Московският клуб (Къртица 3)

Епилог

Ню Йорк. След шест месеца

Кръгът се затвори едва след края на събитията.

Първото нещо, което Стоун усети, докато постепенно се разсънваше, беше топлият и кадифено мек гол гръб на Шарлот, плътно сгушен в него. После — утринната светлина на силното майско слънце, заляла спалнята.

Близостта и го възбуди и той полека протегна ръка към топлината между краката й. С разтворени пръсти бавно и нежно замилва пухкавия й венерин хълм, после събра пръстите и увеличи натиска. Тя беше влажна, въпреки че още спеше. Другата му ръка галеше гърдите й; зърната бяха вече набъбнали. Целуна я по врата и потри нос в рамото й. Тя се раздвижи и издаде гърлен стон.

Бяха минали месеци, а много от тайните си оставаха неразгадани.

Знаеха, че Соня е загинала на Седми ноември и че Политбюро със специална заповед е разрешило на Яков и синовете му да емигрират в Съединените щати.

Психическото състояние на Аврам Крамер оставаше нестабилно. За него нещата никога вече нямаше да бъдат нормални.

Знаеха, че съветско-американската среща на високо равнище е завършила както много други такива срещи с повече обещания, отколкото реални резултати, и че с едно голямо изключение никой от американските и съветските ръководители не е пострадал. Почти всички репортажи в американската преса определяха срещата като безинтересна и лишена от събития. Единственото изключение била нещастно съвпадналата с нея смърт от мозъчен удар на председателя на КГБ. Но, разбира се, оценките на вестниците бяха напълно погрешни.

Франк Парадисо беше преназначен в американското посолство в Лисабон. Директорът на ЦРУ Тед Темпълтън и заместникът му Роналд Сандърс подадоха оставка малко след срещата на високо равнище, и двамата по различни семейни причини. И двамата твърдяха, че са изчакали края й, за да направят това.

Всеки от тях си намери доходна работа в частния сектор. Изправени пред възможността ролята им в нелегалната тайна операция някой ден да бъде разкрита, двамата висши чиновници нямаха друг избор, освен да подадат оставка. Най-съкрушителното доказателство за тяхното участие се пазеше в пакета, намерен в касата на Андрей Павличенко след смъртта му.

Стоун не знаеше дали мрежата на „старообрядците“, така наречените „староверци“, ще продължи да съществува. Не знаеше — и нямаше как да знае — дали паяжината от „замразени“ агенти, чиито конци бе дърпала организацията, наречена Секретариат, не бе останала непокътната по цялата територия на Съединените щати.

Без Стоун да подозира, свръхсекретната група, наричаща себе си Светилище, се бе саморазпуснала и бе останала за високопоставените си членове само един спомен. Те, разбира се, не обелваха и дума за нея, когато се срещаха на приемите в Джорджтаун или на дискусиите в Съвета за външна политика.

Нямаше представа също така, че точно в този момент в московската психиатрична болница медицинска сестра инжектира, както й е наредено, на един от най-новите пациенти разтвор от халперилол и суспензия от пречистена колоидална сяра и че тези инжекции се слагат на болния вече от няколко седмици сестрата беше наясно, че разтворът предизвиква извънредно висока температура и от него пациентът се чувствува непоносимо зле, каквото и положение да заеме. Беше и казано само, че той страда от шизофрения с криминален уклон, бил арестуван по заповед на Политбюро в съветското посолство във Вашингтон на Седми ноември и веднага бил транспортиран със самолет в Москва.

На пациента, който се казваше Александър Маларек, бивш дипломат от висок ранг й помощник на покойния председател на КГБ, бе даден малък урок за назидание на всеки глупак, който се опита да повтори стореното от него. Сега Маларек страдаше от страничните ефекти на „лечението“: Интелектуалният му капацитет не се отличаваше много от този на ряпата.

Чарли доля в чашите кафе и седна на масата за закуска до Шарлот.

Тонизиращата топлина на току-що отминалата любовна прегръдка ги изпълваше с блаженство. Шарлот, която се бе зачела в рубриката на „Ню Йорк Таймс“ „Изкуство и отдих“, след малко вдигна поглед и каза:

— Чарли, трябва да поговорим.

Той изпъшка. За хубавите, за приятните неща думите бяха излишни.

— Много ли си обвързан с преподавателската дейност в Колумбия? — попита тя.

Веднага след завръщането на Стоун в Ню Йорк Колумбийският университет му бе предложил постоянна работа като преподавател по съветология с прилична академична заплата, която не беше особено голяма. Но Стоун имаше доста спестявания от времето в „Парнас“ и от парите, които баща му бе оставил в банковия си сейф. Освен това апартаментът и алпинистката му екипировка бяха вече изплатени. А може би щеше да наследи и нещо от Леман…

Канеше се да издаде още една книга за бъдещето на Съветския съюз и водеше курс за съветската империя или това, което беше останало от нея.

— Обвързан ли? — попита Стоун и се надигна да вземе филийката, която току-що бе изскочила от тостера. — За какво говориш?

— Искам да кажа, харесва ли ти тази работа? Склонен ли си да напуснеш?

— Дали ми харесва? — „Много“ — помисли си той. Беше отхвърлил няколко предложения да се занимава с анализи за разузнавателните агенции — Управлението за национална сигурност и Разузнавателното управление при Министерството на отбраната. Беше стигнал до извода, че разузнаването е нещо като змия — хлъзгаво и гадно, макар и да е измамно сухо и безопасно, дори приятно на пипане. Каза: — Преподаването в университет щеше да бъде чудесно, ако между колегите нямаше клеветници и студентите не бяха толкова незаинтересовани. А и интригите в академичните среди са толкова по-яростни, колкото по-малък е залогът, както е казал някой. Шарлот, накъде биеш?

— Телевизионната компания ми предложи работа във Вашингтон. Не мога да пренебрегна такова предложение.

— Така ли?

— Да отразявам работата на Белия дом.

— Сериозно? — Стоун направи крачка, напред да я прегърне и спря. — О, не! Вашингтон.

— Знаех си, че няма да бъдеш възхитен от идеята да се върнеш там.

Той обърна очи към тавана.

— Земята с бялото лятно небе. Земята на пешеходните алеи. Градът, гъмжащ от адвокати и конгресмени.

— Чарли…

— Но, предполагам, ще мога да си намеря работа в Джорджтаун.

— Чарли, ще те назначат на секундата.

Той се обърна и я погледна.

— Да — каза, — мисля, че мога да опитам. Защо не?

И двамата изпитваха тъга, особено Стоун. В известен смисъл беше намерил родителите си и ги бе загубил отново и двамата. Беше се научил да убива и знаеше, че носи в себе си способността да отнема човешки живот, също както и на него му бяха отнели толкова много неща.

На годишнината от смъртта на баща си отиде до Бостън и постави цветя на гроба му в гробищата Маунт Обърн. Надгробният надпис беше стих от Пастернак, мрачен и все пак някак обнадеждаващ, който Алфред Стоун така много бе обичал:

Този стих не бе имал особено значение за Стоун, преди кръгът на събитията да се затвори. В него се криеше ключът към последната загадка, изумителното разкритие, направено от Уинтроп Леман в последните десет минути от живота му.

— Не изключвай машинката си — беше казал Уинтроп Леман и с усилие бе посочил касетофона. — Имам да ти казвам още нещо. — И тогава Стоун беше научил всичко.

— Видял си надгробния паметник, който сложих в „Пер Лашез“, за да скрия факта, че Соня е жива — каза тогава Леман. — Два пъти й разрешиха да дойде в Париж, през 1956 и 1953 година. Виждаш ли, баща ти винаги ми е бил благодарен, че го избрах да работи в Белия дом. Той гледаше на мен като на един вид втори баща и отиде вместо мен в Москва, без да се оплаква. И когато бе фотографиран от агентите на ФБР, знаеше, че по-скоро ще влезе в затвора, но няма да разкрие истината.

Стоун виждаше с какви усилия Леман държи очите си отворени. Кимна. Главата му се въртеше, едва говореше.

— Зная — рече той. — Мисля, че вътре в себе си винаги съм го знаел, въпреки че татко никога нищо не ми е казвал. Старал се е да защити моето детство. Не е искал да ми отнеме единствената непоклатима опора. Никога не можах да разбера защо бе толкова привързан, толкова лоялен към теб, независимо от всичко. Но мисля, че подсъзнателно винаги съм се досещал.

Макар че Леман беше полумъртъв, на лицето му се появи лека доволна усмивка.

— Дъщеря ми беше красива жена. Нищо чудно… нищо чудно, че баща ти се влюби в нея. Той беше готов на всичко…, дори безмълвно да понесе голямото безчестие…, за да освободи Соня…, която вече носеше неговото дете. Но не знаеше, че никога няма да й разрешат да замине, че тя е заложница. А Соня…, бедната Соня…, не желаеше детето й да израсне в страната на потисничеството. Беше, спомням си, 1953 година и терорът бе достигнал върха си. И тя направи най-голямата саможертва в живота си. Каза… каза, че не иска детето й да бъде роб.

— Не е било възможно да измъкнете нея — продължи с безизразен глас Стоун, — но ви се е удало да изведете мен. Затова баща ми е ходил в Париж през 1953 година. За да види за последен път Соня и да вземе новородения си син. Но защо…

— Трябваше да го излъжа. Казах му, че Соня се е омъжила повторно. Иначе не би го понесъл. Няколко години по-късно го излъгах, че е умряла. Но правех за него всичко, което беше по силите ми.

— Да.

— Аз му… ти набавих фалшив акт за раждане. Помагах му с пари, винаги когато ми позволяваше да го правя…

— Зная. И съм ти… много благодарен.

— Когато те видях да ровиш из архивите ми, бях ужасен от мисълта, че си открил истината. Не знаех какво ще направиш, дали няма да пратиш по дяволите деликатното споразумение…, защото имаше право да постъпиш така…

— Преди да умре, баща ми искаше да ми каже, само че не успя. Но аз знаех.

През целия си живот Стоун бе подозирал, както децата усещат нещата, за които няма логично обяснение, че Маргарет Стоун не е истинската му майка. Какво беше казал веднъж преди години в яда си Алфред Стоун? „Ти си единствената майка, която той има!“. Да. Вик на човек, който едновременно се чувствува разгневен и виновен: искам ти да си му майка, защото истинската му майка…

— Има хора…, има хора като нас…, ние сме хванати в капана, който други са заложили — прошепна Леман. — В студената война между две суперсили. И аз, и моята Соня. Поне ти не си вътре, Чарли.

И старият човек затвори очи.

Капани. Заложници.

„Заложник си на вечността — обичаше да рецитира Алфред Стоун. — На времето си пленник“.

Чарли не го бе разбирал правилно. Баща му не бе имал предвид сполетялата го общоизвестна трагедия. Бе имал предвид личната си, интимна трагедия. Соня. Майката на сина му.

Вашингтон

Почти цяла година след онзи Седми ноември Стоун получи по пощата препоръчано писмо с обратна разписка от Яков Крамер, който вече живееше в района на Ню Йорк — Брайтън Бийч. Намери си удобен стол и отвори пратката. В новия им апартамент в Джорджтаун цареше страшен безпорядък от кутии с боя, гипс, цимент, стълби и хартии за покриване на пода. Шарлот, вързала косата си отзад с изцапана от боя панделка, се надвеси над него и ахна.

Пакетът съдържаше няколко листа пожълтяла хартия.

Стоун внимателно ги извади и започна да ги разглежда с особена смесица от радостна възбуда, недоумение и ужас. След всичкото това време, след цялото това продължително търсене документите му се сториха странно познати.

Най-отгоре имаше писмо. „До Политбюро на Централния комитет“ — започваше то. И беше подписано „В. И. Ленин“.