Мостът на Дрина

XI

Така големият обрат в живота на градчето край моста стана без други жертви, освен страданието на Али ходжа. Само след няколко дена животът си тръгна отново и изглеждаше в същината си непроменен. И самият Али ходжа дойде на себе си и като останалите търговци отвори отново своя дюкян при моста, само че вече носеше ахмедията си малко по-накривена надясно, за да не се вижда белегът на раненото му ухо. Онова „оловно гюлле“, което бе легнало в гърдите му, когато бе видял червения кръст на ръката на австрийския войник и през сълзи бе прочел „царските думи“, наистина не бе изчезнало, но бе станало малко като зърно от броеница, та с него можеше да се живее. А той не бе и единственият, който го носеше.

И така почнаха новите времена на окупацията, която хората, като не можеха да осуетят, смятаха в душата си за временна. Какво ли не мина по моста през тези няколко първи години на окупацията! Жълто боядисани войнишки коли преминаваха моста с тътнеж в дълги върволици и носеха храна, дрехи, покъщнина, невиждани дотогава уреди и машинарии.

На първо време се виждаше само войската. Като вода от земята извираха войници от всеки ъгъл и храст. Пълна е чаршията с тях, но ги има и по всички краища на градчето. Всеки час писне някоя уплашена жена, защото в двора или в сливака зад къщата се е натъкнала на войник. В тъмносини униформи, обгорели в двумесечни преходи и боеве, радостни, че са останали живи, жадни за почивка и удоволствия, те са плъзнали из града и околностите. На моста стоят през всяко време. Малко граждани ходят на капията, защото винаги е пълна с войници. Тук седят, пеят на разни езици, шегуват се, купуват плодове в своите сини шапки с кожени козирки и кокарди от жълта тенекия, на която са издълбани инициалите на императора FJI4.

Но с есента войската взе да си отива. Постепенно и незабелязано тя ставаше все по-малко и по-малко. Останаха само жандармерийски отреди. Те заемаха квартири и готвеха всичко за постоянно пребиваване. В същото време почнаха да пристигат чиновници, дребни и големи служещи със семействата си и с прислуга, а след тях майстори и специалисти за ония работи и занаяти, които дотогава не съществуваха у нас. Бяха чехи, поляци, хървати, маджари и немци.

Отначало изглежда, че идват случайно, сякаш вятърът ги донася, и ще останат временно, за да поживеят малко с нас живота, който се живее тук, сякаш цивилните власти трябва да продължат още за някое време окупацията, която бе почнала войската. При това с всеки изминал месец броят на тия чужденци става все по-голям. Но онова, което най-много изненадва хората от градчето и ги изпълваше с учудване и недоверие, не бе толкова техният брой, колкото техните неразбираеми и необхватни планове, тяхната неуморна работливост и постоянство, с което пристъпват към изпълнението на своите работи. Тия чужденци не бездействуват и не дават никому да остане бездеен; изглежда, че са решили със своята невидима, но все повече чувствуваща се мрежа от закони, наредби и предписания да обхванат целия живот с хората, животните и мъртвите неща и да изменят и изместят всичко наоколо си: и външния вид на градчето, и навиците, и нравите на живите хора от люлката до гроба. И всичко вършат тихо и без много думи, без насилие и предизвикателство, така че човек няма на какво да се противопоставя. Ако попаднат на неразбиране или отпор, те веднага спират, съвещават се някъде невидимо, променят само направлението и начина на своята работа и пак провеждат онова, което са наумили. Всяка работа, която почват, изглежда невинна, дори безсмислена. Премерват някоя поляна, отбелязват дървета в гората, преглеждат нужниците и каналите, заглеждат кравите и конете в зъбите, проверяват мерките и теглилките, разпитват за болестите по хората, за броя и имената на плодните дръвчета, за видовете овци или птици. (Изглежда, като че си играят. Така неразбираеми, недействителни и несериозни са в очите на хората всички техни работи.) А после всичко, което е извършено с такова внимание и старателност, потъва някъде, сякаш е пропаднало навеки, без следа и отзвук. Но няколко месеца, а често и година след това, когато работата вече е напълно забравена от хората, обяви се изведнъж смисълът на безсмислените на пръв поглед и отдавна забравени мерки: свикват се мухтарите от отделните махали в конака и им се съобщава нова наредба за сеченето на гората, за опазване от тифус, за начина на продажбата на плодове и сладкиши или за интизапските билети. И така, всеки ден и наредба. И с всяка наредба се ограничава или задължава с по нещо отделният човек, а се разширява, заплита и разклонява животът на града или селата и на всички техни жители заедно.

Но по къщите, и то не само по турските, а и сръбските, нищо не се променяше. Хората живееха, работеха и се забавляваха там по стария начин. Хлябът се месеше в нощви, кафето се печеше в огнището, дрехите се пареха в чебъри, переше се с „лукшия“, която разяждаше и разраняваше пръстите на жените; тъчаха и везеха на станове и гергефи. Старите обичаи по славите, празниците и сватбите се спазваха напълно, за новите, които чужденците донасяха, само тук-там се шушукаше, и то като за нещо невероятно и далечно. Накратко, хората работеха и живееха като от край време и както в повечето къщи и след петнайсет-двайсет години подир окупацията ще се работи и живее.

Но затова външният изглед на градчето се изменяше видимо и бързо. И същите ония хора, които в къщите си запазваха напълно стария ред и не мислеха да го променят, леко се съгласяваха с тия промени в града и ги приемаха след по-кратко или по-дълго чудене и мърморене. Разбира се, и тук, както винаги и навред при подобни обстоятелства, новият живот означаваше всъщност смесване на старото с новото. Старите схващания и старите ценности се сблъскваха с новите, смесваха се помежду си или живееха успоредно, сякаш чакат кой кого ще надживее. Хората смятаха във форинти и крайцери, но също така и в грошове и пари, мереха на аршин, на ока и драмове, но и на метри, килограми и грамове, поставяха срокове за плащане и поръчки по новия календар, но още по-често по старите навици: на Гергьовден, на Димитровден. По естествения закон хората се противопоставяха на всичко ново, но не отиваха до край, защото за мнозинството животът е винаги по-важен и по-кратък от обстоятелствата, при които се живее. Само у изключителни единици се разиграваше по-дълбока, истинска драма в борбата между старото и новото. За тях начинът на живот беше неразривно и безусловно свързан със самия живот.

Такъв човек бе Шемси бей Бранкович от Црънча, един от най-богатите и най-видни бейове в градчето. Той имаше шестима синове, четирима от които бяха женени. Техните къщи образуваха цяло малко селце, обкръжено от сливаци и горички. Шемси бей беше неоспорваният, мълчалив и строг старейшина на тая голяма задруга. Висок, прегърбен от годините, с грамаден бял, извезан със злато каук на главата, той само в петък слиза в чаршията, за да се моли в джамията. От първия ден на окупацията той не се спира никъде в града, не разговаря с никого, не гледа около себе си. В къщата на Бранкович не може да влезе нито едно парченце нова носия или обувка, нито нов инструмент или нова дума. На никого от синовете си не позволява да захване каквато и да е работа, която е във връзка с новата власт, внучетата си не пуска на училище. От всичко това тяхната задруга търпи загуби; между синовете се чувствува недоволство от твърдоглавието на стареца, но никой не смее и не може нито с дума, нито с поглед да му се противопостави. Турците от чаршията, които работят и се бъркат в новия свят, поздравяват Шемси бей, когато минава там, с няма почит, в която има и страх, и удивление, и нечиста съвест. Най-старите и най-видни турци от града отиват често в Црънча като на хаджилък, за да поседят и поразговарят с Шемси бей. Това са срещи на ония, които, решени да издържат до край в своята упоритост, не са съгласни за нищо на света да се примирят с действителността. По-точно това е дълго седене без много думи и без съществени заключения.

Шемси бей седи и пуши на червено килимче, загърнат и закопчан лете, както и зиме, а гостите — около него. Обикновено се говори за някои нови неразбираеми и объркани мерки на окупационните власти или за турците, които все повече се нагаждат към новия ред на нещата. Всички чувствуват нужда да разкрият пред тоя упорит и величествен човек своите огорчения, своя страх и недоумение. И всеки разговор завършва с въпросите: къде води това и къде ще спре? Кои са и какво искат тия чужденци, които, изглежда, не знаят какво е почивка и отдих, нито мярка и граница? С какви планове са дошли, защо имат толкова нужди, сякаш едната води другата, защо им е всичко това и какво е това безпокойство, което като някакво проклятие непрестанно ги гони и тика към все по-нови работи и начинания, чийто край не се вижда?

А Шемси бей само ги гледа и най-вече мълчи. Лицето му е тъмно не защото го е обгоряло слънцето, а защото отвътре тъмнее. Погледът твърд, но далечен и занесен. Очите помътени, а около черните зеници белезникавосиви кръгове като у престарял орел. Голямата уста без забележими устни, здраво стисната, се движи бавно, сякаш премята все една и съща дума, която не се изговаря.

И все пак хората си отиват от него с чувство на облекчение, нито утешени, нито успокоени, но трогнати и увлечени от неговия пример на твърда и безнадеждна упоритост.

А когато другия петък Шемси бей дойде в чаршията, пак го чака някоя промяна в хората или сградите, която миналия петък не е била. За да не бъде принуден да я гледа, той навежда очи към земята, но и тук, в изсъхналата улична кал вижда следи от конски копита и забелязва, че заедно с турските кръгли, цели конски плочи, все по-често се виждат извитите швабски подкови с остри шипове по краищата. Така и тук, в калта по земята, погледът му чете същата безмилостна присъда, която вижда навред по лицата и нещата край себе си, присъда на времето, което не се оставя да бъде спряно.

Като разбра, че няма къде да дене и очите си, Шемси бей престана изобщо да ходи в чаршията. Усамоти се съвсем в своята Црънча, гдето седеше като мълчалив, но строг и неумолим домакин, дотежал на всички, а най-много на себе си. По-старите и по-видни турци от градчето продължаваха да го посещават като някаква жива светиня. (Между тях особено Али ходжа Мютевелич.) А през третата година на окупацията Шемси бей умря, без да боледува. Пукна се от мъка, без да изговори оная горчива дума, която постоянно търкаляше в старческата си уста, и без да стъпи вече кракът му в чаршията, гдето всичко бе тръгнало по нов път.

И наистина градчето бързо мени своя вид, защото чужденците изкореняват дървета, садят нови на други места, поправят пътища, прокарват нови, копаят канали, зидат обществени сгради. През първите няколко години в чаршията бяха съборени разкривените дюкяни, които, да си кажем право, дотогава никому не пречеха. Вместо тия старовремски дюкяни с дървени кепенци бяха построени нови, масивно зидани, с покриви от керемиди или ламарина и с металически ролетки на вратите. Като жертва на тия мерки трябваше да бъде съборен и дюкянът на Али ходжа, но той упорито се противопоставяше, съдеше се по всички възможни начини и се измъкваше, докато се наложи неговият дюкян да си остане такъв, какъвто си беше, и на мястото, дето си беше. Пиацата бе разширена и изравнена. Издигнат бе нов конак, голяма сграда, в която трябваше да се сместят съдът и околийското управление. А пък войската работеше за своя сметка още по-бързо и по-безогледно, отколкото гражданската власт. Издигаха бараки, изкореняваха и садяха, променяха вида на цели ридове.

Старите граждани не могат да се опомнят и начудят. И точно когато мислят, че е дошъл краят на тая чудна старателност, чужденците почват някоя нова, още по-неразбираема работа. А гражданите спират и наблюдават тия неща, но не като децата, които обичат да гледат работата на възрастните, а напротив, както възрастните спират за миг пред детските игри. Защото тая постоянна нужда на чужденците да градят и разграждат, да копаят и зидат, да правят и преправят, тоя вечен техен стремеж да предвидят действието на природните сили, да ги избягнат или надвият, това никой тук не можеше да разбере и оцени. Напротив, всички граждани, особено по-старите хора, виждат в това нещо нередно и лош знак. И ако зависеше от тях, Вишеград би изглеждал като всички ориенталски градчета. Което се пропука, ще се закърпи; което се килне, ще се подпре; но преди това и без това никой без нужда или по план и предвиждане няма да си отваря работа, няма да бута темели и няма да променя от бога дадения вид на града.

Но чужденците продължаваха своята работа едно след друго, бързо, последователно, по неизвестни и добре приготвени планове, за все по-голяма изненада и учудване на гражданите. Така напълно неочаквано за нашите хора дойде редът и на порутения и изоставен керван-сарай, който дори и в този си вид образуваше едно цяло с моста, също както и преди триста години. Наистина това, което се наричаше Каменен хан, отдавна вече беше пълна развалина. Вратите бяха прогнили, дантелените решетки от мек камък на прозорците изпочупени, покривът пропаднал във вътрешността на сградата, а из него растеше голяма акация и купища безименни храсти и бурени, но външните стени бяха все още запазени; правилният строен четириъгълник от бял камък стоеше изправен. В очите на гражданите, от рождение до смърт, това не бе обикновена развалина, а завършек на моста, съставна част от града, както и тяхната родна къща, и никому никога, дори и на сън, не бе идвало на ум, че може да се посегне на стария хан и че на него трябва да се променя нещо, което времето и самата природа не са изменили. Но един ден дойде ред и на това. Най-напред инженери дълго мериха около развалините, а след това дойдоха работници и почнаха да свалят камък след камък, да плашат и разгонват различните птици и дребни животинки, които се бяха загнездили там. Високата равнинна зад пиацата до моста се оголи бързо и окелявя, а от хана остана купчина хубав, натрупан на камара камък. За малко повече от година вместо някогашния керван-сарай от бял камък бе издигната висока тромава казарма на два етажа, боядисана бледосиньо, покрита със сива ламарина, с бойници по ъглите. На разширения плац по цял ден се обучаваха войници, които при гръмкия вик на ефрейтора мъченически опъваха ръце и крака и падаха с лице в праха като клетници. А привечер от многобройните прозорци на тая грозна сграда отекваха мелодии на неразбираеми войнишки песни, съпровождани с устна хармоника. И така — докато пронизителният звук на войнишката тръба със своята тънка мелодия, от която градските кучета виеха презглава, не угаси всички тия звуци и последната светлина на прозорците. Така изчезна хубавото везирово дарение и така казармата, която народът, верен на своите навици, нарече Каменен хан, почна своя живот на равното при моста в пълно несъгласие с всичко, което я обкръжаваше.

Сега мостът остана съвсем отделен и сам.

Наистина и на него ставаха неща, при които постоянните и непроменливи навици на местните хора се сблъскваха с новите, които чужденците и техните привички донасяха, и в тия сблъсквания старото и местното редовно биваше осъждано на отстъпление и приспособяване.

Ако зависеше от нашите хора, животът на капията щеше да продължава да си тече без промени. Забелязваше се само, че сега там идваха и сърби, и евреи, все по-свободно, все повече и във всяко време на деня, без да държат, както някога, сметка за турците и техните навици и права. Иначе всичко си вървеше по старому. През деня тук седяха прекупвачи, делови хора, които посрещаха селянките и купуваха вълна, птици или яйца, а заедно с тях и безделници, които се помъкваха заедно със слънцето от единия до другия край на градчето. Привечер излизаха и други граждани, хора на работата и труда, за да поговорят или помълчат малко тук, загледани в голямата зелена река, обрасла с ракита и прошарена с пясъчни наноси. А нощта беше за момците и бекриите. За тях никога, дори и сега, нямаше граница нито във времето за стоене, нито в постъпките.

В тоя нощен дял на живота, поне на първо време, имаше промени и недоразумения. Новата власт въведе и постоянно осветление в града. Още първата година по главните улици и по пресечките бяха поставени на зелени стълбове фенери, в които горяха петролни лампи. (Фенерите чистеше, пълнеше и палеше високият Ферхат, един сиромах с пълна къща деца, който дотогава прислужваше в хюкюмата, пускаше фишека през рамазана и вършеше други подобни неща, без постоянна и сигурна заплата.) Така бе осветен мостът на няколко места, дори и на капията. Стълбът на фенера бе закован на оная дъбова греда, която бе останала в зида от някогашния чардак. Тоя фенер на капията трябваше да издържи дълга борба с мераклийските навици на ония, които в тъмнината обичаха да пеят, пушат и разговарят на капията, както и с разрушителните инстинкти на младежите, у които се смесват и сблъскват любовта, скуката и ракията. Дразнеше ги тая мъждива светлина и много пъти фенерът и газената лампа осъмваха изпотрошени. Много глоби и присъди имаше за тоя фенер. По едно време нарочен общински стражар пазеше светлината. Така нощните посетители на капията имаха сега и жив свидетел, който им беше още по-неприятен от фенера. Но времето вършеше своето и новите поколения с време свикнаха и се помириха с това да развихрят своите нощни чувства при слабата светлина на общинския фенер и да не хвърлят всеки път по него камък, сопа или първия твърд предмет, който им падне на ръка. Това беше още по-лесно, защото през лунните нощи, когато капията особено се посещаваше, фенерите изобщо не се палеха.

Само веднъж в годината мостът биваше силно осветен. В навечерието на 18 август всяка година, за императорския рожден ден, властите украсяваха моста с венци от листа и ред млади борове, а при първия мрак пламваха редица фенери и дребни светлини: стотици тенекиени кутии от войнишки консерви, напълнени с лой и стеарин, пламваха в дълги редици по оградата на моста. Те го осветяваха по средата, а краищата му и стълбовете, на които се крепи, се губеха в мрака, така че осветената част сякаш се рееше в пространството. Но всяка светлина бързо догаря и всяко тържество минава. На другия ден мостът бе пак същият, както преди. Само в очите на децата от това поколение оставаше новата и необикновена картина на моста под краткотрайната игра на светлините, жива и внушителна, но кратка и преходна като сън.

Заедно с постоянното осветление новите власти въведоха на капията и чистота, по-скоро особен вид чистота, която отговаряше на техните схващания. Кори от плодове, семки от дини и черупки от лешници и орехи сега не оставаха с дни по каменните плочи, докато дъждът не ги измие или вятърът отнесе. Всяка сутрин специален общински човек метеше и чистеше всичко това. И то, най-сетне, никому не пречеше твърде, защото хората се примиряват с чистотата, дори когато не е възникнала от техните навици и нужди; разбира се, при условие да не бъдат заставени лично те да я спазват.

Имаше и още една новост, която окупационните времена и новите хора докараха: на капията, за пръв път, откак тя съществуваше, почнаха да идват жени. Чиновническите жени и дъщери, техните прислужнички и бавачки се спираха тук на разговор или идваха на празник да седят заедно със свои придружители — военни или цивилни. Това не ставаше често, но пак разваляше настроението на старите хора, които идваха тук да изпушат над водата в мир и тишина своя чибук, а тревожеше и вълнуваше и младите.

Съществуваше, наистина, от край време известна връзка между капията и жените в градчето, но само дотолкова, доколкото мъжете идваха да подхвърлят по някоя ласкава дума на девойките, които минават през моста, или пък да изразят, да изкажат или отболеят тук, на капията, своите увлечения, мъки и спорове за жени. Много самотници преседяваха тук цели часове и дни в тихо пеене („само за своя душа“) или в тютюнев дим, или просто нямо загледани в бързата вода и така плащаха своя данък на онова увлечение, на което всички дължим и от което малцина могат да се отърват. Много съпернически стълкновения между младите бяха оправяни и изглаждани тук, много любовни интриги замисляни. Много бе говорено и мечтано за жени и любов, много страст се бе раждала и много угасвала. Всичко това бе ставало, но жените сами никога не спираха, нито седяха на капията — и то нито християнските, нито пък мюсюлманските жени. Сега това се промени.

В празник и неделя на капията се виждаха готвачки, пристегнати в кръста, зачервени в лицето, с изскочили тлъстини над и под корсета, от който спираше дъхът им. С тях са и техните подофицери в изчеткани униформи, с лъскави метални копчета, червени гайтани и „шицарски“ помпони на гърдите. А в работен ден привечер се разхождат чиновници и офицери с жените си, спират се на капията, разговарят на своя неразбираем език, смеят се високо и се движат свободно.

Тия безделни, свободни и засмени жени бодяха очите на всички, на кого повече, на кого по-малко. Хората се чудеха и смущаваха до едно време, а след това почнаха да свикват, както бяха свикнали с много други новости, макар че не ги възприемаха.

Изобщо може да се каже, че всички тия промени на моста бяха незначителни, повърхностни и краткотрайни. Многобройните и важни промени в духовете и навиците на гражданите и външният изглед на града като че минаваха край моста, без да го засягат. Сякаш белият старинен мост, който бе прехвърлил зад себе си три века без следа и белег, ще остане и „под новия цар“ непроменен и ще преодолее и това наводнение от новости и промени, както винаги преодоляваше най-големите „прииждания“ и из разбеснелите маси мътна вода, които го заливаха, изплуваше незасегнат и бял като новороден.