Мостът на Дрина

III

През пролетта на оная година, когато бе взето везирското решение за строежа, в градчето дойдоха негови хора, придружени от охрана, за да приготвят всичко, което бе потребно за изграждането на моста. Те бяха много — с коне, коли, разни инструменти и шатри. Всичко това будеше страх и тревога в малкото градче и околните села, особено сред християнското население.

Начело на този отред стоеше Абид ага, главен везирски довереник за строежа на моста, а след него идваше строителят Тосун ефенди. (За този Абид ага още от по-рано се говореше, че бил безогледен, безмилостен и прекомерно строг човек.) Щом се настаниха на шатри под Мейдан, Абид ага свика на съвет представителите на властта и всички по-първи турци. Не се съвещаваха много, защото говореше само един, тоест Абид ага. Събраните хора се намериха пред едър човек с нездраво червендалесто лице и зелени очи, в богата цариградска носия, с къса червеникава брада и мустаци, чудно засукани по унгарски. Речта, която този необуздан човек произнесе пред събраните хора, ги изненада повече от външния му вид.

— По свой начин до вас са стигнали преди мене слухове за мен и аз вече зная, че тия слухове не могат да бъдат нито хубави, нито приятни. Навярно сте чули, че искам послушание от всекиго, че ще бия и убия всеки, който не работи както трябва и не изпълнява безпрекословно, че не зная какво е „не може“ и „няма“, че при мен и за най-малката дума се губи глава, накратко, че съм жесток и опак човек. Искам да ви кажа, че тия слухове не са нито измислени, нито преувеличени. Под моята липа наистина няма сянка. Такава слава добих през дългогодишната си служба, като изпълнявах предано заповедите на великия везир. Осланям се на бога да свърша и тази работа, за която съм изпратен тук, и когато си отида след свършването и, надявам се, че след мене ще тръгнат още по-лоши и по-черни слухове от тия, които са стигнали до вас.

След тоя необикновен увод, който всички изслушаха в мълчание и със сведени очи, Абид ага обясни на хората, че тук се отнася до строеж с грамадно значение, какъвто нямат и по-богати земи, че работите ще траят пет, а може и шест години, но че волята на везира ще бъде изпълнена до косъм вярно и до минута точно. След това изложи кои са първите нужди, какви ще бъдат подготвителните работи и какво се очаква при това от местните турци, и какво се иска от раята, християните.

До него седеше Тосун ефенди, дребен, жълт и блед потурнак от гръцките острови, майстор, който беше строил много обществени сгради на Мехмед паша в Цариград. Той беше спокоен и равнодушен, сякаш не чуваше или не разбираше думите на Абид ага. Гледаше и ръцете си и само от време на време повдигаше поглед. Тогава можеха да се видят неговите големи черни очи с кадифен блясък, хубави късогледи очи на човек, които гледа само своята работа и не вижда, не чувствува и не разбира нищо друго от живота и света.

Хората излязоха смутени и съсипани от тясната и душна шатра. Усещаха как под новите им празнични антерии струи пот и как у всеки от тях бързо и непреодолимо се загнездва страх и грижа.

Това, което бе сполетяло сега града и цялата околност, беше голяма, неведома напаст, дето не може да й се види краят. Най-напред почна сеченето на горите и подвозът на дървения материал. Толкова дървения се струпа по двата бряга на Дрина, та народът дълго време мислеше, че мостът ще се прави от дърво. После почнаха землените работи, разкопаването и пробиването на скалистите брегове. По-голямата част от тези работи бяха вършени ангария. Така — чак до късна осен, когато работата беше спряна и първата част от нея завършена.

Всичко това ставаше под надзора на Абид ага и на неговата дълга зелена тояга, която влезе в песните. Защото, щом забележеше, че някой се шляе или не работи както трябва, той го посочваше с тая тояга, а сеймените го хващаха, биеха го на самото място и после, окървавен и безпаметен, го поливаха с вода и го слагаха отново на работа. Когато в късна есен напускаше града, Абид ага отново събра старейшините и първенците и им каза, че през зимата отива на друго място, но окото му остава тук. Всички ще отговарят за всичко. Ако се окаже, че нещо от работите е повредено или ако една-единствена летва от дървения материал липсва, ще глоби целия град. На тяхната забележка, че може да направи пакост и наводнение, той без колебание отговори студено, че това е тяхна земя, реката също е тяхна, та поради това и нанесената щета ще бъде тяхна.

Цяла зима хората пазиха материалите и се грижиха за изработеното като за очите си. А с пролетта дойдоха Абид ага и Тосун ефенди, но дойдоха и далматински каменоделци, които народът наричаше „римски майстори“. В началото бяха около трийсет души. Водеше ги някой си майстор Антоний, християнин от Улцине. Беше висок, хубав човек с големи очи, смел поглед, орлов нос и кестеняви коси, които падаха до раменете му, облечен богато, по западен начин. Неговият помощник беше негър, истински негър, весел млад човек, на когото целият град и всички работници викаха Арапина.

Ако миналата година, като се съди по струпаните дървета, можеше да се мисли, че Абид ага има намерение да вдига дървен мост, сега на хората се струваше, че иска да издигне тук, на Дрина, нов Стамбул. Почнаха да докарват камъни от каменоломните, които откриха в планината при Баня, на един час път от градчето.

На следната година край вишеградската скеля грейна някаква особена пролет. Заедно с това, което никне и цъфти винаги по това време, от земята изникна цяло селище от колиби; появиха се нови пътища и пътеки до водата; плъзнаха безброй волски коли и кираджийски коне. Хората от Мейдан и Околища гледаха как всеки ден, като някакъв посев, расте долу край реката неспокойна грамада от хора, добитък и всякакъв строителен материал.

На стръмния бряг работеха каменоделците. Целият тоя край стана жълтеникав от каменния прах. А малко по-далече, на пясъчната равнинка, местни аргати гасяха вар, промъквайки се, одърпани и побелели, през белия дим, който се вдигаше високо над варниците. Пътищата се продъниха от претоварени коли. Каикът работеше по цял ден, като превозваше от единия на другия бряг материали, надзиратели и работници. Нагазили до пояс в сивата пролетна вода, специални работници забиваха диреци и правеха плетове, набити с глина, които трябваше да разделят водното течение.

Всичко това гледаха хората, които дотогава мирно живееха в разпиляното по стръмнината край скелята на Дрина градче. И би било добре, ако можеха само да гледат, но работата вземаше такъв обсег и размах, че увличаше в своя водовъртеж всичко живо и мъртво не само в града, но и далече около него. На другата година числото на работниците порасна толкова, че те станаха колкото всички мъжки жители на градчето. Всички коли, всички коне и волове работят само за моста. Всичко, което може да пълзи и да се търкаля, се взема и се впряга в работа — понякога със заплата, понякога насила, като ангария. Пари има повече от по-рано, но скъпотията и оскъдицата растат по-бързо, отколкото идват парите; така че докато стигнат в ръцете на човека, те са вече наполовина изядени. Още по-тежко от скъпотията и оскъдицата върху местните хора падат тревогата, безредието и несигурността, които сега връхлитат на града като последица от струпването на толкова много работен народ от божия свят. И въпреки цялата строгост на Абид ага сбиванията между работниците и кражбите по градините и дворищата са чести. Мюсюлманските жени трябва да крият лицата си дори когато излизат на двора, защото отвсякъде може да надзърне окото на тези безброй работници — чужди и тукашни; а градските турци държат строго на предписанията на исляма, толкова повече, че всички са отскоро потурчени и няма почти нито един, който да не помни баща или дядо християнин или нов потурнак. Поради всичко това по-старите хора от турска вяра открито негодуват, обръщат гръб на тая бърканица от работници, впрегатни животни, дървета, земя и камъни, която все повече се разпростира и заплита по двете страни на скелята и която със своето ровене и ширене засяга вече и техните улици, дворове и градини.

В началото всички се гордееха с голямото дарение, което щеше да направи този везир от техния край. Тогава още не знаеха онова, което сега виждаха: че бележитите строежи искат толкова много средства, тревоги, напрежение и разходи. Хубаво е, мислят те, да принадлежиш към правата вяра, която царува, хубаво е да имаш везир земляк в Стамбул и още по-хубаво е да си представиш як и драгоценен мост през реката, но това, което става сега, не прилича на нищо. На пъкъл се превърна техният град, самодивско хоро от безсмислени работи, дим, прах, викове и размирие. Годините минават, работата се разширява и разраства, но нито краят, нито смисълът и се вижда. На всичко прилича това, само не на мост.

Така мислят градските турци-потурнаци и на четири очи признават, че им е преседнало и в носа ги е ударило и господството, и гордостта, и бъдещата слава, и като ругаят и моста, и везира, молят бога само да ги спаси от тая напаст и да им върне — и на тях, и на домовете им, някогашния покой и тишината на скромния живот край старата скеля на реката.

Дотегна на турците, а особено на християнската рая по целия вишеградски край, само че нея никой нищо не я пита, нито пък тя може да покаже своето негодувание. И ето вече трета година, откак хората носят ангария на тоя строеж и с работа, и с коне, и с волове. И не само тукашната рая, а и раята от три съседни калъка. Конните сеймени на Абид ага залавят навсякъде селска, пък и градска рая и я докарват да работи на моста. Обикновено ги изненадват на сън и ги издавят като пилци. По цяла Босна пътник на пътник казва да не върви към Дрина, защото залавят всеки, който им падне, без да питат кой е и какъв е или къде отива и го карат да отработи поне няколко дни. Християните от града се откупват с рушвети. Селските момци опитват да бягат в гората, но вместо избягалите младежи сеймените веднага вземат от къщата заложници, често пъти и жени.

Вече трета есен народът работи ангария на моста, а по нищо не може да се види, че работата напредва и наближава краят на тая неволя. Есента е вече напреднала: листата окапаха, пътищата се продъниха от дъжд, Дрина придойде мътна, а голите стърнища се изпълниха с тромави врани. Но Абид ага не спира работата. На слабото ноемврийско слънце селяните мъкнат дървета и камъни, шляпат с босите си крака или „кървави“ цървули по разкаляния път, потят се от усилие или мръзнат на вятъра, пристягат около себе си черните гащи, изшарени с нови дупки и стари кръпки, и връзват изпокъсаните краища на единствената си груба кълчищна риза, почерняла от дъжда, калта и пушека, но не смеят да я изперат, защото от водата ще се разпадне на дребни влакънца. Над всичко бди зелената тояга на Абид ага, защото Абид ага обхожда и каменоломната в Баня, и всички работи кран моста, и то по няколко пъти на ден. Той е сърдит и ядосан на целия свят, защото дните намаляват, а работата не напредва тъй бързо, както той иска. С тежък кюрк от руска кожа и високи ботуши, с почервеняло лице, той се качва по скелите на ония стълбове, които вече се издигат над водата, влиза, в ковачницата, в складовете, работническите колиби и се нахвърля на всички по ред, на надзиратели и предприемачи.

— Къси са дните! Все по-къси! Ах, кучи синове, само хляба ядете бадява!

Крещи така, сякаш са виновни, че късно съмва и рано мръква. И по здрач, в неумолимия и безизходен вишеградски здрач, когато стръмните бърда притиснат града и бързо падне нощта, тъмна и глуха, като последна, яростта на Абид ага стига своя връх; и като няма вече на кого да излее гнева си, той се яде вътрешно и не може да спи от мисълта, че толкова работи стоят и толкова народ подсмърча и губи време. Скърца със зъби. Вика надзирателите и пресмята по какъв начин може по-добре да се използува другият ден и по-пълно да се употреби работната сила.

През това време хората спят в колибите и сайвантите, почиват и обновяват силите си. Но не всички спят; и те умеят да будуват за своя сметка и по свои начин.

В средата на една просторна и суха колиба гори, по-точно догаря, огън, защото от него е останала само жаравата, която тлее в полумрачното помещение. Всичко е изпълнено с дим и възкисел тежък дъх на мокри дрехи и цървули и изпарения от трийсетината човешки тела. Всички са на ангария, селяни от околните села, християнска, чифлигарска беднотия. Всички са окаляни, измокрени, уморени, угрижени. Изяде ги тая безкрайна ангария, а техните ниви горе в селата напразно чакат за есенна оран. Повечето са още будни. Сушат навуща около огъня, преплитат цървули или просто гледат в жарта. Между тях беше дошъл отнякъде някакъв черногорец — заловили го сеймените на друма, та работеше вече няколко дни, макар на всички непрестанно да разправяше и доказваше, че за него това е много мъчно и неудобно и че на неговото достойнство не отговаря такава ангария.

Сега край него са се събрали най-голям брой будни селяни, предимно по-млади. Из дълбокия джоб на сивия си ямурлук черногорецът изважда гусла, неугледна и малка като длан, и къс лък. Един от селяните излиза пред сайванта да пази да не дойде някой от турците. Всички гледат черногореца, сякаш за пръв път го виждат, и гуслата, която се губи в големите му шепи. Той се свива. Гуслата е на скута му, притиска с брада главата й, маже струните със смола и духа в лъка; всичко е влажно и прогизнало. И докато той спокойно и самоуверено, сякаш е сам в света, извършва всичките тези дребни работи, те втренчено го гледат. Най-после отеква първият звук, рязък и неравен. Възбуждението расте. А черногорецът настройва гуслата и почва да припява през нос и да допълва нейния глас. Всичко се слива и всичко предвещава чудна приказка. И в миг, щом нагажда глас по гуслата, той изведнъж вдига глава така мощно и гордо, че ябълката на мършавата му шия изскача, а острият профил блясва на светлината и издава глух и проточен звук: Аааа-аааа! — и веднага продължава отчетливо и призивно:

Селяните все повече се притискат около гусларя, но без най-малък шум; дъхът им не се чува. Всички мигат удивени и захласнати. Тръпки лазят по плещите, гръбнаците се изправят, гърдите се издуват, очите блестят, пръстите на ръцете се разперват и свиват, а мускулите на челюстите се стягат. Черногорецът реди и нарежда все по-бързо, все по-хубаво и по-смело, а мокрите и разсънени ратаи, унесени и безчувствени към всичко останало, следят песента като своя собствена, хубава и светла съдба.

Между многото селяни, които работеха ангария, беше и някой си Радисав от Унище, малко селце току над града. Нисичък човек, с тъмно лице и неспокойни очи, доста приведен в кръста, той ходеше бързо, като отмяташе крака и клатеше глава и рамене наляво-надясно, наляво-надясно, сякаш пресяваше брашно. Не беше нито сиромах, както изглеждаше, нито простодушен, както се представяше. Неговите се наричаха Хераци, имаха добра земя и много мъже в къщи, но почти цялото им село през последните четирийсет години се бе потурчило, та бяха много притеснявани и самотни. Такъв мъничък, свит и бърз, през тия есенни вечери този Радисав „сееше“ от колиба до колиба, въвираше се като шило между селяните и шушукаше с отделни хора. Неговите думи бяха главно такива:

— Братя, дотегна ни и трябва да се браним. Хубаво виждате, че тоя строеж ще ни затрие и изяде. И децата ни ще работят ангария на него, ако ние оцелеем. Та това се прави да ни затрият, не за друго. То на сиромашията мост не трябва, а на турците; ние нит’ вдигаме войска, нит’ водим търговия; и каикът ни е много. Но ние неколцина се уговорихме да ходим нощем в глуха доба да събаряме и да разтуряме колкото можем онова, дето е направено и издигнато, и да пуснем дума, че вили рушат строежа и не дават мост на Дрина. Па да видим дали това ще помогне. Друг път нямаме, а нещо трябва да правим.

Намериха се, както винаги, малодушни и недоверчиви, които смятаха, че така няма да излезе нищо, защото силните и лукави турци няма да се откажат от онова, дето са намислили, и че трябва и по-нататък да се работи ангария, както бог дал, и да не се прави от лошото по-лошо. Но се намериха и такива, които смятаха, че е по-добре така, отколкото още да се тегли и чака, докато от тежката работа и оскъдния хляб на Абид ага от човека падне и последната кръпка, и последният драм сила; че трябва да се върви след всеки, който мисли да търси някакъв изход. Това бяха главно младежи, но имаше и сериозни, женени хора, домакини, които се съгласиха, без въодушевление и страст, и загрижено говореха:

— Па хайде да разрушаваме, кръвта да го изяде, докато той не ни е изял. А ако и това не помогне…

И махваха с ръка в отчаяна решителност.

Така през тия първи есенни дни най-напред сред работниците, а после и из градчето се понесе мълва, че вила-бродница се е забъркала в работите на моста, че руши и разваля нощем онова, което се изгражда през деня, и че от строежа няма да излезе нищо. По същото време наистина нощем почнаха да се вършат необясними щети в заприщените места, па и на самите зидарски работи. Инструментите, които зидарите оставяха на започнатите крайни стълбове, взеха да се губят, насипите да се провалят и сриват.

Мълвата, че мостът няма да може да се вдигне, стигна далече, ширеха я и християни, и турци, и тя все повече вземаше характер на твърдо убеждение. Християнската рая ликуваше, все шепнешком, все негласно и прикрито, ала от цяло сърце. И местните турци, които по-рано гледаха с гордост везировия строеж, почнаха да смигат презрително и да махат с ръка. Мнозина наши потурнаци, които с промяната на вярата си не бяха намерили онова, което бяха очаквали, а продължаваха да сядат пред бедна вечеря и да ходят с окъсани лакти, слушаха и повтаряха с радост приказките за големия неуспех и намираха някакво горчиво задоволство в това, че дори и везирите не могат да постигнат и завършат съвсем всичко, което са си наумили. Говореше се вече, че чуждите майстори се готвели за заминаване и че мост няма да има там, дето никога не е имало и не е трябвало да се започва. Всичко това се сплете и бързо разпространи сред хората.

Народът лесно измисля приказки и бързо ги разнася, а действителността чудно и неделимо се смесва и преплита с тях. Селяните, които нощем слушаха гусларя, разправяха как вилата, която нощем руши строежа, заплашила Абид ага, че няма да престане с разрушаването, докато не вградят в основите две деца близнаци, брат и сестра, Стоя и Остоя по име. И мнозина се кълнеха, че виждали как сеймените търсят по селата такава двойка деца. (Сеймените наистина обикаляха, но не търсеха деца, а по Абидагова заръка подслушваха и разпитваха да разберат кои ще са тия неизвестни хора, дето рушат моста.)

По това време се случи в някакво село над Вишеград да зачене някаква няма и малоумна девойка, сирота, която работеше по чужди къщи, но не искаше, па и не можеше да каже от кого. Това беше рядък и незапомнен случай — девойка, и то такава, да зачене и бащата да остане неизвестен. И работата се разчу надалече. Тъкмо тия дни момата роди в една кошара близнаци, но и двете деца мъртви. Жените от селото й помогнаха при раждането, което беше необикновено тежко, и веднага погребаха децата в един сливак. А неречената майка още на третия ден се вдигна и взе да търси децата си навсякъде из селото. Напразно и обясняваха, че децата са мъртвородени и погребани. За да се отърват от нейните постоянни питания, те и казаха, или по-скоро й обясниха с движения, че нейните деца са отнесени в градчето, там, дето турците правят мост. Така слаба, отчаяна, тя се отлута до града и почна да обикаля край скелите и строежа, да заглежда уплашено хората в очите и с неразбираемо мърморене да ги пита за децата. Хората я поглеждаха учудено или я гонеха да не пречи на работата. Като виждаше, че не разбират какво иска, тя разкопчаваше грубата си селска риза и показваше болните си набъбнали гърди, чиито пъпки бяха взели да се пукат и да кървят от млякото, което непрестанно напираше. Никой не знаеше как да й помогне и обясни, че нейните деца не са вградени в моста, защото на всички добри думи и уверения, псувни и заплашвания тя отговаряше само с жално мърморене и с остър и недоверчив поглед разглеждаше всеки ъгъл. Най-после престанаха да я гонят, пускаха я да скита край строежа, като я обграждаха с мъчително съжаление. Готвачите й даваха от чорбата на работниците, дето загаряше в дъното на казана. Те първи я нарекоха лудата Илинка, а след това и цялото градче. И самият Абид ага минаваше мълчаливо край нея, обръщаше суеверно глава настрана и заповядваше да й дадат милостиня. Така тя остана да живее като кротка луда край строежа. С нея остана и приказката, че турците зазидали деца в моста. Някои вярваха, други — не, но всички я повтаряха и преповтаряха.

А щетите продължаваха да стават — де по-малко, де повече, и успоредно с тях се ширеха все по-упорити слухове, че вилите не дават мост на Дрина.

Абид ага беснееше. Изяждаше се, че въпреки неговата пословична строгост, която той поддържаше като особен дял от гордостта си, може да се намери човек, който да дръзва нещо против неговото дело и неговите намерения. Гнусеше се също така от тези хора, както от мюсюлманите, така и от християните, които бяха бавни и несръчни в работата, но бързи в присмеха и неуважението и така добре умееха да намерят подигравателна и унищожителна дума за всичко, което не разбираха или не можеха да направят. Разстави стражи от двете страни на реката. Щетите по землените работи тогава престанаха, но над самата вода разрушаването продължаваше. Само през лунните нощи нямаше повреди. Всичко това убеди Абид ага, който не вярваше във вили, че тази вила не е невидима и не идва от висините. Дълго време не искаше и не можеше да повярва на онези, които му казваха, че това е селяшко лукавство, но сега все повече се уверяваше, че е така. И това го хвърляше във все по-голям бяс. Но в същото време той добре знаеше, че трябва да мълчи и да прикрива своя гняв, ако иска да засече и хване злосторника и колкото може по-бързо да разбие мълвата за вилите и изоставянето на работата на моста, което можеше да стане опасно. Повика старейшината на сеймените, някой си Плевляк, блед и нездрав човек, отраснал в Цариград.

Двамата инстинктивно се отблъскваха един друг и в същото време непрекъснато се привличаха и сблъскваха. Защото между тях непрекъснато се плетяха и вълнуваха неразбираеми чувства на омраза, отвращение, страх и недоверие. Абид ага, който към никого не беше мек и разположен, изпитваше към тоя блед потурнак неприкрито отвращение. Всичко, което вършеше или говореше той, дразнеше Абид ага и го предизвикваше да го ругае и унижава. И колкото Плевляк се унижаваше и правеше по-благ и по-ревностен, толкова повече отвращението на Абид ага растеше. А старейшината на сеймените още от първия ден суеверно и страшно се боеше от Абид ага. Този страх с времето се превърна в мъчителен кошмар, който не го напускаше. При всяка крачка и движение, често пъти и на сън, той си мислеше: какво ще каже за това Абид ага? Напразно се стараеше да му угоди и хареса, Абид ага приемаше с негодувание всичко, което идваше от него. И тая неразбираема омраза сковаваше Плевляк и го правеше още по-неподвижен и несръчен. Той вярваше, че заради Абид ага един ден ще изгуби не само хляба и службата, но и главата си. Затова живееше в постоянна тревога и минаваше от потиснатост към трескава и свирепа взискателност. Сега, когато блед и вцепенен застана пред него, Абид ага му каза с глас, сподавен от гняв:

— Слушай, празна главо, ти познаваш тия свини, знаеш и езика, и мурафетлъците им и пак не можеш да намериш коя е тая краста, дето се е вдигнала везирска работа да разваля. И това е, защото и ти си краста като тях, само че се е намерила и по-нещастна краста от тебе, та те е направила старейшина на сеймените и забит, а не се е намерил някой да ти плати каквото заслужаваш. Но аз ще съм, щом друг не е. Да знаеш, така ще те забия в земята, че от тебе няма да остане сянка колкото и от най-малката тревичка. Ако до три дни всички щети и повреди на строежа не престанат, ако не ми заловиш този, който ги върши, и не потушиш всички щурави приказки за вили и прекъсване на работата, жив ще те набия на кол на най-високата скеля, та хората да те гледат и от тебе да имат страх и да си вземат ум в главата. Кълна се в живота и вярата, в която човек не се кълне лесно. Днес е четвъртък, имаш време до неделя. А сега върви по дявола, който те е пратил при мене. Върви! Марш оттук!

И без клетвата Плевляк щеше да повярва на заканата на Абид ага, защото и на сън трепереше от неговия глас и поглед. Сега изпадна в един от своите конвулсивни, панически пристъпи на страх и веднага отчаяно се зае с работа. Събра всичките си хора и като минаваше неочаквано от смъртна вкочаненост в луда ярост, почна да ги ругае:

— Слепци! Безделници! — дереше се Плевляк, сякаш жив го набиваха на кол, и се навираше в лицето на всеки сейменин. — Зер така се стои на стража и се пази царски имот? Когато трябва да се отива на казан, всички сте бързи и подвижни, а когато е по служба, като без крака оставате и губите ум. А аз горя от срам заради вас. Но няма вече да пладнувате при мене! Да знаете, че от тия скели сейменска касапница ще направя! Нито един от вас няма да запази главата си, ако за два дни това чудо не престане и ако не заловите и избиете разбойниците. Още два дни живот имате, кълна се във вярата и китаба!

Дълго вика така. И най-после, като не знаеше какво още може да им каже и с какво да ги заплаши, той ги заплю един по един, по ред. Но като се изгърмя и освободи от натиска на страха, който го напускаше като гняв, веднага отчаяно се залови за работа. Нощта прекара, като обикаляше с хората си по брега. По някое време им се стори, че чуват как нещо чука в онази част от скелята, която стигаше най-далече в реката, и изтичаха нататък. Чуха също как се откъртват дъски, как се срутва камък и пада във водата, а като дойдоха до онова място, наистина намериха скелите разчупени и зида разтурен, но нито следа от престъпника. Пред тая призрачна празнота сеймените трепереха от нощната влага и от суеверен страх. Извикваха се, втренчено се взираха, махаха със запалени факли, но всичко беше напразно. Щетата пак беше направена, а онези, които я бяха сторили, не бяха нито заловени, нито убити, сякаш наистина бяха невидими същества.

На следната нощ Плевляк подготви засадата по-добре. Прехвърли няколко души и на другия бряг. Когато падна мрак, той скри сеймени чак до края на скелите, а сам с още двама души се качи в една лодка, която в тъмнината бе довлякъл незабелязано на левия бряг. Оттук с няколко удара на лопатите можеха да стигнат до един от двата започнати стълба. И така щяха да налетят на злосторника от две страни, та да не може да се измъкне, ако не е крилато или подводно същество.

Цялата тая дълга и студена нощ Плевляк прележа в лодката, покрит с овчи кожи и измъчван от най-черни мисли, като непрекъснато прехвърляше на ум: дали наистина Абид ага ще изпълни заканата си и ще му вземе живота, който при такъв началник и без това не е живот, а само страх и мъка. Но по цялата дължина на строежа не се чуваше ни най-малък шум извън еднообразния плясък на невидимата вода. Така и съмна, а Плевляк с цялото си вкочанясало тяло почувствува как животът му помръква и се скъсява.

През следващата, трета и последна нощ, същото бдение, същият ред, същото страхливо прислушване. И полунощ мина. Смъртно безразличие облада Плевляк. Тогава се чу лек плисък, а после, по-силно, тъп удар в дъбовите греди, които бяха побити в реката и на които се държеха скелите. Оттам отекна остро изсвирване. Но лодката на Плевляк бе вече тръгнала. Той стоеше прав, взираше се в тъмнината, махаше с ръце и с пресипнал глас викаше:

— Греби! Греби! Натискай!

Сънливите хора гребяха здраво, но силното течение ги подхвана малко по-рано, отколкото трябваше. Вместо да спрат при скелята, те тръгнаха по течението, от което не можеха да се откопчат, и то щеше да ги отвлече далеко, ако нещо неочаквано не ги спря.

Тук, в средата на бързея, където нямаше нито дирек, нито скеля, тяхната лодка се удари в нещо дървено и тежко и отекна тъпо. То ги спря. Чак тогава разбраха, че горе на скелята сеймените се борят с някого. Сеймените, все синове на потурнаци от нашите краища, викаха горе в един глас; в мрака едно през друго те откъслечно и неразбираемо крещяха:

— Дръж, не пускай!

— Кахримане, насам!

— Аз съм, аз!

Сред тия викове се чу как някакъв тежък предмет или човешко тяло пльосна във водата.

Няколко мига Плевляк съвсем не можеше да разбере къде е спрял и какво става, но щом дойде малко на себе си, почна с една желязна кука на дълга тояга да се подпира на гредите, в които се беше ударил във водата, и да притегля лодката срещу течението по-близо до скелята. Сега вече беше до дъбовите диреци и окуражен викаше с пълен глас:

— Факлите, палете факлите! Въже ми дайте!

Отначало никой не му отговори. Най-после след много викове, при които никой никого не слушаше, нито можеше да разбере, горе несигурно и боязливо пламна тънка факличка. Този първи блясък още повече обърка очите и размеси в буен водовъртеж хората и предметите с техните сенки и с червените отблясъци по водата. Но пламна факла и в нечии други ръце. Сега светлината се успокои и хората взеха да се съвземат и разпознават. Всичко бързо се разплете и изясни.

Между лодката на Плевляк и скелята имаше малък сал от всичко три греди; само на предната му част имаше лопата, истинска лопата за сал, но по-къса и по-тънка. Той беше вързан с лескова сплитка за един от дъбовите диреци под скелите и устояваше на бързата вода, която го заливаше и със силата си го влачеше надолу. Сеймените от скелята помогнаха на своя старейшина да мине по сала и да се изкачи при тях. Всички бяха запъхтени и уплашени. На дъските лежеше вързан селянин християнин. Виждаше се как бързо и силно се повдигат гърдите му и как върти заплашително бялото на очите си.

Най-възрастният от четиримата сеймени обясняваше развълнувано на Плевляк как те вардели притаени на разни места по скелята. И когато в тъмното чули лопатата, помислили, че е лодката на старейшината, но били достатъчно умни да не се обадят и да чакат какво ще стане. Тогава видели, че двама селяни се прокрадват към диреците и с мъка привързват сала. Пуснали ги да се изкачат и да дойдат между тях и тогава ги нападнали с брадвите, съборили ги и взели да ги връзват. Този, дето бил в безсъзнание от удара по главата, вързали лесно, но другият, който се преструвал на примрял, се изплъзнал като риба и паднал през дъските във водата.

Тук сейменинът млъкна, а Плевляк почна да вика:

— Кой го изпусна? Казвайте кой го изпусна, защото всички ще ви насека на парчета, всички!

Сеймените мълчаха и мигаха на червената неспокойна светлина, а Плевляк се въртеше около себе си, сякаш го търсеше в тъмнината, и псуваше непрекъснато даже онова, което през деня никога не би псувал. Но изведнъж се сепна, наведе се над вързания селянин като над скъпоценна вещ и разтреперан почна да скимти през зъби с някакъв и тънък, и плачлив глас:

— Пазете тоя, пазете го добре! Ах, кучи синове, ако го изпуснете, да знаете, че нямате глави!

Сеймените се раздвижиха около селянина; дотърчаха от брега през скелята още двама. Плевляк издаваше заповеди, предупреждаваше по-добре да го вържат и здраво да го държат. Така, като мъртвец, го пренесоха бавно и внимателно на брега. Плевляк тръгна след тях, без да гледа къде стъпва и без да снема поглед от вързания човек. И с всяка крачка му се струваше, че расте, че едва сега почва да живее.

По брега почнаха да пламват и да се полюляват нови факли. Заловения селянин вкараха в една от работническите къщички, дето имаше запален огън, и го вързаха за дирека с въже и с веригата, която свалиха от огнището.

Това беше самият Радисав от Унище.

Плевляк беше малко позатихнал, не крещеше, нито псуваше, но не си намираше място. Изпращаше сеймени по брега да търсят другия селянин, който бе скочил във водата, макар да беше ясно, че в тая тъмна нощ, ако не се е удавил, никой не може да го настигне и улови. Даваше и разни други нареждания, влизаше, излизаше и пак се връщаше, пиян от възбуждение. Почна дори да разпитва вързания селянин, но и от това се отказа. Изобщо всичко, което вършеше, трябваше само да заприщи и прикрие неговото безпокойство, защото всъщност той мислеше само едно: чакаше Абид ага. И не се наложи дълго да чака.

След като изкара първия си сън, Абид ага по навик се събуди веднага по полунощ и не можейки вече да заспи, застана до прозореца и се загледа в тъмнината. От неговия чардак на Бикавац денем се виждаше речната долина и строежът с къщичките, мелниците, колибите и цялото разровено и задръстено пространство около него. Сега той налучкваше в мрака всичко това и горчиво мислеше как бавно и тежко върви работата и как един ден това може да стигне и до ушите на везира. И за това ще се погрижи някой. Ако не друг, то този мазен, студен и потаен Тосун ефенди. И тогава може да изпадне в немилост пред везира. А това, това е, от което той не може да спи, а когато заспи, трепери и на сън. Яденето му е отровено, хората му са черни, животът му е мерзък, щом си помисли за това. Немилост, това значи да си отдалечен от везира, враговете ти да се подсмиват (ах, само това не!), да си никой и нищо, да си парцал и фукара не само в чуждите, но и в своите собствени очи. Значи да изгубиш мъчно спечеленото имане или ако го задържиш, да го гризеш крадешком далече от Стамбул, нейде в изгнание, в мрачна провинция, забравен, излишен, смешен, беден. Не, само това не! По-добре човек да не гледа слънцето и да не диша въздуха! Сто пъти по-добре е да бъдеш никой и да нямаш нищо! — Ето, тази мисъл непрестанно се връщаше и по няколко пъти на ден караше кръвта да бие болезнено в темето и слепоочието му, но и иначе никога не изчезваше напълно, а лежеше като черна утайка в него. Това би значила за него немилостта, а немилост е възможна всеки ден и час, защото всичко спомага тя да дойде и само той единствен върши противното и се брани; и така той е един против всички и всичко. И това трае вече петнайсетина години, откак бе стигнал до големство и влияние, откак вече везирът му поверява големи и важни работи. Кой може да издържи това? Кой да спи и да е спокоен?

Макар че беше студена и влажна есенна нощ, Абид ага отвори прозореца и се загледа в мрака, защото му се струваше, че се задушава в затвореното помещение. Тогава забеляза, че по скелите и по брега се палят и движат светлини. Когато видя да стават все повече, помисли, че е станало нещо необикновено, облече се и събуди слугата. Така стигна до осветената колиба точно в момента, когато Плевляк вече не знаеше как да псува, на кого да заповядва, изобщо какво да прави, за да съкрати времето.

Неочакваното идване на Абид ага съвсем го обърка. Толкова бе чакал тоя час и сега, когато той дойде, не умееше да го използува така, както бе мислил. Заекваше от възбуда и забрави вързания селянин. Абид ага само презрително погледна над главата му и веднага се запъти към пленника.

В колибата бяха наклали буен огън, та и най-отдалеченото кътче бе ярко осветено, а сеймените хвърляха все нови и нови дърва.

Абид ага стоеше пред вързания селянин и беше доста по-висок от него. Беше спокоен и замислен. Всички чакаха неговата дума, а той мислеше: ето с кого трябва да се боря и да изпитвам силите си, ето от кого зависи моята служба и моята съдба, от тоя презрян и слабоумен потурнак Плевляк и от тия неразбрани, закоравели от злоба гниди от раята. А после се сепна и взе да разпорежда и да разпитва селянина.

Колибата се изпълни със сеймени, навън се чуха гласове на събудени надзиратели и работници. Абид ага задаваше въпроси чрез Плевляк.

Отначало Радисав казваше, че той и един младеж решили да бягат, та затова приготвили малък сал и тръгнали по реката. Когато му доказаха цялата безсмисленост на това твърдение, защото в тъмната нощ не може да се плува по тая луда река, пълна с вирове, скали и пясъчни плитчини, и че който иска да бяга, не се качва по скелята и не руши направеното, той млъкна и само намусено рече:

— Па във ваши ръце е всичко, правете, каквото знаете.

— Е, сега ще видиш какво знаем — живо му отвърна Абид ага.

Сеймените развързала веригите и разголиха селянина до пояс. Хвърлиха ги в разпаления огън и зачакаха. Тъй като веригите бяха опушени, ръцете на всички бяха изцапани и навсякъде, и по полуголия селянин, и по тях, имаше черни следи. Когато веригите почти побеляха, дойде циганинът Мерджан и с дълги клещи ги измъкна за единия край, а един от сеймените по същия начин прихвана другия.

Плевляк превеждаше думите на Абид ага.

— Е хайде, казвай ни сега самата истина.

— Какво има да казвам; вие всичко можете, пък и всичко знаете.

Двамата донесоха веригите и опасаха с тях селянина около широките космати гърди. Почнаха да цвърчат опърлени косми. Устата на селянина се сгърчи, вратните жили се подуха, ребрата при слабините изскочиха, а мускулите на корема му почнаха да се свиват и движат като при повръщане. Стенеше от болки, напъваше въжетата, с които бе завързан, и напразно се бранеше и мъчеше да намали допира на тялото до нагорещеното желязо. Очите му мигаха и сълзяха. Махнаха веригите.

— Това е за началото. Зер не е по-добре и без това да говориш?

Селянинът само силно дишаше през нос, но пак мълчеше.

— Казвай, кой беше онзи с тебе?

— Казваше се Иван, но не му знам нито къщата, нито селото.

Пак донесоха веригите, зацвърчаха изгорели косми и кожа. Като кашляше от дима и се гърчеше от болки, селянинът взе да говори с прекъсвания.

Само двамата се уговорили да рушат направеното на моста. Мислели, че така трябва и така правели. Никой друг не знаел и не участвувал. Отначало идвали от брега на разни места и добре успявали, но като видели, че по скелите и бреговете има стража, намислили да свържат три дървета като сал и така незабелязано да идват до строежа откъм реката. Това било преди три дни. Още първата нощ за малко не ги уловили. Едва се измъкнали. Затова втората нощ изобщо не излезли. А когато нощес отново опитали със сала, станало това, което стана.

— Това е всичко. Така беше и така правихме, а сега вие правете своето.

— А, не, не искаме така, казвай кой ви е надумал за това? Защото досегашните мъки са нищо пред ония, които идват.

— Вала, правете що искате.

Тогава се приближи ковачът Мерджан с клещите. Клекна до вързания човек и започна да изскубва ноктите от босите му крака. Стиснал зъби, селянинът мълчеше, но чудният трепет, който разтърсваше завързаното му до пояса тяло, показваше, че болката е голяма и необикновена. За миг процеди през зъби нещо неясно. Плевляк, който дебнеше неговите думи и движения и жадно очакваше каквото и да е признание, даде с ръка знак на циганина да спре и веднага скочи.

— Как? Какво казваш?

— Нищо. Казвам: защо за права бога ме мъчите и си губите времето.

— Казвай, кой те надума?

— Ама кой ще ме надума? Шейтанът!

— Шейтанът ли?

— Шейтанът, ами как, тоя, дето и вас е надумал да дойдете тук и да зидате мост.

Селянинът говореше тихо, но твърдо и ясно.

Шейтанът! Чудна дума, изказана така горчиво и в такова необикновено положение. Шейтанът! И това го има, мислеше Плевляк, застанал сега с наведена глава, сякаш вързаният го разпитваше, а не той него. Тази единствена дума го улучи на чувствително място и изведнъж надигна у него всички грижи и всички страхове с цялата им сила и големина, сякаш не бяха заличени със залавянето на виновния. Може наистина всичко това, заедно с Абид ага и строежа на моста, и този луд селянин да е само дяволска работа! Шейтанът? Може това да е единственото, от което трябва да се боим? Плевляк потрепера и се сепна. По-точно, стресна го високият, ядовит глас на Абид ага.

— Какво има? Спи ли ти се, разбойнико? — викаше Абид ага, като удряше с кожен бич кончова на десния си ботуш.

Циганинът клечеше с клещи в ръка и с черните си светнали очи гледаше уплашено отдолу нагоре Абид ага. Сеймените подклаждаха огъня, който и без това пламтеше. Цялото помещение блестеше, затоплено и тържествено. Изобщо това, което бе замръкнало като убога и неугледна сграда, изведнъж бе порасло, беше се разширило и изменило. В колибата и край нея цареше някаква тържествена възбуда и особена тишина, както винаги бива на места, отдето е прогонена правдата, мъчат жив човек или стават съдбоносни неща. Абид ага, Плевляк и вързаният се движеха и говореха като актьори, а всички останали ходеха на пръсти, с наведени очи, приказваха само по необходимост, и то шепнешком. Всеки в себе си искаше да не е на това място и в тая работа, но понеже не беше възможно, сподавяше своя говор и ограничаваше своите движения, та поне с това да бъде по-далеч от всичко.

Като видя, че разпитът върви мудно и не обещава плод, Абид ага с нетърпеливо движение и звучни псувни излезе от колибата. След него подскачаше и Плевляк, а подире му сеймените.

Навън съмваше. Слънцето още не беше изгряло, но целият хоризонт беше светъл. Дълбоко сред планините се виждаха облаци, развлечени в дълги тъмноморави пояси, а между тях светло и бистро небе, почти зелено. Над влажната земя лежаха развлечени купища ниска мъгла, из която се подаваха короните на овошките със съвсем оредели и жълти листа. Като не преставаше да удря с бича по ботушите си, Абид ага издаваше заповеди: виновният да се разпитва и по-нататък, особено за помагачите, но да не го подлагат прекомерно на мъки, от които би изгубил сили; да се приготви всичко, което е нужно, днес по пладне да бъде набит жив на кол, и то на крайната скеля, на най-високото място, та да го види цялото градче и всички работници от двете страни на реката; Мерджан да приготви всичко, а глашатаят да викне из махалите, че по пладне народът може да види на моста какво става с ония, които пречат на изграждането на моста, и че тук, на единия и на другия бряг, трябва да се събере цялото мъжко население, турци и рая, от децата до старците.

Денят беше неделен. В неделя се работеше, както през всички останали дни, но днес и самите надзиратели бяха небрежни. Едва се бе съмнало добре и новината за улавянето на виновния, за мъченията и погубването, което щеше да стане по пладне, се разнесе. Онази притихналост и тържественост в настроението на колибата се разпростря върху целия строеж. Аргатите работеха в мълчание, всеки отбягваше да погледне в очите на другия и всеки гледаше работата пред себе си, сякаш в това бе началото и краят на света.

Цял час преди пладне жителите на града, предимно турците, се събраха на равнината при моста. Децата се катереха по високите блокове необработен камък, които лежаха там. Работниците се рояха около дългите тесни дъски, на които деляха ратайския хляб, който не оставяше човека да умре. Те дъвчеха и мълчаливо и плахо гледаха наоколо. След малко се появи Абид ага, придружен от Тосун ефенди, майстор Антоний и неколцина видни турци. Всички застанаха на едно издигнато и отцедено място между моста и колибата, в която бе осъденият. Абид ага беше ходил още веднъж там и му бяха съобщили, че всичко е готово; дъбовият кол, дълъг близо четири аршина, изострен както трябва, обкован на върха с желязо и съвсем тънък и остър, целият намазан с лой, беше готов; на скелята бяха заковани диреци, между които щеше да бъде закрепен колът, имаше дървен чук за набиване, въжета и всичко останало.

Плевляк беше припрян, със землен цвят на лицето и зачервени очи. И сега не можеше да издържи парещия поглед на Абид ага.

— Слушай, ако всичко не бъде както трябва и ме посрамиш пред хората, не ми излизайте пред очите нито ти, нито оная циганска бърбонка; ще ви удавя в Дрина като слепи кучета.

И тогава, като се обърна към разтреперания циганин, добави по-меко:

— Шест гроша за работата и още шест, ако остане жив до мръкване. Сега си отваряй очите.

От главната джамия в чаршията долетя суровият и ясен глас на ходжата. Сред насъбрания народ мина вълнение и след малко вратата на колибата се отвори. Десетима сеймени се наредиха в две редици по петима от всяка страна. Между тях е Радисав, бос и гологлав, припрян и приведен както винаги, но сега не „сее“ като ходи, а пристъпя ситно и чудновато, сякаш подскача на осакатените си крака, с кървави дупки вместо нокти; на рамото си носи дълъг, бял и заострен кол. Отзад върви Мерджан с още двама цигани, които ще му помагат при изпълнението на присъдата. Изведнъж отнякъде излезе и Плевляк на своя дорест кон и застана начело на това шествие, което трябваше да премине само стотина крачки до първите скели.

Хората извиваха вратове и се надигаха на пръсти да видят човека, който бе правил съзаклятие за противене и разрушаваше строежа. Всички бяха изненадани от бедната и жалка външност на човека, когото съвсем иначе си бяха представяли. Разбира се, никой от тях не знаеше защо така смешно подскача и забожда крак след крак и никой не виждаше добре изгорялото от веригите, което минаваше през гърдите му като големи каиши и над което бяха навлекли ризата и абата му. Затова на всички изглеждаше прекалено жалък и неугледен за работата, поради която го водеха на гибел. Само дългият бял кол придаваше на всичко някакво страшно величие и привличаше всички погледи върху себе си.

Когато стигнаха до мястото, гдето почваха землените работи на брега, Плевляк слезе от коня и с някакво тържествено и пресилено движение предаде юздите на слугата, а той с останалите се изгуби по стръмния разкалян път, който се спуска към водата. Малко след това хората можаха да ги видят как се появяват по същия ред на скелята и как се изкачват бавно и внимателно. На тесните пролази от греди и дъски сеймените плътно обкръжиха и притиснаха до себе си Радисав, за да не скочи във водата. Така се изтегляха бавно и се изкачваха все по-високо, докато стигнаха края. Тук, над водата, беше направена площадка колкото една средна стая. На нея като на издигната сцена се сместиха Радисав, Плевляк и тримата цигани; другите сеймени се пръснаха наоколо по скелите.

Хората на равнинната се местеха и разместваха. Стотина крачки ги деляха от ония дъски, така че виждаха всеки човек и всяко движение, а не можеха да чуят дума, нито да разберат нещо повече. Хората и работниците от левия бряг бяха отдалечени три пъти повече от зрелището и още по-силно шаваха и се напрягаха, за да видят и чуят колкото може по-добре. Но нищо не можеше да се чуе, а онова, което се виждаше, беше в началото така еднообразно и неинтересно, а на края стана толкова страшно, че всички извърнаха глави и мнозина бързо си отидоха в къщи, като се разкайваха, задето бяха дошли.

Когато заповядаха на Радисав да легне, той за миг се поколеба, а после, без да гледа циганите, сякаш ги нямаше, се приближи до Плевляк и почти поверително, като на свой, му каза тихо и глухо:

— Слушай, заклевам те в тоя и оня свят, направи добро и ме прободи да се не мъча като куче.

Плевляк се дръпна и му викна, сякаш се бранеше от този толкова свойски разговор:

— Сиктир, гяурино! Зер ти, такъв делия, дето царство рушиш, ще хленчиш като жена! Ще бъде, както е заповядано и както си го заслужил.

Радисав още повече сведе глава, а циганите се приближиха и почнаха да му свалят абата и ризата. На гърдите му се показаха раните от веригите, покрити с мехури и почервенели. Без да каже нито дума, селянинът легна, както му бе заповядано, с лице към земята. Циганите се приближиха и първо вързаха ръцете му на гърба, а после по едно въже за глезена на всеки крак. Всеки опъна въжето към своята страна и широко разкрачиха нозете му. През това време Мерджан постави кола върху две къси обли дървета така, че върхът му дойде между краката на селянина. После извади от пояса си къс широк нож, клекна до осъдения и се наведе над него, за да разреже сукното на потурите между краката му и да разшири отвора, през които колът щеше да влезе в тялото. За щастие тази най-страшна част от работата на палача беше закрита от хората. Виждаше се само как вързаното тяло затреперя от краткото и незабелязано убождане с ножа, как се повдига до пояса, сякаш ще стане, но веднага отново пада обратно и се удря тъпо о дъските. Щом свърши това, циганинът скочи, хвана дървения чук от земята и с него почна да удря долния тъп край на кола с бавни и отмерени удари. Между два удара се спираше за малко и поглеждаше първо тялото, в което забиваше кола, а после двамата цигани, напомняйки им да теглят полека и равномерно. Тялото на разкрачения селянин се гърчеше от само себе си; при всеки удар гръбнакът му се свиваше и изкорубваше, но въжетата го изправяха и затягаха. Тишината от двете страни на реката беше такава, че ясно се различаваше и всеки отделен удар, и неговото ехо по стръмния бряг. Най-близките можеха да чуят как човекът удря чело в дъските и още един друг необикновен звук; но това не беше ни вопъл, нито писък, ни предсмъртен стон, мито какъвто и да е човешки глас, а цялото това разпънато и мъчено тяло издаваше някакво скърцане и пукот, като плет, които тъпчат, или като дърво, което чупят. След всеки втори удар циганинът се приближаваше до протегнатото тяло, надвесваше се над него, проверяваше дали колът отива в добра посока и когато се увереше, че не е повредена нито една от важните части на вътрешността, връщаше се и продължаваше своята работа.

Всичко това се чуваше малко и още по-малко се виждаше от бреговете, но краката на всички трепереха, лицата бледнееха и пръстите на ръцете изстиваха.

По едно време удрянето престана. Мерджан видя, че на върха на дясното рамо мускулите се опъват и кожата се повдига. Той бързо се приближи и разсече на кръст това подуто място. Потече бледа кръв, отначало малко, а после все по-силно. Още два-три леки и внимателни удара и от насеченото място почна да излиза окованият в желязо връх на кола. Удари още няколко пъти, докато върхът на кола стигна до височината на дясното ухо. Човекът бе набит на кол, като агне на ръжен, само че върхът не излизаше през устата му, а през гърба и не беше повредил силно нито утробата, нито сърцето, нито дробовете. Тогава Мерджан захвърли чука и се приближи. Разгледа неподвижното тяло, заобикаляйки кръвта, която шуртеше от местата, дето колът бе влязъл и излязъл, и се събираше на малки локвички по дъските. Двамата цигани обърнаха вдървеното тяло на гръб и почнаха да връзват краката за основата на кола. През това време Мерджан гледаше дали човекът е жив и внимателно разглеждаше лицето, което изведнъж бе станало подуто, по-широко и по-голямо. Очите бяха широко отворени и неспокойни, клепачите бяха неподвижни, а устата разтворена и двете устни вцепенени в гърч; между тях се белееха зъбите. Отделни лицеви мускули човекът вече не можеше да владее, затова лицето изглеждаше като маска. Но сърцето биеше глухо и дробовете работеха с къси и ускорени вдишвания. Двамата цигани почнаха да го вдигат като овца на ръжен. Мерджан им викаше да внимават да не тръскат тялото; и сам помагаше. Втикнаха долния дебел край на кола между двете греди и заковаха всичко с големи гвоздеи, след това го подпряха отзад на същата височина с къса летва, която също заковаха и за кола, и за гредата на скелята.

Когато и това беше готово, циганите се отместиха по-далече и се присъединиха към сеймените, а на празното място остана сам, издигнат на цели два аршина, изправен, изпънат и гол до пояса, човекът на кола. Отдалеч едва се долавяше, че през него е прокаран кол, на който са вързани краката му при глезените, докато ръцете му са вързани на гърба. Затова на хората изглеждаше като статуя, която се рее във въздуха, на самия край на скелята, високо над реката.

Сред навалицата и по двата бряга мина глъч и вълнение. Някои сведоха поглед, а други се запътиха бързо към дома, без да обръщат глава. Повечето гледаха нямо този човешки образ, изхвърлен в простора, неестествено вдървен и изправен. Страх смразяваше утробите им, а краката под тях отмаляваха, но те не можеха да мръднат, нито пък да откъснат поглед от това зрелище. А между тези изплашени хора се промъкваше лудата Илинка, заглеждаше всекиго в очите, като се мъчеше да срещне погледа му и в него да открие къде са нейните пожертвувани и заровени деца.

Тогава Плевляк, Мерджан и още двама сеймени се приближиха отново до осъдения и взеха да го разглеждат отблизо. По кола течеше само слаба струя кръв. Човекът бе жив и в съзнание. Слабините му се повдигаха и спущаха, жилите на врата му туптяха, очите се въртяха бавно, но непрестанно. През стиснатите му зъби излизаше протяжно ръмжене, от което трудно се разбираха отделни думи:

— Турци… турци… — хъркаше човекът от кола — турци… на моста… кучешки да се скапете… кучешки да умрете!…

Циганите събраха алатите си и всички, заедно с Плевляк и сеймените, се запътиха по скелята към брега. Хората отстъпиха пред тях и взеха да се разотиват. Само дечурлигата от високия камък и голите дървета очакваха още нещо и като не знаеха нито кога свършва, нито кое е достатъчно, чакаха какво ще стане с тоя чуден човек, който се рее над водата, сякаш е застанал за скок.

Плевляк се приближи до Абид ага и му съобщи, че всичко е както трябва и добре извършено и че осъденият е жив и има изгледи да живее още, защото вътрешността му не е повредена. Абид ага не му отговори нищо, нито с поглед, само махна с ръка да доведат коня му и почна да се сбогува с Тосун ефенди и майстор Антоний. Всички взеха да се разотиват. Чу се как в чаршията глашатаят вика за изпълнената присъда и за това, че такова и по-страшно наказание очаква всекиго, който прави същото.

Плевляк стоеше в недоумение на равнинката, която бързо се опразваше. Слугата държеше коня и сеймените очакваха нареждания. Чувствуваше, че трябва да каже нещо, но не можеше от силното вълнение, което чак сега бе започнало да расте у него и да го разпъва, сякаш ще хвръкне. Едва сега стигаше до съзнанието му всичко, за което преди това, зает с работата около изпълнението на присъдата, не можеше да мисли. Едва сега си спомни заплахата на Абид ага, че жив ще го набие на кол, ако не успее да хване виновния. Избягна този ужас, но на косъм, в последната минута. Онзи там на скелята бе работил с всички сили, нощем, потайно, за да стане наистина това. Но бе станало обратното. И самият поглед на този човек, който още живееше прикован и издигнат над реката, го изпълваше с ужас и с някаква болезнена радост, че същата участ не бе постигнала него, че неговото тяло е незасегнато, свободно и подвижно. От тия мисли непреодолими огнени тръпки се разпростираха из гърдите му, влизаха в краката и ръцете и го караха да се движи, да се смее и говори, за да убеди сам себе си, че е здрав, че може да се движи свободно, да говори и да се смее гласно, да пее, ако иска, а не да ръмжи от кола немощни клетви, очаквайки смъртта като единствено щастие, което още може да го споходи. Ръцете сами се движат, краката сами потропват, устата сама се отваря и в нея напира истеричен смях и сами текат обилни думи:

— Ха-ха-ха! Радисаве, горска самовило, защо си се вдървил така? Защо не подкопаваш моста? Защо ръмжиш и хъркаш? Запей, самовило! Поиграй, самовило!

Изненадани и смутени, сеймените гледаха как техният старейшина подскача с разперени ръце и как, пеейки и хъркайки, се задушава от смях, от чудните думи и бялата пяна, която все повече избликва по краищата на устните му. И дорестият му кон хвърляше коси, уплашени погледи към него.