Мостът на Дрина

XXII

На Видовден сръбските дружества, както всяка година, уредиха събор на Мезалин. Тук, при сливането на двете реки, Дрина и Рзав, под гъстите орехи на зеления висок бряг опънаха палатки, в които се продаваха напитки и пред които се въртяха агнета на тих огън. Под сенките насядаха семейства, които си бяха донесли обед на Мезалин. Под навес от зелени клони вече свиреше оглушителна музика. На утъпканата поляна още от преди обед играеха хоро. Играят само най-младите и най-свободните, ония, които веднага след църква бяха тръгнали към Мезалин. Истинският общ събор ще почне чак след пладне. Но хорото е вече оживено и разпалено, по-хубаво и по-игриво, отколкото ще бъде по-късно, когато надойдат хора и почнат да се хващат и омъжени жени, и буйни вдовци, и невръстни деца и когато се превърне във весела и дълга, но несвързана и нестройна върволица. Това малко хоро, в което има повече ергени, отколкото моми, се носи и лети като разлюляна люлка. Всичко около него е в движение, всичко се вълнува: въздухът в ритъма на музиката, гъстите корони на дърветата, белите летни облаци, бистрата вода на двете реки. Земята се движи под тях и около тях, а играчите искат само да съгласуват движенията на своите тела с това общо движение. Ергените още от пътя тичаха да се хванат на хорото, а момите се въздържаха, стояха до едно време да гледат играта, сякаш отброяваха тактовете и чакаха някакво тайнствено изтракване в себе си, и тогава изведнъж скачаха в него с малко свити колене и наведени глави, като че жадно се хвърлят в студена вода. Мощна струя минаваше от топлата земя в разиграните нозе и се разпростираше през веригата горещи ръце; на тая верига хорото се тресеше като едно-единствено същество, затоплено от една кръв, понесено от един ритъм. Ергените играеха с отметнати глави, бледи, с трептящи ноздри, а момите с румени кръгове на лицето, срамежливо наведени очи от страх да не издадат с погледите си сластта, с която ги изпълва играта.

В тоя момент, когато съборът едва започваше, на края на мезалинската равнинна се появиха жандарми, черни и блестящи от чоха и оръжие на обедната светлина. Бяха повече, отколкото обикновено в един патрул, който обикаля панаирите и съборите. Отидоха направо към навеса с музиката. Безредно и един по един замлъкнаха инструментите. Хорото се поколеба и спря. Чуха се недоволни младежки гласове. Всички се държаха още за ръце. Някои бяха така увлечени и изпълнени от ритъма, че продължаваха да поиграват на място, докато чакаха музикантите да продължат. Но свирачите бързо станаха и заувиваха своите тръби и цигулки в калъфи. А жандармите тръгнаха и нататък, към палатките и разположилите се семейства на тревата. Навсякъде фелдфебелът казваше своята дума, тиха и остра, и като с магическа формула веднага гасеше веселието, спираше играта, прекъсваше разговорите. И щом се приближеха до някого, той променяше положението, в което се намираше, оставяше всичко и гледаше колкото може по-скоро да събере нещата си и да си тръгне. Последно се разтури хорото на ергените и момите. Не им се оставяше играта на открито и никак не им идваше на ум, че наистина е дошъл край на веселието и забавата. Но пред бледото лице и кръвясалия поглед на жандармерийския фелдфебел отстъпиха и най-упоритите.

Разочаровани и все още в недоумение, хората се връщаха от Мезалин по белия широк път и колкото по-навътре навлизаха в града, толкова повече се натъкваха на неясния, изпълнен със страх шепот за атентата, който тая сутрин бил извършен в Сараево, за убийството на ерцхерцог Франц Фердинанд и неговата жена, за гоненията на сърбите, които се очакват навсякъде. Пред конака срещнаха първите вързани хора, между които и младия поп Милан; жандармите ги водеха в затвора.

Така втората половина на тоя летен ден, който трябваше да бъде тържествен и весел, се превърна в тревога, огорчение или изпълнено със страх очакване.

На капията, вместо празнично настроение и жизнерадост на празнуващи хора, мъртва тишина. Тук вече е поставена стража. Войник в нова униформа бавно крачи от софата до онова място, на което железният капак покрива входа към минирания стълб, и неуморно повтаря тия пет-шест крачки, а всеки път, когато се обърне, байонетът му блясва на слънцето като сигнал. Още на другия ден на зида под самата плоча с турския надпис осъмна бяло служебно обявление, напечатано с едри букви и обкръжено с широка черна линия. В него се съобщава на народа вестта за атентата, извършен в Сараево против престолонаследника, и се изразява негодуванието от това злодеяние. Но никой от минувачите не се спира и не го чете, а всички минават край обявлението и край стражата с наведени глави и колкото може по-бързо.

От тоя ден стражата остана на моста. И целият живот в градчето остана прекъснат и спрян с един замах, както хорото на Мезалин, както и целият летен юнски ден, който трябваше да бъде тържествен и весел.

Сега се заредиха странни дни в нямо, напрегнато четене на вестници, шушукане, гордост, страхове, арестуване на сърби и съмнителни пътници, бързо засилване на военните мерки по границата. Минаваха летните нощи, но без песни, без младежки заседявания на капията, без шепот на двойки в тъмнината. В града се виждат най-много войници. А когато в девет часа вечерта тръбачите от бараките на Бикавац и в голямата казарма при моста изсвирят тъжната мелодия на австрийската вечерна проверка, улиците почти напълно опустяват. Лоши времена за ония, които се обичат и искат да се срещнат и невидени да си кажат някоя дума. Всяка привечер Гласинчанин минава край къщата на Зорка. Тя е на отворения прозорец на високия приземен етаж. Тук разговарят, но кратко, защото той бърза преди напълно да се е стъмнило да мине по моста и да се върне на Околища.

Така дойде и тая вечер. Блед, с шапка в ръце, той помоли девойката да излезе на портата, защото имал да й каже нещо съвсем тихо. Поколеба се, но слезе. Застанала на дворния праг, изглеждаше еднакво висока с младежа, който говореше развълнувано, с едва чут шепот:

— Решихме да бягаме. Тая вечер. Владо Марич с още двама. Мисля, че всичко е осигурено и ще можем да минем. Но ако това не стане… ако нещо се случи… Зорке!

Шепотът на младежа изведнъж секна. В разширените й очи той видя страх и мъка. И сам бе смутен, сякаш се разкая, дето изобщо й бе казал и бе дошъл да се сбогува.

— Мислех, че е по-добре да ти кажа.

— Благодаря. Нищо от нашето… Нищо от Америка!

— Не, не е „нищо“. Ако се беше съгласила, когато преди месец ти предлагах веднага да свършим работата, може би сега щяхме да бъдем далеч оттук. Но може и да е по-добре, че така стана. Сега виждаш какво е. Аз трябва да отида с другарите си. Война е и мястото на всички ни е в Сърбия. Трябва, Зорке, трябва, защото това е дълг. А ако изляза жив от това и ако се освободим, може да не трябва да ходим в оная Америка, зад морето, защото тук ще имаме своя Америка, земя, в която много и почтено ще се работи, добре и свободно ще се живее. В нея и за нас двамата ще има живот, ако ти искаш. От тебе зависи. Аз ще… мисля за тебе, а ти… понякога…

Тук младежът, комуто не достигаха думи, изведнъж вдигна ръка и я прокара бързо по гъстата кестенява коса. Това беше неговото най-голямо желание открай време и сега като на осъден му беше позволено да го осъществи. Девойката уплашено се отдръпна, а той остана с ръка във въздуха. Портата се затвори безшумно и в следния миг Зорка се показа на прозореца, бледа, с широко разтворени очи, с конвулсивно преплетени пръсти. Младежът мина под самия прозорец, отметна глава и показа засмяното си лице, безгрижно, почти хубаво. Сякаш се боеше да не види какво ще стане по-нататък, девойката се отдръпна в стаята, дето беше вече тъмно. Тук седна на миндера, отпусна глава и заплака.

Отначало плачеше тихо, после все по-силно, с чувство на тежка, пълна безизходност. И колкото повече плачеше, толкова повече намираше причини за плач и всичко наоколо й изглеждаше най-безнадеждно. Никакъв изход, нито решение; никога не ще може истински и заслужено да обикне тоя добър и честен Никола, който заминава; никога не ще доживее да я обикне оня, другият, който не може да люби никого; никога вече няма да се върнат хубавите и весели дни, които до миналата година озаряваха градчето; никога никой от нашите няма да успее да се спаси от тоя кръг на мрачни бърда, нито да види Америка, нито тук ще се установи държава, в която, както казват, много ще се работи, но и добре и свободно ще се живее. Никога!

На другия ден се разчу, че Владо Марич, Гласинчанин и още някои младежи забягнали в Сърбия. Всички останали сърби със семействата си и с всичко, което имаха, останаха в тая вряла котловина като в клопка. С всеки ден над градчето видимо се сгъстяваше атмосфера на опасност и заплаха. А после, през един от последните дни на юли, на границата се развихри бурята, която с време щеше да се разшири по цял свят и да стане съдба на толкова страни и градове, че и на тоя мост на Дрина.

Чак тогава в градчето почна истинската хайка против сърбите и всичко, което бе свързано с тях. Хората се разделиха на преследвани и преследвачи. Онова гладно животно, което живее в човека и не смее да се появи, докато не се премахнат пречките на добрите обичаи и законите, сега беше освободено. Сигналът бе даден, пречките отстранени. Както често става в човешката история, мълчаливо се допуснаха насилия и грабежи, дори и убийства, под предлог, че се вършат в името на висшите интереси, по установените лозунги, над ограничен брой хора с определено име и убеждения. Всеки човек със светъл дух и отворени очи, който живееше по това време, можеше да види как се извършва това чудо и как цяло едно общество се преобразява за един ден. За няколко мига бе заличена чаршията, която почиваше на вековна традиция, в която винаги е имало и притаена омраза, и завист, и религиозна нетърпимост, и общоприети грубости, и жестокост, но и човечност и задушевност, и чувство за ред и мярка, чувства, които държеха всички тия лоши инстинкти и груби навици в поносими граници и накрая ги укротяваха и подчиняваха на общите интереси на задружния живот. Хората, които четирийсет години имаха думата в тая чаршия, изчезнаха за една нощ, сякаш изведнъж всички измряха, заедно с навиците, схващанията и институциите, крито олицетворяваха.

На другия ден след обявяването на войната със Сърбия в града почна да кръстосва рота шуцкори. Тая рота, която бе въоръжена на бърза ръка и трябваше да помага на властта в гоненето на сърбите, беше съставена от цигани, пияници и други безделници, изобщо от хора, които отдавна се бяха скарали с установения ред и закон. Някой си Хусо Кокошкар, циганин без чест и определено занятие, комуто срамна болест още в ранна младост беше разяла носа, предвождаше десетина голтаци, въоръжени със стари пушки система „Werndl“, с дълги байонети, и имаше думата в чаршията.

Пред тая заплаха газда Павле Ранкович, като председател на сръбската църковно-училищна община, отиде заедно с още четирима видни общинари при околийския началник Сабляк. Той беше пълен, блед човек, съвсем плешив, роден в Хърватско и отскоро на служба във Вишеград. Сега бе възбуден и недоспал; клепачите му бяха зачервени, а устните безкръвни и сухи. На краката си имаше ботуши, а на ревера на зеленото си ловджийско сако някаква значка в два цвята: черен и жълт. Прие ги на крака, не им предложи да седнат. Газда Павле, който беше прежълтял, а очите му бяха станали като две черни коси линии, проговори с глух, чужд глас:

— Господин началник, вие виждате какво се прави и какво се подготвя и знаете, че ние, сърбите от Вишеград; не сме били съгласни с това.

— Нищо не зная, господине — прекъсна го изведнъж гневно началникът, — и нищо не искам да зная. Сега имам други, по-важни работи, отколкото да слушам речи. Това е всичко, което имам да ви кажа.

— Господин началник — започна пак газда Павле кротко, сякаш със своята кротост искаше да успокои тоя разгневен и възбуден човек, — ние дойдохме да ви предложим своите услуги и да ви уверим…

— Не ми трябват вашите услуги и няма какво да ме уверявате. В Сараево вие показахте какво знаете…

— Господин началник — продължаваше газда Павле с непроменен глас и все по-упорито, — ние бихме желали в границите на закона…

— А, сега се сещате за закона! На какви закони се осмелявате да се позовете?

— На държавните закони, господин началник, които важат за всички.

Началникът изведнъж стана сериозен и сякаш малко се успокои. Газда Павле веднага използува това затишие у разсърдения човек:

— Господин началник, ние имаме право да ви запитаме сигурни ли сме ние и семействата ни за своя живот и имот, и ако не сме, какво трябва да правим?

Тогава началникът разпери ръце, обърнал длани към газда Павле, сви рамене, затвори очи и здраво стисна тънките си бледи устни.

Газда Павле добре познаваше тоя характерен израз, безмилостен, сляп-глух-ням, към който държавната управа прибягва в решителни моменти, и веднага разбра, че няма полза от повече разговори. А началникът, след като отпусна ръце, отвори очи и като изправи главата си, каза по-меко:

— Военните власти ще упътят всекиго от вас какво трябва да прави.

Сега газда Павле разпери ръце, затвори очи, сви рамене за миг и проговори с дълбок и вече по-друг глас:

— Благодаря ви, господин началник!

Четиримата общинари се поклониха грубо и несръчно. И всички излязоха като осъдени.

Чаршията се бе отдала на тревожно суетене и тихи съвещавания.

В дюкяна на Али ходжа седят неколцина видни градски турци — Наил бей Туркович, Осман ага Шабанович, Сульо ага Мезилджич. Бледи и загрижени, с оня тежък, вкаменен израз на лицето, който винаги се явява у хората, дето имат какво да губят, когато се окажат пред неочаквани събития и големи промени. И тях властите са призовали да застанат начело на шуцкора. Сега, сякаш случайно, са се събрали тук, за да уговорят незабелязано какво да правят. Едни са за съгласие, а други за въздържаност. Али ходжа, възбуден, с червенина по лицето и стария блясък в очите, отхвърля решително всяка мисъл за каквото и да било участие в шуцкора. Той се нахвърля особено на Наил бей, който е за това да се вземе оръжието и вместо циганите, те, като видни хора, да застанат начело на мюсюлманските доброволчески отреди.

— Докато съм жив, аз не влизам в тия неща. А ако имаш ум, и ти също. Зер не виждаш, че власите се бият през главите ни и че накрая все върху нашата глава ще се струпа?

И със същото онова красноречие, с което някога на капията победи Осман ефенди Караманлията, той доказва, че „за турското ухо“ няма добро нито на една от двете страни и че всяка тяхна намеса може да бъде само вредна.

— Отдавна вече нас никой за нищо не ни пита и за нищо не ни смята. Влезе швабата в Босна, но нито султанът, нито кайзерът ни запита: „Позволено ли е, бейове и турски господа?“ После се вдигнаха Сърбия и Черна гора, довчерашни раи, и завзеха половината турско царство, а нас никой дори не ни погледна. И сега нападна кайзерът Сърбия, а нас пак никой нищо не ни пита, само ни раздават някакви пушки и беневреци да станем хайкаджии на швабата и да му гоним сърбите, за да не си дере задницата по Шарган. Мигар тебе, клетнико, не ти иде на ум това: щом нас за толкова големи работи през толкова години изобщо не ни попитаха, откъде сега тая милост, от която пукат ребра? А аз ти казвам, че това са големи сметки, и най-добре ще бъде оня, който не се бърка в тях повече, отколкото трябва. Тук границата почна да се разпаря, ала кой знае докъде ще стигне. Има някой зад тая Сърбия. Иначе не може да бъде. Само че при тебе там, в Незуки, планината ти е пред прозореца, та не виждаш по-далеч от камънака. Ами зарежи това, което си започнал; не ходи в шуцкора, нито уговаряй другите. По-добре е да доиш ония десетина изполджии, които са тя останали, докато още дават по нещо.

Всички мълчат неподвижни и сериозни. Мълчи и Наил бей, очевидно обиден, макар да крие това, и блед като мъртвец прехвърля някакво решение в главата си. Освен Наил бей Али ходжа разколеба и охлади всички. Пушат и нямо гледат как по моста се ниже непрекъсната върволица от военни коли и натоварени коне. А след това един по един станаха и се сбогуваха. Последен бе Наил бей. При неговия мрачен поздрав Али ходжа още веднъж го погледна в очите и каза почти тъжно:

— Виждам, че си наумил да идеш. И тебе ти се гине; страх те е да не те изпреварят циганите. Но помни, че стари хора отдавна са рекли: не е дошло време да гинем, а да видим кой какъв е. И тия времена са такива.

Пиацата, която дели дюкяна на ходжата от моста, е задръстена от коли, коне и войници от всички родове оръжие, запасняци, които отиват да се явят. От време на време жандарми превеждат група вързани селяни или граждани сърби. Въздухът е пълен с прах. Всички говорят по-високо и се движат по-бързо, отколкото иска онова, което казват или вършат. Лицата са запотени и зачервени, чуват се псувни на всички езици. Очите блестят от алкохол, от безсъние и от онова мъчително безпокойство, което винаги владее близо до опасността и кървавите събития.

Сред пиацата, точно срещу моста, маджарски запасняци в нови униформи дялат някакви греди. Бързо удрят чуковете и стържат трионите. По пиацата минава шепот: издигат се бесилки. Около тях се събират деца. Али ходжа гледа от своя кепенк как отначало изправиха две греди, а след това един мустакат войник се покачи и ги свърза на върха с трета, водоравна. Тълпата нахълта, сякаш раздаваха халва, и образува жив кръг около бесилките. Най-много войници, но размесени с турска селска беднотия и градски цигани. По едно време направиха път и донесоха отнякъде маса с два стола за офицера и неговия писар, а след това шуцкорите доведоха първо двама селяни, а после един гражданин. Селяните бяха изполичари от пограничните села Поздерчич и Каменица, а гражданинът — някой си Вайо, личанин, който отдавна беше дошъл в градчето като предприемач и тук се ожени. И тримата бяха вързани, слисани и прашни. Войникът почна да бие силно своя барабан. В общата врява и шум биенето идваше като далечен тътен. В кръга около бесилката настъпи тишина. Офицерът, един запасен поручик маджарин, четеше с остър глас смъртната присъда на немски, а след това един фелдфебел я превеждаше. И тримата бяха осъдени на смърт от военния съд, защото свидетели под клетва заявили, че ги видели как през нощта дават светлинни сигнали към сръбската граница. Обесването трябваше да се извърши публично, на пиацата. Селяните мълчеха и мигаха като в недоумение. А Вайо личанинът бършеше потта от лицето си и с мек, тъжен глас уверяваше, че е невинен и с големи, сякаш безумни очи търсеше край себе си някого, комуто още би могъл да каже това.

Трябваше да се пристъпи към изпълнението на присъдата, когато през насъбралите се в кръг хора се промъкна един възрус войник, малък на ръст, с разкривени като буквата „х“ крака. Това беше Густав, някогашният цалкелнер в хотела на Лотика, а сега кръчмар в долната чаршия. Беше в нова униформа, с чин на ефрейтор, зачервен и с очи, по-кървави от обикновено. Почнаха да се обясняват. Фелдфебелът се мъчеше да го отстрани, но военнолюбивият кръчмар не искаше.

— Аз съм тук от петнайсет години разузнавателен орган, доверено лице на най-висшите военни кръгове — пиянски викаше той на немски — и на мене още по̀ лани във Виена ми беше обещано, че ще мога със собствените си ръце да обеся двама сърби, когато му дойде времето. Вие не знаете с кого имате работа. Аз съм си спечелил това право. И вие сега мене…

В тълпата започна гълчава и шепот. Фелдфебелът стоеше объркан. Густав ставаше все по-настойчив и искаше на всяка цена да му се предадат двама осъдени, за да ги обеси със собствените си ръце. Тогава стана поручикът, мършав и мрачен човек с господарско държане, отчаян, сякаш самият той е осъден, без капка кръв в лицето. Макар че беше пиян, Густав застана мирно, но тънките му червеникави мустаци трепереха, а очите му шареха ту наляво, ту надясно. Офицерът дойде съвсем близо до него и се наведе над зачервеното му лице, сякаш щеше да го заплюе.

— Ако веднага не изчезнеш, ще наредя вързан да те закарат в затвора. А утре ще се явиш на рапорт. Разбра ли? А сега отивай! Марш!

Поручикът говореше немски с маджарски акцент тихо, но така рязко и ядно, че пияният кръчмар изведнъж се смали и изгуби в тълпата, като повтаряше непрестанно войнишкия поздрав и мърмореше неясни думи за извинение.

Едва тогава общото внимание отново се обърна към осъдените. Двамата селяни имаха съвсем еднакво държание. Мигаха и се мръщеха от слънчевия пек и задуха, който лъхаше от събраните хора, сякаш това беше всичко, което ги измъчва. А Вайо с немощен и плачлив глас уверяваше всички, че е невинен, че неговият конкурент го взел на душата си, а той нито е служил във войската, нито някога в живота си е чул, че със светлини могат да се дават сигнали. Знаеше нещичко от немски и отчаяно редеше дума след дума, като се мъчеше да намери някой убедителен израз, с който би спрял това бясно течение, което го бе повлякло от вчера и заплашваше да го откъсне невинен от света.

— Herr Oberleutnant, Herr Oberleutnant, um Gottes Willen… Ich, unschuldiger Mensch… viele Kinder… Unschuldig! Lüge! Alles Lüge!9 — избираше думите Вайо, сякаш търсеше коя е истинската и спасителната.

Войниците вече пристъпиха към първия селянин. Той свали набързо калпака си, обърна се към Мейдан, дето е черквата, и два пъти живо се прекръсти. С поглед офицерът им заповяда да свършат най-напред с Вайо. Тогава отчаяният личанин, като видя, че е негов ред, вдигна ръце към небето и почна да моли и да вика:

— Nein, nein! Nicht, um Gottes Willen! Herr Oberleutnant, Sie wissen… alles ist Lüge… Gott… alles Lüge!10 — викаше Вайо, но войниците вече го хващаха за краката и през кръста и го вдигнаха на дървената подставка под въжето.

Хората следяха всичко това, без да дишат, като някаква игра между нещастния предприемач и поручика и трепереха от любопитство кой ще спечели и кой ще изгуби.

Али ходжа, който дотогава слушаше неясните гласове и дори не му идваше на ум какво става в оня кръг от насъбрали се хора, видя изведнъж обезумялото лице на Вайо над всички глави и веднага скочи и взе да затваря дюкяна, макар да имаше изрична заповед от военната власт, че всички заведения трябва да бъдат отворени.

В града пристигаха все нови войски и с тях муниции, храни и облекло, и то не само по железницата, която бе претъпкана, но и по стария коларски път през Рогатица. Ден и нощ по моста минаваха коли и коне и първото, което ги посрещаше на влизане от моста в града, бяха тримата обесени на пиацата. И тъй като началото на колоната обикновено се задръстваше в препълнените улици, всяка колона трябваше да стои тук на моста или на пиацата до бесилките, докато отпред не се отпуши. Прашни, запотени, прегракнали от викове и яд, фелдфебелите на коне минаваха между колите и натоварените коне, даваха отчаяни знаци с ръка и псуваха на всички езици на Австроунгарската монархия всички светии от всички признати вероизповедания.

На четвъртия или петия ден, рано сутринта, когато мостът беше пак така претъпкан с обози, които бавно преминаваха през тясната чаршия, над градчето се чу остро и необикновено фиукане и насред моста, върху каменната ограда до самата капия, падна снаряд. Парчета желязо и камъни посипаха конете и хората. Настана блъсканица, препъване на коне и общо бягане. Едни бягаха напред, към чаршията, други назад по пътя, от който бяха дошли. Веднага паднаха още три снаряда — два във водата, а единият пак на моста между наблъсканите хора и коне. За миг мостът остана празен; на откритото пространство, което се образува, се виждаха като тъмни петна обърнати коли, мъртви коне и хора. От Буткови скали се обади и австрийската полска артилерия и взе да търси сръбската планинска батарея, която сега стреляше с шрапнели по разпръснатия обоз от двете страни на моста.

От тоя ден планинската батарея от Панос обстрелваше постоянно моста и казармата до него. След няколко дни, пак една сутрин, се чу нов звук от изток, някъде откъм Голеш. Гърмът на топа беше далечен, но по-дълбок, а изстреляните снаряди свиреха тежко над градчето. Бяха гаубици, всичко две. Първите снаряди паднаха в Дрина, след това на празното пространство пред моста, дето засегнаха околните къщи, хотела на Лотика и офицерското казино, но после взеха в правилни промеждутъци да стрелят по-сигурно, и то само по моста и казармата. Само след един час казармата гореше. Планинската батарея от Панос биеше с шрапнели войниците, които се опитваха да я гасят. Най-после оставиха казармата на нейната съдба. В топлия ден гореше всичко дървено, а върху изгорелите развалини падаха от време на време снаряди и рутеха вътрешността на сградата. Така Каменният хан бе разрушен за втори път и от него отново остана само купчина камъни.

Двете гаубици от Голеш след това равномерно и непрестанно биеха моста, и то най-много средния стълб. Снарядите падаха ту в реката, наляво и дясно от моста, ту се пръскаха в масивните каменни стълбове, ту пак удряха самия мост, но нито един не улучи железния капак на отвора, който водеше към вътрешността на средния стълб, дето беше експлозивът за минирането на моста.

Освен това от цялата тая десетдневна бомбардировка на моста не беше нанесена никаква по-голяма щета. Снарядите се удряха в гладките стълбове и облите сводове, отскачаха от тях и се пръскаха във въздуха, без да оставят по каменните стени някакви други следи освен леки, бели, едва забележими драскотини. А шрапнелите отскачаха от гладките твърди зидове като зърна от градушка. Само снарядите, които улучваха коловоза на моста, оставяха в трамбования чакъл плитки дупки и разорани места, но това не можеше да се забележи, докато не се стъпи на самия мост. Така в цялата тая нова буря, която връхлетя над градчето, извади от корен и обърна стари навици, живи хора и мъртви неща, мостът продължаваше да стои бял, твърд и неуязвим, какъвто си беше открай време.