще бъде някой друг. Ето, затова съществуваме ние.

— Предполагам, че в гробищата в Париж са били вашите хора.

В очите на Чавадзе проблеснаха весели искри, едва доловима усмивка съживи устните му.

— Да. Бяхме оставили човек да чака и да наблюдава. Научихме, че ще се срещнете с Дунаев, и знаехме, че ще има насилие.

— Вторият изстрел, който чух.

— Важно, беше да ви запазим.

— Не разбирам.

— Нека ви обясня.

— Какво означава паролата „старообрядец“?

— Бихте ли седнали? Елате насам. — Минаха в малък, но удобен хол, обзаведен с ниски, дебело тапицирани фотьойли. — Не знаете ли кои са били старообрядците? Принадлежали са към руската православна църква и са се почувствували предадени от драматичните промени, станали в нея преди триста години. Вдигнали глас и били прогонени, после се скрили в горите. Мнозина се запалили живи. Но сигурно всичко това ви е известно.

— А някои все още съществуват — рече Стоун.

— Но правилно ли разбирам това, което искате да ми кажете? Вие сте „староверци“. Но не вярвате в сталинизма, нали?

— О, не, напротив! Ние искаме да сме сигурни, че никога повече няма да има нов Сталин.

— А кои сте тези „ние“?

— Ние сме просто старата гвардия. Нищо организирано, нищо сложно. Един съюз на умиращи стари хора, които все още имат приятели в органите на властта, една широко разгърната мрежа. Наблюдаваме, слушаме. Предупреждаваме и съветваме, но никога не се намесваме пряко, защото нямаме власт да го правим, дори и да искахме. Вие, американците, си имате вашата външнополитическа институция, вашия Съвет за, външна политика. Ние си имаме само „старообрядците“.

Старообрядци. Думата, която Алфред Стоун бе споменал в бележките си.

— Отново „ние“. Кой, по дяволите, се крие зад това „ние“?

— Ние сме патриоти. Обичаме съветската държава. Не е съвършена, но е несравнимо по-добре, отколкото при царизма. Вие, американците, забравяте, че ние, руснаците, сме много по-различни. Ние не искаме демокрация — няма да знаем какво да правим с нея.

— Хайде де! — рече Стоун и изсумтя подигравателно. — Вярно, че сте стара гвардия — старата гвардия на Сталин. Нали вие и вашите кохорти сте отговорни за въдворяването на най-продължителната тирания в света?

— Една от най-продължителните — съгласи се Чавадзе. — Знаете ли, веднъж на партиен конгрес зададоха на Хрушчов същия въпрос. И той беше виновен колкото всеки от нас. От дъното на залата се чу глас, който питаше защо не се е възпротивил, докато Сталин беше жив, защо не го е поставил на място. А той отговори: „Кой го каза?“ И никой не се обади. Тогава Хрушчов рече: „Ето, затова!“

— Вие сте прекратили тайно военния съд над няколко смели мъже, които отказали да участвуват в клането в Катинската гора.

Чавадзе замълча за момент.

— Значи знаете. Мислех, че е потънало дълбоко в съветските архиви. Ами да, направих го някога. Виждате ли, това, което се случи там — отявлената бруталност на клането — имаше огромно въздействие върху мен. Напълно промени начина, по който гледах на света, на собствената си страна. Разбрах, че да си истински смел в Русия не означава да си казваш мнението и да действуваш открито, а да маневрираш тайно. По този начин можеше да се постигне много повече.

— Защо се съгласихте да се срещнете с мен? — попита рязко Стоун. — Какво знаете за това, което става?

— За това, че вашето Централно разузнавателно управление се меси във вътрешните работи на нашата държава ли? Това е очевидно.

— А М-3? Знаете за М-3, нали?

— Разбира се. Нашият многоуважаем председател на КГБ. Ние го организирахме.

— Какво? Организирали сте го? Но нали той е бил шпионин, „къртица“? Не е ли бил — не е ли — контролиран от нас?

— Точно обратното, господин Стоун. Точно обратното. Ние ви контролирахме.

— Какво?

— Точно в това се състоеше гениалността на идеята. Трябваше да пазим тайната за Ленин и по тази причина започнахме да използуваме надеждите и страховете на американското държавно ръководство. С Павличенко бе установил контакт офицер от ЦРУ и той се бе съгласил да работи за тях. Не зная защо, но беше добре за нас. По такъв начин можехме да манипулираме вашето разузнаване, да измъкваме от него секретна информация. Вие искахте да вярвате, че имате „къртица“, и ние ви дадохме „къртица“. Вие бяхте в разгара на маккартизма и колкото повече се противопоставяхте един на друг и се самоизяждахте, толкова по-доволни бяхме, защото бяхме слаби. Когато Сталин умря, започнаха безредици, така че за нас бе добре дошла възможността да използуваме Дж. Едгар Хувър, да използуваме Маккарти, да използуваме Уинтроп Леман. За да защити себе си, Леман трябваше да убеди Едгар Хувър, че „ръководи“ агент, който заема висок пост в Сталинова Русия. Всичко това беше една голяма измама. Съжалявам, че баща ви стана жертва на тази война, но той можеше да провали целия ни упорит труд. Ако Маккарти знаеше — Чавадзе се изсмя сухо, — че спасява Кремъл от голям провал…

Думите му отекнаха зловещо. „Съжалявам, че баща ви стана жертва на тази война…“ Според това, което Стоун бе научил от Уинтроп Леман, който също бе жертва на тази война…

Стоун кимна бавно, загубил дар слово. За момент всичко му се стори така далечно — Москва, баща му…

Чавадзе продължаваше да говори:

— Знаете ли, във всичко това има някаква ирония, нали?

— Моля? — отвърна Стоун, отнесен на милиони километри.

— Че баща ви бе впримчен в спазма, който постави началото на студената война. А вие — вие сте впримчен в спазма, който й слага край.

— Тогава вие, разбира се, знаете — рече бавно Стоун, — че Павличенко е на път да извърши държавен преврат. Знаете, нали?

Чавадзе поклати глава.

— Какви са основанията ви да мислите така?

Стоун му разказа, като завърши с подробностите за томограмата.

— Ако Павличенко следва плана на Берия, тогава възнамерява след няколко часа да получи удар, ако вече не го е получил. Утре — днес — той няма да присъствува и тогава ще стане нещо, някаква катастрофа.

Старият грузинец изглеждаше, сякаш го бяха ударили през лицето.

— Не! — възкликна той. — Имаше признаци… Убийствата, маневрите. Ставаха разни неща, които в началото само будеха недоумение. Говореше се, че се правят безсмислени на вид преназначения, че при Павличенко в нашите посолства и консулства се настаняват нови хора. В подслушвателните ни пунктове зад граница се заговори за мрежа от емигранти убийци, връзката, с които не се поддържа по обичайните канали на КГБ. Изглежда бе изграден отделен канал.

— Остава съвсем малко време — каза настоятелно Стоун и забеляза, че неволно е задържал дъха си от ужас.

Чавадзе кимна.

— И смъртта на хора, като че ли свързани само с Павличенко. Бившата секретарка на Ленин в Америка… Хора, присъствували на една определена вечеря в дачата на Сталин. Всички те бяха убити. И…

— И какво? — попита Стоун, разбрал от странното изражение на стария човек какво ще последва. Стомахът му се обърна.

— Баща ти.

— Кой го уби? — Зададе въпроса много тихо.

— Това го зная. Един от нашите, който работеше в дома на Павличенко като готвач, успя да сложи подслушвателно устройство на телефона в дачата му във Внуково. Само това успяхме да научим. Павличенко даде заповедта.

Настъпи дълго мълчание, после Чавадзе продължи:

— Павличенко беше най-близкият и най-доверен помощник на Берия.

— Да — каза Стоун. — И подготвя преврат, също както своя учител Берия. Но за разлика от Берия, Андрей Павличенко е изключително хитър, изключително точно преценява нещата.

Чавадзе произнесе следващите думи мъчително бавно, сякаш му причиняваха болка.

— Не допускам, че знаете по какъв начин е възнамерявал Берия да заграби властта.

— С подробности не, не зная.

— О, господи!

— Какво?

— Тогава бях кандидат-член на Президиума, така че бях запознат с плановете на Берия, които бяха разкрити след екзекуцията му.

— Какви бяха? Те служат за образец, нали? — прошепна дрезгаво Стоун.

— Берия беше употребил средствата, които му набавил Леман, за да закупи голямо количество мощни експлозиви — каза Чавадзе. — Знаете ли, че вътре в мавзолея на Ленин съществува празно помещение, което понякога се използува като арсенал? Сталин настоя на това, когато проектираха мавзолея…

— Да не би…

— В много отношения ударът е бил находчиво за мислен. Да се струпат купища експлозив вътре в малката постройка, докато само на метри отгоре стоят всичките му съперници. Лесна плячка, така да се каже. И всички да хвръкнат във въздуха.

— Павличенко използува за същата цел пластичен експлозив от ЦРУ! — рече Стоун и скочи. — Масово убийство. Там горе ще бъде не само цялото Политбюро, но и американският президент!

Чавадзе протегна ръка към телефона до себе си и набра един номер. След малко заговори в слушалката:

— Кой отговаря за сигурността в мавзолея на Ленин тази сутрин? — И поклати недоверчиво глава.

После тресна вбесен слушалката и извика:

— Прекъснаха линията! Павличенко трябва да е наредил на хората си да ме подслушват, на служителите си в разпределителните телефонни централи в центъра на Москва!

— Значи знаят от какво сте се интересували.

— Обаче не ме прекъснаха, преди да науча, че редовната охрана е заменена внезапно, в последната минута от личната гвардия на председателя на КГБ — каза Чавадзе с разширени, блестящи от ужас очи.

— Сега имам нужда от вашите хора — рече Стоун, — за да спрем това, ако можем.

— Моите хора! — въздъхна горчиво старецът. — Имам хора в цяла Москва, дори в Европа. Да, в КГБ, дори в Управлението за охрана има младежи, които са се заклели във вярност към „староверците“. Семенните традиции се предават на синове и дъщери. Но сме безсилни да се борим срещу мощта, концентрирана в КГБ. Ръката ми не е толкова дълга, господин Стоун. Без телефон, без необходимото време, за да свикам хората си, с нищо не мога да помогна. Павличенко е скривал операциите си толкова стриктно, че възможностите ни да направим нещо са нищожни. Прислужниците ми… шофьорът ми ще ви закара в Москва. Може пък с него да успеете да се свържете с нужните хора. Но сега всичко зависи само от бързината. Опасявам се, че вече почти не ни остава време.

76

3:55 след полунощ

Изключително лесно е да се направи бомба. Това, че на повечето хора технологията не е позната, не говори за трудността й, а за простия факт, че малцина имат такава нагласа.

Специалистът по експлозивите от ГРУ беше започнал да прави бомбата, която, както вярваше, щеше да отмъсти за убийството на родителите му. Колко странни са превратностите на съдбата!

Работеше в малката лаборатория, която му бе осигурил Секретариатът, късно пред нощта — за по-голяма секретност. Не искаше никой от колегите му да има представа над какво се труди.

По това време по-голямата част от Аквариума беше тъмна. Работеше на тезгях с черен плот и не влагаше никакви чувства.

Странното беше, че всичките материали, с които го бяха снабдили, бяха американско производство. Технологията на ГРУ за производство на експлозиви беше точно толкова съвършена, колкото и американската. Нямаше нужда да се използува вносни материали. Но той изпълняваше заповедите, без да задава въпроси.

Използувайки внушителен брой бижутерски инструменти, които взимаше от сандъчетата на тезгяха, той внимателно свърза две жици с малък черен електронен детонатор, произведен от калифорнийска компания. След това започна да прикрепя детонатора към електрическа взривна капсула и деветволтова батерия за транзисторно радио.

Електрическите взривни капсули съдържаха малък заряд, който се взривява посредством електрически ток. От капсулата излизаха два двуметрови проводника. Завинти единия от тях към детонатора. Вторият свърза с един от електродите на малката батерия. Напъха капсулата в блок от един килограм пластичен експлозив. Нямаше значение къде в блока ще попадне тя.

Забеляза, че са му осигурили бял C-4, произведен в Съединените щати. Разпозна етикета и серийния номер — на „военния завод за муниции «Холстън»“ в Кингспорт, Тенеси. Зачуди се, без да се задълбочава, как ли е успял Секретариатът да се добере до пластични експлозиви на ЦРУ. И защо ли?

Не свърза другия проводник от капсулата със свободния електрод на батерията: това би взривило бомбата в същия миг. Не, това щеше да стане, като му дойдеше времето, в часа, на който щеше да настрои таймера.

След избухването на пластичната бомба налягането в помещението под мавзолея на Ленин щеше моментално да се повиши до такава степен, че трите гранати, които щеше да разположи вътре, щяха да се взривят и да послужат като детонатор за облака от газ. Беше решил, че три гранати ще са достатъчни, но трябваше да бъдат специален вид, от тези, които развиват при експлозията извънредно висока температура.

Необходими бяха гранати с бял фосфор. Те също му бяха набавени и също бяха американско производство. По необясними съображения на бюрокрацията съветската армия не ги произвеждаше. Обаче Секретариатът беше успял да се снабди със значителни количества американски гранати М-15 — гладки цилиндри, малко по-малки от бирени кутии.

Отвинти нормалните запалки на гранатите и ги замени с мембранни ударно детонаторни възпламенители, към които беше прикрепил взривни капсули. Тези ударни възпламенители с форма на цимбал щяха да се задействуват от високото налягане.

Накрая прикрепи към вентила на десеткилограмова бутилка пропан още един клапан — с часовников механизъм. Клапани като този се продаваха по каталог от голям брой компании за управление на производствените процеси. Таймерните клапани могат да бъдат използувани например, за да се включи газовото отопление на сграда с офиси в пет часа сутринта, така че, когато в девет дойдат служителите, да бъде топло.

В подземието на мавзолея щяха да му трябват само две минути. Щеше да отвие вентила на бутилката с пропан и да нагласи таймера на втория клапан да започне да изпуска газ в единадесет часа сутринта на Седми ноември. За десет минути облакът газ щеше да стане достатъчно голям и достатъчно наситен с кислород. Десет минути по неговите изчисления беше оптималният интервал. Ако пластичната бомба избухнеше пет минути по-рано или пет минути по-късно, целият план щеше да пропадне.

Свърши с бомбата точно в четири часа и двадесет минути сутринта. Цялото съоръжение се събра идеално в сака и той се почувствува горд от изделието си. Беше сигурен, че то ще изпълни своето предназначение.

77

6:32 часът сутринта

Стоун седеше грохнал в колата, но не си позволяваше да задреме. Шарлот беше изчезнала. Нямаше я нито в бюрото, нито в апартамента. Бе се обаждал непрекъснато от телефонни будки, но никой не бе вдигнал слушалата.

Тогава се сети къде може да е, ако не са я арестували.

В многобройните им разговори през последните дни тя му бе споменала за едно скривалище в Москва — хотел „Червена звезда“ в центъра на града. На рецепцията работел неин познат. Веднъж беше казала, че се е срещала там с един от информаторите си, който трябвало да запази абсолютна анонимност. Стоун познаваше много добре начина й на мислене. Беше сигурен, че ако се е наложило да се крие, е отишла точно там.

Шофьорът на Чавадзе отби черната волга в странична уличка съвсем близо до площад „Дзержински“ и Стоун слезе предпазливо. Влезе в малка, слабо осветена сграда, на олющената табела, на която имаше обикновена червена звезда.

Зад тезгяха на рецепцията седеше мъж на средна възраст с прошарена черна коса и големи торбички под очите.

— Търся един човек — каза Стоун.

Мъжът го изгледа строго, после се усмихна.

— А, струва ми се, че познавам една ваша приятелка — рече той.

— Чарли! — Беше гласът на Шарлот. Тя се появи от някаква странична стая и се затича към него с протегнати ръце.

— О, слава богу! — каза Стоун и я прегърна.

Шофьорът караше волгата с над сто километра в час. Шарлот седеше вкопчена в Стоун на задната седалка.

— Като излязох от къщи, за да отида в бюрото — заразказва му тя, — видях милиционерска кола, бял фургон, като този, с който веднъж ме арестуваха, и разбрах, че това не е случайно. Така че направих кръгом и хукнах колкото ми държат краката. „Червена звезда“ беше единственото място, където се сетих да се скрия.

Стоун я целуна.

— Радвам се, че нищо не ти се е случило — каза той. — Имаме нужда от теб. Аз имам нужда от теб. Страшно.

— Благодаря — каза нежно тя, — но Леман…

— Той е мъртъв.

— Какво?

— Знаел е, че никога няма да може да напусне Москва. Ходих при него, молих го за помощ. Беше изпил нещо.

— Изпил нещо ли? Какво говориш?

— Самоуби се. Умря пред очите ми.

— Леман е мъртъв?

Стоун взе ръката на Шарлот и силно я стисна.

— Някога той означаваше много за мен — замълча, но нещо в гласа му й подсказа, че не й казва всичко.

— Какво има, Чарли?

— По-късно.

Шарлот погледна напред към шосето и се обърна към шофьора:

— Зная пряк път, който ще ни спести десет минути. Десет минути, които ще ни трябват.

Шофьорът поклати глава, несвикнал да получава нареждания от жена.

— Искате ли да карате? — попита той.

— Не — отвърна тя, — само правете това, което ви казвам. Познавам всички странични улици на този проклет град. — И добави по-тихо: — Знаех си, че някой ден ще ми е от полза.

Стоун забеляза, че лимузината зави по пуста улица в бедно южно предградие на Москва.

— Ето го — каза той и колата спря. Целуна леко Шарлот и слезе. — Бързайте! — подкани ги той. Колата потегли.

— Внимавай! — викна му Шарлот.

Стоун се приближи до гаража и видя Степан Крамер.

— Какво чакате? — попита той младия руснак. — Хайде да влизаме!

— Страх ме е, че няма да можем.

— Какво има, Степан? Какво е станало?

— Преди го нямаше — рече руснакът и поведе Стоун към страничната врата на гаража на Фьодоров. Гаражът, в който бившият му съкилийник складираше експлозивите.

Боята на вратата беше олющена, а това, което бе останало от нея, бе почерняло от машинно масло. На халките проблясваше голям, тежък стоманен катинар.

— Това е нещо ново — каза Степан. — Сигурно са го сложили съвсем скоро.

Стоун погледна катинара, а после Степан.

— Много ме бива да ги отключвам — похвали се той.

78

6:57 часът сутринта

Малко преди седем сутринта на Седми ноември двама мъже от ГРУ бяха докарани до страничната стена на мавзолея на Ленин.

Червеният площад беше тъмен и пуст, самотен милиционер пресичаше павираното пространство и на различни места в района бяха разположени няколко часовои. Двамата униформени гвардейци от почетната стража стояха неподвижно пред входа на мавзолея.

По-младият мъж, който носеше бомбата в зелен, спортен сак от войнишки плат, беше облечен в яркосинята униформа на кремълската охрана. Когато той и по-старшият офицер завиха към задния вход, часовоят козирува. Вероятно мислеше, че правят проверка по безопасността. Нищо повече.

— Добро утро, другарю генерал — поздрави часовоят.

— Добро утро — отвърна по-възрастният човек от ГРУ. — Отворен ли е арсеналът й подземието?

— Не, другарю генерал. Вие се разпоредихте никой да не се допуска вътре. Заключен е.

— У кого е ключът?

— У Соловьов, другарю генерал.

— Той долу ли е?

— Да, другарю генерал.

Влязоха и едно ниво по-надолу видяха следващия часовой, който се изпъна в стойка „мирно“.

— Дайте ми ключа за арсенала — заповяда старшият офицер.

— Слушам, другарю генерал — отговори часовоят и извади един ключ от голяма халка, закачена на колана, му.

Двамата влязоха в арсенала и затвориха вратата след себе си.

— Хващай се на работа — каза генерал-полковникът. Гласът му отекна от бетонните стени. Експертът по взривните устройства остави сака и извади съдържанието му — блока пластичен експлозив, газовата бутилка, взривните капсули, гранатите, батерията и проводниците. Лицето му остана безчувствено, когато сложи бутилката изправена на пода в центъра на помещението и започна да разполага гранатите по периферията.

Нагласи клапаните на газовата бутилка. Накрая включи черния електронен детонатор, сложи го на 11:10 часа сутринта и свърза последните проводници.

— Всичко е готово — обяви той. — В момента е седем часът и дванадесет минути. Политбюро се събира на мавзолея в десет. В единадесет бутилката ще започне да изпуска газ. Той постепенно ще изпълни помещението с богат на кислород, силно избухлив облак. Точно в единадесет часа и десет минути ще бъде детониран пластичният заряд и облакът ще се взриви. И мавзолеят ще бъде разрушен.

— Много добре. — Другият прекоси стаята й провери внимателно проводниците, погледна свързването с пластичния експлозив — сивкава тухла, завита в прозрачен полиестер, и отдели специално внимание на клапана с часовниковия механизъм, монтиран на бутилката с пропан. Накрая вдигна поглед.

— Всичко е идеално — каза той. Огледа помещението за последен път. — Всичко е идеално.

Беше седем часът и петнадесет минути.

Към седем часа сутринта председателят на КГБ беше откаран по спешност с личната си лимузина ЗИЛ в кремълската клиника на улица „Грановски“. Оплакваше се, че не може да движи дясната си страна, и веднага беше приет от знатния невролог доктор Константин Белов. След като го прегледа набързо, доктор Белов установи, че председателят има симптоми за мозъчен удар, и нареди да бъде пренесен в силно охраняваната клиника край Москва.

Когато санитарите от линейката, двама младежи с приятни лица, които положително нямаха представа какво щеше да сполети страната им, дойдоха да го вземат и да го закарат в Кунцево, Павличенко ги погледна от болничното си легло и им се усмихна.

Той знаеше, че ако остане по-дълго в кремълската клиника, ще бъде уязвим — лесна плячка. Затова бе решил както топчето в играта с напръстници да не се застоява дълго на едно място. Бе уредил в Кунцево да го посрещне малък конвой от неговите войски. А след около четири часа мерките за сигурност нямаше вече да са нужни.

Санитарите го вдигнаха внимателно от леглото и го положиха на сгъваемата носилка с колела, която бяха докарали, явно респектирани от отговорността да бутат председателя на КГБ по коридорите на клиниката до асансьора и после до линейката. Изглеждаха нервни, дори несръчни за хора, които постоянно се занимават с това. Павличенко винаги се бе забавлявал от ефекта, който имаше високото му положение върху обикновените хора.

Питаше се дали тези двама мъже ще бъдат между стотиците медицински работници, които скоро ще пристигнат на Червения площад с виещи сирени, за да изнесат обгорелите останки на членовете на Политбюро. Дали щеше да оцелее някой? Не му се виждаше много вероятно.

Асансьорът спря на приземния етаж и Павличенко бе изкаран вън, в студената светла утрин на Седми ноември.

9 часът сутринта

Километри червени знамена се вееха по двете страни на улиците. Между тях се виждаха гигантски портрети на Ленин и плакати с дръзката назидателна риторика на официалната съветска пропаганда: „ДЕМОКРАЦИЯ, ПРЕУСТРОЙСТВО, ПРОИЗВОДИТЕЛНОСТ!“, или „ЛЕНИН Е ПО-ЖИВ ОТ ЖИВИТЕ!“, или „НАПРЕД КЪМ СВЕТЛОТО БЪДЕЩЕ НА КОМУНИСТИЧЕСКОТО ОБЩЕСТВО, КЪМ ВСЕОБЩО БЛАГОДЕНСТВИЕ И ТРАЕН МИР!“.

Подготовката за годишнината от Октомврийската революция беше започнала още преди седмици. На всички обществени сгради бяха окачени плакати, навсякъде имаше червени знамена, дори и на някои коли. Работници се бяха борили с въжета и скрипци, за да вдигнат гигантските петнадесетметрови плакати, опънати на дървени рамки, с огромни образи на мъже и жени, призоваващи руснаците да изпълнят решенията на последния партиен конгрес.

Към девет часа пред станцията на метрото при парка „Горки“, последната спирка, след която хората трябваше да вървят пеша до Червения площад, се бе събрала огромна тълпа. Редици студенти, размахващи червени флагчета, дефилираха покрай атлети в спортни униформи и други, които бутаха платформи на гумени колела. Работници от машиностроителния завод „Червен пролетарий“ маршируваха покрай работници от Фабрика за часовници №1, носещи плакати, на които се четеше: „РАБОТНИЦИ ОТ ЦЯЛ СВЯТ, ОБЕДИНЕТЕ УСИЛИЯТА СИ В БОРБАТА ЗА МИР!“ и „НАПРЕД КЪМ ПОБЕДАТА НА КОМУНИЗМА!“. По улиците около Червения площад имаше узбеки с черно-бели тюбетейки, циганки с платнени торби на гърба и малки момиченца с колосани бели панделки в косите.

На Кремълската стена над мавзолея имаше гигантска карта на света. Портрети на Маркс, Ленин и Енгелс бяха окачени по фасадата на ГУМ — държавния универсален магазин, която беше обърната към площада. Историческият музей, викторианска постройка от червени тухли на срещуположната страна, беше покрит с портрети на членовете на Политбюро и плакат, който гласеше: „ДА ЖИВЕЕ ЛЕНИНСКАТА ВЪНШНА ПОЛИТИКА НА СССР!“.

В центъра на всичко това, на цялата тази бъркотия и всичките тези триумфални плакати, стоеше тъмночервеният мавзолеи и изглеждаше малък и незначителен като детска играчка.

„Скоро — мислеше си лежащият в носилката Павличенко — членовете на Политбюро с червените си лентички, ще започнат да се изкачват на трибуната.“ След малко повече от два часа мавзолеят щеше да се превърне в огнено кълбо, от което щяха да хвърчат към гъстата тълпа късове порфир и лабрадорит, гранит и цимент и щяха да загинат стотици хора.

Вързаха го с ремъците, вдигнаха носилката и я понесоха към линейката. Той играеше ролята си, знаеше, че трябва да я играе. Надяваше се, че е убедителен.

Спомни си как стоеше на мавзолея болнавият Константин Черненко, когато през 1984 година погребваха Юрий Андропов. Денят беше леденостуден и се виждаха замръзналите облачета пара от дъха на държавните мъже. Павличенко, който още не се бе издигнал до член на Политбюро, гледаше от трибуната за привилегировани гости. Когато часовникът на Спаската кула удари дванадесет, не особено умният и на всичкото отгоре страдаш от емфизема Черненко се заоглежда, неспособен да реши какво да прави. И тогава Павличенко и хилядите други чуха от високоговорителя гласа на Андрей Громико, който наставляваше новия ръководител: „Не си сваляйте шапката“.

Какви глупаци бяха съветските управници!

Санитарите качиха Павличенко отзад в линейката и застопориха носилката и статива за системите. След минута потеглиха и сирената запищя пронизително. Шофьорът и помощникът му поглеждаха неспокойно назад към него. Вероятно се питаха какво ли се е случило с шефа на КГБ. Павличенко лежеше и се преструваше на задрямал.

Целта им, Кунцево — някогашната дача, в която бе умрял Сталин — се намираше петнадесет километра извън Москва, на Минската магистрала. През 1953 година в Кунцево не разполагали с никаква медицинска апаратура. Великият вожд бе издъхнал, без да бъдат приложени каквито и да било медицински методи за поддържане на живота му. Дори бяха слагали пиявици на слепоочията му.

Кунцево.

За около седмица щеше да управлява Съветския съюз от болничното легло, също както шест месеца бе управлявал Юрий Андропов. През половината от 1983 година Кремъл беше в Кунцево. Без светът да подозира какво е здравословното му състояние, Андропов бе поддържал връзка с останалите от Политбюро по телефона и бе приемал само председателя на КГБ Виктор Чебриков, когото бе използувал като момче за поръчки до външния свят.

Този път на разположение на Павличенко щяха да бъдат около четиридесет помощници, заели позиции из цялата страна в очакване на заповедите му. Секретариатът беше готов незабавно да даде гласност на неоспоримите доказателства, които да разкрият връзката на Съвета за национална сигурност на САЩ с атентата.

Всичко това щеше да стане след броени часове.

Линейката се понесе с вой по средното платно на магистралата и не след дълго спря.

Толкова бързо ли бяха пристигнали? Бяха направили завой и бяха спрели.

Павличенко се напрегна да види обграждащите Кунцево каменни стени с бодлива тел отгоре, но прозорците на линейката бяха много високо. Виждаха се само крайпътните лампи.

Крайпътни лампи!

Изобщо не бяха в Кунцево, в Кунцево нямаше крайпътни лампи.

9:20 часът сутринта

Черната волга бе обикаляла почти цял час, търсейки начин да се провре през засилената охрана, която блокираше центъра на Москва. Главната квартира на ГРУ, съветското военно разузнаване, беше недостъпна. Изглежда, имаше часовои от КГБ на всеки три метра. И без това строгата охрана на Седми ноември бе станала още по-непробиваема заради посещението на американския президент и хората му.

На площада се допускаха само включените в официални делегации, входните пунктове се охраняваха от редици часовои от КГБ с мрачни лица и сиви униформи с червените букви „ГБ“ на раменете. Наричаха ги войници от ВВ — вътрешните войски. Набираха ги не от Москва, а от руските села и бяха сто на сто руснаци, между тях не се виждаше нито едно лице от тюркски или азиатски тип.

Нямаше начин да се стигне до коменданта на мавзолея, невъзможно беше. Оставаше им едно: ако успеят да открият часовой, който да не е от КГБ, а от армията или, да речем, от ГПУ, защото те всички бяха включени в охраната тази сутрин, шофьорът да се споразумее с него. Трябваше да убеди някого от тях, някой войник, колко е наложително да говори с командира му. Може би щеше да се намери офицер, който да прояви достатъчно здрав разум и да ги изслуша.

— Ето там — посочи шофьорът малка група войници от Червената армия.

— Карайте — рече Шарлот.

Шофьорът натисна газта, колелата засвистяха и, след миг волгата спря пред войниците. Той свали прозореца и попита:

— Къде е командирът ви?

Получи отговор, но не от тях. Гласът идваше от другата страна на колата: към тях бързо приближаваше часовой от КГБ.

— Какво правите тук, другарю?

— Трябва да говоря с някой от командирите на тези момчета — отвърна шофьорът.

Часовоят вдигна вежди.

— Какво правите тук?

— Да се махаме — каза Шарлот. Тя седеше на предната седалка и инстинктивно се свлече надолу, когато човекът се приближи и надникна през прозореца.

В очите на часовоя проблесна искрица, сякаш я бе разпознал. Втренчи се в нея още по-настойчиво.

— Спрете тази кола! — заповяда той на останалите. — Арестувайте ги!

— Давай! — прошепна Шарлот на шофьора. — Право напред. Към онази група милиционери от МВД. Хайде!

Със смайващо бързо движение шофьорът рязко включи на скорост и колата полетя напред, събаряйки на земята часовоя от КГБ. Куршум удари задния прозорец, но само пукна повърхностния слой на куршумоустойчивото стъкло. Успяха да изминат тридесетината, метра до следващия контролен пункт, който, изглежда, не беше подсилен с часовои от КГБ. Шарлот свали своя прозорец и с бърз поглед към пагоните на хората се увери, че наистина са от МВД Министерство на вътрешните работи.

— Арестувайте ме! — извика тя.

79

9:40 часът сутринта

Председателят на КГБ посегна към пистолета, който беше скрил в големия преден джоб на болничния си халат и попита ядосано:

— Къде се намираме?

Отговори му санитарят, който седеше отпред до шофьора.

— Извън Москва, другарю председател.

— Какво става? — Той сложи пръст на спусъка. Маскарадът вече не беше необходим. Задърпа ремъците, опитвайки се да се освободи. — Не сме в Кунцево — каза той, извади пистолета и го насочи към Степан. — Съветвам ви незабавно да ме закарате там.

Но Степан Крамер и близкият му приятел Женя Светлов, заедно, с чийто баща, Яков Крамер бе лежал в затвора, се метнаха навън. Веднага ги последва и трети човек, който изскочи изпод носилката зад предните седалки: Чарлз Стоун излетя от линейката и затръшна вратите след себе си.

Павличенко седна и даде един изстрел, от който предното стъкло се покри с паяжина.

— Аз пък не ви съветвам да стреляте втори път — извика на руски Стоун с ясен и силен глас. Той и двамата други се бяха пръснали на известно разстояние от колата. Стоун го държеше на мушка от едната страна, Степан от другата — с револвера, който баща му пазеше още от Втората световна война. Председателят на КГБ веднага разбра, че имат числено превъзходство, и застина за момент.

Стоун наблюдаваше Павличенко, който изглеждаше спокоен и самоуверен, с небрежно насочен пистолет, сякаш цялата тази работа не беше нищо повече от кратко прекъсване, което скоро ще свърши.

За Степан, естествено, не бе представлявало трудност да намери линейката и униформите, но Стоун беше поразен колко лесно се бе оказало да влязат направо в кремълската клиника без всякакви пропуски, само преоблечени като санитари. Охраната на болниците беше немарлива дори в Съветския съюз: скоростта, с която се действува за спасяването на човешкия живот беше изместила на заден план съветския инстинкт за бдителност.

Стоун бе отворил катинара на гаража с импровизирани инструменти, подбрани от чантата за бърза помощ на Степан: дълга металическа кюрета, която бе извил като шнери, и дълга стоманена игла за проверяване чувствителността на кожата. В гаража бяха оставени богат асортимент експлозиви и детонатори, очевидно за да бъдат обвързани Крамерови с атентата на Червения площад.

Когато бе научил, че Павличенко си е подготвил предварително стая в Кунцево и че мозъчната томограма ще е правена в централната кремълска клиника на улица „Грановски“, Степан бе стигнал до извода, че Павличенко ще поиска да му изпратят линейка. Това се потвърждаваше от информацията на Чавадзе, че за тази сутрин в Кунцево е подготвено легло за член на Политбюро.

Стоун, Степан и приятелят му Женя Светлов бяха успели да стигнат първи, преди истинската линейка.

— Кой сте вие? — попита спокойно Павличенко. — Трябва да сте чужденец, чувам акцента. Настоявам веднага да се предадете. Съзнавате ли какви, тежки последствия ще има това, което правите? Предполагам, не знаете, че сте отвлекли член на съветското правителство. Бъдете разумни и хвърлете оръжието.

От дясната страна на линейката се чу гласът на Чарли Стоун:

— И то не кой да е член. Предател вътре в правителството.

Павличенко поклати глава и се засмя меко.

— Вие сте опасни, луди хора. Боя се, че ужасно се заблуждавате. Настоявам да не ми говорите такива глупости.

Толкова близо, пред самата цел, и да му се случи това! Кои бяха тези хора? Не и от обикновеното МВД, вероятно бяха от ГРУ.

Павличенко не бе стрелял с пистолет от години, дори от десетилетия, от обучението си във Висшата школа на КГБ насам. Но знаеше, че битката се решава не само от оръжията, но и от психологията. Тези хора бяха млади и не приличаха на професионалисти. Ако не се поддадяха на сплашване с огромната власт на ведомството му, сигурно можеха да бъдат надхитрени, манипулирани. Той беше силният, те бяха слаби.

— Ако държите да продължавате с този цирк — рече Павличенко, поклащайки тъжно глава, — моля, на ваше разположение съм. Но ви предупреждавам, че мощта на целия Съветски съюз ще се стовари върху вас. Можете да причините зло на един човек, но няма да останете живи. — Тримата не мръднаха от местата си, пистолетите от двете му страни оставаха насочени към него, а той все така се целеше в чужденеца вдясно.

— Предполагам, че тероризмът е примамливо нещо. Вие тримата без съмнение мислите, че като вземете за заложник член на Политбюро, ще промените света. Но трябва да разберете, че като ми отнемете живота, в края на краищата нищо няма да се промени.

— Зная за М-3 — подхвърли Стоун. — Зная как един млад помощник на Берия се е добрал до властта. С помощта на няколко американски циници, които не са и подозирали колко са били наивни всъщност.

— Вие сте съвсем побъркан — отвърна председателят на КГБ. — Кой сте вие? ЦРУ? Не правете грешка, за която вашата централа и вашата страна с положителност ще се разкайват.

— Интересно ми е — каза Стоун — да се срещна с вас след толкова дълъг път. Дълъг път и за двама ни, струва ми се. Сега свалете пистолета! Повече сме от вас. Това е положението.

Павличенко не свали пистолета. Заоглежда се, очите му бавно засноваха насам-натам. Оценяваше ситуацията, търсеше слабо място. Налагаше се да вземе на сериозно тези идиоти, да се опита да ги разубеди. Единият беше чужденец, вероятно американец. А другите? Руснаци ли? От ЦРУ ли бяха? Или… о, да. Служителят на ЦРУ Стоун. Разбира се.

— Възхищавам се от вашата смелост — поде меко той. — Но чак пък да отвличате председателя на КГБ? Не зная какви цели преследва с това вашата служба, но сега, след като го направихте, трябва да си дадете сметка колко глупаво сте постъпили. Смело — да, но глупаво.

— Свалете пистолета! — рече Стоун. — Знаем за мавзолея. Можем да ви заведем до някой телефон, така че да отмените заповедта все още има време, струва ми се. Или да ви закараме направо на Червения площад, ако предпочитате.

В гласа на председателя се прокрадваха нотки на отчаяние въпреки мекия, самоуверен тон, който бе възприел.

— Мога да ви гарантирам амнистия. Ще разреша ЦРУ да ви изведе от Съветския съюз. Предложението ми е много великодушно.

— Моля ви, не ме принуждавайте да ви убивам — каза Стоун. — Вече съм убивал по принуда и нямам нищо против да го направя още веднъж.

Степан понечи да се намеси, но погледът на Стоун го накара да млъкне. Беше го инструктирал да не казва нито дума. Не трябваше да говорят нито Степан, нито Светлов. Това беше работа само на Стоун.

— Има една руска поговорка — не се отказваше председателят. — Този, когото прибързано сметнат за умрял, живее по-дълго. — Докато говореше, бавно-бавно обърна пистолета право срещу американеца и се прицели в главата му.

— Добре — рече Стоун, — сложете пистолета на седалката пред себе си. Внимателно. Знайте, че ако направите някое внезапно движение, можете да простреляте един от нас, но веднага ще бъдете убит. Едновременно с вас и ние ще оставим пистолетите на покрива на колата. Разбрахме ли се?

Павличенко кимна.

— Какво искате?

— Искаме да ви заведем на Червения площад — отговори Стоун. — Само това. Вие ще дадете нужните разпореждания и след това ще ви освободим.

— Приемливо. — Той сложи пистолета на дланта си и бавно започна да се навежда напред към предната седалка.

— Внимателно — рече Стоун. — Не забравяйте, че във вас са насочени два пистолета. Вие имате един. Не искаме да ви мамим. — Той също сложи пистолета на дланта си и започна да я придвижва към покрива на линейката.

— Оставете и двата! — заповяда Павличенко. Разбра с облекчение, че тези мъже не са убийци. Бяха преценили риска и им беше станало ясно, че никога няма да се измъкнат. Постъпваха глупаво, разбира се, но дори и не предполагаха до каква степен глупаво.

— Сега! — каза Стоун. Степан хвърли оръжието си на земята. Стоун пусна свря пистолет върху колата и в момента, в който той издрънча в ламарината и отскочи, Павличенко пусна своя на предната седалка и се облегна назад.

— Ами добре — усмихна се председателят. Знаеше какво ще се случи скоро с тези трима мъже. Погледна към американеца. За момент му се стори, че вижда малка червена точица.

Погледна още веднъж. Да, червена светлинка.

И тогава разбра какво държи той във вдигнатата си ръка: дистанционен предавател, от тези, които се използуват за взривяване на бомба в автомобил.

— Какво си мислите, че правите? — попита Павличенко. Страхът не бе оставил нищо от хладнокръвието му, гласът му трепереше. Американецът приближаваше палеца си към бялото копче от едната страна на уреда. — Кой ви даде това? — извика той. — Някой от моето ведомство ли? Това устройство е от снабдяването на КГБ, прав ли съм?

— Ние всички сме за вас шахматни фигури, нали? — попита Стоун с палец на милиметри от копчето на детонатора. Гледаше седналия на ръба на носилката Павличенко, мощното му телосложение, неестествено тъмната коса, пепелявата грапава кожа и твърдите черти. Значи това беше човекът. Какво ли му е коствало да издрапа по най-хлъзгавия връх в Москва? А след това да крои заговор, за да срине всичко около себе си? — Крамерови, аз, баща ми — всички сме части от плана ви, не е ли така? Не сте познавали баща ми, нали?

— Който и да ви е казал това сигурно точно той е човекът, който иска да взриви мавзолея на Ленин — рече Павличенко. Знаете ли кой е той? Можем да го намерим. Аз съм болен човек, но вие ще ми помогнете. Закарайте ме до телефон и ще се обадя на някои хора. Можем заедно да го предотвратим. — Усмихна се и продължи: — Не, приятелю, нямам представа кой е бил баща ви.

Да. Павличенко знаеше, че Алфред Стоун е мъртъв. Павличенко беше заповядал да убият Алфред Стоун.

Всичко съвпадаше. Гневът му бе калейдоскопичен, пробягващите през съзнанието му чувства — хипнотични. Почувствува внезапно спокойствие, докато мислеше за смъртта на баща си, за Пола. Спомни си Леман и за пръв път изпита състрадание. Този човек, този неотличаващ се с нищо човек отзад в линейката, този умопобъркан…

Сега Павличенко се обръщаше направо към Степан:

— Вие можете да помогнете на родината си в този труден момент. — Хвърли се внезапно напред, грабна пистолета и стреля по руснака зад себе си, но изстрелите разбиха страничните и задните прозорци, на линейката и изсвистяха във въздуха, без да го засегнат. Завъртя се и хвана дръжката на задната врата.

Заключено.

— Как разбрахте; че става дума за бомба в мавзолея? — попита Стоун с леко въпросителна интонация. — Нищо не сме споменавали за бомба.

Павличенко обърна пистолета към американеца и се заслуша за момент, обзет от любопитство.

Стоун стисна предавателя и сложи палец на бялото копче. Гласът му беше задавен от вълнение.

— Ето ви за баща ми! — изрече той, натисна бутона и взриви връзката динамит, закрепена под бензиновия резервоар на линейката. Експлозията беше мощна и оглушителна. На мястото, където преди бе стояла колата, остана бумтящо огнено кълбо.

Беше 9:55 часът.

9:56 часът сутринта

Соня Кунецка се връщаше в апартамента си, почти обезумяла от лоши предчувствия. Беше излязла, за да се обади от уличен телефон, да се обади на баща си. За да му съобщи какво бе научила от Чарли. Но стаята му не отговаряше. Питаше се дали не е тръгнал за Червения площад, за парада по случай Седми ноември. Беше й казал, че няма да ходи. Къде беше?

Трябваше да говори още веднъж с него. А също и с Чарли. Да му каже очи в очи онова, което не се бе решила да му довери.

Пред блока беше паркиран зелен фургон. Регистрационният номер без всякакво съмнение беше на КГБ.

Соня разбра. Бяха дошли за Яков, Степан… и за нея. Не, за бога! Коленете й омекнаха, едва вървеше, но някак си се добра до входа и спря.

Чу гласове по стълбището. Отекващи мъжки гласове.

Обърна се и излезе, прекоси двора, скри се зад една колона и започна да наблюдава.

Появи се група хора. Един войник от КГБ, и още един, и… Яков. С белезници. И още един войник от КГБ.

Идеше й да изпищи. Искаше й се да се втурне към него, да го спаси, но дори във влудяващата си болка знаеше, че е невъзможно.

„Ще ме арестуват — помисли си тя — и тогава всичко ще е свършено.“

„Ако искам да помогна на Яков, трябва да бягам. Не бива да им позволявам да пипнат и мен.“

„Дали са хванали Степан?“

„Не! — помисли си тя, промъквайки се покрай блока. — Не, Господи! Моля те, пази ни!“

Два пъти в годината членовете на съветското Политбюро приемат парада на Червения площад от трибуната на мавзолея на Ленин. Обикновено излизат от Кремъл през вратата точно зад мавзолея и изкачват порфировите стъпала отвън. Но има случаи, когато поради бурното време или лошото здравословно състояние на някой ръководител предпочитат да минат по подземния пасаж от Министерския съвет. През последните си години Леонид Брежнев обикновено отиваше до мавзолея по този път, защото подземните коридори се отопляват, а в един от тях има дори и тоалетна — първа необходимост, след като си стоял на студа четири-пет часа.

Този ден не заради времето или нечие здраве, а за по-голяма сигурност членовете на Политбюро, придружени от американския президент, държавния секретар и съпругите им, се събраха в сградата на Министерския съвет и се спуснаха в подземния тунел.

В Москва бяха станали твърде много терористични актове и Политбюро беше решено да не допусне днес да се случи нещо. Срещата на високо равнище беше открита официално и утре започваха сериозните разговори. Политбюро държеше всичко да мине без засечки.

Дванадесетте членове на Политбюро, десетте кандидат-членове и четиримата американци се придружаваха от петима офицери от МВД по охраната, облечени, както и останалите военни, в тежки вълнени шинели и астраганови или самурени калпаци, с широки червени ленти, прикачени отляво на гърдите им.

Беше девет часът и петдесет и седем минути.

— В самия мавзолей няма асансьор. Групата се заизкачва по вътрешното стълбище, което водеше до терасата отпред. Вървяха един след друг нагоре и завиваха към трибуната. Горбачов и президентът на Съединените щати, министърът на външните работи и държавният секретар заеха определените за тях места в центъра на редицата, пред петте микрофона.

Точно в десет часа звъннаха камбаните на Спаската кула и веднага след това проехтя магнетофонен запис на висок, метален глас, който обяви:

— Слава на великия Ленин! Слава! Слава! Слава!

И церемонията започна сред всеобщите овации на хилядите събрани зрители.

10:25 часът сутринта

За момент часовоят от МВД едва се сдържа да не прихне. Видя дребна жена на средна възраст с очила, която тичаше към него, размахваше ръце и крещеше нещо. Милиционерът и още девет негови другари стояха на входа към Червения площад до червената тухлена сграда на Историческия музей.

Вече долавяше какво вика тя:

— Трябва да сирете тържествата! Ще избухне бомба! Трябва да помогнете!

Милиционерът сграбчи жената точно когато се опитваше да мине през заграждението.

— Как си стигнала чак дотук? — попита грубо той и я избута настрана. — Махай се, преди да са те убили.

— Не! — каза Соня. — Искам да говоря с някой началник. Много е важно…, трябва да ме послушате!

Часовой от КГБ потупа милиционера по рамото.

— Какво става, другарю?

— Тази побъркана крещи някакви глупости.

— Аз ще поговоря с нея. — Приближи се до жената. — Кажете, какъв е проблемът?

— В мавзолея има бомба. Може да избухне всеки момент. Не съм луда. Послушайте ме!

— Елате с мен — каза часовоят, — трябва да говорите с началника ми.

Даде знак на колегите си, че всичко е наред, и я повлече за лакътя към далечния край на Историческия музей. Заведе я в тесния проход между две сгради.

— Кажете ми сега какво сте чули.

— О, слава богу! — каза Соня и, в същия момент видя, че часовоят от КГБ е извадил пистолета си и го е насочил към гърдите й. — Не, моля ви…

Погледна го неразбиращо, а после почувствува прилив на гняв. „Моля те, Господи, спаси ме! — заповтаря си тя. — Спаси ме, спаси Яков, спаси Степан!“

„Моля ви, не стреляйте!“

Гледаше го, неспособна да пророни и дума, само бавно поклащаше глава.

Часовоят стреля само веднъж — в сърцето. Шумът от изстрела потъна в гърмящата маршова музика, идваща откъм Червения площад.

Точно в единадесет часа таймерният клапан на малката бутилка с пропан, поставена в средата на арсенала под мавзолея на Ленин, щракна и газът със свистене заизпълва помещението.

80

11:02 часът сутринта

На Иля М. Розанов от охраната на Кремъл много му се искаше да е отпред пред мавзолея и да участвува в смяната на караула. Но редът му бе минал още преди няколко месеца. Бе застъпил на почетна стража посред нощ, марширувайки в свирепия студ, и бе стоял, без да помръдне, пред входа на мавзолея почти цял час, изпънат като струна.

Жалко, че нямаше как да му възложат тази почетна задача и днес, в деня на Великата октомврийска революция, най-големия празник през годината, когато всички в страната, всички в Ставропол, родния му град, щяха да гледат по телевизията мавзолея на Ленин. Както и по целия свят. По новините казаха, че за пръв път в историята президент на Съединените американски щати ще застане на трибуната на мавзолея заедно с членовете на Политбюро, за да изрази почитта си към революцията.

Но да патрулираш зад мавзолея не беше чак толкова лошо. Имаше си своите вълнения.

Розанов видя как членовете на Политбюро излизат от подземията на мавзолея и обикалят по стълбището, за да заемат местата си отпред на трибуната. Стори му се дори, че зърна американския президент!

Вярно, беше се надявал, че ще ги види да минават непосредствено покрай него, през вратата на кремълската стена и покрай гробовете на видните личности, но по някаква причина бяха избрали подземния тунел. Все пак можеше да различи някои от големците, застанали на подиумите за високопоставени гости от двете страни на мавзолея.

Понякога без заобикалки наричаха охраната на Кремъл, към която се числеше и той, „дворцова гвардия“. С добре изгладените си сини униформи и астрагановите калпаци те бяха най-представителните, най-надеждните в столицата.

Беше много студено и на Розанов му се искаше да се постопли в подземния арсенал на мавзолея след края на наряда, но интересно защо през последните няколко дни достъпът там не беше разрешен.

Имаше много приказки на тази тема и началникът му, комендантът на Кремъл, офицер от КГБ беше вбесен. Защо Павличенко беше направил това, но дяволите — да заповяда да заключат арсенала. Предпазна мярка — беше казал. Но шефът на Розанов, комендантът на Кремъл, беше надживял четирима председатели на КГБ и значително повече генерални секретари и се чувствуваше засегнат от намесата в тази, както смяташе, своя територия. Арсеналът винаги се използуваше по време на държавните празници — за даване и получаване на заповеди, за складиране на муниции и други такива. А сега войниците трябваше да се събират за получаване на заповеди на открито, до кремълската стена. Нечувано.

Но Розанов се вълнуваше от всичко това само по една причина. Единственото място, където човек можеше да си стопли ръцете, беше банята в подземието, няколко етажа под мавзолея. Никак не беше удобно. Мотивите на началството не го интересуваха ни най-малко.

Махна на другия часовой, за да му покаже, че смяната е дошла, и се отправи към задния вход. Чуваше се безкрайната реч на поредния оратор, скандирането и овациите, ехтящи откъм площада.

Влезе в мавзолея, тръгна по стълбището надолу към банята и забеляза нещо странно. Миризма на газ — непреодолима, отвратителна воня. Колкото по-надолу слизаше, толкова по-силна ставаше тя. Изглежда идваше от арсенала и той се запита дали друг, освен него я е усетил. Миришеше на лесно възпламеним газ.

Пред затворената врата на арсенала стоеше часовой от КГБ, а не от „дворцовата гвардия“.

— Хей — викна Розанов на „манекена“ от КГБ, — усещаш ли миризмата?

Часовоят се обърна и като видя униформата на Розанов се осмели да попита:

— Мислиш ли, че е отровна? Усетих я преди десетина минути.

— Газ — каза Розанов и се приближи. — Излиза оттук, отвътре — посочи вратата той.

— Дръпни се назад! — с неочаквано заплашителен глас го спря часовоят.

— Вероятно е отровен, — рече Розанов — Може да те убие. Дай да хвърлим един поглед — приближи се още повече той.

— Назад! — извика часовоят. — Имам заповед да не пускам никого.

— Виж какво, приятел — каза Розанов по-рязко, — заповедта ти не е да стърчиш тук като малоумен, докато от помещението изтича газ.

Часовоят, изглежда, се замисли върху това.

— Нека да погледнем. Кой знае, може пък да получиш похвала за това, че си открил изтичане на газ. Може да има и повишение, прав ли съм? Павличенко много обича при извънредни обстоятелства да се проявява малко инициатива.

Часовоят омекна.

— Добре, но бързо. Мине ли още някой, ще ме убият. Заповедите ни са да стреляме по всекиго, който се опита да влезе в тази стая, още щом го видим. — Обърна се и бавно отключи двойната метална врата. — Първо стреляй, после задавай въпроси — продължи ненужните си обяснения той.

Помещението на арсенала беше тъмно, лампата от коридора осветяваше само част от него. Вонята на газ беше непоносима и въздухът беше замъглен. Розанов чу отчетливо силно свистене.

— Не пипай това! — извика той на часовоя, който посегна да запали осветлението. — Тук е пълно с газ! Една искра, и всичко ще хвръкне във въздуха.

Тогава забеляза бутилката в средата на стаята, от която идваше свистенето. После и жиците, прекарани през стаята, блоковете пластичен експлозив, гранатите. „Бомба? Тук?“

— Какво, по дяволите?… — Това бе всичко, което успя да каже, когато се обърна и в гърлото му се заби щика на часовоя от КГБ, чийто силует внезапно бе изникнал в рамката на вратата.

Адмирал Матюсън забеляза, че по време на церемонията по случай Седми ноември на Червения площад нещата изглеждат доста съгласувани.

Затиснат в сектора за високопоставени лица, той виждаше съвсем ясно мавзолея, отдалечен само на десетина метра от него.

Всичко беше синхронизирано. Човек в сива униформа, церемониалмайстор, стоеше на една от по-ниските тераси на мавзолея и командуваше парада, даваше знак за овациите. На площада се появиха две открити лимузини: в едната беше командуващият Московския военен окръг, в другата — министърът на отбраната. Докато преминаваха покрай стегнатите редици, войниците ги приветствуваха с викове: „Ура! Ура! Ура!“ Многохилядните военни части се обръщаха като един, механично като роботи.

После на площада навлязоха танковете, мобилните ракетни установки с широки гуми на колелата, тамянките, теглени от по четири коня, сигурно за прослава на отминалите дни. Всичко това се придвижваше с шум и грохот по паважа, във въздуха плуваше сивосинкав дим от изгорелите газове.

Матюсън знаеше, че скандиращите възбудено, но не и радостно тълпи с червените лентички на гърдите нямат представа за изключителните мерки за безопасност, за взводовете автоматчици, събрани в подлезите около площада, цивилните агенти със слушалки в ушите и издуващи дрехите им пистолети на платформите за зрители около мавзолея. Мерките за сигурност бяха изключително строги заради срещата на високо равнище.

Матюсън гледаше как американският президент маха с ръка от трибуната и се усмихва широко. Почувствува се горд. За пръв път американски президент отдаваше почит на руската революция. Без съмнение студената война беше вече свършила.

Малко след единадесет момиченца с панделки в косите изтичаха по стълбите на мавзолея, за да поднесат увити в целофан букети червени карамфили на членовете на Политбюро. Букети, набавени от секретариата на Горбачов.

Матюсън наблюдаваше членовете на Политбюро на трибуната. Изглеждаха отегчени, вяло помахваха с ръка за поздрав. Една майка до него, явно жена на важен чиновник, беше вдигнала високо детето си и възбудено шепнеше:

— Виждаш ли Горбачов? Това е Горбачов! А този там е президентът на Съединените щати!

Полковник Никита Власик от МВД гледаше Шарлот Харпър със сивите си тъжни очи и си мислеше, че е склонен да повярва на невероятната й история.

Той беше човекът, който веднъж — струваше й се толкова отдавна, макар че беше само преди седмици — я бе арестувал. Човекът, който я беше посъветвал как да избягва неприятностите с властите. Шарлот чувствуваше някаква странна близост с него.

Той кимна. На лицето му нямаше усмивка.

— Знаете ли — каза той, като махна на старши лейтенанта да се приближи, — все повече ми напомняте моята дъщеря. Само вие двете сте способни да си позволите такава дързост — да преминете през заграждение на КГБ.

— Ваня — обърна се той към лейтенанта, — нямаме нито секунда за губене.

Беше 11:03 часът.

В 11:05 часовоят на КГБ отново заключи вратата, оставил вътре сгърченото мъртво тяло. Имаше заповед и беше длъжен да я изпълни. Навсякъде миришеше на газ — арсеналът и всичко наоколо. Докато бдеше да не допусне друг нарушител, усети, че започва да му прилошава.

Циферблатът на електронния детонатор вътре показваше, че остават шест минути.

Пропанът продължаваше да изтича от бутилката със силно свистене.

В 11:07 часа от вратата на кремълската стена точно зад мавзолея излезе група милиционери от МВД с брадви, пожарогасители и цялата екипировка на сапьорски взвод. За да не привличат излишно внимание, бяха заобиколили и минали през Кремъл. Въпреки това присъствието им предизвика раздвижване на платформите за зрители. В колона по един милиционерите — девет души, ако трябва да бъдем точни — се насочиха бегом към мавзолея.

Щом стигнаха там, веднага се пръснаха и започнаха да претърсват.

Не им отне много време. Миризмата беше станала нетърпима. Всичко в мавзолея вонеше на пропан и за четиридесет и пет секунди седем души от групата установиха източника.

Часовоят от КГБ видя тичащите към него милиционери, вдигна пистолета и стреля, но бе покосен от техните куршуми.

Часовникът на електронния детонатор показваше 11:09 часа.

Разбиха със секира ключалката и отвориха вратата. Зловонието вътре беше непоносимо.

Милиционерите, специалисти в тази област, веднага видяха взривното устройство и в бързината да намерят някакъв начин за прекъсване на електрическата верига прегазиха през телата на убитите.

Разкашляха се от задушаващите изпарения.

Не оставаше никакво време!

Няколко души припаднаха от вдишания пропан — не всички бяха взели маски, кой можеше да предположи? Оставаха секунди, буквално секунди, а проводниците бяха така объркани, такава плетеница, че дори като ги изскубваха, сякаш не правеха нищо, за да спрат това влудяващо, кошмарно, хипнотизиращо червено мигане на часовника, на цифрите, които препускаха към 11:10. На отделен дисплей се виждаше времето на взривяването, точното време, когато малкият черен детонатор щеше да щракне, да отвори веригата и пластичният експлозив…

Да изскубнат жиците! Да прекъснат връзката на пластичното блокче с електрическата мрежа! Но те бяха твърде много.

Не беше възможно да се направи за осем секунди. Това нещо щеше да избухне и те заедно с мавзолея и нищо неподозиращите лидери на света, застанали на трибуната само на метри над тях, щяха да бъдат изпепелени…

В 11:09:55 часа един от сапьорите забеляза съединителните клеми, хвърли се към тях, изтръгна проводниците и прекъсна веригата.

Дали ще…

— Пази се! — извика някои.

Цифрите на часовника замръзнаха. Легнал на пода сред преплетените жици, човекът въздъхна дълбоко, бомбата беше обезвредена.

Всичко беше свършило.

Един от милиционерите забеляза познато лице. За момент се приближи към другия и бързо си стиснаха ръцете. Първият каза шепнешком една-единствена дума:

— Старообрядец.

На мавзолея президентите на Съветския съюз и Съединените щати махаха за поздрав към множеството. От двете им страни стояха членове на съветското и американското ръководство. Повечето от американците, замръзнали и притеснени, с уморени крака, се чудеха колко ли още ще издържат. Съветските им колеги, привикнали с продължителните манифестации, вдървено махаха едва-едва и стояха неподвижно, за да запазят телесната топлина.

Незабелязано за зрителите на Червения площад човек от военната охрана, застанал до мавзолея, подаде на цивилен офицер от службата за сигурност малка бележка. Той я предаде на члена на Политбюро Александър Яковлев, а Яковлев — на Горбачов.

Горбачов й хвърли бърз поглед и отново вдигна очи към парада.

Президентът се обърна към него.

— Неотложна работа ли? — любезно попита той.

— Не — отвърна Горбачов, — малък проблем, но вече са взети мерки.

Шарлот, охранявана от двама милиционери от МВД, стоеше зад контролния пункт до Историческия музей, на входа към Червения площад. Овациите и маршовата музика от парада заглушаваха всичко, най-после колата, ръждива лада с вид на смачкана буболечка, пристигна. Надяваше се, че хората от МВД ще успеят да ги намерят, и те наистина ги бяха намерили.

Най-напред видя Степан, след това Светлов. Проточи врат и ужасена се опита да разгадае изражението им. Дали той…

И тогава Чарли излезе от колата, по-точно буквално изпълзя от задната седалка — ранен, с вид на много болен човек. „Какво става?“ — се четеше на разтревоженото му лице.

Искаше й се да прескочи желязната преграда, да го притисне до себе си и да му каже, че всичко е наред. Чувствата напираха в нея: облекчение, любов, страх, стотици различни усещания. Последният остатък от самообладанието й се стопи и тя заплака.

Чарли Стоун се запрепъва по паважа към нея и разбра отговора по усмивката на лицето и, която казваше „да“. Концентрични кръгове обвиха нещата наоколо, всичко започна да се раздвоява и разтроява, да изглежда по-светло и по-ярко, всичко ставаше прекрасно, успокояващо, бяло.